Дейвид Зиндел
Падналите богове (17)

Глава 17
Пътят на сетика

Хората също бяха меки механични играчки, част от конвейер за механични играчки. Хората бяха пълен абсурд, докато изпълняваха ритуалите си, които аз изцяло контролирах и знаех, че са абсурд. Но те изпълняваха ритуалите си с чувство за абсолютно самодоволство, тези шумни зомбилта, неспособни да разпознаят в мен онзи, който милостиво поддържа тяхното съществувание.

Из архивите на сетиците, неизвестен източник

Данло и Тамара се върнаха ръка за ръка в солариума по същия път, по който бяха дошли. Беше претъпкано с гости.

— Данло! — изкънтя мощен глас. — Тамара Десета Ащорет, елате насам!

Заобиколен от осем-девет жени, по средата на стаята стоеше Бардо с чиния пиперени ядки в ръка. От големите му кафяви очи се стичаха сълзи. Откакто се бе отказал от бирата, той се беше пристрастил към люти храни, които изгаряха устата му и дразнеха очите му. Бе станал още по-огромен, отколкото го помнеше Данло, и изглежда, кипеше от енергия. Кънтящият му, басов глас приковаваше вниманието на всички. Носеше поне десет скъпоценни пръстена, а пъстроцветната му роба бе обсипана със смарагди, рубини и опали. На шията му висеше блестящ ярконски огнен камък. Такава демонстративност би унизила по-дребно човешко същество, но истинската същност на Бардо беше богата като скъпоценен камък и затова външният му вид само възвеличаваше вътрешното му аз, усилваше гордостта му и го правеше да изглежда още по-огромен.

— Млади приятелю! — извика Бардо и прегърна Данло. — Млади приятелю, за Бога, ти вече не си толкова малък!

Двамата бяха почти еднакви на ръст, макар че мускулите и тлъстините на Бардо бяха достатъчни за двама. Данло го погледна в очите, усмихна се и го прегърна без задръжки, както правят алалойските мъже, сякаш бяха братя от едно племе.

— Добре изглеждаш — каза Данло.

— И наистина съм добре. Никога не съм бил толкова добре. Понякога си мисля, че не е възможно да съм по-добре, но се опитвам, както виждаш.

Той се обърна към Тамара и се поклони толкова дълбоко, колкото позволяваше коремът му.

— За мен е чест, че най-красивата куртизанка отново присъства на моето веселие — каза Бардо и се усмихна с очевидна радост, но и с похотливо загатване. — Аз… хм… чух, че вече си се запознала с Данло.

В този момент зад Бардо проблесна оранжева роба и се появи Хануман. Изглеждаше спокоен и безразличен, но ги гледаше така, сякаш поглъщаше информация, която може да използва само сетик.

— Хануман ли Тош! — каза Бардо. — Не те видях — защо не се обади по-рано?

Хануман се поклони и му се усмихна.

— Здравей, Бардо. — Това бяха единствените му думи.

— Мълчалив като сетик, както виждам. О, но и ти си се справил добре. Надявах се да станеш пилот, но робата на сетик ти подхожда, млади Хануман. Знаеш ли, сред майсторите ти се говори, че си предопределен някой ден да станеш господар сетик.

Хануман стрелна Бардо с кратък пронизващ поглед, който говореше за старо напрежение и за мигновено разбиране между двамата. Данло видя, че приятелят му съвсем леко навежда глава и присвива очи. Видя едва доловимите очертания на фина и зловеща връзка между Хануман и Бардо. Но не успя да открие какъвто и да било по-дълбок смисъл в нея. Можеше само да слуша как Хануман произнася всяка дума със съвършена точност и яснота.

— Но аз дори още не съм истински сетик, още по-малко майстор. Майсторите сетици се обучават по-дълго, отколкото в другите професии. Никога не е имало калфа, който да стане майстор за по-малко от петнайсет години.

— Е, петнайсет години наистина са много време — съгласи се Бардо. — Особено напоследък. Преди петнайсет години Малъри Рингес все още беше човек, а аз бях просто пиян глупак.

Една дребна жена с червени очи и мораво-черна кожа също като на Бардо си проби път до него и каза:

— Никога не си бил глупак. Малъри Рингес щеше ли да те избере за приятел, ако беше глупак?

— О — отвърна Бардо, — представям ви братовчедка си, принцеса Суря Сурата Лал от Летосвят. Това са мои приятели. Първо, Тамара Десета Ащорет, прелъстителка от Дружеството на куртизанките.

Суря кратко и хладно се поклони на Тамара, сякаш не одобряваше титлата и начина й на живот. Тамара отвърна на поклона и мило се усмихна. Естествената й изящност и грация като че ли само раздразниха Суря и я накараха да се извърне.

— А това са Хануман ли Тош и Данло уи Соли Рингес — те са неразделни още от послушници.

При произнасянето на това име всички наоколо се обърнаха. Хороложка, облечена в яркочервена роба, търговец-принц, който отпиваше от чаша скоч, автист с отнесен поглед, хариджанско момче, което носеше чинии със съскаща храна от кухнята — всички спряха, за да погледнат Данло, любезно да му се поклонят и да застанат учтиво, сякаш чакат да каже нещо важно. Но Данло не можа да се сети какво да каже. Ароматът на къри и червен пипер пареше ноздрите му, острата миризма на собствената му пот също. Тамара се притисна плътно до него и прекрасното, силно ухание на секс му подейства като наркотик, разбуждащ всичките му сетива. Чу някой в стаята да прошепва:

— Синът на Малъри Рингес!

Данло внезапно осъзна, че всички знаят за него. Или по-скоро, че знаят за него като за син на баща му. И че следователно не могат да го видят истински, като мъж и човешко същество — и тази липса на разбиране от тяхна страна го накара да се засрами. Този срам щеше да изгаря гърлото му всеки път, щом влезеше в къщата на Бардо.

Суря му се поклони и каза:

— За мен е чест да се запозная с теб. Моят братовчед ми каза, че се надяваш скоро да напуснеш Никогея. Че ще станеш пилот като Малъри Рингес и че се надяваш да те изберат за пътуването до Вилда, ако си спомням точно?

— Да, вярно е — потвърди Данло и погледна Тамара, чието лице беше помрачняло от разочарование. Това го нарани. Бе имал намерение да й разкаже за плана си да участва в мисията до Вилда, но обстоятелствата го бяха изпреварили.

— Жалко, че Орденът обучава пилоти за тази мисия — каза Суря. — Той не може да попречи на звездите да избухват, не мислиш ли? Щеше да е по-добре, ако обучаваше паметисти вместо пилоти.

Тя говореше рязко и арогантно, което и забавляваше, и дразнеше Данло, и непрекъснато търкаше кръвясалите си от пушене на силен канабис очи. Бе пристрастена към този наркотик, който се отглеждаше на Летосвят, макар че никога нямаше да го признае, а вместо това щеше да заяви, че за зачервените й очи е виновна алергията, получена от странната флора на Ледопад. Данло си помисли, че е амбициозна жена, която с лекота би излъгала, и незабавно се изпълни с недоверие към нея.

— Трябва да има начин… да се попречи на благословените звезди да умрат — тихо отвърна той. — Ако звездите умрат, ние ще ги последваме. Животните, птиците, дори ледените цветя и снежните червеи — всичко ще загине.

— О, млади Данло, трябва повече да вярваш в живота — отвърна Суря.

— Животът — каза той — наистина е благословен… но е крехък. Нищо не е толкова благословено и крехко.

Суря поглади ръкава на синьото си кимоно с малката си ръка, напомняща лапа на хищно животно, и рече:

— Ами Златният пръстен? Твоят баща го е създал, за да защити планетата от радиацията на Вилда. Целия живот нима не знаеш? Скоро всички Цивилизовани светове ще видят такива пръстени да израстват около тях. Самият Малъри Рингес е говорил за тези неща преди да напусне Никогея. Не е ли така, Бардо?

— О — каза Бардо, — Рингес никога не го е казвал пряко. Но намерението, за което ми разказа преди да замине, определено беше такова.

Данло погледна през прозореца, замислен за огромните светлинни разстояния на галактиката, за студените и почти безкрайни пространства, изпълнени с фотони, неутрино и гама-лъчи. Преди двайсет години, когато той все още бе бебе в изцапаните си с мляко кожи, една от звездите от групата Абел беше експлодирала в свръхнова. С всеки дъх, който бе поел оттогава, смъртоносната радиация на тази звезда беше изминавала през дълбокия космос по деветстотин хиляди километра. Докато той слушаше мърморещите гласове и гледаше смразеното от самодоволство и лицемерие лице на Суря Сурата Лал, радиацията на свръхновата бе само на шейсет и пет хиляди милиарда километра от Никогея и скоро, само след осем години щеше да се разпръсне над Града в дъжд от смърт. Или от живот. Навярно, помисли си той, Златният пръстен щеше да погълне тази смъртоносна светлина, да защити Никогея и да продължи да расте в небесата.

— Кой знае какво всъщност е Златният пръстен? — прошепна Данло. — И какво ще стане?

— Не вярваш ли в думите на собствения си баща? — попита Суря.

Тук Хануман, който стоеше срещу Данло, избухна в един от редките си изблици на смях. И после, с ясния глас на сетик — изключително ироничен глас — каза:

— Е, трябва да знаеш, че Данло не иска да вярва в нищо. Може да се каже, че е най-големият вярващ в безверието.

Всички се засмяха на тази шега, дори Тамара, която гледаше Хануман така, сякаш е красива, но отровна змия и с нея трябва да се отнасят изключително предпазливо.

Бардо протегна огромната си ръка и разроши косата на Данло.

— Вярванията са клепачите на ума, нали така? — изкънтя гласът му.

— Умът има много клепачи — отвърна Данло и докосна бялото перо на Ахира, за да се увери, че не е паднало. После укоризнено погледна към Хануман, сякаш му казваше: „Какво ти е тази вечер?“

След кратко мълчание Суря попита:

— Да не си бил ученик на фраваши? Бардо покани един фравашки Стар отец на нашето веселие, но той отказа да дойде.

— Всъщност — намеси се Бардо, като потриваше шкембето си, — поканих твоя Стар отец, онзи, който те е учил след пристигането ти в Никогея. За Бога, иска ми се тези фраваши да имаха истински имена! О, исках да демонстрирам на почитаемия фраваши силата на нашите възспоменувателни методи, но той отклони поканата ми, жалко.

— Защо? — попита Данло.

— Даде ми най-тъпото извинение. Каза, че не можел да влезе в дома ми, че фравашите имали суеверие, което не им позволявало да влизат в къщи, по-високи от един етаж.

Данло се засмя и каза:

— Но това е вярно!

— Наистина ли?

— Те вярват, че обитаването на големи сгради ще ги поболее и ще умрат.

— Не те ли смущава — попита Суря, — че раса от суеверни стари извънземни все още има власт в твоя Град? В твоя Орден?

Бардо внезапно подбели очи и въздъхна.

— Виждаш ли, Данло, братовчедка ми смята, че извънземните мисловни системи са… хм, неподходящи за хората.

— Предполага се, че фравашите — продължи Суря — преподават методи за освобождаване на личността от всички системи на вярвания. От всички мисловни системи освен от собствената си — разбирам тази цел. Има ли нещо по-съблазнително от абсолютната свобода?

— О — каза Бардо, — казах ли ти, че братовчедка ми е страхотен борец за свобода? Не? Знаеш ли, че тя освободи робите на Летосвят? Разбира се, това беше преди бунта. Преди нашият род да падне и да бъде изгонен. Но там все още помнят за Суря Сурата Лал, сигурен съм.

Всъщност Суря Лал бе принцеса от Летосвят, прекарала зрелите си години в борба за освобождаване на робите и роботите, също както беше прекарала част от младостта си в акции за правата на куклите, онези странни информационни екологии, които съществуват в компютърното пространство и за които твърдят, че са живи. Суря обичаше свободата и сега се бе посветила на братовчед си и на движението, което скоро щеше да бъде наречено „Пътят на Рингес“.

Данло прокара пръсти през косата си и каза:

— Всички хора смятат, че обичат свободата.

— Разбира се — съгласи се Суря. — Но за човешкото същество истинската свобода е в откриването на човешките възможности.

— Човешките възможности — тихо повтори Данло, затвори очи и живо си спомни съвсем човешкото лице на Тамара в мига, в който бе извикала в екстаз. Това беше миг на абсолютна свобода и в същото време, колкото и парадоксално да бе, на пълно отдаване на силите на живота. — Кой знае какво е възможно? — каза той.

Данло не очакваше отговор на реторичния си въпрос, затова се развесели, когато Суря отвърна:

— Баща ти даде живота си, за да ни върне тайната на човешките възможности. Начините, по които можем да превъзмогнем ограниченията си. Нашата глупост, нашата низост, даже нашите човешки тела. Особено телата и мозъците — ти ми се усмихваш, Данло уи Соли Рингес, но това е защото все още си млад и красив. Струва ми се, не си в състояние да си представиш какво е да остарееш толкова, че вече да не можеш да се върнеш към младост. Остарял в мозъка. Остарял, загнил и грозен.

Около тях се събираха хора и започваха да ги притискат по-близо един до друг. Данло усети, че Тамара се опира в него и сплита пръсти с неговите. Суря беше притисната до огромното шкембе на Бардо и Данло бе толкова близо до нея, че усети мириса на масло сиху и сладкия дъх на марихуана, пропил коприненото й кимоно. Точно срещу него стоеше Хануман, който само гледаше и слушаше, и Данло прочете на бледото му лице цинизъм. Видя, че приятелят му вдига пръст и сочи Суря. Никой друг не обърна внимание на това едва забележимо движение, също както никой друг не разбираше знаковия език. Хануман всъщност му казваше: „Тази жена е грозна. Винаги съм казвал, че красотата стига само до кожата, но грозотата прониква до костите.“

Данло поклати глава, сякаш за да укори Хануман за жестокостта му. Погледна Суря и по-точно бръчките около малките й зачервени очи и в ъгълчетата на присвитата й уста. Не се нуждаеше от сетическото изкуство, за да прочете страха й. Макар че беше едва на средна възраст и навярно щяха да минат още триста години преди окончателно да остарее, беше очевидно, че старостта и смъртта я ужасяват. Дори виещата, разтреперана стара Ириша в дните, през които племето му бе преминало оттатък, не беше загубила човешкото в себе си до такава степен.

— В цивилизованите хора има нещо, на което винаги съм се чудил — каза Данло. — Колкото повече живеят, толкова повече се страхуват от смъртта.

— О, но смъртта не е толкова ужасно нещо — отвърна Бардо и поглади гърдите си. Веднъж, като младеж, един от алалоите го беше пронизал с копието си и той умря от първата си смърт. Бяха го замразили, размразили и излекували само за да срещне смъртта отново, когато светлинният му кораб изчезна в огненото сърце на звезда. Беше го възкресила богиня на име Калинда или поне така обичаше да разказва на всички, и оттогава той започна да се отнася към такива жизненоважни въпроси философски. — Какво друго е смъртта освен кратък миг покой преди късчетата ни отново да се съберат и да ни обрекат на нов живот? — рече Бардо. — Всъщност животът дразни душата. Пълноценният хубав живот.

Тези думи накараха Суря да стисне устни, сякаш прекалено често търпеше размислите на братовчед си. После се намръщи на Данло и каза:

— Всеки се страхува от смъртта. Човешките същества са свързани със страха от смъртта.

— Съвсем вярно — съгласи се Хануман. — Ти си проницателна жена.

Суря очевидно не усети иронията му, защото възнагради Хануман с усмивка и лицето й грейна.

— Чувала съм, че според сетиците всички чувства произхождат от страха.

— Това е почти вярно — отвърна Хануман. — Възпроизводството на живота е негов фундаментален алгоритъм. Наистина ли стремежът за възпроизводство е едно и също със страха от смъртта? Да предположим, че е така. Ако се разглеждат като реакции, програмирани в организма, всички чувства в известен смисъл са предназначени да съхраняват живота, така че да може да се възпроизвежда.

— Чувала съм, че сетиците могат да четат чувствата по човешките лица.

— Това е едно от изкуствата ни — отвърна Хануман. — Едно от най-древните.

Всъщност веднъж Хануман бе казал на Данло, че сетиците проследяват генезиса на четенето на лицето поне до творбите на древните портретисти Тициан, Дюре и Леонардо. Според техния идеал портретът на човек трябвало да е огледало на душата.

— Чувала съм също, че сетиците могат да четат мисли — каза Суря, — но никога не съм го вярвала.

— Понякога можем да правим нещо подобно на четене на мисли.

— Но мислите не са програмирани в нас като чувствата — възрази тя.

— Нима?

Бардо потри ръце и каза на братовчедка си:

— Знаеш ли, Малъри Рингес също поназнайваше нещо от способностите на сетиците. Можеше да те погледне и да каже какво си мислиш, за Бога. Можеше да разголва душата ти и затова хората се страхуваха от него. Нещо повече, можеше да погледне непознат и да предвиди какво ще каже и ще направи.

— Ти можеш ли тези неща? — обърна се Суря към Хануман.

Хануман се поклони и отвърна:

— Понякога мога да чета знаците. Но това е обикновено използване на изкуството. Всъщност е доста тъпо, не смяташ ли?

— Можеш ли да го направиш сега? — попита тя. Очевидно беше очарована от идеята за четене на лица, а също и от самия Хануман. Внезапно Суря вдигна късия си костелив пръст и посочи към другия край на стаята. — Ето там, виждаш ли високия мъж в кафява роба?

— Историка ли? Онзи плешивия?

— Предполагам, че е историк — отвърна Суря. — Не съм имала възможност да науча какви цветове носят академиците. Можеш ли да ми кажеш какво си мисли?

Хануман се изпъна и впи поглед в плешивия мъж. Напрегнатата му съсредоточеност накара Суря и другите да погледнат към него, вместо към историка. Въпреки че се бе изказал скромно за дарбите си, Хануман всъщност обичаше да ги проявява.

— Мисли си за опасност — каза той. — Мисли си, че къщата на Бардо е пълна с опасни хора и че ще е добре да избяга от Града. Изпитва чувство на вина от собствената си страхливост. Би искал да вярва, че Златният пръстен ще предпази Града от радиацията на Вилда. Но е циник и малко страхливец, макар че може да се охарактеризира като разумен човек. Той е историк — обръща внимание на данните за емиграцията. Но също съзнава, че два пъти повече хора прииждат в Никогея и това не му е ясно. Наистина е озадачен. Тъкмо затова присъства на това веселие. Има въпроси от универсален мащаб или поне така си мисли. Търси отговори. Колкото е по-силно съмнението, толкова е по-силна потребността от вяра. Вяра — какво друго е това чувство освен отчаян опит да избягаш от страха, изгарящ ума ти?

Суря кимна, очевидно удивена от изпълнението на Хануман. И изведнъж Данло, който съсредоточено гледаше историка, избухна в смях.

— За Бога, какво е толкова смешно? — попита Бардо.

— Не, не е… смешно — отвърна Данло, когато успя да си поеме дъх.

— Тогава какво има? Данло затвори очи за миг и се заслуша. Слухът му беше изострен от живот, прекаран в разпознаване на най-тихите звуци на света. Можеше да чуе, макар и съвсем слабо, че историкът говори за Пътя на Рингес и други религии. Въпреки че стояха в двата срещуположни края на стаята, Данло различаваше високия му глас и уплашените думи на хората около него. Отвори очи и каза на Хануман:

— Струва ми се, че историкът току-що обсъждаше същите неща, които ни разкри ти.

— Да не би да искаш да кажеш, че ни е измамил? — попита Бардо.

— Чувал съм, че сетиците могат да четат по устните — отвърна Данло и се усмихна на Хануман. — Това е част от твоето изкуство, нали?

— Разбира се. Устните са част от лицето. Какъв по-добър начин да го четеш?

— Значи наистина си ни измамил? — попита Суря. — Знаех си, че не е възможно да четеш чужди мисли.

Хануман отново й се поклони и я изгледа от главата до петите с блестящи, твърди очи.

— Невъзможно е да измамиш, ако не съществуват правила, забраняващи измамата. Обаче. Виждаш ли жената до отсрещната стена?

Суря се обърна. Една жена стоеше сама пред една от картините на Бардо. Беше облечена в особено яке с торбеста качулка.

— Тя е афазичка — каза Хануман. — Чувала ли си за афазиците, принцесо Лал? Тази секта навярно е уникална в Никогея. Те имат глас, но не и език. Могат да чуват думи, но не са в състояние да ги разбират. Обезобразяват мозъците на децата си, за да унищожат езиковите им центрове. Не се шокирай толкова — те не са такива чудовища, за каквито ги смятат повечето хора. Правят така, защото мислят, че думите им пречат пряко да разбират действителността. Че изопачават действителността. Затова избрах нея. Тя не може да разговаря с никого, защото не може да говори. Дошла е тук тази вечер с надеждата, че вие, просветените, онези, които са били докоснати от Малъри Рингес, ще сте намерили начин да общувате пряко, сърце със сърце, без думи. Но е разочарована. Самотна е. Отегчена е. Не е успяла да осъществи контакт с никого. Мисли си — хората могат да мислят, трябва да го знаете, даже когато умовете им са лишени от думи — та тя си мисли да си тръгне.

— Не съм убедена — каза Суря. — Ако знаех за тези бедни афазици, можех само като я гледам да се досетя за всичко онова, което каза. Хануман я стрелна с опасен поглед и продължи:

— Когато дам знак с пръст, афазичката ще излезе от стаята. — Той изчака малко, после леко повдигна пръст. Сякаш по даден сигнал, сякаш невидима нишка свързваше афазичката с пръста на Хануман, жената рязко се обърна после с тежка, тътреща се походка излезе.

— За Бога, как разбра? Как го направи? — попита Бардо.

— Започвам да се убеждавам — каза Суря. — Но сигурен ли си, че пак не ни мамиш? Тази афазичка да не ти е позната, а?

В отговор Хануман се усмихна по типичния си потаен начин. После започна да избира различни мъже и жени.

— Виждате ли стария фантаст с огромната адамова ябълка? Когато дам знак, ще се закашля. — Той вдигна пръст и фантастът наистина се закашля. Хануман продължи с другите, като ги посочваше и познаваше момента, в който ще се закашлят, ще разтъркат очи, ще се засмеят, ще започнат да танцуват, ще се намръщят, ще заговорят или ще отпият от чашите си. Той вдигаше пръст и хората се държаха по посочения начин, сякаш Хануман бе кукловод и дърпаше конците им. Това беше мрачна, почти зловеща демонстрация на сетическото изкуство. Суря се убеди, че Хануман е човек с редки способности, но не бе съвсем готова да признае, че притежава каквато и да било власт над нея.

— Тези хора — каза тя — не подозират, че ги наблюдаваш. Трудно ми е да повярвам, че можеш да четеш лицето на човек, който знае, че се опитваш да го направиш.

— Като теб ли, принцесо?

— За какво си мисля в момента? — попита Суря. Лицето й се напрегна като съсухрен кръвноплод. Почти примижаваше от усилието да не издава никакви чувства. — Можеш ли да ми кажеш?

— Не, Хану, недей — тихо каза Данло и поклати глава.

Мразеше тази игра на приятеля си. Мразеше да се отнасят с човешките същества като с роботи, чийто живот е програмиран. Но най-силно мразеше онова, което виждаше в Хануман — гордостта и внезапната ярост, заблестели в очите му.

— Трябва ли да замълча само защото ме е помолил най-добрият ми приятел? — попита Хануман. Явно се радваше, че е в центъра на вниманието, също както се наслаждаваше на упражняването на способностите си. Хануман погледна Суря и продължи: — Или трябва да замълча, защото моята етика не насърчава четенето на мисли по лицето на човека? Изобщо защо трябва да мълча? Не е ли време за безразсъдство и истина? Вярвам, че Данло ще се съгласи с мен. И Тамара. Нека тогава съм безразсъден. Нека съм искрен. Не, Данло, моля те, не ме гледай така — това е рядка възможност да откриеш какво си мислят за теб другите. Да се видиш така, както те виждат те. О, зная, че не те е грижа за себе си. И тъкмо затова всички те обичат. И се страхуват от теб. Заради твоята дивота, заради детинския характер: ти си прекалено погълнат от нещата на света, за да се тревожиш за себе си. Но другите се тревожат. Принцеса Лал например се тревожи. Тя би искала да вярва в това глупаво изкуство на четене на лица, защото би искала да прочете твоето. Мислеше си за теб още откакто Бардо те представи. Ти я смущаваш. Дразни я дори самото ти име.

Той се извърна от Данло към Суря, завъртя се така, сякаш изпълняваше похват от смъртоносното си изкуство. Лицето му беше твърдо и остро като нож.

— Всички го наричат Данло Дивия — каза й Хануман. — Ти се чудиш, принцесо, дало наистина е див като името си. Уверявам те, че е такъв. Дори е по-див, отколкото можеш да си представиш. Докъде ще доведе тази дивота, питаш се ти. Наистина ли е син на баща си? Данло уи Соли Рингес — казах, че това име те дразни, но не е заради името. Сега ще го кажа: Данло е Рингес, ако не и самият Рингес. Ти се съмняваш. Изпълнена си със съмнения. Чувала ли си за едновременността? За спирането на времето? Спри! Точно в този миг спри мислите си и ги фиксирай, сякаш са мравки в кехлибар. Това е начинът. Само да можеше да видиш лицето си сега, когато наистина вярваш. Мислиш си за Малъри Рингес и за всички неща, които е направил. За Златния пръстен. Чудиш се как тази мисъл, този златен образ може да се изпише на лицето ти. И още една мисъл, от която се страхуваш повече от смъртта: аз ли те карам да си мислиш тези неща? Аз ли? Дали мислите са програмирани в нас, или ние сме господари на собствената си воля? Моля те, не извръщай очи! Ако го направиш, само ще започнеш да се чудиш дали аз съм поискал така. Питаш се за човешката свобода. Това те мъчи в момента. Какво е възможно за човешките същества? Малъри Рингес е дал живота си, за да открие собствените си възможности. Кой е толкова безстрашен? Дали Данло, когото всички обичаме както обичаме слънцето, е замесен от същото тесто като баща си? Ти се молиш да не е и се страхуваш, че е. Страхът е същността на душата. Той е в основата на всичките ни действия. Какво би могъл да направи Данло, ако наистина е безстрашен и див? По-точно какво би могъл да не направи? Докъде ще доведе дивотата му? Чудиш се за тези неща. Мислите ти обикалят в кръгове. Обикалят ли обикалят. Тогава нека разкъсам кръга и да те оставя с нова мисъл: кой от нас би могъл да стане също толкова див, колкото Данло? И защо му е това?

— Хайде стига вече — каза Бардо и прегърна Хануман през рамо. — Да спориш със сетик означава да го намразиш.

Но Суря не мразеше Хануман. Тя беше омаяна от него. Тя, чиято душа той бе разголил с пронизващите си очи и острия си език, го гледаше, сякаш е бог или по-скоро свръхчовек в личен контакт с царството на божествеността. Лицето й изразяваше различни чувства — от удивление и умиление до срам, че са разкрили мислите й. В усилието си да скрие срама си, тя се обърна към Данло и започна да лъже:

— Всъщност изобщо не съм си мислила за теб — каза Суря. Сега лицето й наистина беше грозно и неискрено. — Не зная защо приятелят ти каза тези неща. През цялото време си мислех за една рецепта за пиле с къри, знам я от майка ми. Винаги съм обичала ястия с къри. Е, всъщност това беше трик, за да скрия мислите си.

Данло докосна белега над окото си, погледна Тамара и се усмихна. Макар че не се засрамваше лесно, странният монолог на Хануман навярно би успял да постигне точно това, ако Данло не бе влюбен и не преливаше от прекрасно усещане за живот. Но се чувстваше засрамен заради Суря, макар че му се искаше да е останала на Летосвят със своите ястия с къри и с робите си. Той й се поклони и отвърна:

— Както ни напомни Хануман, не може да има измама в игра… която няма правила.

Хануман го погледна с предизвикателните си очи на сетик. Но Данло беше единственият човек, когото никога не можеше да накара да сведе поглед, затова накрая се отказа и се извърна.

Суря въздъхна. Изглежда, думите на Данло я бяха успокоили.

— Трябва да ти кажа — рече тя, — че нямам нищо против името ти. Ти не си виновен за раждането си.

— Всеки от нас има своя собствена съдба — отвърна Данло.

— И всеки от нас има свободна воля. Баща ти е учил, че в крайна сметка съдбата и свободната воля са едно и също.

— Изглеждаш жена с… необикновена воля — каза й той. Лицето на Суря просия и тя за първи път му се усмихна. Наистина имаше красива усмивка. Данло виждаше, че въпреки неискреността и страха си, тази жена може би е постигнала красотата шибуи, толкова рядко срещана сред хората от Града.

— Ти не се страхуваш — рече тя. — Не се страхуваш да се държиш мило с жена, която не се отнася много любезно с теб. Навярно наистина си безстрашен.

— Никой не е безстрашен — възрази Данло.

— Хануман беше прав поне за това — каза Суря. — Страхът измъчва всички ни — това е нормалното човешко състояние. Но има изход, не знаеш ли?

— Ако имаш предвид баща ми…

— Когато все още е бил човек — прекъсна го тя, — Рингес е изпитвал ужасен страх, също като всички. Но е открил изход от това, открил е начин да се освободи.

Бардо, който очевидно се радваше, че разговорът се е насочил към теми, по-близки до неговата цел, внезапно удари с юмрук по отворената си длан. Пръстените му изтракаха един в друг и гласът му изкънтя:

— За Бога, това е пътят на Рингес — да се изправи пред вселената като бог и никога уплашено да не поглежда назад!

— Пътят на Рингес — прибави Суря — е да търси свобода от страданието.

— Да, Рингес посочи пътя към истинската свобода — потвърди Бардо. Мощният му глас се извиси и всички погледнаха към него. Внезапно стана съвсем тихо. Той изглеждаше зарадван и облекчен, че отново е в центъра на вниманието. — А единствената истинска свобода е свободата на бога.

Последва миг на мълчание, после някой извика:

— И всеки може да стане бог.

— Или Бога — обади се някой.

— Дайте ми две глътки кала и ще видя Бога.

— Дайте ми три глътки кала и ще стана Бога.

— Е, това не е толкова лесно — възрази една закръглена жена, застанала до Бардо. Казваше се Коленя Мор, господарката Мор, господарката есхатолог на Ордена. — Поне за мен спомнянията не са толкова лесни. Защо трябва да е толкова трудно?

Бардо кимна, потърка ръце, огледа се, за да привлече погледите на гостите си, и мощно се засмя.

— Наистина е трудно и това отново ни връща към нашата работа. Или би трябвало да кажа към нашето веселие. За Бога, всеки знае, че Бардо е най-мързеливият човек в Града, така че щом аз пия кала и си спомням едите, значи всички го могат. О, вече е крайно време. Каня всеки от вас, който не е участвал във възспоменуване от десет дни, да дойде в музикалния салон. Тази вечер тук са един млад сетик и неговият приятел Данло уи Соли Рингес — синът на Малъри Рингес, който някой ден също може да стане бог.

Много хора отново се поклониха на Данло и той усети, че го облива гореща вълна от срам. Забеляза, че Хануман му се усмихва едновременно подигравателно и съчувствено, а навярно и с известно предизвикателство.

Бардо и другите се насочиха към вратата, а Тамара стисна ръката на Данло и го издърпа настрани. Макар че куртизанките обичаха да приказват, тя беше мълчала през повечето време, докато Данло разговаряше със Суря и Хануман, но сега каза:

— Трябва да внимаваш с Хануман ли Тош.

— Винаги внимавам с него — отвърна Данло. — Приятелите винаги трябва… да внимават един с друг, нали?

— Моля те, бъди внимателен по време на възспоменуването.

— Толкова ли е опасно?

— Да — каза Тамара. — Самият наркотик кала също е опасен, но мисля, че най-опасното е да се опитваш да си спомниш, когато душата ти гори. Не позволявай Хануман да те отрови със съмненията си. Или с отчаянието си.

— Тази вечер — отвърна Данло — съм възможно най-далеч от отчаянието.

— Не мога да дойда с теб — каза тя. — Минали са само пет дни от последното ми участие.

— И не си готова за друго?

— Не съм сигурна — отвърна Тамара. — Но даже да бях, Бардо смята, че кала трябва да се взима като причастие!

Човек не се причестява всеки ден.

— Не, но навярно би трябвало — отбеляза Данло.

— Съжалявам.

Той притисна ръцете й към устните си и ги целуна открито, пред всички. После каза:

— Значи трябва да се сбогуваме?

— Ако искаш, можем пак да се срещнем след няколко дни.

— Защо след толкова дълго?

— След възспоменуването ще искаш да останеш сам.

— Не мога да си представя, че ще искам такова нещо.

— Данло, моля те…

— Да?

Хората се нижеха покрай тях и се мъчеха да не забелязват взаимното им обожание, Данло докосна челото й, търсейки мислите й в тъмните й очи.

— Моля те, пази се — каза тя и го целуна.