Дейвид Зиндел
Падналите богове (11)

Глава 11
Мигът на възможното

Как се готвя за смъртта? Уча се да живея. Как се уча да живея? Готвя се за смъртта.

Поговорка на поетите-воини

Клетката на Хануман беше празна. По пода — дори в съблекалнята — беше разплискана вода. Дрехите на Хануман — камелайката му, коприненото бельо и кожите — все още висяха на закачалките. Обувките му бяха грижливо поставени на лавицата под тях. Данло бързо се огледа за следи от кръв, но не видя нищо, което да показва, че Хануман е мъртъв или умира. Единствено силният и ужасен мирис на кана говореше, че причината за отсъствието на приятеля му е поетът-воин.

„Поетите-воини са като паяци — обичат да хващат и завързват жертвите си преди да ги убият.“

Всъщност поетите-воини обичаха да измъчват жертвите си и Данло си мислеше за това, докато изскачаше от клетката и се връщаше в коридора. Можеше да потърси помощ. Можеше да тръгне надясно и да се върне по същия път, по който бе дошъл, при меките светлини и безопасността на централната библиотечна зала. Можеше отчаяно да се втурне и да вика, че майстор Смит е убит от поет-воин. Можеше и да изпадне в паника, но той си спомняше много неща за поетите-воини и затова, щом излезе от клетката, тръгна наляво в мрака по дългия коридор. Мирисът на кана стана по-плътен и отвратителен, като разпръснат във въздуха мускус от росомаха. Коридорът пустееше, послушниците бяха затворени в безопасност в клетките си, слепи и глухи като тела в молитвен кораб. Те не знаеха, че покрай тях току-що е минал поет-воин, не подозираха, че един от другите послушници скоро ще бъде убит.

„Хану, Хану.“

Някъде в този почти безкраен коридор, под един от огнените глобуси, изгорели още преди години, Данло се натъкна на черно наметало, захвърлено на каменния под. Вдигна го и го помириса — грубата вълна смърдеше на кана. От вътрешната страна на ужасната дреха бяха пришити малки кожени джобчета. Във всяко от тях имаше стреличка, не по-голяма от пръста му. Данло случайно измъкна една и я вдигна под бледата светлина в коридора. Върхът й представляваше стоманена игла, покрита с някакво тъмно твърдо вещество, червено като засъхнала кръв. Извади още няколко стрелички. По всяка от тях имаше различно оцветена отрова: шоколадова, кафеникава или лилава. Говореше се, че поетите-воини носят много наркотици и отрови, за да дърпат струните на страданието на човешкото тяло така, както музикантът свири на гошарп.

„О, Хану, Хану.“

Почти без да се замисля, Данло грабна шепа стрелички и продължи дивия си бяг. Скоро видя бледа светлина. Коридорът завършваше с рядко използвано стълбище, което водеше към другите етажи на библиотеката. И там ясно се виждаха двама души. Единия, здраво завързан за парапета, беше Хануман ли Тош. Другият бе поет-воин, облечен в красива пъстра камелайка. Имаше прекрасния и опасен вид на тигър и притискаше в бледото гърло на Хануман дълъг смъртоносен нож.

— Моля те, не се приближавай повече — каза поетът-воин и гласът му се разля по коридора като мед.

Нещо в този чудесен глас накара Данло да се подчини и той спря на двайсетина метра от стълбището. Стоеше замръзнал в нерешителност и се мъчеше да успокои дишането си.

— Не, Данло! — извика Хануман, който се дърпаше и извиваше под въжетата. Ръцете и гърдите му бяха многократно омотани за железния парапет зад гърба му с блестяща кася. Всяко движение сигурно му причиняваше силна болка, защото нишките кася се врязваха в кожата му и под тях избиваше кръв. Поетите-воини, спомни си Данло, наричаха нишките кася „киселинна жица“, защото докосването на тези протеинови влакна до плътта е като изгаряне с киселина.

— Не, Данло — не!

Под киселинната жица Хануман беше гол. Поетът-воин сигурно го бе измъкнал от резервоара и под заплахата на ножа го беше накарал да тръгне по коридора. А Хануман сигурно яростно се бе съпротивлявал с цялото умение на смъртоносното си изкуство: шията на поета-воин беше издрана и кървеше, сякаш Хануман се бе опитал да разкъса артериите му. Очевидно беше успял да смъкне наметалото му, но това изобщо не бе попречило на похитителя да довлече приятеля му до стълбището.

— Не, Данло, моля те!

Макар че осветлението на пустото стълбище бе доста силно, Данло не можеше да види дали влагата по челото на Хануман е вода от резервоара, или пот. Лицето му лъщеше и отразяваше светлина, страх, омраза и други чувства, които нямаше как да отгатне. Очите му бяха широко отворени и той гледаше към поета-воин — нито за миг не откъсваше поглед от очите на врага си, освен веднъж, когато се извърна към коридора, за да извика на Данло:

— Моля те, върви си! Бягай, Данло, бягай!

— Да — каза поетът-воин, — моля те, бягай. Върви и доведи библиотекарите или техните роботи. Когато се върнеш, вече ще съм свършил с Хануман.

— Данло, моля те, не!

Все още застанал близо до Хануман, поетът-воин любезно се усмихна, поклони се, посочи с ножа си Данло и каза:

— Ти трябва да си Данло уи Соли Рингес. Синът на прочутия Рингес. Мислех си, че ще останеш в клетката си малко по-дълго, но за мен е чест да се запозная с теб при каквито и да било обстоятелства. Аз съм Марек от Калар. Дойдох в Никогея, за да се запозная с теб и приятеля ти.

Данло погледна към дългото стълбище, към изтърканите стъпала, които водеха към етажите над Хануман и поета-воин. Част от него се надяваше всеки момент оттам да се появи група библиотекари или калфи пилоти, които да обкръжат поета-воин. Друга негова част обаче му шепнеше, че никой не би бил достатъчно бърз, за да спаси Хануман преди Марек да забие ножа си в гърлото му. Най-вероятно вече нищо не можеше да го спаси и затова Данло трябваше да избяга, та поетът-воин да не отнеме и неговия живот.

— Ако искаш да останеш — каза Марек, — ще се наложи да чакаш съвсем малко. Вече попитах Хануман за неговото стихотворение.

Понякога поетите-воини почитаха жертвите си, като рецитираха част от стихотворение. Ако успееха да кажат последните стихове и да го довършат, жертвите бяха свободни. Ако ли не…

— Уви, твоят приятел не е любител на поезията — рече Марек. — И затова вече е време да му дам наркотика.

При тези думи поетът-воин със заслепяваща скорост извади от джоба на камелайката си сребърна стреличка и я заби отстрани в шията на Хануман. Момчето изкрещя и се загърчи под пашкула си от киселинна жица. Данло понечи да се затича към стълбището, но поетът-воин протегна ножа си и поклати глава.

— Моля те, не мърдай — каза той, целуна жълтия пръстен на лявото си кутре и после лилавия пръстен на дясната си ръка, стисна главата на Хануман между ръцете си, наведе се и нежно го целуна по челото. — Наркотикът няма да го убие. Само ще го подготви за мига на възможното.

Хануман отново изкрещя — висок, ужасен вик като на хлъзгар, попаднал в ноктите на снежен тигър. Данло копнееше да се хвърли напред и да му помогне, но не можеше. Сякаш самият той беше заловен и обездвижен от паралитичните наркотици на поета-воин и само гледаше как лицето на приятеля му мъчително се гърчи. После Хануман прехапа език и мускулите под покритата му с пот кожа подскочиха, сякаш ударени от електрически ток. Очите му бяха неподвижни и широко отворени.

— Не, не ща светлина — не! — изкрещя Хануман. Поетът-воин сигурно му бе сложил екана, наркотик, който караше тялото да реагира и на най-слабите дразнения. За Хануман фотоните на огнените глобуси над него бяха като капки разтопено злато, изливащи се в тъмния отвор по средата на окото. Невроните на ретината му цвъртяха и съскаха от изгарящото докосване на светлината. Еканата възбуждаше нервната система като киселина, разяждаща обвивката на всеки нерв, оставяща нервното влакно открито за жестоката целувка на света и за вътрешните химични бури и метаболични сигнали, които бушуваха в тялото. Само след няколко мига цялата вселена на Хануман щеше да се превърне в пламтящ гоблен от нерви, тези безкрайни влакна от огън, които се разклоняваха на още по-тънки нишки, виещи се като киселинна жица из всеки орган и тъкан, докосващи всяка клетка и затварящи плътта в ужасната болка на собственото й същество. И все пак, колкото и удивително, колкото и парадоксално да беше, мъчението целеше да освободи Хануман от самия него. Събуждащият се мозък играе ролята на клепач за съзнанието. Неговата функция е да изключи ослепителния блясък на всички неща и във вътрешния, и във външния свят, за да вижда ежедневния свят от потребности, опасности и страхове. Но еканата — един от по-елегантните транспсихеделици — отваря очите. Отваря мозъка за светлината, отразена от всички възможни повърхности, от скали и откъснати от вятъра листа, от замръзналото море, от пречупени души, от кошмари и трупове, пръснати по полета от сняг. Да стоиш гол и с широко отворени очи пред тази пламтяща светлина означава да се откриеш за цялата болка във вселената. После настъпва мигът на безкрайната уязвимост. Това е мигът на възможното, когато човек изпитва болката на всички същества, отразена и усилена в себе си, и я приема изцяло, без страх. В този миг преди смъртта, отвъд смъртта — в болката, надхвърляща всякаква болка — настъпва пълно пробуждане за факта, че човек е нещо безкрайно повече от тялото и съществото си. В този върховен, чудесен миг, ако човек е достатъчно силен, за да погълне ужасния огън на живота, стават възможни всички неща.

— Данло, моля те!

Ако човек е достатъчно силен, за да се превъзмогне — поне така смятат поетите-воини, — настъпва златен момент като рая на кристианските секти или неизразимото състояние, което архитектите наричат кибернетична самади. Но ако е слаб, страхлив или с болна душа, тогава има само ад.

— Моля те — поетът-воин!

Хануман отново обърна очи към Данло, но сякаш гледаше към стена от пламъци. Той разтърси глава, сякаш ослепен, стисна зъби, изруга и пак извика. И през цялото това време Данло стоеше в мрачния коридор сред миризмата на пара, неврологици, мухъл, кана и пот. Местеше поглед между Хануман и поета-воин и не знаеше какво да прави.

— Пусни го! — каза накрая Данло. — Никой не може да понесе такава болка!

Поетът-воин повдигна смъртоносния си нож към устни те, целуна го и отвърна.

— Ще видим.

— Не… Хануман.

— Твоят приятел е по-силен, отколкото може би си мислиш. Можеш ли да разчиташ лица, Данло уи Соли Рингес? Погледни го — той е почти готов за ножа!

Данло стискаше стреличките в ръка и гледаше лицето на Хануман. Но виждаше само страдание, ужас и смърт.

— Моля те, пусни го — каза той. Скоро, навярно след още десет удара на препускащото му сърце, поетът-воин щеше да прониже с ножа си средата на окото на Хануман. Щеше да вкарва и изкарва острието и бавно да го извива по очния нерв към мозъка. По този начин щеше да се опита да доведе приятеля му до неговата най-ужасна агония и следователно до най-голямата му възможност за свобода.

— Еканата — каза Данло. — Трябва да има… противоотрова. Моля те, дай му я.

Поетът-воин му се усмихна и отвърна:

— Няма противоотрова. И даже да освободя приятеля ти, в тялото му завинаги ще останат следи от свещения наркотик. Еканата никога не се метаболизира изцяло. Дори след много години — или животи.

— Тогава го пусни. Така че да има остатъка от живота си… за да стигне до своя миг на възможното.

Марек се усмихна на думите му, широка и прекрасна усмивка, която показваше одобрението му за самообладанието на Данло пред лицето на смъртта — макар че тази смърт бе на Хануман, а не неговата.

— Ти знаеш някои неща за нас, поетите-воини — каза той.

— Някои… неща.

— Тогава трябва да знаеш, че са ни платили добре за живота на Хануман ли Тош. За неговия живот — разбираш ли?

— Колкото и да са ви платили, ние ще ви платим още повече. Аз, ние… Орденът.

— И колко би дал за живота на приятеля си, млади Данло?

— … Милиард градски дискове. — Данло, който никога не беше виждал градски диск, а още по-малко знаеше стойността му, каза първото число, което му дойде наум.

— Милиард градски дискове? Имаш ли такава сума? Има ли толкова пари целият ти Орден?

— Тогава милион — отвърна Данло. — Сто — ще платим колкото трябва.

— Щедро предложение — усмихна се поетът-воин. — Но се страхувам, че е прекалено късно да купиш живота на Хануман с пари.

— Но някой ти е платил!

— Разбира се — потвърди Марек и посочи с ножа вцепененото лице на Хануман. — И това е възнаграждението ми.

— Архитектите! Архитектите на Църквата на Хануман на Катава — те са поръчали това убийство, нали? Защото го смятат за богохулник. За… хакра.

— Всъщност само го обявиха за потенциален бог.

— Но не са го… осъдили?

— Не и поради тази причина.

— Тогава защо?

Поетът-воин тихо се засмя.

— Задаваш прекалено много въпроси за човек, който също е близо до своя миг.

— Моля те… не го убивай.

— И други са ме молили за същото.

— Кой?

— Майка му, разбира се. Тя искаше да го върнат на Катава, за да го пречистят от най-ужасните му програми. Но чичовците му пожелаха по-крайна съдба.

Данло за миг затвори очи и поклати глава. После пристъпи към поета-воин и каза:

— Пусни го. Моля те, пусни го.

— Бъди така любезен, изчакай една секунда. — Поетът-воин докосна челото на Хануман, после се вгледа в очите му. — Само след миг ще бъде свободен.

— Не! — Хануман блъсна главата си назад в парапета с такава сила, че стълбището закънтя. — Моля те, Данло, убий го!

— Хану, Хану!

— Убий го! Убий го, убий го!

Стиснал шепата стрелички, Данло погледна Марек. Поетите-воини бяха древните врагове на неговия Орден. Някога те бяха създали вируса, унищожил приемните му родители и целия девакски народ. А този поет-воин, Марек от Калар, се готвеше да убие и Хануман.

— Внимавай със стреличките — каза поетът-воин. — Внимавай да не се убодеш.

Данло предпазливо погледна четирите стрелички в лявата си ръка и хвана една — с червен връх.

— Зелената стреличка предизвиква безсъзнание за около час — съобщи поетът-воин. — А онази, която сякаш е потопена в шоколад, завинаги отнема речта.

Данло вдигна ръка и се прицели в гърлото на Марек.

— Синята стреличка е потопена в наркотика на истината. Данло си пое дъх така, както преди да прониже снежен тигър или да хвърли камък по заек.

— Стреличката, която държиш, убива мигновено — парализира нервите на сърцето. Това е бърза смърт, млади Данло, но е наистина унизителна.

Докато гледаше към голямата мозъчна артерия, която пулсираше на гърлото на поета-воин, Данло се чудеше дали ще успее да го убие. Веднъж, преди години, беше хвърлил копието си от близо два пъти по-голямо разстояние и бе пронизал нападащия го копринокоремест глиган право в сърцето. Но поетите-воини не бяха животни. Говореше се, че са усъвършенствали изкуството да забавят времето, онова мълниеносно състояние на тялоума, в което възбуждането на нервите се ускорява така, че времето се забавя и всяко събитие от външната вселена изглежда по-бавно. Независимо колко точно или бързо хвърлеше стреличката си Данло, за поета-воин тя щеше да изглежда като перце, носещо се във въздуха, или, ако беше много опитен, като муха, потъваща към дъното на буркан с мед. Най-вероятно щеше да я хване в движение и да я запрати обратно към Данло. И дори да предположеше, че стане чудо и че получеше възможност да го убие, Данло не знаеше дали ще успее да го стори. Марек изглеждаше толкова доволен, вдигнал нож над окото на Хануман: изглеждаше безстрашен, весел и изключително жив.

— Моля те, хвърли я веднага! — изкрещя Хануман. — Не се страхувай — убий ме! Убий ме, убий ме!

Разбира се, Данло можеше изобщо да не улучи поета-воин и да попадне в Хануман. Това бе достатъчно основание изобщо да не хвърля стреличката. Но имаше по-дълбоки причини да убие Марек — усмивката на устните му, спокойствието, обгърнало го като вълшебен плащ, и невъзможното разбиране, пламтящо в очите му.

„Очите са прозорците на вселената“ — спомни си Данло.

Поетът-воин имаше невероятни очи, толкова дълбоки и тъмнолилави, че бяха почти синьо-черни, със същия цвят като неговите. Това бяха очите на хищник, очи, които се наслаждаваха на страха на другите хора. Потънал в тези чудни очи, Данло не можеше да определи дали Марек е безумен, или нормален. В известен смисъл, разбира се, той беше съвършено луд, защото неговите доктрини на любов към смъртта представляваха абсолютно нарушаване на равновесието на живота. Поетът-воин определено бе шайда в лудостта си, но толкова решително и изцяло шайда, че почти успяваше да превърне тази концепция в нещо красиво. Данло си помисли, че рядко е виждал толкова красив и никога толкова жив човек. Мускулите на шията и голите му ръце бяха като гърчещи се змии. Косата му представляваше ореол от черни къдрици, а кожата му беше като живо злато. „Той е като ангел на смъртта“ — каза си Данло. Лицето и тялото му излъчваха ужасна красота, сякаш принадлежеше към по-висш вид, в който ужасът и красотата с усмивка сплитаха ръце. И все пак въпреки радостта му, че изживява толкова силно смъртта в живота, в него имаше нещо безкрайно трагично и тъжно. Поетът-воин — подобно на всяко дете от високо развитите раси — бе един от безбройните експерименти и пътища, които бяха придобили своего рода съвършенство, но нямаше да постигнат нищо повече.

„Той е почти човешко същество — помисли си Данло. — Истинско човешко същество.“

Марек погледна към блестящата стомана над окото на Хануман и Данло видя, че разстоянието между мъж като поета-воин и истинското човешко същество е само едно острие на нож. Малко и в същото време огромно — като разстоянието между Никогея и края на вселената.

„Той е убиец на хора. Шайда е пътят на човек, що убива други хора.“

Безкрайната болка, която боготворяха поетите-воини, беше като въртоп, всмукващ ги в тъмната пяна на лудостта и убийството. Те бяха върховните убийци на човечеството. Обичаха да мислят за себе си като за майстори на бонзай, използващи ужасните си ножове, за да унищожават като вейки опасни или болни хора — с единствената цел великото дърво на живота да остане жизнено и силно. Бяха върховни в изкуството си да сеят смърт. Вселената, вярваха те, винаги щеше да се нуждае от такива носители на смърт.

„Но аз не съм убиец — помисли си Данло. Ръката, която държеше вдигната над главата си, трепереше от желание да хвърли стреличката. — Аз не съм като него.“

Макар че изпитваше странно състрадание към лудостта, Данло не можеше да се примири с потребността да убиваш, особено в самия себе си. Неговият път винаги трябваше да е обратен на пътя на убийството. Можеше да е носител на живот, въпреки че идеалите и действията му щяха да му струват собствения му благословен живот.

„Никога не убивай или наранявай другиго. По-добре да умреш, отколкото да убиеш.“

И това беше най-дълбоката причина, поради която не можеше да убие поета-воин: убийството водеше до безразборно убиване и нарушаване на равновесието на целия живот, а това бе шайда. Такова убийство беше отрицание, то означаваше да каже „не“ на безграничните възможности на живота. Убийството на същество като поета-воин премахваше възможността той да се изцери от лудостта си и така да се превърне в нещо наистина прекрасно.

— Поете-воин! — най-после извика Данло, отпусна пръстите на лявата си ръка и остави стреличките да паднат на земята. После се обърна, замахна с дясната си ръка и хвърли стреличката с червения връх така, че тя се понесе по коридора и се заби във вратата на съседната клетка. — Пусни Хануман!

Чул гласа на Данло, Хануман поклати глава.

— Не, моля те, убий ме. Данло, моля те.

— Съжалявам, млади Данло — отвърна поетът-воин. Очите му бяха лилави жилки светлина, отразяващи се в блестящото острие на ножа. — Но мигът винаги трябва да идва.

— Тогава вземи мен вместо него — каза Данло.

— Не, не!

— Вземи мен и аз ще изживея неговия миг.

Започнал да свежда ножа към окото на Хануман, поетът-воин внезапно замръзна.

— Какво казваш? Знаеш ли какво искаш? Данло отлично знаеше какво иска. Спомняше си традицията на поетите-воини: ако някой като него предложи да заеме мястото на друг в търсене на мига на възможното, поетът-воин, който държеше смъртоносния нож, трябваше да обмисли молбата му.

— Вземи мен — повтори Данло. — Не Хануман. Марек го погледна, после сведе глава в знак на уважение към очевидната му обич към приятеля му.

— Предложението ти е благородно — отвърна той. — Но благородството не е достатъчно.

Данло стоеше с длани, протегнати към поета-воин. Виждаше, че мъжът разчита извивката на устните му и търси в лицето и очите му нещо решаващо.

— Предложението ти е и храбро, но храбростта не е достатъчна.

Данло напълно разкри лицето си — като спящо дете. Спомняше си, че поетите-воини съвсем рядко уважават такива молби.

— Толкова ли си готов да умреш? — попита го Марек. Данло дълго гледа смъртоносния му нож. Не знаеше дали е готов да умре. Определено не искаше да умира, не беше и сигурен дали е подходящ момент за това. Всъщност макар и мъчително възможна, смъртта под ножа на поета-воин съвсем не бе неизбежна. Даже да му позволеше да заеме мястото на Хануман, екзекуцията нямаше да е мигновена. Поетът-воин първо щеше да го обездвижи — или с киселинната жица, или с някакъв наркотик. После щеше да му постави загадката със стихотворението. Ако Данло успееше да го довърши, поетът-воин щеше да го освободи.

— Дори готовността да умреш не е достатъчна — каза Марек. — Не съвсем.

Поетът-воин гледаше към коридора и в същото време очите му не спираха да търсят в очите на Данло онова рядко качество, което се надяваше да открие там.

— Трябва да попитам приятеля ти дали иска да заемеш мястото му — каза той. После погледна Хануман и попита:

— Съгласен ли си?

— Не! — изкрещя Хануман, опъна жицата и изплю кръв в лицето на мъчителя си. После настъпи тишина. Тялото му замръзна и момчето погледна Данло. Гледа го дълго (или навярно само за миг) и каза на поета-воин: — Не, не съм съгласен — убий мен щом трябва, но не него.

Марек сериозно кимна и се обърна към Данло.

— Той не е съгласен да заемеш мястото му. Каза „не“ — не смяташ ли, че трябва да приемем желанието му?

— Не! Той не знае какво иска!

— Разбира се, ако те беше оставил да заемеш мястото му, щеше да ми се наложи да го убия незабавно, за да възнаградя такава подлост.

— Значи задаваш въпрос, който води към този… парадокс?

— Ние поетите-воини обичаме парадоксите.

— Но защо изобщо го питаш, щом си решил да го убиеш?

— Не съм казвал, че съм решил да го убия.

— Но…

— Той ни каза отговора си, съобщи ни желанието си. Сега ние трябва да решим какво да правим.

— Пусни го и ме попитай за стихотворението си.

— Бих искал да рецитирам за теб — каза поетът-воин. — Но дали си готов да ме слушаш?

— Да — отвърна Данло. Но в момента, в който думата се откъсна от устните му, се уплаши, че поетът-воин ще откаже да рецитира стихотворението си. За миг съжали, че е хвърлил стреличката. Не можеше да понася безпомощно да чака Марек да реши съдбата и на двама им. И тогава си спомни нещо за природата на ахимса, което веднъж му бе казал Стария отец. Според фравашите ахимса не трябвало да е само пасивен отказ от убийство. Някои хора притежавали рядка сила и тя произтичала от волята им да утвърдят целия живот като идентичен на собствения си. Волята да утвърдят смъртта: ако не поставяше живота си над този на другите, той никога нямаше да го защитава за сметка на нечия смърт. И следователно в жестоката и кървава вселена, в която се беше родил, той трябваше да умре рано. Днес, утре, във всеки момент — щеше да захвърли живота си, сякаш е недояден кръвноплод, зрял, сладък и сочен. Когато настъпеше времето му, убедително и яростно щеше да направи това потвърждение, както би хвърлил стреличката срещу поета-воин. Но дотогава щеше да живее свободно и без страх.

„Силата на ахимса не е само в готовността да умреш — помисли си Данло. — Тя е във волята да живееш. Да живееш без никакъв страх — това е нещо страшно.“

— Да — повтори той. — Готов съм… да те слушам. — Данло направи крачка към поета-воин, после още една. Ножът леко се помръдна и той видя жилки синьо-черна светлина, ужасното отражение на собственото си лице. Марек бавно отдръпна острието от окото на Хануман, погледна Данло и бавно, разбиращо се усмихна. Данло направи още една крачка напред и кракът му сякаш вечно увисна във въздуха. Сега мирисът на кана беше непреодолим. Той му напомни за инициацията му, когато бе лежал под звездите и се беше научил да надмогва болката и смъртта. Накара го също да осъзнае детството на поета-воин. Можеше да види това безвременно време като жилки лилав блясък в очите на Марек. В златистото сияние на лицето му съзираше малкото дете, което усещаше ужасно несъзнателната близост на смъртта. В това се изразяваше и цялото изкуство на поета-воин — да разбуди до крайност дълбокото си познание. Марек му се усмихна и докосна с устни лилавия пръстен. И докато изпълняваше тези движения въпреки мощното съпротивление на пространството и времето, той пращаше по коридора вълни от въздушни молекули. Ноздрите на Данло бяха отворени за този въздух, отворени за мириса на каново масло, който пронизваше нервите му и проникваше в мозъка му. Той се приближаваше към поета-воин и не можеше да откъсне очи от ножа му. Ако не успееше да довърши стихотворението, скоро ножът щеше да прониже окото му и да навлезе в мозъка му. И животът му щеше да свърши за един-единствен ослепително кратък миг. Да свърши, да, но не и да бъде унищожен. Когато острият студен нож преминеше през костта зад окото му, кръвта му щеше да рукне от него като река. Щеше да се разлее по каменните стени, стъпалата и железния парапет. Щеше да обагри черната коса на поета-воин и да докосне красивите му очи с паренето на желязо и сол. Щеше да опръска лицето на Хануман като капчици утринна светлина и когато приятелят му отвореше уста, за да изкрещи последното си „не!“, щеше да докосне езика му и да потече надолу по гърлото към корема му, към бликащия живот и тъканите на тялото му. Неговата кръв щеше да тече безкрайна и дълбока като океан, докосвайки всичко, хранейки всичко, съживявайки всичко. Той завинаги щеше да живее във всичко, също както дивият мирис на кана, чудните багри на робата на поета-воин и прекрасната, пречупена душа на Хануман живееха в него сега и завинаги.

— Ела тук! — каза поетът-воин. Усмихваше му се и го гледаше радостно, сякаш бе открил изчезналия си по-малък брат. — Това е достатъчно — струва ми се, че си готов да чуеш стихотворението.

С десет бързи крачки Данло стигна до стълбището и застана до Хануман. Докосна окървавената ръка на приятеля си и лъщящото му чело. Докосна студените нишки киселина. Погледна към поета-воин, който стоеше толкова близо, че можеше да докосне и него.

— Моля те, освободи го — каза Данло. — Ти се съгласи да ме попиташ за стихотворението си — затова те моля да го освободиш.

Марек пристъпи толкова близо до него, че Данло като че ли потъна в мириса на кана. Поетът-воин леко прокара върха на ножа си по пашкула от киселинна жица около гърдите на Хануман. Разнесе се металическият звук от разкопчаване на цип, но киселинната жица остана цяла.

— Нишките кася се режат трудно — каза Марек. — Няма да го направя, защото ще се опиташ да ме убиеш. Или да убиеш себе си.

Хануман трепереше. Цялото му тяло се разтърсваше от гняв и болка. Светлите му очи бяха широко отворени и впити в Данло. Данло не знаеше дали приятелят му разбира смисъла на думите.

— Но ако аз… не успея да довърша стихотворението — каза той, — ти ще го освободиш, нали?

— В известен смисъл — отвърна поетът-воин. — Имам наркотик, който ще го приспи — ще се събуди след три дни и ще остане жив, ако иска.

— Тогава му дай този наркотик.

— Не още. Трябва да се свести, за да присъства на мига на онзи, който заема мястото му.

— Но…

— Ако довършиш стихотворението, ти сам ще можеш да му дадеш този наркотик. Онази стреличка с лилавия връх, която хвърли в коридора, спомняш ли си?

— Спомням си — потвърди Данло и после каза: — Моля те, кажи ми стихотворението си.

Поетът-воин погледна очите на Хануман и отвърна:

— Жалко. Приятелят ти премина мига си. Сега вече никога няма да разберем какво е можело да стане възможно — за него.

— Кажи ми стихотворението си — преди да е станало прекалено късно.

Поетът-воин кимна, бръкна в страничния джоб на камелайката си и извади игла с розов връх.

— Моля те, застани с гръб към парапета до приятеля си. Данло застана до Хануман и притисна гръб към железния парапет. Някъде от дълбините на стълбището се разнасяха мрачни, подземни звуци на свистяща пара и вода, клокочеща по невидими тръби.

— Няма да ме завързваш с… киселинната жица, нали?

— Не — отвърна поетът-воин. Стоеше точно пред него. Данло усети дъха му — миришеше на нещо сладко, като портокали и мед. — Нямам повече жица.

— Тогава защо не ме оставиш свободен, без наркотици? Марек вдигна с лявата си ръка паралитичната стреличка към шията му. В дясната стискаше смъртоносния нож.

— Ако ти кажа стихотворението и ти не успееш да го довършиш, можеш да се опиташ да избягаш.

— Няма да… избягам.

— Можеш да се съпротивляваш, да се дърпаш от еканата. — Поетът-воин погледна Хануман и сведе глава. — Вече видя как наркотикът облизва душата с огнени езици.

— Наистина, видях всичко това — призна Данло. — Но не е ли възможно… човек да достигне мига на възможното без екана?

Марек дълго го гледа, после се усмихна.

— Навярно е възможно — отвърна той. — Ще видим. Данло усети, че рамото на Хануман се притиска до неговото, спусна ръка и откри дланта на приятеля си, гореща и хлъзгава от кръв. Той силно я стисна и каза:

— Тогава ме попитай за стихотворението си. Поетът-воин се приближи към него така, че гърдите им почти се докосваха. Притисна игличката до гърлото му и вдигна смъртоносния си нож над окото му.

— Обичаш ли поезия, млади Данло? Знаеш ли много стихотворения?

При този въпрос Хануман се оживи, изкрещя и после ужасяващо се засмя. Ръката му два пъти стисна дланта на Данло в таен код, сякаш за да му напомни за всички нощи, които беше прекарал в учене на древната поезия на Педар.

— Зная… няколко — отвърна Данло. Не спомена, че през последната половин година е научил наизуст около дванайсет хиляди стихотворения.

— Вече почти никой не се интересува от поезия — продължи Марек. — Но някога тя е била душата на цивилизацията.

— Моят… баща е обичал поезията — отбеляза Данло.

— Това е известно. Веднъж Рингес казал, че стиховете са мечтите на вселената, изкристализирали в думи.

— И че стиховете… са онази част от вселената, която мечтае?

— Така е — потвърди поетът-воин. — Тъжно е, но мечтите често унищожават мечтателя. За съвършените думи се заплаща с пречупен живот.

Въпреки изключително опасното положение, Данло се усмихна. Най-големият парадокс на поетите-воини бе, че използваха стиховете като ножове в опита да достигнат мига на възможното.

— Сега ще ти изрецитирам първите четири стиха от едно стихотворение — каза Марек. — Много, много старо стихотворение — готов ли си да го чуеш, Данло уи Соли Рингес?

Данло усети, че пръстите на Хануман внезапно стискат дланта му, сякаш се мъчеха да се вкопчат в скална издатина.

— Да — отвърна Данло. — Казвай стихотворението си. Поетът-воин отново кимна. Устните му бяха само на сантиметри от лицето на Данло и той произнесе с ясния си, силен глас:

— „Сладко детство!

О, божествен огън! О, светлина свещена!

Ти, толкоз ярка и сияйна!

И тъй велик съм аз…“

Когато чу тези осемнайсет съвършени думи, Данло погледна към огнените глобуси, които изпълваха стълбището с прекрасна светлина. Замайващото сияние падаше върху лицето на поета-воин и обагряше всеки камък и жилка хоросан в тъмносиньо, бледолилаво и розово.

— Чу ли ме, млади Данло? Да повторя ли стихотворението? Чуй думите:

— „Сладко детство!

О, божествен огън! О, светлина свещена!

Ти, толкоз ярка и сияйна!

И тъй велик съм аз…“

В ушите на Данло думите на поета-воин звучаха като прелестна, златна музика. Нямаше нужда да ги слуша повторно. Отлично помнеше стиховете, които беше научил наизуст. Още първия път беше разбрал, че това стихотворение не му е известно.

— Какъв е последният стих? — попита Марек и доближи върха на ножа си с още един сантиметър към окото на Данло. — Знаеш ли думите?

Данло усети, че твърдата малка ръка на Хануман трепери в неговата, и се обърна, за да го погледне.

— Кажи ги, Данло — измъчено промълви приятелят му. — Кажи ги.

Лицето на Хануман също бе красиво и блестеше във всички цветове на надеждата. Беше сигурен, че Данло трябва да знае това стихотворение. В момента Хануман бе сигурен, че Данло трябва да знае всички стихотворения във вселената.

— Моля те, кажи ги!

Данло още по-силно стисна дланта му и дълбоко си пое дъх. И после каза:

— „Сладко детство!

О, божествен огън! О, светлина свещена!

Ти, толкоз ярка и сияйна!

И тъй велик съм аз…“

Поклати глава и гласът му замлъкна в безкрайността. Надяваше се, че греши, че някъде в паметта му като диамант, скрит сред планини по-малки скъпоценни камъни, може да открие това стихотворение. Надяваше се, че една съвършена дума може да доведе следващата и като каже началото на стихотворението, ще си спомни последния стих. Но как да си спомни нещо, което никога не бе знаел?

— Ще кажа стихотворението трети път — изрече поетът-воин. — И той ще е последен. Ако не успееш да го довършиш, трябва да се приготвиш за своя миг.

— „Сладко детство!

О, божествен огън! О, светлина свещена!

Ти, толкоз ярка и сияйна!

И тъй велик съм аз…“

— Е, Данло уи Соли Рингес?

Данло усети как ноктите на Хануман се впиват в ръката му. Между дланите им се застича кръв и не можеше да се каже дали е на Хануман, или негова.

— Данло, Данло.

Чу Хануман да шепне името му и видя, че очите на приятеля му са влажни от лудостта на болката.

— Моля те — промълви Хануман.

Поетът-воин беше съвсем близо до Данло — той усещаше мириса на кана и горчиво-сладкия му дъх. В този момент целият свят на Данло се състоеше от гърлените стонове на Хануман, собственото му дълбоко дишане, сребърния блясък на иглата и ножа. Умът му бе пуст, пуст като чернотата между звездите. И в същото време в ума му имаше всичко. Имаше светлина от огнените глобуси, блестящи потоци светлина, отразяващи се от полирания базалт в прелестно поляризирани вълни. В тази светлина имаше нещо диво. Сякаш милиони милиони фотони носеха спомени за далечни звезди и други времена. Данло знаеше, че някак си в светлината трябва да е кодирано всичко: надежди, думи и най-дълбоките мечти на вселената. С тази мисъл завесата от светлина, която падаше отгоре му (а също и върху Хануман, и поета-воин) се разкъса, за да разкрие нещо, което не можеше да гледа, но от което не можеше и да извърне очи. Имаше светлина отвъд светлината, зад и под светлината. Тази чудна светлина бе съставена от хиляди странни нови багри. И във всяка от тях имаше цял свят от пространство, спомен и време. Цял свят. Данло усещаше, че точно зад очите му, въртящи се в глъбините на кръвта му, има светове в светове. В самия него имаше дълбочина и странност, които го удивляваха. В паметта му имаше нещо странно, сякаш вътре в него съществуваше нещо повече, нещо, за което не подозираше. В живота му (и навярно в живота на другите) се беше случило нещо изключително важно, нещо, което трябваше да си спомни. Сега и във всеки миг от живота си, като дете, застанало на океанския бряг, той винаги бе на прага на спомена, но този важен спомен винаги му убягваше. Преследваше го усещане за пропуснато време, ужасно подозрение, че е забравил огромни периоди от живота си. И най-ужасното от всичко беше сигурността, че тези спомени са точно под повърхността на душата му и че чакат като океан под пласт лед и сняг.

„Забравил съм какво съм забравил.“

На странната светлина на стълбището поетът-воин го гледаше и устните му разтягаха в ужасна усмивка. Той докосна с красивия си пръст острието на смъртоносния нож. И тогава внезапно, като айсберг, надигнал се от осветено от звездите море, в ума на Данло се появи дума. Почти мигновено я последваха други думи, пет прекрасни, съвършени думи. Бяха му чужди, но в същото време и някак напълно познати, сякаш много отдавна сам ги бе съчинил. Или по-скоро, сякаш ги съчиняваше сега, сякаш тези шест думи бяха единствените, които можеха да са били или да бъдат.

„Че целий свят…“

— Данло уи Соли Рингес — прошепна поетът-воин. — Готов ли си за своя миг?

Данло леко наведе глава, но преди Марек да успее да го докосне с ножа, впи поглед в очите му и каза:

— „Сладко детство!

О, божествен огън! О, светлина свещена!

Ти, толкоз ярка и сияйна!

И тъй велик съм аз,

че целий свят възнася мойта слава.“

— Да! — извика Хануман и притисна дланта на Данло към крака си. — Да — стихотворението, стихотворението!

Данло видя как през очите на поета-воин преминават цветовете на удивлението, замайването, благоговението и ужаса. На лицето му се изписа дълбока тъга, когато отдръпна иглата от шията му и сведе ножа си.

— Ти съвършено довърши стихотворението — каза Марек. — Според законите на моя орден след миг ще си свободен да си идеш.

Поетът-воин отстъпи няколко крачки, без да откъсва очи от Хануман и Данло. Погледна към сключените им окървавени ръце, после пъхна иглата в джоба си, но продължи да стиска ножа. От коридора зад него се разнесе слабо скърцане на врати и приглушени гласове. Марек не им обърна внимание и се съсредоточи върху задавените думи на Хануман:

— Защо… ни… освобождава?

— Защото трябва — каза поетът-воин.

— Но… ти… си… сключил… договор… да… ме… убиеш!

— Така е и затова повечето хора неохотно сключват договор с нас. Но истината е, че отдавна не сме позволявали на приятел да заеме мястото на приятел. Много отдавна. За последен път се е случило преди двеста и дванайсет години, пред Валериановите порти в храма на Джакаранда. И през цялото съществуване на ордена ми, от малцината, които са молили да потърсят мига на възможното, никой не е успявал да довърши стихотворението — до днес.

Поетът-воин дълго и дълбоко гледа Данло, който би трябвало да ликува (и да е озадачен) от успеха си. Но сега Хануман мъчително кашляше и се мъчеше да си поеме дъх.

— Може ли да получа стреличката? — попита Данло. — Така че той да… заспи?

— След малко — отвърна Марек. — Ако ще спазваме древните обичаи, Хануман трябва да присъства на още нещо.

— Какво… нещо?

На лицето на поета-воин се изписа жестока усмивка.

— Платиха ни за живот — нима вече не ви го казах?

— Да — объркан, потвърди Данло. — Каза ни, че чичовците на Хануман ти платили, за да пронижеш мозъка му с ножа си.

— Не, не е така. Не сте разбрали характера на договора ни. Чичовците му искаха Хануман да бъде убит безопасно от разстояние. С отрова или вирус. Евтина и позорна смърт.

— Все още не разбирам.

— Търсихме Хануман цяла година. Предположихме, че е заминал за Никогея и после нашите информатори го потвърдиха. Казаха ни, че хариджаните били бесни от смъртта на някакво момче, Педар. С тази смърт се свързвали имената на Данло уи Соли Рингес и Хануман ли Тош.

— И затова харджаните също са ви наели да… убиете Хануман?

— Не, разбира се. Поетите-воини не сключват договори с хариджани. Сключихме договор единствено с архитектите.

— Тогава…

— Когато научихме за връзката на Хануман със смъртта на Педар, разбрахме, че може би има причина да променим договора. И затова ме пратиха в Никогея.

— Но Хануман няма никаква вина за смъртта на Педар! При тези думи поетът-воин посочи с ножа си Хануман и поклати глава.

— Всъщност още от самото начало подозирах, че той носи цялата вина за злополучното падане на Педар.

— Не! Какво говориш? — Данло силно стисна ръката на Хануман и се обърна да го погледне. Но лицето на приятеля му беше бледо и пусто, а погледът му бе обърнат навътре към собствената му болка.

— Подозирах, че Хануман е убил Педар, но, разбира се, не можех да съм сигурен, без да видя лицето му. И това беше първата причина, поради която дойдох в грозната ви сграда. За да мога да се доближа достатъчно до Хануман и да прочета лицето му.

— Но Хануман… не може да е убил Педар!

— Но го е убил — каза поетът-воин. — Убил го е. Погледни лицето на приятеля си! Той чува думите, разбира ги. Усвоил ли си нещо от изкуството на сетиците? Начина, по който всяко лице винаги казва истината? Чети знаците, млади Данло. Не, не само устата, не само начина, по който хапе устните си. Погледни му очите, виж как се разширяват зениците му и после се свиват при всяко произнасяне на думата „убийство“. Той е убил Педар. Навярно с някакъв наркотик, който го е накарал да се подхлъзне по стълбите. Убил е Педар, за да спаси живота ти. Убил го е от обич към теб. Имал е волята да убие от благородни подбуди — това предположих, когато разпитах хариджанските старейшини. Това открих, когато го завързах с киселинна жица и го попитах дали има смелостта да е убиец. С очите си той каза „да“! Рядко и благородно същество е този Хануман ли Тош. И следователно достойно за рядка и благородна смърт. За истинска смърт — жалко, че може никога да не изживее своя миг на възможното, след като ти го освободиш.

— Хануман не е убиец! — извика Данло. — Ти си убиецът! Ти, с твоите договори и игли — с твоя смъртоносен нож!

Поетът-воин не оспори последното обвинение на Данло, само погледна дългия си нож, който леко стискаше между пръстите си.

— Моят договор — тихо каза той.

В този момент откъм коридора зад Марек се разнесоха гласове. Поетът-воин се обърна и хвърли поглед през рамо. Данло проследи очите му, вгледа се в мрака покрай клетките и видя плешив библиотекар и послушник в бяла роба. Библиотекарят беше старец и бавно куцукаше, навел глава към послушника, сякаш току-що бяха завършили пътуване през шиховото пространство, но майсторът смяташе, че е по-добре да следи разговора на послушника. Нещо — навярно стоновете на Хануман — го накара рязко да спре и да изправи глава. Той погледна през парата и слабата светлина към стълбището. При вида на поета-воин, който размахваше ножа си, библиотекарят скри лицето си с ръце и извика:

— О, не! — После хвана послушника за ръка, обърна се и се затича в противоположната посока към централната част на библиотеката. За миг стъпките им отекнаха в коридора, после заглъхнаха.

— Сега ще дойдат библиотекарите или техните роботи — каза поетът-воин. — Нямам много време да изпълня договора си.

— Какво искаш да кажеш? — бързо попита Данло.

— Платиха ни за живот. Следващите няколко секунди няма да задоволят архитектите, но договорът си е договор.

С тези думи той застана с леко разтворени крака и погледна право напред към Данло. После обърна върха на ножа към собственото си лице и се усмихна.

— Не… недей! — възкликна Данло. Той понечи да се хвърли към Марек, но поетът-воин измъкна от робата си смъртоносна лилава игла и каза:

— Моля те, не се приближавай. Платено е само за един живот, не за два. Твоят миг може да дойде по-рано, отколкото си мислиш.

— Моят миг ли?

Марек държеше игличката в лявата си ръка насочена към Данло, а с дясната приближаваше ножа към красивото си око.

— Казах ти, че първата причина, поради която днес влязох в библиотеката, беше да видя прелестното лице на приятеля ти. Това е вярно. Но имаше и друга причина — ние поетите винаги обичаме сложните мисии. След като свършех с Хануман, щях да дойда при теб, Данло уи Соли Рингес. Не за да те убия, поне не този път. За да те видя. Да видя кой си всъщност. Защото ние поетите-воини имаме ново правило, ново правило, което е старо: трябва да откриваме и убиваме потенциалните богове. Причина за това е баща ти, знаеш ли? Твоят баща, Малъри Рингес. Пратиха ме в Никогея да определя дали си синът на баща си.

В този миг на кръв, красота и ужас Данло не знаеше кой е всъщност. Беше непознат за самия себе си и животът му бе загадка, дълбока и необяснима като внезапния му спомен за стихотворението.

— Баща му… — започна Хануман, но не успя да довърши изречението си. Ръката му стисна дланта на Данло, лицето му се сгърчи и почти можеха да се видят вълните страдание, които разтърсиха тялото му.

Без да откъсва очи от Данло, поетът-воин каза:

— За теб има възможност. Ти ще си онзи, който ще си. Ти ще избереш, Данло уи Соли Рингес. Някой ден трябва да избереш. И тогава ние поетите ще те очакваме.

Откъм централната част на библиотеката, от дъното на мрачния влажен коридор покрай десетки звукоизолирани клетки се разнесоха далечни гласове, търкалящи се метални колела и много стъпки.

— Време е — каза поетът-воин. В продължение на три удара на сърцето на Данло Марек гледа към ножа си. Цялото му съзнание като че ли се сви и се сля с това блестящо смъртоносно оръжие. — Странно е. Цял живот съм живял само за този миг. Но сега откривам, че не съм готов да умра.

— Тогава… недей да умираш — отвърна Данло. — Живей. Всичко в Данло — обичта му към ахимса, чудната му воля, дълбоките му, живи очи — тласкаше поета-воин към живот. Но съществува единство на противоположностите и иронията е законът на вселената. Докато Данло гледаше към Марек, между двамата премина чувство на родство и ужасна радост. Накрая поетът-воин му се усмихна и каза.

— Благодаря ти — сега вече съм готов.

— Но аз не исках…

— Това са последните ми стихове — прекъсна го Марек. — Моите предсмъртни стихове — подарявам ти ги, за спомен. Моля те, недей ги забравя.

Поетът-воин бързо — защото по коридора зад прикритието на брониран напътстващ робот се приближаваха петима калфи библиотекари, въоръжени с лазери — погледна към Хануман и Данло, после каза:

Двама приятели

сключиха лява и дясна ръка,

моята смърт — моя живот.

Марек вирна глава и погледна светлината на огнените глобуси. В същото време вдигна двете си ръце, сякаш се молеше на небесата някъде отвъд каменната черупка на библиотеката. В дланите си стискаше смъртоносния нож. Гледа безкрайно финия връх сякаш цяла вечност, после с ужасна сила го вкара право в окото си. Умря почти мигновено, дръжката от слонова кост, щръкна от челото му като рог на митично животно. Умря още докато падаше, а падането му беше бавно — и Данло не успя да спаси живота му, въпреки отчаяното си желание.

— Неговият миг, о, неговият миг — о, ооо! — Хануман едновременно се смееше, викаше и виеше от болка.

После пристигна роботът и освободи Хануман от киселинната жица с лазер. Един от калфите откри майстор Баран Смит мъртъв в клетката му. Донесоха три носилки — за библиотекаря, за поета-воин и за Хануман, който се бе свлякъл в ръцете на Данло. Докато най-възрастният калфа — раздразнителна дребна жена на име Калере Чу — отиде да донесе дрехите на Хануман от клетката му, Данло остави другите да преместят все още голия му приятел от ледения каменен под на стълбището. Той се отдалечи по коридора и му трябваше само миг, за да открие стреличката на поета-воин, плъзнала се по пода до една от отоплителните решетки. После се върна при Хануман и преди калфите да успеят да го спрат, я заби в подскачащия мускул на врата му. Както бе казал Марек, наркотикът го приспа почти незабавно.

— Какво правиш? — попита го един от калфите — едър уплашен мъж на не повече от двайсет години. Беше потен и постоянно преглъщаше, сякаш дъвчеше някакъв противен корен, от който му се гадеше. — Искаш да го убиеш ли?

Данло се опря с окървавената си ръка на студения парапет и се загледа в измъчените очи на Хануман, най-после намерили забрава в съня.

— Заспивай, братко мой — прошепна той. После погледна към поета-воин, който спеше вечния си сън, умрял от истинската смърт. Данло знаеше, че никога няма да забрави последното му стихотворение. И че никога няма да забрави ужасното нещо, което бе казал Марек — че Хануман ли Тош е убиец на хора.