Дейвид Зиндел
Падналите богове (23)

Глава 23
Перлата

Великият Брама е мойта утроба. В нея аз поставям зародиша. И така се пораждат всички същества на света, о, Бхарата.

Каквито и тела да се раждат в различни утроби, о, Каунтея, Брама — природата — им е утроба, а аз съм бащата: аз давам семето.

Бхагавадгита^[1]

Като се вглеждаме назад към бурния поток на историята или като се вглеждаме напред в еволюцията на човешкия и изкуствения живот в галактиката, можем да наречем Огнената проповед на Хануман забележително събитие. Това беше моментът, в който рингесизмът възвести на вселената своето съществуване. Въздействието му върху Ордена бе незабавно и сериозно: в началото на дълбоката зима през 2953-та година много специалисти и академици започнаха да посещават събиранията в купената от Бардо катедрала. Мнозина прегърнаха онова, което щеше да бъде наречено „трите стълба на рингесизма“: твърденията, че Малъри Рингес е станал истински бог и че някой ден ще се върне в Никогея; че е дарил на човечеството тайните на древните еди, за да насочи цялата раса по пътя към божественост; че човешките същества могат да станат богове, ако, и единствено ако следват Пътя на Рингес. Мнозина прочути майстори и господари — Коленя Мор, Хю уи Сайри Саркисян, Джонат Парсънс, Дару Пенхалигън и други — влизаха в катедралата, коленичеха на студения каменен под и изповядваха веруюто наред със стотици нови кръщелници от целия Град. Само преди трийсет години, по време на управлението на Арбитъра, Орденът не би търпял такава религиозност сред членовете си. За да бъде запазен редът в каменните сгради на Академията, господарите и майсторите щяха да бъдат понижени, калфите наказани, а послушниците нямаше да могат да положат обета си. Но Арбитъра беше мъртъв вече от деветнайсет години и пилотите бяха водили помежду си война. Сега в колегията на господарите цареше разделение. Всъщност никой не управляваше Ордена. Четиримата господари от Тетрадата не притежаваха онази абсолютна власт, с която беше разполагал Арбитъра. И не можеха да функционират като едно цяло. Чанот Чен Цицерон хулеше рингесизма и рингесистите, докато тихият Николос Стария призоваваше към сдържаност. Навярно от чувство на вина, че е отхвърлила молбата на Данло за спасяване на алалоите, Мариам Ерендира Васкес силно се увличаше от разказите за великите спомняния. Тя съвсем открито се обявяваше за проучване на древните еди, макар и само с помощта на традиционните методи на паметистите, а не чрез церемониите на калата. Що се отнасяше до загадъчния господар Пал, никой не можеше да каже дали иска да унищожи новата религия, или само да подкопае основите й.

На трийсет и четвъртия ден от дълбоката зима, по време на открито заседание на колегията на господарите Чанот Чен Цицерон упрекна господаря Пал, че е позволил на най-блестящите си калфи сетици да се съюзят с демагога пророк на новата религия.

— Господарят Пал трябва да ни обясни защо Хануман ли Тош не е бил наказан за нарушаване на етиката. Господарят Пал трябва да обясни защо на Хануман ли Тош е било позволено да се свърже с отстъпника пилот, известен като Бардо.

Но разбира се, господарят Пал не трябваше да обяснява нищо, и най-малко на Чанот Чен Цицерон, когото смяташе за най-омразен от всичките си съперници за власт. Господарят Пал разтърка възрозовите си очи, изправи се и се обърна към господарите. На своя сетически език той направи няколко кратки жеста, които според личния му преводач означаваха: „Дарбите на господаря Цицерон са прекалено възвишени, за да ги изразходва като се занимава с някакъв калфа сетик. Аз ще се справя с Хануман ли Тош така, както трябва. Вярно е, че всички религии са опасни, но ние не трябва да смятаме, че не сме в състояние да овладеем тази малка религия на Бардо. Не трябва да се тревожим, че ще допуснем Пътят на Рингес, каквото и да е това, да раздели нашия вечен Орден.“

Но Пътят на Рингес вече бе започнал да разделя Ордена. Или по-скоро неговото радикално разпространение стана последната сред многобройните исторически причини, разделящи Ордена на две. По времето, когато Данло дойде в Никогея, стотици специалисти бяха проявили желание да участват в мисията до Вилда, защото мразеха религиите и техните богове и смятаха Вилда, светлинните години от избухнали звезди и опустошено пространство, за трагично дело на религиозна група, почитаща бог, наречен Еде. Гадеше им се от религиозността във всичките й форми, също както им се гадеше от вездесъщия и закостенял холизъм на Ордена. Искаха да избягат от Никогея, като се включат в освободителна мисия, и сега, когато техните колеги от „Уплиса“, „Лара Сиг“ и другите колежи почитаха Малъри Рингес като бог, желанието им да избягат от това безумие стана едновременно и паническо, и яростно. Други, които бяха пили кала или бяха слушали проповедта на Хануман, смятаха рингесизма за свеж, буен вятър, способен да отнесе вековете на остарели мисловни системи и догми и изтърканите начини на възприемане на вселената, които, подобно на уравненията на механик, издялани в камък, отдавна бяха въплътени в най-уважаваните институции на Ордена. Макар навярно да се безпокояха, че усилващата се религиозна страст на рингесизма може да ги помете, те твърдяха, че щели да са в състояние да овладеят това експлозивно движение, ако се били включили в него още от самото начало. Те бяха елитът на елитен Орден и смятаха, че могат да контролират недоволните и безумците, които винаги се събират под светлината на новите религии. Те се надяваха и се гордееха, че Хануман ли Тош е представител на този елит. Прекалено се вслушаха в изкусните му думи и не предусещаха, че ласкателствата им към него в крайна сметка ще унищожат Ордена.

Разбира се, повечето от онези, които величаеха Хануман, не бяха от Ордена. Това бяха хибакуши, хариджани или автисти от най-бедняшките улици на Града. Това бяха архати и принцеси. След проповедта на Хануман Суря Сурата Лал започна да го нарича „Агни“^[2], което означава „Горящият“ или „Господарят на огъня“. Други верни рингесисти също започнаха да се обръщат към него по този начин. Популярността му растеше толкова бързо, че удивляваше всички, особено Бардо, който много завиждаше на изгряващата му звезда. Той изпитваше нещо повече от завист — чувстваше се наранен и разярен, защото на великото сборище Хануман го беше предал.

— За Бога, никога вече няма да го каня! — каза той на Данло след няколко дни. — Ще го отлъча от проклетата ни църква! — И може би наистина щеше да го направи, но въпреки яростта си, Бардо смяташе Хануман за прекалено ценен за да го отритва като съсухрен кръвноплод. Хиляди кръщелници се тълпяха в новооткритата катедрала и Бардо притежаваше достатъчно здрав разум, за да проумее, че не са дошли да слушат него, а Хануман. Повечето от онези, които следваха Пътя, се надяваха да получат нещо за себе си — било божественост, просветление масово причастие или възспоменуване. Малцина обаче ставаха рингесисти само защото искаха да отдадат способностите си и самите себе си. Една от тях беше Тамара Десета Ащорет. Нейният стремеж бе да внесе в Пътя на Рингес древните тайни на тантрата. Тя ясно виждаше, че новата религия е като свещено златно дърво, което може да расте в различни посоки. Както беше предрекъл Хануман, то можеше да се извисява към огъня на звездите, към безкрайните светлини на вселената. Тамара обаче разбираше, че това дърво ще се състои от милиони хора в техните съвсем човешки тела. Тя вярваше — и това бе най-голямото й съкровено желание, — че човешките тела трябва да се подхранват колкото е възможно по-често с еликсира на чистата сексуална енергия и че иначе никога няма да станат наистина живи. И затова чистотата на сърцето й я накара да се посвети на Пътя на Рингес. Както Данло откри през най-студените дни на дълбоката зима обаче, Тамара беше сложна жена и имаше много причини да прави нещата, които правеше.

Данло се стремеше да прекарва колкото може повече вечери и нощи с нея. Тези нощи никога не бяха достатъчно. В изпълнение на професионалните си задължения Тамара излизаше дори в ужасно студени нощи, за да спазва уговорките си с други мъже (или жени), често с най-известните господари и майстори от Ордена. Данло би могъл да ревнува, но по природа не беше ревнив човек. Пък и животът му сред деваките го бе научил да се въздържа от ревност. Всички алалои имат най-безразборни сексуални контакти и са най-толерантният народ, поне докато не се оженят. Данло продължаваше да вярва, че за неженения мъж не е присъщо да ревнува неомъжена жена.

Ето защо в нощите, в които Тамара беше свободна, той я посещаваше в дома й в Квартала на пилотите и винаги се радваше на прекрасните й дарове. Обичаше да е сам с нея в къщата й, която се намираше на тиха улица на скалите над Северния бряг — малка къща от камък и голи подове от каменно дърво със съвсем аскетична обстановка — в никакъв случай не като къщите, които Данло си представяше, че имат куртизанките. Но срещите на Тамара винаги бяха в Квартала на далечниците, където нейното Дружество поддържаше най-великолепните развлекателни куполи в Града. Тъй като никога не канеше мъже в дома си, тя не трябваше да доставя удоволствие на никой друг, освен на самата себе си, а онова, което й доставяше удоволствие, не беше нито разкошът, нито скъпите мебели, а отворените прозорци, цъфтящите растения и подовете от рядко инкрустирано дърво, върху които обичаше да танцува боса. Всъщност Тамара обичаше да се разхожда из дома си без абсолютно никакви дрехи. Можеше да го прави без страх че ще скандализира съседите си, защото къщите от двете страни принадлежаха на пилоти, отдавна заминали да проучват Вилда. Тя седеше гола на обикновени памучни възглавници пред плъзгащите се прозорци в стаята си за медитация и гледаше към морските скали и замръзналите води на никогейския залив. В къщата й винаги бе много топло. В една от стаите имаше две камини и тя палеше и двете преди да покани Данло да легне с нея на кожа от шагшай по средата на стаята. Там, на светлината на огньовете, Тамара го обучаваше на позите на сексуалната си йога. Много често двамата започваха като той сядаше на кожата в поза „костенурка“ или „лотос“, докато тя седеше широко разкрачена. Дишаха заедно, докато се сливаха, с напрегнати мускули, с лъщяща кожа, потни, облени в солени реки, които се стичаха по гърбовете им. Както често му повтаряше тя, беше важно да повиши телесната си температура, за да се поти свободно.

Една нощ, след особено яростна любовна игра, Данло каза:

— Умирам от жега. Не можем ли да отворим прозореца?

— Свършихме ли? — Тамара седеше до него, гледаше го и между тежките й гърди към пъпа й се стичаха потоци пот. Златните косъмчета между краката й бяха влажни и цялото й тяло блестеше като сметана. Тя отметна дългата си мокра коса от лицето си и успокои дишането си, после му се усмихна и каза: — Ако сме свършили, да идем в чайната стая да се освежим.

Подсушиха се с хавлиени кърпи и се облякоха в кимона от черна коприна. После отидоха в чайната до стаята за медитация. Там беше много по-студено. Стаята бе скромно украсена, но Тамара обожаваше красивите неща и малкото предмети тук впечатляваха с красотата си: порцелановият сервиз за чай, поставен на ниска масичка, скулптура дофала от каменно дърво във формата на мечка, творение на мъж от едно от алалойските племена, и седем камъчета, които бе намерила на брега и беше подредила на перваза. Данло седна между масата и прозореца и се обърна да се възхити на тези камъни. Прозорецът беше отворен и през него нахлуваха струи студен морски въздух.

— Чай ли искаш или кафе? — попита Тамара.

— Чай. Ментов, ако имаш.

Тамара отиде в кухнята да приготви закуската. Нейният дом беше един от малкото в Града, в който имаше кухня. Повечето хора смятаха идеята да се хранят сами за варварски, крайно антиобществен акт, но тя в крайна сметка бе куртизанка и й беше трудно да се храни в обществени ресторанти. След малко се върна в чайната с поднос, върху който имаше чайник, сребърни ножове и лъжици, купичка мед и по-голяма купа, пълна с кръвноплодове и мандарини. Остави подноса на масата и седна срещу Данло. Наля димящия златист чай в малки сини чаши и му го поднесе с прецизните и грациозни движения, които куртизанките усвояваха още в самото начало на обучението си.

Данло отпи от парещия чай, като следеше с поглед дългите й прелестни ръце.

— Обичам да те гледам — каза той. — Движенията ти.

Тя се усмихна на комплимента, както правеше винаги, и с дългия си нокът разкъса кората на една от мандарините. После я обели с изключително внимание и по много особен начин: отдели кората от плода на една-единствена дълга спираловидна ивица и когато свърши, я подаде на Данло. Той хвана краищата на спиралата между пръстите си и започна да си играе с нея — дърпаше я, оставяше я да се развие и после отново да се навие. Удивляваше го вниманието, което Тамара обръщаше на съвсем незначителни неща. Харесваше му начинът, по който тя наливаше чая точно по средата на чашата, като се съсредоточаваше върху златната струя. Като че ли всичко й доставяше наслада. Обръщаше внимание на всичко около себе си, обръщаше внимание и на него, както никой до този момент. Тъкмо в това се състоеше изяществото й, нейната дарба — да обръща внимание. В това се криеше тайната на изкуството й — да опознава хората и да им помага да се разбуждат за щастието. Тя искаше да е носителка на щастие и да го разпространява сред познатите си, също както използваше ножа си, за да намаже с мед всяко парченце мандарина преди да го постави в устата на Данло. Най-дълбокото й желание бе да оставя съзнанието си да се разпростира и да обгръща всяка скала и снежинка на света, да носи щастие на всичко и с всяко свое действие, било то миене на съдове, полиране на камъни или сливане с Данло в бавен, потен екстаз.

— Екстазът се крие в подробностите — му каза Тамара една нощ. Тя се гордееше, че го води към по-силен екстаз от живота и затова ядеше мандарини заедно с него, разговаряше и слушаше така, както може само куртизанка.

— Обичам да гледам движенията ти — му каза сега, докато разделяше две парченца мандарина. — Плавността ти. Сигурно е от това, че си израснал в пустошта. Цивилизованите мъже се движат като че ли са направени от метал.

— Учила ли си много мъже… как да се движат?

— Опитвала съм се — отвърна тя. — Но мъжете от твоя Орден са прекалено сковани.

— Не мога да повярвам, че не си имала и успехи.

Тамара сведе глава и се усмихна с престорена скромност.

— Всеки се поддава на учене.

Данло изтри капка мандаринов сок от устните си.

— Обичаш да учиш хората на разни неща, нали?

— Някои хора — призна Тамара.

— Чудя се… дали имаш намерение да учиш рингесистите на изкуството си.

— Мислиш ли, че трябва?

— Чудя се защо проявяваш такъв интерес към Пътя. И защо той толкова привлича всички ни. Ти искаш да разбудиш хората — сама си ми го казвала. Клетките на телата ни — искаш да ги събудиш така, че да можем да живеем… като истински човешки същества. Но това не съответства съвсем на третия постулат, нали?

Тамара отхапа от мандарината си и се усмихна.

— Какъв беше третият постулат? Все забравям.

— Че човешките същества могат да станат богове, ако и единствено ако следват Пътя на Рингес — цитира той.

— Но не смяташ ли, че първо трябва да станем истински човешки същества и после да се опитаме да станем богове?

— Има ли значение какво смятам аз?

— Много голямо.

— Тогава смятам, че трябва да учиш рингесистите на изкуството си — отвърна Данло. — Ти си родена да учиш на тези неща, нали?

Тамара кимна, после взе един кръвноплод и започна да го разглежда така, сякаш е диамант и тя търси съвършения начин да го разреже.

— Дори като съвсем малка — каза Тамара — исках да стана куртизанка. Разбира се, много жени искат същото и много биват отклонявани, но аз винаги съм чувствала, че това е призванието ми, че ще съм много нещастна, ако ме отклонят.

Данло й се усмихна.

— Но как биха могли да те отклонят? Ти си най-красивата жена, която съм познавал.

Тя се засмя, после лицето й стана сериозно.

— Знаеш, че няма смисъл да ме ласкаеш. И без това съм прекалено суетна.

Всъщност тя наистина беше много суетна и мразеше това си качество, макар да се опитваше да го приеме като част от себе си по изящен и естествен начин, както правеше и всичко останало.

— Ти си такава, каквато си — каза Данло.

— И ти не си съвсем доволен, че правя това, което правя, нали?

— Това ограничава известни възможности помежду ни — призна той.

— Отново ли говориш за брак?

Данло кимна.

— За брак, да, но не само за това. За създаване на семейство… за истинско единение.

— Толкова ли е важно за теб?

— В крайна сметка това е всичко — отвърна той, обърна се и притисна чело към студения прозорец. — Откакто пристигнах в Града, аз живях… само за себе си. За своите търсения, за своите нещастия, за своите мечти. Такъв е цивилизованият живот. Толкова много хора тук правят същото. Даже специалистите и пилотите. Предполага се, че би трябвало да се посвещаваме на Ордена, нали така? И ние жадуваме за такова посвещаване. Да жертваме част от живота си за по-велик живот… като част от нещо по-голямо от самите нас. Всички го знаят. Това е идеалът, но малцина го постигат, струва ми се. Орденът е мъртъв — всички говорят така — и затова се обръщаме към Пътя: за да запълним празнотата. Но тя не може да се запълни като се тъпчем в някаква катедрала. Или като коленичим заедно, докато Бардо ни поднася морска вода. Поне аз не мога… да я запълня по този начин. Ако не беше ти, с радост завинаги бих напуснал Града. Ако не беше онова, което бихме могли да създадем заедно. Няма значение как ще го наречеш, брак или единение. Ще е нещо прекрасно. Благословено. Двамата сме създадени за него. Сега го виждам. А толкова време бях сляп. Когато умря племето ми… умрях и аз. Част от мен. Но сега — никога не съм и сънувал, че съществува човек като теб. Сега, през тези нощи тук, аз отново съм жив. За първи път от много време мисля, че съм истински нормален.

Той замълча и отвори прозореца, за да влезе свеж въздух. Нощта бе студена и ясна, замръзналите вълни на залива искряха под звездната светлина. А отвъд залива се издигаха планините, извисили се на хоризонта като мрачни древни богове.

Тамара коленичи до него. Очите й блестяха. Тя докосна ръката му и каза:

— Ти си прекрасен мъж и винаги говориш толкова красиво. Но честно ли е да говориш за брак, когато нямаш право да се жениш?

Той обърна глава и я погледна. — Все още съм калфа — не съм положил пилотския си обет.

— Но скоро ще го положиш, нали? И ще ти забранят да се жениш, а после ще те изберат за мисията до Вилда и тогава ще трябва да си кажем сбогом, защото ще заминеш завинаги.

— Не… завинаги.

— Ще се върнеш ли в Никогея?

— Веднага щом мога. Веднага щом намеря лекарство за чумата. Ако има лекарство.

— Разбирам — трябва да завършиш търсенето си.

Той сви рамене — навик, придобит едва след постъпването му в „Реса“.

— Може да се нарече и търсене.

— Ти ще завършиш търсенето си и ще излекуваш своите алалои, разбира се. И после? Какво ще е станало с нас? Чувала съм разказите за жени, които са чакали своите пилоти да се завърнат.

— Имаш предвид проблема с изкривяванията на времето ли?

— Чувала съм за пилоти, които са остарели само с три години, докато любовниците им са остарели с трийсет.

— Това са Айнщайнови изкривявания — поясни той. — Понякога се компенсират от изкривяванията на разклонеността.

Тя го погледна и каза:

— Забавянето на времето и мечтаното време ускоряват функционирането на тялото и мозъка, вярно ли е? Ускоряват вътрешното време.

Данло се усмихна и стисна ръката й.

— Постоянно забравям, че знаеш… почти всичко.

— Не всичко — възрази Тамара. — Не зная как бих се омъжила за пилот. Мисля, че не зная как изобщо бих се омъжила.

После му разкри много неща, за които по-рано бе говорила с неохота. Пиеха чай, ядяха кръвноплодове и Тамара му разказваше за мечтите, тайните и страховете си, особено за страха, характерен за всички куртизанки: страха, че ще остарее по-бързо от другите хора. Тъй като се връщат към младост само след двайсет години стареене и тъй като могат да се подмладяват само три-четири пъти, куртизанките трябва да посрещнат последната си старост много по-рано от другите. Тя се страхуваше от старостта, страхуваше се, че ще загуби красотата си, но повече от всичко се боеше от онова, което можеше да е станала, ако преди дванайсет години Дружеството не я беше приело за послушничка.

— Ако не бях напуснала дома си, щях да умра — каза Тамара. — Щях да порасна и да стана като майка си, и това щеше да погуби душата ми. Щях да съм мъртва вътрешно, също като всички останали.

След като затвори прозореца и съблече кимоното си, за да може да седи по-удобно, тя му разказа за необикновеното си семейство. Произхождала от голям звездителски род, установил се повече или по-малко за постоянно в Никогея. Разбира се, всички звездителски семейства са големи и нейното в никакъв случай не се отличавало по числеността си: тя била десетото от трийсет и две деца, повечето от които все още живеели с родителите й в огромна къща в Квартала на далечниците. Макар че нямало вероятност семейството й някога да постигне идеала за сто деца, майка й все още продължавала да ражда всяка година. Пет пъти раждала близнаци, — веднъж четири. Тамара подозираше, — на майка й всъщност й се гади от гледане на бебета (точните й думи бяха „също както мухите отглеждат малките си бели личинки“), но тя била Ащорет, стар и горд род проследяващ началото си по женска линия чак до Александра Иванджелина Ащорет, живяла преди повече от хиляда години. Александра навярно била най-прочутата майка в историята: половината й деца се покръстили в новата религия едеизъм и наложили името Ащорет, докато другата половина каркирали своята ДНК и се превърнали в извънземна раса, известна като „хулда“. Хулдите изчезнали в непознатите части на галактиката, докато многомилионният род Ащорет се пръснал, за да заселва различни планети. И градове: един от предците на Тамара имигрирал в Никогея и установил тук семейството й. През вековете мнозина нейни роднини напускали Града, но и също толкова оставали. Къщите и апартаментите на юг от Зимния пръстен, където „Серпентината“ завива към Южния бряг, гъмжали от представители на рода Ащорет. Всъщност районът е известен тъкмо под това име и Тамара познавала около деветдесет хиляди братовчеди, племенници и прапралели, които носели името й. Те не били единствените звездители в Никогея, но били пример за своята религия и строго пазели традициите си. В много отношения майката на Тамара — която се казвала Виктория Първа Ащорет — била типичен пример за звездителска матрона: практична и ужасно критична материалистка. Била и невероятно обичлива, а също жертвоготовна, търпелива, горда и безкрайно суетна. Най-големият страх на Тамара бил, че щяла да стане като майка си. И това едва не се случило. На единайсетгодишна възраст майка й я сгодила за богат звездител, десет години по-възрастен от нея. Трябвало да чака седем години, за да се омъжи и да започне да ражда деца. Огромен рояк от деца: звездителите — онези, които следваха която и да е от едеическите религии — бяха длъжни да създават колкото могат повече деца, да вдъхват душа на колкото могат повече съзнания, така че в края на времето цялото живо съзнание на вселената да се слее и уголеми в Еде Бога. Бягството на Тамара в Дружеството на куртизанките й помогнало да избегне съдбата на „злокачествено майчинство“. Самата мисъл за брак предизвиквала в нея силна тревога и страх и тя обикновено избягвала да говори за това. И така, като стискаше ръката на Данло, тя за първи път му обясни защо никога не би се омъжила за него.

— Бракът е най-ужасният от всички капани — каза Тамара. — Щом започне да ражда бебета, жената трябва да се занимава с прекалено много подробности и не й остава време за екстаз.

Данло погали ръката й и възрази:

— Но не ти ли се струва, че звездителските бракове са крайност?

— Бракът си е брак — отвърна тя. — Даже твоите алалои раждат адски много деца.

— Да, така е — призна Данло и си помисли за алалойските племена. — Но много от децата умират още преди да им дадат име.

— И затова жените продължават да раждат още бебета.

— Да… но не за да заместят онези, които са преминали оттатък. Поне не само за това. — Данло притисна длан към челото си, потънал в спомени. — Жените от моето племе бяха много страстни. Техните викове, разнасящи се от снежните колиби дълбоко в пещерата — те можеха да ни държат будни цяла нощ, особено през дълбоката зима, когато нощта почти няма край. Те познаваха екстаза. Нямаше нужда от религия, която да ги насърчава да лягат със съпрузите си.

Тамара разроши тъмните косми на гърдите му и попита:

— Деваките за цял живот ли се женят?

— За цяла вечност — поправи я той. И й разказа част от алалойските вярвания за света на душите. Душата на мъжа, обясни той — неговото първо аз — се появява на света гола и сама, откъсната от същностите на всички живи неща. Но всеки мъж имал дофел, второ аз, вълшебно животно, което няма право да ловува. Когато обрежат члена му и стане мъж, първото му задължение е да влезе в мечтаното време и да открие тази своя друга същност. Ако е истински мъж, душата му мистично се слива с тази на второто му аз и той се превръща в своята дълбока същност, в истинското си аз, което живее във вечността. И става част от Световния дух. Едва тогава дълбоката му същност може да открие дълбоката същност на единствената жена, предопределена да стане негова съпруга. Как алалойската жена се превръща в дълбоката си същност беше загадка, която той не знаеше. Знаеше само, че завършените души на мъжа и жената се сливат във вечността и раждат други души, душите на своите деца, за да продължат живота.

— Алалойската теология е сложна, но много красива — каза Тамара. Лицето й сияеше, в очите й блестеше интерес. — Твоите алалои са романтичен народ.

— Да… могат да са романтични — отвърна Данло, внимателно вслушан в начина, по който Тамара произнесе думата „романтичен“. Усещаше, че в сърцето си тя е романтична жена и крие много от копнежите си.

— В душата си ти все още си алалой, нали? — попита Тамара. — Див, много див мъж. Всъщност Тамара Десета Ащорет обичаше мъжете както обичаше живота и от години мечтаеше да сключи брак, основан на сливането на две души. Беше мечтала дори да роди деца, две деца, момче и момиче. Но пазеше тази мечта в тайна, смяташе я за глупава идея на детинската си същност и се срамуваше от копнежа си за съюз, който майка й би нарекла „егоистично желание и всъщност абсолютно невъзможно“. В епоха, в която малцина се женеха по любов а още по-малко за цял живот, това определено бе непрактично желание, ако не и абсолютно невъзможно. Тамара се страхуваше, че Данло отново ще разбуди това й желание, само за да я изостави, навярно за да стане бог или защото е открил нещо, скрито в най-тайните дълбини на душата й: ненаситна и ужасна красота, която някой ден би могла да се разбуди за живот и да го погълне.

— Ти всъщност няма да поискаш да се ожениш за мен — каза тя.

— Мисля… че искам — възрази Данло.

— И би се отказал от търсенето си, от мисията до Вилда, за да се ожениш?

— Да, мисля, че бих се отказал.

— Е, дори не трябва и да си помисляш за такива неща — каза тя. — Никога не трябва да се отказваш от мечтите си.

— Но сега… имам друга мечта.

— А народът ти? Алалоите?

— Лалашу — каза Данло, — благословеният народ… е обречен. Зная го вече пета година.

— Но би ли могъл ли да ги изоставиш просто така, без да си сигурен?

Данло се изправи и закрачи из стаята. Дървените плочки на пода скърцаха в ритъма на тежките му стъпки. След малко той спря пред прозореца и погледна към замръзналото море.

— Не — накрая отвърна той, — не бих могъл да ги изоставя. Даже да са обречени. Особено… ако са осъдени да умрат.

— И аз не бих могла да се откажа от Дружеството — рече Тамара, изправи се и застана до него. — Не сега.

— Защото имаш призвание — каза Данло.

— Аз съм част от Пътя на Рингес — продължи Тамара. — Мнозина от нас са част от него.

Данло тихо се засмя.

— Каква ирония: Бардо си мисли, че покръства куртизанките… но всъщност е тъкмо обратното, нали?

— Ние не се опитваме да покръстваме никого.

— Хануман не смята така.

— Хануман — повтори тя. — Хануман е труден човек.

— Затова ли го избягваш?

— Не е възможно да го избегнеш. Той е много настоятелен.

— Той иска да създаде нова религия — каза Данло.

— Но всички ние създаваме тази религия, нали? Всички ние, които сме част от Пътя. Дори ти. Можем да я накараме да живее или да я оставим да умре, както са умирали толкова много други.

— И после?

— Какво искаш да кажеш?

— Ако завърша търсенето си — отвърна той, — и ако ти успееш в призванието си и разбудиш всеки рингесист в галактиката… после какво?

— После си е за после — каза Тамара.

— Ако напусна Ордена, ти ще напуснеш ли Дружеството?

— За да се омъжа за теб ли?

— Да.

Тя го погледна, погали дългата коса на тила му, после го целуна по устните, усмихна се и каза:

— Не мога да виждам бъдещето като теб. Сега си е сега и нищо друго няма значение. Много е късно. Защо не поспим и да забравим за всичко, което може или не може да се случи?

Тя го хвана за ръка и го отведе в стаята с камините, която й служеше за спалня. Огънят в тях едва тлееше. Беше студено и се завиха. Лежаха прегърнати в коприненото легло и Тамара скоро заспа. Данло наблюдаваше издигането и спускането на гърдите й. Дълго лежа буден и я гледа, като си мислеше за това, че „сега“ винаги става „после“, също толкова сигурно, колкото вечното редуване на ден и нощ в тази вселена без край.

През следващите двайсет дни, докато други обмисляха нови доктрини и техники, които завинаги щяха да променят Пътя на Рингес, Данло не можеше да забрави мечтата си да се ожени за Тамара. Докато пиеше кафето си, учеше математика или влизаше в интерфейс със светлинния си кораб и се отпускаше дълбоко в неговите Пещери, непрекъснато си мислеше за разговора си с нея. Накрая реши, че тя сигурно смята желанието му да се оженят за неискрено. И в известен смисъл наистина беше така. Той не й бе дал обещание да се ожени, нито пръстен, диск, огнен камък или какъвто и да било друг залог за любовта си. Достатъчно беше усвоил цивилизованите обичаи, за да знае, че не винаги се дават такива залози, че хората често се женят със същата лекота и безцеремонност, с каквато си поръчват печени ядки в кафене. Но както бе отбелязала Тамара, в сърцето си Данло все още беше алалой, а алалойските мъже винаги даваха такива залози на жените, за които възнамеряваха да се оженят. Даваха им черупки от миди алайя, аметисти или пръстени от слонова кост. Понякога им даваха перли. Данло съвсем ясно си спомняше вечерта, в която се бе запознал с Тамара, когато й беше казал, че иска да й подари перла, за да я носи на шията си. Тя и тогава го бе сметнала за неискрен. Но той не беше. Не го бе подхвърлил нехайно. Данло беше най-бедният човек на света, прекалено беден, за да купи перли или скъпоценни камъни, но от мига, в който я бе зърнал, си мислеше как може да й подари истинска перла.

На сутринта на шейсет и първия ден от дълбоката зима той се спусна до Кея, където ледоходните шхуни бяха пристанали в стройни пъстри редици по Западния бряг, и се уговори с пристанищния надзирател да излезе с една лъскава червена шхуна в заледеното море. От складовата барака си взе малкото неща, които щяха да му трябват за краткото пътуване: спални кожи, нагреваема палатка, готварска печка и стоманени прибори, въжета и приспособления за катерене, компас, секстант, карти, чук, ледоразбивачка, лопата, длета, ножове и достатъчно храна — главно балдови орехи, сушени снежни ябълки и сирене — за дванайсет дни. Нямаше намерение да отсъства повече от четири дни, но когато пътуваш през дълбока зима, винаги е разумно да прилагаш тройното правило: човек трябва да носи три пъти повече храна, отколкото му е необходима. Никой не знаеше по-добре от него какво е да гладуваш далеч от брега, докато изчакваш да отмине бурята. Когато видя количеството припаси, които Данло складираше в шхуната, надзирателят го предупреди за опасностите да плава сам през дълбока зима. Той беше слаб мъж с висок, тънък глас, който почти се губеше в ранния утринен вятър.

— Не би трябвало да те пускам, но ти си калфа, а калфите изобщо не слушат какво им говориш. Особено вие, пилотите — как го казвахте в колежа? „Калфите умират“ — нали така? Внимавай, млади пилоте. Морето е по-опасно от дълбокия космос. Не се отдалечавай от брега и не изпускай от поглед планините. Мисля, че си нямаш представа какво е да се загубиш сред леда.

Може би щеше да е по-безопасно да пътува с кучешки впряг, отколкото с шхуна. Докато вървеше по брега, Данло минаваше покрай покрити със сняг шейни и колиби, пълни с кротки, скимтящи кучета. Видът им не му хареса — градските хора ги използваха само за спорт и развлечение и той не искаше да доверява живота си на зле обучени кучета, които не познаваше. Всъщност след пътуването си до Никогея Данло не можеше да погледне куче без стомахът му да се свие и стегне като балдов орех. И затова натовари багажа си в шхуната и вдигна яркосиньото триъгълно платно. Сложи си очилата, сбогува се с надзирателя и потегли, като се носеше пред вятъра. Кулите на Града бързо изчезнаха — сиви каменни точици, потънали в сиво-бяло сияние. Напред го очакваше тъмносиньо небе, плътен въздух и открит лед, който се простираше до хоризонта. И винаги имаше вятър, който духаше в гърба му, издуваше платното и караше мачтата от изпреден диамант да пее. Вятърът го носеше на юг. Повечето ледоплаватели поемаха на север през залива и после бавно продължаваха срещу студения, постоянен вятър покрай западното крайбрежие на острова. Разчленен от фиорди, ледници и покрити със зелени ели планини, западният бряг на остров Никогея бе прочут с красотата си. Но този ден Данло търсеше друга красота и затова плаваше на юг към открито море, където жителите на Града нямаха право да излизат.

Пътуваше бързо. Това беше очарованието на тези изящни, деликатни кораби — че можеха бързо да се носят по леда. Когато се движеха по гладкия лед, някои ледоходи, например по-малките плъзгачи, можеха да достигат скорост, три пъти по-висока от тази на вятъра. Тъй като североизточният вятър през дълбоката зима е бърз и смъртоносен, проблемът на Данло не бе да поддържа скоростта си, а да я контролира. Естествено с плоските си, подобни на ски плъзгачи, вместо стоманени остриета, неговата шхуна беше най-бавният и сигурен вид ледоход, но все пак не бе съд за слабоумни или страхливци. Той седеше в кабината, стиснал кърмилния лост, който подскачаше при всяка неравност, дърпаше го наляво-надясно, за да отклонява кораба и да избягва цепнатините в леда. Много често му беше трудно да вижда заради снежинките, които шибаха маската и очилата му. Белите, сребристи и сини багри на морския пейзаж прелитаха покрай него с шеметна скорост. Кърмилното острие вибрираше като трион в леда, скърцането на плъзгачите отекваше под краката му. Често вятърът неочаквано променяше посоката си, караше дъха му да секва и едва не преобръщаше шхуната. Колкото повече се отдалечаваше от брега, толкова по-висока ставаше скоростта му и толкова по-неравен ставаше ледът. Данло се носеше по замръзнали вълни, наречени саструги, и кратките подскоци разтракваха зъбите му и отекваха в гърба му. Петнайсетина километра нататък морето беше покрито с утъпкан сняг сафел, както го наричат алалоите, бързият, гладък сняг, който е подходящ за пързаляне. Бе подходящ и за ледоходство и Данло скоро стигна до знаците на петдесетия километър, които бележеха границите на остров Никогея. Пред него на равни разстояния от триста метра в леда бяха забити червени колове, стигащи чак до хоризонта и в двете посоки — на изток и запад. Вятърът ги огъваше на юг, сякаш го мамеше да продължи пътуването си. Много отдавна господарите на Ордена бяха сключили споразумение с алалойския народ, че никой цивилизован човек няма да прекрачва тези граници. Освен острова, върху който е издигната Никогея, цялата планета, наречена Ледопад, завинаги трябвало да остане само за алалоите. Тъй като винаги се беше смятал за един от Народа — и тъй като възнамеряваше да стъпи на земя, забранена за жителите на Града — Данло продължи покрай коловете със скоростта на вятъра и каза молитва за всички пътници, отправящи се към непознати земи:

— Али алли-ло киро лисалия.

Повече от сто километра на юг от Никогея има остров, известен с богатия си птичи живот. Алалоите го наричат Ависалия. Това е малък остров с планини, скали и диви пясъчни брегове. Намира се между остров Никогея и Великия южен океан. Там, където топлото течение Мишима минава близо до шелфа, морските птици долитат, за да се хранят с огромните ята херинга, шокова риба и арктическа моруна. Всяка зима от северните острови мигрират ята, наброяващи десетки хиляди птици, и строят там гнездата си. През дълбоката зима въздухът над Ависалия често е бял от облаци тупици, рибари и клинари. А също керкенеци, морелетници, гмурци и още поне двайсет други вида птици. Тътенът на техните криле и дрезгавите им ловни крясъци могат да се чуят на километри. Повечето от тях зимуват на слънчевите южни склонове на острова. Те се греят на косите слънчеви лъчи, летят над брега и с ноктите или клюновете си ловят в океана сребриста риба. От южната страна на острова океанските течения се носят бързо, топли са и водата рядко замръзва. Северната му част обаче обитават други птици. Там идват китикееша, за да ядат снега по замръзналото море, и снежните бухали, за да ядат китикееша. Чайките — и снежните, и хищните чайки — строят гнездата си по стръмните сиви скали над морето. През дълбоката зима, когато не могат да се доберат до вкусните съкровища, заключени под леда, те се хранят с остатъците от пиршествата на мечки или други птици, или, ако огладнеят достатъчно, се нахвърлят едни върху други и се кълват до смърт. Но всяка година през лъжезимата, когато ледът се пропука, плиткото морско дъно предлага изобилна храна и тогава чайките пируват. Плитчините по северното крайбрежие на Ависалия гъмжат от ледени раци, спирали и десетки видове мекотели. И разбира се, от палпулви. По време на отлив широкият бряг е покрит с лилавите черупки на милиони палпулви. Това е любимата храна на хищните чайки. Те грабват жива палпулва, издигат се високо във въздуха и я пускат върху скалите. По този начин разбиват черупката и после изяждат месото. През размножителния сезон, когато малките постоянно писукат за храна и не им дават мира, чайките ежедневно пълнят гушите си с месото на стотици миди.

Навярно само по една палпулва на всеки десет съдържа блестяща частичка: перла, която расте в мидата като лъскаво каменно яйце. Каквито са си лакоми създания, чайките гълтат палпулвите като бонбони и не се оплакват, ако погълнат и перла. В Цивилизованите светове тези сребристи или черни топчици се смятат за втори по красота сред перлите. Поколения наред никогейски контрабандисти потеглят с ледоходите си към Ависалия. Всяка лъжезима те отварят хиляди палпулви с диамантени ножове, вадят перлите и оставят месото на чайките. Всеки сезон тези птици радостно очакват бракониерите, защото това им спестява труда по разбиването на черупката.

Ако се беше отправил към Ависалия през лъжезимата, Данло най-вероятно щеше да бъде посрещнат от гладни чайки, кръжащи над главата му и надаващи лакомите си крясъци. Ако бе навлязъл в плитчините, за да търси перли, най-вероятно контрабандистите щяха да го посрещнат с лазерен огън или диамантени ножове между ребрата. Но той пристигна на северния бряг на острова насред дълбоката зима, когато целият свят е замръзнал и стихнал. Пътуването му от Никогея му беше отнело по-малко от ден. На трийсетина метра от брега той спусна платното и закотви шхуната с дълги винтове в леда. После издигна нагреваемата си палатка. От носталгия по младостта си Данло си бе мислил да построи снежна колиба, но нямаше леден трион, за да нареже снежни блокове, нито пък имаше инструменти, с които да си направи трион. Всъщност нагреваемата палатка беше много по-топла и удобна от снежна колиба и затова той пренесе вътре спалните си кожи и прекара нощта, заслушан в плющенето на прозрачната тъкан на вятъра и в крясъците на чайките. На следващата сутрин си приготви студена закуска от сирене и хляб и после се залови за работа.

Данло натовари лопатата, кофи, топлинен пистолет, ножове и други неща върху малка червена шейна, с каквато някое дете спокойно би могло да се пързаля по заснежен склон и пое на юг към скалите, където кръжаха чайките. Техните високи крясъци се чуваха въпреки утринния вятър. Можеше да ги види в края на острова, хиляди малки бели точици на фона на срутилите се скали. Скалите бяха като тъмносива стена, издигаща се покрай брега на повече от три километра. Над тях имаше снежни полета, гори от каменно дърво и тъмносиньо небе. Данло завърза въже около ръкавиците си и затегли шейната през замръзналите вълни право към скалите. Под него, под три и половина метра лед имаше милиони палпулви, заспали зимния си сън. Можеше да пробие леда и да ги вади с кофи, можеше да ги разтваря с ножа си, но така би ги убил, а той не искаше да го направи. От детските си наблюдения на птиците Данло знаеше друг начин да намери перли. Той теглеше шейната си по брега, нагоре по замръзналите пясъци и по дюните. Вече беше по-близо до подножието на скалите и крясъците на чайките заглушаваха всички останали звуци. Въпреки силния студ, богатият на азот мирис на птичи изпражнения бе непреодолим. А самите те покриваха всичко. Белезникавото гуано беше пръснато по скалите и натрупано на огромни зловонни купчини. По целия бряг имаше километри гуанови могилки, натрупвани на пластове през годините. Най-горният пласт бе тънък, влажен, хлъзгав и птиците продължаваха да го допълват пред погледа му. Пресни птичи изпражнения се сипеха отгоре му като топъл дъжд, цапаха кожите му и замъгляваха стъклата на очилата му. Той теглеше шейната през могилките и обувките му шляпаха в лепкавото гуано. Когато се приближи към подножието на скалите, Данло взе лопатата и започна да копае. Разчисти повърхностния пласт и разкри постоянно замръзналото гуано под него. С помощта на горелка започна да го топи пласт след пласт и да го пресява, за да открие перли. През следващите два дни намери много перли и напълни кофите си с тях. Всяка от тези перли беше минала през стомаха на някоя чайка. Повечето бяха с ниско качество, прекалено дребни, зле оформени или ожулени от стомашните киселини на чайките. Данло прегледа и изхвърли хиляда трийсет и осем перли преди да намери такава, каквато да му хареса. След като я почисти със свеж сняг, той я вдигна на светлината. Беше голяма колкото върха на палеца му и сияеше с лилавосивия цвят, който алалоите наричат лила. Не бе съвършено кръгла, дори цветът й не беше еднакъв. Алалоите не вярват в съвършенството на перлите, намират красотата на съвършените перли за студена и безинтересна. Перлата на Данло имаше капковидна форма и на различни места гладката й повърхност блестеше с меки розови нюанси. Както казват бижутерите в Диамантения район, тя беше „от онези перли, в които вечно можеш да се вглеждаш и винаги да откриваш нещо ново“.

След като я гледа почти цял следобед, Данло реши, че е открил своята перла. После с помощта на лазерна дрелка проби мъничка дупка в най-тясната й част. През тази дупчица прокара няколко косъма от дългата си черна коса, които предварително беше сплел. Накрая залепи краищата им и когато свърши, вече имаше перла, която Тамара можеше да носи на шията си. Постави я в копринена кесийка, от онези, които използваше Бардо, за да раздава тоалач или семена на трия, завърза я здраво и я пъхна в джоба си. И се приготви да се върне в Никогея.

Пътуването му по леда мина без инциденти, макар че му отне цели два дни. Вятърът духаше главно на север и трябваше да се движи срещу него. Веднъж спря, за да проучи малък безименен остров точно по средата между Ависалия и Никогея. На скалистия му бряг се натъкна на голи бели кости от морж. Единият от бивниците бе цял и непокътнат. Той го взе и го отнесе на шхуната си. Най-приятната част от експедицията му беше преоткриването на естествената му страст да извайва различни неща. В мига, в който видя бивника, Данло реши, че ще направи от него пръстени, лула, скулптурки на животни и най-важното, фигура на бог, за да замени липсващата пионка от шаха на Хануман. И така, той се върна в Града, доволен от успеха си и изпълнен с мечти за бъдещето. Изгори измърляните си кожи и прекара половин ден в горещия басейн в общежитието си, за да се изчисти от гуаното и да покаже перлата на приятелите си. След като спа до обед, Данло се уговори да се види с Тамара късно следващия следобед.

Срещна се с нея в чайната й стая, където тя му поднесе кафе и печени хлебчета. Денят бе прекрасен, въздухът чист, настроението прекрасно и през прозорците струяха златни лъчи. Тамара се грееше на залязващото слънце, гола като животно, покрита само с дългата си златна коса. Тя обичаше да наблюдава играта на лъчите през дантелените завеси, докато слънцето бавно се спускаше на запад.

— Последните няколко дни не бях в Града — каза й Данло.

— Пътувал си със „Снежния бухал“ ли? В разклонеността ли си ходил?

— Не — отвърна той. — Пътувах с шхуна в морето. — Данло накратко й разказа за пътуването си, после извади от джоба си копринената кесийка и я постави на масата. — Донесох ти нещо… което да носиш на шията си.

Тя взе кесийката и я развърза с дългите си нокти. После изсипа перлата в шепата си и очите й блеснаха.

— О, колко е красива! — възкликна Тамара. — Никога не съм виждала толкова красива перла.

Тя го погледна, усмихна се и двамата се засмяха, сякаш току-що са опитали някакъв нов еуфоричен наркотик.

— Сложи я на шията си — каза й Данло. — Направих връвта дълга, за да си я слагаш лесно.

— Виждам, че е внимателно замислено — отвърна тя и прокара пръст по лъскавите косми.

— Направих я… от собствената си коса. Това е алалойски обичай.

— Красива е. — Тамара протегна ръка и погали косата му. — Досетих се още преди да ми кажеш. Имаш толкова хубава коса, толкова дълга и гъста. Винаги съм си мислила, че коса като твоята не би трябвало да се хаби за мъж.

— Някои ден ще остарея и ще оплешивея — отвърна Данло. — Но ако имам жена… тя все още ще носи тази перла.

Тамара се усмихна, остави перлата до кафеника. Изправи се и каза:

— Трябва да ти покажа нещо. — После отиде в стаята за медитация, забави се за момент и се върна с дълга, плоска кутия от каменно дърво. На гърба й имаше пантички и се отваряше като мида. — Получих я тази сутрин — каза Тамара. — Помислих си, че може би ще искаш да я видиш.

Данло взе кутията и впи поглед в нея.

— Защо не я отвориш?

Той отвори капака и погледна вътре. Върху подложка от черно кадифе имаше огърлица от кремави перли, подредени по големина и цвят. Всяка беше самото съвършенство. По целия платиниев наниз имаше трийсет и три перли. Данло не знаеше нищо за съвременната бижутерия, но предполагаше, че огърлицата трябва да е много ценна.

— Те са… прекрасни — каза той.

— Това са гиладийски перли — поясни Тамара. Тези перли се ценят най-високо на всички Цивилизовани светове. Произвеждат се на изкуствения свят Гилада, който се намира в края на Вилда. Събират се молекула по молекула във вакуум без светлина, без звук без никакви вибрации. Там, дълбоко в космоса, където няма гравитация, за да деформира седефа, напластяван около една-единствена централна молекула, гиладийските бижутери получават съвършено сферични перли. Образуването на една от тях може да отнеме цяла година. Освен със съвършената си красота гиладийските перли са прочути и с това, че никой освен най-богатите не може да си ги позволи.

— Трябва да си ги получила от някой търговец-принц — каза Данло.

— Не, никога не съм контактувала с триянци — отвърна тя. — От Хануман са.

— От Хануман! От Хануман… ли Тош? Но откъде е намерил пари, за да купи такива перли?

— Не зная — каза Тамара.

Данло поглади с пръст най-голямата от Ханумановите перли и без да иска, зацапа съвършената й повърхност.

— Какво съвпадение, че Хануман ти е пратил тези перли… тази сутрин.

— Казал ли му, че ще ми подаряваш перла?

— Изобщо… не съм разговарял с него. Ние вече не си говорим. Но я показах на приятелите си. Възможно е да му е казал някой от тях.

— Значи ето я разгадката на това съвпадение.

— Да, сигурно е така. Но защо Хануман ще ти подарява перли?

— Ами, той ме ухажва още от вечерта, в която се запознахме.

— Ухажва те… за да се ожени за теб ли?

— Едва ли. Но нали знаеш — има много начини на ухажване.

— Онази вечер на празненството, спомняш ли си? — попита Данло. — Как те гледаше — очевидно е, че изгаря за теб.

— О, бедният пламтящ човек!

— Толкова студено го казваш.

— Нима? Не исках.

— Ти не харесваш Хануман, нали?

— Не че не го харесвам — възрази Тамара и погледна кутията в ръцете на Данло. — Страхувам се от него.

— Защото е сетик ли?

— Защото е студенокръвен — отвърна Тамара. — Никога не съм познавала човек, който може така да се владее.

— Но сетиците се стремят да управляват всичките си емоции. Всичките си мисли… онова, което наричат свои програми.

— Е, изглежда е успял.

— Навярно само иска хората да си мислят така.

— И хората си го мислят — каза тя.

— Хануман има своите страсти като всички останали. Но колкото е по-силна страстта… толкова по-голяма е потребността от овладяването й.

— Спомняш ли си какво каза той по време на проповедта? „Единствено като се превърнем в огън, ще се освободим от пламъците.“ Мисля, че неговата страст не са жените, вече не.

Данло се усмихна и си помисли, че току-що е разбрал нещо за Тамара. Той я виждаше като невероятно красива жена, жена, която винаги е управлявала мъжката любов. Такива жени естествено не вярваха на никой мъж, над когото нямат сексуална власт. Фактът, че Хануман е в състояние при желание да сподавя в себе си всякакво сексуално желание, сигурно я ужасяваше и накърняваше чувството й за собствените й изключителни способности.

— Тогава никога не би си помислила да сключиш договор с него, така ли?

— О, бих обмислила тази възможност — възрази тя. — Куртизанката трябва да мисли за такива неща, даже да не е в състояние да реши въпроса.

— От всички мъже в Никогея — каза Данло, — кой друг се нуждае от твоето изкуство толкова, колкото Хануман?

— Не го ли ревнуваш, дори съвсем малко?

— Като момче приемният ми баща ме научи, че ревността е шайда. Тя отравя душата.

— Но Хануман е вътрешно мъртъв. Целият е лед и пепел.

— Можеш да го разбудиш — отвърна Данло. — Отново да го съживиш, нали?

Тамара почука с нокът по ръба на чашката си.

— Трябва много да го обичаш, за да говориш така.

— Обичам го… както бих обичал брат — каза Данло.

— Толкова лесно ли би се отказал от мен?

— Когато алалойският ловец посещава друго племе — отвърна той, — често оставя жена си вкъщи. Пътува сам по леда, много километри и много дни. Когато пристигне, е премръзнал и гладен. И често някой от племенните му братя му отстъпва жена си за няколко нощи. За да го топли и да облекчава глада му.

— Но ние не сме алалои — възрази тя. — Поне аз не съм.

— Права си.

— И не съм твоя, че да ме отстъпваш.

— Дори сред алалоите — призна Данло — жената сама трябва да се отдава, иначе на ловеца ще му се наложи да изтърпи студа.

— Никога не бих се отдала на Хануман — каза Тамара. — На който и да е друг да, но не и на него.

— Значи ще му върнеш перлите, така ли?

— Иска ми се да можех — каза Тамара, въздъхна и прокара пръсти през косата си. — Иска ми се нещата да бяха толкова прости.

— Не искаш да нараняваш сърцето му, нали?

— О, мисля, че емоционалните му органи са над такава деликатност.

— Не… в никакъв случай.

— Истината е, че не мога да рискувам да го обидя — каза Тамара. — Той не ме ухажва просто заради себе си.

— Тогава го прави заради твоето дружество.

Тя кимна.

— Пращал е подаръци и на други куртизанки. Не толкова скъпи, колкото тази огърлица, но ухажва и моите сестри.

— Цялото това ухажване трябва да дразни Бардо… ужасно.

— Е — каза Тамара, — Бардо си е ревнив.

— За мъжете не е подобаващо… да се борят за жени.

— Бардо поне ни приема такива, каквито сме в действителност. Мои сестри са ми казвали, че никога не са познавали друг мъж, който да обича жените като него.

Данло се усмихна — бе чувал как Бардо веднъж легнал с деветнайсет жени само за една нощ.

— Би ли предпочела Бардо да ти е пратил перлите?

— Предпочитам да не получавам подаръци, които да не мога да върна. — Тамара извади Ханумановата огърлица от кутията и я вдигна далеко от лицето си, сякаш бе мъртва змия. — Аз не мога да върна тези перли, разбираш ли? Майката не би искала да ги върна.

— Майката… е главата на твоето дружество, така ли?

— Да. И Майката не иска никоя от нас да обижда нито Бардо, нито Хануман.

— Разбирам — отвърна Данло. — Майката е любезна жена, нали?

— Тя е най-мъдрата жена, която познавам.

— Значи тя следи нашата църква, а? Следи я и чака.

— Ти не си толкова наивен в политиката, колкото би искал да си мислят другите.

— Не зная… почти нищо — каза той. — Знам само, че Бардо има обаяние и власт, но че Хануман има по-силна воля. Не е възможно да се каже, кой ще надделее.

— А ти кой би искал да надделее?

При този прост въпрос Данло се изправи и започна да се разхожда из стаята.

— Не съм сигурен — призна той. — Не съм сигурен, че който и да е от двамата е способен да превърне Пътя на Рингес… в нещо стойностно. Нещо благословено. Не съм сигурен, че изобщо някой е в състояние да направи това.

— Ние сме в състояние — тихо каза Тамара.

— Обажда се гордостта ти — отвърна Данло, седна до нея и я целуна по челото. — Обажда се твоята обич.

— Трябва ли да оставим идеите на Хануман да отхвърлят идеите на всички останали?

Данло погледна перлите, които висяха в ръката й. Бяха съвършени, красиви и абсолютно студени и той внезапно си спомни за Ханумановата вселена от кукли, която също беше прекалено съвършена.

— Също като Хануман — каза Данло, — всеки от нас има свое виждане.

— И тъкмо затова трябва да го запазим, докато още можем.

— Какво искаш да кажеш?

— Не си ли получил покана да копираш възспоменуването си?

— Какво искаш да кажеш? Как може… да се копира възспоменуване?

— Значи не си чул? Хануман помоли някои от нас да копират спомнянията си в компютър, създаден от него.

— Но нашите спомняния не могат да се копират! Защо Хануман би казал, че е в състояние да направи такова нещо?

Тамара върна огърлицата в кутията, изправи се и допря длан до гърдите му.

— Всички знаят колко е трудно да си спомниш едите — каза тя. — Мнозина от кръщелниците никога не са имали ясен спомен, да не говорим за Единствения. Тамара му разказа за плана на Хануман да усъвършенства възспоменуването на древните еди. Преди три дни Хануман започнал да кани рингесистите от вътрешния кръг да копират спомените си в компютър. Обещал им, че можел да запише цели поредици спомени, както се записват ноти в синтезайзер. Имал намерение да редактира и подсили тези спомени, за да ги обедини в нещо, което наричал „същностно възспоменуване“. Съвършено възспоменуване — Хануман твърдял, че като влезе в интерфейс с компютъра му, всеки кръщелник или нов рингесист ще преживее съвършено живо възспоменуване на древните еди.

— Това е ужасно — каза Данло.

— Мислиш ли?

— Да.

— Е, Бардо одобри плана на Хануман.

Данло скри лицето си в шепи и започна да разтрива очите си. После дълго гледа през прозореца изгрева на луните.

— Да — накрая каза той, — Бардо също се е страхувал от възспоменуването на едите. Той е основател на нова религия — ами ако някой си спомни истина, която тази религия обявява за лъжлива? Ами ако някой открие измамност… във всичко, което Бардо смята за истина?

— Но, Данло, какво е истина?

Той се усмихна.

— Самият аз през целия си живот съм се питал същото.

— Каквато и да е в действителност истината, не смяташ ли, че трябва да позволим на Хануман да копира спомнянията ни? Така че нашите истини да се включат в това същностно възспоменуване?

— Толкова ли са истинни нашите истини?

— О, мисля, че са — отвърна тя. — Всички знаят, че ти си имал велико възспоменувание и си го описвал толкова красиво, макар винаги да си твърдял, че не владееш много добре думите. Аз също съм виждала много чудни неща. Какво друго са древните еди, освен начин да се пробудим? Всички ние. Да позволим на енергията на съзнанието да ни погълне, атом по атом, клетка по клетка — във всеки от нас има безмилостна сила, която унищожава и твори, унищожава и твори, и е там, чака ни да й позволим да се роди, стига да успеем да понесем цялата кръв, ужас и писъци. Това е най-прекрасното нещо във вселената. Бих умряла, за да видя тази идея осъществена.

— Значи си решила да копираш спомените си в компютъра на Хануман, така ли?

— А ти няма ли да го направиш?

— Не — отсече Данло.

— Разбира се — теб не те мъчи гордост като мен. — Тя се извърна от него и отправи очи към полираните камъни на перваза.

— Тамара — каза Данло. — Аз обичам тази твоя гордост.

— Наистина ли?

— Както обичам вятъра.

Тя се обърна към него и срещна очите му.

— Не ми ли каза, че веднъж вятърът едва не те убил?

— Да, вярно е — призна Данло. — Но също е вярно, че вятърът е дъхът на света. Също както твоята гордост е твоя сила и живот.

— Наистина ли мислиш така?

— Да — отвърна той.

— Веднъж ми казаха, че гордостта ми била грозна програма, която щяла да ме погуби.

— Не, тя е нещо благословено.

— Когато бях дете — рече Тамара, — четците в моята църква се опитваха да пречистят гордостта ми и други мои грехове, но не успяха.

— Ако бяха успели, нямаше да си тази, която си.

— Не, разбира се — каза тя и нервно се засмя. — Често съм се чудила дали всички усилия да пречистят гордостта ми не са ме направили само още по-суетна.

— Как учеха архитектите? „Суетата е лудост.“

— Сигурно ме мразиш, защото съм толкова суетна.

— Не, тъкмо обратното — тихо каза той. — Всяка твоя суетност е като перла — уникална, прекрасна, благословена. И красива.

— Ти си красив — отвърна Тамара и дълго го гледа. — Никога не съм познавала човек като теб.

Той наведе глава, после я погледна.

— Никой никога не ме е виждал така, както ти — прибави тя. — Мисля, че и никой не би могъл.

Данло се вгледа в тъмните й очи и потърси най-дълбоката й суетност. Накрая му се стори, че я съзира, блестяща като естествена перла, онази представа за самата нея като богиня с ужасна красота, въплъщение на всички жизнени енергии, а също и на стремежа към смъртта. „Тя е ужасна красавица“ — помисли си той. Щеше да я обича заради тази дълбока, първична красота, щеше да цени това й качество над всички други.

— Югена лос анаса — каза Данло.

— Какво означава това?

— „Да виждаш дълбоко означава да обичаш дълбоко“ — преведе й той.

Тамара се усмихна, сякаш отново бе малко момиченце, приближи се до масата и взе кутията с наниза гиладийски перли. После със замах затръшна капака.

— Предполагам, че ще трябва да ги задържа — каза тя. — Наистина не искам да обидя Хануман. Но никога няма да ги нося вече не бих могла да ги нося. После взе перлата на Данло, погледна я и каза:

— Подарявали са ми много неща, но никой никога не ми е давал такова нещо.

— Направих го… за да го носиш — каза Данло.

— Иска ми се да можех — отвърна Тамара.

— И на мен.

— Но предполагам, че ако наистина го нося — продължи тя, — в това ще има определен смисъл, нали?

— Само онзи смисъл, който ние му дадем.

— Но алалоите не смятат ли подаряването на перла за обещание за брак?

— Ако искаш, можеш да я носиш като символ на обещание.

— За обещание помежду ни ли?

— За твоето обещание да се омъжиш за мен и за моето обещание да се оженя за теб.

— Но какво бих могла да ти дам аз?

— Удоволствието да виждам тази перла до сърцето ти.

— Но не трябва ли да определим време за изпълнение на това обещание? Аз все още имам своето признание, нали знаеш. А ти все още имаш своето търсене.

— Каквото и обещание да си дадем, ще е… вечно. Имаме цялото време във вселената.

Тя пак погледна перлата и каза:

— Никога не съм виждала толкова красиво нещо.

Данло пристъпи напред и окачи перлата на шията й.

— О — каза тя, — не съм очаквала, че ще е толкова тежка.

— Перлите на палпулвите са много големи — отвърна той.

— Не мислех, че толкова много ще ми хареса да я нося.

— Създадена си, за да я носиш.

— Не мислех, че някога ще се омъжа за когото и да е.

— Винаги съм се надявал… че ще мога да се оженя за теб.

— Е, мисля, че бих искала да се омъжа за теб — каза Тамара.

— Мечтал съм някой ден това да е най-голямото ни щастие.

— Но ние вече постигнахме нашето щастие — отвърна тя.

— Ние сме създадени за щастие.

Данло я погледна и в очите й нямаше нищо друго освен щастие, чисто, златно щастие, което се изливаше като светлина и стопляше душата му. Тя го целуна и го поведе към стаята с камините. Тази вечер не упражняваха нито една позите на изкуството й, нито пък се интересуваха кой ще е отгоре и за колко време. Любовната им игра бе спокойна и естествена и продължи дотогава, докато закрещяха от щастие и изтощени се вкопчиха един в друг. Данло дълго лежа до нея, прегърнал я толкова силно, че гърдите му плътно се притискаха към нейните. Усещаше твърдата перла, която се врязваше в кожата над сърцето й. Бе изпълнен с щастие, с гордост, че е открил жена, която някой ден ще роди децата му. Макар да се страхуваше от тази яростна гордост повече, отколкото от смъртта, Данло не можеше да си спомни някога да е бил по-щастлив.