Дейвид Зиндел
Падналите богове (20)

Глава 20
Разговор

Кой имащ очи може да съзре незримото?

Кой имащ ръце може да докосне недосегаемото?

Кой имащ уши може да долови недоловимото?

Кой имащ устни може да произнесе непроизносимото?

„Размисли“, Джин Зенимура

Исторически факт е, че новите религии се развиват по начини, които техните основатели не са в състояние да предвидят. За да оцелеят, религиите трябва да се приспособяват към по-големите политически или екологични структури, които ги подхранват, трябва да се организират около система от доктрина, закон и ритуал, безсмъртна и осветена система, която техните последователи да не могат да нарушават с личните си откровения за безкрайността. И над всичко друго култовете, на които предстои да се превърнат в универсални религии, трябва да владеят и отвеждат духовната енергия на човечеството, защото в противен случай ще си създадат смъртни врагове сред световните императори, господари и архитектите на други религии — или пък ще бъдат погълнати от вътрешни страсти. Тази власт винаги е деликатен въпрос и в крайна сметка винаги се проваля. Повечето култове оставят божествения огън да се лее прекалено свободно и той за няколко години ги изпепелява. Също като свръхнови, те ярко сияят, докато се взривяват на парчета в хаос от разочарования, екстатични видения, мегаломании и разрушен живот. Някои култове още от самото начало потъпкват най-естествените и духовни човешки страсти, заменят преживяването на Бог с теории за вселената и по този начин се превръщат по-скоро във философии и науки, отколкото в истински религии.

Съвсем рядко религии като едеизма възникват, процъфтяват и заразяват с вярата си огромни части от човечеството. Но както всички други неща, участта на всички религии е да остаряват. Доктрините, създадени, за да насочват хората към най-дълбоките истини на вселената, се превръщат в стени от думи, отделящи общество от общество, мъже от жени и откъсващи хората от най-святата им част. Прозрението се изражда във верую, вярата се свежда до вярване, ревността и набожността изместват екстаза и мистичното сливане с божественото. След време сърцето на всяка религия се втвърдява и умира. И затова търсачите на божественото винаги ще се обръщат към нови пророци и нови пътища, без да разбират, че в крайна сметка всички религии отделят човека от Бог.

В опита си да открие защо вселената е изпаднала в шайда, Данло, разбира се, отдавна съзнаваше същностната ирония на религията. Но до обвързването си с рингесизма, както впоследствие нарекоха тази религия, той винаги си беше играл с религиозността, бе се прехвърлял от църква на църква, от ритуал на ритуал със същата лекота, с каквато кънките биха могли да го отнесат в различните квартали на Града. Никога никоя доктрина или канон не му бяха пречили да открива чистото и божествено ядро на религията. И после, една вечер в началото на зимата, когато първите снегове за сезона обгръщаха Никогея в облак от кристали и белота, Данло присъства на второ събиране в дома на Бардо. Отиде сам. Хануман остана в гостната на Бардо, където се усамотяваше и все още се възстановяваше от великото си спомняне (и продължаващо да си играе с куклите си), а тази вечер Тамара Десета Ащорет, която обичаше събиранията при Бардо почти също толкова, колкото и любовната игра, имаше предварително уговорен ангажимент. Данло отново влезе в музикалния салон, чу странните мелодии и усети древни аромати, но този път не успя да стигне до най-дълбоко изживяване на древните еди. Наркотикът кала беше неговият прозорец към великото спомняне и той се бе заклел отново да отпие три глътки. Но когато застана в кръга от търсачи и зачака да му подадат синята купа, не успя свободно да отпие от нея.

— Трябва да внесем промени в нашата церемония — каза на всички Бардо. Той стоеше в кръга заедно с Томас Рейн, който държеше в ръце купата с кала така, сякаш беше невероятно тежка. Бардо му кимна, после погледна право към Данло. — Както отбеляза братовчедка ми Суря Лал, калата е прекалено силен наркотик, за да се пие като бира. Ето защо трябваше да внесем промени.

Той държеше в ръка малка сребърна мярка, подобна на онези, които използват барманите, за да отмерват течния тоалач в чашите на клиентите си. Подобна, но не същата: бе я поръчал в бижутерски магазин на Улицата на диамантите. Представляваше истинско произведение на изкуството. Повърхността й беше инкрустирана със съзвездия от малки бели диаманти, докато отвътре тънки златни ленти показваха трите различни равнища, до които можеше да се напълни. Докато Томас Рейн държеше купата с кала, Бардо потопи мярката в бистрата течност, като внимаваше да я напълни само до втората лента.

— Това са точно две глътки — каза той. — Отпий две глътки и ще видиш Бог.

Бардо се приближи до Суря Лал. Тя коленичи пред него и отвори малката си уста като птиче. Братовчед й изля калата върху езика й. Принцесата бързо преглътна и го удостои с поклон. После Бардо продължи със следващия търсач на спомени и напълни втора мярка със свещената течност. Така един по един обиколи всички коленичили в кръга.

— Пътувайте надалеч и надълбоко — каза той. И Данло отново си спомни древните еди, много надалеч и надълбоко, но не толкова, колкото би му се искало. Макар да беше гордостта и чудото на Бардовия кръг, нарастващата му слава не означаваше нищо за него. Данло бе млад калфа, изпълнен с диви мечти и копнежи, и изпитваше омразата на всеки калфа към колениченето пред други.

— Промените, които си внесъл в церемонията, не са подходящи — няколко вечери по-късно каза на Бардо той. Бяха се уговорили да се срещнат в обсерваторията на върха на централната кула в дома му. Помещението беше кръгло, с каменен под и прозрачен купол. Вътре беше студено, но спокойно и уединено, и в ясни нощи се разкриваше прелестен изглед към Стария град. — Калата е благословен наркотик — продължи Данло. — Не трябва да молим на колене за две глътки от него.

Той заяви, че всички мъже и жени трябвало да могат да пият кала според нуждите и вдъхновението си, мнение, което споделяха мнозина от последователите на Бардо. Това мнение се лееше като мрачна подземна река на всяко събиране. Рингесисти с всякакъв произход негодуваха, че между всяко отпиване от калата трябва да чакат десет дни. Най-радикалните се обединиха в клика или по-точно в братство, за да си разказват спомените и да убеждават Бардо да остави урна с кала във входното фоайе, така че на влизане в дома му всеки да може да потопи ръце и устни в нея. Те мразеха покровителството на наставниците, дори това на майстори паметисти като Томас Рейн. Смятаха, че всеки трябвало да подхожда към великите спомняния индивидуално, без помощ, напътствия или чужда намеса. Да контролираш пътуването в себе си, вярваха те, означавало да попречиш на откритието, все едно да поемеш сред преспите и пукнатините на осветения от луната морски лед с навързани крака или да стоиш под странни нови звезди, покрил очите си с булото на чужди внушения. Твърдеше се, че само онези, които имали куража сами да се хвърлят в неизвестността, можели да се надяват да си спомнят себе си. Само онези, които сами придобиели проникновението и умението да пътуват в ревящата вселена в себе си, щели наистина да видят древните еди.

— Дори да предположим, че се съглася с теб, има и други съображения — каза Бардо. — Като собственик на тази къща и… хм, като инициатор на тези събирания, аз имам своите отговорности. За Бога, не можеш да си представиш какви отговорности! Имаш ли някаква представа колко храна изяждат всяка вечер моите четиристотин гости? Колко вино и тоалач изкъркват? О, Бардо е богат човек, казваш ти, но някога замислял ли си се колко струва контрабандното внасяне на кала в Града? Да, контрабандно. Недей да гледаш толкова изненадано, млади приятелю — откъде според теб идва твоят „благословен наркотик“? Не можем просто да го изстискваме като сок от кръвноплод в чаша, нали разбираш?

— Мислех си… че паметистите приготвят калата — отвърна Данло.

— Е, вярно е — приготвят я. На Симум. Известно ли ти е, че някога паметистите са били клон от сетиците преди и двете дисциплини да се слеят с Ордена? И знаеш ли, че сетиците са се установили на Симум главно защото там има растения, каквито не виреят никъде другаде в известната вселена? Не? Е, през всичките тези хилядолетия паметистите са запазили лабораторията си на Симум. Всяка година откарват малко количество кала на колегите си по всичките Цивилизовани светове. И в Никогея. И цялото това количество отива директно в кулата на паметистите. Разбира се, когато се съгласиха да ми помагат, Томас Рейн и неговите ученици донесоха със себе си личните си запаси от кала. Но те стигнаха за по-малко от десет дни. За щастие, бях успял да предвидя проблема и се бяха уговорил с един майстор на Симум — майсторът фармаколог на всички паметисти. Той обича парите повече от обета си. Може да се каже, че съм го подкупил — трябваше да му платя огромна сума, за да мога да натоваря на един от корабите си няколко варела кала. И това, млади приятелю, е източникът на твоя проклет наркотик.

— Но защо не можеш да синтезираш кала тук в Града?

Лицето на Бардо стана тъжно като на клоун.

— Паметистите пазят добре някои от тайните си, пазят ги даже от самите себе си. Дори онзи продажен фармаколог изпитваше известни скрупули. Не мога да открия някой, който да знае как се прави кала, жалко. Не знае даже Томас Рейн, а той знае почти всичко. Пък и синтезирането на кала в Града е нарушение на споразуменията.

— Ако всичко това е вярно — каза Данло, — тогава трябва ли да ми казваш тези неща?

— Защо не? Да не си шпионин на господаря сетик и неговите слуги?

— Не — отвърна Данло. — Не съм шпионин, но все още съм калфа пилот… от Ордена.

— Да, Орденът. Е, проклет да е Орденът.

— Веднъж и аз се чувствах като теб — каза Данло. — Спомняш ли си? Но ти ме убеди да остана в Ордена.

— Нима? А, да наистина, жалко.

— Аз не съжалявам… че съм станал пилот — рече Данло. — Мечтаното време, числовата буря, звездите — научих толкова много.

— Ах — въздъхна Бардо, — но в моя музикален салон можеш да научиш повече, отколкото някога ще откриеш в галактическата пустош. Кой знае това по-добре от мен? Ти имаш дарба за спомняне, всички го виждат. Защо смяташ ти дадох постоянна покана за сбирките ми?

— Мислех си, че е защото… сме били приятели.

— За Бога, та ние сме приятели и сега! Макар да признавам, че трябва да съм две трети луд, за да съм приятел с още един Рингес.

— Приятелството ни изисква ли да пазя тайна… тайните на дома ти?

— Ами ако изисква?

Бардо впи поглед в него. Очите му бяха тъмни кладенци, пълни с тъга, войнственост и обич.

— Тогава ще пазя тайните ти.

— Наистина ли?

— Да — каза Данло и внезапно си спомни нещо: дори в ужасни мъки алалойският мъж не трябваше да разкрива на никой непосветен тайните на Песента на живота. Когато се налагаше, истинските мъже, Данло знаеше, можеха да мълчат като небето. Той погледна Бардо право в очите и рече: — По-скоро ще умра, отколкото да издам тайните ти.

— Наистина ли? Е, прекалено си благороден — вече съм го казвал. Всъщност ние нямаме какво да крием. Очевидно е откъде получаваме калата. Предполагам, че господарят паметист, ако не и господарят сетик скоро ще разкрият нашия фармаколог и ще го отлъчат. Затова сме се запасили с достатъчно кала за две години — освен ако ти и приятелите ти не я откриете и не я излочите.

Данло се усмихна и отвърна:

— Отпий три глътки от кала и ще станеш Бог.

— Трябва да си благодарен, че изобщо можеш да пиеш кала. Може и да не е задълго.

— Какво искаш да кажеш? — бързо попита Данло.

— Искам да кажа, че господарите на Ордена могат да попречат на младите калфи — и на всички останали — да се омърсяват със забранени наркотици.

— Да забранят използването на кала ли? — едва не извика Данло. — Как така? Ако го забранят, ще избухне война!

Данло смяташе, че най-страшният от всички ужаси на цивилизацията е начинът, по който цивилизованите хора винаги се стремят да контролират телата и умовете на другите. Тази вековна битка за власт беше довела до невероятно кървави войни. Бе учил достатъчно история, за да знае за войните на наркотика, водени на Старата Земя и на много от Цивилизованите светове. В тях бяха загинали милиарди хора. Данло си мислеше, че човешките същества отдавна — поне хилядолетие преди да започне втората вълна на Роенето — са установили правото при желание да променят съзнанието си. Самият той винаги беше смятал това за основно и неотменно човешко право, но сега Бардо намекваше, че не е така.

— О, война — каза Бардо и погледна през прозореца. — Някои войни ще се водят дотогава, докато последната жена роди последното бедно бебе.

— Дори войните на наркотика ли?

— Слушай, млади приятелю, всеки, който има достатъчно власт, може да обяви за незаконно каквото си ще. Или още по-лошо — да го направи недосегаемо.

— Но забраната на пиенето на кала… това ще е нарушение на споразуменията — възрази Данло.

— И какво от това? Мислиш ли, че споразуменията никога не са били отменяни?

— Зная… че са били.

— Всъщност — каза Бардо — няма нужда господарите да забраняват калата, за да отблъснат хората от Пътя. Трябва само да обезсърчат всички от Ордена да се свързват с мен или да влизат в дома ми. А могат да забранят имигрирането на търсачите на едите — изобщо да затворят достъпа им до Града. Могат и да разпространят слухове, че калата отравя мозъчните клетки. Или — признавам, че това е висша проява на параноя — тайно да пуснат отровена кала сред населението, за да обезсърчат употребата й. Ако пък ги принудим да прибегнат до крайни средства, могат дори да наемат поети-воини да убият лидерите ни.

— И затова ти ще омиротвориш господарите на Ордена, така ли?

— Да ги омиротворя! За Бога, бих искал да ги забравя, ако можех, целия прогнил Орден. Но не мога, жалко.

Данло отметна дългата си коса от очите си и каза:

— А не е ли възможно… да помогнеш на господарите да си спомнят древните еди?

— Да подкупя целия Орден, а? — изсмя се Бардо. — Ех, ако можех, бих подкупил цялата проклета вселена. Древните еди, тези проклети спомени са ключ към всичко. Спомените от бъдещето, които малцина от нас са виждали, нов начин на живот за нашия гаден вид. О, изслушай ме. Аз съм собственият си най-добър пропагандист! Но истината си е истина. Пътят на Рингес не е само някакъв култ, целящ да донесе на Бардо жени, пари и власт, заклевам се. Не само. Това е начинът, това е най-добрият начин човечеството да изпълни предопределението си.

— И ти вярваш… че нашето предопределение е да станем като богове? Наистина ли?

— Дали го вярвам! — изрева Бардо. — Та аз съм го виждал със собствените си очи! Видях баща ти, който стана проклет бог пред погледа ми.

„Вселената е утроба за възникването на богове“ — спомни си Данло, вгледа се дълбоко в очите на Бардо и каза:

— Отпий три глътки кала и…

— Твоят баща — прекъсна го Бардо — си спомни едите по-ясно от всеки друг, а никога през живота си не е опитвал кала.

— Често съм се чудил… какво си е спомнил баща ми. Какво е видял.

Бардо сключи ръце зад гърба си и започна да се разхожда из стаята. Крачките му бяха тежки и тромави.

— Е, ако е видял бъдещето, както вярвам аз, той е щял да разбере, че калата е опасен наркотик.

— Мисля, че е благословен наркотик.

— Нашите врагове — отвърна Бардо — вече задават въпроса как е възможно какъвто и да било наркотик да предизвика такова възвишено изживяване като спомнянето на древните еди.

— Но защо се съмняват в това?

— Ами това е старият проблем за химическите вещества и съзнанието. О, за материя и дух. Всеки знае, че дълбокото спомняне е духовно изживяване. Загадка е как е възможно сокът от някакви проклети растения да приближава някого към Бог.

— Но тук няма загадка, Бардо. Арфистката дърпа струните на гошарпа си и свири рапсодиите на Айондела. Обикновеният гошарп, този инструмент, направен от жица кася и каменно дърво… сътворява най-прекрасната музика. Човек отпива три глътки кала и възпламенява невротрансмитерите, ацетнлхолин, триптамин и серотонин. Нима музиката на ума не е толкова прекрасна, че да се създава с… тези благословени молекули?

— Томас Рейн ли ти обясни химичното въздействие на този наркотик? Тогава знаеш колко опасен е всъщност.

— Но опасността — отвърна Данло — е просто лявата ръка на възнасянето.

— Така казва Данло Дивия — въздъхна Бардо. — Ти отпи своите три глътки кала и постигна своето възнасяне. Други са имали, хм, други изживявания.

— Хануман ли имаш предвид?

— Известно време, млади приятелю, се страхувах, че ще полудее.

— Ами ти?

Бардо изду бузи, после каза:

— За толкова страхлив ли ме смяташ, че да не отпия три глътки? Е, тъкмо това направих. В шест различни вечери. И всеки път беше пътуване в рая и ада, нещо като божествена лудост. Спомних си себе си, струва ми се, но това всъщност не бях аз, аз бях моите спомени или станах моите спомени по някакъв адски начин, но нещо повече, аз… хм, по дяволите, млади приятелю! Кой може да говори за тези неща?

— Но ако ние не говорим за древните еди, кой друг ще го прави?

— Несъмнено скептиците, които никога не са се спомняли, ще дрънкат наляво и надясно и подробно ще обясняват заблудите на нашия наркотик.

— Тогава ще трябва да кажем на хората истината.

— И как ще го направим?

— Като използваме най-истинните думи, които успеем да намерим.

— Какви думи?

— Какви ли? — Данло затвори очи и докосна перото в косата си. — Трябва да кажем, че звездите, скалите и мечтите на мъжете и жените… споменът за всичко и всеки се съдържа в древните еди. Едите са пълни като преливаща чаша вода и в същото време са празни като Празнотата, безкрайно празни, по-празни от пустошта отвъд Южната стена от галактики. Винаги ще има… място за още спомен. Ето какво сме видели: че споменът постоянно се създава и унищожава и че е вечен. И всичко е спомен, нали? Вселената е като океан, ревящ от спомен. Аз съм древните еди и това е моята истина, и ти също си, и това е твоята истина, и хората забравят това почти в мига, в който го видят. Трудно е да си спомниш едите. Най-дълбоката част. Тя сияе във всичко, тя е светлината, която ослепява. Тя е като танц на звездна светлина, безкраен фотонен поток, винаги в движение, винаги прекрасен и не е възможно истински да го видиш. И багрите, искрящи, преливащи една в друга, безкрайните точици от сребристо, лилаво и живо злато — всички цветове и дори такива, каквито никога преди не съм виждал, нито пък съм си представял. А зад цветовете и движението цари пълна неподвижност, тишина, по-реална от скалите, вятъра или морския лед. Това е просто чист спомен. Аз съм тази тишина, наистина, и нищо друго. Както и ти, и всичко.

Данло замълча и притисна чело в стъклото. Беше толкова студено, че опари кожата му. Дълго стоя неподвижен, загледан в прекрасните, спокойни светлини.

— Данло?

— Да?

Бардо се приближи до него и го прегърна. Гласът му бе почти шепот.

— Онова, което току-що каза — наистина ли ще го кажеш на хората?

— Да, защо не?

— Ами, твоите думи, колкото и да са хубави, сами си противоречат. Ти каза, че едите били празни и пълни, тихи и ревящи като проклетото море, и всичко това едновременно. Неподвижни и все пак винаги в движение — не се ли страхуваш, че хората ще ти се смеят?

Данло се усмихна.

— Не искам да преча на никого да се смее… ако такова е неговото желание.

— Но не можем ли просто да кажем, че това, хм, изживяване на едите е над всякакви думи? Не трябва ли просто да признаем, че е необяснимо и с това да сложим точка на въпроса?

— Но то не е необяснимо — възрази Данло.

— Ами, аз смятам, че е, млади приятелю.

— Ти си отпил своите три глътки кала — каза Данло. — Нима моето описание на пътуването ми ти се струва невярно?

Лицето на Бардо се наля с кръв и не можеше да се каже дали е ядосан, засрамен или раздразнен.

— Не, не е невярно — призна той. — Още по-лошо: абсурдно. Не можем да тръгнем да обясняваме, че най-дълбокото преживяване, което може да има човек, е парадоксално.

— Но най-дълбоките части на древните еди наистина са парадоксални — каза Данло.

— Но не можем да го кажем, нали?

— Можем да кажем… каквото трябва да кажем.

— Къде тогава е логиката? — изрева Бардо. — Живеем в свят на проклета логика, нали?

— Да, разбира се… прав си.

— Е? Готов ли си да отхвърлиш законите на логиката така, както лудият хвърля бисери в канала?

— Светът, какъвто обикновено го виждаме — както говорим за него — е сложен, нали? — отвърна Данло. — Всички сгради в Града, отделните хора, техните вещи и растения, всичко, каквото правят — всички неща или действия трябва да са разграничими едно от друго. Какво друго е логиката, ако не законите, които разграничават всички предмети и явления? Птицата е птица, разсъждаваме ние, и следователно не може да е човек. Човек или съществува… или не съществува, но не и двете едновременно. Ние изключваме всякаква средна възможност и живеем според този закон. И с основание. В противен случай никога не бихме могли да говорим за нещата или да твърдим, че дадено събитие поражда друго. Или дори, че се случват отделни събития. Благословените закони на логиката… определят онова, което разбираме под понятието „многостранност“.

Бардо, който беше отдал половината си живот на изучаване на математика и логика, внезапно се оригна и разпръсна във въздуха пари от чесън и кози корен. Оригна се още един път и каза:

— Никога не съм разглеждал въпроса по този начин. Предполагам, заключението ти е, че логиката не е приложима към изживяването на едите заради, хм, единството на паметта, така ли?

Данло кимна и се усмихна.

— Думите, които казах… опитвал съм се да ги осмисля, да ги огладя като огледало. Смятам, че те вярно отразяват изживяването на спомнянето, доколкото думите могат да отразят каквото и да било изживяване. Но самото спомняне е над всякаква логика. В най-дълбоката част на едите между нещата няма разграничение. В начина, по който си ги спомня вселената. Видях… че това е вярно. В цялата памет има единство, нали? Благословено единство.

— И затова имаш намерение да тръгнеш по улиците и нехайно да разправяш за това — о, направо не мога да накарам устните си да произнесат тези проклети думи — за това единство?

— Както сам каза — припомни му Данло, — истината си е истина.

— И ако тръгнеш да го разправяш навсякъде, всеки ще дойде да чука на вратата ми и да иска покана.

— Но… не искаш ли тъкмо това?

— О, това ли наистина иска Бардо? — запита се Бардо и погледна към пода. Устните му започнаха да се разтягат в усмивка и Данло незабавно разбра, че Бардо през цялото време е замислял радикално разрастване на рингесизма. Данло също се усмихна и двамата се спогледаха във внезапно разбиране.

— Разбира се — каза Бардо, — дори верните думи могат само да привлекат хора към Пътя. Все пак трябва да им покажем истината.

— Ще е най-добре… ако те сами я видят.

— Отпий две глътки кала и ще видиш Бог — рече Бардо. — Ще трябва да научим хората да виждат.

— Не, Бардо. Човек сам се научава да вижда.

— Е, трябва да контролираме тези проклети спомняния, нали?

— Ако ги контролираш… ще унищожиш великия спомен.

— Съжалявам, нямаме друг избор, освен строго да разпределяме калата.

— Остави хората да пият кала колкото искат.

— Не, прекалено е опасно.

— И животът е опасен — възрази Данло. — Би ли разпределил и контролирал миговете от живота си?

— Отново говори Данло Дивия.

Данло прокара пръст по белега над окото си и каза:

— Всеки път, когато пием кала, всички ние се хвърляме в едно и също благословено море. Някои ще плуват, докато други ще потънат.

— А ако продължаваш да се наливаш с кала все едно че е вода — отвърна Бардо, — накрая и ти ще се удавиш. Дори ти.

— Възможно е.

— Е, не мога да ти позволя да полудееш, нали? „Всички ние сме храна за Бог“ — спомни си Данло. Някъде в ушите му ревяха древните еди и той знаеше: някой ден този велик спомен можеше да го погълне, можеше да смели тъканите на душата му толкова цялостно, че нямаше да има нито бягство, нито повторно кристализиране в онзи образ, който познаваше като себе си. Но ако изобщо, настъпеше, този момент бе далеч в бъдещето. Сега беше време за дръзки пътувания в мрачните течения на същността. Той вярваше, че волята и мъдростта винаги ще го връщат в света на живите неща.

— Но, Бардо, когато говорех за потъване… това беше само метафора. Винаги е възможно да се загубиш в морето на паметта. Но пък и винаги ще има ново пътуване, нали?

— Може и да е вярно — за паметистите — отвърна Бардо. — Но те се тренират с години преди да пият калата. Защо смяташ толкова ограничават използването й?

— Но Томас Рейн каза…

Бардо внезапно тропна с крак по каменния под и се изсмя.

— Томас Рейн! За Бога, та той е също толкова див в сърцето си, колкото и ти. Но даже Рейн трябва да знае, че ако тръгне да разлива нашата кала в устите на човечеството, някои бедни хорица ще се загубят в съвсем неметафорично безумие и ще умрат от съвсем истинска смърт.

Данло сведе поглед към празните си ръце и каза:

— Умирам, за да живея.

— Пак говориш със своите проклети метафори, а? Е, слушай, млади приятелю, не мога да ти позволя да се загубиш в калата.

— Моля те, не се безпокой за мен.

— Налага се — каза Бардо. — Може и да не ти харесва, но ти вече си пример за подражание. Както и Хануман. И двамата — господарите на Ордена следят какво правим и ние не можем да позволим най-добрите ни рингесисти да се самоунищожат с кала, нали?

Данло измъкна флейтата от джоба си и я стисна в ръце.

— Ако не можем да пием свободно кала — отвърна той, — как мислиш, че ще си спомним най-дълбоката част от едите?

— А, едите — повтори Бардо и разтърка очи. — Трябва да ти призная нещо. Изобщо не ми пука дали самият аз отново ще си ги спомня. Ето, казах го. Всъщност никой няма нужда да си спомня едите толкова дълбоко. Поне не повече от веднъж. Проклетите парадокси. Пътят на Рингес не може да е само за неколцина пророци и деца-чудо. Аз нося отговорност за духа на рингесизма, за всеки, който иска да следва Пътя. Даже за онези, които се удавят в едите, ако им позволим. Проклетите древни еди — да, признавам, че в тях има истина, истината за това как можем да станем богове. И тъкмо това е пътят на Рингес. Единственият път. Великите спомени могат да ни отведат към тази истина, но е лудост да се загубваме в нея.

Данло сведе глава в израз на уважение към разбиранията и страстта на Бардо. После вдигна флейтата към устните си и засвири песен, която беше композирал през последните няколко дни.

— Греша ли? Мислиш ли, че греша?

Данло погледна Бардо и усети, че в очите му се съсредоточва цялата му обич към огромния мъж. Не каза нищо, просто продължи да свири.

— За Бога, грешно ли е да пазиш приятелите си? Страхувам се за теб, млади приятелю.

Музиката бе изключително мелодична, но акустиката на стаята бе лоша и само подчертаваше острия звук на флейтата. Беше висок, дрезгав и студен и той го чуваше как се разбива на вълни в покрития със сняг купол. Внезапно му дойде наум, че Бардо е прав, че трябва да се откаже от пиенето на големи количества кала. Всъщност изобщо трябваше да се откаже от калата, но не заради опасността от полудяване. За него, ако не и за всички търсачи на спомен, имаше други, по-коварни и неуловими опасности. Калата наистина бе благословен наркотик, наистина беше прозорец към вътрешния свят. Както всички прозорци към дълбоката реалност обаче, Данло си помисли, че калата в действителност можеше да ограничи изживяването му на древните еди, да изкриви или замъгли виждането му по някакъв жизненоважен начин и така да му попречи да стигне до най-дълбоко разбиране на Единствения спомен.

Той свърши песента, пъхна флейтата в джоба си и каза:

— Не се страхувай, Бардо. Аз… вече няма да пия кала.

— Какво! — Бардо се опули. — Какво каза?

— Калата — отвърна Данло, — самата й благодат… е сила, на която не трябва да разчитам.

— И затова се отказваш от нея, така ли?

— Да.

— Напълно?

— Да.

— Как можеш след всичко, което се каза, да ми съобщаваш с усмивка на проклетото си лице, че толкова лесно се отказваш от калата? Сигурен ли си, че просто не си ми се ядосал? Да не би ограничението да те е разгневило?

Данло се засмя и поклати глава.

— Не съм ти се ядосал.

— Но повече няма да имаш спомени!

— Не съм казвал такова нещо.

— Но няма да си в състояние да споделяш калата на церемониите, нали?

— Прав си — призна Данло. — Но има други пътища към великите спомени. Ако все още съм добре дошъл в твоя дом, бих искал да помоля майстор Рейн да ме научи на паметистките методи.

— Но те са шейсет и четири! — изрева Бардо. — Повечето хора прекарват целия си живот в изучаването им.

— Навярно моят живот ще е кратък и ще ги науча бързо.

— Някои изобщо не ги научават — каза Бардо. Очевидно шегата на Данло не го бе развеселила. — Но даже да предположим, че си феномен или дори пророк и че постигаш всичко, за което мечтаеш, с естествени средства, какво тогава? Не можеш да прекараш остатъка от живота си, потънал в проклети спомени.

Известно време двамата обсъждаха изкуството на спомнянето, после Данло каза:

— Ти търсиш в едите ключ и насоки към лична божественост. Това е твоят път и той навярно е верен и прекрасен. Но аз мисля, че моят път… е нещо друго.

— И смея ли да попитам какво може да е то?

— Не съм сигурен — призна Данло. — Но някой ден, ако си спомня достатъчно дълбоко, ще ти кажа.

— Добре тогава — каза Бардо и потри ръце. — Желая ти успех. Иска ми се да можех да остана тук и да си говорим, но някой трябва да ръководи тазвечерното спомняне, нали?

С тези думи той се затътри надолу по стълбите, после изведнъж се завъртя и рече:

— А, млади приятелю, разбира се, че си винаги добре дошъл в дома ми.

Данло остана сам и се загледа през прозорците към улиците на Стария град. Валеше и далеч към плъзгата, пресичаща Града в посока изток-запад, ледът, дърветата и къщите бяха покрити с нов пласт сорееш. Тишината и белотата му напомниха за горите на детството му, където за първи път беше зърнал рядката бяла птица. Отдавна не си бе мислил за Ахира и още по-отдавна не се беше молил на второто си аз. Не искаше да вярва, че продължава да вижда света чрез символите на примитивна тотемна система но всъщност винаги, когато бе най-угрижен и вървеше сам сред горичка или през пустите гробища на Града, част от него се ослушваше за дивия вик на Ахира. Ослушваше се и сега и странно, макар да беше затворен в купол от синтетично стъкло и откъснат от нощта, той чу птицата да изкрясква в своя убийствен екстаз. Този крясък бе вътре в него, внезапно осъзна Данло. Това беше само спомен за Ахира, забил нокти в шията на хлъзгар. И после го осени по-дълбок спомен, истина за древните еди: „Това ти си“. Крясъкът на птицата се извиси и изпълни вселената в него, и той си спомни: „Аз съм този звук“.

И разбра, че пътят му към божествеността, ако такъв наистина съществуваше, ще е и прекрасен, и ужасен.