Желю Желев
Фашизмът (37) (Документално изследване на германския, италианския и испанския фашизъм)

5. Стихиен стремеж към многопартийна система

Разложението на фашистката държава и активизирането на гражданското общество като опозиционна сила спрямо държавата неизбежно довежда до възстановяването на изпитаните в класовото общество оръдия за политическа борба, каквито са партиите и следващите ги масови организации и съюзи. Те стават естествен отдушник за онази огромна обществена енергия, когато фашистката държава дълго време е държала замразена посредством нейната специфична политическа система. Хосе Гарсиа пише, че на етапа на разложението на Испания „съществуват даже повече партии, младежки и профсъюзни организации, отколкото при монархията и републиката“ (20–432).

„В Испания, даже повече от когато и да било, започнаха да се появяват десетки партии и организации от всички оттенъци — революционни и реформистки, пролетарски и буржоазни, монархически и републикански, католически и анархо-синдикалистки. Създадоха се съюзи на разлечните партии и движения на отделните политически сили. Това беше труден и сложен процес, свидетелствуваш преди всичко за активизирането на антифашисткото подполие и за появяването в страната на своеобразно полулегално съществуване на множество партии. Диктатурата вече не беше в сила да преустанови този процес“ (20–420).

По-важните измежду тези партии са:

1. Монархическата партия „Испански съюз“ начело с Хоахин Сатрустети. Тя се появи през 1959 г. Поддържа претендента за испанския трон дон Хуан, но същевременно смята, че в страната трябва да съществува многопартийна система. Нейната програма може да се резюмира така: конституционна монархия, в рамките на която трябва да съществува многопартийна система, свободни профсъюзи, широко социално законодателство и политически свободи.

2. Монархическата конституционна партия иска демократически режим, установен чрез референдум.

3. Социална партия на демократическото действие се изказва за провеждане на „дълбока аграрна реформа и влизането на Испания в европейската интеграция“ (20–241).

4. Традиционалисткият съюз между монархическите партии е най-консервативен. Той говори за управление на страната от монарх с участието на народа и за справедливо разпределение на националния доход.

5. Християнсоциалната демокрация — най-значителната християнска демократическа партия — възниква през 1960 г.

Нейната програма е „демокрация в областта на политиката и икономиката при справедливо и равномерно разпределяне на обществените блага“ (20–422). Тя признава правото на дон Хуан да стане монарх на страната, но същевременно признава и правото на народа да избере такава форма на управление на страната, каквато намира за добре.

6. От лявото крило на християнската демокрация възниква Лявата християнска демокрация — една партия, която в програмата си се изказва за конституционна монархия, но същевременно счита, че назрелите социални проблеми на Испания трябва да се решат радикално, без да се допуска нова гражданска война.

7. Особено силна е Партията на католическото действие. Тя има влияние както сред селячеството и работниците, така и сред значителна част от интелигенцията. Нейният орган „Еклезия“ понякога бичува безпощадно престъпленията на фашистката държава, обявявайки се открито в защита на стачкуващите работници: „Подобно на това, както войната е последен аргумент, когато една от страните вижда, че с нейната гледна точка не желаят да се съобразяват, така и стачката се явява последно средство, намиращо се в разположение на работниците, когато те видят, че техните права се игнорират“ (26–84).

8. Католическата християнско-демократическа партия се обявява за преобразование на съществуващата в страната структура, за икономическо планиране и влизане в европейската интеграция.

9. Републиканското действие на испанската демокрация възниква като партия през 1959 г. Тя обединява буржоазните републиканци на втората Испанса република. Програмата и се свежда до типичните лозунги на класическия буржоазен републиканизъм: република граждански и лични свободи, аграрна реформа, икономическо планиране.

10. Испанската социалистическа работническа партия, общо взето, през годините на франкизма е запазила предишните си периметри. След падането на Франковата диктатура тя смята, че трябва да се назначи временно правителство, което да не е нито републиканско, нито монархическо, но което трябва да реши най-назрелите проблеми: да даде всеобща амнистия на политическите затворници, да възстанови гражданските и политическите свободи и подготви провеждането на свободни избори.

11. В предишните рамки си остават и организациите на анархо-синдикализма: „Националната конфедерация на труда и Федерацията на анархистите от Иберия. Тяхната програма, както и по-рано се свежда до установяването на «либерален комунизъм посредством» прякото действие на работническата класа“ (20–428).

12. Комунистическата партия е вече твърде много обогатена от горчивия опит на миналото. Нейната програма-минимум предвиждаше обединяване на всички демократични сили на страната за събаряне на франкистката диктатура. След това страната трябва да вземе курс на изграждане на социалистическото общество, съобразен със специфичните условия на Испания, в който трябваше да участвуват най-широко и католиците. Всяка от изброените, както и по-малките политически партии, които не споменаваме, се стремят да привържат към себе си разни масови организации и съюзи.

Например партията Католическо действие създаде Алианса на християнските работници, Национална аграрна католическа конфедерация — Солидарност на християнските работници в Каталония и Солидарност на работниците от Баскония.

Тенденция към създаване на масови организации, естествена в условията на разлагащата се фашистка държава, води до възникването на страхотно много обществени организации, съюзи, кръжоци и пр. Техният статут във франкистката държава от 60-те и началото на 70-те години е полулегален. Отказвайки тяхното узаконяване, тя вече не е в състояние и да ги унищожи, за да върне обществото към предишното състояние.

Стихийният стремеж на испанското общество към многопартийна система се изразява не само в грамадното число политически партии и организации, но и в техния стремеж за многопартийност, изразен в програмата им. Нито една политическа партия, в това число и монархическите не искат еднопартийна система. Последната е до такава степен компроментирана от режима на Франко, че всяка партия, застъпила се за такава система, моментално би загубила привържениците си. Еднопартийната система основателно се асоциира с фашистката диктатура, тъй като е първа стъпка към нейното изграждане.

В защита на многопартийността много активно излизат католиците. Професорът по политическо право в университета в Барселона, католикът Хименс де Парга, публично се обяви против забраната на политическите партии в Испания: „Човек по своята природа е общително същество, но действува не изолирано а посредством асоциации. Поради това неговите политически права се осъществяват на практика посредством политическите асоциации, главно чрез политическите партии… Но става дума не за асоциации, създадени от властта, от правителството, в които могат или са длъжни да влязат гражданите. Става дума за правото да се създават такива асоциации, които от самите граждани се считат необходими и свободни както по своето съществуване, така и по своите цели“ (26–88).

Комунистите също излизат в защита на многопартийността: „Нашето схващане за парламента — пише Сантяго Карильо — предполага, естествено, една многопартийна система. Официалната пропаганда в нашата страна хули и ругае многопартийността. Не си струва да се води полемика с тази пропаганда: нейните мотивировки са очевидни. Ние, испанците, имаме горчив опит от това, какво представлява в условията на нашата страна ликвидирането на многопартийността. В това отношение може да се каже, че сме научили нещо. Всеки режим, който осигурява свобода на партиите, дори с всичките си слабости ще бъде хиляди пъти за предпочитане пред сегашния.

… Партиите, дори с присъщите им слабости, са демократичен елемент в политическия живот на една страна, тъй като отразяват разнообразните интереси и позиции на различните социални слоеве и класи. Дори онези партии, чиито ръководства са послушни на монополистическия капитал, са принудени, когато се създават широки масови движения на общественото мнение и сред членовете им, да имат предвид в една или друга степен народната воля. От друга страна, съществуването на партии и тяхната политическа пропаганда допринася широките народни маси да се интересуват от живота на страната или в една или друга степен да участвуват в него, т.е. противодействуват на това, което бихме могли да наречем политическо безразличие на народа, от което е заинтересован монополистическият капитал и което той насърчава“ (4–88).

Сантяго Карильо счита, че многопартийността е подходяща не само за периода след Франко, също и за изграждането на социализма. „Ние сме казвали неведнъж, че в Испания многопартийността е подходяща даже и за изграждането на социалистическото общество. Това не е никаква маневрена техника от наша страна, а цялостно стратегическо схващане“ (46–89). Това се диктува от обстоятелството, че „изграждането на социализма днес не е вече задача изключително на работническата класа, а и на други обществени групи и слоеве; върху идеята, че днес наред с марксистко-ленинските сили, които изразяват мирогледа на научния социализъм, олицетворяван от комунистическата партия, съществуват и други социалистически тенденции, които могат да намерят отражение в други политически партии, чийто принос е абсолютно необходим за създаване на ново общество без експлоатирани и експлоататори“ (46–89).

В днешна Испания против еднопартийната система се обявява, макар доста срамежливо, дори органът на „вертикалните синдикати“ — „Пуебло“, който през февруари 1963 г. писа: „Една единствена партия не е най-добрият държавен метод, тъй като в обществото съществуват цяла гама идеи и мнения; също не е подходящ методът на съществуване на няколко партии, което неизбежно води към политически хаос. Именно затова е необходим такъв порядък, при който различните мнения биха могли да съществуват при една основна идеология. Ето защо е необходимо от единството и многообразието да се използуват техните положителни черти“ (46–99).