Желю Желев
Фашизмът (20) (Документално изследване на германския, италианския и испанския фашизъм)

2. Структура и функция

С този анализ се приближихме непосредствено до въпроса за отношението между изградената вече структура и закономерно произтичащия от нея начин на функциониране. Тук става дума за едно принципиално положение, което ще ни даде възможност по-добре и пълно да разберем природата на фашистката система, нейните интимни механизми и лостове.

Структурата определя своя начин на функциони ране. След като е изградена, структурата действува съобразно вътрешната връзка на своите елементи. Обща закономерност на социалните структури е стремежът към самосъхранение. Ако дадена структура, под натиска на външните обстоятелства, промени основно своя начин на действие или не успее да се приспособи, тя се трансформира или загива. В единия и в другия случай тя престава да бъде предишната структура и става друга. Но след като е създадена, тя не може да действува по друг начин освен по този, който произтича от природата и.

Тези общи приложения в нашия случай придобиват следният смисъл: не може една фашистка държава да процедира по демократичен начин, както не може една демократична система да функционира като тоталитарна диктатура. Хитлер сигурно не би прибягнал до създаването на нацистката държава, ако Ваймарската република можеше да изпълнява онази роля, която му беше необходима. Новите задачи изискват нова структура, нов тип държава, опряна изцяло на насилието.

Оттук и илюзорният характер на надеждите фашистката държава да се демократизира. Да се демократизира или либерализира една тоталитарна държава е също така невъзможно, както да се приучи хищник да пасе трева. Той би загинал, защото неговата биологична структура е на месоядно животно. На времето една голяма част от немската интелигенция смяташе, че след като се утвърди окончателно, нацизмът непременно ще се върне към конституционния начин на управление, ще възстанови традиционната буржоазна демокрация. Тази илюзия се споделяше от либералната интелигенция, в това число и от такъв голям ум като Макс Планк (9–77). Очакваше се, че нацизмът ще проявява жестокости и беззакония, докато завладее напълно държавната машина. След това той ще бъде принуден да отпусне юздите и дори да приеме една лоялна опозиция, която делово и конструктивно ще критикува режима. Другояче едва ли е възможно, защото след пълното завладяване на държавата няма кого да репресира и преследва! Илюзорността на тези надежди се определяше от неразбирането на новия тип държавна структура, която фашизмът изгражда. Фашизмът не е просто полицейски режим, а нов тип държавна структура: тоталитарна държава. Тя изключва по принцип всякаква либеризация, дори ако е очевидно в неин интерес.

Понякога се опитват да изчерпят природата на фашистката държава с нейния класов характер — в смисъл, че като оръдие на най-реакционната част на империалистическата буржоазия, тя е демокрация за нея и диктатура за трудещите се.

Това в най-общ смисъл е вярно: най-облагодетелствуван икономически от фашистката държава е финансовият капитал. Тя му предоставя евтина работна сила, която не стачкува, не иска повишаване на заплатите и подобряване на трудовите условия; грамадни поръчки за въоръжаване на армията и пр. В този смисъл фашистката държава е рай за финансовия капитал.

И въпреки това е наивно да се мисли, че тоталитарната държава е демокрация на фашизираната буржоазия, а диктатура за трудещите се. Освен върховния водач (фюрера) никой няма право да критикува държавата и политическата система. Но дори и той не си позволява отрицание на системата като цяло, защото въпреки култа към него той ще бъде смъкнат от върхушката, свързана органично със структурата на този тип държава. Тя изключва дори подобие на традиционна демокрация, включително и за върхушката. Известни са случаите с Грегор Щрасер и Ялмар Шахт. За изразено несъгласие с политиката на режима първият бе убит на 30 юни 1934 г., а вторият остана жив по чудо след едногодишен престой в концентрационен лагер. При това Шахт не е второстепенен активист, а един от най-дейните и най-заслужили строители на Третия райх, дългогодишен „финансов диктатор“ на хитлеристка Германия. Гаулайтерът Херман Раушнинг трябваше да избяга от другата страна на океана, за да напише своята критика срещу националсоциализма и Хитлер.

Въпросът обаче не е в примерите, а в тяхната логика: тоталитарната държава не позволява демокрация (свобода на словото, печата, сдруженията, имиграцията и т.н.) и за управляващата я върхушка, защото това би довело до нейното разложение. Нещо повече, за такъв тип структура либерализмът е особено опасен сред върхушката, защото е ядро на властта и може да я разложи отвътре. Затова и в трите фашистки държави — Германия, Италия и Испания, воюват с истински бяс срещу „либерализма“ и политическата „разпуснатост“.

Принципът, че „не могат да бъдат свободни онези, които подтискат“, се проявява и тук с цялата си валидност. Защото една система, за да подтиска, трябва предварително да се организира като подтисническа, тиранична система. Иначе тя не би могла да упражнява своята терористична функция. От друга страна, тя дава свобода на своите представители да подтискат, да тероризират съгласно законите на изградената вече структура, на без правото да ги обсъждат или да им се противопоставят. Ако те се опълчат срещу законите на системата, неизбежно стават нейни жертви.