Желю Желев
Фашизмът (34) (Документално изследване на германския, италианския и испанския фашизъм)

2. Фашистката партия в опозиция на държавата

Веднага след отделянето и от държавата фашистката партия започва да се раздира от вътрешни противоречия. Предишното (абсолютно) морално-политическо единство, с което се гордее всяка фашистка партия, изчезва „яко дим“. На негово място идват антагонизмите, вътрешнопартийните борби, фракциите, групите и кръжоците.

Това е естествено. С отделянето си от държавата фашистката партия загубва най-важните лостове за поддържане единство в своите редове — раздаването на държавни служби, както и апарата за насилие, главно държавна сигурност, чрез който партийното ръководство унищожава всякакви фракционери вътре в своите редове. Когато разглеждахме вътрешнопартийния живот на фашистката партия, отбелязахме като характерна особеност на отсъствието на каквито и да било вътрешнопартийни борби и различия. Фашистката партия е обикновено единна като казарма. Ръководството командува, редниците изпълняват. Най-висшата проява на „демократизъм“ във фашистката партия е благоволението на ръководството да информира първичните партийни организации за мотивите на един или друг политически завой. И ако някъде се появят фракционери, „иначемислещи“, партийното ръководство, което е същевременно и правителство, веднага ги унищожава чрез държавния терористичен апарат. Или партийното ръководство, завладяло посредством партията държавата, след това чрез държавните органи за насилие подчинява напълно членската маса, създавайки от нея механизма на пълното послушание.

Ръководството на Фалангата по-рано вършеше тази работа чрез партийната (фалангистка) милиция и наказателните взводове. И едните, и другите се издържаха от държавата. Сега, след като загуби владението си над държавата, фалангата няма средства да поддържа свой терористичен апарат. Тя не може повече да раздава служби, помощи и пенсии. За да поддържа своя широка и надеждна социална база. За пръв път Фалангата се оказва в положението на обикновена политическа партия, принудена да разрешава своите вътрешни противоречия чрез открити, публични спорове и дискусии. Такава партия, лишена от облагите и привилегиите на властта, по необходимост минава в опозиция на държавата, за да може да се запази като политическа сила. След като по-рано тя е намирала социална опора в държавата, или по-точно чрез държавата (раздаване на служби, привилегии, синекури и пр.), сега тя може да разчита само на масите, враждебно настроени спрямо официалната власт. Но за да намери социална база в масите, тя трябва в една или друга степен да стане изразител на техните противодържавни настроения, т.е. да мине открито в опозиция на държавата. Такъв е пътят на Фалангата от монополно управляваща държавна партия до опозиционна партия.

„Определена част от фалангистката йерархия — пише Хосе Гарсия, — сътрудничейки отначало с франкизма, се отдалечи от режима и премина в опозиция. «Масите» на фалангистката партия пасивно следяха борбата във върховете. «Масите» симпатизираха на онези, които преминаха в опозиция. Така болшинството от фалангистите се оказаха в крайна сметка противници на франкистката диктатура, привърженици на «обновяването», «преобразуването», «либерализацията», на замяната на франкизма с друг режим, който би отговарял на «интересите на нацията». Подобна Фаланга стана ненужна на генерал Франко и той без особено съжаление се разделя с нея“ (20–436 и 437).

Въпреки всичките си вътрешнопартийни противоречия с цялата пъстрота от направления и кръжоци Фалангата бе единна в едно отношение: в своята враждебност към късната франкистка държава. От ляво или отдясно, от прогресивни или ретроградни позиции, фалангистите системно критикуват режима.

Интересно е да се приведе критиката на Луис Гонсалес Висен, един от най-влиятелните лидери на левите фалангисти, бивш началник на охраната на Франко: „«Зародишът на движението» се заключава във Фалангата. Може да се твърди, че фалангата и «движението» са синоними, тяхната единствена разлика е в това, че тук са две различни тактики. Най-силните групи, онези, които почти непрекъснато държаха в свои ръце власта на Испания, представляват от само себе си най-крайните групировки на десните сили и капитализма. Оттук е съвсем естествено, че те се стремяха да извратят провъзгласените от Фалангата концепции за свободата и нейните революционни принципи в областта на икономиката.

В резултат на това сега в Испания съществуват две различни групи: от една страна, фалангисти, искащи свобода и социално-икономическа революция, от друга — «движение», чиито десни тенденции предизвикват опасно противодействие на икономическия прогрес… В испанските десни сили — продължава Гонсалес Висен — има две основни цели: те се бориха и продължиха да се борят за това, да извратят, разпуснат или разчленят движението, което би се опитало да извърши икономическото преобразование на страната. Те се обявяват също така против разпространяването на идеите, които биха довели до създаването на институтите на свободата“ (20–435).

Л. Гонсалес Винсен всъщност иска да възроди старата „истинската“ Фаланга от времето на Хосе Антонио Примо де Ривера, която имаше в програмата си някои антикапиталистически тенденции. Това бе едно утопично желание, тъй като Фалангата за четвърт век сътрудничество с държавата е предостатъчно компроментирана, за да се възроди отново върху чиста и непорочна идейно-политическа основа. По-интересно е противопоставянето и враждебното отношение на левите фалангисти към държавата. Тази опозиция на режима е изразена още по-определено в програмата на левите фалангисти, изложена в една статия на същия Л. Гонсалес Винсен, където може да се прочете следното: „Ние се борим против всякакво случайно и диктаторско правителство… Ние сме противници на правителството, което под предлог за подобряването на икономиката на страната прави всичко това за сметка на най-бедните класи“ (20–436).

Опозицията на левите фалангисти спрямо францистката държава понякога взема твърде остри и дръзки форми. Един от тях, някой си Хосе Рамон Алонсо Урдиалес, при чествуването годишнината от смъртта на основателя на Фалангата, извиква направо в лицето на Франко: „Предател!“, за което е осъден на 12 години строг тъмничен затвор (26–96).

Франкисткият журналист Антонио Хименес Перикас е също осъден на 10 години тъмничен затвор. Синът на един от основателите на Фалангата Санчес Масас, студентът Хосе Антонио Санчес Масас Ферлосио (както се вижда, студентът е кръстен на името на основателя на Фалангата!), е осъден за „нелегална пропаганда“. Авторът на фалангисткия химн „С лице към слънцето“, писателят Дионисио Ридроехо, публично осъди убийството на комуниста Хулиан Гримау (член на ЦК на ИКП), за което е държан няколко месеца под арест.

Процес за „подстрекателство“ на селяните е бил започнат „над един от основателите на Фалангата — директора на «Расета рурал» граф Монтарко“ (20–98).

Лабаде Отермин, също един от представителите на старата фалангистка гвардия, член на Националния съвет на Фалангата и дългогодишен граждански губернатор на Астурия, се обявява против казионните профсъюзи, заявявайки, че те са „загубили своето лице и престиж, преминавайки напълно в служба на правителството, което по-скоро ги използува като политически инструмент, отколкото като средство за изразяване желанията на трудещите се“ (26–98). Същевременно той се застъпва за реформиране на профсъюзите, при което „изборната линия да вземе надмощие над политическата линия, която днес е господствуваща“ (26–98).

Даже Хосе Солис Руис, доскорошният министър-генерален секретар на Фалангата, по повод работническите стачки си позволява да заяви в международния клуб по печата в Мадрид, че: „Не е достатъчно да се забрани стачката, трябва да се установи система, която би я направила ненужна“ (26–98).

Освен тези индивидуални актове на опозиционно отношение към правителството и неговата политика фалангистите, особено от левицата, правят и колективни протести, присъединявайки се към работническите демонстрации. „В първомайския манифест към испанските трудещи се в 1963 г. работническата профсъюзна опозиция отбелязва, че в стачките на някои места са взели участие тъй наречените «леви фалангисти», които все повече се чувствуват отдалечени от режима“.

„Левите фалангисти“ излязоха с критика на правителството. 52 човека — сред тях президентът на кръжока Хосе Антонио и 7 члена на Кортесите — изпращат на Хосе Солис Руис писмо, в което се подчертава: „В течение на последните шест години правителствената политика доведе работниците до неподчинение, като не им остави друго средство освен бунта, в резултат на което Испания и целият свят узнават за несъгласие с тази политика…“ (26–97).