Желю Желев
Фашизмът (29) (Документално изследване на германския, италианския и испанския фашизъм)

4. Различия между фашистката и авторитарната държава

В литературата понятията „авторитарна държава“ и „фашистка държава“ много често се смесват или се подменят едно с друго като напълно еднозначни. Това особено важи за литературата от 30-те и 40-те години. При изследването на италианския фашизъм обикновено явление е дори у един и същ автор да се редуват тези две понятия.

Всъщност такава словоупотреба е неоправдана. Тя издава повърхностен анализ, при който явлението се взема за същност, а последната остава неразкрита. От друга страна, тази грешка не е и случайна: тя има своето обективно основание в реалното сродство между тоталитарната и авторитарната държава.

Всяка фашистка държава е авторитарна, но не всяка авторитарна държава е тоталитарна. Авторитарният принцип е фундаментален във всяка бюрократическа йерархия. В този смисъл всяка бюрократическа държава е повече или по-малко авторитарна. Например монархията, както и военната диктатура са типични авторитарни държави, но без да са тоталитарни.

Различието между фашистката и авторитарната държава е в това, че фашистката държава провежда авторитарния принцип в целия обществен живот: не само в държавния апарат, но също в партията, масовите организации, литературата, изкуството, науката и пр. При нея не съществува автономно спрямо държавата гражданско общество. Всички поданици са войници на държавата, длъжни са да се подчиняват и изпълняват нейните принципи и заповеди. Всеки, който се отклони от тези задължения, автоматически се обявява за предател, изменник и бива изхвърлен, деградиран или ликвидиран от фашистката държава.

Фашистката държава в този смисъл е казарма, в която няма цивилни лица, няма частни интереси, независими от държавата. При нея гражданското общество е продължение на държавата, нейна формална част — изцяло подчинена и обезличена от диктатурата.

Оттук и нейните претенции да отъждествява себе си с народа (не просто с „народните интереси“ — нещо, което прави всяка държава, — а със самия народ!), с обществото, родината, националното и пр. Оттук и нейната практика от името на народа и в името на народа, родината, обществото да унищожава безпощадно всяка антидържавна проява като „антинародна“, антиобществена, антипатриотична, антинационална и пр.

Най-после оттук онзи добре познат демагогски стремеж за поставяне етикета „народен“ върху повечето бюрократични институции. Например в Германия гражданското опълчение за вътрешна отбрана на страната се нарича „Народно опълчение“ („Фолксщурм“), Върховният имперски съд — „Народен съд“ („Фолксгерихт“), детската казионна организация — „Млад народ“ („Юнгфолк“), масовият автомобил, който Гьобелс обещаваше на Третия райх — „Народна кола“ („Фолксваген“) и пр.

Така че фашистката държава може да се разглежда като висша форма на авторитарна държава, т.е. като завършена авторитарна държава, прокарала своя принцип тотално, във всички сфери на обществения и частния живот. За разлика от нея обикновената авторитарна държава разпространява основния си принцип само в сферата на държавния апарат (чиновничеството, армията, полицията). Вън от тези рамки споменатия принцип губи смисъла си. Поради това авторитарната държава има като реална или потециална противоположност гражданското общество, като нещо различно от нея. Това не значи, че авторитарната държава не желае да контролира гражданското общество и да разпростре своите принципи върху него. Напротив, тя също се стреми към всеобхватна диктатура, но по силата на обективните обстоятелства не може, защото не разполага със системата от масови организации, характерни за фашистката държава, чрез които тя държи в ноктите си гражданското общество, както и всяка отделна личност.

Типичен пример на авторитарна държава представлява пруската монархия през първата половина на XIX век. Тя контролира гражданското общество, неговите идеи, претендирайки същевременно за носител и изразител на неговата идеология — християнството. Но тя няма масови организации, за да осъществява на практика този контрол, а разчита единствено на полицията като орган за насилие. Тъкмо поради невъзможността от тотален контрол дори в една авторитарна държава като Прусия стават множество непредвидени и противоречащи с интересите на самата институция събития.

През този период Давид Щраус издава книгата „Животът на Исус“, която събаря до основи мита за Христос. Това предизвиква буря от негодувание както сред църковниците вътре в страната, така и зад граница сред „образования свят“ и все пак с автора на еретичната книга нищо не се случва. Книгата си излиза и се разпродава.

През 1841 г. Л. Фойербах издава една още по-еретична книга — „Същността на християнството“. Тя разрушава не само християнството, но и всички други религии, доказвайки въз основа на колосален исторически материал, че боговете не са нищо повече от едно фантастично отражение на човешката същност или проекция на човешката същност върху небето. Заради тази книга, която с право се смята, че е извършила преврат в мисленето на младата генерация в Германия, Фойербах не получи катедрата по философия в Берлинския университет и трябваше по думите на Енгелс да мухлясва в глухата провинция. Но повече от това наказание държавата не можа да наложи. Трудът на Фойербах се разпространи и разнесе славата на неговия автор в Германия и по целия свят.

В тази епоха има още много прояви на свободомислие и еретизъм във философията, литературата, публицистиката на Германия, които пруската монархия е принудена да преглъща неохотно. Като авторитарна държава тя е безсилна да се бори ефикасно с тях и още по-малко — да ги предотврати изцяло, понеже не разполага с нужните средства за това.

Възможни ли са подобни прояви в Германия един век по-късно, когато тя е вече тоталитарна фашистка държава? Възможно ли е срещу официалната държавна идеология да се издават обемисти трудове и техните автори да са свободни, а славата им на борци за свобода да се разнася в страната и в света? Възможно ли е съществуването на едно антидържавно по по характер философско-литературно общество „Млада Германия“, обединяващо в своите редове всичко най-прогресивно и демократично?

Отговорът на тези въпроси е изцяло и безусловно отрицателен. В Хитлеристка Германия преди всичко никой интелектуалец не би се решил да напише подобно нещо и още по-малко да го издаде. Той знае предварително, че ще заплати с цената на свободата или живота си подобна дързост, което парализира или обезсмисля готовността му за саможертва.

Но дори ако се намери такъв автор, той няма да намери издател, който да рискува живота си за една книга. По-вероятно е, като член на казионния издателски съюз, по-скоро да изтича и донесе в гестапо, за да спаси собствената си кожа, отколкото да се нагърби с издаването на книгата, която ще го заведе направо на бесилката или концентрационния лагер.