Желю Желев
Фашизмът (21) (Документално изследване на германския, италианския и испанския фашизъм)

1. Тотален шпионаж

За да разберем откъде произтича нуждата от „то тален шпионаж“ в условията на фашистката държава, налага се да се обърнем към нейната тоталитарна структура. Като „организирано“ общество тя обхваща в масови организазии всички свои поданици по професионален, полов или възрастов признак. Тази колосална система от организациие същевременно оръдие за контрол над гражданското общество и за насаждане в него на фашистката идеология. Но в това се крие и една отрицателна страна — възможността при определени условия системата да се обърне против държавата. Това важи за всяка организация, защото веднъж изградената организация е форма, която може да се изпълни и с антидържавно съдържание, т.е. да бъде насочена против държавата в качеството и на готова организирана сила, ако нейното ръководство попадне в ръцете на хора, опозиционно настроени спрямо фашистката държава.

Много по-изгодно е да се завладее ръководството на една казионна организация и да се изчаква удобният момент, когато тя ще може да бъде хвърлена срещу режима, отколкото да се изгражда открито противодържавна организация. Последното е риск с нищожни шансове за успех предвид свирепия терор на полицейския апарат.

По тази причина гъвкавите конспиратори, работещи в условията на фашистката диктатура, не излизат открито против държавата, не се обявяват против режима, а се окопават дълбоко в някоя масова организация. Там се свързват с масите с техните непосредствени искания и желания, стават изразители на тези желания, печелят доверието им и по такъв начин завладяват ръководството. Веднъж постигнали това, казионната организация става за тях не само прикритие, но и средство за тяхната конспиративна дейност.

С други думи, предишната форма сменя своя политически знак. Но тази смяна на знаците е толкова по-опасна за държавата, колкото масовата организация или държавната институция е по-въоръжена, по-наситена с оръжие. И особено ако е армията или части от нея.

Срещу открито излизащите против държавата чрез стачки, демонстрации или разпространение на позиви, фашистката власт има ефикасни средства — полицейският терор и концентрационните лагери. Но срещу конспиративно действуващите полицията не разполага със същата ефективна система. В качеството си на терористичен апарат тя не е в състояние с пълна сигурност да разграничи кой е конспиратор и кой предан на държавата, кой работи за държавата и кой против държавата.

Тук е нужно ново оръжие за защита на политическата система и това е именно шпионажът. В случая обаче не става дума за традиционния шпионаж, който полицията упражнява посредством цивилни агенти, проследяващи заподозрени лица, а за масов, всеобхватен и всепроникващ утотален шпионажт. Само чрез него държавата може да знае всеки момент и навсякъде какво става. Само при такава универсална форма на шпионажа тя може бързо и точно да реагира, да разкрива навреме конспирациите и унищожава заговорите.

Основните принципи на тоталния шпионаж са формулирани от Рудолф Хес:

„— Всеки може да бъде шпионин.

— Всеки трябва да бъде шпионин.

— Няма тайна, която да не може да се узнае“ (102–117).

Практически системата на тоталния шпионаж означава: децата шпионират родителите си и донасят в полицията, учениците следят учителите си, студентите — своите професори, войниците — своите командири, редовите членове на масовата организация — своите ръководители, и пр.

Луис Карлио привежда един типичен за обстановката в Германия по онова време пример: „През месец май 1939 г. един стар генерал, окичен с ордени, празнува своята 75-годишнина в един град на брега на Рейн. На семейната маса, обкръжен от деца и внуци, той беше поканил няколко другари по оръжие. В края на вечерта той става и вдига тост, който според стар офицерски обичай завършва с думите «Господарю на войната». Това е било името, дадено на кайзера.

На другия ден генералът е повикан в полицията, която му прави мъмрене за неговия невъздържан език, напомняйки му, че няма друг господар освен Хитлер. След няколко дни генералът поканва на една втора вечеря същите лица. В края на вечерята той става и им заявява: «Преди няколко дни ви бях събрал, моите думи са били докладнани в полицията. Има един предател между вас.» Всички протестират. Генералът настоява до момента, когато един от неговите внуци става и казва: «Аз съм автора на доноса». Генералът го изхвърля веднага от стаята. На другия ден той е повикан в полицията и осъден на шест месеца затвор“ (155–165).

Разбира се, това не значи, че шпионажът е едноросочен, че само подчинените шпионират своите началници. Обратното е също в сила. Едно от най-важните служебни задължения на ръководителите е да бъдат „бдителни“, да разкриват своевременно „предателите“ и враговете в поверената им организация или институция. Най-малкото обаче, което задължително трябва да вършат на това поприще, е да следят постоянно за настроенията, слуховете, политическите вицове и бързо да разкриват техните носители и разпространители. Бдителността в този смисъл е и служебно, и партийно задължение на ръководителя във фашистката държава.

„Осъществяването на контрола и надзора над германския народ — се казва в материалите на Нюрнбергския процес — е задача на политическите ръководители в същата степен, както на СД и гестапо. От всички политически ръководители блоклайтерите са най-необходимите хора за тази цел. Те са водели картотека за всеки домовладелец, картотека, служеща като източник за съставяне на «политически характеристики», които трябвало да изработват блоклайтерът, целенлайтерът и ортсгрупенлайтерът в сътрудничество един с друг“ (89–564).

Семейството, училището, университетът, научното учреждение, административните институции, редакциите, армията, масовите организации, спортните клубове, партията, та дори и самата полиция — са еднакво важен терен за шпионаж. Държавата трябва да знае настроението и намеренията на всеки. Няма тайна, която да не представлява интерес за нея, тя трябва за увсекиго всичкот да знае. Това е нейната максима.

При това положение изчезва традиционната граница между шпиони и шпионирани. Всеки едновременно е и шпионин и шпиониран. Формула на универсалния шпионаж става положението всеки всекиго шпионира.

От една страна държавата поощрява шпионирането, като го въздига в главен признак на политическа благонадеждност. Който по-системно в полицията, е по-бдителен и политически по-благонадежден. Следователно пред него се разкриват по-широки перспективи за авансиране в системата на държавния и партийния апарат.

Друго предимство на тоталния шпионаж е, че въпреки огромните си мащаби, той е много по-икономичен от чисто полицейският шпионаж. Държавата не изгражда специални шпионски организации и служби наред със съществуващите, а използува всички налични масови организации, институции, административни служби. Всяка обществена организация и всяка административна служба стават шпионски. Хората, работещи в тях, са същевременно уи шпионит, без специално да им се плаща за това. Самата природа на фашистката държава, в частност отсъствието на политическа опозиция, свобидна преса и т.н., прави възможно подобно положение.

Тази особеност на шпионажа върху масова основа — използуването на всички налични институции за свои цели — може да се проследи особено нагледно във външния шпионаж на хитлеристка Германия. През 1937 г., когато достига най-високата си точка, той включва в своята система следните институции:

„1. Разузнаването на Военното министерство отначало неофициално, а впоследствие официално, ръководено от полковник Николай.

2. Организацията на германците, живеещи в чужбина, ръководена от Боле.

3. Външния отдел на гестапо, ръководен от Химлер и Хайдрих.

4. Външнополитическия отдел на хитлериската партия начело с Алфред Розенберг.

5. Специалната служба при Министерството на външните работи, ръководена от Рибентроп и неговия най-близък приятел Канарис.

6. Външния отдел при Министерството на пропагандата начело с Гьобелс и Есер.

7. Външния отдел при Министерството на стопанството, начело на който фактически остана Шахт дори и след неговото официално излизане в оставка.

8. Имперското колониално управление начело с генерал фон Еп.“ (102–126).

Всички тези органи, занимаващи се със шпионажа в чужбина, се ръководят от Обединения щаб за свръзка под председателството на Хес. В него влизат: Гьобелс, Рибентроп (от 1936), Розенберг, Боле, Лай, Боулер, Борман.

Системата на тоталния шпионаж в чужбина означава: дипломатът, който отива примерно в Англия, се занимава главно с шпионаж, инженерът (2500 германски инженери бяха настанени на работа в чужбина от разузнаването) — на специализация в Сащ, студентът, който учи във висшите учебни заведения във Франция, също донася чрез своята легация, както туристът, любуващ се на италианските брегове, търговецът, закупуващ тютюн от Балканите, оперният певец при своето турне в скандинавските страни — всички те се занимават с шпионаж. Всеки, излизащ зад пределите на райха, трябва да донесе някакви ценни за държавата сведения от икономическо, политическо, военно или научно естество.

Практически сферата на действие на тоталния шпионаж е неограничена, тя пронизва всички други сфери на обществения живот, така че по думите на Гьобелс „трудно е в края на краищата да се установи къде свършва нашата пропаганда и откъде започва шпионажът“ (102–161).

Финансирането от Германското министерство на пропагандата на 330 вестника през 1937 г., излизащи в чужбина на немски език, трудно може да се третира само като пропаганда. Защото тук пропагандата е точно толкова, колкото и шпионажът.