Желю Желев
Фашизмът (17) (Документално изследване на германския, италианския и испанския фашизъм)

5. Култ и отговорност

Фашистката държава, в която повече от всичко се говори за отговорност — политическа, историческа, морална и т.н., — по самата си същност е напълно безотговорна. В тази на пръв поглед педантична със своя ред и законност държава, се вършат най-страшните, най-престъпните, и същевременно най-безотговорните деяния. Това е лесно обяснимо.

Държавата, срастнала се с фашистката партия, предсавлява пълен господар на целия обществен живот. Всички са отговорни пред нея: масовите организации (ГТФ, „Хитлерюгенд“, Съюзът на немските девойки, разните националсоциалисти и пр.), интелектуалните съюзи, дейците на науката и изкуството, отделните граждани, семейството и пр.

По-точното предсавяне на нещата приема следния ред: нацистката държава е господар на всичко, а НСДАП — господар на държавата. Всички са отговорни пред държавата, включително и гражданското общество, а държавата — пред НДСАП.

Но фашистката партия не е отговорна пред никого. Тя, която има в ръцете си цялата власт, съдбата на държавата и обществото, не носи отговорност пред никого.

При тоталитарната система фашистката партия по силата на своето монополно положение, след като не е отговорна пред никого, остава да бъде отговорна пред самата себе си. Но какво значи една партия, основен принцип в изграждането на която е бюрократическият централизъм, да бъде отговорна пред себе си? Това значи да бъде отговорна пред своята най-висша инстанция т.е. пред водача си. Получава се следователно пълна картина на йерархията на безотговорностите. Гражданското общество е отговорно пред държавата, държавата — пред фашистката партия, фашистката партия — пред своя водач.

Конкретният механизъм на безотговорностите е следният. Поради строго централизирания характер на фашистката партия и държава, всеки изпълнява директиви или заповеди на по-горната инстанция. Същевременно личният кариеризъм, ламтежът за власт и пари у отделният функционер го карат да проявява самоинициатива и изобретателност, да влага нещо от себе си при изпълнението на заповедта. Със средното изпълнение на заповедта той оправдава своето служебно положение, с престараването — получава аванс за придвижване нагоре по стълбата. Той не може да елиминира директивата, а само да я изпълни средно или много хубаво. Неизпълнението го изтласква от стълбата, изкарва го от играта, чиито правила са неумолими.

Точно тази особеност на фашистката система дава възможност на престъпниците на власт да бягат от отговорност, прехвърляйки я при нужда към по-горната инстанция. Всеки от по-низшите кадри, когато трябва да отговаря за своите престъпления, изтъква като аргумент, че бил просто съвестен изпълнител на служебен дълг или заповед. Следователно той не е могъл да избира, нито да рискува.

Нужно бе сгромолясването на тази престъпна система, за да проличи нейният дълбоко аморален и античовешки характер, както и поразителната безотговорност на нейните служители. Когато насилието се превърне в престъпление, което предстои да се санкционира от съд (както стана на Нюрнбергския процес), тогава се оказва, че никой не е виновен: жертви има престъпленията са неизброими, но палачи и престъпници няма. Налице са обикновени съвестни служители и изпълнители, за които върховната воля е закон, неподлежащ на обсъждане. Какъв парадокс! Никой не бил съгласен с Хитлер, мнозина тайно са му опонирали, а трети били против него, но въпреки това всички са участвували в невероятните по мащаб и чудовищност престъпления срещу човека и човечеството. За всичко бил виновен мъртвият диктатор. Ако не беше Хитлер, подобни престъпления сигурно нямало да се случат! Великолепно самоискредитиране на волунтаризма в историята!

Виновен е мъртвият диктатор, а не политическата система на нацицма (единствен Шпеер осъди системата). Но другите не можеха да го последват, защото трябваше да признаят съучастието си в престъпления, надхвърлящи най-мрачното въображение, както и да поемат отговорност за тях. Но нима Хитлер сам бе изградил системата? В състояние ли е един единствен човек да направи това?

Гьоринг например уверяваше съда, че не бил съгласен с Хитлер по въпроса за унищожаването на евреите, но било невъзможно да му повлияе. Фон Ширах в заключителното си слово твърдеше, че той вярвал на Хитлер, доверявал му се, но точно това станало причината да бъде заблуждаван, да не разбере до последния момент, че Хитлер е престъпник. Кайтел и Йодъл, които разработваха най-агресивните военни планове и операции на германския фашизъм и посавяха подписа си под заповеди за масово разстрелване на военнопленниците и т.н., също се оказаха изнудени от Хитлер. Те също не били съгласни с предтъпния диктатор, но като военни изпълнявали заповедите на върховния главнокомандуващ.

Министърът на въображението Шпеер, ако се съди по показанията му пред съда, едва в последния момент разбрал какви опасности крие в себе си Хитлеровата диктатура.

Изобщо за всичко е виновен мъртвият диктатор, цялата отговорност за престъпленията пада върху него. Той е тероризирал всички. Неговите помощници и съратници по партийна и държавна линия са невинни. Те са жертви на някаква чудовищна измама: не знаят нищо за избиването на евреите, за евтаназията, за газовите камери и концентрационните лагери, нито дори за самите лагери.

Съдебният психиатър на Нюрнбергския процес д-р Джилберт в своите мемоари разказва каква е била реакцията на подсъдимите по време на една прожекция, която представя концентрационните лагери и процеса на задушаването в газовите камери.

Кайтел. Това е ужасно! Като гледам такива неща, срамувам се, че съм германец… Никога няма да мога да гледам хората в очите (95–5).

Фон Папен. Не искам да гледам позора на Германия (95–5).

Функ, който като председател на имперската банка приемаше от ведомствата на СС на съхранение златните пръстени и протези на жертвите от Освиенцим, през цялото време повтарял: „Това е ужасно, това е ужасно!“ (95–5).

Ханс Фриче, заместникът на Гьобелс, който през цялото съществуване на националсоциализма „опровергава“ чуждестранните клевети за съществуването на зверствата в Германия, в Нюрнберг заявява: „Няма сила на земята и на небето, която би могла да измие този позор от моята страна!“ (95–5).

Фриц Заукел, този доставчик на военни роби, които в началото на кариерата си беше заявил пред конгреса на нацистката партия в Нюрнберг, че с „фанатична вяра“ ще служи на фюрера, сега на процеса е принуден да признае: „Това е позор за нас, за нашите деца и за нашите внуци“ (95–5).

Така съучастниците в престъпленията „излязоха“ невинни.

Това се отнася не само за главните военни престъпници в Нюрнберг, но и за всеки престъпник от по-дребен ранг. Всеки от тях, изправен пред съда, прехвърляше оговорността върху по-висшата инстанция, чиито нареждания е изпълнявал. Тази по-висша инстанция на свой ред също прехвърля отговорността по-нагоре и така до върха. За всичко е виновен той, върховният водач.

Посочената история се повтаря впоследствие при немския генералитет, който претендираше да е водил войната „рицарски“, включително и на Изток, но „мръсните свине“ от гестапо и СС по нареждане от горе вършели онези ужасни престъпления, които хвърлят сянка върху престижа на германсата армия. Тази психоза за прехвърляне на отговорността е особено характерна сред генералите в онези случаи, когато се налага да обясняват военните поражения на Германия по фронтовете. Всеки генерал, пишещ мемоари, обяснява пораженията си с грубата и некомпетентна намеса на Хитлер, който провалил грижливо подготвената операция (113–95, 101, 141, 147, 153). Индустриалните кръгове, които нашироко използуваха принудителен труд на концлагеристите, изправени пред съда, процедираха по същия този начин. За голямо учудване на съда се оказа, че много от тях не знаели за ужасните условия в самите лагери и за изстъпленията на есесовската охрана. Други не били съгласни с подобно третиране на работниците от страна на СС, но нищо не можели да направят, понеже СС гледа на тях като на своя собственост… Всъщност всички директори на „И. Г. Фарбениндустри“ например са знаели съдбата на концлагеристите, виждали са условията, при които работят тези нещастни хора (111–500, 561, 564), но са считали това за нещо нормално от гледна точка на задачите, които Третият райх си поставя.

В писмото на бившия концлагерист В. Клинг до г-ца Фровайн, сестра на оберщурмфюрер от СС, това е предадено пределно точно: „… Тук му е мястото да кажа — пише той, — че непосредствено след освобождаването ни имах възможност да наблюдавам стотици от тия «железни», за които всекидневните масови убийства бяха станали скучна работа. Излезе точно тъй, както си го представях цели 12 години, дори още по-срамно: мазно скимтяща, отричаща паплач, от която всеки беше достатъчно безсрамен, за да се обърне към влезлия в килията бивш концлагерист с въпроса: «Имате ли цигари?» Втората му дума беше: «За всичко е виновен Цирайс.» А последният лежеше ранен (над 100 бивши концлагеристи от 16 нации предложиха кръвта си за преливане, за да запазят жив този главен свидетел) и докато изпадаше в безсъзнание, проклиняше Айгрубер — гаулайтера на Горна Австрия, който бил единственият виновник и носел сам цялата отговорност…

… Дявол да го вземе, кой кого е водил или подвеждал? Фюрерът ли, дяволът ли, или пък някой бог?

Вярно ли е, че никой «отвън» не е знаел за престъпленията, извършени във и вън от лагера. Простата истина е, че милиони германци, този сбор от бащи и майки, синове и дъщери, не виждаха престъплението в тези престъпления.

Милиони други пък съвсем явно разбираха какво става, но не искаха също да знаят и постигаха този «фокус»“ (111–328).

„Простата истина“ е, че виновни са както партийните и държавните водачи, така и генералите, индустриалците и полицаите. В известен смисъл виновни са всички, които са служили на тази държава и по такъв начин са участвували в нейните престъпления. Виновни са всички, допринесли за създаването на такава система. Работата е там, че фашистката система е престъпна в самата си основа, понеже се крепи върху насилието и всеобхватния терор (физически, политически, морален, идеологически). Тя не може да съществува без да върши престъпления. Унищожавйки гражданските и политически свободи (на словото, печата, сдруженията, местожителството и труда), предоставяйки необятна власт в ръцете на едно лице, нацистката държава става престъпна, преди още да е извършила военни престъпления срещу другите народи. Затова трябва да се осъди самата система, нейните институции и тогава лицата, заемащи отговорни постове.