Желю Желев
Фашизмът (10) (Документално изследване на германския, италианския и испанския фашизъм)

3. Тотално обхващане на населението в казионни организации

За да завърши процеса на унефикация, т.е. за да разпростре контрола на фашистката партия уи надт гражданското общество, режимът включва неговите членове в масови организации изцяло под партиен контрол. От само себе си се разбира, че фашистката партия не е в състояние да контролира всеки частен гражданин поотделно. Това е физически невъзможно. Но то става реално възможно, ако многомилионната маса от граждански лица се организира в някакви обществени организации, които минават под контрола на партията монополистка. При това положение фашистката партия контролира всеки отделен гражданин опосредствано, т.е. чрез масовата организация, в която членува. По такъв начин масовата организация става продължение на управляващата партия, или което е все същото — на държавата, тъй като фашистката партия и държавата са неделими в гражданското общество. Съобразно с възрастовите, половите и професионалните особености на гражданите масовите организации адаптират идеологията на фашистката партия към техните интереси и възможности. Тази политика е изключително важен момент в изграждането на тоталитарната държава, която не може да търпи свободни граждани независещи от нея. След като вече им е отнела гражданските и политически свободи, тя иска да ги превърне в пряко подчинени оръдия за своите цели, неспособни за съпротива. Затова тоталитарната фашистката държава може да се разглежда като „организирано общество“.

Нацистите започнаха да реализират тази програма още на другия ден след идването си на власт. На мястото на старите (от времето на Ваймарската република) масови организации, които разпуснаха, те изградиха нови, още по-масови, като ги поставиха под контрола на партията. Вместо свободните профсъюзи бе създаден Германският трудов фронт; вместо многобройните разнообразни младежки организации — „Хитлерюгенд“, а детските организации в училищата бяха обединени в „Юнгфолк“ („Млад народ“).

Същевременно нацистите създават нови съюзи: Националсоциалистическата лига на бившите членове на корпорацията на германските студенти. Обединението на немските жени, Обществото на германските студенти, Германското обединение на университетските преподаватели, Националсоциалистическата лига на юристите, Съюза на немските механици, Националсоциалистическия съюз на лекарите, Националсоциалистическия съюз на преподавателите, Имперския съюз на гражданските служащи, Имперския съюз на немските медицински сестри, Имперския съюз „Германско семейство“, Организацията на жертвите от войната и пр.

Тези масови организации обхващат всички германски граждани. Не остава буквално нито един гражданин на територията на райха, който да не е „обхванат“ в системата на нацистките масови организации.

Само Германският трудов фронт през 1939 г. наброява 23 милиона членове (срещу 6 милиона профсъюзни членове през 1933). „Хитлерюгенд“ през същата година обхваща 8 милиона членове и т.н. Всички масови организации нямат собствена програма, понеже признават и стриктно се придържат към програмата на националсоциалистическата партия, изграждат се върху нейните организационни принципи: фюрерството, подчинението, йерархията и т.н.

По този повод райхслайтерът при Германския трудов фронт Роберт Лай в речта си на 13 септември 1936 г. пред партийния конгрес заявява следното: „Аз признах, че организационните мерки, провеждани от партията, могат да донесат добри плодове само тогава, когато ги допълнят организацията на народа, мобилизацията, концентрацията и направляването на народната енергия… Моята задача като райхслайтер на партията и като ръководител на Германския трудов фронт е съвършено еднородна. С други думи, всичко, което аз правех, правех го в качеството си на райхслайтер на партийната организация. Германският трудов фронт е организация на партията и се управлява от нея. Германският трудов фронт трябва да бъде организиран по териториален признак, както е в партията“ (89–35).

Фашистката партия осигурява своето непосредствено ръководство над масовите организации, като излъчва от редовете си политически ръководители. Те членуват в партията и ръководят масовите организации като ръководители на последните. Начело на всяка масова организация стои виден член на националсоциалистическата партия. Съюза на немските механици — Шпеер, Националсоциалистическия съюз на лекарите — Конти, Националсоциалистическия съюз на преподавателите — Векслер, Националсоциалистическата лига на юристите — Тирак, и пр.

Партийното ръководство над масовите организации е, тъй да се каже, двойно осигурено. Не само техните върховни ръководители са видни членове на националсоциалистическата партия, но и ръководителите на по-низшите им подразделения са също партийни членове. Това най-добре се вижда от взаимоотношенията между националсоциалистическата партия и Германския трудов фронт, т.е. между партията ръководителка и най-масовата организаця (с 23 милиона членове). В устава на НСДАП е казано: „Организацията на заводските ядки на националсоциалистическата партия представлява обединение на политическите ръководители на НСДАП в редовете на Германския трудов фронт.

Тези ядки са носители на организационните начала на Германския трудов фронт.

Правата и задълженията на тези ядки са предадени на трудовия фронт.

Политическите ръководители, които са били преведени от тези ядки в Германския трудов фронт, осигуряват идеологическото възпитание в редовете на трудовия фронт в духа на националсоциализма“ (89–43 и 44).

На дадена териториална единица, да кажем, областта (гау), партийният ръководител, в случая гаулайтерът, е най-висшият политически ръководител. Той е носителят на мластта или, както е казано в устава на НСДАП — хохайтстрегерът.

Ръководителите на масовите организации на територията на гау-то, които са също членове на НСДАП му са подчинени.

Без разрешението на висшия партиен ръководител — хохайтстрегера — ръководителите на другите масови организации не могат да вземат решения, имащи важно държавно и политическо значение. В декрет от 25 октомври 1934 г., издаден от Хес в качеството му на заместник на фюрера, е казано по този въпрос: „Политическото ръководство в рамките на партията и нейното политическо представителство в държавните и другите организации, невлизащи в състава на партията, ляга изключително на хохайтстрегерите (представителите на властта), т.е. на мен, гаулайтерите, крайслайтерите и ортсгрупенлайтерите…

Работниците от отделите на партийните организации, също както и райхслайтерите, началниците на отдели и т.н., а също така ръководителите на СА, СС, «Хитлеровата младеж» и други подчинени организации не могат да сключват никакви свързващи съглашения от политически характер с държавните и други органи без разрешението на съответните хохайтстрегери“ (89–21). В устава на нацистката партия е отбелязано: „Хохайтстрегерът носи отговорност за политическото положение в своята зона. Ръководителят на СА в тази зона е длъжен да се подчинява на директивите на хохайтстрегера по този въпрос. Хохайтстрегерът е най-саршият представител на партията във увсички организациит (бел. Ж.Ж.), намиращи се в неговата зона. Той може да използува отрядите СА, намиращи се в неговата зона, чрез съответните ръководители на СА, ако те са необходими за осъществяването на неговите политически задачи. Хохайтстрегерът дава задачи на отредите СА…

Ако на хохайтстрегера е необходимо по-голямо количество СА за изпълнение на задачи от политическо естество, отколкото това, което е налице в неговия район, той може да се обърне към висшестоящия ръководител, който на свой ред може да използува членове на СА от отрядите СА в своя район“ (89–20).

Съгласно устава „политическият ръководител има право да използува «Хитлерюгенд» по същия начин, както в СА, за провеждане в живота на политическите мероприятия…

При назначаването на ръководители на «Хитлеровата младеж» отделите на «Хитлеровата младеж» са длъжни да получат съгласието на хохайтстрегерите (т.е. на партийния ръководител — Ж.Ж.) на своята зона. По такъв начин хохайтстрегерът може да не допуска назначавенето на лидери, непригодни за ръководството на младежта. Ако пък неговото съгласие не е било получено, той може да отмени назначението в случай, че пожелае“ (89–20).

За пълномощията и задълженията на хохайтстргерите в устава на НСДАП е отбелязано също: „В своите райони хохайтстрегерите имат суверенни политически права. Те представляват партията на своя участък. Хохайтстрегерите наблюдават всички партийни работници в своя район и носят отговорност за състоянието на дисциплината…

Хохайтстрегерите стоят над всички политически ръководители, началници и т.н. на дадения участък. Те са облечени с особени права да вземат еднолични решения.

Хохайтстрегерите на партията не трябва да бъдат административни чиновници и са длъжни да бъдат в постоянен контакт с политическите ръководители на населението в своя район. Хохайтстрегерите носят отговорност за надлежния надзор и наблюдение над всички граждани в своя район. Партията възнамерява да достигне такова положение на нещата, така че всеки немец да може да намери път към партията“ (89–17).

За практическото осъществяване на партийното ръководство хохайтстрегерите, т.е. „отговорните партийни ръководители“, са длъжни периодически да провеждат съвещания, конференции или семинари. Гаулайтерът например е длъжен да се съвещава всеки 8–14 дни със своите сътрудници (заместника, ръководителите на образованието, на печата, на пропагандата, съдията в това гау и т.н.), Освен това всеки гаулайтер по устав е длъжен да свиква тридневна конференция с другите подчинени, за да обсъдят и разяснят политиката и директивите на нацистката партия, да слушат ръководни лекции за партийната политика, взаимно да обменят мнения и информация за текущата дейност на партията. Гаулайтерът също така е длъжен да се съвещава най-малко веднъж в месеца с ръководителите на партийните отряди и филиалните организации в неговата гау, а именно: „с ръководителите на СА, СС, Хитлеровата младеж и т.н.

Организационният устав на партията налага задължението редовно да се свикват конференции и събрания и на другите хохайтстрегери, включително крайслайтерите, ортсгрупенлайтерите, целенлайтерите, и блоклайтерите“ (89–22).

Обстоятелството, че масовите организации са под ръководството, или по-точно, под контрола на монополно управляващата фашистка партия, неизбежно ги прави казионни организации. Тя произтича от това, че ръководящата ги нацистка партия е тъждествена с държавата. Съдържанието на това ръководство се свежда до прокарване интересите на фашистката държава, а не на членовете на съответната организация. Тези интереси доминират при всички условия над интересите на гражданите, обединени в дадена масова организация.

По такъв начин масовите организации в условията на тоталитарната система изцяло деградират, превръщат се в казионни организации, в оръдие на държавата против трудещите се. Да вземем например Германския трудов фронт — най-масовата организация на трудещите се във фашистка Германия, която замести разпуснатите професионални съюзи от времето на Ваймарската република. Те защищаваха интересите на работниците от държавата на капиталистите чрез стачки, бойкот, демонстрации и пр. Те се бореха срещу намаляването на заплатите, уволняването на работниците, глобите, локаутите, воюваха за подобряване на битовите и трудовите условия на работниците. С една дума, тези профсъюзи защищаваха икономическите интереси на трудещите се от посегателствата на държавата.

Всичко това се изменя коренно с установяването на Германския трудов фронт. Преди всичко партийната идеология, която е безразделно господствуващата, не признава никаква противоположност в интересите на държавата и членовете на тази организация. Стачките, бойкотът, демонстрациите са най-строго забранени под претекст, че са насочени срещу германският народ и Германия. Според идеологията на фашизма народ, партия, държава, родина и водач са неразривно свързани помежду си. И ако някой се обърне срещу кое и да е от тези звена, той засяга автоматически цялата верига. Ако една стачка е насочена против ценовата политика на държавата, по силата на националсоциалистическата логика тя е удал против родината и народа. Следователно в името на народа и родината тя трябва да бъде безпощадно смазана.

В специална инструкция за борбата против стачките се подчертава: „Необходимо е да се съобразяваме с това, че при осъществяването на четиригодишния план могат да настъпят неспокойни времена… Безпощадността при смазването на първия опит за протест е най-доброто средство да се предотвратят повторните и по-широки протести“ (103–180). Роберт Лай, върховният ръководител на ГТФ, в речта си на 17 май 1933 г., като говори за характера и задачите на тази организация, не пропуска да изтъкне, че стачките са недопустими и че „… само враговете могат да бъдат заинтересовани от стачки“ (103–127). До каква степен ГТФ е подчинен на нацистката партия и държава и как те безцеремонно се разпореждат в него със своя организация, показват следните думи на Гьоринг, казани през октомври 1938 г. във връзка с изпълнението на четиригодишния план: „Желанията на трудовия фронт сега напълно остават на заден план… Работата на три смени се разбира от само себе си“ (103–180).

Няма място за стачки, за спорове и дискусии. НСДАП нарежда; тя по-добре от всички знае какво трябва и какво не трябва да се прави. Априорно се приема, че тя е непогрешима и винаги води германския народ, а следователно и Германския трудов фронт по най-добрия път. А щом този път изисква жертви от народа, те ще трябва да се дават.

Казионният характер на ГТФ се разкрива не само в изявленията на нацистките ръководители, не само в областта на идеологията, но и в неговата реална икономическа политика.

„Законът за реда в националния труд“ премахва комитетите на фабрично — заводските работници от епохата на Ваймарската република и на тяхно място създава т.нар. „съвети на доверениците“. В зависимост от количеството на работниците и служащите тяхното число се колебае от 2 до 10 души. Кандидатурите за „съвета на доверениците“ се издигат само от фюрера на предприятието заедно с местното ръководство на националсоциалистическата партия. Кандидатът предварително е доказал, че е винаги готов да се застъпва за националсоциалистическата държава. Именно чрез ГТФ фашистката държава успя да закрепости работниците при позорни за XX век условия. През февруари 1935 г. са въведени „работническите книжки“, в които се вписват точни данни за местоработата, жителството и пр. Работникът не може да отиде на по-изгодна работа, защото не му се разрешава друго жителство. Той не може без разрешение на съответното ръководство на предприятието да напусне своята работа, защото никъде на друго място няма да бъде приет, ако в книжката му не е изрично отбелязано, че той е напуснал старото предприятие с разрешението на неговото ръководство.

По такъв начин тоталитарната фашистката държава връща обществото зад традициите на либерално-буржоазната епоха, премахвайки усвободата на трудат — първата и най-важна придобивка на демокрацията след падането на феодализма, — като въвежда отново извъникономическата (политическата) принуда над хората на труда.

В това отношение корпоративната система, чието създаване италианският фашизъм счита за своя „законна гордост“ (Мусолини: „Корпоративната държава е типична организация и законна гордост на фашистката революция“) (10–53), е по-съвършена. В 12 конфедерации на работниците и работодателите тя обхваща цялото гражданско общество (индустрия, земеделие, търговия, морски, въздушен, сухопътен и речен транспорт, банки), включително и свободните професии, които образуват тринадесета конфедерация. Тоталният, всеобхватен характер на синдикатите се постига чрез задължително по същество членуване в тях, което се осъществява чрез удръжките на администрацията. По този повод в книгата на Дж. Ботай — един от авторите на корпоративната система и на „Хартата на труда“ — може да се прочете следното „Споменахме вече за намаление на съществуващата разлика между положението на членовете и това на незаписаните в сдружението членове, колкото се отнася до това, че и за едните и за другите важи задължението за спазване на колективните договори и заплащане на вноските“ (10–71). Задължителната членска вноска е в размер на един среден работен ден за работниците, а за работодателя същият работен ден, умножен по броя на трудещите се в неговото предприятие. „Освен задължителните вноски уставите на сдруженията — продължава Дж. Ботай — могат да наложат «само на членовете» плащането на допълнителни вноски. Те нямат повече държавен, а договорен характер, тяхното събиране е в тежест на сдружението…“ (10–75).

Държавното ръководство и контролът над сдруженията, синдикатите и корпорациите се осъществява посредством положенията на „синдикален закон“ от 3 април 1926 г. Според текста на закона „законно може да бъде признато за всяка категория работодатели, работници, артисти или професионалисти само едно сдружение“ (112–133) — повече не, защото многообразието затруднява контрола на държавата и освен това противоречи на нейната главна цел — уеднаквяването на обществото.

Друг пункт от същия закон гласи, че непризнати от държавата сдружения не могат да съществуват, тъй като това ще бъде антидържавно сдружение на принципа „Който не е с нас, е против нас“.

За сдруженията, признати от държавата, текстът на закона предвижда цяла редица ограничения, които ги правят абсолютно зависими от държавата. Ето някои от тях: 1. „Сдруженията не може да поддържат връзки с международни организации без разрешението на държавните органи“; „В никой случай не могат да бъдат признати сдружения, които без позволението на правителството имат каквито и да било връзки на подчинение или зависимост със сдружения от международен характер“ (112–133). 2. „Назначаването или избирането на председателите или секретарите не е валидно, ако не е утвърдено със заповед на надлежния министър, в съгласие с министъра на вътрешните работи. Даденото утвърждаване след това може да бъде отменено във всяко време“ (112–133). 3. Член 8 от синдикалния закон закрепва подчиненото положение на ръководните органи на сруженията и синдикатите спрямо държавната администрация: „Общинските, окръжните и провинциалните сдружения са подчинени на надзора на префекта и на попечителството на провинциалния административен съвет, които упражняват това си право по начините и съгласно нормите, които ще бъдат установени от правилника. Областните, междуобластните и националните сдружения са подчинени на надзора и на попечителството на надлежния министър. Компетентния министър в съгласие с министъра на вътрешните работи може да разтуря ръководните места на сдруженията и да предоставя всички права на председателите или секретарите, но за време не повече от една година“ (112–134). 4. Член 18 на синдикалния закон забранява стачката, и при това: „когато авторите на нарушенията, предвидени в предшествуващите алианси, са повече, главатарите, подбудителите и организациите се наказват със затвор не по-малко от една година и не повече от две години независимо от глобата, установена от предшествуващата алинея“ (112–138). Според фашистката юрисдикция „стачката е безправие, което основите на правната държава не допускат“ (112–143), и затова по собствените думи на Мусолини стачките трябва да се „изпратят в архивата на историята“ (112–144).

Че държавата има пълна власт над синдикатите и корпоративната система, се потвърждава дори от факта, че Националния съвет на корпорациите, който от 20 март 1930 г. е конституционен орган на държавата, се оглавява от шефа на правителството. Като партиен шеф той по право е също шеф и на върховния орган на корпорациите.

Всъщност италианският фашизъм е класически пример за това, как партията, завладяла държавната машина, чрез нея подчинява на себе си и цялото общество. „Вертикалните синдикати“ На Испанската фаланга са само копие на фашистката корпоративна система в Италия. Разликата е само, че докато в Италия синдикатите са по-пряко свързани с държавата, а връзката им с фашистката партия по-опосредствувана, в Испания „Вертикалните синдикати“ са под прекия контрол и надзор на Фалангата. Разбира се, и тук системата на казионните профсъюзи има съответната „правна“ подплата от страна на държавата, както и фашистката партия (Италия) има в своя апарат отдел „Корпорации“. Но обстоятелството, че на Фалангата често се налага да се бори за тосподството в държавата с други две сили — военната каста и католическата църква, — я принуждава да държи непосредствено до себе си „Вертикалните синдикати“ като своя масова опора и оръдие.

Но каквито и да са различията в изграждането на масовите организации в трите фашистки държави, принципът е един и същ — тоталитарният.

Ако се съди по оригиналните документи, с организирането на младежта в единствена организация фашистката партия цели не само обхващането и като част от гражданското население, за да я контролира. Тя гледа на младежката фашистка организация като оръдие за възпитаване на младото поколение в дух на вярност и преданост към каузата на фашизма и същевременно като на един неизчерпаем резервоар, от който НСДАП черпи млади сили за попълнение в държавния и партийния апарат.

Такава казионна организация в Германия е „Хитлерюгенд“, втората по големина след ГТФ, с 8 милиона членове. Тя си поставя за цел да обхване цялата германска младеж чрез разтурянето на другите младежки организазии и привличането на неорганизираната част. Нейната основна задача е да възпитава младото поколение в идеологията на националсоциалистическата партия и държава, във „фашистката вяра“ (Мусолини). Подобно на останалите масови организации тя няма друга програма освен програмата на нацистката партия, за която работи усърдно. „Моята задача се заключава в това — пише фон Ширах в книгата си «Хитлерюгенд», — да възпитавам младежта в духа на целите, идеологията и директивите на НСДАП и освен това да я ръководя и организирам“ (84–700).

Партийната върхушка на НСДАП полага особени грижи за идеологическото възпитание на членовете на „Хитлерюгенд“ в духа на националсоциалистическата идеология. „Ние — пише Розенберг в една статия, посветена на антирелигиозното възпитание на «Хитлерюгенд» — достигнахме прогрес във внедряването на националсоциалистическата идеология в умовете на германската младеж. От католическата младеж останаха само неголеми групички, които след време също така ще бъдат включени в състава на «Хитлеровата младеж». «Хитлеровата младеж» е до такава степен убедена, че никой не може да и противостои. Нещо повече, нашата програма относно възпитанието в нашите училища от всички категории е вече съставена с такова антихристиянско и антиеврейско направление, че подрастващото поколение ще «бъде избавено от мошениците в черни раса» (84–701).

За внедряване идеологията на националсоциализма в умовете на германската младеж «Хитлерюгенд» предприема и по-специални мерки. Към него са откришколите «Адолф Хитлер», в които могат да отидат само отличилите се и проверени членове на «Юнгфолк», по-младшата секция на «Хитлерюгенд»“ (84–700).

На „Хитлерюгенд“ ръководителите на НСДАП гледат като на резерв, огкъдето партията черпи своите попълнения и кадри за държавния апарат. В нацистката партия влизат само онези членове на „Хитлеровата младеж“, които са се проявили в политическо отношение, а показалите данни за организаторска работа се изпращат във висшата партийна школа „Адолф Хитлер“. След нейното завършване те отиват на ръководна работа в партийния и държавния апарат.

„Нацистките ръководители са се стремили да включат в своите редове ръководителите на «Хитлеровата младеж», които са минали пълния курс на възпитание, по такъв начин, че да им дадат възможност да придобият практически опит и със самото това да осигурят попълнение на ръководния състав…“ (84–702).

Ако се вярва на записките на Х. Раушнинг, сам Хитлер е отдавал голямо значение на възпитанието на германската младеж в духа на националсоциализма. Той е свързвал непосредствено бъдещата съдба на националсоциализма с успеха на своята възпитателна работа:

„Аз трябва да бъда непоколебим възпитател… Ще започна голямото си образователно дело с младежта. Ние, старите, сме изхабени. Да, ние сме вече стари. Ние нямаме вече диви инсинкти. Ние сме страхливи и чувствителни. Но моята прекрасна младеж! Има ли нещо по-хубаво от нея на света?

Погледнете само тези млади мъже и тези млади момци. Какъв човешки материал. С тях аз ще построя един нов свят…

Моята педагогика е сурова. Аз работя с чук и отхвърлям всичко, което е гнило и слабо. Ние ще отгледаме такава младеж, пред която светът ще потрепери. Младеж — груба, властна, безстрашна и жестока. Такава я искам! Тя ще умее да понася нещастията. Не искам да има в нея нищо слабо, нищо нежно… ще я тренирам с физически упражнения. Преди всичко да бъде силна: това е най-важното!“ (52–37).

Казионният характер на „Хитлерюгенд“ се проявява вече в това, че тя е монополна младежка организация, станала масова благодарение помощта на държавата. До идването на Хитлер на власт тя е едва с около 300 000 членове. Веднага след това става осеммилионна, като разпуска другите младежки органицации и поглъща тяхната членска маса. С една заповед фон Ширах разпуска седем младежки организации, в това число и движението на бойскаутите.

В закона за германската младеж от декември 1936 година „Хитлерюгенд“ е обявена за единствена младежка организация в Германия, която има правото да организира и възпитава младежта. Никаква друга младежка организация не се разрешава. „Цялата германска младеж — се казва в закона — влиза в организацията «Хитлерова младеж». Освен в семейството и в училището германската младеж ще се възпитава физически, интелектуално и морално в духа на националсоциализма, за да служи на своя народ и на своето общество. И всичко това ще се осъществява чрез посредството на «Хитлеровата младеж». Задачата за възпитанието на германската младеж посредством въвличането и в организацията «Хитлерова младеж» е възложена на имперския ръководител на германската младеж при НСДАП“ (84–699).

Дълбоко казионния характер на „Хитлерюгенд“ проличава още повече в нейното свързване с такива реакционни държавни инситуции като полицията (СС и СА) и армията. Тя поема шефството над въоръжените сили за рекрутиране на стотици хиляди свои членове в армията. През 1938 г. „Хитлерюгенд“ изпраща във военноморския флот 45 хиляди младежи, в моторизираните войски — 60 хиляди; 75 хиляди в авиационните съединения. Двеста хиляди цленове на организацията минават редовен курс по стрелба с малокалибрена пушка под ръководството на 7 хиляди инструктори. Военното обучение на младежта във всичките му форми е нещо, което се разбира от само себе си. „В школите за ръководители на «Хитлеровата младеж» особено в двете имперски школи, където се провежда обучение по стрелково дело и спортна подготовка в полеви условия, а също така и в районните школи за ръководния състав, 30 хиляди ръководители от «Хитлеровата младеж» ежегодно минават обучение при полеви условия“ (88–198).

Военизирането на „Хитлерюгенд“ се проявява и в самите заглавия на песните и: „Вий, виждате ли зората на Изток?“ — популярна в редовете на СА в периода 1923–1924 г., а след това сред „Хитлерюгенд“, „Знамето, обагрено с кръв“, „Марш по цялата земя“, „Барабаните гърмят по цялата земя“ — написана лично от фон Ширах. Ето например съдържанието на песента „Напред, напред, бойна песен на младежта“: „Ний сме бъдещите войници. Всички, които са против нас, ще паднат от нашите юмруци. Водачо, ний ти принадлежим.“

До каква степен усложливо „Хитлерюгенд“ предава съдбата на осем милиона свои членове в ръцете на нацистката партия (следователно и на държавата), като се подчинява безусловно на нейните директиви и ръководство — може да се съди от следното заявление на фон Ширах: „«Хитлеровата младеж» счита за необходимо от самото начало да направи партията отговорна за ръководството и организацията на военната подготовка“ (88–307).

Съдбата на „Хитлерюгенд“ особено ярко илюстрира дълбоката противоположност между казионната, подчинена на държавата, служеща на държавата масова организация, от една страна, и самодейната, свободна от държавно опекунство организация, от друга.

Но тъй като тоталитарната фашистка система олицетворява срастването на фашистката партия с държавата, невъзможно е съществуването на самодейни, свободни масови организации.

Основната идеологическа концепция на националсоциализма, с която е съобразено изграждането на масовите организации, е такава, че не само всички граждани трябва „доброволно“ да бъдат обхванати от системата на масовите организации и съюзи, но и освен това гражданите трябва да бъдат организирани на всяка възраст. Още от най-ранна възраст отделният индивид трябва да бъде обработен идеологически, за да се унифицира неговото мислене в унисон с понятията и категориите на фашистката партия. Децата на възраст от 10 до 11 години, т.нар. „носители на нацисткия стил“ (88–322) членуват в организацията „Юнгфолк“ („Млад народ“). Униформеното мислене намира външен израз в униформиране на дрехите: кафява риза, връзка, къси панталони. Подрастващите момчета попадат в ръцете на „Хитлерюгенд“, респективно в Съюза на немските девойки, където младежите и девойките прекарват до 18-годишна възраст. След нейното навършване младежите биват изпращани в трудови лагери, където трябва да отбият трудовата си повинност. До началото на войната там преминават повече от 2,5 милиона младежи и около 300 хиляди девойки. Те строят автостради, мостове, гранични укрепления. След лагерите младежите отиват за две години в казармата, откъдето ги изпращат в охраняващите и щурмовите отряди или пък в другите организации на националсоциалистическата партия, примерно в Трудовия фронт.

Впоследствие, по време на войната, тазе схема на възрастовото обхващане на населението търпи известно изменение, доколкото на трудовата повинност се обръща относително по-малко внимание. Получава се:

1. От 10 до 14 г. — в „Юнгфолк“.

2. От 14 до 18 г. — в „Хитлерюгенд“

3. От 18 до 20 г. преминават в различните партийни организации, СА, СС, автомобилния и въздушния корпус.

4. От 20 до 21 г. — в Трудовия фронт.

5. От 21 до 23 г., — в армията на редовна военна служба.

6. От 23 г. нататък — в различните организации на нацистката система, в това число и в НСДАП.

Същата картина ни предсавят младежките казионни организации във фашистка Италия. Там младежта е организирана в две монополни организации: „Балила“, в която членуват децата от 8 до 15 години, и „Авангард“, в която се приемат юноши от 15 до 21 — годишна възраст.

„Балила“ е основана „с декрет от държавата през 1926 година, води името си от един 10 — годишен национален герой Джовани Батиста, който през 1745 г. е хвърлил пръв камък срещу навлезлите в Генуа австрийски войници…“ (112–86).

Макар външно тази организация да има вид на спортна, субсидирана от държавата, тя е с подчертано военен характер, стремейки се да подготви младежта във военен дух още от най-ранна възраст. Това проличава от самата и структура, изградена по образеца на древноримските военни легиони: един взвод от 11 души с взводен командир; три взвода образуват една манипула от 33 души; три манипули — една центурия; три центурии — една кохорта от 333 души, а три кохорти съставляват легион от 999 души.

„Балила“ се управлява от комитет на фашистката партия начело с генерал от армията, под патронажа на Мусолини.

Целта на организацията е да възпита в дух на любов и преданост към „фашистката родина“, фашистката партия, „водача“ („дуче“), да даде на младия човек „съзнанието, че принадлежи на държавата“ и между другото да го обучи на някаква полезна професия. Следният пасаж от книгата „Фашисткото учение за държавата“ (нейният автор, убеден фашист, детайлно изучавал историята и структурата на италианският фашизъм до 1929 г.) ще ни даде попълна представа за дейноста на младежката фашистка организация, която развива трескава дейност: тя „организира курсове по разни отрасли, строи домове за физическо възпитание, урежда приятни игри за децата съответно на възрастта им и с оглед да се приучат главно на дисциплина и така увлича младежта, че масово постъпват в нея“ (впрочем тя е била задължителна за всички — Ж.Ж.).

„Щом навършат 15 години момчетата, членуващи в «Балила», постъпват във втората организация — «Авангард». Тук занятията са вече по-сериозни: спорт, стрелба с пушка, плуване, фехтовка, езда, дори въздухоплаване — една истинска военна подготовка. Паралелно с това младежите получават и строго възпитание в национален дух, вяра в бъдещето на Италия и познания из всички области на науката. Навърши ли авангардистът 18 години, той взема участие в годишния тържествен парад на «Авангард», на който полага клетва, получава едно особено свидетелство, пушка и се зачислява във фашистката милиция. Това свидетелство и службата във фашистката милиция дават право на големи привилегии при постъпване както на държавна, така и на частна работа“ (112–87).

П. Толиати дори счита, че принципът на задължителността е много по-ясно изразен при членуването в младежките фашистки организации, отколкото в самата фашистка партия: „До 1926–1927 г. «Балила» е доброволна организация. По-късно участието в нея става задължително, макар и не стопроцентово, а примерно деветдесет процента. Задължението да записват децата си в «Балила» се възлага на родителите. Ако те пренебрегнат това задължение, налагат им се глоби и т.н.

Общо правило, повтарям, е било задължителното записване.

По въпроса за членството между тази организация и фашистката партия съществува голямо различие: принципът на задължителността, е много по-силно изразен в първата, отколкото във втората. В предприятието не задължават работника непременно да влезе във фашистката партия. Но неговият син, който ходи на училище, е длъжен да влезе в «Балила». В това се състои задължителният характер на дадената организация. Същото може да се каже и за авангардистите. Принципът за задължителността се прилага и там, макар в малко по-смекчена форма“ (116–85).

В своята книга „Мит, реалност, литература“ съветската авторка Ц. Кин ни представя по-разгънато младежките организации във фашистка Италия: „Фашистката младеж получаваше възпитание, съответствуващо на «доктрината на въоръжената нация»: физическа закалка, привикване към дисциплина, основна психологическа обработка. Още от детството всички механически се зачисляваха в съответните организации: до осем години — «Син на вълчицата»; от осем до единадесет — «Балила»; от единадесет до тринадесет — «Балила мускетари» (те се упражняват с оръжия — играчки); от тринадесет до петнадесет — «Авангардисти»; от петнадесет до седемнадесет — «Авангардисти — мускетари» (тук им се дава вече бойно оръжие); от седемнадесет до двадесет и една години — «Млади фашисти»; на двадесет и една година те влизат във фашистката партия. Такъв конвейр обезпечава огромен механически прираст на партията. Всички юношески организации на режима, намиращи се отначало под ведомството на Министерството на народното образование, са обединени по-късно в ДЖИЛ, което означава «Италианска ликторска младеж». Всички, като се започне от шестгодишните деца, дават клетва да служат на фашизма до последна капка кръв.“ (49–131).

За да се получи точна представа за дейността на „Балила“ и „Авангард“, достатъчно е да посочим, че само през 1928 г. „Са устроени 283 курса по професионално образование; 843 курса за телеграфисти, мотористи и сигнализатори; 327 концерта и курсове по музикална култура, хорово пеене и декламация; 15 527 лекции по история, родолюбие и обща култура; уредени са 347 библиотеки с 37 000 тома и специална «академия за физическо възпитание», в която са се обучавали 50 000 юноши в стрелба, лека атлетика, гребане, плуване, фехтовка, ски и пр.“ (121–88).

И всичко това става до 31 декември 1928 г., т.е. само една година след основаването на „Балила“, чийто брой е 812 242 деца, а „Авангард“ — 423 950 юноши. Тази все още не толкова многобройна армия се обучава от 18 000 инструктори (112–88).

Ако представим по-нагледно нещата, получава се същата панорама на тотално обхващане на младежта и гражданите още от най-ранна възраст.

1. От 8 до 15 години — в „Балила“.

2. От 15 до 21 година — в „Авангард“.

3. От 21 до двадесет и няколко години — във фашистката милиция.

4. След това — във фашистката партия или в казионните организации до края на живота си.

В Испания, където казионната младежка организация „Младежки фронт“ (създадена с декрет през май 1941) е тристепенна, младият човек прекарва от 7 до 17 — годишна възраст. Отначало той е „стрела“, след това „пелалос“ и накрая „кадет“. Респективно момичетата постъпват в отрядите „маргаритки“, „стрели“ и „сините стрели“, като носят морави униформи (поли до колене и моряшки блузи).

По-нататък следващите във висше учебно заведение постъпват в студентския казионен синдикат (СЕУ), а който отива направо в производството, влизо в съответния „Вертикален синдикат“, където може да членува до пенсиониране. Но почти няма начин да се остане извън масовите организации, създадени и контролирани от Фалангата.

Накратко, политиката на тоталитарната държава е не само в стремежа всеки гражданин да бъде „обхванат“ в някаква организация, но и на всеки етап от неговия живот във всяка възраст. Това произтича от основните принципи на тоталитарната държава. По такъв начин тя си осигурява възможността, първо, постоянно да влияе идеологически върху индивида и, постоянно да влияе идеологически върху индивида и, второ, да го държи непрекъснато под своя политически контрол. „Абсурдно е — пише Хитлер в «Майн Кампф», като говори за правото на държавата да контролира гражданите — да се вярва, че правото, което има държавата, да наблюдава своите млади граждани прекъсва внезапно с края на училището… Това право е задължение, постоянно задължение“ (155–159).

В стремежа си към тотално обхващане и контрол над гражданското общество фашизмът създава и свръхмасови организации, които ръководят всевъзможните дейности на хората през свободното време. В Германия това е организацията „Сила чрез радост“. Тя организира срещи, беседи, вечеринки, колективни излети, екскурзии, кръжоци и всичко, каквото би могло да се прави през свободното време, но задължително в духа и принципите на националсоциалистическата общност.

В Италия наименованието на тази организация е „Дополаворо“ („Dopolavoro“), което в буквален превод значи „след работа“ („dopo“ — после, „lavoro“ = работа). Тя е най-масовата от всички масови организации, създавана в 1926 г. като неделима част от корпоративната държава на италианския фашизъм. П.Толиати я обрисува по следния начин: „Пред нас е сложна организация. Нейната дейност е твърде многостранна и това намира своето отражение даже на равнището на низовите организации, където ние намираме секции от най-различен тип, отличаващи се една от друга и по своите цели, и по състава на обхванатите от тях трудещи се, и по организационната структура, възникнала в дадената местност в една или друга сфера на обществения живот.

… В системата «Дополаворо» съществуват организации, които твърде условно могат да бъдат отнесени към масовите. Такива са в частност някои спортни общества, които се доближават до «Дополаворо», но носят професионален характер. Като правило към този тип принадлежат всички организации, които по същество са спортни клубове, като например «Ювентус». За да влезеш в тях, трябва да бъдеш или спортсмен — професионалист, или представител на висшите класи. Това не са масови организации. Цялата им дейност се свежда до това, да изявят по места най-добрите спортсмени и да направят от тях професионалисти. Към този тип организации следва да бъдат отнесени и художествените колективи, които професионално се занимават с изкуство“ (116–126 и 127).

Но това са, тъй да се каже, изключенията. Иначе „Дополаворо“ има своите редовни секции във всички заводи и квартали. „В повечето случаи влизането в заводската организация «Дополаворо» е задължително в този смисъл, че вноските се удържат от работната заплата. Следователно теоретически всички лица, работещи в предприятието, където има секции «Дополаворо», се считат за нейни членове.

… В Торино съществуват районни кръжоци на «Дополаворо», а наред с тях съществуват и съответните органицации в промишлените предприятия. Последните изглеждат значително по-привлекателни, тъй като са много по-добре снабдени“ (116–132).

С какво „Даполаворо“ привлича многомилионната маса на своите членове? Този въпрос е основателен, тъй като само и единствено върху принудата не може да се крепи такава колосална масова организация, като имаме предвид деликатната сфера, която обхваща — дейностите през свободното време. На този въпрос П. Толиати дава следното обяснение: „Участвувайки в нея, работниците получават и някои изгоди. Предлагат им се различни улеснения, билети за театър и кино, предварително осигурени, възможност за закупуване в определени магазини на продоволствени стоки и дрехи по намалени цени, помощ при организирането на туристически екскурзии. Тук трябва да се каже също и за някои форми на социално обслужване.

В отделне случаи организациите «Даполаворо» изпълняват функцията на взаимоспомагателни каси, оказвайки например материална помощ на нуждаещите се семейства на тружениците, получили увреждане, и т.н.“ (116–133).