Желю Желев
Фашизмът (2) (Документално изследване на германския, италианския и испанския фашизъм)

Уводни бележки

Противно на очакването, че с нарастващата дистанция на времето между края на Втората световна война и новите поколения от края на века все повече ще намалява интересът към темата за фашизма, свидетели сме на противоположната тенденция. Фашизмът като идеология, политическа система и социална практика предизвиква нарастващо внимание сред изследователите. Литературата на тази тема представлява огромна планина.

Очевидно причината за това странно явление не може да се търси само в историческия интерес към миналото. По всичко изглежда, че съществуват редица социални и политически причини, коренящи се в сложните условия на XX век, които допълнително подхранват този интерес: 1. Все още е жива основната маса от хората, които са били съвременници и участници в тези събития; войната по специфичен начин е изменила съдбата на всеки от тях или е оставила трайна следа в нея. При тези хора всяко по-сериозно изследване на фашизма се възприема и като своеобразно осмисляне на техния живот, борба и страдания. 2. На много места по планетата периодично възникват военно-полицейски режими, които охотно заимствуват методи и форми на политическа борба направо от арсенала на фашизма (физическото изтребване на политическите противници при Пиночет, геноцида в Кампучия и пр.). Тези режими също подхранват интереса към феномена, наречен фашизъм. 3. Сложната международна обстановка, периодично засилващото се международно напрежение и опасността от конфронтация между ядрените държави също ни припомнят уроците на Втората световна война, която беше разпалена от фашистките държави. Отново сме принудени да се връщаме към осмислянето на фашизма. 4. Най-после всеки опит да се интерпретират културните ценности, да се оценява сложната траектория на движението и развитието на културата и цивилизацията отново и отново ни връща към темата за фашизма като потенциална заплаха за тяхното евентуално унищожение, ако не се изкоренят завинаги неговите предпоставки.

Вероятно съществуват още редица други причини. Но каквито и да са причините за неотслабващия интерес към темата за фашизма, те само напомнят, че е дошло време да се изгради уединна теория за фашизмат, която естествено и органично да обединява изследванията върху неговите различни аспекти.

Истината е, че такава теория все още не съществува, макар че са написани планини от книги и статии, осветляващи в една или друга степен почти всички страни на фашизма. Създава се в известен смисъл парадоксално положение, когато почти всички необходими условия и предпоставки за изграждането на такава теория отдавна са налице, а теорията още не е изкристализирали. Налице са: а) методологията на марксизма — историческият материализъм, — тази най-солидна и плодотварна теоретическа база за изучаването на историята и обществото; б) огромната фактология и документален материал, и не само документален; в) наличието на задълбочени теоретически изследвания върху различни аспекти на фашизма: икономика, политическа структура, идеология, пропаганда, организация на терора и пр.

На всички съвременни изследователи вече е ясно, че в единната теория за фашизма наред с икономическите и политическите аспекти трябва да намерят подобаващо място психологическите, социалнопсихологическите и културологическите страни на това явление. Но за да не се получи еклектика вместо естественото и органично обединяване на посочените елементи, нужна е сериозна теоретическа база, каквато може да предложи само историческият материализъм. Колкото и предубедено да звучи на пръв поглед, истината е, че никое друго направление в съвременната социологическа мисъл освен него не би могло да изпълни с успех голямата и сложна задача по изграждането на единна теория на фашизма, понеже единствен позволява: 1. Органично свързване на икономическата основа на фашизма — финансовия капитал — с неговата политическа надстройка преди всичко със специфичната държавна система. 2. Да се покаже и обратното влияние на вече изградената политическа надстройка, главно фашистката държава в нейните основни институции върху икономиката. Тази, втората страна е също много важна с оглед цялостното обхващане на предмета. За съжаление в историографията, в това число и в марксистката, този момент е много слабо осветлен. Както при всички други социални явления, макар икономическата база да играе определяща роля спряма надстройката, последната също може да упражнява силно въздействие, а понякога да играе и решаваща роля по отношение на икономическата база. От тази гледна точка крайно интересни са опитите на фашистката държава да регламентира развитието на икономиката: опитите на Третия райх да контролира и планира развитието на индустриалното и селскостопанското производство, да регулира собственическите отношения в селото и пр.; или пък опитите на италианския фашизъм посредством системата на корпорациите да контролира и регулира противоречието между индустриалците работодатели и работниците наемници.

Именно от тази гледна точка фашизмът представлява не само средство да се предотврати пролетарската революция, но и опит да и се предложи алтернатива.

1. Актуалността на темата

От края на Втората световна война вече изминаха 36 години. През това време две нови поколения навлязоха в живота. Те нямат лични впечатления от фашизма. Техните представи са почерпани от многобройните книги и филми. Поради тази причина за много от тях фашизмът изглежда по-скоро екзотичен, отколкото ужасен. Мъките, страданията, скърбите и безбройните жертви, които фашизмът наложи на старото поколение, в тяхното въображение не са така живи и ярки, както у съвременниците. Времето е направило сноето.

Това е естествено. Всички събития един ден стават история. И новите поколения не са длъжни да живеят с историята, с представата за мъките и жертвете на техните предшественици. Те си иман нови задачи, преследват свои цели. Иначе не щяха да се рацличават от предходните поколения.

Но точно тук се крие голямата опасност. Защото по такъв начин се поражда благодушно отношение, отсъствие на политическа бдителност спрямо големите опасности на епохата, а същевременно фашизмът не е само история.

Като потенциална опасност фашизмът съществува и сега.

Множество събития почти ежедневно ни напомнят за нея. Най-последното беше несполучливият опит за десен профашистки преврат в Испания, извършен от националните гвардейци чрез въоръженото нахлуване в парламента.

Атентаторът, който направи покушение върху президента на САЩ Роналд Рейгън, се оказа идейно и организационно свързан с американската националсоциалистическа партия, съществуваща съвсев свободно в тази страна.

Легално съществуват националсоциалистически и други неофашистки партии и групировки в редица страни на Западна Европа. Засега те са малочислени и нямат сериозно влияние върху политическия живот, но вече не са безвредни.

Някои от тях провеждат военна подготовка на членовете си при полеви условия, други се одързостяват да организират международни срещи и събрания, да маршируват по улиците и да пеят фашистки песни, да поругават паметници на антифашистката борба; да нападат синагоги или да организират расистки изстъпления срещу цветнокожото население. Стана обикновено явление извършването на бомбени атентати на обществени места, жертва на които стават съвсем невинни хора. В отделни страни на Западна Европа периодически излизат на мода ту мустачките, ту прическата на Хитлер.

В цялата тази неофашистка вакханалия повече от всичко обизпокоява благодушното отношение на някои западни правителства към този род прояви. На тях се гледа като на безобидни рецидиви от миналото, които не представляват реална опасност. Но едва ли е необходимо да напомняме, че в началото и партията на Хитлер беше пъстра сбирщина, за която никой не допускаше, че един ден ще вземе властта.

Само с това недалновидно отношение можем да си обясним защо Хитлер и досега продължава да се води за почетен гражданин на 179 западногермански градове, защо многобройни негови биографии, издавани в големи тиражи и свободно разпространявани на пазара, както и разпространяването на всевъзможни политически реликви на Третия райх на баснословни цени днес вече представлява същинска хитлериада; защо официални среди или държавни институции се застъпват за обявяване давност за престъпленията на нацизма и пр.

Снизходителното отношение към най-престъпното социално-политическо явление на XX век — фашизма — се проявява и в други случаи. На 15 декември 1980 г. западноберлинският окръжен съд обяви решението си посмъртно да оправдае Ван дер Любе. Присъдата, коята Имперският съд в 1933 г. му е издал, беше призната за „явно извращение на правото“. Ван дер Любе трябвало да бъде съден само като подпалвач на сграда. За това, че той е бил манипулиращо оръдие на самите подпалвачи, не се казва нищо. Казаното за главния подсъдим — Г. Димитров — е толкова скромно, че по същество представлява изопачаване на историческата действителност.

Той е представен като най-обикновен подсъдим, оправдан поради липса на доказателства. За неговата титанична борба срещу възходящата „кафява чума“, за тежките морални и политически удари, които нанесе на националсоциализма в самото начало, за неговия героичен пример, както и за прозренията му в бъдещето, които впоследствие историята потвърди напълно, също нищо не се каза.

Сякаш в Лайпцигския процес в 1933–1934 г. се е гледало някакво криминално дело, а не е било сблъсък на две идеологии и на две политически системи.

Още по обезпокояващи са случаите на благодушно отношение към възраждащите се фашистки движения, където официалната държавна полиция в някои страни, водена от формално-демократични съображения, охранява техните митинги и събрания, и то от… демократичната общественост, от антифашистите.

Едва ли е необходимо да се доказва, че благодушното и снизходително отношение към фашистката опасност, както и подценяването и, я прави още по-реална.

Но, от друга страна, доколкото реалността на тази заплаха се определя не само психологически и социално-психологически фактори, а в много по-голяма степен от икономически, политически, исторически причини, налага се едно по-широко разглеждане на нещата.

Ние смятаме, че въпросът за възможното възраждане на фашизма трябва да се поставя и решава строго научно, а не емпирично или пропагандистки.

Преди всичко се налага разграничаване между историческата и политическата изживяност на фашизма. Като всяко социално явление и той подлежи на двете форми на отрицание.

В първия — историческия — смисъл фашизмът действително е вече изживян и за неговото възвръщане не може да става дума. Това означава, че като идея и политическа практика, претендераща, че открива нов път на човечеството, нов ред в света и друг, по-висок смисъл на човешкия живот, фашизмът се е провалил напълно и безвъзвратно.

След разкритията в края на Втората световно война и особено слид Нюрнбергския процес, който направи достояние на народите цялата огромна документация за чудовищните престъпления на фашизма, той повече не може да бъде привлекателен за никой народ. За човечеството той е вече една изконсумирана идея.

Нещо повече, в политическото мислене на хората от XX век фашизмът е напълно одиозно явление и затова всеки път, когато отделни режими са принудени мълчаливо да прибягват до неговите политически средства, бързат да се дистанцират от него, да отрекат всякаква връзка или прилика с неговата практика. За това косвено свидетелствува и обстоятелството, че в наши дни обвинението във фашизъм е равносилно на пълно дискредитиране в морално-политически смисъл.

Именно тези неща дават основание да твърдим, че исторически фашизмът е напълно изживян.

От това обаче не следва, че той е и полинически напълно изживян, т.е. че при определени условия управляващата върхушка на една или друга страна няма да прибегне до заимствуването на отделни елементи от фашистката практика, на отделни оръжия от неговия политически арсенал.

Никой не би могъл да даде гаранции за това. Още повече, че всеки от нас, следейки политическите събития, е имал възможността неведнъж да наблюдава колко лесно се изкушава от това всяка военна хунта, дошла на власт чрез преврат. Режимът на Пиночет е най-новият пример в това отношение.

Политическотото изживяване на фашизма има своите дълбоки основания в икономиката, в онези процеси на централизация и концентрация на капитала и собствеността, които са дълбоко присъщи на империализма. Не се касае за анахронични явления, а за обективна тенденция, която да подхранва държавния капитализъм. Колкото по-голяма е централизацията и концентрацията на средствата за производство в ръцете на монополите и държавата, колкото по-голяма е тяхната икономическа мощ, толкова по-широки са възможностите за унищожение на либералната демокрация, за ликвидиране на гражданските и политическите свободи на личността, а следователно за фашистки тоталитаризъм (7–224).

Още Ленин преди 60 години обръщаше внимание върху това в „Империализмът…“ и други произведения: заменянето на свободната конкуренция от монопола в икономиката (базата) съответствува на заменянето на буржоазната демокрация с политическа реакция в надстройката. [Според Ленин политическата надстройка над империализма „представлява поврат от демокрацията към политическата реакция. На свободната конкуренция съответствува демокрацията. На монопола съответствува политическата реакция“ (61–93).] Или, което е все същото, монополът в икономиката по необходимост прераства в монопол в политиката и оттам във всички останали сфери на обществения живот. А известно е, че монополът в политиката има една-единствена форма: диктат, диктатура.

Разбира се, възможността за фашистка диктатура не винаги се реализира в политическия живот, но тя съществува като обективна възможност, която може да ни заплашва в периоди на големи социални сътресения, така характерни за нашия век. Във всеки случай тенденцията към тоталитаризъм в съвременния свят е толкова силна, че дори и традиционните буржоазни демокрации вече далеч не са така идилични, както през XIX век; много често в техния политически живот могат да се забележат постъпки и действия, които напомнят по-скоро диктатура, отколкото демокрация.

Актуалността на темата има и друга страна: необходимостта от изясняване структурата, закономерностите, скритите механизми и лостове на фашистката държава. Докато това не се направи, завинаги ще си остане загадка как фашизмът, особено германският, с неговата антинаучна, реакционна идеология, можа да повлече след себе си цели народи в Европа, за да ги превърне в оръдие за престъпните си цели; каква беше системата за „варваризиране“, оглупяване, затъпяване, развращаване, деморализиране и дехуманизиране, която превърна милиони бюргери, филистери и верноподаници в модернизирана Тамерланова орда, застрашаваща с унищожение човешката цивилизация?

Ние знаем твърде много за престъпленията на фашизма (горене на книги, концентрационни лагери, газови камери и т.н.), но знаем твърде малко за онази машина, наречена фашистка държава, която вършеше тези престъпления.

Ние знаем твърде много за това, което се нарича „зверски фашизъм“, и почти нищо за онзи „обикновен“ (Михаил Ром), делничен фашизъм, от който израстват зверствата на първия.

Ето защо не е достатъчно само да се каже, че фашизмът е диктатура на най-реакционните империалистически кръгове (което, разбира се, е съвършено вярно), за да се отговори на тези въпроси. Нужно е да се отиде по-нататък: да се изследва детайлно фашистката диктатура като система и форма на държавна власт.

2. Многобройните определения на фашизма

През различните периоди на фашизма са давани много и различни определения, при това от различни гледни точки. Всяко от тях в една или друга степен разкрива политическата същност на това противоречиво и загадъчно за културата на XX век явление. Когато след прословутия „поход към Рим“ в 1921 г. италианските фашисти идват на власт, много марксисти започват да го разглеждат като своеобразна дребнобуржоазна революзия. Още в 1923 г. С. М. Бронски в сп. „Коммунистическая революция“ третира фашизма именно като „дребнобуржоазна революция“ и „борба на средните слоеве за самосъхранение“ (6–25). Така го разглеждат в началото и италианските комунисти, които първи изпитват на гърба си ударите на фашистката диктатура. Според Л. Лонго в тогавашните дискусии в средите на италианските комунисти и социалисти фашисткото движение се е схващало като „резултат от бунта на дребната буржоазия, притисната в схватката между едрия капитал и работническото движение“ (64–199).

Към такова схващане се е придържала и цялата социалдемокрация в Европа през 20-30-те години.

Към това схващане се придържа и А. Грамши. Но с неговото име е свързано и едно друго определение на фашизма като „несанкционирано от закона насилие от страна на капиталистическата класа“ (23–471).

По-късно, след 1926 г., когато италианският фашизъм започва да изгражда своята специфична държавна система и на хоризонта се очертава победата на много по-агресивното нацистко движение в Германия, все повече на преден план изпъква контрареволюционната природа на фашизма. Тогава вече се появяват нови определения, които подчертават като най-съществена тази негова черта. Е. Телман през 1932 г. характеризира фашизма като „въоръжена контрареволюция, представена като масово движение, което се въплъщава в хитлеристките организации“ (115–33). Пак през този период италианският историк Деле Пяне нарече фашизма „превантивна контрареволюция“, Л. Лонго пък го определи като „една от формите на превантивната контрареволюция“ (64–114).

В началото на 40-те години френският комуникт Ж. Политцер в полемика с нацисткия идеолог А. Розенберг отново определя фашизма като „най-реакционната контрареволюция в историята“, като „контрареволюцията на XX век“ (160–41, 44).

Евгени Кокс в желанието си да изтъкне противоречивата природа на фашизма и по-специално противоречието между неговата масова социална база, между масовото народно движение и дълбоко реакционната програма, която изпълнява, го нарече „реакционна революция“ (52–136).

Ерих Хес, воден пак от желанието да изрази парадоксално противоречивата политическа природа на фашизма, особено противоречивостта на неговата стопанска организация, то определя като „индустриален феодализъм“ (127–8), като система, която съчетава в себе си високото индустриално развитие на капитализма с докапиталистическите форми на извъникономическа принуда.

Херман Раушинг — бивш гаулайтер на областта Данциг, прозрял още преди войната целия авантюризъм на националсоциализма и избягал отвъд океана — определи германският фашизъм като „революция на нихилизма“, „революция на отрицанието“. В едноименната книга „Революция на нихилизма“, излязла 1938 г., той непрекъснато подчертава разрушителния характер на фашистката „революция“: стремежа да се унищожат всички нравствени, политически, художествени ценности, придобити в процеса на бавното и трудно развитие на човешката цивилизация (160а-26).

Уинстън Чърчил дава своеобразно генетично определение на фашизма, като свързва появата му с комунизма. Според неговите собствени думи: „фашизмът беше сянката или по-скоро уродливото дете на комунизма“ (136а-13).

Трябва да се подчертае, че тази концепция е широко разпространена сред буржоазнодемократичната и либерална интелигенция на Запад. Тя се споделя от представителите на официалната историография, за които е станала почти традиционна. Много типично е изразена от професора по философия и социология Луиджи Стурцо: „Всъщност между Русия и Италия има само една истинска отлика — именно че болшевизмът, или комунистическата диктатура, е ляв фашизъм, докато фашизмът, или консервативната диктатура, е десен болшевизъм. Болшивишка Русия създаде мита за Ленин, фашистка Италия — този за Мусолини“ (172а-221).

Известни са още множество определения на фашизма, които не държат сметка за неговото социално и класово съдържание. Американският психоисторик Р. Биниън например разглежда разпространението на фашизма в Германия като „епилептичен припадък на немския народ.“, като всеобща „шизофрения на нацията“ (6–167).

Л. Мъмфорд счита, че истинските корени на фашизма трябва да се търсят „в човешката душа, а не в икономиката“. Пояснявайки мисълта си, той пише: „В прекомерната гордост, в насладата от жестокостта и невротичната дезинтеграция — в това, а не във Ваймарския договор или некомпетентността на Германската република лежи обяснението на фашизма“ (155а-118).

Вилхелм Райх в „Масовата психология на фашизма“, като не отрича ролята на икономическия фактор за появата на фашизма, прави опит да обясни изцяло неговия възход с психологически причини. Фашизмът е „изява на ирационалната структура на човека, моделиран от тълпата.“: „Садизмът произтича от носталгията на един незадоволен организъм“ (161–176).

Доколкото фашизмът не може да се обясни с патологията на фюрера или с всеобщото оглупяване на нацията, ние няма да се занимаваме с такъв род чисто психологически определения. Същевременно обаче ще добавим, че без приноса на социалната психология, в това число и на споменатите автори, много неща във феномена фашизъм не могат цялостно да бъдат разбрани.

Би трябвало също да кажем, че във всички приведени по-горе определения и характеристики се съдържа част от истината. Те просто отразяват отделни страни на реалното политическо явление, наричано фашизъм. Защото фашизмът е едновременно и „масово движение“, и „революция на дребната буржоазия“, и отчаяна „борба на средните слоеве за самосъхранение“, и „дясна революция“, и „превантивна контрареволюция“, в известен смисъл — дори идеологическа „шизофрения на нацията“ и „епилептичен припадък“ на цял един народ и пр.

Но нито едно от тях не разкрива най-дълбоката основа и специфичната същност на фашизма. Тази последната сравнително пълно беше изразена в дефиницията, коята VII конгрес на Коминтерна даде на фашизма, определяйки го като „открита терористична диктатурата на най-реакционните, най-шовинистичните и най-империалистическите елементи на финансовия капитал“ (33–29). Именно финансовият капитал е този, който стои в основите на фашизма и определя неговата програма. Без присъствието на финансовия капитал фашизмът би загубил своята природа, политическата същност и съдържание. Без финансовия капитал фашизмът изобщо не би могъл да се превърне в общонационално движение и да завладее държавната власт. Не е случайно, че фашизмът възниква в епохата на империализма, в условията на една дълбока социална криза, която заплашва самото съществуване на капиталистическата система. Историята познава и други масови движения на дребната буржоазия, които са могли да родят бонапартизъм, но не и фашизъм.

Няма никакво значение обстоятелството, че фашизмът започва като бунт на средните слоеве, на дребната буржоазия срещу чудовищния натиск на социалната криза (безработицата, инфлацията, данъчното бреме и пр.); няма значение и фактът, че многобройната маса на участниците във фашисткото движение субективно съвсем не се включва, за да служи на финансовия капитал, да изпълнява ролята на негов агент и пазач. Но обективно по силата на историческите условия при империализма съществуват две основни фигури, които могат да решават големите проблеми на епохата: финансовият капитал и пролетариатът.

Затова социалната криза по принцип може да се разреши или в пролетарска революция, или във фашистка диктатура. Тази последната представлява именно решението на финансовият капитал.

Дребната буржоазия въпреки своята многочисленост не може да даде свое решение на проблемите, които повдигат социалната криза. За това тя не притежава нито финансова мощ на едрия капитал, на монополите в тръстовете, нито отчаяната решимост и революционна енергия на пролетариата.

Поради същата причина всяко масово движение, излизащо от нейната среда, всеки неин бунт или революция с течение на времето по необходимост минава под идейното ръководство на едната от двете основни фигури.

Интересно е да се проследи как социалното познание за фашизма се движи от явлението към същността. Отначало се хвърля на очи социалният състав на фашисткото движение — дребната буржоазия като главен елемент в масовата социална база на фашизма. Самото явление обаче още не е развито напълно. Тогава именно възниква определението на фашизма като революция на дребната буржоазия.

По-късно, когато фашисткото движение насочва своите удари срещу левите и пролетарските партии и организации — комунистическите, социалистическите и социалдемократическите партии, независимите профсъюзи на пролетариата, техните масови събрания, стачки, демонстрации, — тогава се разкрива контрареволюционното му съдържание. Фашисткото движение се разкрива чрез действията си. Става очевидна неговата контрареволюционна природа. Това изглижда най-същественото. На този етап се появяват новите определения на фашизма като „дясна революция“, „реакционна революция“, „въоръжена контрареволюция“, „превантивна контрареволюция“.

По-късно, когато фашисткото движение завладява държавната машина и установява свое единовластие по пътя на насилственото унищожаване на всички други политически партии и организации (леви и десни); когато премахва институциите на либералната демокрация, гражданските и политическите свободи на личността — става възможно да се постави въпросът: на кого всъщност служи фашистката диктатурата? Доколкото дребната буржоазия сама по себе си, по силата на своята социална природа и социални интереси не може да роди толкова реакция, толкова реакционна енергия, да бъде носител на такава сгъстена контрареволюция, този въпрос става съвсем основателен.

И тук именно се очертава фигурата на финансовия капитал, който при кризисната ситуация наистина се нуждае от такава форма на държавна власт, но който през цялото време остава в сянка, скрит зад външната видимост на фашистката система.

Някъде на този етап на проникването в социалната природа на фашизма се ражда и коминтерновското определение за него като власт на най-реакционните, най-шовинистичните и най-агресивните елементи на империалистическата буржоазия.

Определението на фашизма, дадено в доклада на Г. Димитров пред VII конгрес на Коминтерна през 1935 г., и днес си остава най-дълбокото проникване в социалнокласовата природа на това явление. Поради това и днес, когато марксистките изследователи се насочват към изясняването на едни или други проблеми от историята, социологията, социалната психология на фашизма или пък на някакви още по-частни проблеми от неговата практика, като пропагандата, системата на терора, концентрационните лагери и пр., неизменно се позовават на това определение и в една или друга степен го използуват като отправна точка на научния анализ.

Същевременно обаче би било неправилно да се мисли, че коминтерновското определение обхваща и изчерпва всички съществени черти на фашизма. В него липсва специфичната политическа система на фашизма, своеобразната форма на диктатура, без които никога не бихме могли да обясним демоничната сила на фашистките държави, разпалили най-кръвопролитната световна война, достигнали чудовищни мащаби на терора и престъпленията срещу човечеството, за които няма прецеденти в историята.

Вярно е, че фашизмът е преди всичко власт, диктатура на финансовия капитал — и това е най-същественото от социално-класовата му характеристика, — но вярно е също така, че във всяка съвременна високоразвита капиталистическа страна държавната власт представлява власт на финансовия капитал със съответните ограничения на демокрацията, гражданските и политическите свободи и пр. Това се отнася в еднаква степен за всички развити капиталистически държави в съвременния свят. Никой обаче въз основа на това не би си позволил да твърди, че в тези страни съществува фашизъм или че формата на държавната власт е фашистка диктатурата.

Точно това показва, че определението на фашизма като власт, диктатура на финансовия капитал, макар да изтъква най-същественото в съдържанието на това понятие, не изчерпва цялата му същност. То трябва да се допълни със специфичната политическа система, със своеобразната форма на диктатура, в която изкристализирва властта на финансовия капитал при неповторимите условия на всеобщата социална криза между двете световни войни. Тук не само класовото съдържание, но и формата, която то приема, е съществена черта на явлението. Двете в тяхното органическо единство изразяват специфичната същност на фашизма.

Отсъствието на този „формален“ момент в определението на Коминтерна стана причина някои автори да го елиминират изцяло, да се впускат само в изучаване на политическите структури, без да държат сметка за тяхното реално съдържание. Други пък, останали догматично верни на това определение, счетоха, че то изчерпва цялата истина за същността на фашизма и че по този въпрос няма какво повече да се каже. Те обикновено се задоволяваха с неговото преповтаряне, без да са в състояние да го прилагат творчески в конкретния социологически анализ на изучаваното явление.

Отсъствието на „формалния“ момент в коминтерновското определение е малко странно, защото всички видни дейци на Комитерна са се занимавали сериозно с тази страна на фашизма.

Както ще видим в по-нататъшното изложение, още на Лайпцигския процес Г.Димитров отделя специално внимание на политическата структура на нацистката държава, на нейния тоталитарен характер. П.Толиати в своите „Лекции за фашизма“, правейки детайлизиран анализ на архитектониката на фашистката система в Италия, вижда специфичната и същност именно в тоталитаризма. Върху тази особеност на фашистката диктатурата в една или друга степен обръщат внимание също Е.Телман, Л.Лонго, В.Пик и др. Именно чрез нея те се опитват да обясняват едни или други явления в политическия живот на тези държави, които вън от цялостния контекст на системата биха изглеждали странни и непонятни.

Ето защо, избързвайки малко напред, ще си позволим да кажем, че тоталитаризмът е толкова съществена черта на фашистката диктатура, на фашистката държава, толкова пълно и цялостно изразява нейната политическа природа, че би трябвало непременно да присъствува в определението на фашизма. В такъв случай определението на Коминтерна би представило фашизма като тоталитарна власт, тоталитарна диктатура на финансовия капитал, на неговата най-реакционна и агресивна част. Именно тоталитарна — не военна, не авторитарна, а тоталитарна диктатура. Какво представляват тоталитарната диктатурата и тоталитарната фашистка държава — това е предмет на следващото изложение.

3. Понятие за тоталитарната държава

За тоталитарната държава най-напред говорят самите създатели на фашизма. Мусолини, като изрежда трите главни условия за съществуване на корпоративната система, поставя наличието на тоталитарната държава на второ място след еднопартийната система. Той характеризира тоталитарната държава като „държава, която поглъща в себе си… цялата енергия, всички интереси и всички надежди на един народ“ (10–37).

Паул Ритербуш, един от теоретиците на националсоциализма, като се обявява решително против „плуралистичната многопартийна държава“ на западната демокрация, определя тоталитарната държава по следния начин: „… тоталитарната държава е онази, с помощта на която една партия или една идеология се е издигнала до тоталност и е предявила претенция за изключителност в политическото изграждане на националният живот…

Тоталитарната държава е едно принципиално нарушение на схващанията за релативизма, които се състоят в това, че всяка партия съдържа една само относителна истина“ (101–61 и 62).

За тоталитарните държави многократно се изказва и германският посланик в Лондон — фон Дирксен. С този термин той визира фашистка Италия и националсоциалистическа Германия (39–110, 115, 308, 420).

Най-сетне Шпеер, министър на въоръжението в правителството на Хитлер, в показанията си на Нюрнбергския процес изтъква тоталитарната държава като най-важна причина за катастрофата, постигнала немския народ: „Обаче огромната опасност, съдържаща се в тази тоталитарна система, стана съмсем ясна едва в онзи момент, когато ние се приближаваха към края… Разрешете ми да изложа това по следния начин: към края на съществуването на тази система стана съвсем ясно каква огромна опасност се крие в системи от такъв род даже ако оставим настрана принципа за фюрерството. Съчетанието на Хитлер и на тази система по такъв начин донесе ужасяваща катастрофа в този свят“ (99–48).

На Нюрнбергския процес английският обвинител Шоукрос нарича кабинета на Хитлер „тоталитарно правителство“ за това, че „не търпи никаква опозиция“ и унищожава гражданските и политическите свободи (90–50 и 60). Ейбл Плен представя „Испанската фаланга“, която изгражда държавата по свой образ и подобие, като „войнолюбива“ и „тоталитарна“ (93–261). Курт Рис описва „тоталитарната форма на управление“ като такава, „при която свободата на печата и парламента ще бъдат унищожени…“ (102–202). А.Манхатан, като цитира доклад на посланика на Мусолини в Мадрид от 25 март 1939 г., също говори за „общоевропейски фашистки блок от тоталитарни страни в целия континент“ (71–329).

Терминът „тоталитарна държава“ се употребява и от марксически автори при характеризирането на фашистката система, особено през последните години. Впрочем още Георги Димитров на Лайпцигския процес в „Десетта въпроса към чиновниците на углавната полиция“ употреби този израз, влагайки в него съвсем определено съдържание. Но тъй като текстът има формата на въпрос, който не може да се разкъсва, за да не изопачим мисълта на автора, ще приведем целия 10 въпрос: „10. Вярно ли е, че тъкмо при това напрегнато положение пожарът в Райхстага послужи като сигнал за започване на изтребителния поход против работническото движение и като средство за преодоляване на трудностите вътре в «националната коалиция», към осъществяването на националсоциалистическото «единовластие» и към организиране на така наречената «тоталитарна държава», т.е. към насилствено разтуряне на всички други партии и организации, към «унификацията» на стопонските, държавните, културните, военните, спортните, младежките, черковните и други учреждения, печата, пропагандата и т.н.?“ (58–202).

В „Бележки към присъдата“, които представляват конспект на една непроизнесена пред съда реч, датираща от 23 декември 1933 г., Г. Димитров отново се връща към този въпрос, като отбелязва: „За осъществяване на «тоталитарна държава», на националсоциалистическо «единовластие»!“ (34–186).

Накратко казано, според Г.Димитров тоталитарната държава е такъв тип държава, която се стреми, първо, „към насилствено разтуряне на всички други партии и организации“, и, второ, към „унификация на стопанските, държавните, културните, военните, спортните, младежките, черковните и други учреждения, печата, пропагандата и т.н.“, с една дума, унификация на целия обществен живот.

П.Толиати в своите знаменити „Лекции за фашизма“, четени през пролетта на 1935 г. в Ленинската школа в Москва пред италиански комунисти-функционери на партията, работещи нелегално против режима на Мусолини, също разглежда италианският фашизъм като „тоталитарен режим“, „тоталитарна държава“. Той дори прави периодизацията на италианският фашизъм въз основа на тоталитарни елементи в него: „Тази тема аз бих раздедил на три периода: първият период — фашизмът до «похода към Рим», до края на 1922 г.; вторият период — от 1922 до 1925 г., той може да бъде охарактеризиран като опит за създаване на фашистки режим от нетоталитарен тип; накрая, третият период обхваща 1925–1930 г.; това е периодът на създаването на тоталитаризма и навлизането в най-голямата икономическа криза“ (116–33).

Още в началото на своя лекционен курс Толиати обяснява, че „италианският фашизъм не е бил по рождение тоталитарен, той става такъв от онзи момент, когато решаващите слоеве на буржоазията са достигнали максимално равнище на икономическо, а следователно и на политическо обединяване… тоталитаризмът представлява следствие от господството на финансовия капитал“ (116–44).

От самите заглавия, а още повече от съдържанието на отделните лекции се вижда, че в понятията „тоталитарна система“, „тоталитарен режим“, „тоталитарна диктатура“, чрез които разкрива същността на италианският фашизъм. Толиати влага следното съдържание: а) изграждане на „единовластие“ или еднопартийна система на фашизма по пътя на насилственото унищожение на всички други политически партии и масови организации — леви и десни, — без изключение; б) завладяване на държавата от фашистката партия, превръщане на държавната машина в нейно оръдие; в) изграждане на всеобхватна система от казионни масови организации, чрез които фашистката партия си осигурява контрола над гражданското общество (профсъюзите, младежките организации, организацията „Дополаворо“ и т.н.); г) създаване системата на корпорациите като икономическа основа на фашистката държава и бъдещия „фашистки строй“ (Мусолини).

Л.Лонго в книгата „Между реакцията и революцията“ определя фашистката диктатура в Италия като „безразделна, тоталитарна власт на фашизма“ (64–271). Той не си поставя за цел да подлага на специален анализ съдържанието на понятието „тоталитаризъм“, но доколкото може да се съди по контекста, влага в него приблизително същото съдържание, както и Толиати.

Съветският автор С.М.Слободской в своето задълбочено документално изследване на италианския фашизъм („Италианский фашизм и его крах“) също разглежда режима на Мусолини като тоталитарен. Пета глава на това монографично изследване е озаглавена „Установяване на тоталитарен режим“. Според автора „италианският фашизъм е навлязъл в «тоталитарната» фаза на своето развитие през ноември 1926 г.“ (110–65), когато са ликвидирани последните остатъци на буржоазната демокрация — политически партии и организеции, граждански и политически свободи — и фашистката партия установява своя абсолютен монопол.

Без да разяснява специално съдържанието на термина тоталитаризъм, Сантяго Карильо в книгата си „След Франко — накъде?“ характеризира фашистката система в Испания като „тоталитарна власт“ и „тоталитарна диктатура“ (76–19).

По същия начин процедира и испанският марксист Хосе Гарсия. В неговата книга „Испания XX века“ ние можем да срещнем определения на фашизма като „централизирана тоталитарна фашистка диктатура“ (20–279), държава „с тоталитарен характер“ (20–280), „тоталитарен строй отдолу догоре“ (20–282), „фашистки тоталитарен режим“ (20–287) или „тоталитарна фашистка държава“ (20–322) и т.н.

Тъй като в марксистката литература няма специално научно изследване на тоталитарната фашистка държава с нейната структура и закономерности, а същевременно този термин се използува, необходимо е едно систематично и детайлно изучаване, като се излиза, естествено, не от разбора на отделни изказвания, а от строгия анализ на структурата на главните фашистки държави (хитлеристка Германия, фашистка Италия и Франкова Испания) — анализ, който търси най-общите закономерности, повтарящи се във всяка една от тях.

По такъв начин понятието „тоталитарна фашистка държава“ придобива смисъла на една идеална, завършена фашистка държава, по отношение на която отделните фашистки държави са само приближения, модификации, съдържащи в не малка степен елемента случайност.

Всъщност това е и целта на всяко научно изследване — да даде идеалния, чист модел на определен кръг явления, за да може след това да използува този модел като основа за проникване в специфичната същност на отделните явления.

Създаването на модел на „идеалната“ фашистка държава има и голямо практическо значение, доколкото ще ни даде възможност във всеки отделен случай да установим за дадена страна има ли основание да бъде третирана като фашистка държава. По този начин ще преодолеем онзи вулгарно-политически подход, при който прозвището „фашистка държава“ или „фашистки режим“ е синоним на политическо заклеймяване, но не и резултат на обективен научен анализ.

Изграждането на модел на тоталитарната фашистка държава има принципиално методологическо значение както за всекидневния политически живот, така и за историографията. Невъзможно е например да се разграничи военната диктатура от фашистката без наличието на такъв модел, който ще послужи като критерий. Затова често за фашистка диктатура се представя всеки военен режим, дошъл на власт с помощта на армията.

Във връзка с това уместно е да напомним думите на П.Толиати, изказани преди четири десетилетия: „Терминът «фашизъм» много често се употребява не съвсем точно, предимно като синоним на реакция, терор и т.н. Такова определение е непълно. Фашизмът не означава само борба против буржоазната демокрация и ние нямаме право да прилагаме този израз, щом сме установили наличието на такъв именно вид борба“ (116–11).

Оказва се например невъзможно да се разкрият „особеностите“ на българския фашизъм без един общ модел на класическата фашистка държава. Преди да установим националните особености на даден фашизъм (български, румънски, унгарски или английски), трябва предварително да е установено що е фашизъм, кои са основните общозадължителни черти на фашистката държава.

Както се вижда от изложеното дотук, най-надежден път за изграждане модела на идеалната фашистка държава е да се изучи структурата на класическите фашистки държави, като се открият онези общи черти, без които е немислима конкретната фашистка държава. Придържайки се о този сравнителен метод, стигаме до следните основни черти на тоталитарната държава: а) насилствено установяване на еднопартийна система или „единовластие“ на фашизма чрез унищожаване на другите партии; б) срастване на фашистката партия с държавата; в) унификация на целия обществен живот; г) авторитарен начин на мислене с култ към националния водач; д) концентрационни лагери.

Разбира се, в случая е излишна баналната уговорка, че настоящото изследване няма претенцията за окончателно решаване на третираните въпроси. Целта на това изследване и значително по-скромна: да посочи един друг аспект в изучаването на фашизма, който изглежда твърде перспективен и актуален; да подпомогне изграждането на уединна теорият за фашизма, която да спести безкрайните лутания в детайлите на този или онзи национален фашизъм.