Грег Беър
Кралицата на ангелите (65)

65

Мартин Бърк седеше сам в апартамента си, взирайки се в празния Литвид екран, ръцете му бяха стиснати в скута — не можеше да спи. Дисплеят на екрана показваше 06:56:23, 29 Декември 2047. Тази сутрин щеше да посети Карол в болницата в качеството си на неин главен терапевт.

След това щеше да отиде да види Албигони и Ласкал в дома на Албигони — имението, пълно с мъртви дървета. Може би отново щеше да се наложи да си стиснат ръцете. Мартин не го искаше. Беше разтревожен. Сега не го усещаше, но знаеше, че нещо се е свило вътре в него, някаква частица от Емануел Голдсмит, преминала като боя, разливаща се между два потока вода. Знаеше, без да може да обясни откъде, че тази частица се е вмъкнало дълбоко в съзнанието му и дори в този момент се съюзяваше със собствените му подличности, модели на поведение и таланти, подготвяйки бунт. Нямаше представа колко време му остава; процесът можеше да отнеме години. Устните на Мартин се свиха в крива усмивка. Той беше пионер, едно от двете същества, получили чрез директно предаване паразита на умствено заболяване. Нямаше да използва думата „притежание“. Щеше да избягва всички тези конотации.

Официалното копие на неговия атлас на мозъка лежеше пред него, разтворен на грубата рисувана скица. Той се взря в нея с крайчеца на окото си. Колкото повече се взираше, толкова повече виждаше чертите на Сър в надрасканото лице.

Мартин щеше да настоява Албигони да използва всички средства, за да открие какво не е в ред, какво не знаеха за Голдсмит. Може би дори щеше да настоява Голдсмит да бъде подложен на кръстосан разпит при условия на терапия. Какво се беше случило с него, че такова нещо като Сър можеше да заема трона, най-високото място в съзнанието му? Че Кралят, Кметът можеха да бъдат лишени от власт или принудени да се признаят за победени?

Със серия от проклятия Мартин се отлепи от стола и отиде в банята. Съумя да се обръсне, без да се погледне в огледалото. Загадката на Роджър Аткинс за АСИМП, както беше предадена по Литвид, ехтеше в мислите му. Той я промени: Защо самоосъзналият се индивид избягва разбиването на образа си в огледалото? Защото не иска да премине от другата страна.

Всичко зависеше от Голдсмит. Мартин си взе душ, облече се с обикновена риза и бричове. Навън скоро щеше да бъде топло и слънчево, небето — ясно, а силните морски ветрове щяха да разнасят мириса на море. След като нахлузи старите си мокасини от нанокожа, Мартин се върна в дневната, спря до ниската масичка, протегна се и затвори атласа. Може би всичко беше заблуда. Имаше съмнения, че такова нещо би могло да се случи. Съзнанието беше независима, саморегулираща се система. Едно здраво балансирано съзнание можеше да понесе почти всички възможни атаки, освен крайно емоционално напрежение, причинено от истински събития. А Страната в крайна сметка беше един сложен продукт на фантазията. Мартин отново се усмихна, поклати неуверено глава и затвори вратата след себе си, излизайки на ранна утринна разходка. Той не можеше да се отърве от мисълта, че някой друг крачи по същите стъпки на два метра зад него.