Грег Беър
Кралицата на ангелите (55)

55

Мери Чой беше издърпала един стол до източния прозорец на спалнята. След това седна и зачака изгрева. Слънцето се появи час по-късно. Зората беше красива, гледана от имението високо в планините на Хиспаниола.

Мадам Ярдли беше напуснала масата предишната нощ и слугите бяха донесли пищна вечеря. Сулавиер беше ял много; Мери бе хапнала достатъчно, за да има сили. Повече не бяха говорили. След вечеря заведоха Мери до стаята й. През ума й минаха няколко хипотези и тя реши да ги проучи по-нататък през деня. Първата й хипотеза: това не е имението на Ярдли, а историческа реликва, използвана сега поради някаква стратегическа причина. Втората: никой не знае много за Ярдли, определено не и хората, които той управляваше. Третата: всичко, което й бяха казвали за Голдсмит преди появата на мадам Ярдли, е било лъжа. Четвъртата: мадам Ярдли не беше съвсем в ред и нищо не знаеше. Една жена, която пости, за да привлече вниманието на собствения си съпруг.

Вратата на стаята й не беше заключена. И все пак Мери не се опита да си тръгне. Тя вече не съжаляваше за загубата на пистолета. Отмъщението беше малко удоволствие, ако е насочено срещу мравки, изпълняващи задълженията си.

Мери си оправи косата в банята и огледа костюма си. На вратата се потропа.

— Госпожице, готова ли сте за закуска? — попита една жена.

— Да — тя погледна часовника си — 9:00. Вратата се отвори боязливо и се подаде едно малко, закръглено лице.

— Елате, моля!

Мери последва дребничката слугиня надолу по коридора. Сега се намираха в западното крило на къщата, където Мери не беше ходила преди. Слугинята отвори една врата, водеща към стая, обзаведена като офис. Вътре видя възрастна жена, облечена с обикновена черна престилка и Сулавиер, който седеше и печаташе нещо. Той вдигна поглед към слугинята и Мери, кимна намръщено, завъртя стола си и стана.

— Ще закусвате с полковник Сър — каза той на Мери. Старата жена я гледаше с усмивка. Сулавиер се обърна към слугинята на креолски. Тя кимна и се върна към работата си.

— Това беше майката на мадам Ярдли — каза Сулавиер, когато се отдалечиха.

Мери си спомни, че беше видяла кула на четири етажа, от тази страна на сградата. Стигнаха до края на коридора и Сулавиер тихо почука на широка двойна врата от махагон. Един приглушен глас зад вратата им каза да влязат. Шестима мъже и две жени седяха около дълга дъбова маса в просторната, висока, във формата на кула стая. Вътре, на височина от тридесет фута се издигаше прекрасна библиотека с украсени дървени етажерки и стъклени вратички. Вита стълба от желязо водеше към две балкончета, които даваха достъп до по-горните рафтове.

Двете жени и петима от мъжете бяха чернокожи или мулати, всички носеха черни униформи, някои с фигурата Самеди, забодена на гърдите им. Мери фокусира един висок, як, белокос мъж, седящ начело на масата. Той обаче не я погледна веднага, разлиствайки някаква книга. Масата бе покрита с петстотин или шестстотин книги от всякакъв размер и вид, от подвързани с кожа до измачкани хартиени корици. Мери никога през живота си не беше виждала толкова книги. Тя обаче не им позволи да отвлекат вниманието й от Ярдли за повече от миг. Той вдигна поглед от книгата, която държеше, затвори я тихо и я остави върху масата.

— Хубаво е, че те виждам отново Хенри. Как е малкият Дейвид? А Мари-Луиз?

— Добре са, полковник Сър. Бих искал да ви представя лейтенант Мери Чой.

— Благодаря. Моля, седнете. Тук ще ни сервират закуската. Хубаво ядене, не едно от наказанията на мадам Ярдли. Предполагам, че тя ви е нахранила снощи.

— Да — кимна Мери. Ярдли се усмихна широко и поклати съчувствено глава. Толкова приятен човек. Приличаше на англичанин и й се струваше познат. Нищо екзотично дотук.

— Добре. Мисля, че приключихме за тази сутрин — обърна се Ярдли към седмината. Те се поклониха вдървено, наредиха се един след друг и излязоха. Последният мъж затвори след тях двойните врати с тайнствена усмивка.

— Аз се предадох пред жена си — каза Ярдли. — Имахме спор. Изглежда, тя мисли, че липсва финес на опитите ми за извеждане на тази страна от варварството.

— Тя е невероятна жена — каза Сулавиер. Ярдли му върна усмивката с малко строго изражение. Чертите на Сулавиер се изопнаха.

— Хенри, мисля, че ще е добре да остана сам с госпожица Чой. Ако обичаш, присъедини се към останалите в трапезарията. Тази сутрин осигурявам здравословна закуска на целия персонал.

— Разбира се, полковник Сър. — Сулавиер излезе през двойните врати, затваряйки ги след себе си.

— Намирам тази стая за най-привлекателната в цялата сграда. Бих прекарал щастливо живота си като се оттегля тук и чета книгите на мосю Бушер.

Мери не каза нищо.

— Мосю Бушер — повтори той, приемайки празният й поглед за недоумение. — Санлуи Бушер. Премиер при предишния президент на Хаити, преди аз да поема властта. Той построи това чудесно имение и го укрепи година преди моето пристигане. За съжаление, той се усамоти в Жакмел и никога не превърна имението в своя крепост.

Мери кимна.

— Сега да минем на вашия случай, ако нямате нищо против да говорите преди закуската да е сервирана… — Той се намръщи почти комично и потърка ръце във въздуха. — Моля ви, не бъдете толкова сериозна. Давам ви честната си дума, че тези хора няма да ви наранят. Разбрах, че са ви унижавали… Извинявам се. Бях зает и нямах време за всички подробности. Дребните за един човек неща може да са катастрофа за друг. Отново се извинявам.

— Държат ме против волята ми — изрече Мери, без да обърне внимание на извиненията.

— Така е. Решителна схватка между вашето Министерство на вътрешните работи и Министерството на правосъдието и моето правителство. Проблемът скоро ще бъде разрешен. Междувременно можете да довършите разследването си. Няма да ви се пречи.

— Мога ли да говоря с началниците си?

— И те, и вашето правителство знаят, че не се отнасяме зле с вас.

— Бих искала да говоря с тях, колкото може по-скоро.

— Добре, възможно най-скоро — каза Ярдли. — Вие много сте впечатлила хората ми. Жан-Клод и Розел са от най-добрите ми служители и докладът им за вас е твърде ласкателен. Хенри точно сега е изключително нервен, за да бъде обективен. Семейството му е в Сантяго, а градът е обсаден от опозиционните сили. Тук сме на сигурно място, така е и в по-голямата част от Хаити. Но доминиканците винаги са налитали на бой.

— Казаха ми, че Емануел Голдсмит е тук — рече Мери. Тя не беше помръднала през цялото време. — Искам да го видя възможно най-скоро.

— Това е малко сложно. Аз самият не съм го виждал, но по-добре да поговорим за това след закуска. Моля, присъединете се към мен на масата. Казаха ми, че сте трансформирана… и сте много привлекателна. Не съм сигурен дали одобрявам този вид изкуство, но… очевидно вие сте един шедьовър. Доволна ли сте от новия си външен вид?

— От скоро съм така — каза Мери. — Сега имам втора природа. — Или така трябваше да бъде. — Полковник Сър, закуската наистина не е необходима. Аз просто…

— За мен закуската е важна и като диктатор, за какъвто ме смятат във вашата страна, мисля че имам право да ям преди да ме подложат на кръстосан разпит. — Той се усмихна с най-неблагодарната си усмивка. — Моля!

Мери нямаше да спечели нищо като се противопостави на гостоприемството му и седна срещу една купчина подвързани с кожа томове на френски. Трима от дребните слуги влязоха, внимателно отместиха книгите, докато се освободи единият край на масата и поставиха два комплекта прибори — сребърни съдове и чинии, украсени с инициалите S.B. Слугите донесоха купи с плодове, чинии с печена риба и шунка, задушен ориз, подправени с къри скариди и пушена херинга. Ярдли седна на пиршеството с лека въздишка.

— От четири сутринта съм на крак — довери той. — Само кафе и препечен хляб.

Мери яде достатъчно, за да задоволи глада си и да бъде учтива, но не каза нищо. Храната беше отлична. Ярдли бързо опразни една голяма чиния, отмести я настрани, настани се удобно на стола си и каза:

— Сега на работа. Вие сте убедена, че Голдсмит е извършил престъпленията, в които го обвинявате?

— Едно голямо събрание от съдебни заседатели беше достатъчно убедено, за да го подведе под отговорност.

— Аха. Вижте, той ми се обади, че идва и че е „закъсал“. Каза ми, че скоро ще го обвинят в убийството на осем души. Имал нужда от убежище. Попитах го дали е виновен. Той каза „да“ — предполагаше, че ще го закрилям при всички обстоятелства. — Ярдли поклати глава. — Поканих го да дойде. Веднага след обаждането му се замислих, че и аз самият ще бъда подведен под отговорност от вашето правителство по различни обвинения. Нямах време да се срещна с Емануел, но той е тук.

— Бихме желали да уредим екстрадирането му — настоя Мери. — Разбирам, че в момента правителствата ни не си сътрудничат, но когато…

— Вероятно няма да има такова „когато“ за известно време, години наред може би — промърмори скептично Ярдли, гледайки празната чиния. — Вие знаете за противоречията около Рафкайнд? Нова история.

Мери кимна.

— Ще ме извините, ако говоря по-бързо — изглежда имам вярната информация, а ние разполагаме само с около час… Това е доста време като се има предвид, че съм изправен пред голямо доминиканско въстание в Сантяго и Санто Доминго. Разбирате, че правя това, само защото Емануел Голдсмит беше нещо специално за мен.

Мери се съгласи. Ярдли сложи ръце върху масата, наведе се напред и очерта с тях квадрат във въздуха.

— Ето как стоят нещата. Аз сключих много сделки с президента Рафкайнд, който вярваше като мен, че правосъдието изисква нещо повече от терапия за престъпниците. Престъплението не е болест, която се лекува от доктори, то трябва да се третира по начин, който удовлетворява обикновените хора, а обикновените хора искат възмездие, което да отговаря на престъплението… Рафкайнд бе обвинен в убийство. Вероятно виновен. Имаше тайни спогодби с доброволческите организации за поддържане на реда. Аз съм съгласен, че той направи една кошмарна бъркотия и че може би е най-порочният и заслужаващ порицание лидер в историята на вашата страна, но… — Мери лесно можеше да продължи думите му.

— Той беше на власт — каза тя с изкривена усмивка. Ярдли се отнесе към усмивката с искрено подозрение.

— Със сигурност дори и полицията не го е подкрепила след разкритията.

— Не. Не официално.

— Добре. Накратко, неговата идеална правна система не беше много по-различна от нашата. Ние третираме престъпленията с нещо повече от терапия.

— Вие използвате адски корони — каза Мери.

— Да, разбира се. Хората на Рафкайнд уреждаха сключването на сделки за износ на нелегални пратки. Вашите доброволчески отряди се сдобиха с много адски корони от нашите складове с отстъпка… Рафкайнд беше доведен до самоубийство след публичната врява около случая с Фридман. Той избра сребърния куршум на Кристоф — отрова, в неговия случай — вместо гилотина. Предполагам, че щеше да бъде подложен на терапия, ако беше осъден. И все пак, той предпочете смъртта пред публичния позор.

— Вие все още изнасяте адски корони — настоя Мери.

— Не директно в САЩ. Ние снабдяваме един световен пазар и всичките ни контакти са легитимни. Рафкайнд беше единственото изключение и какво можех да направя аз? Той би могъл да създаде на Хиспаниола сериозни проблеми. Не се нуждаеше от услугите на нашите войници в началото на втория си период на управление, след като успешно беше приключил акциите си в Боливия и Аржентина. Носеше се на вълната на голямата популярност. Не виждах друга алтернатива освен да осигурявам адски корони.

Мери слушаше невъзмутимо.

— Но адските корони са легални в Хиспаниола. Подходящото им използване е честно според мен. Законите са много стриктни и твърдо прилагани.

— Селекторите не извършват официални съдебни процедури — каза Мери.

— Те водят политика на подмолна съпротива — кимна Ярдли. — Не искам да давам оценка на тях или на които и да било аспекти на вашето общество. Хиспаниола може само да реагира, да остава жива и досега се е справяла много добре под моето командване.

— Къде е Голдсмит? — попита Мери.

— Наблизо, на деветдесет километра оттук, в затвора „Хиляда Цветя“.

— И вие не сте се срещали с него? Вашият приятел?

Лицето на Ярдли се вкамени.

— Имам си причини. Основната е, че няма време. Второстепенната е, че чух признанието му. Искал да избяга в Хиспаниола, за да намери убежище. Смятал да разчита на приятелството ми след като извърши ужасно и безсмислено престъпление. Дори и най-добрият ми приятел Емануел не се държа като добър приятел — не може да мисли, че ще наруша законите на Хиспаниола. Ние нямаме договорености за екстрадиране. Приемаме престъпници от други нации за хвърляне в затвора — официално или по друг начин.

Мери беше чувала за това, но не смяташе, че я засяга, досега.

— Затваряте ги в затвора?

— Имаме пет международни затвора. Някои правителства плащат добре за тази услуга. Но Голдсмит… Ние няма да вземем пари за него. Той остава тук.

— Защо? Законите на моята страна…

— Вашата страна ще се занимае с него и ще го освободи като нов човек. Той не заслужава такава снизходителност. Нещастието на роднините на жертвите продължава. Защо и той да не страда? Възмездието е сърцевината на всички правни системи. Просто ние тук сме по-честни.

— Той ви е бил приятел — възкликна Мери изумена. — Той ви боготвореше.

— Още по-зле. Той предаде всичките си приятели, не само тези, които уби.

— Но никой не знае защо ги е убил — Мери беше принудена да заеме неудобната позиция на адвокат на дявола. — Ако наистина е неуравновесен и не е отговорен…

— Това не е моя грижа. Тук не екзекутираме затворниците. Провеждаме наш вид терапия. И вие много добре знаете, че тези, които минават през адската корона, никога не повтарят престъпленията си.

— Той е с адска корона?

— Ако не в момента, то до края на деня ще бъде. Присъдата е издадена.

Мери се облегна на стола си шокирана, без да може да проговори.

— Никога не съм очаквала такова нещо — призна тя.

— Ние вършим вашата работа, скъпа моя — каза Ярдли, протягайки се напред, за да потупа кокалчетата на пръстите й. — Ще ви заведат в Хиляда Цветя. Ще ви покажат затворника. След това, мисля, че през следващите три или четири дни ще уредим с вашето правителство завръщането ви в Лос Анджелис. Може да приключите с делото на Емануел Голдсмит. Той никога няма да напусне Хиляда Цветя. Никой никога не е избягал, ние го гарантираме на всички нации, договаряли се с нас.

Мери поклати глава. Чувстваше се така, сякаш стаята със стотиците хиляди книги може да се стовари отгоре й.

— Настоявам за освобождаването на Голдсмит и предаването му в моите ръце — каза тя. — В името на Международните закони и благоразумието.

— Добре, добре — поклати глава Ярдли. — Но Голдсмит дойде тук доброволно и открито се възхищаваше и подкрепяше нашите закони и реформи. Честно и благоразумно е той да живее със собствените си убеждения. Ако нямате какво да добавите, мисля че срещата ни е към края си.

Двойните врати се отвориха и влезе Сулавиер.

— На госпожица Чой ще й бъде показан Емануел Голдсмит в „Хиляда Цветя“ и след това, когато кажа аз, ще я свържем с посолството на нейната страна. Благодаря ви за търпението, госпожице.

Ярдли се изправи и направи жест към вратата. Шестима униформени мъже влязоха и заобиколиха Сулавиер. Той взе ръката на Мери и я изведе в коридора.

— Това е рядка привилегия — каза той. — Аз самият никога не съм закусвал с полковник Сър. А сега, моля, елате. Има два часа път до затвора. Пътищата не са добри, а и трафикът на военни коли ще е голям. В крайна сметка, не е много далеч от Сантяго.