Грег Беър
Кралицата на ангелите (36)

36

Институтът за Психологически Изследвания се издигаше върху поляна от 17 акра като пирамида, краят на която прорязваше един десететажен, зелен стъклен цилиндър. Сградата първоначално е принадлежала на един руско-китайски изследователски център. При президента Рафкайнд много китайски и руски холдинги в Съединените Щати били национализирани след неизпълнени парични задължения към Американски банки.

Сградата не била използвана 6 месеца, след което била продадена на Мартин Бърк. След година ИПИ работеше с 300 души персонал.

Поляната бе самоподдържаща се, каквито бяха всички градини на ИПИ. Из цялата сграда арбайтерите би трябвало да са запазили всичко непокътнато. С изключение на грабежите, извършени от хората, ИПИ трябваше да е такъв, какъвто го бе оставил…

Колата паркира пред стъклените врати и Мартин слезе, протягайки се да вземе слейта си от Ласкал.

— Проверихме всички федерални подслушвателни устройства — каза Ласкал. — Никои не се използват в момента. Мястото е спокойно.

Мартин пренебрегна това и се отправи към стъклените врати. Не го спряха. Влезе в сградата, както бе влизал хиляди пъти преди това, като че нищо не се беше случило.

Ласкал го последва на дискретно разстояние. Мартин се забави на рецепцията, тропайки с пръсти по слейта си. Той хвърли поглед към Ласкал, който си възвърна призрачната усмивка. Мартин кимна, продължи напред покрай празното първо бюро и извика през рамо:

— Кой охранява мястото?

— Не се тревожи — каза Ласкал. — Безопасно е.

— Току-що пристигнахме и влязохме… — гласът на Мартин заглъхваше. Да не се тревожи. — Къде е доктор Нюман?

— Всички са на първо изследователско ниво — отвърна Ласкал, следвайки глухите стъпки на Мартин.

— А къде е Голдсмит?

— В една от стаите за пациенти.

Мартин влезе в стария си офис в края на коридора, две врати преди асансьорите за подземното изследователско ниво. Шкафовете за дискове се отвориха при докосването му, но бяха празни; бюрото му бе чисто. Хапейки долната си устна, той изпробва чекмеджетата на бюрото — бяха заключени и не приеха отпечатъка на палеца му. Беше се върнал, но не си беше вкъщи; домът му вече не го познаваше.

— Тези неща не ти трябваха, нали? — попита тихо Ласкал от вратата. — Не ни каза, че са ти нужни.

Мартин бързо поклати глава и мина покрай него. Вратата на асансьора се отвори при допира му и той се качи, последван от Ласкал. Мартин почувства, че гневът му нараства и се опита да го контролира. Две думи продължаваха да ехтят в главата му: Никакви права. Може би това означаваше, че нямаха никакво право да претърсват работното му място; също така можеше да означава и че той нямаше право да се намесва в никакви действия, които имаха нещо общо с ИПИ.

Двадесет и седем фута надолу. Вратите се отвориха. Мартин зави наляво и решително отвори огромната врата към централния изследователски център. Спря, сложил ръце на бедрата си, хвърляйки погледи към снижената сцена. Над сцената, зад дебело стъкло, три редици от въртящи се места оформяха галерия. Снопове светлина блестяха нежно, идващи от полусферичния купол. По-голямата част от оборудването си беше на мястото, както го бе оставил. Беше поддържано от два изследователски арбайтера: белият и сребрист нетрошлив цилиндър, наномонитори, пет компютъра и едно мислещо устройство, наредени отляво на три сиви дивана, без буферния компютър, чрез който изследователи и изследвани можеха със сигурност да разберат, че плуват във време на закъсняла симулация…

Мартин облиза устните си и се обърна към Ласкал.

— Добре — каза той. — Да започваме.

Ласкал кимна.

— Госпожица Нюман и господин Албигони са в наблюдателната зала. Успяхме да осигурим четири от петте асистента, за които помолихте.

— Кои?

— Ървин Смит, Дейвид Уилсон, Карл Андерсън, Марджъри Ъндърхил.

— Тогава нека да съберем групата.

Отидоха зад сцената, минаха през още една малка врата и излязоха в коридора, водещ към стаите на пациентите. Мартин си спомни последния от 27-те човека, които беше изследвал и подложил на терапия тук, млада жена на име Сара Нин. Той ясно си спомняше нейната Страна, една джунгла, пълна с екзотични животни. Пътувайки през нея той почти бе заобичал Сара Нин. Вътрешно тя бе толкова спокойна, а външно — огромна, приличаща на крава, нормална до тъпота, очевидно от нищо необезпокоявана.

Той често бе сънувал Страната на Сара Нин. Съмняваше се, че светът на Голдсмит ще бъде толкова прост или приятен.

Голдсмит бе държан в стаята, която бе обитавала Сара Нин. Двама яки и високи мъже в дълги костюми стояха пред тази врата, гледайки ги сериозно, докато се приближаваха, кимвайки на Ласкал.

— Г-н Албигони е там вътре — каза по-високият от двамата, посочвайки към вратата направо по коридора — наблюдателната зала.

Ласкал отвори вратата и Мартин влезе.

Албигони и Карол Нюман седяха на столовете срещу главния екран и говореха тихо. Те вдигнаха поглед при отварянето на вратата. Карол се усмихна и се изправи. Албигони се облегна напред с лакти върху коленете, веждите му бяха повдигнати в очакване. Мартин се протегна и стисна ръката на Карол.

— Почти сме готови — каза тя. — Проведох един опреснителен курс за четиримата ни асистенти. От дълго време не са работили.

Мартин кимна.

— Разбира се. Аз също искам да говоря с тях.

— Ще бъдат тук след няколко минути — каза Карол.

— Добре. Аз само… хвърлих бърз поглед на театъра. Всичко, освен буфера, изглежда си е на мястото.

— Това е достатъчно — потвърди Карол. Мартин се опита да не гледа право в нея. Сега се чувстваше особено уязвим. Пулсът му препускаше, той периодично поемаше въздух и не можеше да стои спокойно.

— Как е Голдсмит?

— Беше добре, когато говорих с него — каза Албигони. Подбудителят на всичко това изглеждаше спокоен, като ядро, около което Мартин ще обикаля като електрон. Маловажно. Защо беше тук тогава? Всичко бе готово за работа, можеха да го направят и без него.

— Нека го видим тогава — рече Мартин, нагласяйки третото място в подходяща позиция, за да гледа главния екран. Ласкал седна зад него. Карол активира екрана.

— Стая номер 1, моля — каза тя.

Голдсмит седеше на ръба на грижливо оправеното легло и държеше върху коленете си книга. Черната му коса беше разрошена, дрехите смачкани, но изглеждаше спокоен. Мартин внимателно проучи лицето му. Забеляза сънливите, покрити с гурели очи, линиите около носа, които говореха за силен характер и устата — стисната здраво. Очите му се движеха по книгата, изцяло концентрирани върху нея.

— Коя е книгата? — попита Мартин.

— Коранът — отвърна Албигони. — Специално издание, което публикувах преди 15 години. Това беше единствената книга, която носеше със себе си.

Мартин погледна през рамото си към Ласкал.

— И той я е чел през цялото време досега?

— От време на време — кимна Ласкал. — Той я нарече „религията на робите“. Каза, че ако ще го вкарват в затвора, трябва да е наясно с манталитета на господарите.

— Мюсюлманите са извършили много набези за роби — промърмори Карол.

— Знам — поклати глава Мартин. — Но той не е мюсюлманин, нали? В описанието му не е споменато нищо за това.

— Не е мюсюлманин — потвърди Албигони. — Доколкото знам, не вярва в никаква официална религия. Посещавал е един магазин за ритуални артикули в Лос Анджелис, повече от изследователска, отколкото от духовна потребност, предполагам.

Двама пациенти на ИПИ бяха с ислямска вяра. Техните Страни бяха трудни и плашещи места, великолепни от изследователска гледна точка, но не бяха по вкуса на Мартин. Беше се надявал да тренира ислямски изследователи да се справят с тази културно и религиозно неизследвана област, но не му бе дадено достатъчно време.

— Той изглежда по-спокоен от мен — каза Мартин.

— Подготвен е за всичко — кимна Албигони. — Може да вляза с пистолет или дяволска корона и той ще ме посрещне.

— Масов убиец като светец мъченик — каза Карол. Тя погледна Мартин с лека заговорническа усмивка, сякаш казваше „Перфектното предизвикателство, не е ли така?“

Усмивката на Мартин към нея беше просто трепване. Стомахът му бе стегнат на топка. Имаше разлика между това да си превърнат във Фауст и да си Фауст. Той беше на път да пресече линията.

Ръцете на Голдсмит бяха стегнати, пръстите му бяха сграбчили здраво книгата. Чисти. Без кръв.

Мартин стана.

— Време е да започваме работа. Карол, нека да се срещнем с четиримата асистенти и да планираме следващите няколко дни.

Албигони го погледна с изненада.

— Ние не започваме изведнъж, г-н Албигони — каза Мартин, доволен да види нещо друго освен спокойно очакване по лицето му. — Планираме, подготвяме, репетираме. Вярвам, че сте ни дали достатъчно време.

— Толкова, колкото ви е нужно — каза Ласкал.

Мартин рязко кимна и взе ръката на Карол.

— Господа, извинете ни. — Те заедно напуснаха стаята. Мартин поклати несигурно глава, когато минаха покрай охраната и двамата продължиха надолу по коридора.

— Иска ми се всички просто да си вървят — каза той.

— Те плащат сметката — напомни Карол.

— Бог да ни е на помощ!

* * *

Интеграцията, както и развитието на разнообразните вътрешни и външни езици продължава през целия живот на индивида, но в по-голямата си част, основната работа се извършва в ранна възраст, естеството на страха претърпява радикална промяна у много пеленачета. Преди тази възраст новородените се страхуват от непознати усещания — силен шум, непознати лица и т.н. След втората година към тези страхове се прибавят или ги заместват страховете от липсата на усещания, особено тъмнината. На тъмно или при тишина могат да се проектират някои скрити съдържания на съзнанието. С помощта на езика детето разбира, че това скрито съдържание на неговото съзнание не е разбрано от родителите му. Детето започва да сублимира езика на Страната на Съзнанието. То е на път да се превърне в зрял индивид.

Мартин Бърк, Страната на Съзнанието (2043–2044)