Грег Беър
Кралицата на ангелите (19)

19

Очите на Ричард Фетъл се затваряха от умора и той остави химикала. Като мигаше и бършеше чело с опакото на ръката си, той стана от леглото. Мускулите му се бяха схванали, зрението му бе замъглено, ставите пукаха, а пръстите му трепереха. Чувстваше се като човек, издигнал се на повърхността от глъбините на голям гуляй, но все пак изпитваше огромно облекчение и достойнство от написаното. Ала не се осмели да прочете десетте гъсто изписани и нечетливи страници. Вместо това си направи чаша черно кафе, поразмишлява върху старите цитати на Голдсмит за кафето и сметаната и се усмихна, докато пиеше, като че по някакъв начин поглъщаше кръвта и плътта на поета. С думи той вече го беше правил. Караше го да се чувства добре. Съвсем скоро ще свие Голдсмит в малка пъпчица и ще го изстиска, след като вече го е въплътил в ритуала на писането.

Разходи се из апартамента като се усмихваше идиотски и размишляваше. Човек, който най-после бе чист или най-малкото виждаше края на мръсотията.

Какво бе нужно за разкъсване на връзките? Злоупотреба. Какъв бе продуктът? Думи. Какво беше усещането? Екстаз. Докъде щеше да доведе всичко това? Може би публикация. Добро ли е, за да се публикува? Да.

Голдсмит най-накрая щеше да му послужи.

Той се протегна, прозя се и погледна часовника си: 15,50. Не беше ял след посещението на Селектора. Отвори хладилника, вдиша хладния въздух и затърси пакети с риба и купа със зеленчуци, вече не съвсем пресни. Наля си чаша делакт. Черни следи по белия екран, обратно към бялото.

Ричард спря. Почеса се бавно. Разтърси глава. Остави храната на тезгяха. Кое е по-важно от храната? Върна се в спалнята и взе парче хартия. Намери обидния пасаж и го изтри като прокара гумата в края на молива през листа. След това небрежно издуха настрани остатъците от молива и преработи написаното. Продължи и по-нататък. До 16,50 имаше петнадесет издраскани страници.

Ричард стана. Лицето му отразяваше протеста на тялото, който сега беше истинска агония. Опита се с упражнения да се възстанови и да се раздвижи. Мисълта за горещ душ и топло слънце, което да топи като масло мускулите му, далеч от всякаква техника, трябваше да подейства.

Олюлявайки се отиде в дневната. Гласът на апартамента съобщи за посетител и очите му замръзнаха широко отворени. Върху предната рамка на вратата се очертаваше висока сянка.

Ричард надзърна през пластмасовата оптическа шпионка и видя едно pd^[1]: черната преобразена жена лейтенант Чой. Той дръпна ръце назад, пляскайки като че се бе изгорил. Нерешителността му се смесваше с внезапно обладаващи го гърчове. Исусе! Аз не заслужавам това. Кога ще свърши?

Ричард отвори месинговата плоча на вратата под шпионката.

— Здравейте! — гласът му прозвуча твърдо и сдържано.

— Р. Фетъл — каза Мери Чой, — извинявай, че те притеснявам. Може ли да ти задам още няколко въпроса?

— Вече ви казах това, което знам…

— Да и със сигурност си вън от подозрение, но аз искам малко информация за миналото. Впечатления.

Тя се усмихна с онази прекрасна неземна усмивка. Красивите малки бели зъби зад плътните гладки устни изящно контрастираха на черната кожа. Изражението й го отклони и му създаде още едно затруднение. Тя не може да бъде истинска, нищо от това не е истинско.

— Може ли да поговорим вътре?

Ричард се дръпна назад.

— Не се чувствам много добре — каза той. — Не съм ял цял ден.

— Съжалявам. Бих дошла по-късно, но времето ми е ограничено. Министерството иска отговорите веднага. Ти можеш да ми спестиш едно пътуване до Хиспаниола.

Ричард не успя да скрие интереса си и отвори вратата.

— Ти мислиш, че Емануел… мислиш, че Голдсмит е отишъл там?

— Възможно е.

Той прехапа устни и леко се прегърби. За Ричард беше трудно да не е открит и приятелски настроен дори към тази Немезида. Леко отегчено, той каза:

— Ела вътре. Радвам се, че не съм заподозрян. Днес беше още един тежък ден.

Няма да й каже за Селектора. Тя няма да бъде близо, ако се разчуе и Селектора се завърне. Не желае и пет секунди в гърчове.

— Извинявам се за държанието ни към теб по-рано. Бяхме разстроени от това, което открихме.

Ричард кимна с глава.

— Необичайно е. — Имаше намерение да каже отвратително, ужасяващо, но шокът беше минал.

— Все още не сме намерили Голдсмит. Но ние сме сигурни, че той е убиецът. Писал е писма на полковник сър Джон Ярдли. Знаеше ли това?

Ричард кимна.

— Как се почувства като го разбра? — попита с истинско любопитство Мери Чой. Зад кожата и красотата тя изглеждаше истинска и способна на съчувствие. Ричард погледна косо, опитвайки се да види дъщеря си зад това лице, опитвайки се да си представи Джина като възрастна. Дали Джина би се решила на трансформиране? Основна критика на бащиното наследство.

— В момента не мога да определя чувствата си, за каквото и да било, още по-малко относно Емануел — каза Ричард, успокоявайки се бавно. Той седеше като жерав на старото извехтяло канапе и махна към Мери да си вземе стол. Тя придърпа един. Женствено и изтънчено седна без никакво притеснение.

Когато се наклони, светлините върху лицето й бяха като фазите на черна луна. „Това е добре. Запиши го.“

— Одобряваш ли Хиспаниола? — попита тя.

— Не всичко, което вършат.

— Но Голдсмит го е одобрява.

— Той наричаше Ярдли пречистващ. Някои от нас бяха смутени от това.

— Посещавал ли е Ярдли през последната година или две?

— Ти трябва да знаеш.

— Няма как да сме сигурни. Може да е пътувал под друго име.

— Не и Емануел. Той беше свободен.

— Ходил ли е до Хиспаниола?

— Не мисля, не.

— Говореше ли за Хиспаниола като за убежище, пристан?

— Той смяташе, че островът е дисниленд. Оценяваше, че хората имат достатъчно храна и че работят, но не харесваше местата за туристи и курортите, не.

— Но веднъж е отишъл там.

— Мисля, че тогава той… взе решение.

— Значи не смяташ, че би се върнал там?

— Не знам. — „Но ти знаеш. Той никога няма да се върне там.“

— Ами ако се почувства в опасност и Ярдли би го защитил?

— Предполагам, че може да се върне. Но наистина не мога да кажа.

— Мислил ли си за това, което се случи? Осъзнавам, че е било травмиращо.

— Не съм мислил много за това. Никога и през ум не ми е минавало, че той би направил такова нещо… Ако го е направил.

„Емануел е поетът, който убива. Те знаят. Те са замразили апартамента. Ти знаеш.“

— Какво би го накарало да направи такова нещо? Кариерата му ли западаше? Провал в обществото?

Ричард се засмя.

— Вие сте в Сенките, лейтенант Чой. Проваляне — той се изсмя тихо на тази дума.

— Но той не е живеел в Сенките, а в Южния Гребен.

— Емануел прекарваше много от времето си тук долу с нас. С Мадам дьо Рош.

— До преди осем или девет месеца. След това е молел хората да го посещават. Това ли беше причината да го навестяваш вместо да го срещаш при Мадам дьо Рош?

— Да.

— Защо се е променил?

— Това бе просто прищявка.

— Не ставаше ли все по-ексцентричен?

— Ексцентризмът е повече от престореност за поета. Той е необходимост.

Мери Чой се усмихна:

— Не изглеждаше ли огорчен, недоволен?

— Недоволен, може би. Не от мен, от другите. Предполагам, че те ревнуваха. Завист.

— Дори в годините, когато популярността му намаля?

— Когато водачът остарее, идва ред на младите лъвове… — „Така ли беше наистина? Не съвсем. Май се опитваш да излъжеш Немезида.“ — Всъщност, тук нямаше такъв вид съперничество. Той посещаваше Мадам дьо Рош по-рядко през последните две години, но поддържаше връзка с нея. Аз бях…

Той погледна настрани, облизвайки устни.

— Ти беше най-лоялният му приятел.

— Различен от младежите, студентите и поетите от Гребените. Той ги посрещаше често в апартамента си. Никога при Мадам дьо Рош. Създаваше ново семейство, нов кръг от приятели, може би. Но той не спря да се вижда с мен. Имам предвид да ми позволява да го посещавам.

— Какво му харесваше у поетите и студентите от Гребените?

— Енергията им. Липсата на претенции. Имам предвид лъжливите, безсмислени претенции на възрастните. Иначе всички млади хора са претенциозни. Това им е работата.

„Нейният тон, топлината й ми напомнят за дъщеря ми.“

— Защо би решил да ги убие?

Ричард погледна надолу в скръстените си ръце:

— За да ги спаси — каза той. — Емануел не предвиждаше голямо бъдеще за нас. Не смяташе, че ще оцелеем след това време на изпитания.

— Имаш предвид второто хилядолетие? Той не беше апокалиптик, нали?

— Не. Той ги презираше. Смяташе, че ако се опитаме да прочистим цялото си зло, нищо няма да остане, нито гръбнак, нито воля. Ние бихме се срутили. Каза ми, че се опитваме да се издигнем от пъпчивото си юношество до средната си възраст. И то твърде бързо. Смяташе, че ще се провалим и отново ще пропаднем в една ужасна, технологическа ера. Невежество, простащина, но технологично укрепена.

— Мислиш, че вероятно е убил приятелите си, за да ги спаси от провал?

„Не. За да спаси себе си.“

— Не знам. Наистина не знам. Иска ми се да можех да ти помогна.

— Би могло Голдсмит да е преживял психически срив? Без разум или рационалност, просто грохване?

— Предполагам, че е било това.

— Не виждам как би могло да се случи, господин Фетъл. Изглежда нехарактерно. Той не е бил психически сломен самотник. Поддържал е достатъчно силни връзки с хора като теб. Извън промените, които можем да припишем на късната средна възраст, извън малкото ексцентрични политически възгледи, ние просто не можем да намерим никаква причина за това, което той стори.

— Може би е потиснал признаците на срива?

— Не е лесно, но предполагам, че е възможно — каза Мери Чой. Тя го огледа мълчаливо за няколко секунди. Ричард въртеше парче гума между пръстите си.

— Имаше повече от един Емануел Голдсмит — каза той най-сетне. — Можеше да бъде приятен и разумен, но и отчужден, рязък, жесток.

— Повече от нормалните промени на личността?

— Само предполагам. Не знам. Понякога изглеждаше много различен.

„Обясни го на себе си. Какво правиш? И това ли е измислица? Даже и ти не знаеш.“

Мери Чой се изправи, черният й костюм прошумоли по ръцете и коленете й.

— Ти подозираш, че не е отишъл в Хиспаниола?

— Не знам — изчерви се изведнъж Ричард. Той й хвърли бърз поглед, отдръпна се, ядоса се и се запъна.

— Бих искал да помогна. Наистина бих искал.

— Би било приятелска постъпка да ни помогнеш да хванем Голдсмит преди някой Селектор да го открие. Разбрахме, че го издирват.

Червенината по лицето на Ричард се засили. В продължение няколко секунди не можа нито да проговори, нито да помръдне, изпълнен с дълбока и неописуема ярост.

— Да — успя да каже той. — Да.

„Тя знае. Може би работи с тях. Да го покаже. Да й каже.“

Мери Чой го гледаше как се гърчи, лицето й беше неумолимо спокойно. Той чувстваше, че напразно е бил уклончив. Чувстваше, че тя е била права.

— Аз исках… Аз-аз-аз… Искаше ми се да можех да ви помогна. Наистина ми се иска. Чувствам се толкова безсилен и невеж, наистина…

Той погледна нагоре, маскирана болка, молеща красноречиво без думи.

„Признай слабостта и неспособността си. Всичко написано е погрешно и безсмислено. Пропиля един следобед. Надеждите за възстановяване са загубени. Покажи й страниците. Откажи се и…“

— Благодаря — каза Мери Чой. — Оценявам откровеността ти.

Той се изправи и тя отиде до вратата, усмихвайки се почти нагло. Още една бучка в гърлото. Краката му замръзнаха на място, очите му бяха широко отворени, а главата наведена раболепно. Тя затвори тихо вратата, щракна резето и като оттегляща се пантера продължи плавно надолу по пътя.

Ричард легна отново на канапето с безсилно отпуснати ръце. Измина половин час, без да помръдне. След това, едва събрал решителност, отиде в спалнята си, взе петнадесетте ръкописни страници и прочете гъсто изписан ред: „Всичко, което съм като поет, зависи от това колко далеч имам намерение да стигна, колко далеч отвъд границите на човешкото благоприличие.“ Разкъса скъпата хартия с петна от химикал на малки парченца. По бузите му имаше сълзи като капчици пот. Той изсумтя и захвърли остатъците в ъгъла.

Застана като дънер, очакващ да бъде повален, с отпуснати ръце с дълги пръсти и увиснала челюст. След това взе още няколко листа хартия и химикал, седна на леглото с натрупани зад гърба възглавници и написа най-отгоре на първия лист:

„Свърши се с кръв и разкъсана плът, но започна с реализация на моята хуманност. Не можех да се отърся от тежестта на болката и злото чрез изкуството си, можех само да ги неутрализирам като направих това, от което се гнусях.“ Ричард започваше да чувства, че не всичко е загубено, когато домашният арбайтер съобщи, че Надин се е върнала.

* * *

„Нищо, което съм завършил, нищо, което съм написал или направил, не е струвало и пукната пара. Говорили са ми за постигнати успехи, но един нов глас вътре в мен, силен глас, ми казва, че съм бил измамен. «Това е благодарността на егото и тя не е сторила никому добро», повтаря гласът. «Усилията ти са били слаби и самоизмамни. Ти си постави за задача да опишеш човешкия стремеж към саморазрушение, но вдигна пръсти към всички, освен към себе си. И кой ти помогна в тази комедия на погрешни посоки? Тези, които те обичат най-много.»“