Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Кралицата на ангелите (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Queen of Angels, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2010)

Издание:

Грег Беър. Кралицата на ангелите

Превод: Здравка Евтимова

Редактор: Валери Манолов

Формат: 16/56/84

Издателска къща „Пан“, 2001

Предпечат ЕТ „Катерина“

Печат „Балканпрес“ — София

ISBN 954–657–384–1

История

  1. — Добавяне

Книга трета

Както хаосът може да има смисъл, така и това създание може да има съзнание, създадено за да придава значение и да го манипулира, както ръката е създадена, за да хваща и опипва материята.

Мая Церен, Божествени Ездачи — Живите Богове на Хаити

56

Очаквайки пълното влизане в Страната, Мартин мислено поиска и получи достъп до комплекта инструменти, посегна да го дръпне надолу с дясната си ръка, която все още не можеше ясно да различи. Комплектът инструменти беше единственото нещо, което виждаше ясно: симулация на лъскава червена кутия, в която имаше дисплей, отразяващ развитието на процеса на сондиране. Активирането на кутията с инструменти разкриваше търсачка и комбинация от превключващи устройства, с които Мартин можеше да мести връзката от честота на честота или от канал на канал. От едната страна на червената кутия висеше и една аварийна връвчица, която можеше да дръпне при спешен случай. Мартин никога не беше използвал връвчицата. При настоящото сондиране, излизането от Страната веднага щеше да бъде трудно, може би невъзможно; без буфер дръпването на връвчицата щеше просто да прекъсне връзките между субекта и изследователя.

Този път Страната на Голдсмит беше топла сивота, преработени от съзнанието, но неактивни в момента знания. Голдсмит беше в състояние на контролиран неутрален сън, без сънища. Мартин чувстваше присъствието на Карол като още по-голяма топлота в сивотата. Докато изпробваше комплекта инструменти, той се опита да комуникира с Карол.

— Чуваш ли ме?

- Нещо нещо.

— Опитай отново.

— Хмм.

— Не те чувам ясно.

— Сега чуваш ли ме?

— Да. Нека опитаме емоционален трансфер — предложи Мартин.

Тя му изпрати сигнал, който той интерпретираше като професионална привързаност и нетърпение да започнат работа. И двамата бяха нетърпеливи; след дълъг сън през нощта, Мартин никога не беше се чувствал толкова готов да изследва Страната.

— Улавям твоя ентусиазъм — каза Мартин. — Мисля, че обичаш да работиш тук с мен.

— Почти позна. От теб получавам нещо повече от професионална топлота, смесена с нетърпение да започнем работа.

— Правилно си ме разбрала — съгласи се спокойно Мартин. Тук те разполагаха с огромна свобода и простор. Съвсем скоро никой от двамата нямаше да може да прикрива емоциите си от другия, а и субектът нямаше да може да крие дълбоките си психологически процеси. — Ще ни преместя на някое активно ниво и ще се огледам за точка на влизане. След това ще активирам твоя комплект инструменти, за да можем да работим поотделно, ако се наложи.

— Ясно. Мисля че виждам пред нас гора. На входа ли сме вече? Не, почакай… не е гора. Виждам очертания на много и различни образи. Какво е това, Мартин?

— Може би все още получаваме визуални петна.

— Липсата на буфера прави това още по-остро, по-внезапно, нали? — попита Карол.

— Така изглежда. Но все още не виждаме това, което търсим. Сега сменям местоположението и канала. Към предварително избрания вход… точка две седем на картата на Марджъри. Ние видяхме…

Внезапността на влизането им беше зашеметяваща. В първия момент виждаха само неутрална сивота без начало или край, перфектна и спокойна като огромен кристален басейн. В следващия — жарко синьо небе и безгранична пустиня, пресечена от три безкрайни магистрали.

— Ууф — изпъшка Карол. — Извини ме, но това не беше много гладко.

— Извинявай. (Огорчение.) В Страната сме.

— Виж колко е ясно. Уау! Мартин, виждам те перфектно!

Мартин се изправи върху пясъка, чувствайки го как хрущи под краката му. Той видя Карол да върви по най-близката магистрала на десет или петнадесет метра. Тя носеше дълга до коленете бяла рокля без ръкави и високи бели обувки. Чудесно за климата, който би трябвало да бъде изгарящо топъл, но в Страната нямаше температурни крайности. Мартин почувства само топъл бриз.

— Ти носиш избелели дънки и черна риза с къс ръкав — докладва Карол. — И ботуши.

Той се погледна. Съзнанието му беше облякло образа му точно така.

— На колко години изглеждам?

— Може би на двадесет и пет. Не повече от тридесет. Аз с какво съм облечена?

Той я описа.

— Ами, различаваме се. Мислех, че нося дълъг син костюм и черни обувки — каза Карол. — Добре. На колко години съм?

— Изглеждаш на същата възраст. Наистина си красива.

— Надявам се, че няма да вървим пеш — усмихна се Карол.

— Ще летим. Ние вече сме част от Страната на Голдсмит. Тя ще се адаптира към нас.

— Добре. (Твърдоглава решителност; мисловна съсредоточеност.) Спомням си как се лети. Мускулите на врата… нали?

— Направи няколко упражнения.

Той гледаше как Карол направи две стъпки по пътя и се отлепи от асфалта. Силно концентрирана, тя се издигна на метър.

— Като сън — каза тя. — Никога не съм успявала да се издигна повече от това.

— Понякога мога да се издигам по-високо — рече Мартин. — Но за известно време ще се държим близо един до друг.

Той се концентрира върху въображаемия летателен орган, който най-напред беше открил в сънищата си. Благодарение на това откритие бе преживял чудесни моменти, в които се рееше на воля над училището и съучениците си (тези сънища го връщаха към детството или юношеството). Кратки моменти на пълна свобода, изпълнени с чудене защо никога преди не се е сещал да направи това. Мартин се издигна на метър, разпери ръце, прекоси пясъка до магистралата и полетя до Карол.

— Изглеждаш като ангел!

Карол се засмя.

— А ти приличаш на механична играчка в увеселителен парк.

— Не прави такива хапливи забележки.

— Тук не мога да го избегна.

Той се завъртя, за да погледне надолу към трите безкрайни магистрали.

— Всички пътища водят към Рим.

При повечето от предишните им влизания в Страната, централният символ беше някакъв град. В някои случаи град само по размери и сложност, а оформен повече като замък или крепост или дори планина прорязана от лабиринти; но винаги огромно населено пространство, пълно с дейности.

— Хей — извика Карол, понасяйки се пред него. Той я настигна и те полетяха над черния извиващ се път към далечния хоризонт. С увеличението на скоростта им, Мартин забеляза леко размазване на образа. Изглеждаше, че небето, пясъкът и асфалтът светят. Всички фигури бяха очертани с кадифена сянка от страната, противоположна на посоката на движение. Бяха виждали това и по-рано, то означаваше, че се придвижват от неврон до неврон с голяма бързина.

— Забелязваш ли разделяне? — попита той Карол.

— Да. Какво означава това?

— Може би, че пресичаме много неврони. Покриваме голяма умствена територия. Страната се е свила. Голдсмит вероятно пренарежда всичките си символи, окопава се. Не мога да си представя защо… Но ужасно много от видимия пейзаж е зает от празна пустиня.

— Дали се готви за съпротива? — предположи Карол.

— Не знам.

Те прекосиха пустинята безпрецедентно бавно. Представата за време в Страната зависеше от количеството сетивни детайли във всяка територия. В тази безгранична пустиня времето можеше да се разтяга почти до безкрай. Във външния свят или според часовника от комплекта инструменти бяха минали секунди или части от секундата, но в Страната те изглеждаха като часове.

— Досадно — изрече Карол.

— Мъчително — съгласи се Мартин. — Може да се наложи да сменяме каналите ръчно.

— Изчакай малко. Все пак научаваме нещо, нали?

— Научаваме, че Голдсмит невероятно се е свил — каза Мартин. — Цялата тази празнота…

— Ами ако това е всичко, което има тук? — предположи Карол, обръщайки се да го погледне. Черни остатъчни образи летяха зад нея. Очите й бяха наситено сини. Той си представи как очите й стават част от плитка лагуна. Лагуната се разля около образа й, докато започна едва да я вижда през набраздената водна повърхност. Той се пребори с фантазията и тя се превърна на прах, понесла със себе си остатъчните образи.

— Никой не е напълно празен.

— Дори един масов убиец? — попита Карол.

— Дори той. Запомни го от мен. Невъзможно е.

— Но ако сме на грешно ниво…

Мартин не се съгласи и с това.

— Бъди търпелива!

— Търпение, търпение — повтори Карол. При минали навлизания тя беше ставала по детски ентусиазирана, почти френетична, преди да започне истинската им работа. Той я видя като дух от огън, женствена Ариел или зъл демон на пустинята. Мартин потуши фантазията си преди тя да се прояви.

— Използвай времето, за да свикнеш с правилата — предложи Мартин.

— Ти си този, който ме изяжда с очи — каза Карол. — Видях онази лагуна. Почти ме измокри.

— Искаше ми се — усмихна се Мартин.

Тя се намръщи.

— Чувствам някаква промяна, а ти?

— И аз. — Той погледна хронометъра: тридесет секунди. Можеха напълно да са прекосили половината от точките, които Марджъри беше отбелязала на картата. Навярно трябваше да направят няколко обиколки на всички канали, за да попаднат на онова, което търсеха… Ала централният град никога не е бил неуловим при досегашните субекти.

— Има нещо — Мартин посочи напред. — Небето си смени цвета над безкрайните магистрали, от мътно синьо стана черно със сиво-оранжево.

— Прилича на буря — каза Карол.

На Мартин изглеждаше като проблясване от пещ на фабрика или пламнал град, гледан през нощта. Не беше гостоприемно. Синьото небе потъна в тъмнина с ясно доловим хленчещ звук, сякаш някакъв далечен механизъм беше спуснал завеса над прожекторите. И все пак, районът над магистралата и те самите изглеждаха потънали в същата дневна светлина. Пред тях пещта блестеше, пулсираше и се въртеше, като че ли отразяваше червена светлина.

Мартин никога преди не се беше страхувал от Страната, но виждайки това, започна да се притеснява. При всички предишни субекти градът беше оживено, ако не красиво място, никога страховито, това можеше да бъде врата към самия ад.

— Да влезем вътре заедно — предложи Карол.

— Може, отначало — съгласи се Мартин.

— Разтревожен ли си? — попита тя.

— Знаеш дяволски добре какво чувствам — отвърна Мартин. — Ти също си притеснена.

— Нямаме буфер — каза тя с въздишка и се преметна като носеща се от въздуха балерина, сочейки с пръст към земята. — Тук всички можем да имаме кошмари.

Опитът на Мартин го караше да вярва, че нищо лошо не може да им се случи в Страната. От друга страна, да бъдеш в директна връзка с умствената символика на Голдсмит можеше да смути техните собствени вътрешни пространства.

Живият блясък изпълни небето навсякъде около тях. Най-отдалечените магистрали от двете им страни се отклоняваха към голям каньон, от който можеха да видят само близкия ръб и далечната му страна. Те останаха на правия централен път. Обкръжаваше ги продължително бумтене, като от барабани или машини, толкова осезаемо, че виждаха как звуковите вълни преминават през тях и през асфалта на пътя.

— Отиваме право над ръба — забеляза Мартин.

Те намалиха скорост и се озоваха отвъд бъркотията от заоблени речни камъни, над устието на каньона.

— Това трябва да е то — каза Карол. Каньонът беше оградена от кристали пропаст. Кристалите преминаваха в сгради от всякакъв размер и вид, издигащи се високо нагоре в нещо подобно на Манхатънски пейзаж. Градът вероятно се простираше на стотици километри, оживен от безкрайни детайли, шедьовър на архитектурата на ума.

— Никога не съм виждал подобно нещо — смая се Мартин. От Карол дойде същото изумление, смесено със страх.

Сградите блестяха със светлина, която пулсираше от централното било към най-далечните сгради. Едно, две, три, пулс; светлината излизаше от прозорците и отиваше в тъмнината отгоре: въглени в угасващ огън; звезди в една галактика, свързани чрез невъзможен жив ритъм.

— Великолепно е — възкликна Карол. — Как всичко това може да бъде разбъркано?

— Точно това сме дошли да научим.

Преживяването беше по-силно от самия живот. Те виждаха не филтриран, цензуриран, оформен и изискан продукт на мисленето, а основния материал на мисълта и съществуването. Изведнъж Мартин бе изпълнен с радост; радост, която замести предишния му страх, радост, че няма буфер, радост, че е с Карол на ръба на нещо мистериозно и прекрасно и напълно неизследвано. Никой, дори Голдсмит не знаеше, че това съществува.

— Сега ще активирам твоя комплект инструменти — каза Мартин. — Но трябва да изследваме заедно за известно време, докато не разберем с какво си имаме работа.

Карол се протегна и дръпна комплекта. (Удовлетворение, самодисциплина, фокусиране.)

— Това е чудесно. Всичко е чудесно!

Мартин й подаде ръка. Тя я взе и двамата заедно се спуснаха в града на Голдсмит. Под тях пътят стана напукан и занемарен, най-накрая разпадащ се на буци асфалт и боклук. Разхвърляни между буците лежаха бели фрагменти, полузарити в черната влажна мръсотия. Мартин се наведе, за да разбере какво е това. Карол го последва и двамата доближиха лицата си до разровената повърхност.

— Кости — възкликна тя.

— Аз виждам части от глинени съдове: глинени глави, лица.

— А аз черепи и кости. Погледни!

Мартин се концентрира върху белите парчета от керамични съдове и се опита да види интерпретацията на Карол.

— Добре, сега виждам бедрена кост… Череп. Продължават да ми приличат на глинени лица като муцуните на Тоби[1]. Тъжните муцуни на Тоби.

— Тези черепи не се хилят — забеляза Карол. — Те са тъжни черепи.

Двамата се изправиха, но не продължиха.

— Някаква идея какво може да символизират? — попита Карол.

— Никаква.

Полетяха напред, докато някаква тежест не ги повлече надолу. С леко клатушкане се приземиха на една права улица между високи тъмни тухлени сгради с разбити прозорци. Избелели рисунки бяха издраскани на всеки сантиметър по тухлите, бяха бели, като че удавени в брашно; змии със светещи грапави езици, птици с големи глави, наведени кучета и котки със знак # вместо очи. Рисунките продължаваха от сградите върху тротоарите. Мартин и Карол ги виждаха под краката си, докато вървяха по празната улица; още животни, прилепи и хартиени кукли близнаци, квадрати за игра на дама. Всеки от тези квадрати беше прозорец към някое надраскано взиращо се лице, почти живо със своите бръчки и изражения: наблюдателно, мръщещо се, смеещо се, взиращо се, раздразнително.

— Може би някога те са гледали през тези прозорци — предположи Карол. — Сега са стъпквани по тротоара и улицата. Възможно ли е да са образи-съобщения?

Мартин погледна към разбитите стъклени прозорци.

— Може — кимна той.

В страните, които бяха изследвали, постоянните мисли и спомени понякога придобиваха вид на реални фигури; Мартин ги бе нарекъл образи-съобщения. Те проявяваха тенденция към краткотрайно съществуване, но като цяло бяха положителни и изпълнени с жизненост.

Мартин стъпваше около лицата и квадратите. Между рисунките бяха надраскани, като от упражняващо се дете, неразбираеми думи; буквите бяха неоформени, никакъв различим правопис, безсмислени. Само фигурите символизираха субличностите на Голдсмит; те служеха като посредници от едно ниво на умствена активност към друго. Докато не попаднеха на тях, нищо от думите или звуците на Страната не можеше да бъде разбираемо като писмен или говорим език.

Бученето продължаваше, сега звучеше повече като барабан, отколкото като машина. Мартин вървеше малко пред Карол, преминавайки през тази част на изследването много бавно, за да не пропуснат нещо важно.

— Тук няма никакво действие — отбеляза Карол.

— Смяташ ли, че е имало война, някаква борба?

— Вълнение — съгласи се Карол. — Нищо не се движи. Може би е имало по-далечно свиване към центъра на града.

— Никога не сме виждали такава концентрация или обезлюденост — каза Мартин.

— Тогава, това е съществено. Патология като свиването на тъкан.

— Не се сещам за по-добро обяснение.

Той продължи по улицата. Карол се отклони за момент, за да изкачи едно стълбище и да надзърне в тъмните сгради. Мартин я изчака, мрачно безпокойство цареше в мислите му. Нюансите на Голдсмит. Тъмният каньон, светлинният поток, квартал без жители… Ако не беше имало война, тогава вероятно стъпваха по една настръхнала земя, готвеща се за предстояща битка.

— Погледни — Карол му махна да се присъедини към нея. Той се върна няколко стъпки назад и изкачи стълбите. Зад една смътно открояваща се врата се простираше незавършен коридор, който сменяше вида си при всяко тяхно обръщане.

— Срив — каза той.

— Толкова навътре! Страната вероятно избледнява тук, а центърът се мести някъде другаде.

— Да вървим към центъра и да не си губим времето тук — предложи Мартин. — Ако има срив, то тази част от пейзажа вече не е от значение…

— Освен като археология — прекъсна го Карол.

— Навярно и за това не става.

Безпокойството му се увеличи. Пустош и разлагане; образите-съобщения по тротоарите. Отхвърляне на всички съществуващи структури и образци. Какво можеше да причини това? Страната поддържаше не само собствените си образи — тя осигуряваше основите на знаците и символиката за повечето от по-високите нива на активност на основната личност и други главни органи. Разлагане или изчерпване на символиката означаваше голямо умствено разстройство, а терапевтите не бяха открили такова у Голдсмит.

По-нататък, към края на улицата, бетонни стъпала със стоманен парапет водеха надолу към други улици. Мартин отново взе ръката на Карол и те продължиха спускането.

Долната улица беше пълна с късчета хартия, носени и въртени от вихъра на въображаем въздух. Мартин се наведе, за да хване едно, докато вървяха, но то му се изплъзна като живо. Карол също опита и не успя. Стигнаха края на улицата и се обърнаха към билото от небостъргачи, хартиите се подпалиха и се превърнаха в черна пепел. Мартин погледна нагоре и докосна Карол, сочейки към огромен плакат, който покриваше калкана на една тъмна пететажна сграда. Разцентровани и постоянно променящи се, безсмислени букви изпълваха долната част на плаката. Картината изобразяваше бюст на човекоподобна фигура с напълно гладка яйцевидна глава.

— Гласувайте за господин Никой — рече Мартин.

— Човешкият избор — съгласи се Карол.

Минаха покрай много блокове, без да видят никакви жители. След часове на напрегнато и скучно ходене Мартин спря и издърпа комплекта инструменти.

— Ще започнем ли „жууц“? — попита Карол. „Жууц“ беше дума, която използваха, за да опишат ръчното превключване от канал на канал. Мартин не я беше чувал от години и се усмихна на спомените.

— Само поглед към времето. Още тридесет секунди — Мартин се замисли.

— Досега трябваше да сме в центъра на Страната. Ако небостъргачите са центъра, ние изобщо не приближаваме. Ако направим „жууц“, можем да загубим напълно пътя…

— Аз предлагам да опитаме — каза Карол.

— Не мисля, че е редно. Тук има нещо съществено.

— Да повикам ли такси?

Тя се шегуваше само наполовина. Можеха да материализират избрани образи, но при настоящите обстоятелства Мартин не желаеше да налага външни обекти, освен ако не станеше необходимо.

— Намери метро — каза той. Наоколо нямаше никакви входове към спирка на метро.

Барабаните продължаваха да бият като отсечено пулсиране.

— Той каза, че е израсъл в Бруклин — намръщи се Карол.

— Не е живял там от дълго време. Хайде отново да изследваме сградите… да отидем в сутерените. Предполагам, че има някакъв транспорт.

Влязоха в нещо, което приличаше на празна бакалия, минаха към задната част, бутнаха една двойна люлееща се врата и се намериха над огромна помийна яма.

— Господи! — възкликна Карол. — Това не е просто боклук. Това са тела. Още кости.

Мартин отново видя купища от глинени лица, а не кости. Той никога не беше наблюдавал нещо подобно в Страната; на ръба на кошмара, тези знаци навеждаха на мисълта за вътрешна война, вътрешен геноцид.

— Ние не отиваме наникъде — не виждаме самия Голдсмит — каза Мартин. — Гледаме просто една черупка.

— Може би сме в капан — рече Карол.

— Никога не съм наблюдавал нещо измамно в Страната.

— Не сме наблюдавали и нищо подобно.

Мартин обмисли възможността да има лабиринт. Дали умствените ресурси на Голдсмит можеха да издигнат барикади срещу тяхната сонда? Той не би могъл да знае какво го очаква от една сонда, но все пак беше в състояние да създаде преграда, за да избегне болезнени саморазкрития.

— Навярно ти е хрумнало, че може би срещаме съзнателно прикритие — каза Мартин. — Лабиринт от подвеждащи детайли… Не лъжи или измами, а заобикалки и примамки.

Карол направи гримаса към ямата.

Отново на улицата, Мартин се протегна към настилката, която приличаше на асфалт. Каменистата повърхност отначало му се видя странна, но почти веднага стана грапава и твърда. Той погледна към Карол. Тя се олюля за момент, но бързо възвърна стабилността си.

— Мисля, че е време да упражним малко власт — каза той.

— Време е. Какво ще направим първо?

— Трябва ни улица, която води право към центъра на града. Да кажем — ей там. — Той посочи към следващата пресечка, намръщи се мелодраматично, за да покаже силна концентрация и й направи жест с махване на ръка да стори същото. Видимо нищо не се промени, но такава власт имаше най-силно влияние върху предмети или ситуации, които бяха извън полезрението.

— Добре. Нека проверим.

Те отидоха до ъгъла и застанаха с лице към далечната линия на хоризонта. Права като стрела, новата улица се насочи към града. Барабанният звук беше спрял; всичко което чуваха сега беше далечен шумолящ звук като тафтени поли или вятър през палмови листа.

— Може би нищо не сме променили. Би могло тази улица просто да си отива нататък — каза Карол.

Мартин отново се концентрира, решил, че следващия път ще опита сам. Зад тях забръмча двигател. Те се обърнаха и видяха стар дизелов автобус. Мартин вдигна ръката си и докосна един знак за автобусна спирка, който не беше забелязал преди това.

— Пак влизам във форма — каза той. Автобусът спря до бордюра и отвори врата. Дизайнът му беше от края на 20 век, но на седалката на шофьора нямаше човек.

Те се качиха и автобусът потегли с шумно ускорение.

— Прилича на нещо, което Голдсмит може да е видял като дете. Сигурен ли си, че това не е била твоя идея?

— Беше сътрудничество — отвърна Мартин.

Гледката навън се замъгли. Предметите загубваха остатъчните си образи, оставяйки на свое място черни призраци. Автобусът караше по-бързо от скоростта на сетивното сътворяване.

— Кога ще дръпнем въжето? — Карол посочи към едно въже, покрито с тъмна пластмаса, промушено през металните пръстени на прозорците.

— Може би не трябва да го правим — каза Мартин, след което повиши глас и се обърна към празната шофьорска седалка: — Искаме да ни оставите в центъра на града.

Вън от автобуса гледката стана мрачна, яростно трептеше и застиваше. Страховитите празни алеи между тъмните безлюдни жилищни блокове бяха заменени от широки, добре осветени магистрали, суетящи се тълпи; високи, чисти, изглеждащи проспериращо сгради, бели снежинки, коледни украси. Автобусът намали скорост и вратата се отвори, пускайки вътре донесени от вятъра снежинки. Те слязоха на широкото авеню сред преминаващите жители на централната градска част на Голдсмит. Жителите имаха много малка истинска индивидуалност. Образите им създаваха усещането за замъглени цветове, моментно неясно очертаване на някой крайник или част от облеклото, внезапни изражения. Резултатът беше повече от впечатляващ; Мартин и Карол наистина се почувстваха сами в тълпата. Този хаос от фалшификации продължи безспир.

— Това изобщо не ми харесва — намръщи се Мартин.

— Мислиш ли, че всички образи-съобщения са толкова безизразни? — попита Карол.

Той поклати глава с гримаса на отвращение.

— Те може и изобщо да не са тук. Каква функция изпълняват тези наоколо?

При всичките им предишни пътешествия в Страната бяха срещали много популации от образи-съобщения, както и съхранените впечатления или модели на хора, които субектът е познавал или просто виждал. Тук, ако тези фалшификации някога са имали индивидуалност или нещо подобно то им беше отнета като цвета на избеляла дреха.

— Това ново състояние ли е или Голдсмит винаги е бил съвсем празен? — попита Карол.

— Дори няма да рискувам да предположа. Каквото и да е, тук е имало огромно бедствие… Съществено разстройство. Няма друго обяснение.

— Какво може да е това разстройство, което тестовете не са открили?

— Нека видим!

Тълпите им правеха път със звук на празничен шепот, като далечен и повтарящ се запис на касетофон, отекващ в някой коридор. Никакъв контакт не бе установен. Те си прокараха път през улицата към нещо, което можеше да бъде както кметство с висок купол, така и ЖП гара. Знаците продължаваха да бъдат нечетливи.

— Какво търсим?

— Телефонна кабинка — отвърна Мартин.

— Чудесна идея. На кого ще се обадим?

— На шефа. Някой шеф. Някой, който има власт.

— Кметът, може би, или Президента.

Мартин вдигна рамене.

— Бих се задоволил и с убедителен домоуправител.

Входът към сградата беше ограден с река. Те я преминаха по няколко каменни стъпала и се озоваха в една висока зала, най-малко сто метра в диаметър.

— Централна Гара — обяви Карол. Мартин се опита да намери телефонна кабинка през тълпите. Карол се заплесна по архитектурните детайли високо горе. Мартин почувства, че от нея идва вълна на изненада и страх и погледна към купола. Той също беше шокиран. Разкривената в перспектива картина на купола над главите им се простираше на няколкостотин метра. Млечнобели светлини минаваха през процепите около средната окръжност. Гъста паяжина от черни жици се простираше под купола, без някакво ясно пердназначение, което озадачи Мартин, докато не забеляза врати и парапети близо до върха. На всеки няколко секунди малки фигури изскачаха през тези отвори и падаха безшумно, разперваха се като орли, за да се уловят за мрежата от жици. Те се дърпаха, бореха се като мухи и сетне се успокояваха. Жиците бяха задръстени от трупове. С изострено зрение, възможно само в сънищата или в Страната, Мартин видя заплетените трупове сякаш бяха само на няколко метра. Лицата им издаваха повече характер, отколкото което и да било от лицата на призраците, блъскащи се из града; гниещи изражения на безсилие и смърт, достойни за съжаление късове от лица, толкова много, че не можеше да се преброят. И нито една жертва, веднъж изгубена от погледа на Мартин, не можеше да бъде намерена отново. Карол изпищя и отстъпи настрани. Една прогнила ръка се откъсна от някое тяло високо горе и падна върху покрития с плочки под с ужасно тупване. Мартин заобиколи страховития крайник и прегърна силно Карол.

— Това е кошмар — каза тя. — Никога не сме виждали такова нещо в Страната.

Той кимна и брадичката му се удари в главата й. Безпристрастно отбеляза, че нямаше никакви скрити мотиви, за да прегърне образа на Карол. Той просто бе отишъл при нея, за да я предпази и да облекчи собствения си ужас чрез симулация на физически контакт. При предишните пътувания из Страните обстановката беше била странна, подобна на сън, но никога кошмарна. Страната в своята същност никога преди не беше била място на ужас…

— Може би виждаме пресичане на още едно ниво, по-високо от Страната — предположи Мартин.

— Не съм съгласна — възрази Карол. — На какво ниво всичко това би имало смисъл? Това тук и сега. Гробището, костите или керамиката или каквото и да беше това в покрайнините… Всичко е последователно, Мартин.

Той трябваше да се съгласи с нея.

— Намери телефон или каквото там търсим и да продължаваме — каза Карол. Мартин не искаше да прекарва тук повече от необходимото време. Те минаха през духовете, без да срещнат съпротива и се опитаха да открият телефонни кабинки. Двамата бяха намирали такива стратегически приспособления за комуникация при предишните си изследвания и те им бяха от полза. Сега нищо подобно не се виждаше наоколо.

— Всичко това навярно е фалшиво — каза Карол. — Никъде не отиваме.

Мартин споделяше объркването й. Той погледна времето. Бяха прекарали десет минути в Страната и не бяха научили нищо съществено, освен факта, че дълбокото душевно състояние на Голдсмит не прилича на нищо познато досега.

— Нека опитаме прескачане на друг канал. Но има вероятност да излезем от Страната — каза Мартин.

— Съгласна съм да поема този риск.

Мартин сграбчи червената кутия с инструменти и я издърпа по-ниско, за да погледне дисплея. Координатите на канали, през които вече бяха преминали, изскочиха при допира на пръста му. Мартин ги изключи и започна да търси нов канал. Откри няколко подходящи и тъкмо щеше да превключи, когато Карол докосна ръката му и прошепна.

— Има нещо най-отгоре на стълбите.

Дори през бързо преминаващите призраци се виждаше човек в черно, който стоеше и наблюдаваше. Мартин се опита да го разгледа по-ясно, но не успя.

— Това е нещо ново — рече Карол. — Преди да преминем на друг канал нека разберем какво е.

Те бавно изкачиха стълбите, приближавайки се към черното петно. То не помръдна, нито пък прояви някоя от нервните, безспирни простащини на духовете. Изглеждаше, че има трайно присъствие, бетонен характер, въпреки че Мартин не намираше природата му за позитивна. И колкото повече се приближаваха, толкова по-силно изпитваше чувство на студено отрицание, точно противоположно на онова, което очакваха от който и да било образ в Страната. Стигнаха до върха на стълбището.

— Носи маска — кимна Карол. Фигурата се обърна към тях небрежно и бавно. Тялото беше сянка или облак от дим с устойчива форма. Над липсващото лице фигурата носеше нащърбена керамична маска, която много приличаше на разхвърляните по покрайнините и натрупаните в пещерата за боклук. Маската се опита да имитира неподвижна усмивка, но не успя. Очите й бяха празни дупки. Единственият цвят бе бледорозово на бузите, което ясно се забелязваше на фона на общата смъртна бледност.

— Какво си ти? — запита Мартин. Тъй като никога преди не бе срещал подобен жител, той не знаеше дали може да говори. Сянката вдигна ръка и посочи към тях, един издължен пръст като спирала от сажди. Тя измънка глухо, което напомняше вода, капеща в празна кофа. Когато се приближи, очертанията й се размазаха, с изключение на маската, която запази привидната си цялост. Карол се отдръпна назад; Мартин остана на мястото си. Пръстът от сажди го докосна по ръката и тя просто изчезна. Не усети болка.

— Ръка, върни се — каза Мартин със спокойствие, което съзнаваше, че не би трябвало да изпитва. Тя се върна и той отново си беше целият. Сянката се отдръпна, покланяйки се с престорено раболепничество.

— Какво е това? — попита Карол. (Страх, силен страх, но контролиран). — Какво ти направи?

— Откъсна парче от образа ми — каза Мартин.

— Това не е възможно тук.

— Очевидно е възможно.

— Но какво означава това? Смесване с други образи… Каква е целта?

Сянката доближи Карол. Тя се отдръпна. Мартин застана между тях и протегна напред ръка, сякаш да прегърне сянката. Тя отстъпи назад.

— Това е прекалено, прекалено — възкликна Карол. (Обземаше я страх).

— Дръж се за ръката ми — продължи Мартин и тя я сграбчи здраво.

— Няма други — посочи тя. Зад вратите потокът от духове се разделяше, активността на реката се понижаваше. Още сенки с керамични маски влизаха — небрежни, злокобни и бдителни. Мартин се разрови из паметта си да открие някаква идея за това пред какво бяха изправени. Усещането на отрицание беше силно, тези фигури-сенки противоречаха на всички обичайни функции на дълбокото душевно състояние. Мартин се почуди за момент дали се бяха натъкнали на нещо наистина свръхестествено, но отхвърли тази възможност с тръпка на отвращение.

— Може би е време да спрем и да се прегрупираме — каза Мартин. Той не знаеше какво ще се случи, ако тези фигури накарат образите им напълно да изчезнат и не искаше да разбира. — Да видим дали ще можем да се измъкнем — беше изпълнен с нежелание да изостави сондирането и да се оттегли. Това не беше се случвало никога преди. Как щеше да го обясни на Албигони?

Той се протегна, за да нагласи координатите на канала. Всичко около тях започна да се тресе, но те все още не бяха докоснали управляващите механизми. Мартин внезапно осъзна в каква беда бяха. Той се опита да дръпне връвчицата от комплекта с инструменти, по дяволите благоразумието, по дяволите сондирането, но сенките ги заляха като черен прилив. Маските се движеха бързо и тракаха по каменните стъпала. Мартин видя как приливът поглъща Карол. Образът й просветна и изчезна. Той почувства, че си отива. Комплектът инструменти, който беше на сантиметри от върховете на пръстите му, показваше бързо сменящи се координати и честоти и тогава червената кутия постепенно изчезна. Неговият образ изчезна заедно с нея.

Мартин се разтваряше в нещо голямо и много различно. Карол беше близо; той чувстваше нейната паника почти толкова силно, колкото и собствената. Но естеството на присъствието й се беше променило. Усещаше я като нещо огромно и друго, смесено с него и всичко наоколо и тази комбинация се разтваряше отново в един огромен непознат океан.

Мартин не можеше да издаде звук. Не можеше да възстанови комплекта инструменти или която и да било част от него. С още по-силно чувство на загуба и ужас, той разбра, че последната му защитна реакция — осъзнаване на обстоятелствата — избледняваше. Дори нямаше да знае какво се е случило; всички спомени и разсъждения се разтваряха. Една дума висеше като неонов знак, проблесна няколко пъти и изчезна.

Подценявам.

 

 

Марджъри сновеше между неподвижните тела на Бърк и Нюман, проверявайки грижливо връзките, дисплеите. Забеляза огромно прескачане между канали и се почуди на какво е попаднал екипът. Тя очерта схематично дължината на „жууца“ от любопитство и разбра, че траекторията на сондата беше напълно преместена от хипоталамуса към най-отдалечената част на кръга от предварително нанесените от нея точки. Озадачена, Марджъри подпря с длан брадичката си и се опита да отгатне защо колегите й са решили да отидат толкова далеч от предварително избраните канали. Дали Бърк беше попаднал на нещо необичайно? Той беше много по-близо до дълбоките канали на сънищата — тези, свързани с фиксирането на окончателните и постоянни спомени и намаляването на временно съхраняваната информация — отколкото до каналите общо свързани със Страната.

— Ървин, погледни това!

Ървин застана зад нея, спокойно огледа дисплея и повдигна едната си вежда. Той извика диаграмата на нервната дейност на Голдсмит и посочи към един пик и следващия го рязък спад.

— Нещо става в дълбоките му сънища — каза Ървин.

— Той е в неутрален сън. А сънища, свързани със спомени, не се наблюдават при неутрален сън.

— Обикновено е така — поклати глава Ървин.

— Дали да се свържем с тях и да разберем на какво са попаднали?

Той обмисли предложението, намръщи се и поклати глава.

— Те имат аварийни връвчици към комплектите си инструменти. Диаграмите им са близо до нормалните. Пикът и спадът може да означават изненада, но може би това е добре; може би са открили нещо съществено. Да ги оставим да пообикалят известно време. Сигурен съм, че Бърк знае какво прави.

Марджъри поклати глава, но най-накрая се съгласи. Бърк беше ходил в Страната много пъти.

 

 

Новите Мараса

Те се бяха родили преди един век, братя близнаци, единият бял, а другият черен. Баща им беше бял. Той ги беше отгледал в Гвинея под Морето и предпочиташе белия брат пред черния. Черният брат пък беше обичан повече от майка си Кралица Ерзули, която живееше далеч от Сър, в един малък дом, оттатък дълбокия морски залив. Когато приливът беше по-нисък, близнаците често плуваха през дълбокия залив с малката си лодка, изработена от тях самите. Техният гребец и старото шимпанзе им разказваха истории за бегълци и роби, истории, които късаха сърцата им, особено сърцето на черния близнак, чието име беше Мартин Емануел. Името на белия близнак беше Предан на Сър. На външен вид той беше по-женственият от двамата. Понякога му порастваха гърди и дълга кафява коса и той изумяваше брат си, но това беше земя на магии и промени и всичко можеше да се очаква.

И Сър и Ерзули казваха на близнаците, че са богове и че е тяхна голямата отговорност да инспектират всички граждани на Гвинея Под Морето. Близнаците изпълняваха тази си отговорност тържествено и внимателно, но не винаги можеха да удовлетворят Сър, който изпадаше в ужасен бяс, когато някой ритуал от една или друга церемония не беше правилно съблюдаван или нещо друго беше неправилно свършено.

Когато над Гвинея Под Морето паднеше сняг, който покриваше къщите в градовете до покривите им, Сър си спомняше за поражението и смъртта в миналото и се вбесяваше ужасно. Когато беше бесен, бялата му кожа потъмняваше като покривалото на буреносен облак, докато не станеше черен като нощ,

черен като грях,

черен като желязо,

черен като съня,

черен като смъртта.

 

Гневът на Сър прекрачваше всички граници и той биеше жестоко Мартин Емануел, а на Предан на Сър само пляскаше шамар. Ерзули вземаше в ръцете си Мартин Емануел и го успокояваше като му казваше, че всичко това скоро ще свърши.

— Баща ти е силен и своенравен човек — казваше му тя. — Но ти си чувствително и интелигентно дете и трябва да се научиш как да го успокояваш, как да го накараш да те обича.

Това беше важно за живота в Гвинея Под Морето, защото Сър управляваше цялата земя и контролираше живота и смъртта, щастието и нещастието.

Защо тогава той не можеше да заповяда на Мраз и Сняг да се махнат?

Гвинея Под Морето беше тропическа земя в хубавите сезони. Тя имаше много планини и гъсти гори, из които Мартин Емануел и Предан на Сър бродеха на воля, когато нямаха задължения. Те се катереха по дърветата като маймуни, правеха укрепления на високите хълмове и ги пълнеха с топове. Строяха големи кораби от дървета от гората и след това ги пускаха от плажовете в кристалното лазурно-синьо море.

Мраз и Сняг

бял като лед

бял като слънцето

бял като живота

бял като цирей.

 

Плаваха с тези лодки към далечни страни и ги пълнеха с тъмни и нещастни деца на смъртта и отплаваха към други земи, за да продадат децата, а лодките връщаха в Гвинея. Трюмовете им воняха на мръсотия и гнилоч. Мартин Емануел и красивия Предан на Сър отидоха при Ерзули, за да попитат защо на Мраз и Сняг им е разрешено да плават с техните прекрасни лодки. Ерзули им разказа една история, една важна история, която щяла да завърши образованието им и да ги превърне в Мараса, свещените близнаци.

Никога преди, започнала тя, по никое друго време и на никое друго място, Сър не е бил могъщ крал, управляващ всички земи, дори не и Гвинея Со Длю (тя използвала другото име). Преди много време Сър бил черен като абанос, черен като пещера. Но в тези земи дошли Мраз и Сняг с огромни кораби, носещи гръмотевици и заплахи от вятър и бури, и попитали Сър дали може да изяждат хората му по няколко наведнъж като затова щели богато да го възнаградят. Сър се съгласил като казал: Можете да вземете всичките ми хора за част от времето, можете да вземете някои от хората ми за цялото време, но не можете да вземете всичките ми хора за всичкото време. Мраз и Сняг се съгласили, платили му с купища от злато, които той предал на своите занаятчии. (Също по това време, обясни тъжно Ерзули, Сър видял жени от страната на Мраз и Сняг и силно ги пожелал. Предан на Сър беше обезпокоен, но сега не беше времето да обяснява защо.)

Отначало Мраз и Сняг взели част от хората. Те никога не се завърнали. Виели на брега и клатели тежките си черни окови и вдигали плачещите и гърчещи се бебета, докато лодките, каквито щели да правят близнаците, били изтеглени във водата.

Но това е било после, нали?

И Сър нищо не можел да стори, защото имал своето злато, името си и всичко било така, както трябвало.

След много години, Мраз и Сняг се завърнали в земите на Сър и му казали:

— Земите ни се нуждаят от още от хората ти, защото много умряха на Острова на Високите Планини, а още повече при построяването на огромни ферми отвъд морето, а и нуждата от хората ти е огромна.

И Сър им казал:

— Аз ви продадох каквото исках. Можете да вземете всичките ми хора за част от времето, можете да вземете някои от хората ми за цялото време, но не можете да вземете всичките ми хора за всичкото време.

Но Мраз и Сняг отсекли:

— Платихме ти с нашето злато и ти ще имаш достатъчно от него завинаги, огромни купища.

След това отвели още от хората му отвъд морето, завинаги. Сър бил обезпокоен, защото имал предостатъчно злато, но скоро нямало да има хора. Нищо не можел да направи срещу тези врагове.

Следващия път, когато дошли Мраз и Сняг, имало толкова малко хора, че те казали на Сър, че искат всичките му хора за всичкото време. След като той не се съгласил, извикали:

— Ние ти дадохме златото. Имаш достатъчно от него завинаги, но ако искаш да ти платим още, тогава ето ти желязо, черно като смърт.

И те оковали Сър във вериги и го отвели от земята му, и взели съпругата му Кралицата (Ерзули плачеше), и ги отвели отвъд моретата към непознати земи. Но Сър носел магията си и тайно я изпробвал. Макар и окован във вериги, черни като сън, магията му подействала и той се освободил. Изклал и отровил хората на Мраз и Сняг и станал владетел на Острова на Високите Планини. Ала чрез коварство, твърде тъжно за разказване, Сър бил предаден и свален и умрял в един затвор, управляван от Мраз и Сняг, затворен в килия черна като нощ, черна като сажди. Когато умрял, той самият станал бял като лед.

Това била вечната следа от поражението и тя изгаряла дълбоко душата му. Той отишъл в Земята на Мъртвите, Земята Под Морето (Со Длю, каза тихо Ерзули). Като дух шептял в ушите на хората си, които все още живеели, но оковите им били тежки. Гневът му се усилил.

Най-сетне хората му въстанали на Острова на Високите Планини, разкъсали оковите си и отровили господарите си, а потисниците си изклали. Сър казал: „Тук е мястото, където наистина се намира Гвинея, родната ни земя и тя ще бъде възстановена.“

Тогава в сърцата на Мраз и Сняг настъпила промяна. Те видели злото, което били причинили, разкъсали железните окови и освободили и останалата част от хората на Сър. Но тези хора били черни като грях, черни като смърт и Мраз и Сняг се плашели от тях и ги мразели, защото няма нищо по-опасно от някой, когото си владял.

Ами Острова на Високите Планини?

Хората на Сър залиняли, спомените им изчезнали и те били като мъртви. Забравили за Сър и за Гвинея — техния дом. Те запазили спомените за предишните си господари и посещавали олтарите им като принасяли децата си в жертва на боговете Мраз и Сняг. Те се мятали, въртели и мърморели в сънищата си: „Ние не сме черни като желязо, а бели като сперма, отвътре“; защото господарите им били осквернили телата им, както и съзнанието.

Но на Острова на Високите Планини, духът на Сър се завърнал и нарекъл мястото Гвинея. И макар, че бил бял като мрамор с коси сиви като гранит, той бил силен и използвал знанията на Мраз и Сняг, за да превърне мястото в рая, който е то сега. Той направил много деца със своята Кралица, но неговите любимци са близнаците, които сега седят пред мен.

Ерзули завърши историята си и погледна с майчинско задоволство Мартин Емануел и с тъга белия, женствен Предан на Сър. Ала Предан на Сър не беше доволен от историята.

— Майко — каза той, — защо Сър не посещава брат ми Мартин Емануел в съня му и не му прави това, което прави на мен?

Ерзули скри лицето си от срам, защото не можеше да спре Сър да посещава леглото на собствения си син.

— Така трябва да бъде — каза тя, за да съхрани брака си. — Аз се обръщам настрани и ти търпиш да си под него. Трябва да си изпълняваш задълженията. — След това Ерзули оставила близнаците, наречени Мараса и вече свещени, сами на брега, за да строят прекрасните си лодки.

Тази нощ Сър дошъл в спалнята на Предан на Сър и отново насилил собствения си син. След като си отишъл, Предан на Сър допълзял в стаята на Мартин Емануел и казал:

— Не мога повече. Искам да умра, за да забравя срама.

Но Мартин Емануел отвърнал:

— Не си ти този, който трябва да умре. Аз ще стана кухина и ти ще ме запълниш. И двамата ще имаме черна кожа, но ти — бял и женствен — ще си отвътре. Само че трябва да вземеш едно нещо от мен преди аз да умра.

— И какво е то, братко? — попитал Предан на Сър.

— Трябва да вземеш от мен песента и да пееш за нашите мечти и тъги.

— Ще го направя, братко — казал Предан на Сър.

Мартин Емануел целунал своя брат близнак, предавайки му песента си и умрял. Тялото му станало кухо като черен дънер на изсъхнало дърво. Брат му влязъл вътре, обвил кожата му около себе си и я залепил, тъй че никой не можел да узнае какво се е случило.

На следващата нощ Сър дошъл в спалнята на Предан на Сър и я намерил празна. Тогава влязъл в спалнята на Мартин Емануел и излял гнева си:

— Къде е брат ти?

— Не знам — отговорил новият Мараса.

— А трябва да знаеш. Вие сте близнаци. Аз предпочитам другия, но ако той ми отказва, то тогава ще имам теб.

Мараса почувствувал неконтролируем гняв, по-силен от този на Сър. Той скочил от леглото и изревал:

— Ще взема ножа ти, татко мой, твоя собствен дълъг стоманен нож с широко острие, бял като сребро, от ножницата на колана ти и ще те убия!

— Помни, аз съм умирал и преди, но аз съм бащата, който те е създал — изрекъл Сър, но се смалил пред Мараса от страх и вина. Толкова дребен и хилав станал при спомена за греховете си, че Мараса го сграбчил отзад, взел огромния стоманен нож и прерязал гърлото му от едното до другото ухо. И все пак, Сър не можел да умре. Той паднал на земята и от него започнала да се излива гъста кръв, която се превърнала в езеро, след това в река, реката се вляла в морето, потъмнявайки цвета му. А морето накарало облаците да се издигнат гъсти като гарвани и да изплачат черен дъжд. Мараса видял какво е направил и хвърлил ножа, колкото могъл по-далеч през моретата. След това избягал от скръбта на хората от Гвинея Под Морето и от риданията на майка си Ерзули.

И все пак, където и да отидел Мараса, гласът на Сър го следвал:

— Моето престъпление беше гнусно, но твоето е още по-жестоко. Ти не можеш да ме убиеш. Аз те създадох. Аз оставам тук завинаги. Бял като времето.

 

— Господи, почувствах го! То ме изнасили!

— Карол, тук съм.

— Измъкни ме оттук.

— Виждаш ли комплекта инструменти?

— Нищо не мога да видя. Мартин?

— Тук съм.

— То ме изнасили, Мартин!

— Знам. Аз бях тук, мисля че…

— Аз бях дете, лежащо в леглото си и то дойде в тъмната стая и…

— Добре. Виждаш ли някоя част от комплекта инструменти, връвчицата?

— Нищо не виждам.

— Мисля, че аз виждам нещо. Ще пробвам.

— Мартин, чувствам те.

— Хванах нещо. Не е връзката. Моят комплект инструменти е. Виждаш ли твоя?

— Виждам нещо червено.

— Това е. Погледни го! Концентрирай се!

— Господи, ранена съм! Чувствам се все едно кървя. Мартин, това червеното моята кръв ли е?

— Концентрирай се, Карол! Мисля, че те виждам. Ръката ти.

— Виждам комплекта инструменти.

— Аз ще поема и двата комплекта. Ще ни върна обратно на предишната траектория, този преди да ни грабне сянката.

— Какво? Не там… няма отново да мина през това.

— Няма връвчица.

— Мартин, то си играе с нас. Защо отвън не виждат, че нещо не е в ред?

— Не знам. Сега придвижвам и двама ни.

Мартин се озова на тъмна градска улица. Голите му крака газеха мръсен сняг. Тълпи от маскирани сенки се движеха на мудни потоци около него. Той се отдръпваше от тях, но те всички изглеждаха съсредоточени върху мислите си. Никоя не му обръщаше внимание. Образът на Карол беше бледа розова мъгла до него. Той се концентрира върху нея, опитвайки се да възстанови фигурата й. И наистина успя, тя се възстанови до него. Гола. Мартин осъзна, че и той е гол. Карол закри с ръце гърдите си и го погледна с нещастно изражение.

— Моля те, изведи ме оттук!

— Ще се опитам. Ще превключа към една неотбелязана траектория. Това може да предизвика тревога. Марджъри и Ървин ще ни изведат навън… Или ще пратят Дейвид и Карл.

— Не трябва да изпращат никой друг! Нещо се обърка.

— Съгласен съм. Но изглежда, че сега сме в истинската Страна.

Карол погледна заплеснатите сенки, които ги заобикаляха. Те бяха просто петна с керамични маски; никакви други характеристики. Карол се опита да се затвори в себе си и Мартин се протегна към нея, плътта й под пръстите му беше топла и истинска.

— Аз мога да почувствам това, което чувстваш ти — каза той. — Ние не сме изгубени един за друг.

Тя му хвърли унищожителен поглед, който го изуми.

— Защо не можеш да ни изведеш оттук?

— Извади си комплекта инструменти. Може би ти ще успееш да го направиш — каза той, ядосан от тона й.

Тя придърпа една червена кутия и се опита да сграбчи аварийната връвчица. Кутията се превърна в празна червена кутия без дисплей или управляващи механизми. Мартин извади собствения си комплект инструменти и видя същата безполезна кутия.

— То ще ни убие! — извика Карол. — Ще ни изяде!

Мартин усети страха й като изстинало до него слънце. Той притисна силно тялото си с ръце, опитвайки се да разбере от каква материя е направен. Плътта му беше истинска. Болката на Карол бе истинска.

— Кървя ли? — попита тя.

Мартин видя сълзи по бузите й.

— Не. Няма кръв. Не ти си била изнасилена.

— А кой тогава?

— Не знам. Мисля, че дете.

— Баща му го е изнасилил? Това ли е, което видяхме?

— Твърде смесено беше всичко. Като в сън. Спомени и приказки.

Карол потрепера и облегна глава назад.

— Опитвам да се възстановя, Мартин. Моля те, бъди търпелив! — Тя си затвори очите и отпусна ръце. Върху образа й се появиха дрехи, първо бельо, после рокля и най-накрая ежедневен костюм — тъмносин, елегантен. Мартин си представи същия костюм, но мъжки и почувства как върху образа му се появяват дрехи.

— Така е по-добре — каза тя. Страхът й забележимо намаля. — Те не ни обръщат внимание, нали? — Тя посочи към маскираните сенки.

— Засега.

Мартин огледа новия вид на града. Сградите, издигащи се от двете страни на оживената улица отново бяха небостъргачи, но стари, построени от камъни и тухли, а не от стъкло и стомана. Големината им беше нормална. Изглеждаха така, сякаш се издигат на хиляди фута височина, достигайки някаква изчезваща точка високо над главите им. Мартин усети мирис на пушек и газ, неща, които не беше подушвал от дете.

— Потискащо е — намръщи се Карол. — Какво ужасно място!

— По-добро е от предишното.

Карол пристъпи близо до него — едва контролираше страха и отвращението си. Емоциите й бяха надвиснали над нея като мъгла. Мартин не беше сигурен къде бяха неговите емоции. Собственият му страх беше смесен с професионален интерес. Карол почувства това и злобно ощипа носа му с пръсти.

— Внимавай! Не затъвай в това!

— Къде сме? — попита той. — Май в същия град, но сякаш сцената е различна.

— На мен ми изглежда същата. Декорът е друг. Може би то ще ни покаже нещо друго — на какво наистина е способно.

— То не трябва да знае, че сме тук. Не трябва да има никаква представа какво сме „ние“.

— То не трябва да знае, че сме тук. Не му харесва, че сме тук, но ще ни покаже едно-две неща — ще се изяви.

— Дори не съм сигурен какво имаме предвид като казваме „то“ — оплака се Мартин.

— Нещо, което има власт тук — повдигна рамене Карол. — То трябва да е представител на основната личност или е нещо друго… Моделът на полковник Сър, който ти спомена отвън. Това, което ме нападна, беше повече от кошмар.

— Може да сме попаднали на нещо, изкопано от детството на Голдсмит — каза Мартин. — Все още ми се иска да открием фигура, с която можем да говорим — някакъв представител. Удивен съм, че не открихме знаци от основната личност. Къде е тя?

— Последния път, когато се опитвахме да погледнем, то се ядоса. Сигурен ли си, че трябва да опитаме отново?

— Не знам какво друго да правим — каза Мартин. — Нямам представа как участваме във всичко това… дали сме вън или вътре, играчи или наблюдатели. Но се чувствам неловко и съм беззащитен като стоя тук и говоря.

— Тогава нека си призовем екскурзовод. Да използваме каквато сила имаме.

Мартин се обърна и погледна през рамо фигурите, които се стичаха около тях като тъмна река около скали.

— Просто не съм сигурен какво ни е останало да губим…

Карол потрепера.

— Ако не направя нещо, всичко ще загубя.

— Трябва да изберем нещо правдоподобно. Нещо, което да се връзва с обстановката тук.

Мартин посочи към порутената предна част на един магазин. Дъската с името му висеше накриво над прашните, изпръскани с кал прозорци. Буквите на дъската бяха безсмислени, но стилът и цветът им подсказваха нещо латинско или карибско. Те внимателно се вляха в потока от сенки и се приближиха до прозорците, взирайки се вътре.

— Какво виждаш? — попита Мартин.

— Стъклени буркани, пълни с подправки. Свещи. Билки. Стари списания. Религиозни атрибути.

Мартин виждаше нещо подобно. Той беше привлечен най-силно от живописно оцветен портрет на чернокожа жена с шал. Очите й бяха невероятно големи и бели, гърдите й — голи и пищни. Две момчета, и двете черни и покрити с червена козина, висяха от гърдите й. Върху червен парцал под иконата лежаха усукани корени. Единият беше прерязан и от него капеше течност, подобна на мляко.

— Ти също ли я виждаш? — попита Карол.

— Да. И отново близнаците. Този път и двамата са черни…

— Прилича на жената от съня… как й беше името… Хейзъл?

— Ерзули.

— Да я извикаме!

— Не — каза Мартин твърдо. — Тя не е дребен играч. Ние дори не искаме да имаме нещо общо с толкова мощна фигура. Дори само като екскурзовод.

— Тя говори с нас, каза ни какво се е случило — настоя Карол, озадачена от неохотата му.

— Там има възел. Някаква връзка с мъжката фигура, която те нападна. Нека работим с по-прости фигури засега.

— Смяташ, че Голдсмит е болезнено свързан с майка си? — попита Карол.

— Все още не съм направил заключения.

Мартин разгледа предметите зад прозореца по-внимателно. Изглежда че имаха ритуално предназначение. Бяха евтини пластмасови рогове, изрисувани с риби и змии; хартиени чадъри украсени с лица, направили различни гримаси; изсушени риби със съсухрени очи; буркани, пълни с мариновани змии и жаби.

— Да влезем вътре — предложи Мартин.

— Защо?

— Предчувствие.

Тя неохотно го последва в магазина. Над главите им звънна звънче и интериорът изведнъж стана съвсем истински. Ефектът беше изумителен, Мартин можеше да помирише билките и цветята подредени в купчини и редици по рафтовете. Той чувстваше, че обувките му се пързалят по песъчинки и дървени стърготини по стария дъсчен под. Една сбръчкана стара жена, не Ерзули, стоеше зад щанда и изсипваше кафяв прах в едното бяло блюдо на везни.

— Мога ли да ви помогна? — попита тя. Гласът й беше чист, а думите й ясно изречени. Лицето й беше сбръчкано и блестящо като кожата на изсъхнала жаба. Жълтеникавите й очи с цвят на слонова кост излъчваха насмешка.

— Изгубили сме се — каза Мартин. — Трябва да намерим някой с власт.

— Аз ръководя този магазин — жената се усмихна широко и размаха ръка към рафтовете. — Името ми е мадам Роуч. С какво мога да ви бъда полезна?

Карол пристъпи напред. Жената спря очите си на нея.

— Бедното момиче — усмивката й угасна и тя погледна съчувствено. — Преживяла си доста неприятности напоследък, нали? Какво се е случило, скъпа моя?

Жената отвори една вратичка и излезе пред щанда като клатеше глава и цъкаше.

— Била си нападната — каза тя. Докосна костюма на Карол и той изчезна, а Карол остана по бельо — имаше петна от кръв.

— Някакви диви неща са те нападнали — тя се обърна към Мартин. — Ти си довел тук бедното момиче. Защо не си я предпазил?

Мартин нямаше отговор.

— Бяхме погълнати от един кошмар — гласът на Карол беше като на малко момиче. — И двамата не можахме нищо да направим.

— Ако не познавате пътя наоколо, чудно ми е защо сте дошли тук — каза старата жена, изразявайки дълбоко неодобрение. — Това вече не е хубав квартал. А беше прекрасен. Хората непрекъснато идваха да пазаруват. Сега само пътуващите с карти минават оттук, бързайки за работа в града и след това, в края на деня умират, без да имат пари за харчене, без да се нуждаят от мадам Роуч. Вие защо сте тук?

— Търсим някой, който има власт — повтори Мартин.

— Аз не ставам ли?

— Не знам.

— Най-малкото съм готова да отговоря на въпросите ви — каза хитро тя, намигвайки на Карол. — Той изобщо разбира ли нещо? — попита, сложила ръце на устата си.

— Може би не — каза Карол; гласът й все още беше момичешки.

— Ела с мен в задната част на магазина и аз ще те пооправя — каза старата жена. — А що се отнася до теб, млади човече, ти просто погледай тук. Каквото и да ти трябва, ще го намериш на тези рафтове. Само не отваряй този буркан на масата.

Мартин се обърна и видя един голям стъклен буркан, поставен върху ниска дървена маса пред щанда. Вътре имаше навит на спирала труп в зеленикава мътна течност; набръчканата му кожа беше с цвят на зелена маслина. Невиждащите очи на лицето му бяха обвинително обърнати към Мартин. Той се приближи, за да види дали трупът прилича на Емануел Голдсмит или на Сър, мъжът от съня. Не, не приличаше. Този човек изглеждаше много по-различно — носът и бузата му бяха притиснати към гладката вътрешност на буркана, беше плешив и с широко лице. Трупът намигна на Мартин и леко се изви, от което бурканът потрепери. Мартин се дръпна назад.

Старата жена прегърна през рамо Карол и я отведе през вратата към задната част на магазина.

— Помни какво ти казах — рече тя.

Мартин отмести поглед от буркана и внимателно заразглежда претъпканите рафтове. Както и очакваше, нещата се променяха, ако погледнеше настрани и после отново към тях. Докато задържаше вниманието си върху разнообразните буркани, кутии и инструменти, те му изглеждаха толкова реални, колкото и животът отвън, може би и по-реални. Той се наведе, за да разгледа един по-долен рафт, пълен с буркани с глина, загърнати с плат и залепени с восък. Отзад имаше черепи. Те изглеждаха съвсем истински и все пак никой от тях нямаше ухиления вид, характерен за човешките черепи. Всичките изглеждаха печални. Поразен от това повторение на основния мотив, тъжни черепи, Мартин се протегна, за да вземе един и да го разгледа. При допира му обаче черепът се разпадна на прах.

В лявата страна на магазина, на черни жици висяха дървени барабани от всякакъв размер. Най-големият беше висок колкото Мартин. Той застана до него, изучавайки резбата, която го украсяваше. Тя се промени, когато той погледна встрани. Но все пак темата се запази — градски улици, пълни с коли и хора, оградени от редици груби безцветни цветя, покрити с огромни, ярко оцветени насекоми. Мартин потупа барабана с един пръст. Барабанът проговори:

— Този, когото търсиш, си е заминал.

Мартин отмести ръката си и отстъпи изумен. След малко събра кураж и отново доближи барабана, потупвайки го леко.

— В тази земя няма слънце. Той си е заминал.

Зад него старата жена каза:

— Това е един могъщ барабан. Не трябва да си играеш с него. Той вика духовете и те са ти сърдити, освен ако нямаш важна работа.

— Аз наистина имам важна работа — каза Мартин. Зад пердето се появи Карол, облечена в разноцветен кафтан. Дългата й кестенява коса се спускаше свободно по раменете. Тя му се усмихна, но той вече не можеше да почувства емоциите й.

— Един невеж мъж идва тук по важна работа — каза старицата. — Това означава опасност.

Мартин отново потупа барабана. Той каза:

— Върви с мадам Роуч.

Старицата отметна назад главата си и се засмя.

— Ела с мен! Сега аз съм вашия посредник пред духовете.

Карол отиде до Мартин и двамата загледаха как старата жена загръща раменете си с бяла одежда и панделки. Тя изтърси съдържанието на няколко буркана в косата си и го втри в нея. Мирис на амоняк, отровни треви и горящ метал изпълни въздуха. След това тя нарисува черен кръг на челото си с паста от една чиния на тезгяха. Жената втренчи очи в Мартин. Гласът й се промени в силен мъжки дрезгав глас.

— Защо съм тук? Кой вика този зает дух, който има важна работа за вършене?

— Ние искаме… да срещнем някой, който има власт — каза Мартин. — Имаме въпроси.

— Аз говоря чрез мадам Роуч. Без нея ние нямаме думи. Тя е нашият глас. Задайте си въпросите!

— Искам да знам кой си ти. Какво си ти?

— Аз танцувам на гробовете. Всяка нощ покривам слънцето с одеяло. Аз пея на костите в земята.

— Как ти е името? — попита Мартин.

— Ние всички сме пътници.

— Трябва ми твоето име.

Мадам Роуч потрепера яростно, изправи гърба си и вдигна ръце. Друг глас говореше чрез устните й, детски глас, който гладко вибрираше.

— Ние ще си починем и ще умрем. Защо нарушаваш спокойствието ни? Ние ридаем. Погребението е днес.

— Чие погребение?

— Погребението на Краля.

Сега гласът започна да пее някакви безсмислици. Мадам Роуч танцуваше между пътечките като буташе рафтовете и разсипваше стоките по пода. Счупиха се глинени съдове и се издигна пара, противна и наситена. Мадам Роуч се завъртя и се спъна до Карол и Мартин, овладя се и протегна ръка, за да сграбчи брадичката на Мартин. Като го гледаше с широки, безцветни очи, тя каза, използвайки детския глас:

— Ние изпращаме Краля в Земята Под Морето. После танцуваме.

— Чий Крал е това?

— Кралят на Хълма. Кралят на Пътя.

— Тогава ни заведете на погребението — каза Мартин.

— То е навсякъде. В момента. Посредникът е уморен от говорене.

Тя отново заприпка, бутайки още рафтове. Удари се в огромния буркан с трупа. Бурканът се изтъркули и падна, разбивайки се на пода. Мирисът от разлятата течност и проснатия труп беше невероятно остър. Мартин и Карол се дръпнаха назад, запушили с ръце носовете си, което не можеше да спре смрадта.

— Извинете ме — каза детският глас, когато мадам Роуч се отдръпна от бъркотията. Тя отново яростно затрепера, уви ръцете си около врата си, изопна назад главата си и издаде звуци като при задушаване.

— Да си вървим — предложи Карол. — Време е!

Но трупът потрепна в течността и счупеното стъкло. Той бавно се повдигна на ръце, изпъна едното си коляно и стъпало и се изправи. Носеше парцаливи къси панталони и сандали. Мадам Роуч изстена и изпищя. Трупът промърмори, но не можа да каже нищо разбираемо. Той огледа наоколо със слепите си очи и се заклати към стената с барабаните. Мартин и Карол бързо се отдръпнаха, за да го оставят да мине.

Трупът взе един по-малък барабан и го издърпа от стената с шум на скъсани жици. Коленичи на пода и удари силно барабана с мъртвите си пръсти. При всеки удар рафтовете и стените на магазина потъваха навътре, като оставяха пукнатини и зеещи дупки. През пукнатините и дупките Мартин видя дим и мрак.

— Да си вървим, моля те — извика Карол. Той не можеше да я почувства. Всичко, което усещаше, беше собственото му объркване. Нямаше никаква представа къде се намираха в Страната на Голдсмит и дали изобщо имаха някакъв контрол над нещата.

Една полица се разцепи на две и стотици малки стъклени бурканчета паднаха в краката на Мартин. Бурканчетата се отвориха и по пода плъзнаха насекоми, които цвърчаха и пееха с тънки детски гласчета. Барабанът биеше непрестанно под пръстите на трупа.

Мартин се протегна към комплекта си инструменти. Той беше невредим и изглеждаше готов за използване. Дръпна връвчицата и тя се превърна в нож, голям нож „Бауи“, острието беше изцапано с кръв.

Трупът изпусна барабана и изстена, като се просна по гръб на пода.

— Какво направи? — попита Карол.

— Не знам!

На врата на трупа имаше голям колкото юмрук мехур от кръв, червена като роза. Повърхността на мехура приличаше на кристал. Мартин се взираше в съсирека, неспособен да вижда или да мисли за нещо друго. Не можеше да отдели очи от кръвта.

— Мартин?

Той заплува в съсирека. От всички страни трептяха кехлибарени и червени пердета. Носът му се напълни с наситения мирис на мед. Той се давеше в кръвта, поглъщаше я, задушаваше се в нея, дишаше я. Комплектът инструменти висеше отляво, над него и отбелязваше още една смяна на координатите.

— Карол?

Никой от двамата не контролираше събитията. Където и да беше Карол, тя беше сама като него самия.

Мъглата от кръв се проясни. Мартин почувства топлота и силно усещане за присъединяване, дълбока интимност с нещо ужасено и объркано и все пак ужасно гнусно.

 

 

Марджъри нервно сбръчка носа си. Не й харесваха данните, които показваха контролните уреди. Тя отново си помисли да повика Ървин и отново устоя. Не беше минало достатъчно време, за да се тревожат. С изключение на разместването и спираловидното движение всичко останало изглеждаше наред. Трите спящи тела дишаха почти едновременно. Лицата им имаха онова изражение, което отличава спящите от мъртвите.

 

 

Когато си дете, никой не ти дава да забравиш кой си! Ти си отговорен за своята Мама. Тя беше красива жена. Тя вдига дрехите, разхвърляни из стаята, навежда се над любимите си същества, показва им красивите си пръстени и огърлици, които украсяват тънката й нежна шия. Лицето й е умно, дори когато ти е ядосана. Северният вятър издухва студа от очите й и водата в тоалетната, където си ти, замръзва. Нещо тъмно влиза в стаята и казва на майка ти Хейзъл, че й е време да си върви, хората чакат на опашка. Преди да тръгне с тъмната фигура с керамична маска, тя се навежда над малкото дете и казва: „Сега бъди добър. Мама трябва да върви. Тя няма да може да ти пише или праща картички.“

Някой друг като Мама, но не ухаещ приятно като градина, лежи в леглото и постоянно размахва дантелена кърпичка и плаче, че мъжете просто не я обичат достатъчно. Името й е Мари. Тъмната фигура идва и й казва, че е време да понесе наказанието си. Мари плаче, а когато тъмната фигура я бие с ръката си от дим, тя се протяга към детето и казва: „Сега бъди добър. Твоят Татко знае, че съм била лоша.“

Сега няма никой. Само двете деца, увити със собствената си червена козина, играят на дъсчения под и идва тъмната фигура. Той казва: „Не правете това, бъдете добри сега или ще ме подлудите. Когато съм бесен…“

Той бие единия близнак. Близнаците влизат в една стая и виждат жена да лежи на леглото. Трябва да е жена, но тя е извита като прекършено дърво, като кръстопът след земетресение. Ние се качваме при нея на леглото и виждаме, че има лице като на Мама. Само че то е покрито с боя, ярък грим. Кехлибар и оранжево, и червено в слънцето, което се вижда през прозореца. Единият близнак казва: „Това е Мама“; Аз казвам: „Не, не е“. „Да, Мама е.“

Отивам да суча от гърдите й. От тях тече бяло мляко, което след това става розово, а после червено.

Тъмния мъж идва и ни бие, бие другия близнак и го отвежда в болница с бели стени, където мирише на спирт и има скърцащи столове. Близнакът паднал по стълбите, казва Тъмния Мъж.

Отвеждат Тъмния Мъж. Близнаците живеят на друго място за известно време. Те живеят с една едра жена, която им връзва амулети на вратовете и им разказва истории за змии и вълци, и мечки и койоти. Тъмния Мъж се завръща и близнаците отново живеят с него. Тъмния Мъж прави, каквото прави. Строшава малкия глинен буркан, вътре е огромният нож и той го грабва.

Мартин стои на една покрита със сняг улица и гледа към сенките, които се виждат през спуснатата завеса на един прозорец, борят се. Драматична музика ехти. Високи гласове бучат, крещят, задавят се.

Не можете да убиете Тъмния Мъж. Той ще живее завинаги. Ще се върне да ви обвини. Отива обратно в апартамента.

Тъмния Мъж отива.

Ножът се движи. Близнаците с червена козина бягат. Това е чудо! Те живеят в земята, на тревата, където една жена със скъпоценности мързелува на един диван, на сянка от силното слънце. Тя вее ветрилото си от пера и одобрява всичко, което правят близнаците, освен когато въздиша и плаче, че никой мъж не я обича достатъчно, че всичките й любовници я мамят, че никой не й носи достатъчно подаръци. Не е ли това Ерзули?

— Казах ти да не пипаш този буркан — мадам Роуч го хваща за ръката. Мартин е объркан, но тръгва след нея по дълго, тъмно стълбище. Ръката му е ръка на момче на около четиринадесет години с черна кожа.

— Ние препарирахме твоя татко в този буркан. Но ти трябваше да се занимаваш с него! Не знам за теб, дете. Сега той иска да те види. Иска да ти зададе няколко въпроса.

Тя го отвежда до една врата, отваря я и го въвежда вътре.

— Сър, доведох Мартин Емануел — обявява и се мушва зад една украсена с мъниста завеса в оскъдно обзаведена стая. В средата на стаята има два трона. Единият е празен, а другият зает от плешив мъж с широко лице и плосък нос.

— Дошъл си, за да задаваш въпроси — казва мъжът с широкото лице. Мартин застава пред него, мадам Роуч отзад, Карол не се вижда.

— Трябва да говоря с някой, който има власт.

— Аз съм този с властта — казва мъжът. Лицето му става мършаво, кожата — бяла. Има сива коса. — Аз съм Сър и аз съм на власт.

Мартин инстинктивно знае, че това не е представителят на основната личност на Голдсмит. Всичко е погрешно. Приема погрешни форми. Тези представители не се появяват от сенки или кошмари или Тъмни Мъже.

— Искам да задам въпроси, на който и да било, който е на власт.

— Той е — казва мадам Роач. — След погребението той пое командването.

— Къде е Емануел Голдсмит?

— Не си ли ти? — пита Сър. — Или си неговият близнак?

— Не, не съм.

— Сигурно търсиш кметът — мъжът с широкото лице се смее. — Младият кмет. Той сам си умря. Аз не съм го докоснал. Просто падна надолу по стълбите.

На Мартин му прилошава.

— Трябва да се видя с него.

Мъжът се изправя, взима протегнатата юношеска ръка на Мартин Емануел, разтваря дланта му, посочва петно от кръв на нея, усмихва се, поклаща глава и го отвежда през още една завеса с мъниста в сумрачна стая. В средата е поставен ковчег. Мъжът грубо бута Мартин Емануел към ковчега.

— Ето го кмета. Затова е погребението, тя не ти ли каза?

Мартин неохотно наднича в ковчега. Белият сатен създава впечатление, че има тяло. Но видимо тяло няма.

— Дребен и хилав. Винаги е бил такъв. Просто излиня — обажда се мадам Роуч.

— Как е възможно да умре? Той бе основната личност.

— Страх го беше, че е бял — казва мадам Роач. — Мислеше си, че е бял като зората и никога не вярваше истински в това, което беше.

— Той не беше бял, нали? — пита Мартин.

— Беше черен като нощ, черен като сърцето на неотсечено дърво, черен като подножието на планината, черен като неоткрита истина, черен като майчини гърди, черен като нова любов, черен като въглища, където слънцето крие богатствата си, черен като утроба, черен като морето, черен като спящата земя. Той просто не вярваше в себе си. Не и откакто уби Сър.

Мартин се обръща, за да погледне мъжа с широкото лице. Вижда лицето на полковник Сър Ярдли и след това на трупа в буркана.

— Опитах се да го обуча — казва мъжът. — Биех го, за да го направя мъж. Бой без полза. Животът го взе като киселина в тясна метална вдлъбнатина. Той беше слаб. Аз бях камък, той — кал. Той ме уби, а сега аз се завърнах и наказанието е твърде хубаво за всички ни.

Мартин докосва ръба на ковчега, протяга се към сатена и открива студена плът. Бързо дръпва ръката си и после отново докосва невидимата форма. Открива очертанията на младо лице с леко набола брада, затворени очи, отпуснати устни.

— Сега той е наистина бял — казва мадам Роуч. — Бял като въздух.

Мартин се обръща да погледне Сър.

— От колко време сте на власт? — пита той.

— Мисля, че винаги съм бил — отвръща Сър. — Дори когато малкият негодник ми преряза гърлото, бях на власт.

— Лъжете! Вие сте никой — казва Мартин, използвайки не само собствения си глас, а и този на Карол. — Вие не сте основната личност. Не може да сте. Не може да сте нещо повече от една подличност или лош спомен.

— Аз контролирам реката — казва му Сър и разперва ръката си, докато стаята не се изпълва с фигури — сенки, всяка от които носи напукана керамична маска.

— Аз контролирам океана.

Таванът е покрит с тъмни облаци.

— Как може да съм никой?

— Защото — обажда се тихо мадам Роуч, — кметът е мъртъв.

 

 

Марджъри огледа дисплеите. В този момент сондата отново се завъртя в кръг около една точка. Марджъри се намръщи — вече беше сигурна, че нещо не е в ред. Нямаше причини за такова движение. Тя провери метаболизма и мозъчната активност на Бърк. Данните говореха, че той преживява силна емоция. Изглежда, че Нюман беше потънала в неутрален сън, което беше напълно неочаквано.

— Нещо не е наред! — извика тя.

Ървин беше от другата страна, за да наблюдава Голдсмит и да балансира неутралния му сън. Марджъри погледна часовника си. Бърк и Нюман бяха в Страната вече час и половина.

— Получавам лоши данни.

Ървин се появи иззад пердето, огледа дисплеите и си пое дълбоко дъх:

— Ще трябва да отрежем връзките.

— Ами латентността? — чудеше се Марджъри.

— Доста е зле. Бърк е в паника. Нюман е напълно вън от нещата. Не мисля, че имаме голям избор. Прережи ги!

Той заобиколи пердето и застана до Голдсмит.

— В този край всички отчитания са стабилни. Как да го направим — да ги разделим преди интерпретатора или при точката на свързване на Голдсмит?

Марджъри прехапа пръста си като се опитваше да прецени последствията и в двата случая.

— Бих се чувствал много по-добре, ако изпратим Дейвид и Карл вътре, за да разберат какво става — каза Ървин.

— Не съм съгласна — поклати глава Марджъри. — Никога не съм виждала Бърк в паника и никога не сме имали изследовател, който изпада в неутрален сън по време на сондиране. Аз не бих искала да вляза в Страната при тези обстоятелства. Казвам ти — да ги отрежем. И то веднага! — Марджъри се протегна към свръзката на врата на Бърк. — Ще прережа преди интерпретатора. Ела тук! Искам да прережа връзките едновременно и на Нюман и на Бърк.

Ървин отново дойде при нея и постави ръката си на точката на свързване на кабела на Нюман.

— Готов съм.

— Да го направим заедно — каза тя. — Ще броя до три. Едно, две…

 

 

Тежък камшик, приличащ на змия, удари Мартин в гърба, захапа го като с метални зъби и го тласна далеч от тъмната стая и ковчега. Преминаването му беше ужасно болезнено; не можеше да диша, виждаше само водопад от горящи искри. След това, също толкова рязко, той се озова изправен в средата на улица в малък град. Коли отпреди юношеските му години, се движеха бавно около него. Шофьори с приятни лица го гледаха добродушно като че беше пътен знак. Мартин разтърка лицето си, напълно дезориентиран, след това прекоси едната лента като избягваше бавно движещите се коли и достигна тротоара.

Топло слънце, асфалтирани улици с бели пешеходни пътеки, малки сгради на един или два етажа и от двете страни на улицата. Мартин не можеше да прочете никой от знаците — бяха неразбираемо написани — но той познаваше това място. Малък град някъде в Калифорния. Баба му и дядо му бяха живели в точно такъв град, недалеч от Стоктън.

Мартин застана пред една железария. Оттатък улицата имаше магазин за прахосмукачки. Дядо му имаше такъв бизнес — химическо чистене. Едно лято Мартин му беше помогнал да разработи нова ултразвукова почистваща машина.

Страната на Голдсмит просто не можеше да представи нещо толкова познато. Къде тогава се намираше? Мартин се почувства замаян. Обръщайки се, за да намери къде да седне, той видя черни остатъчни образи да се мъкнат около хората и сградите. Той все още беше в Страната — но не в тази на Голдсмит, в това беше сигурен. Мартин седна на бордюра, виеше му се свят. Когато образите се поуспокоиха отново, той почувства зад гърба си нещо топло като малко слънце. Поглеждайки през рамо, видя млад мъж с пясъчножълти коси да гледа надолу към него със загрижена усмивка.

— Добре ли си? — попита младият мъж.

— Не знам.

— Не изглеждаш добре.

Познат глас. Характерния за Средния запад провлечен говор, самоувереност без самоизтъкване. Мартин отново заслони очите си от слънцето без да е нужно — яркостта не беше ослепителна — и огледа по-внимателно младия мъж. Познати черти. Къс нос, кафяви очи под червеникави вежди, голяма уста с добре очертани трапчинки.

— Татко? — попита Мартин. Той се изправи и отново се олюля при трептенето на образите. — Господи, татко?

— Никой преди не ме е наричал татко — каза младият мъж. — Със сигурност не и някой на твоята възраст.

Мартин се протегна към мъжа, докосна с пръсти памучната материя на ризата му и усети твърдата плът отдолу. Младият мъж отмести ръката на Мартин.

— Мога ли с нещо да помогна?

— Познаваш ли някой си Мартин Бърк? — попита Мартин.

— Имаме един Мартин. Млад човек. На около деветнадесет години.

Мартин знаеше къде се намира. Отдавна беше разбрал, че собственият му вътрешен образ е фиксиран на около деветнадесет години. Беше се озовал в своята собствена Страна на Съзнанието. Мартин нямаше представа как е възможно да се случи такова нещо. Загатванията бяха повече, отколкото би могъл да асимилира без страх и дезориентация. Беше се завъртял в обратна посока и се бе появил в най-дълбоката сърцевина на същността си — нещо, което не вярваше, че е възможно.

Чертите на младия мъж с пясъчно-жълтата коса се изкривиха и кожата му избледня. Той погледна над рамото на Мартин и посочи с пръст.

— Кой е този?

Мартин почувства студени тръпки по гърба си като леден шип, който поема цялата топлина. Обърна се. По средата на улицата стоеше гологлавият мъж с широкото лице, слепите му бели очи бяха насочени към Мартин, прерязаното му гърло кървеше на струи по осевата линия на улицата.

— Кой е този? — повтори разтревожен младият мъж. По веждите и косата му се появи скреж, а кожата му стана синя като лед.

* * *

— Те не излизат от Страната! — възкликна Марджъри. — Все още получаваме следи, като че са там.

Ървин сграбчи китката си и я захапа мрънкайки, след това почука дисплеите с три пръста. Наведе се и поклати глава.

— Не знам — каза той. — Никога не съм го правил преди. Никога не сме срязвали връзките.

— Това латентност ли е? — попита Марджъри.

— Минаха четири минути. Нямам представа колко дълго продължава процесът.

— Бърк каза, че може да отнеме минути, дори часове — повдигна рамене Марджъри.

— Моля се на Бог да не стане така — изпъшка Ървин. — Погледни следите на Нюман! Тя потъва под неутрален сън. Мисля, че навлиза в дълбок сън със сънища.

— Мислиш ли, че Голдсмит им е направил нещо? — попита Марджъри.

— Ако знаех какво става, щях да съм проклет гений — озъби се Ървин. — Да опитаме да ги върнем в съзнание.

 

 

— Със сигурност мога да те изям! Аз изядох момчето, близнаците. Изял съм майка ти. Сега тя живее в червата ми. Мога да изям всичко това.

Сър размаха и двете си ръце, посочвайки целия Калифорнийски град. Мартин погледна ледения образ на младия си баща — една подличност, част от неговото собствено самоуважение. Той обичаше този образ и обичаше това, което образът казваше за него — че няма значение колко е бил компрометиран или колко надалеч се е лутал, той все още има онази сила вътре в себе си. Присъствието на Сър беше замразило образа. По ръцете и лицето му имаше лед. Мартин отново насочи вниманието си към зеления, сбръчкан труп на Сър.

— Ти си извън разрешения район. Тук нямаш никакво значение.

— Просто една малка крачка през един мост — изсмя се Сър. — Аз мога да живея, където съм поканен.

Труп със зъби. Отива където и да го поканят.

Мартин знаеше какво наблюдава. Той си спомни скиците в официалното копие на неговия атлас на мозъка. Кръвта, капеща от зъбите и стрелките, които сочеха към няколко точки в центровете на обонянието и горната лимбична система. Беше размишлявал за вампири и върколаци, знаци с дълбоко съдържание, извиращи от Страната, където представляват модели на поведение, свързани с оцеляването и насилието.

Комплексът на ловец. Вътрешният убиец — стар, колкото гръбначния стълб, търсач на кръв, майстор на борбата или полета. В кошмарите тъмният мъртъв звяр разцепва и раздира, предпазвайки се от всички външни сили, но никога жив или в съзнание; безгласен, изолиран, презрян.

В Емануел Голдсмит този модел на поведение беше приел формата на Сър, бащата, сега свързан с полковник Сър Джон Ярдли. Беше се издигнал в ранг, от безгласен модел в маска на подличност и после в господар на Страната, представител на самия Голдсмит — Кмета, който беше умрял.

Тъмният мъртъв звяр се беше научил да говори. Сега той стоеше в Страната на Мартин, където нямаше никакво право да бъде, неприятен като заразна болест.

Мартин хвърли един последен поглед към замръзналия млад човек и се обърна към Сър, вдигна ръце и стисна юмруци.

— Махни се от мен, по дяволите!

После повдигна ръка и посочи с пръст. От разстояние направи дупка в улицата, асфалтът се пропукваше и хлътваше, там където сочеше Мартин. Той очерта дупка във формата на кръг около Сър. С тласък на дланта си във въздуха, Мартин накара един пожарен кран да се откърти. Висок бял фонтан бликна нагоре. Свивайки пръста си, той насочи водата към дупката, фонтанът се изви като разлюляно дърво, разплиска се по улицата и се изля в рова около Сър. Ровът се напълни с кална вода.

Сър стоеше ограден, кръвта на врата му блестеше ярко червена върху мъртвата му кожа, невиждащите му очи бяха спокойни. Но Мартин знаеше силата на метафоричния си план там, където метафората и сравненията бяха всичко. Ако тъмният звяр не можеше да премине течащата вода, ако не можеше да надуши пътя си, то тогава той нямаше никаква територия и власт.

Мартин тъкмо щеше да откъсне няколко железни пръчки от решетката на близките прозорци и да направи клетка, когато камшикът-змия отново се появи отникъде и се вкопчи в гърба му като заби дълбоко металните си зъби, изтръгвайки писък от него. Камшикът повдигна Мартин високо над града и за секунди го задържа там. Когато погледна надолу, той видя Сър посред размътените води. Ръцете му бяха скръстени, слепите му очи не се взираха в нищо определено и във всичко.

Писъците на Мартин изпълниха залата. Той се бореше да се освободи от стягащите го колани и гледаше свирепо Марджъри и Ървин, като че бяха чудовища. Марджъри нагласи инсталациите на дивана, за да въведе състояние на спокойствие, но успя само да смекчи яростта му.

— Върнете ме обратно! Той все още е вътре в мен! Господи, пуснете ме да се върна обратно!

Ървин се наведе над Карол, нагласявайки нейните контролни механизми, движейки се надолу и нагоре по скалата без резултат.

— Тя няма да излезе — намръщи се той.

— Не мога да ви изпратя обратно, доктор Бърк — каза Марджъри. По бузите й потекоха сълзи. — Аз дори не знам къде бяхте.

Тя продължи да стрелка отчаяни погледи към другия диван. Мартин извърна глава и видя Карол до себе си. Очите й бяха затворени; тя се беше изгубила в сънищата си.

— Какво й е? — попита той все още треперещ, но забравил собствената си истерия.

— Не мога да я върна! — извика Ървин. Той удари дивана с ръка и отпусна безсилно глава. — Тя не реагира.

Мартин легна назад, затвори очи и огъна китките си. Пое дълбоко дъх и погледна навътре като видя единствено тъмната стена между съзнателната основна личност и това, което лежеше под нея. Отвори отново очи и започна да плаче.

— Отвържете ме — каза той между риданията, бутайки се в ограничителите, които му пречеха да се движи. — Оставете ме да помогна!

* * *

Но аз виждам още един закон у моите хора, който противоречи на закона на моя разсъдък и ме взема в плен на закона на греха, който е в хората ми.

Новият завет

Бележки

[1] Бирена чаша във форма на дебел веселяк с триъгълна шапка. — Бел.пр.