Грег Беър
Кралицата на ангелите (13)

13

Мартин Бърк стигна до най-близката спирка с обикновена тротинетка, защото в неговия квартал нямаше транспорт — причина за това беше неподчинението на собствениците на земя, категорично изявили несъгласието си с навлизането на мрежата на тяхна територия. Не приемаха най-вече огромните такси.

Пристигна на спирката, сгъна тротинетката и я прибра в отреденото му шкафче. След това се обади да заяви желаната посока и зачака. След около десет минути огромният автобус спря под прозрачната конструкция с форма на мида. Отвън беше дълъг, подобен на гигантски червей, а вътре имаше само седалки и прозорци. Мартин се качи и изчака предпазния колан да го закопчае към седалката.

Дилемата, която го измъчваше, беше вече загубила остротата си и сега мислите му блуждаеха някъде из пространството.

Притежаването на собствена кола струваше на обикновения гражданин на Калифорния минимум около двеста и петдесет хиляди долара годишно. Сто от тях бяха само пътните такси. Акцизът върху машината — петдесет; двадесет — щатски данък оборот; двадесет и пет — такса за паркинг; две хиляди и петстотин — такса за доставка на електричество, плюс петстотин долара на месец за направения разход, петдесет месечно — за Калифорнийски център по транспорта (КАЛТОРС).

Средно статистическият преминал терапия, заемащ някаква служба в някоя от агенциите получаваше триста хиляди долара годишно, а непреминалият — около една трета от това. Целогодишната карта за всички линии струваше едва двадесет хиляди долара, и въпреки това шосетата бяха претъпкани с автомобили. Това беше една от любимите теми на мрежите. Популярен комедиен сериал представяше живота на гражданин, живеещ със своето семейство в колата си, защото заради налозите не му оставаха никакви пари за къща. Отгоре на това данъчните го преследваха непрекъснато.

Двадесет и едно на брой документални предавания припомняха отминалите времена, когато пътищата бяха свободни и придвижването ставаше бързо.

Случайно попаднал върху лицето му слънчев лъч го накара да трепне сякаш казваше: „Здрасти, ти ли си се нагърбил със задачата да бъдеш Мартин Бърк?“. В този момент нямаше нищо забавно да бъде самият себе си. Всичко това насочи мислите му в съвсем ново направление. Помисли си за Карол, за всички проблеми и търкания в отношенията помежду им. Конфликтът между половете не беше нещо непознато и необичайно — просто логичен вторичен продукт както димът при огъня. Хората тлеят, умират и преродени като многолетници се впускат в търсене на нови удоволствия, за да започнат отново процеса на тлеене и овъгляване.

Затвори очи. Двамата с Карол не тлееха, бяха изгорели мигновено, излъчвайки ярка светлина. Бяха факли, опознали неприсъща за останалите страст. Ала след светкавичното изгаряне бе забелязал, че нейните чувства не са толкова силни като неговите. Тя беше далеч по-прагматична, а чувството й за контрол му причиняваше страдание. Беше хлътнал до уши. Няколко пъти бе опитал да се пошегува за това и най-сетне тя заяви без капчица злоба:

— Трябва да съхранявам себе си. Ще ми се да имам нещо, към което мога да се върна, щом всичко това свърши. Искам да запазя себе си.

Това накара мълниите да затрещят, облаци да погълнат светлината. Беше му известно предварително, че ще я загуби и стана точно така. Още няколко седмици терзания и тя вече летеше нагоре, убедена, че дори и най-надарените естествени понякога се сгромолясват най-неочаквано. Умът му превъзхождаше двукратно нейния; сякаш породен от ревност, в очите й блестеше пламък, припомнящ, че гениалността и лудостта често вървят ръка за ръка. Всеки път, когато той заговаряше, тя трепваше болезнено сякаш в очакване на неговия срив.

Мартин бе предвидил края и бе направил всичко възможно да стигне по-бързо до него. И когато най-сетне краят наистина дойде и тя му каза, че иска да се разделят, той откачи. Тази жена беше неговият идеал и Мартин не бе в състояние да си тръгне току-така. Чувстваше се длъжен да я нарани по някакъв начин; тя не биваше да забравя: трябваше да се отнесе към следващия мъж поне по-малко коравосърдечно. В случая не ставаше дума за някакъв садистичен импулс, просто искаше да й даде урок. Сам не подозираше до каква степен бе откачил, когато се озова пред вратата й с кошница прекрасни плодове, на дъното на която имаше конски фъшкии (можеше да бъде и по-зле, примерно кучешки). Тя го покани вътре, както би сторила с всеки приятел. Погледна кошницата усмихната, че той приема нещата толкова спокойно. Взе една ябълка и отдолу се откри прясната тор. Карол започна да плаче. Мартин стоя десет минути, наблюдавайки сълзите й и започна бавно да възвръща разсъдъка си. Не изпитваше задоволство, просто стоеше с опулени очи, приемайки болката изцяло. Не долавяше ни най-мъничко удовлетворение; най-сетне разбра докъде е изгубил ума си и каква болка й е причинил.

От този момент преди три години до сега не бяха разговаряли. Карол напусна ИПИ още тогава.

През изтеклото време Мартин бе преживял още една неуспешна връзка, а Карол бе започнала да работи като личен терапевт на твърде влиятелни граждани в Майнд Дизайн.

Беше осъществила терапията на дъщерята на Албигони и това бе единственото нещо, което ги свързваше. Пак тя беше причината Мартин да се превърне в съвременен вариант на доктор Фауст. Тя му бе дала единствената надежда за измъкване от мрачния лабиринт, в който бе попаднал.

Мартин трябваше само да предприеме кратко пътешествие из съзнанието на Голдсмит.

Автобусът пристигна в Соренто Вали по триетажна наномагистрала, издигаща се върху мястото, където едно време имаше обикновен път. Най-горното й ниво бе покрито с фибростъкло. Магистралата пълзеше грациозна между хълмовете, украсени от корпорацията с богати висящи градини. По лицето на Мартин пробягваха сенки от подпорите на горните нива и го накараха да примигне. Подобното на червей транспортно средство спря плавно на служебната спирка на МД.

От другата страна на портала едно фирмено такси го чакаше търпеливо, за да го закара до определеното място. Пристигайки там, той засенчи очи с ръка и се огледа.

Вече беше идвал тук преди около пет години, когато ИПИ все още беше на върха на славата си. На времето изведнъж се бе оказал заобиколен от програмисти и техници в униформи на асистенти и ръководители, надпреварващи се да стискат ръката му и да му задават въпроси за неща, от които нямаха ни най-малка представа. Тогава самият Мартин едва започваше да осъзнава силата на подсъзнанието и влиянието му върху поведението на хората. За разлика от сега, тогава не смяташе, че е възможно някой да знае повече за тези неща от него. Сега вече го допускаше, но не и преди години. Експертите МД бяха пълна противоположност на работата му. Те смятаха, че методът за сондиране отгоре надолу с плавни темпове е по-подходящ; Мартин практикуваше директната проба отдолу нагоре.

Сега Мартин Бърк беше господин никой. Нуждаеше се от поканата на Карол, за да бъде допуснат до територията на института. Ако случайно му се удадеше да привлече нечие внимание, в погледа отсреща се натъкваше единствено на „Кой беше този? Май ми е познат отнякъде.“ На времето подобна проява на неуважение би причинила доста неприятности на съответния служител.

При тази мисъл Мартин примиренчески отпусна рамене и продължи напред.

Блок тридесет и едно се издигаше върху огромна обърната пирамида от алуминий над открития вътрешен двор. Тази архитектура бе характерна за ранните години след две хиляди и десета, когато бе модерно да се имитира периода от средата на двайсети век. Сградата беше широка и ниска — едва на три етажа. В западния й край се издигаха два високи пилона, върху които бе закрепено кълбо от оптически влакна, блещукащо на сутрешното слънце. Всичко тук бе изградено да внушава разкош, респект и чистота.

Вътре стените бяха облицовани със златни плочки, покрити на места с червени плюшени завеси. Вътрешното сияние на платовете бе носител на видеоинформация, а картините представляваха последен вик на модата. Компанията наистина преживяваше разцвет.

Мартин изпита силна завист при мисълта, че това бе съвсем простичко фоайе на обикновена лаборатория.

Зад рецепцията стоеше хуманоиден арбайтер с кожа, лице и коса в пълен унисон с вътрешното обзавеждане. Той го поздрави с приятен синтетичен глас.

— Карол Нюман, ако обичате.

— Вие, предполагам, сте Мартин Бърк? — запита машината. Той кимна утвърдително, отдръпвайки поглед от стъклените й очи. — Тя е уведомена за пристигането ви — продължи роботът.

— Благодаря — разсеяно отговори Мартин. Все още не можеше да се отърси от потискащата демонстрация на лукс. Дори в най-славните години на ИПИ обстановката никога не е била толкова разкошна. Това по принцип нямаше никакво значение за него. Беше убеден, че състезанието печели онзи, който има най-бистър ум, а не най-много средства.

Карол слезе при него по широко стълбище от дялан камък, облечена в униформа, плътно прилепнала към тялото. Носеше предпазна шапка, под която бяха напъхани тъмнокестенявите й коси. Тя се приближи с котешка походка, а очите й изразяваха професионален интерес. Всеки път, когато видеше грациозната синеока богиня, ушите на Мартин започваха да бучат. Тя беше студена и недостъпна, но той знаеше в какво съкровище можеше да се превърне в ръцете на човека с подходящия ключ.

— По-добре ли се чувстваш сега? — попита го тя и се усмихна.

— Да, починах си и премислих — отвърна Мартин, отвръщайки на усмивката й.

— Тогава добре дошъл! Ако искаш можем да намерим някое спокойно място и да поговорим.

— Ще получа ли някакво обяснение?

— Ще направя, каквото мога.

— Тази лаборатория е отворена за посещения. Аз всъщност работя там отзад — добави тя и двамата продължиха напред. — Научих за срещата, на която си присъствал. Сигурно са те шокирали.

— Аз го наричам фаустиране.

— Сполучлив израз — призна тя и този път усмивката й бе истинска. — Тук се пази тишина — предупреди Карол и сложи пръст върху устните си. — На това място очите и ушите на Рафкайнд са винаги нащрек. Иначе ръководството е много либерално. Вярвай на агенциите, работодателите сега правят всичко възможно да глезят служителите си.

— Така би трябвало да бъде — потвърди той.

Въпреки случая с фъшкиите между тях все още имаше нещо, което им позволяваше да вървят и да разговарят заедно без никакво затруднение. Проблемът беше, че бяха израснали заедно и се чувстваха близки като брат и сестра. Мартин винаги бе усещал в отношенията им нещо от рода на Ерос и Агапе. Често си представяше как след много години, вече остарели, двамата са все още заедно.

Сега прекосяваха широка зала, осеяна с безброй вази, разположени върху бели каменни колони. Когато стигнаха края й, Карол нареди на една врата да се отвори, след което пред тях се разкри широка зала за съвещания. След подадения сигнал светлината бавно озари вътрешността й, откривайки пред погледа им стени, облицовани с тъмно кадифе и разкошни мебели от нанодърво.

— Впечатляващо! — призна Мартин.

— Срещнал си се с Ласкал и Албигони — започна тя, придърпвайки един стол и седна срещу него. Униформата загатваше деликатно формите й, ала прикриваше детайлите.

— Да, вчера обядвахме заедно. Това беше най-добрият ми обяд от доста време насам.

— Те са те фаустирали — рече тя, след това кимна с глава, без да продължи тази тема.

— Да.

— Възнамеряваш ли да клъвнеш?

— Да — отговори предпазливо Мартин като преди това почеса веждите си.

— Бети Ан беше прекрасно момиче, може би не толкова умна, колкото баща й, но все пак добра душа. — Терминът „душа“ бе поетическо описание на полученото с терапия стабилизиране на личността на всички нива. — Тя искаше да бъде поетеса, искаше децата й да гледат света през очите на поет. Беше едва осемнадесетгодишна, дойде при мен да премахнем заедно генетично заложени проблеми с половата й ориентация. Не беше нищо сериозно, нямаше да й попречи да стигне високо в класациите на всяка агенция, ако по някаква причина вземеше решение да търси работа без връзките на баща си.

Карол приключи речта си, облегна се назад и втренчи сините си очи в Мартин. Гневът, който се четеше в тях, не беше човешки, а по-скоро олимпийски.

— Голдсмит беше идол за нея.

— Ти познаваше ли го?

— Не. А ти?

— Не.

Карол отново се облегна назад, обгръщайки с длан лакътя на дясната си ръка.

— По неизвестен за мен начин Албигони беше разбрал, че сме работили заедно, както и че ти не си равнодушен към името ми. Той накара Ласкал да ти се обади и да оцени възможностите ти. Преди срещата те е сондирал. Ласкал е много добър в това отношение.

— Нима разполага с подобни средства? — изненада се Мартин.

— Албигони не е от федералните и няма никакви намерения да се занимава с политика. Той не се сърди на човечеството, а по скоро е от онзи тип хора, които желаят спокойствие и успех за всеки. Още повече именно умните и стабилните хора образуваха пазарния сегмент на видеоматериалите на Литвид…

— Например хора като Голдсмит?

— Голдсмит не беше преминал терапия — продължи Карол. — Просто един обсипван с привилегии естествен. Такива като него са поредното доказателство, че единствено подложилите се на терапия са истински човечни.

— Надявам се, че в действителност не мислиш така — прекъсна я Мартин с недоволна гримаса.

— Може би това е професионално изкривяване… все пак не смяташ ли, че Голдсмит не би извършил убийството, ако се бе подложил на терапия? Както и да е, в случая целта на Албигони не е да го принуди насила да премине терапия. От нас се иска просто да удовлетворим прищявката на човек, опечален от смъртта на дъщеря си. Не желаем да убиваме Голдсмит; в най-лошия случай ще се наложи да открием лечение за него.

Мартин притихна, гримасата му прерасна в намръщване:

— Това е незаконно. Никога до сега не съм правил нещо незаконно.

— Въпрос на тълкуване, Мартин. Не мисли, че те агитирам да се отклониш от правия път.

— Късно е, вече го сторих и то не заради теб. Все пак се чудя какъв ще бъде твоят интерес в цялата тази история.

— Бети Ан беше мило момиче. Как е могъл да й причини това?

— Значи искаш същото, което иска и Албигони?

— Почти — отвърна тя, хвърляйки поглед през рамото му.

Отговорът й накара Мартин да се отърси от мечтата си, че Карол се интересува от него. В случая той беше средството, а не целта.

— Ама ти хич не си като тази… забравих й името. Любимата на Фауст.

— Надявам се, че си преодолял това — изрече Карол и се взря изпитателно в лицето му, следейки проявата на всяко негово чувство, без обаче да разкрива своите.

— Каква е следващата ни стъпка? — попита той, отклонявайки поглед.

— Не зная. Още ли не си се обадил на Ласкал?

— Все още не.

— Тогава го направи.

— Ти си коравосърдечна — промълви той.

— Искам да дойда с теб при сондирането.

— Ти си предубедена.

— Как мога да бъда предубедена, след като никога не съм виждала Голдсмит?

— Та той уби твой пациент!

— Мога да се справя с това.

— Не съм убеден, още повече отдавна не сме работили заедно и сигурно не си запозната с процедурите — настоя Бърк, осъзнавайки студенината в гласа си.

— Колкото и невероятно да ти звучи, вече ги познавам. От две години тренирам сондиране на синтетичен мислещ организъм.

— Мислещ организъм? Какво разбираш под тази фраза?

— За никого не е тайна, че АСИМП и Майнд Дизайн работят съвместно върху разработването на изкуствено създадена човешка личност под наименованието Джил. Предполагам, че си чувал за нея. Тя работи със създателите на АСИМП и прави симулациите на станцията. Петима от програмистите на проекта са заредили части от собственото си съзнание и памет в централния процесор на Джил. Сондирам тези записи от доста време.

— Това е стерилна ситуация, която няма нищо общо с действителността — заяви Мартин и се засмя иронично.

— Не е толкова стерилна, колкото си мислиш. Появиха се известни конфликти и аз успях да се справя с тях. Признавам, че не е съвсем същото, но знай че съм прекарала повече време в такива изследвания дори от тебе, пък и трябва да признаеш, че такива занимания са равносилни на специален курс на обучение.

— И какво точно правиш? Смесваш и наслагваш различни черти, така ли?

— Извършвам синтез и наслагване на различни поведенчески модели. Сегментите от съзнанието на отделните програмисти постепенно ще избледнеят и ще се оформи самостоятелния характер на машината. Те почти успяха да го постигнат, но моята работа там вече свърши. Заслужила съм отпуск.

Мартин винаги бе смятал, че Карол е проницателна и амбициозна, но през изминалите години тя бе станала дори още по-пресметлива.

— Вече трябва да тръгвам — заяви тя и се изправи. — Обади се на Ласкал, фасулска работа е. Няма да съжаляваш.

— Не би трябвало да говориш така.

— Нека тогава се изразим иначе — очаква те най-голямото професионално предизвикателство. Да сондираш поет-убиец е равносилно на това да покориш Еверест. Не ти ли се иска да видиш Страната на Съзнанието на Голдсмит? Дали това не е самият ад? Може пред теб да се разкрие възможността да изолираш корена на злото.

Мартин се изправи, обзет от силно раздразнение.

— Позволи ми да те изпратя — рече Карол и го хвана за ръката.

* * *

Повдигни главата си, майко с увиснала гръд. Разбуди спящия Египет. Какво направи ти с децата си? Защо не извика, когато ти ги отнеха?

Знаеше ли какво ще последва? Вървиш напред, чувствайки умората в костите си. Вдигаш полите си да засенчиш слънцето, но уви. То продължава да пече.

Раздаваш обич, която сее смърт.

И жънеш само скръб. Половината са вече мъртви.

Твоята гръд е все още провесена навън от пазвата. Черна е, а на върха на гърдите се белее засъхнало мляко.

Замахвай с косата си, жътварю, докато не се обагри млякото!