Грег Беър
Кралицата на ангелите (28)

28

Мери Чой се събуди с Ърнест до нея, поставил ръка върху гърдите й. Беше удивена от комфорта да не спи сама. Обикновено я дразнеше някой да споделя леглото й, дори Ърнест. Сега всичко изглеждаше наред. Той отвори очи, разгледа гърдата й без зърно й промърмори:

— Оу, ако обичаш, извади го за мен.

Усмихвайки се тя накара едно розово зърно да щръкне върху черното. Ърнест допълзя като пеленаче, целуна го и го засмука леко.

— Обещанието ти — напомни тя.

— Обещанието! Да. — Той повдигна глава и й се усмихна. — Тази сутрин нямам желание за секс.

Тя скептично повдигна вежда.

— Не преди кафето и закуската. Имам нужда от течности.

— Трябва да ми покажеш върху какво работиш.

— Първо закуската. Обещавам, обещавам. — Той се отдръпна от пръстите й, които го гъделичкаха и й подаде изящна роба от изкуствена коприна, създадена по негов собствен дизайн. Двуизмерен златист дракон се местеше върху черната материя. Взря се в нея, трепна с език и издуха пламък във формата на слънце. Мери се завъртя пред голямото огледало и доволно се засмя — робата беше нейният номер. Ърнест я е донесъл, докато е спяла. Сега я гледаше от вратата, наметнат с роба, привидно проста, но от истинска червена коприна.

— Харесва ли ти?

— Прекрасна е! — възкликна тя.

— Твоя е. Ако не ти харесва черния фон имаш две други възможности. Просто кажи „зелено моля“ или „кафяво моля“.

— Зелено, моля.

Робата се разлюля като море, от подгъва до врата й, и стана тъмнозелена.

— Кафяво, моля.

И робата стана осветено от слънцето кленовокафява.

— Повече от прекрасно е — каза тя. — Моят номер е, ушита е за моята фигура. Изтъкал си я специално за мен.

— Най-малкото, което можех да направя — Ърнест се приведе леко и излезе. — Закуската е след пет минути.

Мери не разпозна друго освен наносклад и фурна, които изглеждаха много по-сложни от нейните. Тя не би се осмелила да докосне каквото и да е. Кухнята му беше истинско чудо от традиционни и експериментални кухненски уреди, събрани преди всичко от индустриални отпадъци.

Тя не бе и подозирала докъде е стигнало изкуството на Ърнест — просто знаеше, че не обича да се набива на очи, никога не се хвали, никога нищо не разкрива и никога не му липсват пари.

Изобщо той бе пълен контраст на останалите хора на изкуството, които познаваше.

— Работиш ли и над други проекти за дрехи?

— Не — той се изправи замислен пред уредите за нанохрана, а след това седна на една стара дървена табуретка пред таблото за вкус, форма и цвят.

— Тъкмо получих един комплекс от протеини, който да изпробвам.

Мери повдигна ревера на робата си с палеца и показалеца. Рогът на дракона се плъзна под палеца и намачка коприната.

— Майсторството ти е неописуемо.

— Драконът има шест състояния — каза той, докато все още работеше по таблото. — Никога не знаеш какво ще е следващото му движение. Единствено можем да му кажем да застане мирно.

Закуската беше почти готова. Коричка от червеникав наноматериал се надигаше от дъното на стъкления съд. В повечето домове нанохраната се приготвяше без никой да я наглежда, но не и при Ърнест.

След три минути червеникавата коричка се разкъса и се показаха тънки кафяви филийки с херинга; ябълково пюре и пържени яйца, напръскани със зелено и червено, фурната автоматично затопли всичко до необходимата температура, след което отвори вратичката си.

— Ухае прекрасно — възкликна Мери.

— Смятам да приложа специални ограничения за кухненския ми нано и да видя какво ще стане. — Ърнест издърпа два стола пред старата дървена маса. Наля пресен портокалов сок и двамата седнаха да ядат.

— Фукаш се, нали? — попита тихо тя, докато преглъщаше яйцата. — Можеш да си позволиш всички тези неща съвсем пресни.

— Би ли открила разликата? — попита той.

Тя поклати глава.

— Тогава какъв е смисълът? Наното е по-евтино. Аз съм добър готвач.

Мери се ухили.

— Просто се перчиш.

— Добре де, ти попита — измърмори Ърнест.

— Надявам се, че това не е всичко, което ще ми покажеш.

— Не. Ще удържа на обещанието си. Голям проект. Най-големият ми досега.

— След онова, което правеше за приятелите си в Западен Гребен 2.

— С него вече е приключено. Никога няма да разберат, че е остатък от последната ми изложба, която е пълен боклук. Те нямат вкус, финансовите им съветници също. Ще го пазят пет години, надявайки се да стане ценно и ще го продадат на пренаситения пазар с… нулева печалба.

— Ще започнат да те преследват. — Мери искрено се разтревожи.

— Дотогава ще сме женени и ти ще ме защитаваш.

Докато дъвчеше, Мери го погледна отблизо, отмести поглед встрани, а след това пак се втренчи в него.

— Добре — каза тя.

Устата на Ърнест зейна.

— Яж — предложи тя, — нетърпелива съм да видя новия проект.

— Ти ще се омъжиш за мен?

— Яж — усмихна се тя.

Навън денят беше ясен и топъл, зимните облаци се оттеглиха на изток, мъглата над плажа се разкъсваше и поемаше към далечния запад. Ърнест облече неофициален костюм, прибра дългата си коса на плитки и изпрати Мери надолу по напукания тротоар до бордюра, където чакаше дългата черна лимузина.

— Можеш ли да си го позволиш? — попита Мери, докато се плъзгаше в широкото купе.

— За теб, каквото и да е!

— Не съм почитателка на драмите — предупреди тя.

— Скъпа моя, целият ден ще бъде драма. Ти помоли да гледаш.

— Ами…

Той докосна с пръст устните й, за да спре протеста и даде на шофьора някакъв адрес в Сенките — стария център на града.

— Бънкър Хил — обърна се той към Мери. — Един от любимите ми райони.

Лимузината ускори плавно надолу по улицата, достигна до една магистрала и се насочи към стария център. Ърнест назоваваше по имена древните сгради на Лос Анджелис, много от които бяха твърде познати на Мери. Тя бе прекарала много време тук през втория семестър като кандидат за офицер.

— Магистралата за Пасадена преди минаваше оттук — каза Ърнест. — Изкопаха я, когато бях дете и положиха осем настилки.

Ърнест беше с четири години по-възрастен от Мери.

— Тогава цялата хълмиста местност беше заравнена. Народът и технолозите се опитват да възвърнат предишния облик на района… Не че някога ще можем да съперничим на Гребените.

— Дори няма да се опитате?

— Опитваме се — кимна с глава той. — Поне ми позволи да бъда скромен.

Лимузината ги остави пред висок хотел, на който с големи златни букви беше изписано „Бона вентуре“. Вратата беше закрита с голяма плоча, която приличаше на каменна, но всъщност бе направена от наноматерия.

— Моят консорциум купи кулите преди две години — каза Ърнест. — Притежавам 40% от акциите. Ние проектирахме наното и сключихме договор с фирма, която да го захранва. То ще преобрази цялата сграда. Накрая ще разтопи старата стомана и ще остави чисти наноматериали на нейно място. Най-красивата студио-галерия в цял Лос Анджелис.

Мери слезе от лимузината, поемайки учтиво подадената й от Ърнест ръка.

— Щях да ти я покажа, когато стане готова — каза той, — но може би така е по-интересно.

Мери погледна нагоре към двата огромни цилиндъра в сиво и черно, които стояха тихи и неподвижни под синьото небе.

— Старото стъкло вече го няма. Трябваше да чакаме шест месеца, за да получим разрешение за разрушаването. Сега всичко това е просто стара стомана и наноматерия. Искаш ли да разгледаш? Имаме обезопасени алеи за разходка и част от горния интериор вече е завършен.

— Да вървим!

Ърнест насочи своя контролер към плочата и върху нея се образува малка дупка, която бързо се разшири и образува вход. Краищата на входа вибрираха с бързина, която замъгляваше погледа.

— Не пипай — предупреди Ърнест, водейки я през тесен тунел. Стените жужаха като пчелен кошер. — Достатъчно горещо е, за да пламне. Трябваше да получим лиценз, за да използваме промишлена вода, но после се оказа, че най-добрите за работата наномашини не си падат по водата. Все пак намерихме начин за самоохлаждане.

Мери кимна, макар че знаеше много малко за наномашините. Тунелът премина в стъклена тръба, с диаметър около три метра. Тя се простираше по дължина на около тридесет метра над един канал, изпълнен с бавнодвижещи се сиви кубове, цилиндри, стоножки, ракообразни форми, носещи още кубове и цилиндри. Мери подуши мирис на море. Слънчевата светлина се спускаше надолу през сменящите се мъгли от червено и синьо. Отдолу, след движещите се кубове оставаха само скелетите на стените; други кубове, които се плъзгаха няколко метра по-назад прокарваха оптични кабели. Тук-там се виждаха дупки от някогашни климатици и канали, които разрушителите и рециклиращите наномашини вече бяха започнали да махат.

— На това ниво ще приключат работа след около два дни — каза Ърнест.

— Какво ще има тук?

— Тук, където сме сега, ще бъде шоузала за жителите на Гребените. За хората с достатъчно пари. Бедните нещастници от покрайнините правят техноизкуство, а високопоставените личности се наслаждават.

— Звучи раболепнически — каза Мери.

— Никога не ни подценявай, скъпа моя — предупреди Ърнест. — Някои популярни художници от Гребените идват тук заради допълнителното внимание.

Той изглеждаше разочарован, че тя не е достатъчно ентусиазирана. В действителност този процес на преобразяване я изнервяше. Тя не беше гледала и собствената си трансформация, извършена от безкрайно ловките нанопомощници на доктор Самплър. Видът на този голям стар хотел, върнат към живот, й причиняваше остра болка. Тя погледна драскотините по пръстите на Ърнест. Уловил погледа й, той повдигна ръце, поклати глава и каза:

— Това вече не се случва. Няма нужда да се тревожиш.

— Извинявай. — Тя го целуна като се изви леко, защото по пешеходната алея в канала бликна нанокаша, стигна до отсрещната стена и се втвърди във формата на цилиндър.

— Това не е изцяло твой проект — каза тя. — Върху какво работиш сам?

— Това е кулминацията — усмихна се той. — Нали имаме цял ден?

— Надявам се, че е така.

— Тогава нека ти разкрия тайната. Но обещай, че няма да казваш на никого.

— Ърнест! — Мери се опита да звучи ядосана, но той се отправи напред.

— Следвай ме, има още много за гледане!

Тя го последва, дълбоко навътре в сърцето на стария хотел, което сега представляваше кухина, задръстена с купища отпадъци.

— Преддверието — каза той. — Бил е прекрасен хотел. Стъкло и стомана, като космически кораб. Но парите течаха към Гребените и хотелът не можа да оцелее, разчитайки само на местните и чуждите студенти. Превърнаха го в религиозно убежище през 2024, но религията банкрутира и оттогава в какви ли ръце не е попадал! Никой не бе и помислял да го прави място за уединение на художниците — хората на изкуството никога не биха могли да имат толкова пари!

Каналът свърши при раздрънканата месингова врата на стар асансьор.

— Безопасен е — каза той. — Последното нещо, което ще разрушим или може би ще го запазим. Съветът още не е решил.

Той натисна един избелял от годините топлочувствителен бутон и вратите се отвориха с трясък.

— Отиваме нагоре — Ърнест се качи след нея. Пристъпваше напред-назад върху износения килим като се хилеше и кършеше ръце.

— Трябва да обещаеш да не казваш!

— Нали вече обещах — обиди се тя.

Той я погледна сериозно.

— Ще видиш нещо изключително, Мери. Затова трябва да пазиш пълна тайна. Моля те, обещай! — Усмивката бе изчезнала от лицето му и той навлажни устните си с език.

— Обещавам — каза тя на човека, с когото беше решила да се обвърже законно. Човек е силен, когато е сам. Обвърже ли се с някого е готов на компромиси.

Той взе ръцете й и ги стисна като отново се усмихваше.

— Студиото ми е на върха. От две седмици вече е готово. Все още е малко топло — остатъчна топлина от наното. Не е много уютно.

— Да вървим — каза тя, като се опитваше да възвърне чувството на привързаност от сутринта. Мери се питаше дали чувствата й я правят уязвима. Задаваше си този въпрос отдавна, но все още смяташе, че може да ги контролира. Мери се сети за първата си среща с Ърнест.

— Тук има светлина — каза той като отваряше вратата на хола. — И толкова много пространство.

Беше преди две години, тъкмо я бяха повишили. Бе отишла на парти в Северен Гребен 1, за да си почине в компанията на един трансформиран мъж, когото беше срещнала на семинар. Бе чула как в дъното на залата Ърнест подхвърля остри забележки към добре облечените художници и мениджърите им в дълги костюми. Тогава той бе по-груб, съзнаваше собствения си блясък и се дразнеше от посредствеността. Притежаваше ловък ум, бе напорист и очарователно груб. Художниците и мениджърите го забавляваха, надсмиваше се над зле прикритото високомерие на подложените на терапия. Докато го слушаше, Мери изобщо не го хареса, но когато по-късно се засякоха на алеята за разходки, той й даде да разбере, че не я смята за една от трансформираните. С момчешка гордост й показа как превръща ръкава на костюма си в каравана, пълна с клоуни и една нанокутия, върху която беше направен портрет от камъчета, който много приличаше на нея. След това бе изразил възхищението си и бе пожелал да се видят след партито. Тя беше отказала, все още помнейки предишната му грубост. Той бе настоял…

Ърнест каза нещо и вратата на студиото се отвори. Мери влезе в широката кръгла стая и отвсякъде се появиха снопове светлина. Замайващи петна описаха широка сянка. В една ниша над тях и зад вратата блестяха допълнителни светлини.

В дъното се виждаше фигурата на легнала гола жена, може би десет метра дълга и шест висока. Издължената й ръка бе протегната към висящ над нея куб, бедрата й бяха дълги, направени от хромови сегменти и блестящ бронз. Коленете бяха сребърни дискове върху бронза, лактите — златни дискове, очите — погребани в гъста сянка. За миг Мери се зачуди дали скулптурата не беше толкова тежка, че да продъни пода.

— Не е тежка. Не е от метал — каза той и от удоволствие затанцува с бърза стъпка. — По-голямата част от скулптурата дори не е тук. Това е единствената следа, която ще ти дам. Продължавай! Разгадай тайната!

— Готова ли е? — поколеба се тя.

— След няколко седмици ще бъде. Предназначена е да бъде харесвана от всекиго поне десет или двадесет години. Винаги да предлага нещо ново. Продължавай! Докосни я!

Мери с неохота доближи скулптурата с наведена глава и стиснати устни. Нямаше представа каква изненада я очаква? Бе виждала достатъчно произведения на Ърнест, за да знае, че видимата форма е само малка част от работата. Тя бързо погледна вляво, нагоре и надолу, надявайки се да зърне прожектори, блясък на лазер, някаква следа. Мери не обичаше изненадите, дори естетическите.

— Няма зъби. Хайде — окуражи я Ърнест. Тя се обърна към него, въздъхна раздразнено и отново впери поглед в тежките клепачи на създанието. Зениците бяха от позлатен античен бронз и я следяха, устните оформяха гигантска усмивка като Мона Лиза, главата, голяма колкото заоблен каменен блок, се наклони вляво и погледна нагоре към нещо, което само тя виждаше върху черната олющена стена. Против волята си Мери също погледна натам. Черни блестящи вълни обливаха стената, небето отгоре бе матовосиво; фина пяна се надигаше като дантела, лачено черна морска сирена се появяваше от вълните с окъпана от лунните лъчи коса.

Сребърната луна кръжеше над полегналата фигура. Сянката на луната потъмня, краищата на лунния диск заблестяха като полиран диамант. Мери и фигурата стояха в живачносивото море, метални вълни се плискаха в краката й. Мери усети някакво дразнение. Затвори очи и видя червени сканиращи лъчи, пресичащи визуалното й поле.

Фигурата се изправи в обширното студио, таванът се издигаше като балдахин над нея. Тя разтвори широко ръце и гласът й проехтя:

— Това са очакваните форми. Онези, които обичаме, нечии дъщери, всички онези, които раждат синове.

Мери видя цяла редица жени в краката на гигантската фигура — видя майка си, лелите си, приятелките от училище, жени от книгите, жени-легенди: Елена от Троя, Маргарет Сангър, Мерелин Монро, Бети Фридън, Ан Дитъринг. Всички те, събрани заедно, представляваха превъплъщение на женствеността. Редицата завършваше с трансформираната жена, която бе срещнала в полицейската централа — Сандра Аухоух. Мери се дръпна назад, за да погледне майка си отново, видя лицето — строго и неодобряващо и след това смекчено, подмладено. Майка й, такава каквато за първи път я бе видяла, идеализирала, когато Майка й бе всичко. Преди дългите години на неодобрение и най-накрая омраза и отдръпване. Мъка стисна гърлото й и очите й се напълниха, но тя не обвиняваше Ърнест, защото сега изцяло преживяваше всичко, като насън. Мери затвори очи и видя още червени линии. Какво представляваха те?

Видя себе си, такава, каквато бе преди трансформацията. Беше облечена в дълъг халат, повдигнат високо от лявата страна и разкриващ късите й крака. Лицето й бе бадемово кафяво с плосък нос, големи очи, гледащи въпросително нагоре, лицето на Майка с устата на Татко. Ърнест не знаеше нищо за това време и със сигурност нямаше снимка на майка й. Такива сканиращи линии бе виждала и преди при тренировките в полицията.

Редицата от образи избледня и централната фигура заблестя с топла като при изгрев оранжева светлина, повдигна и двете си ръце, сега покрити със сребърни пера. Една ивица от лава от вагината прозираше под халата като нощна мъгла, очите се затваряха, лицето се издължаваше, крила като на Девата се появиха и затрептяха на раменете й.

При полицейските тренировки с модифицирана адска корона: това бяха предупредителните сигнали за сканиране на мозъка, използвано от Селекторите преди изтезаване чрез повторение на мъчителни спомени.

— Ърнест! — изпищя тя. — Какво правиш?

Фигурата колапсира в първоначалната си полегнала поза и Ърнест застана до Мери като се опитваше да хване ръката й, но тя се отдръпна от него.

— Откъде я взе? — попита тя гневно.

— Какво има? Нараних ли те?

— Откъде взе адската корона?

— Това не е… Как разбра?

— Господи ти си купил адска корона!

— Не е адска корона. Променена е, не може да нарани никого. Тя просто сканира и позволява да бъдат избирани запаметените образи. Пригодена е за приятни, важни спомени.

— За Бога, Ърнест, това е незаконно. Трябва да е стар модел, но въпреки това е незаконен.

— Използвам само рамката, ако говорим технически. Стар модел е, точно така. Имитира най-обикновено сънуване. Не е по-лошо от това, което можеш да купиш в магазин за играчки.

— Сканиращи лъчове опипващи мозъка, Ърнест! Исусе! Откъде го взе?

— Но това е изкуство, безвредно е.

— Повикал ли си терапевт за сертификат, Ърнест?

Той се сепна от сарказма й и мигна.

— Не, Господи, не, разбира се, че не. Но аз съм го изследвал и изпробвал върху себе си с месеци.

— От Селектор ли го купи?

— Ексселекторите. Дефекторите.

— Още странни контакти? — Тонът й стана горчив. Вътрешният й стремеж към предпазливост сега тържествуваше и искаше да удари Ърнест. Той не й помогна много като се изпоти и взе да заеква, а красивото му кафяво лице помръкна сред многобройните цветни петна и трептящи лазери. Фигурата лежеше безчувствена, неподвижна.

— Не е така, Мери. Ако знаех, че така ще реагираш, никога нямаше да ти го покажа.

— Притежанието на адски корони е углавно престъпление, Ърнест. Какво означава обещанието ми, след като мога да загубя положението си, да бъда насилствено подложена на терапия и отстранена от полицията? Що за идиот си, за да ме поставиш в това положение?

Ърнест се отказа от опитите си да й обясни, раменете му се отпуснаха. Той поклати глава.

— Не знаех — каза меко той. — Съжалявам.

— Мисля, че няма да се оправя сама до изхода — каза Мери. Гневът премина в отвращение. — Моля те, изведи ме навън!

— Лимузината ще ни закара обратно.

— Не и с теб. Моля те, Ърнест!

— Мери, какво става? — вдигна рамене той. — Това не е нищо. Безвредно е. При тези обстоятелства законът е смешен.

Тя отблъсна размаханите му ръце и бързо отиде до вратата.

— Изведи ме оттук!

Той я последва, с чело набръчкано от болка и гняв.

— Никого не съм наранил! Това никога никого няма да нарани! Какво ще направиш? Ще го докладваш?

— А ти какво смяташ да направиш — да го продадеш на някой любител на изкуството? Да притежаваш адска корона, с която да те хванат?

— Не е за продан. За изложение, за реклама, никога няма да напусне тази сграда, това студио, не може.

— Платил си на Селекторите… Помагал си на хора да нарушат закона. Аз не мога… — тя затвори очи и отвори уста, разтърси главата си. Стисна зъби да не се разплаче.

Ърнест се извъртя, повдигна юмруци във въздуха и изкрещя от безсилие:

— Тогава върви и кажи на проклетите си колеги! Върви! Защо ми причиняваш това?

Той спря, гърдите му се надигаха и спускаха, очите му изведнъж станаха нежни. Притисна ръцете си една към друга.

— Извинявам се — меко каза той. — Направих грешка, а не исках да е така. Нараних те.

Сега вече Мери не можа да спре сълзите си.

Ърнест инструктира иконома на етажа да повика такси.

— Остави! — каза тя. — Ще взема полицейския минибус.

— Добре — съгласи се Ърнест.

* * *

Битката продължи твърде дълго, Джон. Всички знаят кой съм аз освен мен. Не харесвам самоневежеството си. Чувствам, че повяхвам ден след ден. Преследван съм. Ако скоро не разбера кой съм, ще бъда намерен убит. Една игра! Тази игра играя в главата си всеки ден, за да накарам думите да излизат, но тя все по-малко и все по-рядко действа, а това може да означава, че е истина.