Грег Беър
Кралицата на ангелите (18)

18

Мартин Бърк пъхна картата в телефона си. Лицето на Пол Ласкал се появи веднага на монитора.

— Ало!

— Обажда се Бърк.

— Радвам се да ви чуя, господин Бърк. Решихте ли вече?

— Уведомете Албигони, че ще го сторя — промълви той с пресъхнали и безчувствени устни.

— Свободен ли сте следобед?

— Вече никога няма да бъда.

Приемайки, че в отговора се крие ирония, Ласкал се засмя.

— Да. Свободен съм следобед — продължи Мартин.

— Ще пратя кола пред къщата ви в един часа.

— Къде трябва да ида?

— Съжалявам. Позволете ми да бъда дискретен — отвърна Ласкал след като се изкашля.

— Разбира се — отвърна бодро Мартин с глас, типичен за всеки нает на нов пост служител. — О, освен това, господин Ласкал… Ще ми бъде необходимо всичко, което можете да намерите относно този човек. Също така ще трябва да го уведомите…

— Той вече даде своето разрешение.

Този отговор толкова изненада Мартин, че го накара да млъкне за момент.

— Ще се погрижа да получите всичко, което ви е необходимо като информация за него при пристигането ви.

Известно време Бърк остана неподвижен, вперил поглед в пустия монитор с изпразнено от мисли съзнание, триейки с ръце коленете си. Сетне стана и се приближи до прозореца с изглед към мизерията на Ла Хола. Погледът му обаче не я забелязваше. Замечтан за отминалите дни на слава и величие, бе устремил взора си към Монументите и кварталите по крайбрежната ивица.

Беше започнал да харесва Ла Хола. Вече нямаше амбицията да се върне в Монументите или — пази Боже — в Гребените на Лос Анджелис. Въпреки това, ако всичко се развиеше според плана, той щеше да замине много далеч оттук. Щеше да бъде в Страната на Съзнанието, заедно с Карол.

— Имам избор. Мога да приема всичко това като приключение — изрече той на глас. — А мога и да се страхувам.

Мартин прочете етикетите по лавицата, след това събра всички необходими блокове и дискове с информация и понечи да излезе. В последния миг, може би в изблик на параноя, му хрумна да накара домашния секретар да се обади на адвоката му и да съобщи за станалото в случай, че не се прибере до няколко дена.

Точно в уреченото време до него спря мастиленосиня частна кола с размерите на минибус. Вратата й се отвори и той се намери в луксозно купе, облицовано със сиво кадифе. Автомобилът безшумно и бързо си пробиваше път през пъстрата тълпа жители на Ла Хола, които се бяха запътили на обяд. Скоро той се добра до федерална нанострала номер пет и се отправи на север.

В продължение на десет минути колата се промъкваше между шахматно разположените кооперации, извисяващи се като канари от двете страни на магистралата до Карлсбад. Този символ на лукс от края на миналия век сега даваше приют на онези, които живееха под обърнатата пирамида на Карлсбад. Малко след пирамидата колата излезе от наностралата и пое по гладък бетонен път, който се изкачваше между хълмовете, по които бяха накацали хасиенди, вили, джамии, стъклени куполи, сини покриви, наподобяващи морски вълни далеч от океана, миниатюрни езера, игрища за голф, наполовина тухлени, наполовина изградени от дърво старинни имения, напомнящи постройките от епохата на Тюдорите. Потънали в разкош, тук живееха представителите на старите аристократични родове, които не желаеха да привличат вниманието към себе си, както би станало, ако живееха в близост до Монументите или в известните с буржоазните си претенции селища по крайбрежието.

Гледана откъм океана, южната брегова ивица на Калифорния напомняше стена на огромен затвор или пък гигантска базалтова скала, захвърлена там от природата по незнайно каква причина. Там се намираше Руската колония, в чиито състав влизаха прогонените от родината типове, натрупали несметни богатства от безмилостната експлоатация на сибирските природни богатства, както и десетилетната търговия с алкохол в крайбрежните бистра; при тях бяха и колониите на китайците и корейците, които бяха предявили претенции към най-скъпите имоти прекалено късно. Имаше редица потомци на китайски кланове и династии от изтока, натрупали своите пари през века на петрола. Сега те продаваха парцели за космически суми на строителите на Монументите, сякаш и без тях не бяха вече достатъчно богати. Всички тези пришълци караха старите калифорнийски родове да се чувстват като застрашен вид в свят, където огромните Гребени и новостроящи се Монументи застрашително приближаваха преди тъй спокойния им район.

Всичко казано дотук напълно обосноваваше решението на Албигони да построи дома си далеч от брега. Въпреки това той не се бе включил в обратната вълна, понесла много американци на изток към централните щати, та чак до Ню Йорк.

— Пристигнахме ли? — обърна се Мартин към колата, след като превозното средство навлезе в една от частните алеи, простираща се под сянката на огромни, разкошни дъбови дървета. Тя водеше към внушителен пететажен комплекс от дърво, боядисано в бяло с керемидено-червен покрив.

Сградата му се стори позната, макар да бе почти сигурен, че не я е виждал по-рано. Навигаторът, който представляваше нискоразряден мислещ организъм, отвърна със синтетичния си глас:

— Това е целта на нашето пътуване, сър.

— Защо цялото това място ми изглежда толкова познато?

— Господин Албигони старши е построил жилището по образец на старата сграда на хотел „Дел Коронадо“.

— Така ли!

— Господин Албигони старши много обичаше този хотел и голяма част от нещата тук са направени така, че да му напомнят за него.

Колата спря пред обширен висок портал и Мартин се взря в тухлените стъпала, оградени с месингови перила, които водеха към голяма врата, изработена от дърво и стъкло. На места дървесината имаше красиви жилки, другаде беше изцяло бяла и той си представи как преди няколко десетилетия суровината е изтръгвана брутално от горите с тежки масивни машини; вековни дървета от Бразилия или Хондурас, Тайланд или Лузон — захапвани от стоманените механични челюсти, изтръгващи корени, смилащи живата тъкан, нарязващи я на трупи. След това дървесината била изсушавана, сортирана, нарязвана, боядисвана, опакована и транспортирана до адреса на получателя.

Мартин не харесваше мебели от истинско дърво. Виждаше у дърветата високо ниво на съзнание, свободно от усложненията, така характерни за човека. Те нямаха претенции, просто отговорност пред поверения им живот. Живееха и растяха, любеха се, без да изпитват срам или вина. Без да чувстват удоволствие. Умираха без болка. Мартин не беше споделял тези мисли с никого; те бяха част от дълбока същност.

Пол Ласкал бе слязъл да го посрещне. Той протегна ръка към Мартин, който я стисна, все още загледан в дървената врата. Стоеше със зяпнала уста като дете, замряло от удивление пред нещо особено интересно.

— Радвам се, че ще работим заедно, доктор Бърк.

След като прибра ръката си в джоба и кимна учтиво в отговор на домакина, той попита тихо:

— Накъде?

— Насам. Господин Албигони е в кабинета си. От известно време чете, опитвайки се да си състави представа за всичките ви трудове.

— Прекрасно! — отвърна Мартин, въпреки че това не го вълнуваше въобще. Мнението на Албигони за произведенията му не го интересуваше. Не той щеше да осъществи проучването на съзнанието. — Говорих с Карол — съобщи Мартин, докато вървяха по дълъг, тъмен коридор, застлан с гранит. Стените бяха облицовани изцяло с качествена дървесина. Доколкото му стигаха познанията успя да разпознае дъб, орех, клен, махагон и тик. Дървените плоскости оставиха у него впечатление, каквото би породила пошла изложба на кожи, одрани от гърбовете на изчезнали животински видове. Периодът, през който тези дървета бяха изсечени, бе един от най-срамните в човешката история, но растителните видове бяха оцелели и сега се радваха на истинско възраждане. Новата, изкуствено отглеждана и генетично променена дървесина беше евтина и следователно интересът към нея от страна на заможните бе нищожен. Сега те се интересуваха от изкуствени материали, чиято производствена стойност бе толкова голяма, че ги правеше редки и недостъпни. Къщата на Албигони бе издигната по време на прехода между периода на хищническата злоупотреба с природните суровини и ерата на осигуреното от съвременните технологии пролетарско изобилие. Всички тези мисли бяха завладели вниманието му до такава степен, че въобще не чу последните думи на Ласкал.

— Извинете, бихте ли повторили?

— Карол е чудесен изследовател. Господин Албигони приветства факта, че ще има на свое разположение както вашите, така и нейните услуги.

— Да, да, разбира се.

Двамата влязоха в кабинета на Албигони. Още дървесина, тъмна, красива, в комбинация с може би двадесет или тридесет хиляди тома книги. Въздухът бе пропит от миризмата на стара, прашна хартия, смесена с естествения мирис на дърво.

Албигони седеше върху масивен дъбов стол, а на писалището пред него имаше клипборд, на който се въртяха триизмерни симулации на човешки мозък. Той вдигна бавно глава и примигна като влечуго. Лицето му бе уморено и състарено от мъката. Сигурно не бе спал, откакто се бяха срещали за последен път.

— Здравейте — изрече той с равен глас. — Благодаря за съгласието ви да ме посетите. Нямаме много време, защото след два дни ИПИ ще бъде отворен и всичкото оборудване там ще бъде на ваше разположение. Преди това бих желал да уточним някои подробности.

Ласкал предложи стол на Мартин, но самият той остана прав.

Албигони седеше приведен, отпуснал безпомощно ръце върху облегалките на стола. Устните, които някога се усмихваха съвсем естествено върху широкото лице на римски патриций, сега бяха отпуснати вяло, погледът му беше празен.

— В момента чета за вашия приемник — започна Албигони. — Научих, че получава сигнали от поставени в кожата нанодетектори. Конструиран е да улавя потоците в двадесет и три точки, разположени около главния мозък.

— Да, ако целта е да се изследва съзнанието; но може да следи дейността на мозъка и в другите му подобласти, което го прави твърде универсален.

— Не пречи ли на пациента? — поинтересува се Албигони.

— Няма дълготрайни увреждания. След кратко време нанодетекторите биват отхвърлени от кожата и се отстраняват. В случай, че това не стане, те се разпадат на белтъци и метали, не реагиращи по никакъв начин с организма.

— Да, но какво ще кажете за сондата за обратна информация…

— Тя провокира неврохимичната активност по предварително определени пътища, в посочени входни точки; създава йони, които мозъкът възприема като сигнали.

— Но това оказва дразнещ ефект — кимна с глава Албигони.

— Действието им наистина възбужда мозъка, но не оказва разрушително действие върху него, тъй като сигналите са напълно обратими.

— Да, но всъщност не изследвате пряко съзнанието на своя обект, съпоставяйки го със своето собствено.

— Не и при проникване от първа степен. В такива случаи използваме компютърен буфер. Създадената от мен компютърна програма интерпретира получените от обекта сигнали и пресъздава в образ картината на съзнанието. Учените изследват тази картина чрез компютърна симулация, като при нужда прибягват до сондата за обратна връзка, за да провокират реакция. Съзнанието реагира незабавно и това светкавично се отразява в процеса на симулация.

— Възможно ли е да се направи директно изследване на съзнанието? — поинтересува се Албигони.

— Единствено при проникване от втора степен — отговори Мартин. — Правил съм подобно нещо само веднъж досега.

— Моите инженерни експерти ме осведомиха, че проникване от първа степен няма да бъде възможно, тъй като преди шест месеца органите на следствието са повредили част от апаратурата ви. Вашият механизъм за симулация или както го нарекохте „компютърен буфер“ сега е във Вашингтон. Адвокатите по делото се го изискали за сравнителна експертиза; сравняват го с незаконните машини за изтезание, използвани от Селектори. Имате ли готовност да проникнете директно в съзнанието на нашия обект, изправяйки срещу него собственото си съзнание?

Мартин огледа бавно стаята, движейки напред-назад долната си челюст. След малко се облегна назад и заговори:

— Това напълно променя нещата, господа. Не знаех нищо за процедурата по сравняване на моето оборудване с машините за мъчения. Федералните власти са поели по напълно погрешен път, защото апаратурата ми няма нищо общо с адските корони. Сега въобще нямам представа какво е по силите ми и с какво не бих могъл да се справя.

— Не можем да върнем компютъра тук. Може би ще успеем да намерим друг като него…

— Това е невъзможно. Този компютър е лично мое изобретение. Наблюдавам развитието му още докато беше съвсем малка наноединица. Никъде няма дори и далечен негов аналог. Не е мислещ организъм от висш тип, но е почти толкова сложен като мозъците, чиято дейност симулира.

— В такъв случай проектът наистина се оказва невъзможен — изрече Албигони с нотка на облекчение в гласа.

Мартин стисна зъби и погледна през прозореца, откъдето се виждаха красиво подредени лехи от сини и яркозелени зимни рози. Зад тях се простираха зелени морави, сякаш поръсени с прах зелени дъбове, а в далечината се разстилаха контурите на хълмовете.

Предстоеше последния удар на меча. Да вземе решение и след това всичко да си остане такова, каквото е било. Това беше прекалено много.

— Можем да го направим, но дали е препоръчително?

— Опасно ли е?

— Директното вмешателство коства неимоверно много както на пациента, така и на изследователя. Всичко ще трябва да приключи в разстояние на не повече от един-два часа. Бих могъл да използвам един малък компютър, който създадох по-рано. Той е в състояние да ускори потока данни и да помогне за разчитането им. По-скоро би могъл да бъде оприличена на преводач, отколкото на буфер. Надявам се, че поне той е все още на разположение.

Албигони погледна въпросително Ласкал и той кимна с глава:

— Ако описът ни отговаря на действителността, той все още би трябвало да е там.

— Как успяхте да отворите института? — попита Мартин.

Ласкал отговори, че това не го засяга и беше прав. Мартин зададе този въпрос от чисто любопитство. Докъде се простират възможностите на богатия човек, беше твърде интересно. Мартин можеше да го узнае единствено от самия господин Албигони или ако някой от многобройните му подчинени се изпусне.

— На какво се дължи съществуването на Страната на Съзнанието, господин Бърк? — попита Албигони. — Опитах се да го разбера от публикациите ви, но се страхувам, че езикът, на който са написани, е твърде непонятен за мен.

Въпреки, че бе обяснявал това стотици пъти досега — както на колеги, така и на широката общественост, Мартин трябваше да събере мислите си, преди да отговори. Този път не искаше да вмъква никакви артистични детайли, за да впечатли събеседниците си. Структурата на съзнанието бе достатъчно интригуваща и без тях.

— Това е Страната на човешката мисъл. Там се намират всички големи и малки съставни елементи на личността. За всеки човек те са различни. Няма универсално описание за човешкото съзнание. Съществуват няколко главни модела за поведение, които наричаме личности, една от които дава облика на съзнателното Аз. В известна степен те са свързани с други модели, които аз наричам подличности, таланти или агенти. Всъщност това са ограничени, непълни варианти на личността; за да се проявят и да бъдат поставени под контрола на цялостния разум, те трябва да бъдат изтласкани на преден план и равномерно интегрирани с основната личност. Тя доскоро се наричаше съзнание или най-висша проява на собственото аз…

Талантите са комплекс от умения и инстинкти, генетично заложени или придобити. В секса — най-широко практикуваната активност — намират проява двадесет такива таланта, заложени у възрастните индивиди. Гневът е също една от най-важните реакции, за чието реализиране са необходими пет такива таланта. В приспособилия се, интегриран в обществото възрастен индивид над тридесетгодишна възраст се запазват само два таланта, свързани с гнева. Това са социалният и личният гняв. Нашият век е време на социален гняв.

Албигони продължаваше да слуша, без да кима с глава.

— Пример за поведение, направлявано от социален гняв, е това на Селекторите. Те не правят разлика между него и личния гняв, затова в случая с тях социалният гняв контролира главната им личност.

— Значи талантите са личности? — попита неуверено Ласкал.

— Не, те не са изцяло развити. Не са автономни в уравновесените, здрави индивиди.

— Добре — прекъсна го Албигони. — Разбрах последните ви думи, но какви са другите видове таланти?

— Те са стотици, като повечето от тях са закърнели. Почти винаги действат вплетени или паралелно с основния модел на поведение. Всички те са интегрирани и взаимно свързани — той вплете пръстите на ръцете си и ги раздвижи. — Така поне стоят нещата при психично здравия индивид.

— Ами онези — попита Албигони, поглеждайки към записките си, — както ги наричате подличности или близки до тях вторични личности, които не се интегрират с останалите?

— Най-добра илюстрация на този проблем дава една много сложна диаграма, която съм публикувал във втората си книга. Да. Точно това — той кимна към триизмерната симулация от екрана на слейта върху бюрото. — Това са мъжките и женски поведенчески модели, които Юнг нарича Animus и Anima. Това са главните поведенчески модели по време на работа — тоест личността, която човек възприема, докато се занимава с бизнеса си или изпълнява определена водеща роля в обществото… Тоест всеки комплекс от поведенчески привички, които биха могли да засенчат или изместят основните характеристики на главната личност за значителен период от време.

— Може би, например, когато човек е художник или поет?

— Да. Или когато изпълнява ролята на съпруг (съпруга), баща, майка.

Албигони кимна и затвори очи.

— От краткото изследване, което направих през последните тридесет и шест часа, ровейки из трудовете ви разбирам, че в повечето случаи терапията се явява като основна причина за постигането на баланс на характера чрез стимулиране на забравените или потискани поведенчески привички.

Мартин кимна с глава.

— Или чрез потискане на нежелана или увредена подличност. Подобно нещо понякога може да се постигне чрез външна терапия — като подличността се изведе навън — или чрез вътрешен стимул, като например пряка симулация на въображаемите изживяванията по време на растежа. Същото може да се постигне чрез физически промени при моделиране на мозъка, проява или потискане, постигнати по химически път; или още по-радикално — посредством микрохирургия като се елиминират центровете, ръководещи нежеланите преобладаващи поведенчески реакции.

— Така както постъпват с извършителите на изнасилвания и блудства?

— Типична терапия за сексуално извратени типове е елиминиране центровете на доминантния сексуален модел.

— Това изисква много голяма предпазливост.

— Да, наистина — отвърна Мартин. — Доминантните модели могат да съдържат в себе си големи сектори на първичната личност. Отделянето им изисква огромно умение и прецизност.

— И все пак всичко това изглеждаше доста примитивно, преди вие да започнете изследователската си дейност в ИПИ.

Мартин изрази скромно съгласието си.

— Радикалната терапия беше ефективна едва в петдесет процента от случаите, преди да усъвършенствате метода и да направите процедурата много по-точна. — Албигони вдигна помътените си очи и се усмихна едва-едва. — По този начин вие поставихте своя подпис върху трансформационните промени на законите и обществото през последните петнадесет години.

— Да, освен това си извоювах звънче, каквото закачат на врата на изкупителната жертва.

— Вие, господин Бърк, открихте за психологията онова, което беше динамитът за началото на миналия век — заяви Албигони. — Моята компания е публикувала над шестстотин труда, посветени на откритията ви, както и седемдесет и пет Литвид-видеоматериали само през изминалите шест години.

Едва сега Мартин разбра по какъв начин Албигони се беше свързал с него.

— Публикувахте и две книги лично за мене и ИПИ, нали?

— Така е.

Мартин изрече замислено „х-хм“ и вдигна показалец пред устните си.

— Оценките в книгите не бяха особено ласкави — рече той.

— Целта им не беше такава.

— Съгласен ли сте със становищата, изразени в тях? — попита Мартин, присвивайки клепачи.

— Не е необходимо господин Албигони да бъде съгласен с книгите или видеоматериалите на Литвид, които публикува — намеси се Ласкал, който сякаш бе надвиснал над тях през цялото време, въпреки че седеше в ъгъла между двамата мъже.

— Едно време ги споделях — каза Албигони. — Стори ми се, че работата ви опасно се приближава до целта да изцеди и последната капка човечност, която ни е останала.

Лицето на Мартин почервеня, това изтъркано обвинение все още му причиняваше болка.

— Аз просто изследвах нови територии на знанието и ги описах. Не съм ги създал. Не обвинявайте електрическата крушка за това, че има електричество.

— Виновен ли е човекът, вдигнал ръка към облаците, за това, че случайно се разнася гръмотевица? Извинете ме, доктор Бърк. Просто приказваме празни приказки. Не искам да споря с вас. Нуждая се от уменията и знанията ви, за да… помогна на свой добър приятел. Искам да очистя душата си от разяждащата омраза. Да помогна на всички нас да разберем истината.

Мартин отклони поглед, опитвайки се да потисне вечно живия гняв в гърдите си и продължи с обясненията:

— Всички елементи на личността са построени върху основа, която е по-стара и от умението на хората да използват говоримата реч. Някои части от тази основа са съществували още преди появата на човека. Тя е подобна на айсберга, който е замръзнал много преди снегът да се натрупа върху него.

— Значи може да ни се наложи да копаем доста по-дълбоко под личностните привички, агенти и различни таланти, за да открием причината за това отклонение от нормалното поведение.

— Това не се случва често. В повечето случаи психическите заболявания у човека са породени от повърхностна травма. Дори при хора с тежки увреждания обикновено дълбочинните структури на мозъка функционират нормално. Най-често проблеми възникват в онези сектори на структурата мозък-съзнание, които са по-нови от еволюционна гледна точка. Причината за това е сравнително краткия период на усъвършенстване. Все пак съществуват и такива унаследявани увреждания в дълбочинните структури, които са толкова деликатни и незабележими, че не пречат на процеса на продължаването на рода, поне у човешкия род. Този вид дефекти не могат да бъдат отстранени чрез стандартните еволюционни процеси.

— Ако отклонението на Емануел се окаже такова — тоест дълбоко под повърхността — ще успеете ли да го изолирате, изследвате и елиминирате?

— Не, не мисля, че ще бъда в състояние да го сторя — отвърна Мартин. — Но както вече казах, подобни явления са изключително редки.

— Същото се отнася и за случаите на масови убийства. Дали някога сте диагностицирали и коригирали съзнанието на масов убиец?

— Никога не е влизало в задълженията ми да се занимавам с терапия — отвърна Мартин. — Аз съм по-скоро изследовател, отколкото лекар. Доста често съм разговарял с терапевти, които са използвали моите теории и са прилагали методите ми върху извършители на убийства, но досега не съм се сблъсквал с масов убиец. Доколкото зная, нито една съдебна институция не е допуснала масов убиец да бъде подложен на терапия и след това освободен. Инструкцията на Рафкайнд беше прераснала в закон: „Няма място под слънцето за истински порочните индивиди. На тях не се полага нито смърт, нито здраве“.

Албигони отново хвърли поглед на слейта пред себе си.

— Във втората си книга „Граничните територии на съзнанието“ вие използвате огромно количество от цитати, за да опишете онова, което наричате Страната на Съзнанието. Твърдите, че тя е различна за всеки отделен човек. Щом това е така, как разбирате и доказвате, че въобще съществува такава територия или такова място?

— Чрез улавяне на мозъчните сигнали на ниво, в което те са еднакви за всички ни. Индивидуалните, повърхностни пластове на съзнанието всъщност не са достъпни, поне засега. Дълбоките пластове също са строго специфични и притежават различни качествени характеристики, но благодарение на кибернетичните преводачи съществува възможността да бъдат извлечени общите положения. Това всъщност е комплексът от действия, които извършва контролната тристепенна сонда. В нашия случай обаче степента на контрол ще бъде доста по-ниска поради липсата на буферен компютър.

— Все още не разбирам какво имате предвид под Страна на Съзнанието.

— Това е област на непрестанна логически свързана активност, протичаща в състояние близко до това на съня. То се създава при определени строго специфични генетично обусловени модели на действие, впечатления и внушения от утробния период на развитие на човека и цялостното съдържание на досегашния му живот. То е азбуката и основата, върху която изграждаме своето мислене и език, своето развитие като личности. Всяка наша мисъл или действие са отразени в това пространство. Всички наши вярвания и религиозни символи се изграждат върху общото му съдържание. Всички модели и подмодели на поведение, личностни и подличностни елементи, както и всички таланти се намират там или са пряко тяхно отражение.

— И наистина ли Страната на Съзнанието изглежда като поле?

— Да. Обикновено прилича на поле или град.

— Нима има дори хора, дървета, сгради и животни?

— В известен смисъл, да.

Албигони се намръщи.

— Искате да кажете, че това всъщност са спомени за сгради, дървета, хора и т.н.?

— Не точно. Възможно е да има аналогии между Страната на Съзнанието и външния свят, но външните обекти, които виждаме, преминават няколко процеса на филтриране. Филтрите са нещо като азбука на мозъка, те се избират от съзнанието в съответствие с тяхната полезност като символи, като част от цялостния ни език на мислене. Този език се изгражда още преди навършването на тригодишна възраст.

Албигони кимна в знак на задоволство. Ласкал все още слушаше безизразно.

— Вие смятате, че като пребродите Страната на Съзнанието на Емануел Голдсмит, ще успеете да откриете причината за убийството на дъщеря ми и останалите.

— Не бих могъл да твърдя нищо със сигурност, но искрено се надявам да успея.

— Нищо на този свят не е сигурно, освен скръбта — каза Албигони. — Пол, покажи на нашия гост материалите за Голдсмит, които сме му подготвили.

— Да, сър.

Мартин напусна кабинета, следвайки Ласкал. Двамата влязоха в мултимедийното студио, което се намираше в съседство.

— Моля, заповядайте! — рече Ласкал и посочи към голям стол с висока облегалка и красива тапицерия. Столът беше заобиколен от вибрационни звукоразпространителни механизми и сядайки на него, човек изпитваше чувството, че е попаднал в просторна клетка за птици. Веднага щом Мартин седна, двата малки прожектора, монтирани непосредствено пред стола, се завъртяха безшумно, търсейки погледа му.

— Господин Албигони вече беше запознат с голяма част от това, за което говорихте досега — уведоми го Ласкал, докато оборудването се подготвяше за представянето на материала. — Той просто искаше да го чуе от самия вас. Това му помага да асимилира по-бързо сведенията, които прочете със собствените си очи.

— Разбира се! — отвърна Мартин, който бе започнал да се дразни от присъствието на Ласкал. Безупречен професионалист, предан, самоотвержен — в негово лице Албигони бе намерил идеалния лакей.

Материалът, посветен на Голдсмит, започна с едно ранно интервю дадено от него още през 2025 година, когато мрежата Литвид се намираше в ранните стадии на развитието си. В дъното на екрана със златисти букви бе изписана паметната дата на събитието, по начина по който то бе картотекирана в личната библиотека на Албигони: „Първо излъчване на материала по Литвид мрежата — непосредствено след публикацията на втората поетическа книга на автора «Да не докоснеш никога снега». Октомври 10 2025 LVD 5656 А.“ Ласкал обясни на Мартин как да се справи с оборудването на командния пулт и след това напусна студиото.

На екрана се появи Голдсмит. Млад, привлекателен мъж с гладка кожа с цвят на махагон, гъста черна коса, сресана красиво над високото чело. Широк нос, тънка горна устна, тясна ивичка брада под долната, свита в гримаса устна, големи, бляскави черни очи, бледи клепачи, дълъг тънък врат, издадена напред, внушителна брадичка. Беше двадесет и пет годишен, роден на прага на новия век. Облечен във вълнен пуловер с висока яка, левият ръкав — запретнат в тон с тогавашната мода, разкриващ пред погледа силната му ръка. В джоба на ръкава, където преди седемдесет години хората биха носили кутия цигари, Голдсмит бе сложил комуникатор със сателитна връзка. Младежът имаше приятни маниери и се държеше непринудено пред камерата. Той говореше за творбите и амбициозните си цели в бъдеще. Гласът му бе висок, но приятен, акцентът му носеше следи от щатите в средния запад. Беше много начетен и впечатли репортерката, която вземаше интервюто, с хладнокръвното си, приветливо поведение, въпреки че темата на разговора беше твърде деликатна. Ставаше въпрос за втората книга на Голдсмит, в която авторът бе изразил по пламенен начин своето мнение за съдбата на Африка:

„Африка никога не би могла да бъде мой дом, тя ще приюти само духа ми след като умра. Някои чернокожи все приемат този континент като своя родина, те ме мразят, защото аз зная, че това е невъзможно. Никой африканец не би ни приел като братя, ние сме прекалено бели.“

За Америка:

„Казвам на своите братя и сестри, че финансовата битка може да е спечелена вече, но не и политическата, а още по-малко духовната. Все още кожата ни е с цвят на кафе, а тези, които ни управляват, са със цвят на сметана. Нашата война е вътре в самата Америка. Няма да намерим покой, докато не дойде денят, когато никой няма да ни пита какво означава човек да бъде черен и никой няма да коментира живота на черните.“

За поезията:

„Поезията е мъртва, погребана в света на Литвид мрежите и нарастващата неграмотност. Чувал съм някой да нарича това и видео-видиотяване. Бидейки мъртва, поезията има неограничената свобода. Никой не обръща внимание на поетическото слово, затова то ще разцъфне като роза върху купчина тор. Поезията се възражда. Тя е спасителят на литературата. Само че ангелът все още не е съобщил на никого за своето възнесение.“

Коментар на факта, че са продадени повече от четвърт милион бройки от книгата му:

„Очарователно и убийствено. Трябва да проследя внимателно къде ще свърши всичко това. Главата ми не го побира, аз съм просто един млад чернокож — един-единствен от цяло поколение, на когото се дава шанс да изрази мислите си на глас. Фактът, че съм поет, не значи нищо сега, когато има вече толкова много като мен по целия свят. Ние сме близки един с друг, свързани сме, и всяка, дори най-малка проява на ентусиазъм от страна на масите добива огромни размери за нас. Така поетът, човекът на изкуството може да се прехранва, да живее от това, особено ако нуждите му са скромни като моите.“

Мартин продължаваше да се рови из материалите, край него прелитаха безброй думи, дати, имена на учители — почти всички ненужни, без връзка със задачата му. Дори и материали от съвсем личен характер, погребани под пластовете на времето — като например психологически портрет през 2021 година, прекалено ранен, за да бъде надежден, направен на шега. Той разкриваше Голдсмит като непоклатим, целеустремен и своенравен младеж, умеещ да държи под контрол собствените си прояви на мания за величие; у характера му се долавяше илюзията, че би могъл да се нагърби в ролята на месия на човешкия дух. Според Юнг месиянството винаги е съпътствано от комплекс за малоценност, въпреки че от данните дотук за подобно нещо не би могло да се говори.

Мартин обърна особено внимание на това, че нищо не бе известно за детството на Голдсмит. Липсваха каквито и да било сведения до петнадесетата му година. Голдсмит от юношеските години не прилича по нищо на своите родители от семейните видеоматериали. Баща му бе пълничък и весел човек от средната класа, майка му изглеждаше слаба, сериозна, решена да даде на своето дете сериозна литературна подготовка. Книги, в никакъв случай видео-материали. Казандзакис и Кавафис в оригинал на гръцки език, Джойс, Бъроуз, Едгар Райе, Шекспир, Голдщерн, Ремик, Рандол, Бърджис. Поетите на новия век, новелистите на американските щати от средния запад, където Голдсмит беше прекарал юношеството си и ранните години като млад двадесетгодишен мъж, преди да бъде публикувана първата му книга, пропита с полъха на всички тези влияния. Всичко свързано с ранната му младост разкриваше пълна липса на расови проблеми. Харесван и приеман радушно от своите съученици; вградил се успешно в средата и начина на живот, типични за средната класа.

Списъците с данни бяха безбройни: любими ястия, посочени от Голдсмит — промишлено отгледана риба, пържена в специален тиган; пържола със синтетични подправки, домати и ябълки…

Мартин започна да ги преглежда съвсем повърхностно.

Трети по общ успех във випуска. По математика — пръв; по литература — втори; по обща история и драматургия — трети. Първото му влюбване бе в последната година от университета (препратка към собствената му биография, издадена две хиляди четиридесет и седма година, издание на „Брайт Стар Хауз“, компания на Албигони). Нормално, нормално, нормално. Нищо не будеше тревога. Всичко изглеждаше нормално, с изключение на бляскавите му творби, които бяха започнали да се появяват след навършване на двадесетгодишна възраст. Първите му значителни постижения бяха ранните версии на пиесите му от поредицата „Мойсей“ (приложени са факсимилета от текстовете).

След първата и втората поетическа книга бе последвал постоянен подем в кариерата му в продължение на десет години. Беше преживял краткотраен брак без деца, завършил с развод по взаимно съгласие. Този период бе свързан с появата на десет стихосбирки и седем пиеси. Всичко публикувано под негово име носеше белега на зрелостта. Три бляскави премиери в Бродуей. Славата му вече бе прескочила границите на Щатите. Творбите му се поставяха в Париж, Лондон и Пекин. Беше канен по редица престижни програми за културен обмен в Япония, Китай, Обединена Корея и Обединената икономическа общност на Азия (ОИОА). В ОИОА творбите му бяха претърпели четири издания, три от които пиратски през 2031–32 година. Пиесите му се поставят навсякъде из тези страни, те са на върха на вълната уестърни и по-специално на засилен интерес към Северна Америка в резултат на икономическото оживление. Периодът след това триумфално турне бе последван от няколко любовни истории, завършили със скандален край и отразени в стотици Литвид материали. Една от любовните връзки на Голдсмит бе завършила с трагичното самоубийство на млада жена през 2034 година.

След това мрачно събитие Голдсмит бе прекарал две години в неизвестност. Всъщност живееше при приятели в Айдахо, отдаден на дванадесет месечен ритуал на духовно пречистване.

Мартин спря да чете и се намръщи. Усети евентуална възможност за разкрития и поиска повече подробности по този ритуал.

Последва интервю с Реджиналд и Франсин Килуанр, основатели на Център за Пречистване Чиста Земя на двадесет мили северно от Боиз на границата с Орегон. Реджиналд беше висок и слаб, облечен в работнически дрехи, с черна коса, с очи порочно мъдри и издължено лице, свикнало да се смее:

— През нашия център са минавали много интелектуалци и знаменитости. Те идват, за да пречистят организма си с балансирана вегетарианска диета и минерална вода. Посещават ни, за да слушат музика, заради огромното небе и звездите през нощта. Помагаме им да се пригодят към 21 век, нещо съвсем не лесно, тъй като всичко е толкова антихуманно, неестествено, технологично. Емануел Голдсмит беше тук за една година. Станахме много добри приятели. Той прави любов с Франсин.

На екрана беше Франсин — слаба, приличаща на сърна, с дълга права червена коса, усмихната:

— Той беше много добър, деликатен любовник, макар и буен. В себе си таеше гняв и тъга. Не знаеше кой е и това беше причината сърцето му да е изпълнено с горчива омраза. Когато напуснахме центъра, той беше спокоен и отново пишеше поезия.

Действително през следващите пет години бяха публикувани четири книги, включително и преработка на ранните му африкански стихотворения. През 2042 Голдсмит създаде първия си контакт с още един почитател, полковник сър Джон Ярдли — самопровъзгласилия се милостив тиранин („в гръцкия смисъл“) на Хиспаниола. Ярдли го покани да посети Порт-О-Пренс, което Голдсмит направи през 2043. Подробности за посещението не бяха известни, но очевидно те са си допаднали, защото Голдсмит изрази възхищението си от прямотата и интелигентността на Ярдли въпреки сложността и объркаността на 21 век. Коментатор на новините по кабелната мрежа беше казал за това:

— Похвалата на Голдсмит е груба и показва цялото политическо разбиране, обикновено запазвано само за поети: това е ентусиазъм, нула, нищо. Ярдли бе направил нацията си просперираща на основата на нежеланието могъщите съвременни нации да си вършат собствената мръсна работа. Той бе превърнал в световен бич своята разбита армия от наемници, ръководена от Големите Момчета, които внимателно избират целите си. Освен това Ярдли бе обвинен в производство и износ на коварни уреди за измъчване, проникващи в съзнанието машини за болка, използвани и от Селекторите, които преследваха всички нас. Няма значение, че нашият век е на „поправка“ и „съзряване“ и че много хора се възхищават от действията и на Селекторите и на полковник сър Джон Ярдли… Възхищението на Голдсмит доказва, че той е предател сред хуманните интелектуалци, ренегат, стихоплетец.

Голдсмит като Езра Паунд в една по-ранна възраст и като възхвалител на Ярдли си бе създал репутация на неуместно и може би опасно набъркване в политиката, което бе подсигурило положението му в литературата. Може би го беше направил заради това. Мартин гледаше на този акт като на някаква поза или добре пресметнат ход, в това поне имаше логика.

„Ако беше обединил Африка срещу португалците и англичаните преди триста години аз можех сега да съм там — един човек в топлото като кафе без сметана сърце на Черния континент.“

Мартин поклати глава и продължи да чете. Писмо от Ярдли до Голдсмит:

„Вашата поезия показва, че сте разделен по култура и съзнание от заобикалящите ви. Вие имате успех, въпреки че казвате, че западате. Не сте отвратен, макар да се чувствате не на място. Хората ви са имали своите домове и семейства, езици и религии, цялата поезия на един народ, откъсната от тях и заменена с чуждо доминиране и бруталност. Вашият народ е бил доведен в Новия Свят и мнозина са били изоставени в Хиспаниола, където жестокостта била неописуема и в 21 век. Нищо чудно, че се чувствате разкъсан! Когато пристигнах за първи път в Хаити, аз бях зашеметен от леката радост на един народ, който е познал толкова много болка, народ, чиято история е агония на предателство и смърт. Болката се просмуква в плазмата на зародиша, предава се от майка на син. Какво нещастие, че много от насилниците умряха преди да мога да отмъстя за жестокостта им.“

Стихотворението на Голдсмит накрая на писмото: „магия / бих убил много бели бащи насилници / Бих оправдал убийството на време / Историята не би могла да ме заличи.“ Аплодисменти от САЩ, които са винаги склонни да се самобичуват. Слава и повече богатство. Може би до известна степен сър Джон Ярдли дължеше нещо на Голдсмит, шампион в добре подредените думи. Кореспонденция и взаимно възхищение, граничещи с любов, разбира се от гледна точка на Голдсмит.

Ярдли ли беше видението на Голдсмит за ангела на отмъщението, дошъл да бичува света за греховете на продължителната смърт? Видение, дошло, за да узакони поколението на белите бащи изнасилвачи? А какво беше Голдсмит за Ярдли — възхвалител, оправдател или секретар? Всички мъртви ли бяха бели?

Мартин погледна Литвид репортажите и препратките в книгата. Не. Една от идентифицираните жертви беше четвърто поколение на смесени бракове. Имаше и едно черно като Голдсмит момче, неговият кръщелник. Вероятно се касаеше за сляпа убийствена ярост.

Мартин приключи своето разследване и се освободи от стола. Един месингов арбайтер чакаше инструкциите му.

— Донеси ми студен чай, моля — каза той. — И кажи на господин Ласкал, че съм готов да видя Голдсмит.

Не интервю, а гледане. Голдсмит не трябва да разпознае Бърк или Нюман, или който и да било, разследващ неговата Страна на съзнанието.

* * *

Как можеш да ме познаваш? Защо си толкова отчаян да ме познаваш? Славата ми те прави развратник.