Томас Ман
Вълшебната планина (9)

Закачки. Последно причастие. Прекъснато веселие

— Много мил човек — каза Ханс Касторп, когато се поздравиха любезно с куция портиер, който подреждаше писма в своята ложа, и излязоха през портала на открито.

Порталът се намираше на югоизточната страна на варосаната постройка, чиято средна част надвишаваше с един етаж двете крила и бе увенчана с часовникова кула, покрита с ламарина в цвят на лиска. Оттук се излизаше направо навън, без да се преминава през оградения парк; насреща имаше полегати планински ливади, осеяни със средно високи смърчове и прегърбени нискостеблени борове. Освен шосето, което слизаше към долината, имаше само един друг път; тръгнаха по него; той водеше с лек наклон нагоре и наляво край задната фасада на санаториума, където бяха домакинството с кухните и където, до решетките на стълбите за избата, стояха ламаринени кофи за смет, после продължаваше доста време в същата посока, описваше остра чупка и продължаваше по-стръмно надясно към рядко залесения склон. Пътят беше с твърда червеникава настилка, още малко влажна, а по краищата му от време на време се срещаха каменни блокове. Братовчедите се оказаха съвсем не сами на разходката. Гости, които след тях бяха завършили закуската, ги следваха по петите, а насреща им идеха цели групи, които се връщаха от разходка, крачейки с тежките стъпки на хора, които слизат по наклон.

— Много мил човек! — повтори Ханс Касторп. — Има един плавен начин да разказва, драго ми беше да го слушам. „Живачна пура“ за „термометър“ е отлично казано, веднага го разбрах… Но сега ще си запаля една истинска — каза той, като се спря, — не издържам вече! От вчера на обед нищо свястно не съм пушил… Прощавай за малко. — И той извади от кафявата кожена табакера, украсена със сребърен монограм, една пура „Мария Манчини“, чудесен екземпляр, от най-горния ред на кутията, сплеснат от едната страна, какъвто най-вече обичаше, отряза върха с малък, режещ в ъгъл инструмент, който висеше на верижката му за часовника, щракна запалката си и с няколко блажени пафкания запали доста дългата, тъпа отпред пура. — Така! — каза той. — Сега нямам нищо против да продължим разходката. Ти, разбира се, от много престараване не пушиш.

— Та аз никога не пуша — отвърна Йоахим. — Защо пък тъкмо тук да пуша?

— Не разбирам! — каза Ханс Касторп. — Не разбирам как човек може да не пуши — той пропуска, така да се каже, най-добрия дял на живота или поне едно знаменито удоволствие! Когато се събудя, радвам се, че през деня ще мога да пуша, и когато ям, пак се радвам, бих казал, че ям само за да мога да пуша след това, макар че естествено малко пресилвам. Но един ден без тютюн би бил за мене върхът на блудкавостта, един съвсем пуст и безрадостен ден; ако трябва сутринта да си кажа: днес няма да пушиш, смятам, че не бих набрал кураж да стана, наистина бих останал в леглото. Виж какво: ако имаш пура, която гори добре — естествено, че не трябва да взима въздух отстрани или да тегли лошо, това е във висша степен досадно, — та казвам, ако имаш добра пура, чувстваш се някак защитен, буквално нищо не може да те сполети. Все едно, че лежиш на морския бряг, лежиш до морето, нали, и нищо не ти трябва, нито работа, нито забавление… Слава богу, хората пушат навсякъде, по целия свят, навсякъде познават тютюна, където и да попаднеш. Дори и полярните изследователи се снабдяват богато със запаси за пушене за своите несгоди, винаги съм се изпълвал със симпатии към тях, когато съм чел за това. Защото може и много зле да му потръгне на човек: да приемем, че се намирам в окаяно положение; но докато бих имал една пура, бих издържал, тя би ми помогнала да превъзмогна всичко.

— Все пак си малко уязвим — каза Йоахим, — щом си зависим от тютюна. Беренс е прав: ти си цивилен човек, той го каза повече като похвала, но ти си непоправим цивилен човек, там е работата. Впрочем ти си здрав и можеш да правиш каквото искаш — добави той и очите му станаха морни.

— Да, здрав съм, като махнеш анемията — каза Ханс Касторп. — Доста работи ми наговори, особено като ми каза, че имам зелен цвят. Но вярно, на мене ми направи впечатление, че в сравнение с вас тук горе съм наистина зелен, у дома не бях забелязал такова нещо. А освен това е много любезно от негова страна, дето направо ми даде съвети, съвсем sine pecunia, както се изрази. Аз на драго сърце ще направя каквото ми казва и ще се съобразявам напълно с твоя начин на живот — какво да правя иначе при вас тук горе, а няма и да ми навреди, ако с божията помощ натрупам малко белтъчини, макар че звучи някак отвратително, трябва да признаеш.

Докато вървяха, Йоахим се закашля на няколко пъти — изкачването, изглежда, го уморяваше. Когато за трети път се закашля, той се спря със смръщени вежди.

— Ти карай напред — измърмори той.

Ханс Касторп тръгна по-бързо, без да се извръща. После забави стъпката си и накрай почти се спря, защото сметна, че е взел голяма преднина. Но и сега не се извърна.

Група гости от двата пола идеше насреща му; той бе ги видял горе, по средата на склона, когато минаваха по равния път; сега те тепаха надолу по стръмнината, право към него и разнородните им гласове взеха да се чуват. Бяха шест или седем души от различни поколения, едните съвсем млади, другите вече по на възраст. Той ги погледна с наклонена встрани глава, докато мислеше за Йоахим. Те бяха гологлави и загорели, дамите в цветни пуловери, господата без връхни дрехи и дори без бастуни — като хора, които на бърза ръка излизат с ръце в джобовете на няколко крачки от къщи. Те слизаха надолу, което не изисква някое особено усилие, само весело възпиране и задържане на крачките, за да не се спънат, просто оставяха се да ги влачи наклонът, поради което ходът им бе някак окрилен и лекомислен, което се отразяваше и на лицата им, на цялата им външност и човек можеше да си пожелае да бъде като тях.

Сега се бяха изравнили с него, Ханс Касторп добре виждаше лицата им. Не всички бяха загорели, две дами правеха впечатление с бледността си: едната бе суха като върлина и с лице, сякаш от слонова кост, другата бе по-дребна и дебела, обезобразена от лунички. Те всички го изгледаха с една и съща дръзка усмивка. Едно високо младо момиче със зелен пуловер, зле фризирана коса и глупави, само наполовина отворени очи, мина съвсем близо до Ханс Касторп, като почти го докосна с ръката си. А при това и свиреше… Не — не може да бъде! Тя му подсвирна, но не с уста, не беше издала напред устни, напротив — държеше ги затворени. Докато го гледаше глупаво и с почти затворени очи, от нея излизаше едно свистене, извънредно неприятно свистене, грубо, остро и въпреки това кухо, протяжно и към края заглъхващо, напомняше на ония панаирджийски свинчета от гума, които с плач изпускат вдъхнатия им въздух и рухнат на място; това свистене излизаше по някакъв непонятен начин от гърдите й, а после тя отмина заедно с компанията си.

Ханс Касторп стоеше вцепенен и гледаше в далечината. После бързо се извърна и разбра поне това, че отвратителното свистене бе някаква шега, някаква скроена подигравка, тъй като по раменете на слизащите можеше да се види, че се смеят, а един набит младеж с дебели бърни, който бе пъхнал ръцете си в джобовете на панталоните и по доста неприличен начин бе запършил полите на сакото си, явно бе извърнал главата си към него и му се смееше… Йоахим бе тръгнал нагоре. Той поздрави групата, като по своя рицарски навик застана почти във фронт и се поклони с прибрани пети, след което с кратък поглед пристъпи към братовчед си.

— Какво си се нацупил? — попита той.

— Тя свиреше — отговори Ханс Касторп, — свиреше с корема си, когато мина край мене, ще ми обясниш ли това?

— А-а-а! — каза Йоахим и пренебрежително се засмя. — Не с корема, глупости. Това бе Клефелд, Хермине Клефелд, тя свири с пневмоторакса си.

— С какво? — попита Ханс Касторп. Той бе извънредно възбуден и не разбираше защо. Бе му ту до смях, ту до плач, когато добави: — Не можеш да искаш от мен да разбирам вашия жаргон.

— Хайде, тръгвай — каза Йоахим. — Мога да ти го обясня и докато вървим. Какво стоиш като вкопан в земята! Става дума за нещо хирургическо, както можеш да си представиш, операция, която тук горе често се извършва, Беренс има голям опит в това отношение… Когато единият бял дроб е много засегнат, разбираш ли, а другият е здрав или относително здрав, то болният се освобождава от дейност за известно време, за да се запази… Това значи: разрязват те тук, тук някъде встрани, не знам точно къде, но Беренс винаги великолепно улучва. И после вкарват газ, знаеш, азот, и така разкашканият клон от дроба се изолирва от работа. Газът естествено не трае дълго, горе-долу всеки две седмици трябва да се подновява — все едно, че те пълнят, ето как трябва да си представиш тая работа. И когато мине година или повече и всичко върви добре, дробът може да оздравее поради това, че е бил в покой. Разбира се, не винаги — това си е даже една много рискована работа. Но с пневмоторакс се получавали хубави резултати. Всички, които видя, го имат. Между тях беше и госпожа Илтис, тази с луничките, и госпожица Леви, сухата, спомняш ли си я, тя сума време лежа на легло. Те са се сдушили, нещо като пневмотораксът естествено свързва хората, и се наричат дружество „Половин дроб“, под това име ги знаят. Гордостта на дружеството обаче е Хермине Клефелд, защото може да свири с пневмоторакса си — това си й е дарбата, не всеки може. Как го прави, не мога да ти кажа, тя сама не може ясно да го опише. Но когато е повървяла бърже, може отвътре да свири и това естествено й служи да плаши хората, особено новодошлите болни. Аз между другото смятам, че тя губи азот по този начин, тъй като всяка седмица трябва отново да я пълнят.

Сега Ханс Касторп се разсмя; неговата възбуда бе преминала в смях и докато вървеше приведен, с ръка над очите си, раменете му се разтърсваха от припряно и тихо кискане.

— Ами записани ли са? — попита той и усети, че трудно говори; от задържания смях говорът му изглеждаше плачлив и доста жалостив. — Имат ли устав? Жалко, че не си член, тогава можеха и мен да приемат като почетен гост или като… събутилник в студентска корпорация. Би трябвало да помолиш Беренс да те изкара отчасти от строя. Ако се постараеш, може би ще се научиш и ти да свириш, това все още може да се научи… По-смешно нещо не съм чувал в живота си! — каза той и дълбоко пое дъх. — Е, прощавай, дето говоря така за тези работи, но те самите, твоите пневматически приятели, бяха в най-добро настроение. Как само пристигнаха!… Като си помисля, че това е било дружество „Половин дроб“. Фиу-у-у, свири ми тя насреща. Лудетина! Но това е същинска лудория! Защо са такива луди, можеш ли да ми кажеш?

— Боже мой — търсеше Йоахим отговор, — те са толкова свободни… Искам да кажа, че са млади хора и времето е без значение за тях, пък и могат да умрат. Защо да правят сериозни гримаси. Понякога си мисля: боледуването и умирането всъщност не са сериозни, те са повече някаква лентяйщина, строго погледнато, сериозност има само в живота долу. Смятам, че полека-лека, когато прекараш по-дълго време тук горе, ще разбереш това.

— Сигурно — каза Ханс Касторп. — Сигурно вярвам. Живо се интересувам за вас тук горе, а когато човек се интересува, нали, разбирането идва от само себе си… Само че какво ми е, тя не ми допада — добави той, като разглеждаше пурата си. — През цялото време се питам какво ми липсва, а то била моята „Мария“, която не ми е вкусна. Има вкус на мукава, уверявам те, това е като че ли ти е много развален стомахът. Не мога да разбера! Вярно, ядох извънредно много на закуска, но това не може да бъде причина, защото колкото повече е ял човек, толкова по-вкусна му е пурата отначало. Смяташ ли, че може да е от това, че сънят ми беше неспокоен? Може би затова съм разстроен. Не, трябва направо да я хвърля — каза той, след като направи нов опит. — Всяко теглене носи разочарование; няма смисъл да се насилвам. — И след като още веднъж се поколеба, той захвърли пурата по склона надолу между влажните борове. — Знаеш ли на какво се дължи това според моето твърдо убеждение? — запита той. — Според мен това е от пламналото ми лице, откак съм станал, все така го усещам. Дявол знае какво е, но усещам постоянно, като че лицето ми е зачервено от срам… И на тебе ли ти беше така, когато дойде?

— Да — каза Йоахим. — И аз отначало се чувствах много особено. Не се тревожи! Нали ти казах, че не е много леко да свикне човек с живота тук при нас. Но скоро ще се оправиш. Я виж тази скамейка колко хубаво е разположена. Да поседнем малко и после да се прибираме, аз трябва да полежа.

Пътят бе станал равен. Оттук той водеше към курорта Давос на височина около една трета от склона; между високи, стройни и поизкривени от вятъра смърчове се провиждаше селището, което се белееше на по-добра светлина долу. Грубо скованата скамейка, на която седнаха, се облягаше направо на стръмния откос. До тях една вада с гъргорене и плясък се спускаше в открит дървен улей към долината.

Йоахим искаше да осведоми братовчед си за имената на заоблачените алпийски върхове, които сякаш затваряха долината откъм юг; той ги запоказва с върха на своя туристически бастун. Но Ханс Касторп само бегло погледна нататък; той чертаеше с обкования връх на градския си бастун със сребърна дръжка фигури в пясъка и искаше да узнае друго.

— Какво исках да те питам… — започна той. — Случаят в моята стая беше, значи, току-що свършил, когато аз дойдох. Имало ли е вече много смъртни случаи, откак си тук горе?

— Сигурно доста — отвърна Йоахим. — Но с тях се справят дискретно, разбираш ли, гостите нищо не научават или може би случайно, по-късно; когато някой умре, всичко се свършва при пълна тайна с оглед на пациентите и особено на дамите, които иначе лесно биха получили нов пристъп на болестта си. Ако някой умре до тебе, нищо няма да забележиш. Ковчега вкарват рано сутринта, когато още спиш, а изкарват мъртвеца пак в удобно време, например през време на ядене.

— Хм — каза Ханс Касторп и продължи да чертае. — Значи, зад кулисите се свършва тая работа, а?

— Да, може така да се каже. Но неотдавна, оттогава трябва да има, чакай малко, осем седмици…

— Тогава не можеш да кажеш неотдавна — забеляза Ханс Касторп сухо и зорко.

— Как? Е добре, не неотдавна. Много си точен. Аз само на приумица казах числото. Значи, преди известно време погледнах веднъж зад кулисите, съвсем случайно, помня го като днес. Това беше, когато донесоха на малката Хуйус, една католичка, Барбара Хуйус, последното причастие, което се дава преди смъртта, знаеш, последното помазване. Когато пристигнаха тук, тя беше още на крака, на моменти беше лудешки весела, детински глупавичка като подявка. Но после всичко тръгна много бързо, тя вече не ставаше, лежеше през три стаи от моята, дойдоха родителите й, а после се яви, значи, свещеникът. Той дойде, когато всички бяха чай, следобед, нямаше никого по коридорите. Но, представи си, аз се бях успал, заспал бях при лечението чрез лежане, не бях чул гонга и бях закъснял с четвърт час. Ето защо в решителния момент не бях там, дето бяха всички, а попаднах зад кулисите, както ти казваш; като минавах през коридора, насреща ми идеха те, в дантелени ризи, един носеше кръст отпреде — златен кръст с фенери, носеше го като бончук пред еничарска музика.

— Това не е сравнение — каза Ханс Касторп не без строгост.

— Така ми заприлича. Без да искам, си спомних за музиката. Но слушай по-нататък. Те идват към мен, леви-десни, леви-десни, в бърз ход, трима, ако се не лъжа, напред човекът с кръста, после свещеникът с очила на носа, а накрай едно момче с кадилница. Свещеникът държеше причастието до гърдите си, то беше закрито, а главата му смирено бе склонена, нали то им е най-светото.

— Именно за това — подхвърли Ханс Касторп. — Именно поради тази причина се учудвам, че можеш да говориш за звънците.

— Добре-добре. Но чакай малко, ако ти беше там, и ти нямаше да знаеш как да се държиш. Спомням си, че всичко беше като насън…

— В какъв смисъл?

— Слушай в какъв. Питам се, значи, как да се държа при тези обстоятелства. Нямах шапка, за да я сваля…

— Виждаш ли! — побърза да го прекъсне още веднъж Ханс Касторп. — Виждаш ли, че човек трябва да носи шапка. На мене естествено ми направи впечатление, че тук горе не носите шапки. Човек обаче трябва да е с шапка на главата, за да може да я снема при случаи, когато подобава. Но какво стана по-нататък?

— Изправих се до стената — каза Йоахим, — в приличен стоеж, и леко се поклоних, когато минаха край мене, беше тъкмо пред стаята на малката Хуйус, номер двадесет и осем. Мисля, че свещеникът се зарадва, дето го поздравих; той много учтиво поблагодари и свали такето си. В същия момент обаче спряха и момчето с кадилницата почука, натисна дръжката на вратата и пропусна шефа му да мине пръв в стаята. А сега си представи и обрисувай моя ужас и моите чувства! В момента, когато свещеникът престъпи през прага, отвътре долетя страшен писък за помощ, един крясък, никога не си чувал такова нещо, три-четири пъти едно след друго, а после се поде вик без пауза и отдих, вероятно из широко отворена уста, ах, вик на отчаяние, на ужас, на съпротива, вик, който не може да се опише, който същевременно бе изпълнен с някаква страхотна молба, а изведнъж го дочувам кух и притъпен, сякаш бе потънал в земята и долиташе из някакъв зимник.

Ханс Касторп с рязко движение се бе извърнал към братовчед си.

— Това малката Хуйус ли беше? — попита той възбудено. — А как така „из някакъв зимник“?

— Тя се бе свряла под завивката! — каза Йоахим. — Представи си какво почувствах! Свещеникът стоеше отвъд прага и говореше нещо успокоително, още го виждам как си подава напред главата и как я прибира отново. Човекът с кръста и момчето стояха още на самия праг и не можеха да влязат. А аз успях да погледна помежду им в стаята. Стаята е същата като твоята и моята, леглото е вляво от вратата до страничната стена, а до него стояха хора, близките, разбира се, родителите, които успокоително говореха към леглото, там нищо не се виждаше освен една безформена маса, която се молеше и страхотно протестираше и риташе с нозе.

— Ти казваш, че ритала с нозе?

— С всички сили! Но това не й помогна, тя трябваше да приеме последното причастие. Свещеникът тръгна към нея, влязоха и двамата други и затвориха вратата. Но преди това видях още: главата на малката Хуйус се показа за секунда с разбъркана светлоруса коса и се взря в свещеника с широко разтворени очи, такива едни бледи, безцветни очи, а после с писък отново се скри под чаршафа.

— И това ми разказваш едва днес? — каза Ханс Касторп след пауза. — Не разбирам защо още снощи не отвори дума. Но, боже мой, тя трябва да е имала още много сили, за да се бори така. Без сили то не става. Не би трябвало да викат свещеника, преди болният да е отслабнал съвсем.

— Тя беше отслабнала… — възрази Йоахим. — Ах, за разказване има много, изборът само е труден… Тя беше отслабнала, единствено страхът й даде тия сили. Та тя ужасно се страхуваше, защото разбра, че трябва да умре. Тя бе младо момиче, трябва да я извиним. Но и мъже се държат понякога така, което естествено е непростима отпуснатост. Между впрочем Беренс знае как да се отнася с тях, за такива случаи той намира правилен тон.

— Какъв тон? — запита Ханс Касторп със смръщени вежди.

— „Я не се превземайте!“ — казва им той — отвърна Йоахим. — Поне напоследък е казал така на един, ние узнахме това от старшата сестра, която е била там и е помагала да държат умиращия. Това е бил един, който накрая направил отвратителна сцена и в никой случай не искал да умре. Тогава Беренс се нахвърлил върху му. „Я, моля ви се, не се превземайте така!“ — казал му той и пациентът млъкнал и съвсем тихичко си умрял.

Ханс Касторп се плесна с ръка по бедрото, отпусна се върху облегалото на скамейката и погледна към небето.

— Е, слушай, това пък вече е прекалено! — извика той. — Нахвърля се върху му и чисто и просто му казва: „Я не се превземайте!“ На един умиращ! Това е прекалено! Един умиращ до известна степен е достоен за уважение. Не може току-така… Един умиращ е, така да се каже, нещо свещено, така мисля аз!…

— Не отричам — каза Йоахим. — Но когато някои се държат толкова отпуснато…

— Не! — настоя Ханс Касторп с рязкост, която далеч не отговаряше на Йоахимовото възражение. — Не можеш да ме разубедиш, че един умиращ е нещо по-благородно от някакъв нахалник, който се разхожда, смее се, печели пари и си тъпче корема. Не може така… — И гласът му много особено потрепна. — Не може току-тъй да го… — И думите му се задавиха от смеха, който го обзе и надмогна вчерашния безпределен смях, който извираше от дълбоко, разтърсваше тялото му, затвори очите му и изкара сълзи изпод клепачите му.

— Пст! Млъкни! — пошушна изведнъж Йоахим и незабелязано го сръга отстрани. Ханс Касторп вдигна поглед през сълзи.

По пътя отляво идваше един непознат деликатен господин, брюнет, с хубаво засукани черни мустаци и светли карирани панталони; той пристъпи, поздрави се с Йоахим и поздравът му беше отривист и звучен, после застана прав пред него в грациозна поза, кръстосал крака и опрян на бастуна си.