Томас Ман
Вълшебната планина (43)

Крайбрежна разходка

Може ли да се разкаже времето, времето като време, само за себе си? Наистина не, това би било едно глупешко начинание! Един разказ, който би съдържал: „Времето протече, то отлетя, времето отминаваше“ и тъй нататък — това никой със здрав смисъл не би могъл да нарече разказ. То би било същото, ако някой малоумен цял час наред би издържал един и същ тон или акорд и би смятал това за музика. Защото разказът прилича на музиката по това, че запълва времето, „прилично го запълва“, „разпределя“ го и прави да „има нещо“ и „да се случва нещо“ — нека се изразим с меланхолното благоговение, което посвещават на изказвания на починали, когато ще цитираме някои случайни думи на покойния Йоахим: отдавна отзвучали думи — не знам дали читателят си дава напълно сметка колко отдавна са отзвучали те. Времето е стихията на разказа, както е и стихията на живота — неразривно свързано с него както с предметите в пространството. То е също стихията на музиката, когато тя измерва и разчленява времето и едновременно го прави и разтушително, и скъпоценно: тук тя е сродна, както вече казахме, с разказа, който също така (за разлика от изобразителното изкуство, което е типично настояще за един момент и е свързано с времето единствено като предмет) представлява само една последователност, само нещо, което се развива, и дори ако той, разказът, би се опитал във всеки миг да е налице, пак ще му е необходимо времето за неговата поява.

Това се вижда като на длан. Но че тук господства една разлика, също е неоспоримо. Елементът време в музиката е само един: един отрязък човешко земно време, през който тя се излива, за да го облагороди и възвиси неизразимо. В замяна на това разказът има два вида време: първо неговото собствено, музикално реалното, което обуславя протичането му, неговата поява; второ обаче времето на неговото съдържание, което е перспективно, и то в толкова различни размери, че имагинерното време на разказа може почти и дори напълно да съвпадне с неговото музикално време, ала може и да е далеч от него колкото до звездите. Една музикална пиеса под надслов „петминутен валс“ трае пет минути — единствено в това се състои нейното отношение към времето. Един разказ обаче, чието съдържание може да се прочете за пет минути, би могъл от своя страна, благодарение на извънредната съвестност при използването на тези пет минути, да трае хилядократно по-дълго — и при това да бъде много разтушителен, макар че в сравнение със своето имагинерно време би могъл да бъде безкрайно скучен. От друга страна е възможно времето на съдържанието на разказа до неимоверност да надвиши, по пътя на съкращенията, същинското му времетраене — ние казваме „по пътя на съкращенията“, за да наблегнем на един илюзионен или, нека говорим съвсем ясно, на един болезнен елемент, който тук е типичен: доколкото, разбира се, разказът в този случай си служи с една херметическа магия и една свръхперспектива на времето, които напомнят за известни ненормални и недвусмислено свързани със свръхсетивното случаи на действителния опит. Съществуват записки от пушачи на опиум, които свидетелстват, че през краткото време на своя унес наркотизираният е изживял сънища, чийто обем по време е възлизал на десет, двадесет и дори на шестдесет години, като понякога е надхвърлял и границата на всички човешки представи за сънища, значи, чийто имагинерен обем на време многократно е надвишавал тяхното собствено времетраене и за които е било характерно не вероятното съкращение на изживяното време и представите с такава бързина са се следвали, като че ли — както се изразява един консуматор на хашиш — от мозъка на наркотизирания „нещо било извадено като пружината на повреден часовник“.

Следователно подобно на тези порочни сънища разказът може да процедира с времето, по същия начин той може да го разработва. Но щом като може да го „разработва“, ясно е, че времето, което е елемент на разказа, може да стане и негов предмет; и ако е прекалено да се рече, че „времето може да се разкаже“, то едно „разказване за времето“ очевидно не ще бъде толкова абсурдно начинание, както отначало ни се струваше — така че, когато говорим за „романа на една епоха“, можем да изпаднем в странно фантастично двусмислие. Фактически ние подхвърлихме въпроса дали може да се разкаже времето само за да признаем, че в тая наша история наистина имаме такива намерения. И ако докоснем следващия въпрос дали насъбраните около нас си дават ясна сметка колко време е изтекло оттогава, когато междувременно починалият честолюбец Йоахим бе втъкал в разговора оная забележка върху музиката и времето (която между впрочем свидетелства за известно алхимично въздигане на личността му, тъй като всъщност такива забележки не подхождаха на откровената му природа), ние не бихме се много разгневили, ако излезеше, че те действително не си спомнят вече това добре: не бихме се разгневили, дори бихме останали доволни по простата причина, че всеобщото участие в преживелиците на нашия герой естествено е в наш интерес и защото този герой, Ханс Касторп, съвсем не бе сигурен в поменатата точка, и то много отдавна. Това е присъщо на неговия роман, един „роман на епоха, на време“ — взет така или иначе.

Колко време всъщност Йоахим бе живял с него тук горе до своето самоволно заминаване или общо събрано; кога, по календара, бе предприето това първо твърдоглаво отпътуване, колко време бе отсъствал, кога отново бе дошъл и колко време сам Ханс Касторп бе вече прекарал тук, откак Йоахим се бе завърнал и после отпътувал завинаги; колко време, за да оставим Йоахим настрана, госпожа Шоша не бе налице, откога, поне годината да се знаеше, тя отново бе тук (тъй като тя се бе завърнала) и колко земно време бе изкарал Ханс Касторп в „Бергхоф“ до момента на нейното връщане — при всичките тези въпроси, ако предположим, че някой му ги беше поставил, което обаче никой не бе сторил, пито пък сам той си ги беше поставял, защото сигурно се боеше да си ги поставя, при всичките тези въпроси Ханс Касторп би забарабанил с върховете на пръстите върху челото си и решително не би могъл да отговори — едно явление, което не бе по-малко обезпокоително, отколкото онази уж временна неспособност, която го бе налегнала първата вечер след пристигането му тук, когато не можа да каже възрастта си на господин Сетембрини, работите напоследък се бяха влошили дотам, че най-сериозно и отдавна не знаеше на колко е години.

Това може да звучи фантастично, но далеч не е нито нечувано, нито невероятно — то би могло при известни обстоятелства всекиму от нас да се случи: нищо не би могло да ни предварди, при наличността на такива предпоставки, от потъване в пълно неведение за времетраенето, а също и за възрастта ни. Явлението е възможно по силата на това, че вътре у нас липсва всякакъв орган за време, по силата на абсолютната неспособност сами да определим времето дори с приблизителна точност без някоя външна опорна точка. Миньори, затрупани и откъснати от всяко наблюдение на смяната между ден и нощ, след щастливото си избавление са определяли времето, което са прекарали в мрака между надеждата и отчаянието, на три дни. Всъщност дните са били десет. Бихме могли да смятаме, че в тяхното крайно притеснително положение времето трябва да им се е сторило дълго. А то им се видяло само колкото една трета от действителния му обем. Оттук излиза, че при заблуждаващи обстоятелства човешката безпомощност сякаш е по-скоро наклонна да подценява дължината на изживяното време, отколкото да я надценява.

Никой естествено не отрича, че Ханс Касторп, ако би пожелал, би могъл без особени трудности да си направи сметката и да си уясни тия въпроси — също така, както и читателят би могъл с малко усилие да стори същото, в случай че тия объркани и заплетени работи противоречат на здравия му разум. Що се отнася до Ханс Касторп, той невям не се чувстваше много добре при това положение, но не му се щеше да се напрегне, да се измъкне от тая обърканост и заплетеност и да си уясни на колко години вече е станал тук, а плахостта, която го възпираше, бе плахост на съвестта му — макар че очевидно най-голямата безсъвестност е да се пренебрегва времето.

Ние не знаем дали трябва да го оневиним поради това, че някои обстоятелства допринесоха много за недостига на добра воля у него — доколкото не може да става дума за зла воля. Когато госпожа Шоша се завърна (другояче, не както Ханс Касторп си представяше — но за това ще говорим по-нататък), пак бяха наближили Коледни заговезни и най-късият ден, значи, изразено астрономически, предстоеше началото на зимата. В действителност обаче, като оставим настрана теоретичните разпределения, зимата, що се отнася до сняг и мраз, бог знае откога вече бе настъпила, макар че твърде често, естествено съвсем за кратко, бе прекъсвана от жарки слънчеви дни с небесна синева, тъй прекалено дълбока, че почти се чернееше — от слънчеви дни, каквито между впрочем и зиме се появяваха, като оставим настрана снега, който си преваляваше и през всеки летен месец. Колко често Ханс Касторп бе говорил с покойния Йоахим за тая голяма неразбория, която разбъркваше годишните времена, обръщаше ги с главата надолу, лишаваше годината от разчленението й и така по скучен начин я правеше разтушителна или по разтушителен начин — скучна: ето защо, съгласно една отколешна и с отвращение направена забележка на Йоахим, за време изобщо не можеше и дума да става. При тази голяма неразбория всъщност разбъркани и размесени оставаха вметваните в съзнанието сетивни понятия „още“ и „вече отново“ — едно от най-объркващите, заблуждаващите и омагьосаните преживявания изобщо; имаше и едно друго преживяване и Ханс Касторп още през първия си ден тук горе бе усетил неморалната склонност да вкуси от него: при петте свръхобилни яденета, във весело оцветената трапезария, където се поддаде на първата, сравнително още невинна измама.

Оттогава тази сетивна и духовна измама взе далеч по-големи размери. Времето, дори да се омаломощи или изключи неговото субективно преживяване, има предметна истинност, доколкото действа, доколкото „протича“. Въпрос за професионални мислители е — и, значи, само от младежка самонадеяност Ханс Касторп го бе зачекнал веднъж — дали херметическата консерва върху полицата е извън времето. Но ние знаем, че времето си върши своята работа и с най-големия сънливец. Един лекар докладва за случай, когато дванадесетгодишно момиче изпада в сънно състояние и прекарва така тринадесет години — през което време не си останало дванадесетгодишно момиче, а разцъфнало като зряла жена. Как би могло да бъде иначе. Мъртвият си е мъртъв и е напуснал царството на преходното; той има много време, то ще рече, няма никакво — лично погледнато. Това не пречи да му растат ноктите и косите и така си е то — но ние не желаем да възпроизвеждаме хлапашкия жаргон, с който веднъж във връзка с тия работи си бе послужил Йоахим и който възмути „равнинните“ чувства на Ханс Касторп. И нему растяха косите и ноктите, те растяха твърде бързо, както му се струваше, той толкова често сядаше с нахлузена бяла престилка на операционния стол у фризьора на главната улица в селото, за да го подстрижат, защото косите му около ушите пак бяха пораснали — той собствено винаги сядаше там или по-точно: сядаше и се разговаряше с угоднически сръчния майстор, който си вършеше работата, докато времето вършеше своята; но не само там — когато заставаше на балконската врата и с ножичка и пиличка, извадени от хубавия му кадифен несесер, си оправяше ноктите, внезапно го обвяваше с някакъв ужас, примесен с любопитно забавление, оная същата измама: измама в двойното значение на тази дума — опиянение и лъжа, — главозамайващото неразличаване между едно „още“ и едно „отново“, от смешението и замазването на които се получава извънвременното „винаги“ и „вечно“.

Ние доста често сме поддържали, че не желаем да го правим по-добър, но не и по-лош, отколкото си беше, и затова не ще премълчим, че той често се стараеше чрез противоположни усилия да изкупи своята порицаема слабост към такива мистични съблазни, които съзнателно и дори преднамерено предизвикваше. Той можеше да седи с часовник в ръка — тоя свой плосък златен джобен часовник, чийто капак с гравиран монограм накарваше да отскочи — и да се взира в порцелановия циферблат с двата кръга арабски цифри, черни и червени, към които се насочваха двете тънко и разкошно изковани златни стрелки, докато мъничката секундна стрелка с усърдно трепкане обикаляше своята мъничка сфера. Ханс Касторп не откъсваше поглед от нея, за да спъне или разтегли няколко минути — да хване времето за опашката. Стрелката ситнеше по пътя си, без да обръща внимание на цифрите, които достигаше, докосваше, прескачаше, изоставяше, далеч изоставяше, отново се насочваше към тях и пак ги достигаше. Тя бе безчувствена по отношение на цели, участъци, маркировки. Тя би трябвало да спре за миг на 60 или поне да даде някакъв нищожен знак, че тук има нещо завършено. Но начинът, по който тя бързо, все едно, че бе някоя от обикновените междинни чертички, прескочи цифрата 60, сочеше, че всичките тия цифри и деления й са само подложени и че тя чисто и просто си вървеше, вървеше… Така Ханс Касторп отново прибра в джоба на жилетката си тънкото изделие и остави времето само да се занимава със себе си.

Как да обясним на някой честен човек от равнината промените, които се извършваха в интимната същност на младия авантюрист? Мащабът на измамните идентичности растеше. Ако при известна отстъпчивост не бе лесно да размениш едно „сега“ срещу друго, вчерашно или срещу едно завчерашно, които си приличаха като три капки вода, то едно какво и да е „сега“ бе също вече склонно и способно да сбърка своето настояще с друго настояще, което е било в сила преди месец, преди година, и завинаги да се слее с него. Докогато обаче нравственото съзнание държи разделно понятията „сега“, „отново“ и „занапред“, ще се прокрадва едно изкушение, което ще се стреми да разтегне смисъла и да приложи в по-обширни сфери наречия като „днес“, които не желаят да имат нищо общо с миналото и бъдещето, с едно „вчера“ и с едно „утре“. Не е трудно да си представим същества, може би върху по-малки планети, които имат работа с едно миниатюрно време и за чийто „кратък“ живот бързото ситнене на нашата секундна стрелка е равнозначно с упорито пестеливото напредване на нашата часова стрелка. Но можем да си представим и такива, чието пространство е свързано с някакво гигантски крачещо време, така че интервалните понятия „току-що“, „след малко“, „вчера“ и „утре“ получават страхотно разширено значение. Това би било, казваме ние, не само възможно, то би могло, преценено в духа на един толерантен релативизъм и съгласно формулата „във всяко село и закон“, да се сметне за законно, здравословно и достопочтено. Какво обаче да помислим за простосмъртния човек, който на всичко отгоре е на възраст, когато един ден, една седмица, един месец, едно шестмесечие играят още толкова важна роля, носят още толкова промени и крачки напред — за човек, който един ден придобива порочния навик или пък поне навремени отстъпва пред удоволствието да казва вместо „преди една година“ — „вчера“ и „утре“ — вместо „догодина“. Тук несъмнено е уместна преценката „заблуда и объркване“, а заедно с това и най-голяма загриженост.

Има на земята жизнени положения, има пейзажни особености (ако може в нашия случай да се говори за „пейзаж“), при които подобно объркване и заличаване на временните и пространствените дистанции до сливането им в измамливо единство донякъде намират своето оправдание в самата природа, така че известно потъване в тяхната магия във всеки случай може да се приеме като допустимо за ваканционни часове. Говорим за разходката край морския бряг — едно състояние, за което Ханс Касторп никога не си спомняше без приятно чувство — нали знаем, че животът всред снеговете го изпълваше с приятни и благодарни спомени за родните дюни. Надяваме се, че опитът и споменът на читателя няма да ни изневерят, ако вземем отношение към тази странна заблуда. Ти вървиш и вървиш… от тая разходка никога няма да се върнеш навреме в къщи, защото времето те е загубило и ти си го загубил. О море, ние седим, разказвайки, далеч от теб, към тебе отправяме нашите мисли, нашата любов; изрично и велегласно ще те призоваваме, ти ще присъстваш в нашия разказ, тъй както винаги мълком си присъствало, присъстваш и ще присъстваш… Бушуваща пустиньо, забулена в бледа светла сивота, изпълнена с тръпчива влага, от която остава солен вкус върху устните ни. Ние вървим, вървим върху леко податливата, осеяна с водорасли и мидички почва, в ушите ни профучава вятър, този необятен, далечен и гальовен вятър, който свободно и безпрепятствено, без коварство прелита през простора и предизвиква леко замайване в главата ни — ние се скитаме, ние се реем и гледаме как пенливите езици на настъпващите и отново отстъпващите води облизват нозете ни. Прибоят кипи, светлите вълни една след друга се издигат, прошумоляват като коприна върху ниския бряг, върху издигнатите плитчини по-навътре и това неясно, всеобемащо, нежно прозвучаващо бучене затиква ушите ни за всеки друг глас по света. Дълбоко удовлетворение, съзнателна забрава… Нека затворим очи, приласкани от вечността! Не, погледни, там в разпенената сиво-зелена далнина, която невероятно скъсена се губи в хоризонта, там има едно платно. Там? Какво значи това „там“. Колко далече? Колко близко? Това ти не знаеш. По измамен начин то се измъква от твоята преценка. За да кажеш на каква далечина от брега се намира този кораб, ти би трябвало да знаеш колко голям е той сам по себе си като предмет. Малък и близо или голям и далече? Твоят поглед се премрежва в неведение, защото вътре у тебе никакъв орган, никакъв усет не ти дава сметка за пространството… Ние вървим, вървим — колко време вече? Колко далече сме стигнали? Това е неизвестно. Нищо не се променя при нашата стъпка, там е както тук, преди е както сега и тепърва; времето се е удавило в неизмеримото еднообразие на пространството, движението от точка до точка не е вече никакво движение — там, където господства еднообразието и където движението не е вече движение, време няма.

Учените на Средновековието са поддържали, че времето е илюзия, неговото протичане има за причина и последствие само една настройка на нашите сетива и истинското битие на нещата е едно застояло „сега“. Дали се е разхождал покрай морето този доктор, комуто за първи път е текнала тази мисъл — с леката горчивина на вечността върху устните си? Ние във всеки случай повтаряме, че това, за което говорим, са ваканционни прищевки, фантазии на един живот в безделие, от които нравственият дух толкова скоро се насища, както якият мъж от лежане върху топлия пясък. Опитът да разкритикуваме човешките средства и форми на познание, да поставим под въпрос тяхната валидност, би бил едно абсурдно и непочтено вироглавство, ако преследваше друга цел освен поставянето на граници пред разума, които той не бива да прекрачи, без да поеме върху си вината за занемаряване на своите същински задачи. Можем само да благодарим на мъж като господин Сетембрини за това, че с педагогическа решителност охарактеризира метафизиката като „злото начало“ пред младия човек, чиято съдба ни занимава и когото той при разни случаи много умно наричаше „грижовно дете на живота“. И ние ще почетем паметта на един наш мил покойник най-добре, като изтъкнем, че смисълът, предметът и целта на критичния принцип могат и трябва да бъдат само мисълта за дълга и жизнената заповед. Да, след като законодателната мъдрост критично определи границите на разума, тя също така заби по тия граници знамената на живота и обяви за войнишки дълг на човека службата под тия знамена. Да турим ли в сметката на Ханс Касторп една оневиняваща позиция и да приемем, че в неговото порочно разполагане с времето, в неговото зловредно кокетничене с вечността е бил подкрепен от това, което един меланхоличен дърдорко бе нарекъл у неговия братовчед-войник „нужда от чаша бира на офицерски банкет“ и което бе предизвикало смъртта му?