Томас Ман
Вълшебната планина (16)

Необходима покупка

— Свърши ли се вашето лято? — попита на третия ден Ханс Касторп иронично братовчед си.

Времето изведнъж страшно се беше влошило.

Вторият ден, който хоспитантът бе прекарал тук горе, беше разкошен летен ден. Небето светеше в наситеносин цвят над копиевидните върхове на смърчовете, докато селището във валога ярко проблясваше в горещината, а звънците на кравите, които обикаляха планинските пасбища и скубеха късата, стоплена трева, изпълваха въздуха със своя весел, успокоителен звън. Още на първата закуска дамите бяха се явили с тънки блузи, някои дори с прозрачни ръкави, което не на всички отиваше — на госпожа Щьор даже стоеше много лошо, мишниците й бяха като от сюнгер, лекото облекло съвсем не беше за нея. И господата от санаториума бяха съобразили по един или друг начин своята външност с хубавото време. Бяха се появили якета от лъскави материи и ленени костюми, а Йоахим Цимсен бе облякъл фланелени панталони в цвят на слонова кост към своето синьо сако — комбинация, която му придаваше напълно военен вид. Що се отнася до Сетембрини, той на няколко пъти бе казал, че възнамерява да си смени костюма. „Дявол да го вземе! — бе казал той, когато заедно с братовчедите отиде на разходка до курорта. — Слънцето пари, виждам, че ще трябва да се облека по-леко.“ Но въпреки изискания език той продължи да носи дългото си развласено сако с големите ревери и карираните си панталони — вероятно това бе целият му гардероб.

На третия ден обаче природата сякаш изведнъж бе сломена и целият ред на нещата — обърнат с краката нагоре; Ханс Касторп не вярваше на очите си. Беше след обеда и бяха лежали двадесетина минути, когато слънцето бързо се скри, грозни облаци с торфенокафяв цвят се издигнаха над югоизточния планински гребен и един вятър изведнъж се понесе по долината, докара някакъв непознат въздух и студ, който проникваше чак до костите, сякаш идеше от незнайни, ледени предели; температурата мигом спадна и всичко съвсем се преобрази.

— Сняг — обади се гласът на Йоахим зад стъклената преградка.

— Какво имаш предвид със „сняг“? — попита Ханс Касторп. — Да не искаш да кажеш, че сега ще завали сняг?

— Сигурно — отговори Йоахим. — Този вятър ни е познат. Дойде ли той, ще има пързалки.

— Глупости! — каза Ханс Касторп. — Ако се не лъжа, сега сме в началото на август.

Но Йоахим право бе казал, той бе посветен в условията тук. Защото след няколко мига бурята връхлетя на пристъпи, на пристъпи, изви се страшна снежна виелица, толкова гъста, че всичко изглеждаше обвито с бяла пара и почти нищо не се виждаше от селището и долината.

Целия следобед продължи да вали. Запалиха централното отопление и докато Йоахим си взе кожения чувал и невъзмутимо легна вън, Ханс Касторп избяга в стаята си, премести един стол до затопления радиатор и оттам загледа с често клатене на глава поразията вънка. На другата сутрин вече не валеше, но макар че външният термометър показваше няколко градуса над нулата, снежната покривка все още бе един фут дебела, така че пред учудените очи на Ханс Касторп се разстилаше истински зимен пейзаж. Отново бяха загасили отоплението. Температурата в стаята беше шест градуса над нулата.

— Свърши ли се вече вашето лято? — запита Ханс Касторп братовчед си с горчива ирония.

— Това не може да се каже — отвърна деловито Йоахим. — Ако ще бог, ще има още хубави летни дни. Това дори и през септември е много възможно. Но там е работата, че тук годишните времена не се различават много едно от друго, знаеш ли, те се смесват, така да се каже, и не се придържат о календара. През зимата често слънцето е толкова силно, че се потиш и при разходка събличаш сакото си, а през лятото, е, нали виждаш как е понякога тук през лятото. А и снегът — той всичко преобръща наопаки. Вали сняг през януари, но не много по-малко и през май, а и през август вали, както забелязваш. Общо може да се каже, че не минава месец, без да вали сняг, това можеш да го имаш като установено. С една дума, има зимни и летни дни, пролетни и есенни дни, но истински сезони всъщност тук горе при нас няма.

— Хубава бъркотия, няма що — каза Ханс Касторп.

С шушони и зимно палто той слезе с братовчед си до курорта, за да си купи одеяла за лежането, защото бе ясно, че само с неговото си одеялце няма да изкара при това време. За момент той дори смяташе да купи и кожен чувал, но после се отказа и стреснато отстъпи от тази мисъл.

— Не, не — каза той, — да се ограничим с одеялата! Долу ще ми влезнат пак в работа, одеяла има навсякъде, в това няма нищо особено или тревожно. Но такъв един кожен чувал е нещо съвсем специално, разбери ме правилно, ако си купя кожен чувал, ще ми се стори, че съм решил да годинясвам тук и че вече горе-долу съм и аз като вас… С една дума, нищо друго не искам да кажа, освен че не си струва за две-три седмици да купувам и чувал.

Йоахим се съгласи с това и така купиха в един хубав, богато снабден магазин от английския квартал две одеяла от камилска вълна в естествен цвят като Йоахимовите, един особено дълъг и широк модел от приятно меко качество, като наредиха веднага да ги изпратят в санаториума, в интернационалния санаториум „Бергхоф“, стая 34. Още днес следобед Ханс Касторп искаше да си послужи с тях за първи път.

Това естествено стана по времето след втората закуска, защото иначе дневната програма не предоставяше възможност за слизане до курорта. Сега валеше дъжд и снегът по улиците бе се превърнал в пръскаща ледена каша. На връщане настигнаха Сетембрини, който засланяше с чадър голата си глава и също отиваше в санаториума. Италианецът изглеждаше пожълтял и очевидно бе в елегично настроение. С чисти и добре оформени фрази той се оплака от студа, от влагата, която много трудно понасял. Поне да бяха отоплявали! Но тези окаяни властелини загасили отоплението, щом снегът спрял да вали — каква глупава наредба, какви подигравки със здравия разум! А когато Ханс Касторп забелязва, че според него умерената температура в стаите отговаря може би на лечебните правила — очевидно не искат да изнежват пациентите, — Сетембрини отговори с най-голяма подигравка. Виж ти, лечебните принципи! Свещените и непоклатими лечебни принципи! Ханс Касторп наистина говорел с правилния тон за тях, с тон на религиозност и преклонение. Само че поразително било — поразително в радостен смисъл, — че безусловна почит се ползват тъкмо тези измежду тях, които точно съвпадат с икономическите интереси на властелините… докато те си закриват очите пред другите принципи, за които това правило не важи… И докато братовчедите се смееха, Сетембрини почна да им разправя за баща си — във връзка с топлината, за която копнееше.

— Баща ми — каза той провлечено и възторжено — беше един толкова фин човек — чувствителен телесно и душевно! Как обичаше той зиме своята малка, топла работна стаичка, от сърце я обичаше, винаги трябваше вътре да има двайсет градуса по Реомюр, печицата все беше нагрята до червено; когато дните бяха студени, влажни или когато духаше пронизващият трамонтански вятър, щом влезеше човек в коридора на къщичката му, усещаше топлината да го загръща като мека мантия и очите му да се насълзяват от уюта. Стаичката беше натъпкана с книги и ръкописи, между които се намираха големи ценности, а между духовните съкровища стоеше пред тесния пулт той в своя халат от синьо трико и се отдаваше на литературата — деликатен и дребен на ръст, цяла глава по-нисък от мене, представете си, но с гъсти снопчета сива коса по слепоочията и един нос, дълъг и фин… Какъв романист, господа! Един от първите на своето време, познавач на нашия език като малцина, един латински стилист, какъвто вече няма, един uomo letterato^[1] по сърцето на Бокачо… Отдалече идваха учени, за да се поразговорят с него, един от Хапаранда, друг от Краков, идваха специално в Падуа, нашия град, за да му изкажат почитанията си, а той ги приемаше с любезно достойнство. Той бе и изискан поет, който в свободните си часове пишеше разкази в най-елегантна тосканска проза — един майстор на idioma gentile^[2] — каза Сетембрини с голяма наслада, като разтапяше родните слова върху езика си и поклащаше глава насам-натам. — По примера на Вергилий се занимаваше с градинката си — продължи той — и каквото кажеше, беше здраво и хубаво. Но топло, топло трябваше да му е в стаичката, иначе трепереше и можеше дори сълзи да пролива от огорчение, че го оставят да мръзне. А сега представете си, инженере, и вие, лейтенанте, колко трябва да страдам аз, който съм син на баща си, в това проклето и варварско селище, където тялото посред лято трепери от студ, а унижаващи впечатления постоянно изтезават душата! Ах, много е тежко! Какви типове ни обкръжават! Придворният съветник, този смахнат дяволски чирак Кроковски — и Сетембрини сякаш, си потроши езика, — Кроковски, този безсрамен изповедник, който ме мрази, защото моето човешко достойнство не ми позволява да се съглася с неговите попски безобразия… А на моята маса… В какво общество съм принуден да се храня? От дясната ми страна седи един пивовар от Хале, Магнус му е името, с мустаци, които приличат на наръч сено. „Оставете ме на мира с вашата литература — казва той. — Какво предлага тя? Красиви характери! За какво ми са тези красиви характери! Аз съм практичен човек, а в живота почти не се срещат красиви характери.“ Това е представата, която той си е изработил за литературата. Красиви характери… о майко божия! Срещу него седи жена му и губи белтъчини, докато все повече и повече затъпява. Отвратителна история…

Без да се бяха разбрали, Йоахим и Ханс Касторп бяха единодушни по тия приказки: намираха ги плачливи и неприятно бунтовни, разбира се, и забавни, дори поучителни в тяхното дръзко и остроумно непокорство. Ханс Касторп добродушно се посмя на „наръча сено“ и „красивите характери“ или по-скоро на комично отчаяния начин, по който Сетембрини говореше за това. После каза:

— Боже мой, да, обществото е малко смесено в такова заведение. Човек не може да си избира сътрапезниците, а и докъде би се стигнало по този път. И на нашата маса има една дама… госпожа Щьор, мисля, че я познавате? Убийствено проста, може да се каже, а понякога човек не знае накъде да погледне, като се разбръщолеви. А при това много се оплаква от температурата си и че е толкова отпусната, сигурно нейният случай съвсем не е лек. Толкова особено е това — болест и глупост, — не зная дали правилно се изразявам, но едно съвсем странно чувство ме обзема, когато насреща си имам човек глупав, че и болен на туй отгоре, такова съчетание е сигурно най-печалното нещо на света. Човек не знае как да се отнесе към нея, защото към болния трябва да се проявява сериозност и внимание, нали болестта е до известна степен нещо достойно за уважение, ако мога така да се изразя. Но когато тук се намесва постоянно и глупостта със своите „фомулус“, „козмически салон“ и други бисери, човек наистина вече не знае да плаче ли, или да се смее, това е една дилема за човешките чувства, толкова печална, че не мога да я изразя с думи. Смятам, че не отива, не отговаря, не сме свикнали да си представяме заедно едното и другото. Мислим си, че глупавият човек трябва да е здрав и прост и че болестта трябва да направи човека по-фин, по-умен и по-особен. Така обикновено мислят хората. Да не би пък не? Аз май че приказвам повече, отколкото мога да докажа — завърши той. — Това само защото случайно става дума… — И той замълча объркан.

И Йоахим бе малко смутен, а Сетембрини мълчеше с повдигнати вежди, като си даваше вид, че от учтивост чака края на изказването. В действителност той имаше за цел да остави Ханс Касторп напълно да се оплете, преди да отговори.

— По дяволите, инженере, вие проявявате философски дарби, каквито никак не предполагах, че имате. Според вашата теория би трябвало да бъдете по-малко здрав, отколкото си давате вид, тъй като очевидно притежавате интелект. Позволете ми обаче да забележа, че не мога да следвам вашите изводи, че дори ги отричам, заемайки една явно враждебна позиция спрямо тях. Аз, както ме гледате, съм малко нетолерантен за духовни неща и предпочитам да ме обвинят в педантизъм, отколкото да оставя необорени становища, които заслужават да бъдат оборени както например вашето…

— Но, господин Сетембрини…

— Позволете ми… Знам какво искате да кажете. Искате да кажете, че не сте смятали всичко за толкова сериозно, че застъпеното от вас становище не е непременно лично ваше, а е взето на приумица измежду възможните, висящи във въздуха гледища, за да опитате безотговорно какво ще излезе от него. Туй отговаря на вашата възраст, която може да не държи на мъжка решителност и засега провежда опити с различни становища. Placet experiri^[3] — каза той, като произнесе меко, по италиански латинската буква „с“ като „ч“. — Добро изречение. Стреснат съм само от факта, че вашият експеримент се движи тъкмо в тази посока. Съмнявам се, че това е случайно. Боя се, че имаме налице наклонност, която по своя характер заплашва да се утвърди, ако не се пресече. Затова се чувствам задължен да ви коригирам. Вие казахте, че болест, съпроводена от глупост, е най-печалното нещо на света. Мога да се съглася с вас. И аз предпочитам остроумен болник пред охтичав глупец. Но моето възражение почва тогава, когато разглеждате болестта, съчетана с глупостта, като стилна грешка, като заблуда на природния вкус, като дилема за човешките чувства, както благоволихте да се изразите. Когато смятате болестта за нещо толкова изискано и — как казахте? — за нещо достойно за уважение, което чисто и просто не отговаря на глупостта. Така се изразихте, нали? Аз обаче казвам: не! Болестта съвсем не е изискано нещо, не е нещо достойно за уважение — това становище само по себе си е болест или ще докара болест. Може би най-сигурно ще събудя у вас отвращение към него, ако ви кажа, че то е старо и грозно. То води началото си от ония времена на суеверия и разкаяние, когато идеята за човешкото бе окарикатурена и принизена, времена неспокойни, когато хармонията и доброто здраве са се смятали за съмнителни и дяволски неща, докато недъгавостта се е равняла на пропуск за царството небесно. Разумът и просвещението обаче прогониха тези сенки, които гнетяха човешката душа — не напълно, те и днес се борят с тях; тази борба се нарича труд, господине, земен труд, труд за земята, за честта и интересите на човечеството; тези сили, ежедневно калявани в борбата, ще освободят човека напълно и ще го поведат по пътя на прогреса и цивилизацията към една все по-ярка, по-блага и по-чиста светлина.

„Гръм и мълния — мислеше Ханс Касторп стъписан и засрамен, — каква ария! С какво ли предизвиках това? Между впрочем вижда ми се малко сухичък. А какво току поменава труда? Все за него се залавя, макар че тук по-малко приляга.“ И той каза:

— Много хубаво, господин Сетембрини. Действително заслужаваше си да се чуе това, което разправихте. Човек не би могъл да се изрази по… по-пластично, така поне мисля аз.

— Рецидив — продължи Сетембрини, като вдигна чадъра си над главата на един минувач, — духовен рецидив към гледищата на ония мрачни, мъчителни времена; повярвайте ми, инженере, това е болест, достатъчно изследвана болест, за която в науката има различни имена, едно от езика на естетиката и психологията, друго от езика на политиката — школски термини, които по същество нищо не допринасят и без които можете да минете. Тъй като обаче в духовния живот всичко е във взаимна връзка и едното е следствие на другото, тъй като не бива да подаваме на дявола малкия си пръст, за да не сграбчи цялата ни ръка, а и нас самите… тъй като, от друга страна, един здрав принцип може да роди само здраво нещо, все едно кое е предшестващото, то запомнете, че болестта съвсем не представлява нещо толкова изискано, толкова достопочтено, че да не може да се свърже с глупостта, не, тя е само едно унижение, да, болезнено унижение, което уронва самата идея за човека, което трябва да се щади и лекува в отделните случаи, но не да му се отдава духовна почит, това води до заблуда — запомнете добре, — до оная заблуда, която е началото на всяка духовна безпътица. Тази жена, която споменахте — отказвам се да си припомня името й — госпожа Щьор, значи, благодаря много, — с една дума, тази жалка жена — струва ми се, че нейният случай не е такъв, които да поставя човешките чувства пред дилема, както казахте вие. Болест и бедност — за бога, това е самата мизерия, работата е проста, не остава нищо, освен да се смили човек и да вдигне рамене. Дилемата, господине, трагиката почва там, дето природата е била достатъчно жестока да поломи хармонията на личността или изобщо да направи невъзможна появата й, като е свързала един благороден и жизнеутвърждаващ дух с тяло, негодно за живот. Знаете ли Леопарди, инженере, или вие, лейтенанте? Един нещастен поет от моята страна, един гърбав, болничав човек, първоначално е велика душа, която мизерията на неговото тяло постоянно е унижавала, докато я е принизила до иронията, една душа, чиито вопли разкъсват сърцето на човека. Чуйте това!

И Сетембрини почна да рецитира на италиански, като разтапяше на езика си красивите думи, клатеше главата си насам-натам и навремени затваряше очи, без да го бе грижа за това, че неговите слушатели нито дума не разбираха. Той очевидно искаше сам да се наслади на своята памет и на своето произношение, които да изтъкне и пред младите хора. Накрай той каза:

— Но вие не разбирате, слушате, без да схващате болезнения смисъл. Недъгавият Леопарди, господа, вникнете тук, преди всичко бе лишен от женска любов и това всъщност му отне възможността да се бори против осакатяването на душата си. Блясъкът на славата и добродетелта избледня в очите му, природата му се стори лоша — впрочем тя е лоша, глупава и лоша, тук му давам право — и той загуби вяра, страшно е да се каже, загуби вяра в науката и прогреса! Ето ви трагика, инженере, ето ви „дилема за човешките чувства“, а не при оная ваша там жена, отказвам се да насилвам паметта си за името й… Не ми говорете за „одухотворяване“, което се явява в резултат на болестта, за бога, недейте! Душа без тяло е нещо толкова нечовешко и ужасно, както тяло без душа, впрочем първото е рядко изключение, а второто е правило. По правило тялото е, което заглушава всичко останало, което притегля към себе си всичко важно, целия живот и по най-отвратителен начин се еманципира. Човек, който живее като болен, е само тяло, това е противочовешко и унизително, той в най-честите случаи не е нещо по-добро от един труп…

— Странно — каза изведнъж Йоахим, като се наведе напред да изгледа братовчед си, който вървеше от другата страна на Сетембрини. — Та и ти каза нещо подобно оня ден.

— Така ли? — каза Ханс Касторп. — Да, може наистина нещо подобно да ми е минало през ума.

Сетембрини помълча няколко крачки. После каза:

— Толкова по-добре, господа. Толкова по-добре, ако е така. Далеч бях от намерението да ви излагам някаква оригинална философия, това не е моя работа. Ако нашият инженер от своя страна е споменал нещо подобно, това само потвърждава предположението ми, че той упражнява ума си, че като даровит младеж засега само изпитва различните възможни становища. Даровитият млад човек не е някакъв неизписан лист хартия, той е по-скоро лист, върху който със симпатично мастило е написано вече всичко — и доброто, и лошото, — и задачата на възпитателя е да прояви доброто, като чрез съответно въздействие изличи завинаги погрешното, което иска да изпъкне. Покупки ли сте правили, господа? — попита той с променен, лек тон.

— Не, нищо специално — каза Ханс Касторп, — тоест…

— Взехме две одеяла за братовчед ми — отвърна Йоахим безразлично.

— За лежане… При тоя кучешки студ… Нали трябвало тия две-три седмици и аз да лежа — каза Ханс Касторп, като се засмя и погледна в земята.

— Аха, одеяла, лечение чрез лежане — каза Сетембрини. — Тъй, тъй, тъй. Виж ти, виж ти, виж ти. Ами че да: placet experiri! — повтори той с италиански изговор и се сбогува, защото бяха стигнали в санаториума; куцият портиер ги поздрави, а Сетембрини направо от хола отиде в общите салони, за да прочете преди обед вестниците, каза той. Изглежда, че искаше да се измъкне от второто лежане.

— Да те пази бог! — каза Ханс Касторп, когато влезе с Йоахим в асансьора. — Истински педагог, нали сам каза по-рано, че имал такава жилка. Трябва ужасно да внимава човек да не каже някоя приказка в повече, иначе почват подробните поучения. Но заслужава да се чуе как само говори, всяка дума изскача из устата му — закръглена и апетитна, — мисля си все за пресни хлебчета, когато го слушам.

Йоахим се засмя.

— Това по-добре не му казвай. Смятам, че ще бъде разочарован, ако узнае, че мислиш за хлебчета, когато те поучава.

— Така ли мислиш? Не е много сигурно. Аз все имам впечатлението, че не му е толкова до поучаването, или може би то е чак на второ място, колкото до самото приказване; как само си играе с думите и ги търкаля… еластични като гумени топки, при което съвсем не му е неприятно, че му обръщат внимание. Пивоварят Магнус сигурно е малко глупав със своите „красиви характери“, но Сетембрини пък трябваше да каже какво всъщност е важното в литературата. Не исках да попитам, за да не покажа слабо място, та аз и не разбирам повече от литература, нито пък съм виждал някога литератор. Но щом красивите характери не играят роля, очевидно красивите думи са важни, това е моето впечатление от досега ми със Сетембрини. Какви думи употребява! Съвсем без да се стеснява, говори за „добродетел“, моля ти се! Цял живот не съм произнасял тази дума, а и в училище казвахме винаги „храброст“, когато в учебника пишеше „virtus“. Трябва да ти кажа, че нещо се сви в мене. А и ме нервира, когато ругае студа, Беренс и госпожа Магнус, задето губела белтъчини — с една дума, всичко ругае. Той е опозиционер, това веднага ми стана ясно. Не мога да си го представя иначе освен като човек, запретнал се да сече всичко, което съществува, а в такъв човек винаги има нещо изпуснато.

— Така си говориш — каза Йоахим отмерено. — Но в него има и нещо гордо, което не говори за изпуснат човек, напротив, той държи на себе си и на хората изобщо и това ми харесва у него, според мен в това има нещо порядъчно.

— Тук си прав — каза Ханс Касторп. — У него има дори нещо строго, с него човек често бива неспокоен, защото се чувства, да речем, контролиран, но не в лошия смисъл на думата. Ще повярваш ли, но аз имах чувството, че той не одобри, дето съм си купил одеяла за лежане, че имаше нещо против, че искаше нещо да разкритикува…

— Не — каза Йоахим учудено сдържан. — Отде накъде. Не мога да си представя такова нещо. — И той тикна термометъра в устата си, взе си пъртушините и отиде да лежи, а Ханс Касторп веднага почна да се мие и преоблича за обяда — дотогава нямаше дори и час време.