Томас Ман
Вълшебната планина (19)

Политически неблагонадеждна

Настъпиха и редовни промени в нормалния ден: най-напред една неделя — и то неделя с музика на терасата, каквато имаше всеки две седмици, за да се маркира четиринадесетдневката, през чиято втора половина Ханс Касторп бе дошъл тук. Той бе пристигнал във вторник и вече му беше петият ден — истински пролетен ден след онова необикновено разваляне на времето и възвръщане на зимата, ден ефирен и свеж, с чисти облаци на светлосиньото небе и умерен слънчев зрак над долината и склоновете, които отново бяха потънали в лятна зеленина, защото на падналия сняг бе съдено бързо да се разтопи.

Явно беше, че всеки се стараеше да почете и отличи неделята; администрация и гости взаимно си помагаха в този стремеж. Още на сутрешния чай поднесоха специален сладкиш, на всяко място имаше по една вазичка с по няколко цветя, диви планински карамфили и дори алпийски рози, които господата затъкваха на бутониерата си (прокурорът Параван от Дортмунд дори бе облякъл червен жакет с жилетка на капчици); дамските тоалети носеха отпечатъка на празнична ефирност — госпожа Шоша се появи с един свободно падащ дантелен пеньоар с широки ръкави и докато стъклената врата се затръшваше, тя премина във фронт и се представи на залата в своя пълен чар, след което с гъвкави крачки се отправи към мястото си; пеньоарът й седеше толкова добре, че възхити съседката на Ханс Касторп учителката от Кьонигсберг; дори и двойката варвари от „лошата руска маса“ се бе съобразила с господния празник: мъжът бе сменил коженото яке с някакъв къс жакет и кечените обувки с кожени, тя, разбира се, и днес носеше своята нечиста боа от пера, под нея обаче имаше зелена копринена блуза с жабо… Ханс Касторп смръщи вежди, когато видя двамата, и промени цвета си, към което тук поразително често клонеше.

Веднага след втората закуска музиката почна да свири на терасата; свирачи на всякакви медни и дървени духови инструменти бяха насядали там и свиреха ту бързо, ту провлечено почти до обяд. През време на концерта почивката не бе строго задължителна. Вярно, че някои се наслаждаваха на музиката от балконите си, а и в градинската тераса три-четири лежащи стола бяха заети, но по-голямата част от гостите седеше около малките бели маси в покритата галерия, докато лекомисленият свят, който смяташе за много достолепно да седи на столове, се бе разположил върху стъпалата на стълбището, което водеше към парка; там се отдаваха на веселие по-младите болни от двата пола, повечето от които Ханс Касторп знаеше по име или по външен вид. Към тях принадлежеше Хермине Клефелд, а също и господин Албин, който бе пуснал в обиколка една голяма кутия на цветчета, пълна с шоколад, и канеше всички да ядат, докато сам той пушеше с бащински израз цигари със златен мундщук; освен това дебелобърнестият младеж от дружество „Половин дроб“, госпожица Леви, тъничка, с цвят на слонова кост, каквато си беше винаги, един пепеляворус млад мъж, който се казваше Расмусен и държеше ръцете си с отпуснати китки като перки пред гърдите си, госпожа Заломон от Амстердам, една жена с богати форми, облечена в червено, която също се бе присъединила към младежта; зад нея седеше, прегърнал с ръце острите си колене, дългият човек с оредялата коса, който бе свирил парчето от „Сън в лятна нощ“ и сега не откъсваше мрачния си поглед от нейния мургав тил; една червенокоса госпожица от Гърция, друга от неизвестен произход с лице на тапир, лакомият момък с дебелите стъкла на очилата, друг петнайсет или шестнайсетгодишен момък, който си бе прищвъкнал монокъл на окото и при покашлюване си закриваше устата с дългия, подобен на лъжичка за сол нокът на малкия си пръст — очевидно магаре и половина; имаше и други.

Този момък с нокътя, разказа тихо Йоахим, бил съвсем малко болен, когато дошъл — нямал температура и баща му, който бил лекар, го бил изпратил само от предпазливост тук горе; по преценката на придворния съветник той трябвало да престои само три месеца. Сега, след три месеца, дигал 37,8 до 39 и бил на общо основание болен. Но и живеел съвсем неразумно, заслужавал да го наплескат.

Братовчедите бяха седнали на отделна маса малко настрана от другите, тъй като Ханс Касторп си бе донесъл черната бира от закуската и пушеше пура, която от време на време малко му се услаждаше. Замаян от бирата и музиката, която както винаги го караше да отвори уста и понаклони глава, той наблюдаваше със зачервени очи безгрижния курортен живот наоколо си; съзнанието, че всичките тези хора страдат от трудно удържима вътрешна разруха, че повечето от тях имат лека температура, ни най-малко не го безпокоеше, а, напротив, придаваше на всичко една повишена забележителност и някаква странна привлекателност… По масите пиеха искряща изкуствена лимонада, а на стълбището едни се снимаха, други си разменяха пощенски марки. Червенокосата госпожица от Гърция рисуваше господин Расмусен върху един блок, но не пожела да му покаже рисунката — смееше се, разкривайки широките си разредени зъби, и се дърпаше насам-натам, така че той дълго време не можа да й изтръгне блока. Хермине Клефелд седеше с полуотворени очи на едно стъпало и удряше в такта на музиката един навит на руло вестник, докато господин Албин закачаше на блузата й китка полски цветя; бърнестият младеж седеше в краката на госпожа Заломон и разговаряше, извъртял врата си към нея, а в това време пианистът с оредялата коса се взираше вторачено в тила й.

Лекарите дойдоха и се смесиха с курортната компания — придворният съветник Беренс в бяла, а д-р Кроковски в черна престилка. Те минаха край редицата масички, при което придворният съветник Беренс пускаше тук-там по някоя непринудена шега, та оставяше след себе си весело раздвижване като водна следа подир кораб; после слязоха при младежта, където женската част се струпа с превземки и коси погледи около д-р Кроковски, докато придворният съветник в чест на неделния ден показа на мъжете номера с връзките за обувки: той постави огромния си крак на едно по-високо стъпало, развърза връзката, по един особен начин я прихвана с едната си ръка и успя, без помощта на другата, с такава сръчност да я върже на фльонга, че всички се учудиха и мнозина напразно опитаха да направят и те същото.

— По-късно на терасата се появи и Сетембрини — той дойде, подпирайки се на бастуна си, откъм трапезарията, и днес облечен, в развласената си дреха и жълтеникавите панталони, огледа се и приближи към масата на братовчедите, каза едно „а, браво!“ и помоли за разрешение да седне при тях.

— Бира, тютюн и музика — каза той. — Ето го и вашето отечество! Виждам, че имате чувство за национално настроение, инженере. Вие сте в стихията си, това ме радва. Позволете ми да взема и аз малко участие в хармонията на вашето състояние.

Ханс Касторп стегна отпуснатото си лице — бе сторил това още когато бе зърнал италианеца. Той каза:

— Закъснели сте за концерта, господин Сетембрини — той скоро ще свърши. Не обичате ли музиката?

— Не по команда — отвърна Сетембрини. — Не по календар. Не я обичам, когато мирише на аптека и се отпуска отгоре по здравословни съображения. Държа малко за свободата си или поне за оня остатък от свобода и човешко достойнство, които съм запазил. На такива забавления се явявам като гост, горе-долу както вие ни гостувате — идвам за четвърт час и пак си отивам. Това ми създава илюзия за независимост… Не казвам, че то е повече от една илюзия, но какво искате, нали така изпитвам известно задоволство! С вашия братовчед е друго. За него това е служба. Нали, лейтенанте, според вас туй принадлежи към службата. О, аз знам, вие владеете изкуството как да запазите в робството гордостта си. Едно смущаващо изкуство. Не всеки в Европа го владее. Музика? Вие ме запитахте дали се признавам за любител на музиката? Е, щом като казвате „любител“ (всъщност Ханс Касторп не си спомняше да е казал такова нещо), думата не е зле избрана, в нея има зрънце изящно лекомислие. Добре, съгласен съм. Да, аз съм любител на музиката — с което не искам да кажа, че особено я ценя — тъй както например ценя и обичам словото, носителя на духа, сечивото, блестящия плуг на напредъка… Музиката… тя е нещо наполовина артикулирано, съмнително, безотговорно, безучастно. Може би ще ми възразите, че тя може да бъде ясна. Но и природата може да бъде ясна, и едно поточе може да бъде ясно, но каква полза от това? Тава не е истинската яснота, това е една мечтателна, неизразителна, една към нищо незадължаваща яснота, яснота без последици, опасна затова, защото изкушава човека да се успокои в нея… Накарайте музиката да вземе образа на великодушието. Добре. Така тя ще възпламени нашите чувства. Но въпросът е да се възпламени разумът! На пръв поглед музиката е самото движение, но аз въпреки това я подозирам в квиетизъм. Нека си кажа правичката: аз храня едно чисто политическо отвращение към музиката.

Тук Ханс Касторп не можа да се въздържи — той се плесна по коляното и извика, че никога в живота си не бил чувал такова нещо.

— И все пак вземете го под внимание! — каза Сетембрини усмихнат. — Музиката е неоценима като последно средство за въодушевяване, като сила, която увлича нагоре и напред, ако намери духа подготвен за нейното въздействие. Но литературата трябва да я е предшествала. Музиката сама не кара света да върви напред. Музиката сама е опасна. За вас лично, инженере, тя е безусловно опасна. Още щом дойдох, познах това по лицето ви.

Ханс Касторп се засмя:

— А, не гледайте лицето ми, господин Сетембрини. Няма да повярвате колко ме измъчва въздухът тук горе при вас. Аклиматизирането излезе по-трудно, отколкото очаквах.

— Боя се, че се мамите.

— Не, как така! Чувствам се дяволски уморен и все горя.

— Аз пък намирам, че трябва да сме благодарни на дирекцията за концертите — каза спокойно Йоахим. — Вие, господин Сетембрини, разглеждате въпроса от по-висша гледна точка, така да се каже, като писател, и тук няма да ви противореча. Но намирам, че трябва да сме благодарни за малкото музика. Аз съвсем не съм особено музикален, а и парчетата, които свирят, не са нещо особено — нито класически, нито модерни, обикновена духова музика. Но все пак са едно приятно разнообразие. Концертът изпълва порядъчно някой и друг час, искам да кажа: той разделя на по-малки части часовете и изпълва всяка една от тях поотделно, така че остава нещо от тях, докато иначе тук пропиляваме по толкова ужасен начин и часове, и дни, и седмици… Вижте, такова едно безпретенциозно концертно парче трае може би седем минути, нали, и те са нещо завършено за себе си, имат начало и край, отделят се от другите и до известна степен са защитени от незабележимото потъване в общото русло. Освен това те самите са многократно разделени от фигурите на парчето, а фигурите — от тактовете, така че винаги става по нещо и всеки миг добива известен смисъл, за който можеш да се хванеш, докато иначе… Не знам дали правилно се…

— Браво! — извика Сетембрини. — Браво, лейтенанте! Вие много добре определяте един безспорно нравствен момент от същината на музиката, а именно че тя придава на времето бодрост, дух и стойност чрез едно своеобразно и пълно с жизненост измерване. Музиката пробужда времето, тя ни пробужда за едно най-чисто наслаждение от времето, тя пробужда… и в тоя смисъл е нравствена. Изкуството е нравствено, ако носи пробуда. Ами ако върши обратното? Ако тя омайва, ако приспива, ако спъва дейността и напредъка? И това може музиката, тя основно познава въздействието на опиатите. Дяволско въздействие, господа! Опиумът е дяволско нещо, защото докарва безразличие, отпуснатост, бездействие, робски застой… Има нещо съмнително в музиката, господа. Аз настоявам, че нейната същина е двулична. Няма да прекаля, ако я обявя за политически неблагонадеждна.

Той продължи да говори по този начин и Ханс Касторп го слушаше, но не можеше да следи напълно мисълта му първо поради своята умора, а после и защото забавленията на веселата младеж долу на стъпалата го отвличаха. Добре ли виждаше какво ставаше там? Госпожицата с тапирското лице бе заета да шие копче на подвръзката на спортния панталон на момъка с монокъла! При това се задъхваше и потеше от астмата си, докато момъкът покашлюваше и закриваше устата си с нокътя, подобен на лъжица за сол. Вярно, те и двамата бяха болни, но въпреки това отношенията между младите хора тук горе бяха странни. Музиката засвири полка…