Томас Ман
Вълшебната планина (32)

Проучвания

Тъй дойде, каквото трябваше да дойде и за което Ханс Касторп доскоро дори насън не беше помислял зимата настъпи, тукашната зима, която Йоахим вече познаваше, защото предишната беше още по средата, когато бе пристигнал тук, но Ханс Касторп се боеше малко от нея, макар и да бе отлично екипиран. Братовчед му се опита да го успокои.

— Не трябва да си я представляваш толкова сурова — каза той, — тя не е чак арктическа. Поради сухия въздух и безветрието човек малко усеща студа. Ако се опаковаш добре, можеш да останеш до късно през нощта на балкона, без да измръзнеш. Това се дължи на температурната инверсия над границата на мъглите, на по-високите места е по-топло, това по-преди не е било много известно. По-студено е по-скоро, когато вали дъжд. Но нали си имаш чувала, а и отопляват по малко, когато няма как иначе.

Между впрочем не можеше да става дума за изненади и насилие — зимата настъпи постепенно, отначало не се различаваше много от някои дни, които и посред лято се бяха случвали. Няколко дена наред бе духал южен вятър, слънцето бе угнетяващо, долината изглеждаше скъсена и стеснена, алпийските кулиси в дъното се бяха приближили и ясно се очертаваха. После се скълбиха облаци, настъпиха от Пиц Михел и Тинценхорн към североизток и над долината притъмня. Заваля силен дъжд. После дъждът стана нечист, сиво-бял — сняг се бе смесил с него, а накрая заваля само сняг, виелици тръгнаха по долината и тъй като това трая доста дълго, и температурата междувременно спадна значително; снегът не можа да се разтопи съвсем, той бе мокър, но не си отиде, долината остана под тънка, влажна, посъдрана бяла покривка, върху която тъмно се открояваха настръхналите иглолистни гори по склоновете; в трапезарията радиаторите едва-едва се стоплиха. Това бе в началото на ноември, около голямата задушница, и не бе нещо ново. И през август бе имало такива дни и хората отдавна бяха отвикнали да смятат снега за привилегия на зимата. Винаги и при всякакво време, макар и само отдалече, снегът бе пред очите им, защото постоянно проблясваха остатъци и следи от него в цепнатините и урвите на скалистата верига Ретикон, която сякаш препречваше входа към долината, а най-далечните планински исполини от юг се извисяваха винаги покрити със сняг. Но и снеговалежът, и застудяването продължиха. Небето виснеше бледосиво и схлупено над долината, от него се заотделяха снежни парцали, които безшумно и неспирно се сипеха с прекалено и лесно обезпокояващо изобилие и от час на час ставаше по-студено. Настъпи едно утро, когато Ханс Касторп отбеляза в стаята си седем градуса, а на другия ден — само пет. Това беше студ, макар и в умерени граници, но студ. Отначало само нощя, после и денем, мразът държеше от сутрин до вечер, при което продължи да вали сняг с малки прекъсвания на четвъртия, на петия и на седмия ден. Натрупа дебел сняг, създаде сума трудности. По пътя до скамейката при водния улей и по шосето към долината бяха прокарали пътеки; но те бяха тесни, нямаше място за разминаване, при среща единият трябваше да отстъпи и потъваше до колене в отхвърления сняг. Каменен валяк, теглен от кон, който един човек водеше за юздата, се търкаляше по цял ден из улиците на курорта долу, а един снегорин върху шейна, жълта и прилична на старофранконско пощенско купе, отхвърляше встрани снежните маси, циркулирайки между курортния квартал и северната част на селището, която наричаха селото. Светът, тесният, висок и изолиран свят на ония тук горе, се представи тапициран, облечен в дебел кожух — нямаше кол или стълб, който да не бе навлякъл бяла качулка; стъпалата към портала на „Бергхоф“ изчезнаха, образували бяха някаква полегата плоскост; тежки и причудливо оформени възглавници бяха стоварени навсякъде върху клоните на смърчовете, тук-таме масата се свличаше, разсипваше се на прах и се разнасяше между стволовете като облак и бяла мъгла. Околните планини бяха заснежени: в по-ниските области покривката бе неравна, по-нагоре обаче, над границата на горите, върховете се белееха в позаоблени форми. Бе тъмно, слънцето прозираше със своя бледен зрак като през було. Но снегът излъчваше едно непряко и меко сияние, една млечна светлина, която правеше света и хората по-хубави, макар че носовете им се червенееха под белите или цветни вълнени шапки.

Настъпването на зимата, най-важният сезон за тези места, господстваше в разговорите на седемте маси на трапезарията. Казваха, че много туристи и спортисти били пристигнали и напълнили хотелите на селото и курорта. Преценяваха падналия сняг на шестдесет сантиметра — идеален от скиорска гледна точка. Усърдно работели на пистата за бобслей, която слизаше по северозападния склон — от Шатцалп към долината; още през идните дни можели да я открият, стига само топлият вятър да не им обърка сметките. Радваха се на здравите, на гостите долу, на живота им, който отново щял да се развихри, на спортните тържества и състезания, които въпреки забраната смятаха да посещават, като се измъкват и бягат от режимното лежане. Ханс Касторп чу за нещо ново — някакво изобретение от северните страни, наречено скиоринг — състезание, при което участниците са на ски и ги теглят коне. За там също смятаха да клинчат… Ставаше дума и за Коледа.

За Коледа! Не, за нея Ханс Касторп още не беше помислял. Лесно му бе да каже и да напише, че въз основа на лекарските констатации ще трябва да прекара зимата с Йоахим тук. Но в това се включваше, както сега излезе, и прекарването на Коледата тук: нещо, което без съмнение смути малко духа му, защото — и не само затова, — защото никога не бе прекарвал тия дни другаде освен у дома си, в лоното на семейството. Е, за бога, трябваше да се примири с това. Той не бе вече дете, Йоахим, изглежда, също не се тревожеше, а беше се примирил без хленчове, та и къде ли не и при какви ли не обстоятелства са посрещали хората Коледа!

Ето защо струваше му се малко прибързано да говори за Коледа, преди да остане месец до нея; имаше цели шест седмици дотогава. В трапезарията обаче прескачаха и поглъщаха тия седмици — една система, с която Ханс Касторп се бе запознал на свой ред, макар и да не бе свикнал да я прилага в толкова дързък стил като по-отдавна дошлите негови другари по съдба. Такива етапи в годишния цикъл като Коледата им се струваха много пригодни като опорни точки и гимнастически уреди, които помагаха бързо да се прескочат с волтижировка празните промеждутъци на времето. Той не би се учудил, ако те сметнеха Коледата за вече отминала и почнеха да говорят за Нова година и карнавала. Но хората от трапезарията на „Бергхоф“ в никой случай не бяха чак толкова лекомислени и вятърничави. Преди Коледата те се спряха за малко — тя им създаваше грижи и главоболия. Съвещаваха се относно колективния подарък, който по създадения в санаториума обичай трябваше да се връчи на Бъдни вечер на шефа, придворния съветник Беренс; бяха почнали да събират и пари. Миналата година му подарили пътнически куфар, според както разправяха тия, които вече повече от година бяха прекарали тук. Този път говореха за нова операционна маса, за молберт, за шуба, за стол-люлка, за някаква слушалка от слонова кост, „и то с инкрустации“, а Сетембрини, като го запитаха, препоръча за подарък енциклопедията „Социология на страданията“, чието излизане било предстоящо, но го подкрепи само един книжар, който отскоро седеше на масата на госпожица Клефелд. Споразумение още не бе постигнато. Трудности срещна и разбирателството с руските пациенти. Дарителите се разцепиха. Московците заявиха, че смятат да направят отделен подарък на Беренс. Дни наред госпожа Щьор проявяваше най-голямо безпокойство за една парична сума — десет франка, която при събирането лекомислено бе заела на госпожа Илтис и която същата бе „забравила“ да й върне. „Забравила“ — интонацията, с която госпожа Щьор обогатяваше тази дума, беше многократно степенувана и преследваше единствената цел да оповести едно дълбоко неверие в някаква разсеяност — разсеяност, която устояла на всички намеци и деликатни напомняния, съвсем не малко на брой, както уверяваше госпожа Щьор. На няколко пъти госпожа Щьор се отказваше от заетите пари и заявяваше, че ги подарявала на госпожа Илтис. „Плащам, значи, за себе си и за нея — казваше тя. — Е добре, не е мой срамът!“ Накрай обаче тя откри изход, съобщи го на своите сътрапезници и до един ги развесели: поискала от „администрацията“ да й броят десетте франка и да ги турят на сметката на госпожа Илтис — по този начин нехайната длъжница бе надхитрена и поне този въпрос бе уреден.

Снегът бе спрял да вали. Небето на места се отвори; сивосинкавите облаци се разделиха и помежду им надникна слънцето, от което пейзажът се оцвети в синкаво. После времето се разведри напълно. Цареше ясен мраз — чист, ненарушим зимен разкош по средата на ноември, а панорамата зад сводовете на лоджията бе великолепна: напудрени гори, омекотени пропасти и една бяла, слънчева долина под сияещо в синьо небе. Особено вечер, когато се появеше почти закръглената луна, светът ставаше чуден, омагьосан. Нашир и надлъж искряха кристали, блестяха диаманти. Извисяваха се горите — много бели и много черни. По-отдалечените от луната краища на небето се простираха тъмни, извезани със звезди. Изострени, точни и наситени, сенките, хвърляни от къщи, дървета и телеграфни стълбове върху блестящата повърхност, изглеждаха по-истински и по-значителни от самите предмети. Няколко часа след залез-слънце температурата спадаше на седем-осем градуса под нулата. Светът изглеждаше омагьосан, ледено избистрен, неговата естествена нечистота бе покрита и един фантастичен, вълшебен смъртен сън го бе вцепенил.

Ханс Касторп оставаше до късно през нощта на лоджията над омагьосаната от зимата долина, много по-дълго от Йоахим, който се прибираше към десет часа или съвсем малко по-късно. Неговият превъзходен лежащ стол с дюшека от три части и тапицираната ролка за главата бе примъкнат до дървения парапет, покрит с дълга снежна възглавница; върху близката бяла масичка гореше електрическа лампа, а до купчина книги стоеше чаша пълномаслено мляко, вечерното мляко, което още в девет часа донасяха направо в стаята на всички пациенти в „Бергхоф“ и в което Ханс Касторп наливаше по малко коняк, за да му стане по-вкусно. Той вече бе насъбрал всички възможни защитни средства против студа — цяла система. До над гърдите се пъхаше в кожения чувал с копчета, който своевременно бе купил от един специализиран магазин в курорта, а около него омотаваше по ритуала двете одеяла от камилска вълна. Освен това навличаше върху зимния си костюм полушубка, на главата слагаше вълнено таке, на краката кечени топлинки и на ръцете ръкавици с дебела подплата, които естествено не можеха да предотвратят измръзването на пръстите.

Това, което го караше да остава толкова дълго навън (след като лошата руска двойка отдавна бе напуснала съседната лоджия), беше сигурно и очарованието на зимната нощ, още повече, че до единайсет часа към него се прибавяше и долитащата откъм долината по-близка и по-далечна музика — на първо място обаче бяха неговата инертност и оживеност, и то и двете едновременно: инертността и физическата му умора, която бе враждебна на всяко движение, и оживеност на духа му, който неуморно се занимаваше с някакви предприети от младия човек нови увлекателни проучвания. Зимата го измъчваше, мразът напрягаше и изтощаваше организма му. Той ядеше много, ползваше се от пребогатото меню в „Бергхоф“, при което след ростбиф с гарнитура поднасяха печена гъска — хранеше се с оня свръхнормален апетит, който тук, както се разбра, през зимата бе нещо по-обичайно дори и отколкото през лятото. Същевременно го бе налегнала сънливост, така че и през деня, и през светлите лунни нощи често заспиваше над книгите, в които се ровеше и за които ще разкажем; след няколко минути на унес той продължаваше изследванията си. Оживените разговори — а той тук повече, отколкото на времето в долината, клонеше към бързо, откровено и дори опасно говорене, — оживените разговори с Йоахим по време на задължителните разходки по снега много го изтощаваха; обземаше го шемет и трепет, някакво чувство на несвяст и опиянение, а главата му пламваше. Неговата крива се бе покачила от настъпването на зимата и придворният съветник Беренс бе споменал нещо за инжекции, които прилагаше при упорита температура и които бяха предписани на една трета от пациентите, включително и на Йоахим. Ханс Касторп обаче мислеше, че повишената му температура положително е във връзка с умствената възбуда и напрежението, които от своя страна също го задържаха на лежащия стол през тия искрящи мразовити нощи.

По терасите за лежане и отделните балкони на международния санаториум „Бергхоф“ се четеше не малко — особено от страна на начинаещите и кратко срочните; тия, които бяха прекарали тук повече месеци или дори години, отдавна се бяха научили и без развлечение или умствени занимания да се справят с времето, да го унищожават; само некадърниците, казваха те, се вкопчват в книгите. На всеки случай достатъчно било човек да има някоя книга върху коленете си или върху масичката, за да се чувства осигурен. На разположение бе библиотеката на санаториума — многоезична, пълна е илюстровани книги и списания, каквито се срещат в зъболекарските чакални, само че много повече. Пациентите си разменяха романи от читалището в курорта. От време на време се появяваше по някоя книга или списание, за които едва ли не се биеха, към които дори и нечетящите вече протягаха ръка с присторена флегматичност. По времето, за което разказваме, една книга с лош печат минаваше от ръка на ръка, която бе озаглавена „Изкуството да се прелъстява“ и бе пусната в обращение от господин Албин. Тя бе преведена много дословно от френски, в превода бе запазен дори и синтаксисът на този език, поради което стилът бе добил маниерност и пикантна елегантност, и излагаше някаква философия на плътска любов и сладострастие в духа на едно светско, жизнерадостно езичество. Госпожа Щьор скоро я прочете и я намери „пленителна“. Госпожа Магнус, същата, която губеше белтъчини, безрезервно се съгласи с нея. Съпругът й, пивоварят, призна, че лично той имал доста полза от прочитането, но съжаляваше, че и госпожа Магнус се е запознала с книгата, тъй като подобни съчинения „разглезвали“ жените и ги учели на неумереност. Това изявление не малко засили ламтежа за тая книга. Между две пристигнали през октомври дами от долната тераса за лежане, госпожа Редиш, съпруга на полски индустриалец, и някоя си Хесенфелд, вдовица от Берлин, се стигна следобед до една много неприятна и всъщност брутална сцена, която Ханс Касторп чу от балкона си; и едната, и другата твърдеше, че по-отдавна е ангажирала книгата; историята завърши с истеричен писък и припадък на една от дамите — може би беше Редиш, може би Хесенфелд, — след което закараха побеснялата в стаята й. Младежта бе пипнала трактата по-рано от средното поколение. Отчасти го изучаваха заедно след вечеря по стаите. Ханс Касторп видя как момъкът с дългия нокът на пръста го предаде на една новодошла и леко болна — Френцхен Оберданк, русичко, сресано на път момиченце, което неотдавна бе доведено тук горе от майка си.

Може би имаше и изключения, може би имаше и такива, които запълваха часовете на режимното лежане с някое сериозно умствено занимание, с полезно учение, било дори само за да запазят връзка с живота в равнината или за да придадат малко тежест и дълбочина на времето — та то да не бъде само едно чисто време и нищо повече. Може би, освен господин Сетембрини със своите стремежи да изкорени страданията и честния Йоахим със своите руски учебници, имаше и по някой друг като тях — ако не между хранещите се в трапезарията, което бе наистина невероятно, то поне между болните на легло и умиращите; Ханс Касторп бе склонен да вярва, че е така. Що се отнася до самия него, той на времето, след като книгата „Ocen steamships“ му бе станала безинтересна, бе заръчал да му изпратят от дома заедно със зимните дрехи и някои специални книги из областта на професията му: технически, научни, корабостроителни. Тези томове обаче лежаха пренебрегнати в полза на други, които спадаха към съвсем друг отрасъл и друга специалност. Касаеше се до книги по анатомия, физиология и биология на различни езици: немски, френски и английски; книжарят от селището ги бе изпратил един ден очевидно защото Ханс Касторп му ги бе поръчал, и то на своя глава, тихомълком, по време на една разходка, която бе предприел до курорта без Йоахим (тъй като същият тъкмо тогава трябваше да иде на инжекция или за проверка на теглото). Йоахим с изненада видя книгите в ръцете на братовчед си. Като научни книги те бяха скъпи; цените им още стояха отбелязани върху вътрешната страна на кориците или върху обложките. Той попита защо Ханс Касторп, след като бе пожелал да чете такива книги, не ги е заел от придворния съветник, който сигурно притежава голям избор подобна литература. Но Ханс Касторп отвърна, че предпочитал да са си негови — съвсем друго било да чете човек собствена книга; пък и обичал да подчертава и прави забележки с молив. Часове наред Йоахим слушаше откъм лоджията на братовчед си как ножът разрязва колите на неподвързаните книги.

Томовете бяха тежки, неудобни за държане; лежейки, Ханс Касторп подпираше долния им край върху гърдите или стомаха си. Тежаха му, но той се примиряваше; с полуотворена уста свличаше погледа си по учените страници, които почти без нужда бяха осветени от лампичката с червения абажур, тъй като в краен случай биха били четливи и на силния лунен зрак; главата му също се свличаше, докато брадичката лягаше върху гърдите — едно положение, при което четящият, преди да вдигне лицето си към следната страница, оставаше известно време потънал в размисли, позадрямал или унесен в полусън. Докато луната изминаваше своя предначертан път над кристално-искрящата високопланинска долина, той задълбочено се занимаваше, четеше за организираната материя, за свойствата на протоплазмата, тази чувствителна субстанция, която оцелява при едно странно равновесие между синтез и разпад, четеше за нейното образуване от първични, но вездесъщи основни форми, ревностно се интересуваше за живота и неговата свещена и нечиста тайна.

Какво бе животът? Не се знаеше. Сам, животът, несъмнено се усещаше, че съществува — щом като се появеше, но и сам той не знаеше какво е. Съзнанието като първична сетивност несъмнено се събуждаше донякъде още при най-низшите, най-неоформените степени на неговата поява, но не бе възможно да се свърже тази първа поява на съзнателни процеси с някоя точка на неговата обща или индивидуална история — например да се обуслови съзнанието от наличието на нервна система. Низшите животински форми нямаха нервна система, камо ли пък главен мозък, но никой не се решаваше да им отрече способността за възприемане на дразнения. Можеше също да се анестезира самият живот, не само определени органи на сетивността, които бе създал той, не само нервите. Човек можеше временно да преустанови сетивността на всяка надарена с живот материя от растителното и животинско царство, можеше да наркотизира с хлороформ, хлоралхидрат или морфин яйцеклетки и сперматозоиди. Съзнанието само по себе си бе, значи, просто една функция на организираната в живот материя, а при по-висше развитие функцията се обръщаше против собствения си носител, почваше да се стреми към разбиране и обясняване на феномена, който бе предизвикала — един изпълнен с надежда и безнадеждност стремеж на живота към себепознание, едно ровене на природата сама в себе си, което в края на краищата е напразно, защото природата не може да се превърне в познание, животът не може сам себе си да подслуша.

Какво бе животът? Никой не знаеше. Никой не знаеше естествената точка, където бе възникнал и припламнал. От тая точка нататък нищо в областта на живота не беше без приемственост или с недобра приемственост, но самият живот изглеждаше възникнал непосредствено. Ако по това можеше да се каже нещо, то бе следното: строежът на живота трябва наистина да е на много високо равнище, след като в целия нежив свят не се среща абсолютно нищо подобно. Между амебата с привидните крачка и гръбначното животно разстоянието бе малко, незначително в сравнение с разстоянието между най-елементарното явление на живот и онази природа, която дори и мъртва да бъде наречена не заслужаваше, тъй като бе неорганична. Защото смъртта бе само логичното отричане на живота, а между живота и безжизнената природа зееше пропаст, която науката напразно се опитваше да прехвърли. Стараеха се да я запълнят с теории, които тя поглъщаше, без това да повлияе на дълбочината и ширината й. За да открият някакво съединително звено, стигнаха до нелепата хипотеза за съществуването на безструктурна жива материя, на неорганизирани организми, които от само себе си се срастват в белтъчния разтвор както кристалът в матерната луга — докато всъщност органическата диференциация продължи да бъде предпоставка и проява на всеки живот и докато не може да се открие живо същество, което да не дължи съществуването си на някакъв родител. Ликуването, с което измъкнаха от най-скритите дълбини на морето първичната протоплазма, завърши със срам. Оказа се, че са смятали гипсови утайки за протоплазма. Но за да не спрат пред някакво чудо — а животът, който бе изграден от същите вещества както неорганичната природа и се разпадаше пак в тях, би бил, без посредствени звена, едно чудо — та, за да не спрат пред чудото, се видяха принудени да повярват в самозараждането, тоест в произхода на органичната материя от неорганичната, което впрочем също така би било едно чудо. Тъй продължиха да измислят междинни степени и преходи, да допускат съществуването на организми, които стоят по-ниско от всички познати досега, от своя страна обаче имат за предшественици още по-първични опити на природата за живот, пробионтите, които никой никога няма да види, защото не ги хваща и най-силно увеличаващият микроскоп; преди тяхната предполагаема проява вероятно се бил извършил синтезът на белтъчните съединения…

Какво, значи, бе животът? Той бе топлина, топлинен продукт на едно запазващо формата си непостоянство, една треска на материята, която придружаваше процеса на безспирен разпад и нов синтез на белтъчни молекули, неустойчиво заплетени и неустойчиво изкусно построени. Той бе битието на това, което всъщност не би могло да има битие, което само със сладостноболезнена мъка се крепеше върху точката на битието в този преплетен и трескав процес на разпад и обновление. Той не бе материален, но не бе и дух. Той беше нещо между двете, един феномен, носен от материята подобно на дъгата върху водопада и подобен на пламъка. Но макар че не беше материален, той бе чувствен до похот и погнуса, идентичен с безсрамието на материята, станала чувствителна и възбудима, той бе развратната форма на битието. Той бе едно тайнствено, но осезаемо раздвижване всред целомъдрения студ на всемира, една похотлива и потулена нечистота: усвояване и отделяне на хранителни вещества, дъх на екскреция на въглероден двуокис и гадни вещества от потаен произход и естество. Той бе буен растеж, разцъфтяване и оформяне на нещо набъбващо и съставено от вода, белтъчини, сол и мазнини — нещо, което бе възможно само поради свръхравновесието на своята неустойчивост и бе ограничено от свои собствени закони за развитие; това нещо наричаха плът, то се идентифицираше с формата, висшия образ, красотата, а всъщност беше олицетворение на чувственост и похот. Защото тази форма и красота не почиваха върху духа — както в произведенията на поезията и музиката, не почиваха и върху някаква неутрална и одухотворена материя, която по невинен начин олицетворява духа, както формата и красотата на изобразителните изкуства. Напротив, те — формата и красотата — бяха носени и образувани от една по неведоми пътища събудена за похот субстанция — органичната, гниеща и вездесъща материя, вонящата плът…

В тая осветена от мъртвата планета мразовита нощ образът на живота се появяваше пред младия Ханс Касторп, който почиваше над искрящата долина със съгрято от кожата и вълната тяло. Този образ блуждаеше някъде в пространството пред него, далечен и въпреки това почти осезаем — човешкото тяло, плътта, матово бяла, със своя собствена миризма, със свои собствени измерения, леплива, ето я и кожата с всичката нечистота и дефектност на своята природа, с петна, палили, пожълтявания, драскотини и рогово-мазолести места, покрити с деликатните пътеки и завитите връхчета на рудиментарното лануго. Той се бе облегнал, отпуснат, изолиран в своята топличка сфера от студа на неодушевеното; главата му бе увенчана от нещо хладно, рогово, пигментирано, което бе продукт на кожата му; ръцете му бяха сключени зад тила; той гледаше изпод спуснатите клепачи с очи, които изглеждаха изкривени поради едно видоизменение на кожата на клепача; устните му бяха полуотворени; подпрял се беше върху единия си крак, така че мускулатурата на носещата бедрена кост силно изпъкваше, докато коляното на стъпилия на пръсти натоварен крак бе в положение на вътрешна флексия. Той бе застанал така, усмихнат, извърнат встрани, грандиозен, а белезникавите лакти бяха опънати напред, изтъквайки чифтовата симетрия на строежа на тялото му: две опорни точки. На излъчващите остра миризма тъмни подмишници отговаряше още по-тъмният мистичен триъгълник на слабините, тъй както червеният епителен отвор на устата отговаряше на очите, а отвесно разтегнатият пъп отговаряше на червеникавите пъпки на гърдите. Командвани от един централен орган и от двигателни нерви, които изхождаха от гръбначния мозък, коремът и гръдният кош се движеха, плевроперитонеалната кухина се свиваше и разпускаше, дъхът, стоплен и овлажнен от лигавицата на дихателния канал, наситен с отпадъчни вещества, излизаше между устните, след като в алвеолите на белия дроб бе отдал в процеса на вътрешното дишане своя кислород на хемоглобина на кръвта. Ханс Касторп разбра, че това тяло живееше в тайнствената пропорция на своите членове, хранени от кръвта, осеяни с преплетени нерви, вени, артерии, капиляри и оросени от лимфа; вътрешният му скелет се състоеше от изпълнени с костен мозък тръбести кости, от плоски, прешленови и коренови кости, които с помощта на калциеви соли и колаген са се укрепили от първоначалната опорна субстанция — първичния гел, за да посят тия членове; имаше още синовия и гладко смазани кухини, сухожилия и хрущяли на ставите, имаше повече от двеста мускули, имаше централни рецептори, които служеха на храненето, дишането, сетивността и възбудимостта, имаше предпазни обвивки, серозни кухини, богати на секреции жлези, имаше една система от тръби и цепнатини, които по сложни пътища съединяваха чрез отвори на тялото вътрешната среда с външния свят; Ханс Касторп разбра, че това тяло, това негово „аз“ е една жива единица от висш разред, далече не вече от вида на ония най-прости същества, които дишат, хранят се и дори мислят с цялата повърхност на тялото си, а построено от безброй такива миниатюрни организации, които произхождат от една-единствена, размножили са се чрез постоянно повтарящо се деление, събрали са се за разни служби в съюзи, изолирали са се, специално са се развили и са създали форми, които са били условие и резултат на техния растеж.

И тъй тялото, което се рисуваше насреща му, това отделно същество и жизнено „аз“, беше едно невъобразимо множество от дишащи и хранещи се индивиди, които — поради органично подчинение и специални задачи — в такава степен бяха загубили своето индивидуално битие, свободата и пряката връзка с живота, толкова бяха се превърнали в анатомични елементи, че службата на едни от тях се ограничаваше единствено в сетивност по отношение на светлина, звук, допир, топлина, други пък можеха само да изменят формата си чрез свиване или да произвеждат сокове, а други бяха едностранно развити за защита, за подкрепа, за транспорт на сокове или за размножение. Имаше и охлабвания при това съединено в едно висше „аз“ многообразие — случаи, когато множеството индивиди бе съединено само по един лек и съмнителен начин в по-висше живо същество. Нашият изследовател Ханс Касторп се замисляше върху появата на клетъчни колонии, той се научи за съществованието на полуорганизми, водораслите, чиито отделни клетки, обвити само в една пихтиена мантия, често се намираха далече една от друга, многоклетъчни образувания, които не биха могли да отговарят на въпроса дали да ги смятат за поселище от отделни индивиди или за единични същества и тяхното изявление странно би се колебаело между „аз“ и „ние“. Тук природата показваше нещо средно между висшия социален съюз на безброй елементарни индивиди за образуване на тъканите и органите на една поставена над тях индивидуалност и свободното единично съществование на тези прости индивиди: многоклетъчният организъм бе само една поява на цикличния процес, в който протичаше животът и който бе кръговратът от едно биологическо създаване до друго. Актът на оплождането, половото съединяване на две клетки, стоеше в началото на изграждането на всеки многоклетъчен индивид, както стоеше в началото на всяка поредица от генерации на отделно живеещи елементарни създания, и водеше отново назад към себе си. Защото този акт продължаваше през много поколения, които не се нуждаеха от него, за да се размножават посредством постоянно повтарящо се деление, докато настъпваше моментът, когато създадените по безполов път наследници се виждаха принудени отново да прибегнат към копулацията и кръгът се затваряше. Така изглеждаше сложната държава на живота, произлязла от съединението на две родителски клетки, колективният живот на много безполово създадени поколения от клетъчни индивиди; нейният растеж зависеше от тяхното размножение и кръгът на биологическото създаване се затваряше, когато се появяваха полови клетки, специално образувани елементи за продължение на рода, които намираха пътя към ново смешение за създаване на живот.

Подпрял един обемист ембриологически том върху диафрагмата си, нашият млад изследовател проследи развитието на организма от този момент, когато сперматозоидът, един от многото, но винаги пръв, се задвижва от камшичените удари на задната си част, удря с главата си пихтиената обвивка на яйцето и се вмъква в зачатъчната пъпка на яйцето, която протоплазмата на яйцеклетката издува насреща му, когато усети неговото приближаване. Никоя шега и измишльотина не е пропуснала природата, когато се е касаело да се устрои развитието на този процес. Имаше животни, при които мъжкото паразитства в червата на женското. Имаше други, при които ръката на оплодителя се вмъква през устата чак до вътрешностите на оплодяемата, за да остави там семената си, след което, нахапан и изплют, избягва на пръсти за заблуда на науката, която на гръцки и латински го е определила като самостоятелно живо същество. Ханс Касторп прочете за крамолата между школите на овисти и анималкулисти; едните поддържали, че яйцето само по себе си е завършена малка жаба, куче или човек, а семето само допринася за неговия растеж, докато другите виждали в сперматозоида, който притежавал глава, ръце и крака, едно предварително оформено живо същество, на което яйцето служело само като основа за изхранване; накрай се спогодили, че яйцеклетката и сперматозоидът са произлезли първоначално от размножителни клетки, които не се различават една от друга и имат еднакви заслуги. Той видя едноклетъчния организъм на оплоденото яйце на път да се превърне чрез прищъпване и деление в многоклетъчен, видя клетките да се събират в първичната пластинка, зародишното мехурче да се вгъва и да образува чашковидна кухина, която да поема дейността по храненето и храносмилането. Това бе личинката, първакът, гаструлата — основната форма на всеки животински вид, основната форма на въплътената красота. Нейните два епителни пласта, външният и вътрешният, сетивният и смилателният, се явяват като първични органи, от които се образуват чрез вгъвания и издавания жлезите, тъканите, сетивните телца и апофизите. Една лента на външната зародишна пластинка задебеляваше, сгъваше се като улей, затваряше се в нервна тръбица и ставаше гръбначен стълб, мозък. И докато феталната лига се превръщаше във влакнеста съединителна тъкан, затвърдяваше в хрущяли, защото пихтиените клетки почваха да произвеждат колаген вместо муцин, той видя, че на някои места съединителнотъканните клетки извличат от междуклетъчната течност калиеви соли и мазнини и се вкостеняват. Ембрионът на човека седеше свит, имаше опашка, по нищо не се различаваше от ембриона на свинята — с грамадна пъпна връв и безформени, неразвити крайници, с лицева цепнатина, легнала върху издутия корем; в очите на една наука, чиято представа за истината бе неласкателна и мрачна, развитието на този ембрион се явяваше като беглото повторение на една зоологическа племенна история. За известно време той имаше хриле като хрущялна риба. Изглеждаше позволено и необходимо, с оглед на стадиите на развитието, които преминаваше ембрионът, да вадим заключение за не особено хуманистичния вид, който е имал завършеният човек на праисторическите времена. Трепкащи мускули са защищавали кожата му от насекоми, същата е била гъсто окосмена, имал е широко разпространена обонятелна лигавица, щръкналите му, подвижни уши са взимали живо участие в мимиката и са се ориентирали към шума много по-умело, отколкото сега. Тогава той е имал разположени отстрани очи, защитени от трети, мигащ, клепач, а третото око, чийто рудимент е хипофизната жлеза, е имало задача да наблюдава въздуха. Този човек е имал освен това много дълга чревна тръба, много кътници и звукови торби на гълтача, които са му служили за реване; мъжките полови жлези са били скрити в коремната кухина.

Анатомията одираше и препарираше за нашия изследовател членовете на човешкото тяло, тя му показваше техните повърхностни и техните вътрешни, задни мускули, сухожилия и връзки — на бедрата, на стъпалото и особено на мишницата и предмишницата, научи го на латинските имена, с които медицината, тази отсенка на хуманистичния дух, ги бе назовала и обозначила по благороден и галантен начин, и го пусна да проникне чак до скелета, чийто строеж му откри нови зрителни пунктове, отдето можеше да се наблюдава единството на всичко човешко и включването на всички дисциплини в него. Защото тук той по най-забележителен начин си спомни за своята същинска — или трябва да кажем: предишна — професия, за научната степен, с която се представи на срещналите го тук горе господин д-р Кроковски и господин Сетембрини. За да научи нещо — все едно какво беше то, — той бе опознал във висши учебни заведения кое-що от статиката, от еластичните подпори, от натоварването на детайлите и от конструкцията като изгодно стопанисване на механическите материали. Детински би било да смятаме, че инженерните науки, правилата на механиката биха могли да намерят приложение в органичната природа, но също толкова малко можеше да се каже, че са изведени оттам. Принципите просто се повтаряха и потвърждаваха. Принципът на кухия цилиндър бе приложен в строежа на дългите тръбести кости по начин, че имаше един точен минимум твърдо вещество, който отговаряше на статичните изисквания. Едно тяло, бе учил Ханс Касторп, което трябва да отговаря на известни изисквания на натиск и опън, може да бъде построено само от пластинки и връзки и ще има същите характеристики както едно плътно тяло от същата материя. Така можеше да се проследи как при създаването на тръбестите кости, едновременно с образуването на компактно вещество по повърхността, вътрешните части, които механически не бяха вече нужни, се превръщаха в мастна тъкан — жълт костен мозък. Бедрената кост бе един кран, при чиято конструкция органичната природа — чрез посоката, която бе дала на костните гредички — бе изпълнила съвсем същите криви на натиск и опън, които Ханс Касторп би трябвало да изобрази графически, ако имаше пред себе си уред със същите натоварвания. Той с удоволствие установи това, защото се видя свързан в три отношения с бедрената кост и изобщо с органичната природа — в лирично, в медицинско и в техническо отношение, — толкова много бе се оживил; и тези три отношения — тъй смяташе той — бяха обединени в човешкото отношение, бяха разновидности на един и същ силен стремеж, бяха отрасли на хуманитарните науки…

При всичко това действията на протоплазмата оставаха съвсем необясними — животът сякаш бе възпрепятстван сам себе си да разбере. Болшинството биохимични процеси бяха не само непознати, но и в тяхната природа бе да се спотулват от наблюденията. Почти нищо не се знаеше за градежа, за състава на единицата живот, която наричаха „клетка“. Каква полза от това да се установят съставните части на мъртвия мускул? Живият мускул не можеше да се изследва химически; дори тези промени, които предизвикваше мъртвешкото вцепенение, бяха достатъчни, за да сведат до нула всяко експериментиране. Никой не разбираше обмяната на веществата, никой не разбираше същината на нервните функции. На какви свойства дължаха някои тела своя вкус? В какво се състоеше различната възбудимост на известни сетивни нерви от излъчващите мирис вещества? Какво беше миризмата изобщо? Специфичната миризма на животни и хора почиваше върху летливостта на вещества, които никой не би могъл да назове. Съставът на секрета, който наричат пот, бе слабо проучен. Жлезите, които го отделяха, произвеждаха миризми, които несъмнено играеха важна роля при бозайниците; значението им за човека също не бе проучено. Физиологичното значение на очевидно важни части на тялото бе забулено в мрак. Можеше да оставим настрана сляпото черво, което бе една мистерия и в което при питомния заек по правило намират едно кашесто съдържание, за което не могат да кажат как ще излезе оттам или как ще се поднови. Но какво да кажем за бялото и сивото вещество на главния мозък, какво да кажем за зрителните хълмове, които са свързани с очния нерв и със сивите отложения на „моста“. Веществото на главния и гръбначния мозък толкова бърже се разлагаше, че нямаше надежда да се изследва някога неговият строеж. Какво прекъсваше дейността на мозъчната кора при заспиване? Какво пречеше на стомаха сам да се смели, явление, което се наблюдава понякога при трупове. Отговаряха: животът; особената съпротивителна сила на живата протоплазма — и сякаш не забелязваха, че дават едно мистично обяснение. Теориите за такова ежедневно явление като повишението на телесната температура си противоречаха. Повишената обмяна на веществата имаше за следствие повишено топлопроизводство. Но защо не се повишаваше компенсационно, както обикновено, и топлоизлъчването? На контракционни състояния на кожата ли се дължеше спирането на потната секреция? Но такива бяха доказани само при студени тръпки, защото иначе кожата бе по-скоро гореща. „Топлинният удар“ характеризираше централната нервна система като първоизточник на причините за повишена обмяна, както и за устройството на кожата, което се задоволяваха да наричат патологично, тъй като не знаеха как другояче да го определят.

Но какво значение имаше цялото това незнание в сравнение с безпомощността, в която бяха изпаднали пред явления като паметта или пред оная, другата, по-удивителната памет, която се нарича унаследяване на придобитите белези. Невъзможността дори само да се намекне за механично обяснение на такива действия от страна на клетъчното вещество бе пълна. Сперматозоидът, който предаваше на яйцето безброй видови и индивидуални черти на бащата, се виждаше само под микроскоп, дори най-голямото увеличение го показваше все още като хомогенно тяло и не даваше възможност да се определи произходът му, защото при различните животни изглеждаше досущ еднакъв. Това бяха организационни условия, които ни караха да допуснем, че подробностите около клетката с нищо не се различават от подробностите около по-висшето тяло, в чийто строеж участва тя; че тя следователно също е един по-висшестоящ организъм, който от своя страна също така се състои от живи делими частици, от индивидуални живи единици. Преминаваха принудително от привидно най-малкото към още по-малкото, разлагаха елементарното на поделементи. Нямаше съмнение, че както животинското царство се състоеше от различни видове животни, както животинско-човешкият организъм се състоеше от цял един животински свят от видове клетки, така и организмът на клетката се състоеше от един нов и многообразен животински свят от елементарни живи единици, чиято големина бе далеч под границата на видимото под микроскопа; тези живи единици растяха самостоятелно — самостоятелно според закона, че всяка може да създаде само подобна на себе си, — размножаваха си и колективно служеха на следния по-висш организъм съгласно принципа на разделението на труда.

Това бяха гените, бионластите, биофорите — Ханс Касторп се зарадва, че в тая мразовита нощ се запозна поименно с тях. Оживен, той се запита като как ли ще изглежда при по-добро осветление елементарната им природа. Тъй като бяха носители на живот, трябваше да бъдат организирани, защото животът почиваше върху организацията, ако обаче бяха организирани, те не можеха да бъдат елементарни, тъй като един организъм не е елементарен, той е многообразен. Те бяха живи единици на по-ниско равнище от живата единица на клетката, в чийто органичен строеж участваха. Но ако беше така, те трябваше, макар и да бяха по-малки от всички представи, сами да бъдат „построени“, и то органично — да бъдат „построени“ по реда и организацията на живота; понятието за жива единица бе идентично с понятието за строеж от по-малки, подчинени, тоест от живи единици, организирани за по-висш живот. Докато от делението се получаваха органични единици, които притежават свойствата на живота — способностите за асимилация, растеж и размножение, нему не бяха поставени граници. Докато ставаше дума за живи единици, само неправилно можеше да се говори за елементарни единици, защото понятието „единица“ включваше в себе си до безкрайност съпонятието „подчинена, градивна единица“, елементарен живот значи нещо, което бе живот, но още бе елементарно, не съществуваше.

Но макар и без логично съществование, би трябвало в края на краищата такова нещо по някакъв начин да е налице, защото идеята за самозараждането, тоест за възникването на живота от мъртвата природа, не можеше да се отхвърли и пропастта във външната природа, която напразно се мъчеха да запълнят, тази пропаст между живот и безжизненост, трябваше по някакъв начин да се запълни или прехвърли в дълбините на органическата природа. Някога делението трябваше да доведе до „единици“, които са съставни, но още не са организирани, които посредничат между живот и безжизненост — група от молекули, които служат за прехода между организирания живот и чистата химия. Но стигне ли до химическата молекула, човек се озовава близо до една бездна, която е зейнала много по-мистериозно от пропастта между органична и неорганична природа: до бездната между материалното и нематериалното. Защото молекулата се състои от атоми, а атомът не е дори такава величина, че да може да се нарече извънредно малък. Той е толкова малък, едно толкова миниатюрно, ранно и преходно валмо на нематериалното, което още не е материално, но вече е подобно на материалното, това валмо от енергия, че вече и още едва можем да си го представим като материално, а по-скоро като средна и гранична точка между материалното и нематериалното. Възникна проблемът за едно друго самозараждане, много по-загадъчно и авантюристично от органичното самозараждане — проблемът за самозараждането на веществото от невеществото. И наистина пропастта между материя и нематерия изискваше също така повелително, не, още по-повелително да бъде запълнена, отколкото пропастта между органичната и неорганичната природа. Налагаше се да има една химия на нематериалното, на невеществените съединения, от които възникваше веществото, така както организмите възникваха от неорганични съединения; атомите можеха да представляват пробионтите и монерите на материята — по своята природа веществени, но и още не такива. Но стигнем ли до „не може по-малко“, изгубваме мащаба; „не може по-малко“ изведнъж се оказва равностойно на „ужасно голямо“ и крачката до атома без преувеличение се оказва съдбоносна. Защото в момента на последното деление и намаление на материалното внезапно пред нас се разкрива астрономическият космос!

Атомът бе една заредена с енергия космическа система, всред която се носеха космически тела, обикаляйки около слънцеподобен център, и през чието етерно пространство се движеха с бързината на светлината по ексцентрични траектории комети под влиянието на централното тяло. Това бе само едно сравнение, както бе само сравнение, когато наричахме тялото на многоклетъчното същество „клетъчна държава“. Градът, държавата, организираната по принципа на разделение на труда социална общност, можеше не само да се сравни с органичния живот, тя го повтаряше. Така в недрата на природата се повтаряше с най-далечно отражение и макрокосмическият звезден свят, чиито рояци, купчини, групи и фигури заедно с бледния месец висяха над искрящата от мраза долина и над завития презглава изследовател. Не бе ли разрешено да се мисли, че известни планети на атомната слънчева система — на тези пълчища и млечни пътища от слънчеви системи, които изграждат материята, не бе ли възможно да се мисли, че едно или друго от тези интеркосмически тела се намират в същото състояние, благодарение на което на земята има живот? За един млад изследовател, малко омаян вътрешно и с малко „ненормална“ кожа, който имаше що-годе познания из областта на непозволеното, това не бе някаква безсмислица, а една повелително налагаща се и напълно убедителна спекулация, характеризираща се с логична истина. „Древността“ на космическите звездни тела би била едно несъстоятелно възражение, тъй като мащабът за голямо и малко се е загубил едва тогава, когато е излязъл наяве космическият характер на „най-малките“ веществени частици и когато по същото време са били разклатени понятията за „вън“ и „вътре“. Светът на атома е едно „вън“, както по всяка вероятност планетата, която обитаваме, е една дълбоко „вътре“. Не бе ли мечтаната дързост на един изследовател говорила за „животни на млечния път“ — космически чудовища, на които плътта, костите и мозъкът бяха изградени от слънчеви системи? Ако това бе така, помисли Ханс Касторп, то в момента, когато човек мисли, че е стигнал до края, всичко започва отново! Тогава може би вътре в себе си, в най-съкровените свои глъбини, той, младият Ханс Касторп, лежеше още веднъж, още сто пъти в топли завивки на една балконска лоджия, гледаше осветената от бледата луна мразовита високопланинска нощ и с вкочанели пръсти и пламнало лице проучваше от хуманистична и медицинска гледна точка жизнените процеси.

Патологичната анатомия, един том от която той държеше в кръга на хвърляната от настолната лампа червена светлина, му говореше чрез един текст и илюстрациите към него за същността на обединението на паразитиращите клетки и за инфекциозните тумори. Касаеше се до тъканни форми — и то особено богати тъканни форми, — предизвикани от нахлуването на чужди клетки в един организъм, който се е оказал гостоприемен за тях и им е предложил по някакъв начин — би трябвало да кажем — благоприятни условия за растеж. Не само че паразитът отнемаше храната на окръжаващата го тъкан, но той като всяка клетка обменяше вещества, при което произвеждаше органични съединения, които се оказваха удивително отровни, невъзвратимо гибелни за гостоприемния организъм. Успели бяха да изолират токсините на някои микроорганизми и да ги представят в концентрирано състояние; учудиха се, когато установиха, че и най-малките дози от тия вещества, които просто се числяха към реда на белтъчните съединения, предизвикват най-опасните прояви на отравяне и бърза гибел, ако се вкарат в кръвообращението на едно животно. Външната проява на тази разруха беше едно разрастване на тъканите, патологичен оток — като реакция на клетките към дразненето, предизвикана от заселените помежду им бацили. Образуваха се възли колкото лещено зърно, съставени от клетки с лигавицоподобна тъкан, между които или в които се бяха загнездили бацилите; някои от тях бяха огромни, извънредно богати на протоплазма, изпълнени с много ядра. Този подем обаче довеждаше до разруха, защото ядрата на грамадните клетки почваха да се смаляват и да се разпадат; тяхната протоплазма загиваше поради коагулиране; други части на окръжаващата тъкан попадаха под въздействието на чуждите дразнители; възпалителни процеси се разпростираха и засягаха съседните съдове; привлечени от бедата, пристигаха кръвни телца; смъртоносната коагулация напредваше, а междувременно разтворимите бактериални отрови отдавна бяха упоили нервните центрове, организмът имаше висока температура, гърдите бързо вдишваха и издишваха, всичко, така да се каже, залитайки, вървеше към своето разложение.

Толкова за патологията, науката за болестта, за изтъкването на тялото в страданието — едно изтъкване, което, като изтъкване на физиката, бе същевременно и изтъкване на удоволствието — болестта бе развратната форма на живота. А животът? Беше ли той само едно инфекциозно заболяване на материята — както и това, което наричаме самозараждане на материята, бе може би само болест, растеж поради някакво дразнене на нематериалното? Първоначалната крачка към злото, към удоволствието и към смъртта трябва несъмнено да търсим там, където, предизвикано от гъдела на някаква непозната инфилтрация, се е осъществило онова първо сгъстяване на материята, онзи патологично бурен растеж, който е бил наполовина удоволствие, наполовина защита — най-ранното предварително стъпало към субстанцията, преходът от нематериалното към материалното. Второто самозараждане, зараждането на органичното от неорганичното, е било само едно злокачествено прерастване на физиката към съзнание, тъй както болестта на организма е едно замаяно прерастване и неморално свръхподчертаване на неговия физически елемент — оттук е имало само една стъпка до живота по авантюристичния път на станалия непочтен дух, изпълнен със свян и топлина рефлекс на събудената за сетивност материя, която е била готова да се подчини на своя будител…

Книгите лежаха на купчини върху масичката с лампата, една се търкаляше на земята до лежащия стол върху настилката на лоджията, а тази, която Ханс Касторп последна бе изучавал, лежеше върху корема му и тежеше, много затрудняваше дишането му, но неговата мозъчна кора не бе отправила заповед до съответните мускули да я отстранят. Той бе прочел страницата додолу, брадичката му бе стигнала до гърдите, клепачите му се бяха спуснали върху неговите обикновени сини очи. Той виждаше картината на живота, цветущия строеж на неговите членове, въплътената красота. Тя бе отмахнала ръцете от тила си, а мишниците, които разтвори и на чиято вътрешна страна синкаво се очертаваха под нежната кожа на лакътната става кръвоносните съдове, двете разклонения на големите вени — тия мишници излъчваха неизразима сладост. Тя се склони, наведе се към него, над него, той усети нейното органично ухание, усети сърдечно-върховия удар на сърцето й. Гореща нежност обви врата му и докато, умиращ от удоволствие и ужас, сложи ръцете си върху външната страна на мишниците й, там, дето опънатата над трицепса зърнеста кожа бе блажено прохладна, той усети как върху устните му се впи една влажна целувка.