Томас Ман
Вълшебната планина (38)

Избухване и още нещо много неприятно

Тъй дойде август и през първите негови дни щастливо се промъкна годишнината от пристигането на нашия герой тук горе. Добре, че отмина — младият Ханс Касторп я бе очаквал с малко неприятно чувство. Така бе по правило. Годишнината от пристигането не се ползваше със симпатии, навършилите година или повече години не мислеха за нея и докато иначе не оставаше неизползван нито един предлог за празнуване и чукане на чаши, докато към общите и големи акценти в годишния ритъм и пулс прибавяха много частни и извънкалендарни, докато рождени дни, генерални прегледи, предстоящи самоволни или редовни отпътувания и други подобни случаи се отпразнуваха в ресторанта с угощения и пукот на тапи, то на този паметен ден не посвещаваха нищо освен мълчание, пускаха го да отмине, накрай действително забравяха да му обърнат внимание и основателно разчитаха, че и другите не ще се занимават много-много с него. Не че не държаха на разчленение — наблюдаваха календара, цикъла, външното периодическо повтаряне. Но работа на краткосрочните и новаците бе да мерят и броят времето, което за индивида се свързваше с пространството тук горе — личното и индивидуално време; уседналите ценяха в тая насока неизмеримото, нехайното, вечното, тоест деня, който винаги бе един и същ, и единият тактично предполагаше у другия желанието, което сам имаше. Всички биха сметнали за крайно неуместно и брутално, ако някой кажеше някому, че днес навършва три години тук — такова нещо не се случваше. Дори госпожа Щьор, колкото и недостатъци да имаше иначе, беше тактична и деликатна по този въпрос, тя никога не би допуснала такова провинение. Вярно, болестта й и температурата, която дигаше, бяха свързани с голяма простотия. Съвсем неотдавна на масата тя бе говорила за „афектацията“ на своите белодробни върхове, а когато бе станало дума за някакви исторически работи, бе заявила, че историческите дати са нейният „Поликратов пръстен“, което също бе предизвикало у околните известно вцепенение. Но в никой случай не можеше да се очаква от нея, че през февруари тя би могла да напомни на младия Цимсен за неговия юбилей, макар че вероятно бе мислила за това, тъй като нейната бедна глава бе претъпкана с ненужни дати и неща и тя обичаше да държи сметка на другите, но обичаят й стягаше юздите.

Така беше и с годишнината на Ханс Касторп. Тя май че опита, докато ядяха, веднъж да му намигне многозначително, ала той пресрещна тоя знак с отсъстващ поглед и тя набърже се сви в черупката си. И Йоахим нищо не каза на братовчед си, въпреки че сигурно помнеше датата, на която бе посрещнал на станцията в селото госта си. Но Йоахим, който по природа не бе много склонен към разговори, далече не толкова, колкото Ханс Касторп поне тук горе бе станал, да не поменаваме за някои техни познати хуманисти и буквояди — та Йоахим в последно време бе потънал в едно особено и очебийно мълчание, той се изразяваше вече само едносрично, но лицето му сочеше, че нещо работи у него. Ясно бе, че за него други представи се свързваха със станцията село, а не посрещане и пристигане… Той поддържаше оживена кореспонденция с равнината. У него зрееха решения. Приготовленията, които бе предприел, се приближаваха до своя край. Юли премина топъл и ясен. Но с началото на новия месец настъпи лошо време, мрачно и влажно, лапавица, която се превърна в истински снеговалеж; това продължи до края на месеца, та и до септември, като от време на време се появяваше и по един разкошен летен ден. Отначало стаите бяха още топли от предшестващия летен период; вътре имаше десет градуса, това минаваше за приятно. Но после бързо застудяваше все повече и повече; пациентите се зарадваха на снега, който покри долината, защото неговото присъствие — единствено то, ниската температура сама по себе си щеше да остане без последствие — накара администрацията да пусне отоплението, отначало само в трапезарията, а после и в стаите; когато след режимното лежане на балкона човек се измъкваше от двете одеяла и влизаше в стаята, той можеше да посгрее влажните си помръзнали ръце върху съживените радиатори, чийто сух полъх естествено караше бузите още повече да горят.

Зимата ли беше това? Сетивата не можеха да се отърват от усещането за зимен студ и хората се оплакваха, че с измама им отнели лятото, въпреки че, подпомогнати от естествени и изкуствени обстоятелства, сами го бяха оставили да се изплъзне, разхищавайки както вътрешно, така и външно времето. Разумът настояваше, че ще последват още хубави есенни дни, че може би ще се появят в цели поредици, и то в такъв топъл разкош, поради който не ще бъде прекалена чест за тях, ако ги нарекат летни; при условие, разбира се, че хората не ще помислят за скорошния им край и за по-ниската вече обиколка на слънцето. Ала въздействието върху настроението, което видът на зимния пейзаж вънка упражняваше, бе по-силно от такива утешения. Хората заставаха пред затворената балконска врата и гледаха с отврата към виелицата навън; и Йоахим бе застанал така, когато със сподавен глас каза:

— Пак ли ще захване?

Ханс Касторп, зад него в стаята, отвърна:

— Би било малко рано, то не може да бъде окончателно, макар че без съмнение си придава ужасна важност. Ако зимата се състои от мрак, сняг, студ и топли радиатори, тя пак е настъпила, това не може да се отрече. Ако ли пък си помислим, че съвсем неотдавна сме имали зима и че снегът току-що се е стопил — всеки случай така ни се струва, нали, сякаш току-що се е пукнала пролетта, — тогава може за момент и да ни прилошее, признавам. Това е опасно за човешката жизнерадост — нека ти обясня какво искам да кажа. Искам да кажа, че светът нормално е уреден тъй, както отговаря на потребностите на човека и на неговата жизнерадост, това трябва да му се признае. Не искам да се впускам много далече и да кажа, че порядъкът в природата е съгласуван с нашите потребности — например величината на земята, времето, което й е потребно за една обиколка около себе си и около слънцето, редуването на дневните и годишните времена, космическият ритъм, ако искаш, — това сигурно би било дръзко и просташко, би представлявало телеология, както казват философите. Но работата чисто и просто е такава, че нашите потребности и общите, фундаменталните природни факти, слава богу, са в хармония помежду си — казвам слава богу, защото тук действително има повод да се благодари на бога — и когато в равнината настъпи лятото или зимата, тогава миналото лято и миналата зима са преминали толкова отдавна, колкото да ни бъдат отново нови и добре дошли, а върху това почива жизнерадостта. При нас тук горе обаче този ред и тази хармония са нарушени, първо, защото тук всъщност няма истински годишни времена, както сам веднъж забеляза, а само летни и зимни дни в разбъркана поредица и, второ, защото изобщо никакво време не е това, което изкарваме тук, така че новата зима, когато дойде, съвсем не е нова, а си е пак старата; и с това може да се обясни досадата, с която гледаш през прозореца.

— Много благодаря — каза Йоахим. — А сега, след като намери обяснението, сигурно си толкова доволен, че между другото почваш да си доволен от цялата история, макар че тя… Не! — извика Йоахим. — Край! — додаде той. — Свинщина. Цялата история е една ужасна, отвратителна свинщина и ако ти за себе си… Аз… — И той с бързи крачки напусна стаята, гневно притегли вратата зад себе си и ако не всичко мамеше, в неговите хубави, кротки очи имаше сълзи.

Другият остана слисан. Той не бе се отнасял много сериозно към някои решения на братовчед си, докато те се свеждаха само до велегласни изявления. Но сега, когато върху лицето му само мълчаливо се открояваше вътрешната борба, когато той взе да се държи, както току-що се бе държал, Ханс Касторп се уплаши, защото разбра, че този военен бе човек, който ще премине към действие — уплаши се дори до пребледняване, и то за двамата, за себе си и за него. „Fort possible qu’il aille mourir“^[25], помисли той и тъй като това сигурно бе едно сведение от трета ръка намеси се още и мъката на старо, никога неугаснало подозрение, докато в същото време той мислеше: „Възможно ли е той да ме остави тук горе сам — мене, който дойдох изключително за да го посетя?! — И добави: — Та това би било безумно и ужасно; толкова безумно и ужасно, че усещам как лицето ми изстива и сърцето ми почва да се блъска съвсем без ред, защото, ако остана сам тук горе — а това ще сторя, ако той замине, да замина с него, е абсолютно изключено, — тогава, да — ето че сърцето ми съвсем замря, — тогава ще остана на веки веков, защото самичък никога, ама наистина никога не ще найда пътя за равнината…“

Дотук за страхливите размисли на Ханс Касторп. Още същия следобед трябваше да му стане ясно как ще се развият работите: Йоахим се обясни, заровете паднаха, настъпил бе час за удар и решения.

След чая те слязоха в светлия сутерен за месечния преглед. Беше началото на септември. При влизането си в изпълнения със сух полъх лекарски кабинет те завариха д-р Кроковски на бюрото му, докато придворният съветник с твърде посиняло лице и кръстосани ръце се облягаше на стената; в едната си ръка държеше слушалката, с която се почукваше по рамото. Той се прозина към потона.

— Здравейте, деца! — каза той изнурено, а след това пролича едно отпаднало настроение, меланхолия и пълна резигнация. Вероятно беше пушил. Той имаше и служебни неприятности, за които братовчедите бяха вече чули, вътрешни събития от отдавна известен характер: едно младо момиче на име Ами Ньолтинг, което постъпило за пръв път през есента на по-миналата година, било изписано като здраво след девет месеца, през август; преди да изтече септември, то пак пристигнало, защото у дома „не се чувствало добре“, през февруари отново установили, че всички хрипове са изчезнали, и го върнали в равнината, но от средата на юли то пак си заело мястото на масата на госпожа Илтис — тази Ами я хванали в един часа през нощта в стаята й с един пациент на име Полипраксиос, същия грък, който по карнавала заслужено бе предизвикал фурор с добре оформените си крака — млад химик, чийто баща притежавал заводи за боя в Пирея; открила ги една обезумяла от ревност приятелка, която стигнала до стаята по същия път както Полипраксиос — през балконите; разкъсвана от болка и ярост от видяното, тя надала ужасен вик, събрала целия санаториум и разгласила като с барабан цялата история. Беренс бе подписал паспорта и на тримата — на атинянина, на Ами Ньолтинг и на приятелката й, която от пламенност бе изложила собствената си чест; сега той тъкмо се бе разправял за тая неприятна работа с асистента си, при когото между впрочем и Ами, и предателката се бяха лекували частно. И докато преглеждаше братовчедите, Беренс продължи да се изказва в меланхоличен и примирен тон по тоя повод; тъй като той бе такъв опитен майстор на аускултацията, че можеше едновременно да преслушва вътрешността на един човек, да говори за нещо друго и да диктува на асистента си това, което чул.

— Да-да, gentlemen, тази проклета libido^[26]! — каза той. — Вие естествено още изпитвате удоволствие при тази работа, на вас ви е все едно. — Весикулярно. — Но като шеф на това заведение, до гуша ми е дошло, това можете — притъпление, — това можете да ми вярвате. Какво съм аз крив, че туберкулозата е свързана с особени желания — леко изострено дишане. Не аз съм го наредил така, но докато се обърнеш, току-виж, станал си сводник — леко притъпление тук под лявата мишница. Имаме анализ, имаме дискусия и… наздраве! Колкото повече тази тайфа дискутира, толкова по-похотлива става. Аз препоръчвам математиката. — Тук е по-добре, хриповете ги няма. — Заниманието с математиката, казвам аз, е най-доброто средство против сладострастието. Прокурорът Параван, който бе здраво потънал, се нахвърли върху нея — сега се занимава с квадратурата на кръга и чувства голямо облекчение. Но болшинството са твърде тъпи и мързеливи, да пази бог от такива. — Весикулярно. — Вижте, аз много добре знам, че тук съвсем не е толкова трудно за младите хора да се провалят и пропаднат и по-рано се опитвах понякога да се боря против разврата. Но после ми се случваше някой брат или годеник да ме запита право в лицето какво собствено ми влиза това в работата. Оттогава съм само лекар — слаби хрипове вдясно горе.

Той бе свършил с Йоахим, пъхна слушалката в джоба на престилката и с грамадната си левица потърка двете очи, както имаше обичай да прави, когато се „отнасяше“ и го налягаше меланхолия. Наполовина механически и навремени прозявайки се поради лошото си настроение, той каза своя урок:

— Е, Цимсен, горе главата. Все още всичко не е така, както го пише в учебника по физиология, куца още тук-там, а и с Гафки още не сте се оправили напълно, даже сте покачили един номер от скалата в сравнение с последния път — сега имате шест, но само не изпадайте в мирова скръб за това. Когато дойдохте тук, бяхте по-болен, това мога писмено да ви потвърдя, и ако потърпите още пет-шест месечини — знаете ли, че едно време са казвали „месечина“, а не „месец“. Всъщност било е много по-благозвучно. Решил съм да казвам вече само „месечина“.

— Господин придворен съветник — подхвана Йоахим. Той бе застанал, гол до кръста, в положение „мирно“ с изпъчени гърди и прибрани токове, а по лицето му бяха избили петна както на времето, когато при един определен случай Ханс Касторп за първи път бе забелязал, че по този начин пребледняват силно загорелите от слънцето.

— Ако — продължаваше Беренс според както се бе засилил, — ако още горе-долу половин годинка дисциплинирано се подложите на тукашната режимна дисциплина, вашата работа ще бъде наред, тогава ще можете да завоювате Цариград, от изблик на сили ще можете да станете главнокомандуващ на които щете военни сили…

Кой го знае какво още щеше да набръщолеви в своето помрачение, ако не бе се объркал от непоколебимото държане на Йоахим, от неговото несъмнено решение да говори, и то да говори смело.

— Господин придворен съветник — каза младият мъж, — позволете да доложа, че съм взел решение да пътувам.

— Виж ти. Търговски пътник ли ще ставате? Аз пък мислех, че като оздравеете, ще станете военен.

— Не, аз трябва сега да отпътувам, господин придворен съветник, до една седмица.

— Я кажете, добре ли чувам? Вие дигате ръце, искате да избягате? Знаете ли, че това е дезертьорство?

— Не, аз не схващам работите така, господин придворен съветник. Трябва да вървя в полка.

— Макар и да ви казвам, че след половин година положително ще ви изпиша, но че преди половин година не мога да ви изпиша?

Стойката на Йоахим ставаше все по-служебна. Той прибра корема си и каза отривисто и натъртено:

— Повече от година и половина съм тук, господин придворен съветник. Не мога да чакам повече. Вие отначало ми казахте: едно тримесечие. После моето лечение биваше продължавано с по тримесечие и шестмесечие, а все още не съм оздравял.

— Аз ли съм крив?

— Не, господин придворен съветник. Но повече не мога да чакам. Ако искам да не изпусна влака окончателно, не мога да изчакам тук горе пълното си оздравяване. Трябва да сляза в равнината. Ще ми трябва още малко време за екипировка и други приготовления.

— В съгласие със семейството си ли предприемате това?

— Майка ми е съгласна. Всичко е уговорено. На първи октомври постъпвам като офицерски кандидат в седемдесет и шести полк.

— Поемате ли риска? — попита Беренс и го погледна със зачервените си очи.

— Тъй вярно, господин придворен съветник — отвърна Йоахим с трепкащи устни.

— Е, тогава добре, Цимсен. — Придворният съветник измени израза на лицето си, отпусна тяло и изобщо отстъпи. — Добре, Цимсен. Стой свободно! Заминете с бога напред. Виждам, че знаете какво искате; вие се нагърбвате с цялата работа и което си е право, е право: тя е ваша работа, а не моя, от момента, когато се нагърбвате с нея. Вие заминавате без гаранция, аз не отговарям за нищо. Но, дай боже, може и съвсем добре да мине. Та професията, на която се отдавате, се упражнява повече на открито. Напълно възможно е, че ще ви понесе и ще се измъкнете.

— Тъй вярно, господин придворен съветник.

— Е, ами вие, млади човече от цивилния свят? Май че и вие искате да вървите с него?

Сега бе ред на Ханс Касторп да отговаря. Той бе застанал също толкова бледен, както преди година при прегледа, който бе предизвикал постъпването му като болен, застанал бе на същото място както тогава и пак можеше ясно да се види пулсирането на сърцето му под ребрата. Той каза:

— Смятам да се съобразя с вашата присъда, господин придворен съветник.

— Моята присъда. Хубаво! — И той го претегли за мишницата към себе си, послуша, почука. Не диктуваше. Всичко мина доста бърже. Когато свърши, той каза:

— Можете да си заминете.

Ханс Касторп заекна:

— Тоест… как така? Нима съм здрав?

— Да, вие сте здрав. За участъка вляво горе вече не заслужава и да се приказва. Вашата температура не отговаря на участъка. Отде идва, не мога да ви кажа. Допускам, че тя няма никакво значение. Според мен можете да си заминете.

— Но… господин придворен съветник… може би в момента говорите не съвсем сериозно?

— Не съвсем сериозно ли? Как така? Какво си мислите? Между другото, какво изобщо си мислите за мене, искам да зная! За какъв ме смятате? За притежател на публичен дом ли?

Той неочаквано бе избухнал. От прилив на горещина сините бузи на придворния съветник бяха станали тъмновиолетови, единият крайчец на устната му с мустачките още повече се бе придръпнал, та се провидяха страничните горни зъби, той вече навиваше врат напред като бик, очите му, сълзливи и кървясали, изпъкнаха.

— Това не позволявам! — извика той. — Първо, аз изобщо не съм никакъв притежател! Аз тук съм служащ! Аз съм лекар! Аз съм само лекар, разбирате ли ме?! Не съм сводник! Не съм някакъв синьор Аморозо по Толедо в красивия Неапол, добре ли ме разбирате? Аз съм служител на страдащото човечество! И ако сте си създали друго мнение за моята личност, можете и двамата да вървите по дяволите, да се провалите в дън земя или да пукнете, според както благоволите да си изберете! На добър ви час!

С дълги и широки крачки Беренс излезе през вратата, тая врата, която водеше в преддверието на рентгеновия кабинет и която той затръшна след себе си.

С изпитващ поглед братовчедите бърже се обърнаха към д-р Кроковски, който обаче се престори, че е задълбочен и потънал в книжата си. На стълбището Ханс Касторп каза:

— Ама това беше ужасно. Виждал ли си го друг път такъв?

— Не, такъв още не. Така ги превзема началствата по някой път. Единствено правилно е да запазиш безупречен стоеж, докато трае това. Той естествено бе раздразнен от историята на Полипраксиос и Ами Ньолтинг. Но видя ли — продължи Йоахим и можеше да се види как радостта, че е извоювал правото си, го обзема и стяга гърдите му, — видя ли как се предаде и капитулира, когато разбра, че решението ми е сериозно. Решителност само трябва да покаже човек, само да не допусне да го атакуват. Сега имам, тъй да се каже, разрешение — той сам каза, че вероятно ще изплувам — и след две седмици заминаваме… след три седмици съм в полка — поправи се той, като остави Ханс Касторп вън от играта и ограничи само върху собствената си личност своето разтреперано от радост изявление.

Ханс Касторп мълчеше. Той нищо не каза за Йоахимовото „разрешение“, нито пък за своето, за което във всеки случай можеше да се поприказва. Приготви се за режимното лежане, пъхна термометъра в устата си, с кратки, сигурни движения се омота в двете одеяла от камилска вълна, тъй като бе напълно усвоил това изкуство съгласно осветената практика, за която и понятие си нямаха в равнината; после във вид на истински валяк се просна върху своя превъзходен лежащ стол всред студената следобедна влага на ранната есен. Дъждовните облаци бяха ниско надвиснали, долу бяха свалили измисленото знаме, върху мокрите клонки на сребристата ела имаше остатъци от сняг. Откъм долната тераса за лежане, отдето преди години за първи път бе достигнал до ухото му гласът на господин Албин, се носеше някакъв тих разговор, докато пръстите и лицето му се вцепеняваха от студа и влагата. Той бе свикнал на това и се изпълни с благодарност към тукашния начин на живот, който му се струваше единствено възможен и който благосклонно му позволяваше да си лежи на завет и да премисля всички неща.

Бе решено: Йоахим щеше да замине. Радамант го бе пуснал — не по правилата, не като здрав, но все пак го бе пуснал с половин уста въз основа и в признание на твърдостта му. Той щеше да отпътува, да се спусне с теснолинейката до Ландкварт, до Романсхорн, щеше да прекоси огромното бездънно езеро, по което според стихотворението препуска ездачът, и цяла Германия, та до дома. Той щеше да живее там, в света на равнината, между хора, които и понятие си нямат как трябва да се живее, които нищо не знаят за термометъра, за изкуството да се завива човек, за кожени чували, за трикратните разходки през деня, за… трудно бе да се каже, трудно бе да се изброи всичко, за което ония долу нищо не знаят, но представата, че Йоахим, след като бе прекарал тук горе една година и половина, ще трябва да живее между невежи — тази представа, която засягаше само Йоахим и само отдалече, един вид за опит, и него, Ханс Касторп, така го смути, че той затвори очи и направи с ръка едно отбранително движение. „Невъзможно, невъзможно“ — прошепна той.

А тъй като това бе невъзможно, той щеше, значи, да остане да живее сам и без Йоахим тук горе? Да. Колко време? Докато Беренс го изпише като оздравял, и то сериозно, не тъй като днес. Но, първо, това бе дата, за чието определяне човек можеше само да разсече въздуха с един жест на необозримост, както Йоахим бе сторил веднъж по някакъв повод, и, второ: щеше ли тогава Невъзможното Да е станало по-възможно? По-скоро напротив. А трябваше лоялно все пак да признае, че му бяха подали ръка, сега, когато може би Невъзможното не бе чак толкова невъзможно, както по-късно щеше да стане — сега, когато Йоахимовото самоволно заминаване щеше да му бъде подкрепа и пътеводител към равнината, пътя за където той сам навеки не би намерил. Как би го накарала педагогическата педагогика да поеме ръката и да приеме водачеството, ако хуманистичната педагогика узнаеше за случая! Ала господин Сетембрини бе само един представител — на неща и сили, които заслужаваше да изслуша човек, не непременно, но не само тях; така бе и с Йоахим. Той бе военен — е, добре! Той щеше да замине — почти в този момент, когато трябваше да се върне високогърдестата Маруся (както бе известно, тя се връщаше на първи октомври), докато за него, за цивилното лице Ханс Касторп, заминаването, чисто и просто казано, изглеждаше невъзможно, тъй като трябваше да изчака Клавдия Шоша, за чието връщане още нищичко не се знаеше. „Аз не схващам работите така“ — бе казал Йоахим, когато Радамант бе споменал нещо за дезертьорство, което по отношение на Йоахим бе само една празна приказка от страна на помрачения придворен съветник. Но за него, цивилното лице, нещата стояха все пак малко по-иначе. За него (да, съвсем без съмнение това бе така; за да може да преработи от чувствата си тази решителна мисъл, той бе легнал днес вън на студа и влагата) — за него би било истинско дезертьорство, ако използваше случая и заминеше самоволно или полусамоволно за равнината, дезертьорство от много отговорности, които тук горе бяха произлезли от съзерцанието на фантастичния образ, наречен homo dei, предателство към тежки и изгарящи „управителски“ задължения, които надвишаваха естествените му сили, но приказно го ощастливяваха, когато им се отдадеше на балкона или там, при синия цъфтеж.

Той дръпна термометъра от устата си толкова припряно, както само един път: след първата употреба, когато старшата сестра току-що му бе продала този деликатен инструмент, и го погледна със същата жадност както тогава. Меркурий здравата се бе изкачил, той показваше тридесет и осем и почти и девет.

Ханс Касторп отхвърли одеялата, скочи на крака и бърже влезе в стаята, отиде до вратата към коридора и се върна. После отново в хоризонтално положение, той тихо повика Йоахим и го запита за кривата му.

— Аз вече не меря — обади се Йоахим иззад стъклената стена.

— Е, аз имам времус — каза Ханс Касторп, слагайки окончание по примера на госпожа Щьор, която наричаше шампанското „шампус“. На това Йоахим отговори с мълчание.

Той и по-късно нищо не рече, нито през тоя ден, нито през следващите, не поразпита за плановете и решенията на братовчед си, които, при наличността на един срок, трябваше сами да си проличат: чрез действия или бездействия; и те си проличаха — чрез бездействието. Той, изглежда, бе станал привърженик на квиетизма, искаше му се да вярва, че действието би трябвало да обижда бога, който единствен има право на него. Във всеки случай активността на Ханс Касторп се ограничи през тези дни с едно посещение при Беренс, един разговор, за който Йоахим знаеше и можеше на пръсти да изброи протичането и резултата му. Братовчед му беше заявил, че си позволява да сметне за по-важни многократните предупреждения на господин придворния съветник, съгласно които ще трябва да излекува тук основно болестта си, за да не става никога нужда да се връща, отколкото прибързаните думи на една раздразнена минута; той имал тридесет и седем и осем, не можел да се чувства изписан по правилата и ако неотдавнашното изявление на придворния съветник не трябвало да се разбере като изгонване, за каквато мярка той, говорителят, не смятал, че е дал повод, то бил решил, след спокойно размисляне и в съзнателно противоречие с Йоахим Цимсен, да остане още тук и да дочака пълното си оздравяване. На което придворният съветник бе отговорил почти дословно: „Bon^[27] и хубаво!“ и „Без обида, моля!“ и това значело да говори човек разумно и: той още отначало видял, че Ханс Касторп има повече талант за пациент, отколкото оня отстъпник и смелчага. И тъй нататък.

Така, според приблизително точната калкулация на Йоахим, се беше развил разговорът и затова той нищо не каза, а само мълчаливо установи, че Ханс Касторп не се присъединява към неговите подготвителни мерки за отпътуването. Но колко много бе зает добрият Йоахим със своите собствени работи! Той наистина не можеше вече да се грижи за съдбата и престоя на братовчед си. Буря бушуваше в гърдите му — можем да си представим. Може би добре бе, че вече не си мереше температурата, а бе строшил инструмента си, уж като го бил изпуснал. Меренето можеше да покаже заблуждаващи резултати — той бе тъй ужасно възбуден, ту тъмно пламнал, ту блед от радост и нетърпение. Той не можеше вече да лежи; по цял ден се разхождаше напред-назад из стаята си, както чуваше Ханс Касторп: през всичките часове, четири пъти дневно, когато в „Бергхоф“ господстваше хоризонталното положение. Година и половина! А сега надолу, към равнината, в къщи, сега наистина щеше да постъпи в полка, макар и само с половин разрешение! Това не бе някаква дреболия, откъдето и да го погледне човек — Ханс Касторп разбираше чувствата на неуморно сновящия свой братовчед. Изкарал бе тук осемнадесет месеца, пълния цикъл на годината и цяла половина отгоре, свикнал бе, нагодил се бе към релсите на тукашния ред, към този непоклатим жизнен път, който той бе изпитал през седем пъти по седемдесет дни при всякакви приливи и отливи — а сега заминаваше за дома, за чужбина, там, при невежите! Какви ли не трудности в аклиматизацията го очакваха! И за чудене ли беше, дето силната възбуда на Йоахим не се състоеше само от радост, но и от страх, от болката на раздялата с толкова много навици, която го караше да обикаля стаята?… За Маруся и да не говорим.

Но радостта надделя. Тя изпълваше сърцето и устата на добрия Йоахим; той говореше за себе си; не го занимаваше бъдещето на братовчед му. Той разправяше как всичко ще бъде ново и свежо — животът, самият той, времето, всеки ден, всеки час. Той пак щял да има солидно време, бавно протичащи, пълноценни години. Той говореше за майка си, лелята на Ханс Касторп госпожа Цимсен, която имаше също такива кротки, черви очи като Йоахим и която той от идването си тука не бе виждал, защото тя, също като сина си залъгвана от месец на месец, от полугодие на полугодие, нито веднъж не бе решила да го посети. Той говореше с въодушевена усмивка за войнишката клетва, която сега вече скоро щял да положи — произнасяли я при тържествена обстановка пред знамето, лично нему, на знамето, я давали.

— Хайде де? — попита Ханс Касторп. — Сериозно? На пръта? На този парцал?

Да, точно така; а в артилерията на оръдието, символично. Та това са екзалтирани обичаи, каза Ханс Касторп, може ли така да се нарекат, което Йоахим гордо и щастливо потвърди с глава.

Той се разсипваше от приготовления, уреди си сметката в администрацията, няколко дни преди определената от него дата почна да си събира багажа. Сам опакова зимните и летните дрехи и заръча на слугата да му ушие в денк от зебло кожения чувал и одеялата: щели може би да му послужат някога при маневри. После почна да се сбогува. Направи прощална визита на Нафта и Сетембрини — сам, защото братовчед му не се присъедини към него, а и след това не го запита какво е казал и как се е изразил Сетембрини за предстоящото отпътуване на Йоахим и непредстоящото на Ханс Касторп: дали е рекъл „виж ти“ или „така, така“, или едното и другото, или пък само „poveretto“^[28], защото това трябва да му беше безразлично.

После дойде навечерието на заминаването, когато Йоахим за последен път изпълни цялата дневна програма — всяко слизане за храна, всяко режимно лежане, всяка разходка — и се сбогува с лекарите и старшата сестра. Настъпи най-сетне и самото утро; на закуската Йоахим се яви с парещи очи и ледени ръце, защото цяла нощ не бе мигнал, почти нищо не хапна, а когато джуджето му съобщи, че багажът е качен, той скочи нервно от масата, за да се прости със сътрапезниците си. При сбогуването госпожа Щьор, каквато си беше проста, лесно се заля в безсолни сълзи, а веднага след това поклати глава зад гърба на Йоахим и показа на учителката една кисела физиономия, като завъртя насам-натам ръка с разперени пръсти — един свръхпросташки знак на скептицизъм във връзка със самоволното заминаване на Йоахим и неговото здравословно състояние. Ханс Касторп забеляза това, докато набърже допиваше прав чашата си, за да последва по петите братовчед си. Трябваше още да се раздават пари за почерпки, да се приемат във вестибюла поздравленията на представителя на администрацията. Както винаги се насъбраха пациенти да видят заминаването: госпожа Илтис със „стерилета“, Леви с лицето в цвят слонова кост, разгулният Попов с годеницата си. Те размахваха кърпички, докато колата заскърца надолу със спънато задно колело. Йоахим бе получил рози. Той носеше шапка на главата си. Ханс Касторп не.

Утрото беше разкошно, първото слънчево утро след дълго мрачно време. Върховете Шиахорн, Грюне Тюрме и купенът над селото се очертаваха върху синевата като неизменни емблеми и Йоахим бе спрял своя поглед върху тях. Почти жалко било, каза Ханс Касторп, дето тъкмо за отпътуването се случило такова хубаво време. Имало нещо ехидно в това, тъй като едно неприветливо последно впечатление винаги облекчавало раздялата. На което Йоахим отвърна: от облекчение той нямал нужда, а времето било само за полско учение, тъкмо такова щяло да му трябва долу. Иначе те малко говориха. Тъй както се бяха докарали работите за всеки от тях и помежду им, нямаше естествено нищо особено за казване. А и пред тях на капрата до кочияша седеше хромият.

Седнали нависоко, блъскани върху твърдите седалки на кабриолета, те оставиха зад себе си потока и теснолинейния път и минаха по неравномерно застроената улица, успоредна на железния път, и спряха на каменистия площад пред гарата на селото, която не представляваше нещо много повече от един навес. Ханс Касторп с уплах отново разпозна всичко. От пристигането си при настъпването на мрачината преди тринадесет месеца той не бе виждал тая сграда.

— Нали тук пристигнах — каза той съвсем без нужда, а Йоахим отвърна само:

— Да, точно така — и плати на кочияша.

Хромият трогателно се погрижи за всичко — за билета, за багажа. Те стояха един до друг на перона до миниатюрния влак, пред малкото, тапицирано в сиво купе, където Йоахим си бе запазил място с палтото, едно навито, пристегнато с каишка одеяло и розите.

— Е, върви да положиш мечтаната клетва! — каза Ханс Касторп, а Йоахим отвърна:

— Това ще сторя.

Какво още? Предадоха си един другиму последни поздрави — поздрави за ония там долу и тия тук горе. После Ханс Касторп се залови да рисува с бастуна си по асфалта. Когато извикаха за качване, той се сепна, погледна Йоахим, а Йоахим — него. Ръкуваха се. Ханс Касторп се усмихна неопределено; очите на братовчед му бяха сериозни и тъжно настойчиви.

— Ханс! — каза той. Всемогъщи боже, изпадал ли е някога някой на земята в толкова неловко положение? Той се обърна към Ханс Касторп с малкото му име. Не с „ти“ или с „човече“, както открай време бе казвал, а мимо всяка сдържаност и в един изблик, поставящ човека в неудобно положение, го бе нарекъл с малкото му име. — Ханс — каза той и припряно, уплашено стисна ръката на братовчед си, който забеляза, че от неспане, пътна треска и смущение главата на Йоахим трепери както неговата при „управляване“, — Ханс — каза той настойчиво, — ела си скоро и ти!

После скочи върху стъпалото. Вратата се затръшна, чу се свирка, вагоните се удариха един о друг, малкият локомотив потегли, влакът тръгна. Заминаващият размаха през прозореца шапката си, оставащият — ръката си. Със смутено сърце той постоя още дълго сам. После бавно пое пътя назад, пътя, по който го бе довел Йоахим преди година и нещо.