Томас Ман
Вълшебната планина (23)

Разговори на трапезата

При слизането за храна в пъстрата трапезария младият Ханс Касторп доста се смущаваше, защото от оная разходка, която бе направил на своя глава, му бе останало дядовското потреперване на главата — тъкмо на масата то почти редовно отново се появяваше и нито можеше да се предотврати, нито да се прикрие. Освен изпълненото с достойнство подпиране на брадата, което не можеше постоянно да се прилага, той изнамери разни други средства, за да маскира тая си слабост — например гледаше главата му по възможност да е в движение, като водеше разговори надясно и на ляво, или пък, когато дигаше супената лъжица до устата си, поставяше лявата си ръка здраво върху масата, за да се постегне, а в паузите опираше лакът и подпираше главата си с ръка, макар че това бе според него твърде невъзпитано и можеше само в краен случай да се допусне в това непринудено общество на болни люде. Но всичко това му дотягаше и едва ли не му отрови напълно слизането в трапезарията, което той иначе толкова обичаше, защото бе свързано с напрежение и интересни за виждане неща.

Работата обаче бе в това — и Ханс Касторп добре го знаеше, — че излагащата слабост, с която се бореше, нямаше само физически произход, не се дължеше само на тукашния въздух и на усилията за аклиматизацията, а беше израз на вътрешна възбуда и стоеше в тясна връзка с напрежението и интересните за виждане неща.

Мадам Шоша почти винаги закъсняваше и до нейното идване Ханс Касторп седеше и не можеше да държи мирно краката си, тъй като чакаше затръшването на стъклената врата, което неминуемо придружаваше влизането й; той знаеше, че ще се стресне при това и че лицето му ще застине; и винаги ставаше така. Отначало той всеки път извръщаше гневно глава и със сърдит поглед изпращаше нехайната и вечно закъсняваща жена до нейното място на „добрата руска маса“, пък и полугласно и през зъби процеждаше по някой укор или възклик на ядно порицание. Това той сега не правеше, навеждаше по-дълбоко главата си над чинията, при което дори си прехапваше устните, или нарочно и престорено гледаше на друга страна; струваше му се, че вече не му подобава да се гневи, че няма толкова право да порицава, сякаш бе станал неин съучастник в този малък скандал, сякаш и той носеше отговорност пред останалите — с една дума, се срамуваше и би било неточно, ако кажехме, че се срамува заради госпожа Шоша, не, той се срамуваше заради самия себе си, нещо, което би могъл да си спести, защото никой в трапезарията не обръщаше внимание на порока на госпожа Шоша, нито пък на това, че Ханс Касторп се срамува, като се изключи може би госпожица Енгелхард, учителката от дясната му страна.

Това невзрачно същество бе разбрало, че чувствителността на Ханс Касторп към тръшкането на вратата е създала известно афектно отношение на младия сътрапезник към рускинята и че не е важен толкова характерът на това отношение, колкото самият факт, че то съществува; старата госпожица бе разбрала още, че неговото присторено, и то поради липса на актьорски опит и дарба много зле играно равнодушие не говори за отслабване, а за укрепване на отношението, за една по-висша негова фаза. Без каквито и да са претенции и надежди за себе си госпожица Енгелхард постоянно се впущаше в безкористни венцехваления по адрес на госпожа Шоша, при което особеното беше, че Ханс Касторп — макар и не веднага, а по-късно и постепенно — напълно ясно разбра и прозря нейните подстрекателства, те дори го отвратиха, но това не му попречи да се поддаде на тяхното влияние и да се остави да го залъгват.

— Буф! — казваше старата мома. — Ето я и нея. Няма нужда човек да вдига глава, за да се увери кой е дошъл. Разбира се, ето я, че минава; и колко прелестна е походката й, сякаш котенце се промъква към паничката с мляко! Ако можехме да си разменим местата, щяхте да я наблюдавате непринудено и удобно, както аз сега. Разбирам, че не винаги можете да си въртите главата към нея — бог знае какво ще си въобрази, ако забележи… Сега казва добър ден на сътрапезниците си… Би трябвало да погледнете, толкова приятно е да я наблюдава човек. Когато се усмихва и говори както сега, на едната й буза се появява трапчинка, но не винаги, а само когато иска. Златно дете е тази жена, разглезено създание, затова е толкова нехайна. Такива хора човек, ще не ще, трябва да обича, защото и да го дразнят със своето нехайство, това дразнене само дава нов подтик да ги обича, цяло щастие е да се дразниш и въпреки това да си принуден да обичаш…

Тъй шепнеше учителката зад ръката си, без да я чуват другите, докато мъхнатата червенина върху нейното лице на стара мома напомняше за свръхнормалната й температура; нейните похотливи приказки проникваха до мозъка на костите на горкия Ханс Касторп. Една известна несамостоятелност му създаваше потребност да получи от трета страна потвърждение, че мадам Шоша е възхитителна жена, а освен това младият мъж желаеше да бъде окуражен отвън за чувства, на които разумът и съвестта му поставяха възпиращи пречки.

Между другото тези разговори се оказаха малко плодотворни в делово отношение, защото госпожица Енгелхард при най-добро желание не знаеше нещо по-подробно за госпожа Шоша, не повече от останалите в санаториума, тя не се познаваше с нея, нито пък можеше да се похвали, че е близка с някой неин познат; единственото, с което можеше да блесне пред Ханс Касторп, беше това, че произхождаше от Кьонигсберг, значи, недалече от руската граница, и знаеше някоя и друга дума руски — оскъдни качества, в които обаче Ханс Касторп бе склонен да вижда нещо като далечни лични връзки с госпожа Шоша.

— Тя не носи пръстен — казваше той, — няма венчален пръстен, както виждам. Какво значи това? Нали ми казахте, че е омъжена?

Учителката се смущаваше, като че ли бе поставена натясно и трябва да се оправдава — толкова отговорна се чувстваше за госпожа Шоша пред Ханс Касторп.

— Не се захващайте за това — казваше тя. — Тя положително е омъжена. Няма никакво съмнение. Това, че се нарича мадам, не е само за по-голям респект, както правят някои чужденки, когато са малко по-зрели, не, ние всички знаем, че тя наистина си има мъж някъде в Русия, известно е на целия курорт. Моминското й име е друго, руско, а не френско, едно име на -анова или -укова, знаех го, но съм го забравила, ако искате, ще го науча пак; тук сигурно има мнозина, които го знаят. Пръстен ли? Не, тя не носи пръстен, и на мен ми направи впечатление. Боже мой, може би не й прилича, може би прави ръката й широка. Или пък намира за еснафско да носи венчален пръстен, такъв един гладък обръч… липсва й само кошничката с ключовете… не, тя има по-голям замах… Знам ги аз, руските жени имат в природата си нещо свободно, голям замах в своя стил. Освен това в такъв един пръстен има нещо отблъскващо и разочароващо, нали той е символ на подвластност, искам да кажа, придава на жената нещо монашеско, превръща я в цветенце „не-ме-докосвай“. Не бих се учудила, ако именно това си е мислила госпожа Шоша… Такава прелестна жена, в разцвета на годините си… Тя вероятно няма нито основание, нито желание да изтъква брачната си обвързаност пред всеки господин, комуто подава ръка…

Боже мой, колко труд само си даваше учителката! Ханс Касторп я погледна уплашен в лицето, но тя посрещна погледа му с някаква дива дързост. После и двамата помълчаха малко, за да си починат. Ханс Касторп ядеше и потискаше треперенето на главата си. После каза:

— А мъжът й? Не се ли грижи за нея? Никога ли не я посещава тук горе? Какъв е собствено той?

— Чиновник. Руски правителствен чиновник в някакъв далечен уезд, Дагестан, знаете ли, далече на изток, оттатък Кавказ, там е командирован. Не, нали ви казах, че никой не го е виждал още тук горе. А тя вече е пак от три месеца насам тука.

— Значи, не за първи път идва?

— О не, вече за трети път. А междувременно е пък другаде, в подобни заведения. Напротив, тя го посещава понякога, не често, един път в годината за някое и друго време.

— Е да, нали е болна…

— Вярно, болна е. Но не чак дотам. Не чак толкова сериозно болна, че да се налага да стои постоянно в санаториуми и да живее разделена от мъжа си. Това трябва да си има по-различни и по-други причини. Тука всички смятат, че има. Може би не й харесва тоя Дагестан, там в Закавказието, едно такова диво отдалечено място, в края на краищата какво чудно в това. Но може би малко и в мъжа се крие причината, дето не й харесва да стои при него. Името му е френско, но той си е руски чиновник, а тия чиновници са сурови люде, можете да ми повярвате. Виждала съм веднъж един такъв, брадата му имаше цвят на желязо, а лицето му беше такова едно червено… До висша степен са подкупни и всички се наливат с вутки, това е тяхната ракия, разбирате ли… За приличие хапнат по някоя дреболия, няколко мариновани гъби или парче чига, и пият без всякаква мярка. Това наричат закуска…

— Вие всичко струпвате все върху него — каза Ханс Касторп. — Но ние не знаем дали тя не е виновна, дето не живеят добре заедно. Трябва да бъдем справедливи. Като я погледна, пък и това невъзпитано тръшкане на вратите… аз не я смятам за ангел, не ми се сърдете, но малко се съмнявам в нея. Но вие не сте неутрална, вие сте потънали до уши в предубеждения в нейна полза…

Тъй постъпваше той понякога. С хитрост, която всъщност бе чужда на природата му, той така докарваше работите, че увлечението на госпожица Енгелхард към госпожа Шоша не излизаше това, което в действителност беше и което добре познаваше, а нещо съвсем друго — лично нейно, самостоятелно, малко смешно увлечение, с което той, независимият Ханс Касторп, можеше да подразни старата мома от една хладнокръвна и хумористична позиция. И тъй като бе сигурен, че неговата съучастничка не ще се противи и ще приеме безочливото му извъртане, той нищо не рискуваше.

— Добро утро! — казваше той. — Добре ли починахте? Надявам се, че сте сънували вашата хубава Минка… Не, как се изчервявате само, като я спомене човек! Съвсем сте си загубили ума по нея, надявам се, че няма да отричате.

И учителката, която наистина се бе изчервила и се навеждаше ниско над чашата си, шепнеше с половин уста:

— Не така, пфу, господин Касторп! Не е хубаво от ваша страна, дето ме поставяте в неудобно положение с вашите подмятания. Всички забелязват, че се интересуваме от нея и че ми казвате работи, които ме карат да се изчервявам…

Това, което двамата сътрапезници вършеха, бе странно. И двамата знаеха, че безобразно лъжат, че Ханс Касторп дразни учителката с госпожа Шоша само за да може да говори за нея, при което изпитваше едно нездраво и замаскирано удоволствие да закача старата мома; тя от своя страна приемаше играта: първо, от своднически съображения, второ, защото, за да угоди на младия мъж, наистина беше се заплеснала малко в госпожа Шоша, трето, защото изпитваше едно мизерно удоволствие от факта, че я закачат и карат да се изчервява. Това и двамата знаеха — всеки за себе си и един за друг, — и всичко бе объркано и нечисто. Но макар че Ханс Касторп обикновено се отвращаваше от объркани и нечисти работи, макар че и сега се чувстваше отвратен, той продължи да гази в тая размътена каша, като за успокоение си казваше, че е само на гости тук горе и че скоро ще си ходи. С изкуствена деловитост той преценяваше като познавач външността на „нехайната“ жена, установяваше, че отпред изглежда значително по-млада и по-хубава, отколкото в профил, че очите й са прекалено раздалечени и че държането й съвсем не е безукорно, в замяна на което мишниците й са хубави и „меко оформени“. Като казваше това, той се стараеше да прикрие треперенето на главата си, при което не само трябваше да разбере, че учителката забелязва напразните му усилия, но с най-голямо отвращение установи, че и нейната глава също трепери. А и това, че нарече госпожа Шоша „хубавата Минка“, бе само политика и необикновена хитрост, защото така можеше да продължи да разпитва:

— Аз казвам „Минка“, но как й е името всъщност? Става дума за малкото име. Както безспорно сте си загубили ума по нея, трябва непременно да знаете малкото й име.

Учителката се замисли.

— Чакайте, знам го — каза тя. — Знаех го. Не се ли казва Татяна? Не, не беше така, а и Наташа не е. Наташа Шоша? Не, не така съм го чувала. Чакайте, сетих се! Авдотя се казва. Или нещо от този вид. Защото Катьенка или Ниночка в никой случай не е. Наистина съм забравила. Но лесно мога да го науча, ако държите на това.

На другия ден тя действително знаеше името. Тя го изрече, когато стъклената врата се затръшна. Госпожа Шоша се казваше Клавдия.

Ханс Касторп не разбра веднага. Той я накара да повтори името и да го каже буква по буква, преди да го схване. После на няколко пъти го повтори, като поглеждаше към госпожа Шоша със зачервените си очи и един вид й го проверяваше.

— Клавдия — каза той, — да, може да се казва така, отлично й отива.

Той не скриваше радостта си от тази интимна дума и говореше вече само за „Клавдия“, когато ставаше дума за госпожа Шоша.

— Вашата Клавдия прави топчета от хляб, току-що видях. Не е много изискано.

— Зависи кой го прави — отвърна учителката. — На Клавдия й прилича.

Да, престоите в залата със седемте маси доставяха голямо удоволствие на Ханс Касторп. Той съжаляваше, когато трябваше да излезе, но се утешаваше, че много скоро, след два или два и половина часа, ще седне пак тука, а когато отново сядаше, струваше му се, че изобщо не е ставал. Какво се бе случило междувременно? Нищо. Една кратка разходка до водостока или до Английския квартал, малко почивка в лежащия стол. Това не бе сериозно прекъсване, не бе някое трудно за преодоляване препятствие. Друго би било, ако предстоеше някоя работа, ако имаше грижи и мъки, които трудно могат да се предвидят предварително. Но нямаше такова нещо в разумно и сполучливо устроения живот в „Бергхоф“. Ханс Касторп можеше, когато станеше от едно ядене в трапезарията, съвсем непосредствено да се радва на следното — доколкото „да се радва“ бе правилната дума за това очакване отново да види болната госпожа Шоша, може би тази дума бе прекалено лека, безгрижна, проста и обикновена. Може би читателят е склонен да смята само такива изрази — безгрижни и обикновени — като подходящи и допустими за личността и вътрешния живот на Ханс Касторп, но ние припомняме, че той като разумен и съвестен млад човек не би могъл просто „да се радва“ на вида и присъствието на госпожа Шоша и тъй като знаем това, подчертаваме, че ако бяха му предложили тази дума, той би я отхвърлил с едно свиване на раменете.

Да, той бе станал прекалено придирчив към известни изразни средства — една подробност, която заслужава да се отбележи. Той се разхождаше, докато бузите му горяха в суха жар, и си тананикаше, тъй като се намираше в настроение, склонно към музика и чувствителност. Той си тананикаше една песенчица, която, кой знае къде и кога, бе чул от някакъв незначителен сопран някъде на гости или на благотворителен концерт и сега си бе припомнил; една безобидна безсмислица, в която почваше:

Колко чудно ме увлича

всяко слово твое,

и той се готвеше да продължи:

що от твойте устни иде

до сърцето мое…,

когато изведнъж вдигна рамене, каза „смешно“ и отхвърли и нежната песенчица като безвкусна и нелепа, отхвърли я с известна меланхолия и суровост. Тази сантиментална песенчица можеше да задоволи и увлече някой млад мъж, който, както се казва, „е подарил сърцето си“ по допустим начин, спокойно и изпълнен с надежди, на някоя здрава гъска долу в равнината и се е отдал на своите допустими, перспективни, разумни и всъщност радостни чувства. За Ханс Касторп и за връзката му с мадам Шоша — думата „връзка“ е за негова сметка, ние не поемаме отговорност за нея — едно такова стихотворенийце съвсем не бе подходящо; както си бе в лежащия стол, той бе готов да го прецени от естетична точка като „глупаво“, но се спря насред път и се намуси, без да измисли друго, по-подходящо определение.

Едно нещо обаче му доставяше задоволство, когато лежеше и слушаше сърцето си, физическото си сърце, което бързо и доловимо биеше всред тишината — предписаната от режима тишина, която цареше в целия „Бергхоф“ през време на главната почивка. То биеше упорито и настойчиво, това негово сърце, както почти винаги правеше, откак той бе дошъл тук горе, но напоследък Ханс Касторп по-малко се тревожеше за него, отколкото през първите дни. Сега вече не можеше да се каже, че то бие на своя глава, безпричинно и без връзка с душата. Такава връзка съществуваше или поне лесно можеше да се установи, афектът, който оправдаваше екзалтираната деятелност на тялото, без друго беше налице. Ханс Касторп трябваше само да помисли за госпожа Шоша — а той мислеше за нея, — за да се появи съответстващото на сърцебиенето чувство.