Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Der Zauberberg, 1953 (Пълни авторски права)
- Превод от немски
- Тодор Берберов, 1972 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Интелектуален (експериментален) роман
- Образователен роман
- Психологически роман
- Съвременен роман (XX век)
- Философски роман
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 22 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Томас Ман. Вълшебната планина
Редактор: Недялка Попова
Художник: Иван Кьосев
Художник-редактор: Васил Йончев
Технически редактор: Олга Стоянова
Коректори: Евгения Кръстанова, Величка Герова
Издателство „Народна култура“, София, 1972
Aufbau—Verlag, Berlin, 1953
История
- — Добавяне
- — Разпределяне на бележките по абзаци
- — Добавяне на анотация (пратена от solipsizam)
Статия
По-долу е показана статията за Вълшебната планина от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
Вълшебната планина | |
Der Zauberberg | |
Автор | Томас Ман |
---|---|
Създаване | 1924 г. Германска империя, Германия |
Първо издание | 1924 г. Германия |
Оригинален език | немски |
Жанр | роман |
Издателство в България | Народна култура |
Преводач | Тодор Берберов |
Начало | Ein einfacher junger Mensch reiste im Hochsommer von Hamburg, seiner Vaterstadt, nach Davos-Platz im Graubündischen. |
Вълшебната планина в Общомедия |
„Вълшебната планина“ (на немски: Der Zauberberg) е роман от германския писател Томас Ман (1875 – 1955), публикуван през 1924 г. [1]
Сюжет
През 1912 година Томас Ман прекарва няколко седмици в луксозния швейцарски курорт Давос, където жена му, Катя Ман, се лекува от белодробно заболяване. При влажното и студено време сам той получава леко възпаление на дихателните пътища и за сигурност подлага на преглед бронхите си при шефа на клиниката. Лекарят веднага установява някакво „болно място“ в гърдите на госта и го уверява, че ще постъпи разумно, ако остане в планината половин година на лечение. Писателят не се поддава на изкушението да се откъсне „временно“ от напрегнатия живот в „равнината“, а решава да опише преживяването си в неголям разказ, който да бъде само хумористичен паралел към трагичната новела „Смърт във Венеция“ и да разглежда проблема за смъртта в забавна и пародийно-иронична светлина. Така през следващите дванадесет години се ражда мамонтовият роман „Вълшебната планина“. Причина за това неимоверно разрастване на сюжета е Първата световна война, която предизвиква дълбоки промени в светогледа на писателя и го подтиква към преосмисляне на политическите и естетическите позиции, изразени в критично-полемичната му студия „Размишления на аполитичния“.
Героят като tabula rasa
Подобно на автора, героят на романа, току-що дипломиралият се инженер Ханс Касторп, попада в международния санаториум за туберкулозно болни „Бергхоф“. Той е дошъл тук само да посети болния си братовчед и да си почине три седмици, преди да заеме мястото си в една хамбургска корабостроителница. Но веднъж вплетен в мрежите на безжизнения болен свят на санаториума, той сам се разболява и твърде скоро се отчуждава напълно от действителния живот. Недодяланият и изпълнен с младежка наивност бюргер проявява забележителен талант на пациент. Поддава се на всички лекарски терапии, а също на педагогическите усилия на своите самозвани възпитатели.
Първият от тях е италианецът Лодовико Сетембрини, внук на революционер и син на учен-хуманист. Сам той нарича себе си „homo humanus“, тоест човечен човек, и всичко преценява от гледището на бойкия хуманизъм. Заклет рационалист и индивидуалист, Сетембрини се опълчва срещу другия учител на героя, малкия йезуит Лео Нафта, духовен предшественик на европейския тоталитаризъм от XX век. Той от своя страна се нарича „homo dei“, божи човек, и счита насилието, жестокостта и подчинението на индивида неотменни в политическото развитие на Европа и света. Трети учител на Касторп, ала не с проповеди, а с поведението си, става едрият, широкоплещест и белокос минхер Питер Пеперкорн, човек на чувствата и живота, в чието присъствие интелектуалните разговори жалко избледняват.
Ханс Касторп или За възпитанието
Така под кръстосания огън на възпитателни въздействия героят проумява, че към живота има два пътя: единият е обикновеният, прекият и кроткият; другият е лош, той води през смъртта и това е гениалният път. Ханс Касторп стига до възгледа, че всяко по-висше здраве трябва предварително да е преминало през дълбоко опознаване на болестта и смъртта. Затова той се грижи за умиращите, посещава ги, носи им цветя и това му помага да се отнася спокойно към смъртта, да мисли за нея като за част от живота и школа на живота.
Този интерес и на писателя, и на простодушия му герой към патологичното и смъртта е преди всичко от духовен характер. Затова и темата за смъртта в романа се свързва с темата за любовта. Лишеният от особени качества Ханс Касторп се влюбва безнадеждно в една пациентка от руски произход с тесни киргизки очи на име Клавдия Шоша. От болестта тялото ѝ изглежда още по плътско и за нея страстта означава живот в самозабрава заради самия живот. Любовното чувство на героя, както и общуването му със смъртта и болестта превръщат простата материя на неговата душа в сложен дух на прозрението. Касторп претърпява особено „повишаване“ на личността си, което, по думите на самия Томас Ман, го прави способен за нравствени, интелектуални и чувствени приключения, за каквито долу в „равнината“ никога не би могъл дори да сънува.
Одисея на духа
Вълшебството на планината започва с това, че невинната триседмична почивка на героя се превръща в седемгодишна одисея на духа. Той постига мъдростта, овладява тайната на живота, изпълва се с житейската „философия на ведростта“, която му позволява да превъзмогне реалността чрез иронията и пародията. Това най-ясно проличава в главата с надслов „Сняг“, където заблудилият се в гибелно опасни висини Ханс Касторп бълнува своя блян за Човека.
Обитателите на „Вълшебната планина“ са омагьосани от непроменчивостта на света около тях и това състояние се издига до метафора на съществуване, в което няма развитие, а вечно повтаряне на вече познати и отдавна изучени периоди от време. Така се създават условията за протичане на един „херметичен самовъзпитателен процес“, на който е изложен героят. Той пребивава във „Вълшебната планина“, забравил напълно астрономическото и календарното време, дори собственото си „биографично време“.
Тъкмо в сънищата, обвит от мъглата на иреалното, Ханс Касторп осъществява своето пробуждане, своето излизане от състоянието на безвремие и безисторичност. Този момент на пробуждане представлява кулминацията на романа, откъдето следва постепенната развръзка или по-точно осъзнаването на липсата на развръзка и приемането на иронично отношение към света като единствено средство за самосъхранение в името на застрашените хуманни ценности.
Критика на културата
След Първата световна война, в процеса на тежка светогледна криза Томас Ман стига до прозрението, че „занапред не бихме могли да живеем и творим като досега“ и нарича романа „Вълшебната планина“ средищна и повратна точка на своята художествена продукция. Като във фокус тук са събрани и осветлени критично всички онези духовни, световноисторически, културнофилософски, етически и политически проблеми, течения и тенденции, с които писателят се е занимавал и стълкновявал в годините след войната.
Така романът от една страна представлява равносметка на епохата, понеже обрисува вътрешната картина на предвоенното време в Европа, от друга страна обаче това е роман за времето в трансцендентален смисъл, тъй като има за предмет „чистото време“ в неговия философски, психологически и метафоричен аспект. Тази цел на романа се осъществява с помощта на особена музикална лайтмотивна техника, която създава усещането именно за „кръгово време“, за вечно настояще. Ханс Касторп преминава дълъг път на самообразование, изпъстрен с множество приключения, но се движи не толкова във времето и пространството, които са сякаш замръзнали, колкото в дебрите на съзнанието и психиката. Затова „Вълшебната планина“ се нарежда сред немските образователни романи и неин образен е Гьотевият „Вилхелм Майстер“.
В тази книга Томас Ман насочва вниманието към дълбоката проблематичност и загубената образователна стойност на европейската културна традиция и показва, че тя вече не може да бъде ръководно начало за съвременно поведение и мислене. Така романът е отправен към идните дни и макар героят да се изгубва от погледа на читателя сред дима и хаоса на войната, той вече е извършил своето вътрешно „повишаване“ и неговият път е определен. Томас Ман нарича „Вълшебната планина“ книга на идейно отричане от много опасни склонности, обаяния и изкушения, книга на сбогуването и на педагогическото самодисциплиниране.
-
„Вълшебната планина“ от Кристиан Тонис, 1987 г.
Вижте също
Бележки
- ↑ Ман, Томас „Вълшебната планина“. Превод от немски Тодор Берберов, изд. „Народна култура“, София, 1972 г.
Източници
- Тази статия се основава на материал Архив на оригинала от 2016-07-11 в Wayback Machine., използван с разрешение.
Външни препратки
- „Вълшебната планина“ на сайта „Моята библиотека“
- ((en)) Немски филм по романа (1982)
|
Като войник и юнак
Ханс Касторп постоянно получаваше кратки новини от братовчед си, отначало добри, въодушевени, после по-малко благоприятни, а накрай такива, които смътно разкрасяваха нещо твърде печално. Поредицата пощенски картички почна с веселото съобщение за постъпването на служба и за въодушевяващата церемония, при която той, както се изрази в своя отговор Ханс Касторп, бил дал обет за бедност, целомъдрие и повиновение. После продължи пак весело: етапите на една гладка, привилегирована кариера, облагоприятствана от страстната любов към призванието и симпатията на началството, бяха отбелязвани заедно с поздравите и благопожеланията. Тъй като Йоахим бе следвал няколко семестъра, не се наложи да посещава Военното училище и го освободиха от службата като портупей-юнкер. По Нова година го произведоха подофицер и той изпрати снимка, на която личаха нашивките му. Във всеки от неговите кратки доклади проблясваше възхитата от духа на чинопочитателната, желязно стегната и все пак жлъчно хумористична, държаща сметка и за човека йерархия, която го бе обгърнала. Имаше анекдоти за романтично обърканото държане на фелдфебела, един навъсен и фанатичен военен, към него, несъвършения млад подчинен, в когото обаче съзираше своя посветен утрешен командир, който фактически вече посещаваше офицерския клуб. Той бе чудат и див. После ставаше дума за допускането до офицерския изпит. В началото на април Йоахим бе лейтенант.
Очевидно нямаше по-щастлив човек — човек, чиято същност и желание за този особен начин на живот да имаха по-чисто начало. С някакво свенливо блаженство той разказваше как, облечен за първи път в своя нов разкош, минал край градския съвет и от известно разстояние махнал на часовоя, който взел за почест, да застане свободно. Той докладваше за дребните неприятности и задоволства на службата, за блестящото, топлещо другарство и за дяволитата привързаност на ординареца си, за смешни случки при ученията и класните занятия, за инспекции и другарски вечери. Също и за живота в обществото — визити, банкети, балове — ставаше понякога дума. За здравето си не поменаваше нищо.
Докъм лятото. После съобщи, че пазел леглото, за съжаление трябвало да се пише болен: катар с температура, въпрос на няколко дни. В началото на юни отново бе застъпил службата, но в средата на месеца отново „бе загазил“, горчиво се оплакваше, че отново „ударил на камък“, и между редовете прозираше страхът, че може би няма да се оправи до големите маневри през август, на които от все сърце се бе радвал. Глупости, през юли той бе здрав и прав, седмици наред, докато на хоризонта се появи един лекарски преглед, който се бил наложил поради проклетите колебания в температурата му и от който много нещо щяло да зависи. После Ханс Касторп дълго време нищо не узна за резултата от този преглед, а когато това стана, известието не дойде от Йоахим — било защото не бе в състояние да пише, или пък защото се срамуваше, — а от майка му — госпожа Цимсен, и то с телеграма. Тя съобщаваше, че лекарите настоятелно препоръчали Йоахим да излезе в няколкоседмичен отпуск. На високопланински климат, по възможност веднага, молба да се ангажират две стаи. Подпис: леля Луизе. Отговор: платен.
Беше в края на юли, когато Ханс Касторп в своята балконска лоджия бегло прехвърли телеграмата, а после много пъти я препрочете. Той леко кимна, не само с глава, а с целия си гръден кош, процеди през зъби: „Тъй, тъй, тъй! Виж ти, виж ти! Йоахим се връща!“ — и изведнъж го обзе някаква радост. Но скоро отново млъкна и си помисли: „Хм, хм, сериозни новини. Голяма беда, няма що. Дявол да го вземе, не изкара много време, и ето го вече узрял за тукашната си родина! И майка му ще пътува с него. — Той каза «майка му», не «леля Луизе». Неговото чувство за родство и семейни връзки незабележимо бе избледняло до отчуждение. — Това утежнява работата. И то тъкмо преди маневрите, за които добрякът толкова се бе запалил! Хи, хи, добра доза безобразие се крие тук, една долна подигравка, това е един антиидеалистичен факт. Тялото взема връх, противи се на душата и й се налага, опозорява фантазьорите, които учат, че то било подчинено на душата. Те, изглежда, не знаят какво говорят, тъй като, ако бяха прави, в случай като този върху душата пада съмнителна светлина. Sapienti sat[47], знам какво искам да кажа. Защото въпросът, който аз поставям, е дали не е погрешно, дето ги противопоставят, дали те по-скоро не са от един дол дренки и играят една задкулисна игра — това за тяхно щастие не хрумва на фантазьорите. Добри Йоахиме, кой спъна твоята ревност към военщината и другарската чаша бира! Ти имаше честни намерения — ала какво е честността, питам аз, когато се оказва, че тялото и душата са от един дол дренки? Нима пък е възможно, че не си успял да забравиш известни освежителни ухания, една висока гръд и един безпричинен смях, които те очакват на масата на госпожа Щьор?… Йоахим се връща! — помисли той пак и се затвори в радостта си. — Той се връща в лошо състояние очевидно, но ние ще бъдем отново заедно, няма да живея вече толкова много на своя глава тук горе. Това е добро. Всичко няма да бъде точно както по-рано; та неговата стая е заета: мистрес Макдонълд си кашля там по своя беззвучен начин и естествено пак държи на масичката до себе си или в ръцете си снимката на своя малък син. Но тя е последен стадий и ако стаята не е вече предварително ангажирана, то… Но засега ще се намери друга. Номер 28 е свободна, доколкото знам. Ще ида веднага в администрацията, и то при Беренс. Каква новина — печална, от една страна, и забележителна, от друга, но във всеки случай голяма новина! Ще изчакам поздравяващия другар, който ей сега трябва да мине, защото, както виждам, часът е четири и половина. Смятам да го попитам дали и при този случай ще поддържа становището, че трябва да гледаме на телесното начало като на вторично…“
Още преди чая той се намери в администрацията. Стаята, за която се бе сетил и която бе на неговия коридор, се оказа свободна. И госпожа Цимсен щяха да намерят къде да настанят. Той изтича до Беренс. Намери го в „лабото“ с пура в едната ръка и епруветка с някакво мътно съдържание в другата.
— Господин придворен съветник, знаете ли какво? — почна Ханс Касторп.
— Да, че ядовете нямат край — отвърна специалистът по пневмоторакс. — Например Розенхайм от Утрехт — каза той и посочи с пурата към стъкленицата. — Гафки десет. И ето, пристига фабрикантът Шмиц и гълчи и се оплаква, че Розенхайм се изхрачил на алеята — с Гафки десет. Трябвало да го накастря. Но ако го накастря, ще го прихванат дяволите, защото е безмерно раздразнителен и държи със семейството си цели три стаи. Не мога да го пропъдя, защото ще имам неприятности с генералната дирекция. Ето, виждате в какви конфликти изпада човек всеки миг, колкото и да желае да си гледа мирно и тихо, безпрепятствено работата.
— Глупава история — каза Ханс Касторп с благоразположението на близък и вътрешен човек. — Познавам господата. Шмиц е безкрайно коректен и амбициозен, а Розенхайм е доста небрежен. Може би има налице и други търкания освен по хигиенна линия, тъй поне мисля. Шмиц и Розенхайм и двамата са се сприятелили с доня Перец от Барцелона, от масата на госпожица Клефелд, там сигурно се крие причината. Бих ви предложил евентуално отново да напомните на всички за съответната забрана и между другото да позатваряте едното око.
— Естествено, че го затварям. От много затваряне на очите, току-виж, съм получил блефароспазмус. А вас какво ви води насам?
И Ханс Касторп изтърси своята печална и същевременно забележителна новина.
Придворният съветник ни най-малко не бе изненадан. Той в никой случай не би се изненадал, особено пък след като Ханс Касторп, кога питан, кога непитан, бе го държал в течение за живота на Йоахим и още през май бе сигнализирал, че е на легло.
— Аха — изръмжа Беренс. — Тъй, значи. А какво ви бях казал? Какво ви бях казал дословно, на вас и на него, не десет, а сто пъти? И ето какво излезе. Девет месеца наред той живя по волята си в своето царство небесно. Но не в едно напълно безинтоксикирано царство небесно, без благодат, това той не пожела да повярва на старика Беренс. А човек винаги трябва да вярва на старика Беренс, иначе ще загази и твърде късно ще се осъзнае. Е вярно, направиха го лейтенант, нямам нищо против. Но каква му е ползата? Бог гледа сърцето, не гледа чина и ранга, пред него всички сме голи: и генералът, и редникът… — Той се бе разпалил, поразтърка си очите с огромната лапа, в която държеше пурата, и каза на Ханс Касторп да не му отнема повече времето засега. Сигурно щяло да се намери стаичка за Цимсен, а когато той пристигнел, братовчед му незабавно да го турел на легло. Що се отнасяло до него, до Беренс, той не бил злопаметен към никого, бащинските му обятия били широко разтворени и бил готов да заколи угоеното теле за беглеца.
Ханс Касторп телеграфира. Той заразказва наляво и надясно, че братовчед му се връща, и всички, които познаваха Йоахим, бяха искрено натъжени и искрено възрадвани, защото чистосърдечният, рицарски характер на Йоахим бе спечелил всеобща привързаност и много неизказани преценки и чувства клоняха към заключението, че той е бил най-добрият от всички тук горе. Нямаме никого лично пред вид, но прозираме известно задоволство, което мнозина изпитваха, че Йоахим ще се върне от военното поприще към хоризонталния живот и че този чист човек ще бъде отново един от съпансионерите. Госпожа Щьор, това не остана скрито, веднага се бе отдала на своите размисли; нейните просташки съмнения, с които тя бе сподирила заминаването на Йоахим за равнината, се бяха оказали основателни и тя не се стесняваше да се хвали с тях. „Гнила работа“ — жестикулираше тя. Още в началото била разбрала, че работата е гнила и сега се надявала само на едно — че Цимсен със своето твърдоглавие не я е направил архигнила. („Архигнила“ — казваше тя в своята безгранична простащина.) Колко добре било да бе останал на поста си като нея, която също имала своите интереси в равнината, в Канщат, имала мъж и деца, но умеела да се владее… Никакъв отговор вече не пристигна от Йоахим или госпожа Цимсен Ханс Касторп остана в неведение относно деня и часа на идването им; поради тази причина той не отиде да ги посрещне на гарата, а те направо си пристигнаха на третия ден от телеграмата му и лейтенант Йоахим с възбуден усмех пристъпи до полегналия си братовчед.
Току-що бе почнало вечерното режимно лежане. Докарал ги бе същият влак, с който Ханс Касторп бе пристигнал тук горе преди години, които не бяха нито кратки, нито дълги, а неизмерими по време — до висша степен богати с преживелици и все пак напълно нищожни; и сезонът бе същият, дори с точност: през първите августовски дни. Йоахим, както казахме, пристъпи весело възбуден до Ханс Касторп или по-скоро излезе на балкона през стаята, която с бързи крачки бе прекосил; той го поздрави със смях, дишайки бързо, задавено и на пресекулки. Той бе отново изкарал дългото пътешествие дотук горе, през разни държави, през голямото като море езеро и после по стръмни пътища — и ето че бе застанал тук, сякаш никога не бе отсъствал, докато неговият полуиздигнал се от хоризонталното си положение роднина го посрещна с многократни „хало!“ и „виж ти!“. Цветът му бе свеж, било поради живота на открито, който бе водил, било поради разгорещяването от пътуването. Направо, без да се отбие в стаята си, той бе избързал до номер 34, за да поздрави другаря си от старите дни, които отново бяха се превърнали в настояще, докато майка му се бе заела с тоалета си. Щели да вечерят след десет минути, естествено в ресторанта. Ханс Касторп все щял да може да похапне нещо или поне да изпие глътка вино с тях. И Йоахим го издърпа до номер 28 отсреща, където работите се развиха както на времето, вечерта при пристигането на Ханс Касторп, само че с разменени роли: Йоахим, бъбрейки трескаво, си миеше ръцете на излъскания умивалник, а Ханс Касторп го гледаше — между впрочем учуден и до известна степен разочарован, дето вижда братовчед си в цивилно облекло. Ами че призванието му по нищо не личеше. Той винаги си го бе представял като офицер, в униформа, и изведнъж насреща му стои някакъв си обикновен човек в едноцветен сив костюм. Йоахим се изсмя и го изкара наивен. Ах, не, униформата бил оставил у дома. Въпросът с униформата, нека Ханс Касторп научел и това, бил по-особен. Не всеки локал можел да се посещава в униформа. „А, така ли? Покорно благодаря“ — каза Ханс Касторп. Ала Йоахим, изглежда, не разбра обидния смисъл на неговата забележка, а почна да се осведомява за всички лица и обстоятелства в „Бергхоф“ не само без каквото и да е високомерие, но с всичката подходяща развълнуваност на възвръщенеца. После през балконската врата се появи и госпожа Цимсен, поздрави племенника си в оная форма, която много хора избират при подобни случаи, сякаш бе приятно изненадана да го завари тук — с един израз, който между впрочем печално бе сподавен от умората и тихата скръб, която очевидно се отнасяше до Йоахим, — а после и тримата слязоха долу.
Луизе Цимсен имаше същите красиви, черни и кротки очи като Йоахим. Нейната също така черна, но вече силно прошарена с бяло коса бе прихваната с една почти незабележима тънка мрежица, която поддържаше формата на фризурата й, и това изобщо подхождаше на целия й характер, който бе разсъдлив, любезен, кротък и улегнал и със своята очевидна духовна несложност й придаваше някакво приятно достойнство. Ясно беше, а и Ханс Касторп никак не се учуди, че тя не разбираше и до известна степен не одобряваше бързото дишане на Йоахим и неговото припряно говорене, явления, които по всяка вероятност не отговаряха на поведението му в къщи и по пътя и бяха в противоречие с неговото състояние. Тя не можеше да проумее, не можеше да прозре възприятията на Йоахим, тези бурни възприятия от завръщането, които в момента опиянено надхвърляха всички противоположни усещания и сигурно още повече се възпламеняваха от вдишването на въздуха, нашия несравнимо лек, разреден, разгорещяващ въздух тук горе. „Бедното мое момче“ — мислеше тя, а при това гледаше как бедното момче и братовчед му се отдават на необуздано веселие, съживяват стотина спомена, задават си стотина въпроса и при отговорите смеешком се отпускат назад в столовете си. Многократно тя каза: „Недейте така, деца!“ А това, което накрай каза, трябваше да прозвучи възрадвано, ала излезе изпълнено с недоумение и лек укор: „Йоахим, наистина отдавна не съм те виждала такъв. Изглежда, че трябваше да дойдем тук, за да станеш същият както в деня на производството ти.“ След което естествено дойде и краят на Йоахимовото веселие. Настроението му рязко се промени, той се опомни, умълча се, не хапна нищо от десерта, макар че се касаеше до едно извънредно апетитно шоколадено суфле със сметана (Ханс Касторп, напротив, съвсем не се отказа, ако и да бе минал едва един час от приключването на свръхобилната вечеря), и накрай изобщо не вдигаше поглед очевидно защото имаше сълзи в очите чу.
Това, разбира се, никак не отговаряше на намеренията на госпожа Цимсен. Тя всъщност просто заради добрия тон бе се опитала да ги докара до малко по-умерена сериозност, без да знае, че тук не признават умерени и средни неща, а имат избор само между двете крайности. Като видя сина си така съкрушен, тя едва задържа сълзите си и бе благодарна на своя племенник за неговите усилия отново да оживи дълбоко натъжения си братовчед. Да, що се отнася до личния състав, каза той, Йоахим ще намери много неща променени и обновени, докато други отново са се възстановили през неговото отсъствие и били както по-рано. Пралелята например отдавна се била върнала със своята придружителка. Дамите седели, както на времето, на масата на госпожа Щьор. Маруся пак се смеела много и сърдечно.
Йоахим мълчеше. Затова пък госпожа Цимсен се сети покрай тия думи за една среща и за поздрави, които трябвало да предаде, преди да забрави — среща с една дама, не несимпатична, макар и пътуваща съвсем сама и с прекалено симетрични вежди, която дошла при нея и Йоахим на масата, за да ги поздрави — намирали се в ресторант в Мюнхен, дето прекарали един ден между две нощни пътувания. Бивша съпациентка — нека Йоахим й помогнел да си спомни…
— Госпожа Шоша — каза Йоахим тихо. Тя понастоящем пребивавала в някакъв курорт в Алгау и щяла да прекара есента в Испания. През зимата вероятно щяла да дойде отново тук. Сърдечни поздрави от нея.
Ханс Касторп не бе вече момченце, той умееше да си командва съдовите нерви, които можеха да избледнеят или зачервят лицето му. Той каза:
— А, тя ли е била? Виж ти, значи, отново е напуснала Закавказието? И ще ходи в Испания, а?
Дамата била споменала някакъв курорт в Пиренеите.
— Красива или поне очарователна жена. Приятен глас, приятни движения. Но свободни маниери, небрежна — каза госпожа Цимсен. — Заприказва ни просто като стари приятели, разпитва и разказва, макар че всъщност, както разбрах, Йоахим никога не се бил запознал с нея. Странно.
— Това е Изтокът и болестта — отвърна Ханс Касторп. Не бивало да се пристъпва към нея с мащабите на хуманистичното благонравие, това щяло да бъде неуместно. А сега му минавала през ума мисълта, че госпожа Шоша, значи, възнамерява да замине за Испания. Хм. Испания се намирала от другата страна на хуманистичната златна среда, еднакво далече — не към омекотената, а към заострената страна; там нямало липса на форма, а свръхформа, смъртта като форма, така да се каже, не освобождение чрез смъртта, а смъртна строгост, черна, благородна и кървава инквизиция, колосана къдрава яка, Лойола, Ескориал… Интересно какво ще се хареса на госпожа Шоша в Испания. Там сигурно ще трябва да се откаже от затръшването на врати и може би ще се получи една известна очовечаваща компенсация между двата извънхуманистични лагера. Но може да излезе и нещо крайно злобно терористично, когато Изтокът отиде в Испания…
Не, той не бе се нито изчервил, нито побледнял, но впечатлението, което му направиха неочакваните сведения за госпожа Шоша, се изрази в приказки, в отговор на които можеше да се получи естествено само едно неловко мълчание. Йоахим бе по-малко стреснат; той по-рано знаеше как сече главата на братовчед му тук горе. Но в очите на госпожа Цимсен се бе обрисувало голямо изумление; тя се държеше тъй, като че ли словата на Ханс Касторп съдържаха груби неприличия, и се дигна от трапезата, опитвайки се с тактични думи да замаже реченото. Преди да се разделят, Ханс Касторп предаде нареждането на придворния съветник, според което Йоахим трябвало да остане на легло, докато го повикат за преглед. Останалото само по себе си щяло да се нареди. После тримата роднини си легнаха всеки в своята стая с отворени към свежата високопланинска лятна нощ врати — всеки със своите размисли, които у Ханс Касторп се въртяха на първо място около очакваното след половин година завръщане на госпожа Шоша.
И така клетият Йоахим се бе отново прибрал тук за едно наложило се по съвета на лекарите кратко допълнително лечение. Тази дума за „краткото допълнително лечение“ очевидно бе някаква парола, дадена в равнината, а и тук горе не я промениха. Сам придворният съветник Беренс се съгласи с нея, макар че на първо време веднага трупна на Йоахим четири седмици режим на легло: това било необходимо, за да се оправят най-грубите работи, за да се постигне аклиматизация и за да се регулира донякъде температурният му баланс. Той се въздържа да определи срока на „допълнителното лечение“. Госпожа Цимсен, разумно, разбрано, не в присъствието на Йоахим, предложи есента, например октомври, като срок за изписване и Беренс дотолкова се съгласи с нея, като заяви, че по него време във всеки случай работата ще бъде по-напреднала, отколкото понастоящем. Между впрочем той извънредно много й се хареса. Беренс се отнасяше кавалерски с нея, наричаше я „уважаема госпожо“, като я поглеждаше прямо, предупредително със своите кървясали изпъкнали очи и й говореше с жаргона на корпорираните студенти, та въпреки всичката й горест я разсмиваше. „Знам, че е в най-добри ръце“ — каза тя и седмица след пристигането си замина обратно за Хамбург, тъй като не стана сериозно дума, че Йоахим има нужда от гледане, а освен това той бе и в роднинска компания.
— Значи, бъди доволен: през есента — каза Ханс Касторп, седнал в номер 28 до леглото на братовчед си. — Старият все пак до известна степен се обвърза; можеш да разчиташ на това и да си правиш сметката. Октомври — хубаво време. Тогава някои хора ще заминат за Испания, а ти ще се върнеш при своята bandera и ще се отличиш както подобава…
Всекидневната му задача бе да утешава Йоахим, особено задето се бе наложило да пропусне големите военни игри, които почваха през тези августовски дни — тъй като той не можеше да се примири с тоя факт и направо се презираше заради проклетата слабост, която в последния момент го бе сломила.
— Rebellio carnis[48] — каза Ханс Касторп. — Какво можеш да сториш? Тук и най-храбрият офицер нищо не може да стори и дори свети Антоний е изпадал в такова положение. Добър е бог, маневри стават всяка година, а пък и ти познаваш тукашното време! То не е никакво време, ти не си отсъствал достатъчно дълго, за да не можеш съвсем лесно отново да се приспособиш към тукашните темпове, и докато се обърнеш, току-виж, свършило и твоето кратко допълнително лечение.
Все пак освежаването на понятието за времето, което бе изпитал Йоахим благодарение на живота в равнината, бе твърде осезателно, за да не го плашат четирите седмици. Но от всички страни му се притичваха на помощ, за да ги изкара по-леко; симпатията, която навсякъде предизвикваше неговата чистосърдечна натура, се изразяваше в посещения на близки и по-далечни: Сетембрини пристигна, съчувстващ, очарователен, и се обръщаше към Йоахим, когото винаги досега бе наричал „лейтенанте“, с титлата „capitano“. Появи се и Нафта, а и от санаториума взеха да идват постепенно старите познати, използвайки някой свободен от режима четвърт час, за да приседнат до леглото му, да повторят думите за „краткото допълнително лечение“ и да изслушат разказа за живота му долу: дамите Щьор, Леви, Илтис и Клефелд, господата Ферге, Везал и още много други. Някои дори му донасяха цветя. Когато четирите седмици изтекоха, той стана, защото температурата му се бе уталожила достатъчно, за да може да се разхожда, и зае мястото си в трапезарията при братовчед си, между него и съпругата на пивоваря госпожа Магнус, срещу господин Магнус, на ъгловото място, където на времето бе седял чичо Джеймс и където за няколко дни бе се настанила и госпожа Цимсен.
Тъй заживяха младите хора един до друг както едно време; а за да се възстанови напълно старата картина и тъй като мистрес Макдонълд издъхна със снимката на момчето си в ръка, той се сдоби отново със старата си стая, тая до Ханс Касторп, разбира се, след основна дезинфекция с Н2СО. Всъщност Ханс Касторп имаше сега чувството, че не той живее вече до Йоахим, а обратното: Ханс Касторп бе старият пациент, а братовчед му само временно и един вид като гостенин споделяше неговия начин на живот. Защото Йоахим се стараеше твърдо и здраво да има пред вид срока до октомври, макар че известни точки на неговата централна нервна система не желаеха да се приспособят към хуманистичните норми на поведение и възпрепятстваха компенсиращото топлинно излъчване на кожата му.
Те отново почнаха да посещават Сетембрини и Нафта и да излизат на разходка с двамата враждебни съюзници, а когато А. К. Ферге и Фердинанд Везал ги придружаваха, което често се случваше, те ставаха шестима и двамата духовни противници се впускаха в своите безкрайни двубои, от чийто ход ние не бихме се опитали да извлечем нещо цялостно, без да се загубим в безнадеждност и безкрайност, както всеки ден ставаше с тях — пред една внушителна публика, макар че Ханс Касторп смяташе своята клета душа за главен обект на тяхното диалектическо съревнование. От Нафта той бе разбрал, че Сетембрини е франкмасон — което не му направи по-малко впечатление от съобщението на италианеца за йезуитския произход на Нафта и за неговата издръжка. Той отново бе фантастично изненадан да чуе, че наистина още има такова нещо, и усърдно заразпитва терориста за произхода и същината на тази куриозна организация, която след някоя и друга година щяла да отбележи своя двестагодишен юбилей. Докато Сетембрини говореше зад гърба на Нафта за неговата духовна същност с патетично предупреждаващ тон и като за нещо дяволско, Нафта, също зад гърба на Сетембрини, без всякакво усилие взимаше на подбив сферата, която застъпваше противникът му, като изтъкваше, че се касае до нещо старомодно: до едно завчерашно буржоазно просвещение и освобождение на духа, което не е нищо друго освен жалко привидение, но се утешава с карикатурната самоизмама, че все още е проникнато от революционен живот. Той казваше:
— Какво искате, още дядо му е бил carbonaro, по немски значи въглищар. От него е наследил въглищарската вяра в разума, свободата, човешкия напредък и целия прояден сандък на класицизма и буржоазната идеология за добродетелите… Вижте какво, това, което обърква света, е несъответствието, което съществува между бързината на духа и страхотната непохватност, бавност, упоритост и инертност на материята. Трябва да признаем, че това несъответствие би било достатъчно да оправдае всяка липса на интерес към действителното у духа, тъй като по правило ферментите, които предизвикват революциите на действителността, отдавна са му станали отвратителни. Фактически мъртвият дух е по-противен на живия, отколкото някакви си базалти, които поне нямат претенцията да бъдат дух и живот. Такива базалти, останки от някогашни действителности, които духът е изоставил толкова назад от себе си, че отказва изобщо да свързва вече понятието за действителното с тях, упорито се самосъхраняват и чрез своето тъпо и замряло съществуване пречат по един досаден начин на нелепостта да осъзнае колко е нелепа. Говоря изобщо, но вие ще съумеете да извлечете едно полезно приложение относно онова хуманитарно волнодумство, което смята, че все още се намира в героична позиция против господството и авторитета. Ами катастрофите, посредством които то иска да докаже, че е живо, закъснелите и театралните триумфи, които подготвя и мечтае някой ден да отпразнува! Само при мисълта за това живият дух може да се наскучае до смърт, ако не знаеше, че в действителност единствено той ще излезе победител и плодоползвател от тия катастрофи — той, който съчетава в себе си елементите на старото с бъдещето за истинската революция… Как е вашият братовчед, господин Касторп? Вие знаете, че храня големи симпатии към него.
— Благодаря, господин Нафта. Изглежда, всички се отнасят с искрена симпатия към него, той очевидно е славен момък. И господин Сетембрини е изключително привързан към него, макар че естествено не одобрява оня малко мечтателен тероризъм, който е присъщ на призванието му. Но току-що чувам, че господин Сетембрини бил брат, член на масонска ложа. Виж ти каква била работата. Това, трябва да призная, ме кара да се замисля. То поставя неговата личност в нова светлина пред мене и ми разяснява много нещо. А дали понякога поставя краката си под прав ъгъл и придава на ръкостискането си особен характер? Никога не съм забелязал него…
— Добрият наш брат от трета степен — рече Нафта — сигурно е надрасъл тези детинщини. Допускам, че церемониалът на ложите се е приспособил поне горе-долу към трезвия граждански дух на новите времена. Сигурно биха се срамували от едновремешния ритуал като от просташко фокусничене — не без основание, защото в края на краищата действително би било неподходящо да облекат в мистерии атеистичното републиканство. Не зная с какви ужасии са поставили на изпитание твърдостта на господин Сетембрини — дали са го прекарали със завързани очи през някакви коридори и са го оставили да чака в мрачни сводести подземия, преди да го въведат в блесналата от отразени в огледала лампи съюзна зала. Дали са го посвещавали тържествено и пред мъртвешки череп и трисвещник са застрашавали с мечове разголените му гърди. Трябва сам да го поразпитате, но боя се, че ще се окаже малко словоохотлив, защото и да е минала работата много по-еснафски, той във всеки случай е бил принуден да даде обет за мълчание.
— Обет? Мълчание? Значи, все пак…
— Разбира се. Мълчание и послушание.
— Също и послушание. Слушайте, професоре, сега ми се струва, че той съвсем няма основания да се занимава с фантастиката и тероризма в званието на братовчед ми. Мълчание и послушание! Никога не бих помислил, че такъв един чувствителен човек като Сетембрини би могъл да се подчини на такива подчертано испански условия и обети. Във франкмасонството едва ли не долавям нещо военно-йезуитско…
— И правилно долавяте — отвърна Нафта. — Вашата вълшебна рудооткриваща пръчица потрепва и почуква. Идеята за съюза изобщо е неделима и още в корените си е свързана с идеята за безусловното. Следователно тя е терористична, тоест антилиберална. Тя освобождава индивидуалната съвест и в името на абсолютната цел освещава всяко средство, също и кървавото, също и престъплението. Има сведения, че на времето и в масонските ложи братството е било запечатвано символично с кръв. Един съюз никога не е нещо умозрително, а винаги и по същество нещо организирано в абсолютен дух. Вие не знаете, че основоположникът на ордена на илюминатите, който за известно време почти е бил слят с масонството, е бил бивш брат на йезуитския орден?
— Не, това естествено е ново за мене.
— Адам Вайсхаупт е организирал своя хуманитарен таен съюз напълно по образеца на йезуитския орден. Той сам е бил масон, а най-изтъкнатите членове на ложата са били илюминати. Говоря за втората половина на осемнадесетия век, която Сетембрини няма да се поколебае да ви определи като епоха на упадък за неговото общество. В действителност това е епохата на неговия разцвет, както изобщо на всичките тайни общества, епохата, когато франкмасонството стига до един наистина по-висш живот, живот, от който по-късно бива принизено благодарение на хора от типа на нашия приятел на човечеството; по него време той непременно щеше да принадлежи към ония, които са упреквали масонството в йезуитизъм и обскурантизъм.
— А имало ли е основания за това?
— Да… ако искате. Простоватите масони са имали основания. Отнася се до времето, когато нашите бащи са се стремели да изпълнят съюза с католическо-йерархичен живот и когато в Клермон, във Франция, е процъфтявала една йезуитска франкмасонска ложа. По същото време розенкройцерите нахлули в ложите — едно твърде забележително братство, за което си отбележете, че е свързвало чисто рационални политико-обществени цели за усъвършенстване и ощастливяване със своеобразните отношения към тайните науки на Изтока, към индуската и арабската мъдрост и магическото опознаване на природата. Тогава се е извършило преустройството и усъвършенстването на много франкмасонски ложи в смисъла на спазването на точни орденски правила, един подчертано ирационален и тайнствен, магично-алхимистически смисъл, комуто дължат своето съществуване шотландските висши степени на масонството — орденски рицарски степени; тогава прибавили към старото военно степенуване на чирак, калфа и майстор още и степени на велики майстори, които са клонели към свещеноначалието и са били посветени в розенкройцерската тайна наука. Тук се касае за връщане към някои рицарски ордени на Средновековието, особено до тамплиерите, за които знаете, че са давали обет пред Ерусалимския патриарх за бедност, целомъдрие, повиновение. И сега още една от висшите степени на франкмасонската йерархия носи титлата „Велик княз ерусалимски“.
— Ново, всичко ми е съвсем ново, господин Нафта. Разкривам сега някои тайни на нашия Сетембрини… „Велик княз ерусалимски“ не е лошо. При случай и вие би трябвало на шега да го наречете. Той от своя страна неотдавна ви прикачи прозвището „doctor angelicus“[49]. Трябва да си отмъстите.
— О, има още куп такива важни титли за висшите и тамплиерските степени на строгото свещеноначалие. Имаме един Съвършен майстор, един Рицар на Изтока, един Велик първосвещеник, а тридесет и първата степен се нарича дори Величественият княз на кралското тайнство. Вие забелязвате, че всички тези названия сочат за връзки с източната мистика. Повторната поява на тамплиера сама по себе си не е означавала нищо друго освен създаването на такива връзки, нахлуването на ирационално ферментационно вещество в един свят на идеи за рационално полезно усъвършенстване на обществото. Благодарение на това масонството доби нова привлекателност и нов блясък, което обяснява големия приток на привърженици по него време. То привлече всички елементи, на които бяха дотегнали умуванията на века, неговото хуманно просвещение и просветление и които жадуваха за по-силни жизнени питиета. Успехът на ордена стигна дотам, че филистерите го обвиниха в отчуждаване на мъжете от семейното щастие и женското достойнство.
— Е, слушайте, професоре, тогава трябва да разберем защо господин Сетембрини не обича да си спомня за разцвета на собствения си орден.
— Не, той не обича да си спомня, че е имало времена, когато неговият съюз е привличал върху си цялата антипатия, която обикновено волнодумството, атеизмът, енциклопедическият рационализъм струпваха върху съвкупността от църква, католицизъм, монашество, Средновековие. Чухте, че са упреквали масоните в обскурантизъм…
— Защо? Бих искал по-ясно да разбера как така.
— Ще ви кажа. Строгото свещеноначалие бе равнозначно с едно задълбочаване и разширяване на традициите на ордена, с едно връщане на неговите исторически наченки назад във времето, в света на тайнствата в тъй наречения мрак на Средновековието. Великомайсторските степени на ложите бяха посветени във physica mystica[50], носители на магически естествени знания, на първо място велики алхимици…
— Сега трябва с всички сили да се опитам да си спомня какво в общи черти представляваше тая алхимия. Алхимия, това е производство на злато, философски камък, aurum potabile[51].
— Да, популярно определено. Ако я определим малко по-научно, ще видим, че тя е пречистване, метаморфоза и облагородяване на веществото, преосъществение, и то към по-висшето, значи, едно възходящо степенуване — този lapis philosophorum[52], този мъжко-женски продукт от сяра и меркурий, тази res bina[53], двуполовата prima materia[54] не е била нищо друго, нищо по-маловажно от принципа на възходящото степенуване, на извисяването посредством външни влияния — магическа педагогика, ако искате.
Ханс Касторп се умълча. Той погледна, премигвайки изкосо нагоре.
— Един символ на алхимистичиа трансмутация — продължи Нафта — е бил преди всичко склепът.
— Гробът ли?
— Да, мястото на тлението. То е олицетворението на цялата херметика, нищо друго освен съсъдът, добре затворената кристална реторта, където веществото е принудено да премине през последното свое превръщане и пречистване.
— „Херметика“ е добре казано, господин Нафта. „Херметично“ — тая дума винаги ми е допадала. Тя е една истинска вълшебна дума с неопределено просторни асоциации. Прощавайте, но винаги при това се сещам за нашите консервни буркани в Хамбург, които икономката ни — тя се казва Шален, без госпожа или госпожица, просто Шален — нарежда по рафтовете в килера си, херметично затворени буркани с плодове и месо и какво ли не още вътре. Те стоят там с години и когато при нужда ги отворят, съдържанието им е съвсем прясно и непокътнато, времето с нищо не може да им навреди и могат да се консумират така, както са. Това, разбира се, не е алхимия и пречистване, то е само съхранение, оттам и названието консерва. Но вълшебното тук се състои в това, че консервата е освободена от въздействието на времето; тя е херметично предпазена от времето, за нея времето не съществува, тя си стои извън него на своята полица. Но стига толкова за консервните буркани. Нищо не излезе от това, което казах. Пардон. Но аз мисля, че искахте още да ме поучавате.
— Само ако желаете. Чиракът трябва да бъде любознателен и безстрашен, за да говорим в стила на нашия предмет. Склепът, гробът е бил винаги главният символ на посвещаването в съюза. Чиракът, стремящият се да бъде допуснат до познанието новак, е трябвало да докаже своята неустрашимост пред неговия ужас, съгласно обичаите на ордена са го въвеждали в гробница и са го оставяли да престои там, след което го е извеждала ръката на непознат брат. Затова са били и преплетените коридори, и мрачните сводести подземия, през които е трябвало да премине послушникът, черпите драперии, с които са били облечени стените на съюзната зала на строгото свещеноначалие — култът на ковчега, който е играл толкова важна роля при церемониала на посвещенията и събранията. Пътят на мистериите и на пречистването е бил обкръжен от опасности, той е водел през смъртни страхове, през царството на тлението и чиракът, неофитът, е бил младеж, който е жадувал за чудесата на живота, за добиването на способност за демонични преживявания, а са го водели предрешени, забулени братя, които са били само сенките на тайнството.
— Много благодаря, професор Нафта. Отлично. Това, значи, била херметическата педагогика. Няма вреда, че съм понаучил и за нея нещо.
— Съвсем не, особено след като се касае до извеждането към крайното, към абсолютното изповядване на свръхсетивното, тоест към целта. Алхимистичното свещеноначалие на ложите е довело до целта мнозина благородни, търсещи духове през по-късните десетилетия — не трябва да го споменавам, защото не може да не сте чули, че чиноначалието на шотландските висши степени е само един сурогат на йерархията, че алхимистичната мъдрост на майстора-масон се осъществява в мистерията на метаморфозата и че тайнственото водителство, на което ложата е подлагала своите питомци, се повтаря точно тъй недвусмислено в средствата на благодатта, както символичният маниеризъм на съюзния церемониал в литургичната и архитектоничната символика на нашата свята католическа църква.
— Тъй, значи.
— Моля ви се, но и това не е още всичко. Позволих си вече да намекна, че произходът на франкмасонството от почтените занаятчийски зидарски еснафи е само едно повърхностно историческо схващане. Едва строгото свещеноначалие му е придало далеч по-дълбоки човешки основи. Тайната на ложите има несъмнена обща връзка с някои мистерии на нашата църква, що се отнася до тържественото премълчаване и свещената разпуснатост на нашите прадеди… Когато става дума за църквата, имам пред вид среднощните вечери на любовта, обредното приемане на тялото и кръвта, а колкото до ложата…
— Един момент. Един момент за малка забележка. И в безпрекословния съюз, към който принадлежи братовчед ми, има тъй наречени вечери на любовта. Той често ми е писал за тях. Естествено, като оставим настрана известно пиянство, всичко там било много прилично, дори по-прилично от студентските събирания…
— А колкото до ложата, там става дума за култа към гробницата и ковчега, на който преди малко ви обърнах вниманието. И в двата случая се касае до една символика на извънредното и крайното, до елементи на оргиастична прарелигиозност, разпуснати среднощни жертвени служби в чест на умирането и зачатието, на смъртта, преобразяването и възкресението… Вие си спомняте, че мистериите на Изида, както и тези в Елевзин, са се извършвали нощем и в мрачни пещери. Е, египетски отгласи е имало и има много в масонството, а между тайните общества се срещали и такива, които са се наричали елевзински дружества. Имало е празненства на ложите, празненства на елевзински мистерии и Афродитини тайнства, при които накрай и жените са влизали в играта — празници на розите, за които намекват трите сини рози върху масонската престилка и които, както изглежда, са се израждали в истински вакханалии…
— Може ли да бъде, какво чувам, професор Нафта! И всичко това е франкмасонство? И с всичко това трябва да свържа в своите представи нашия трезвомислещ господин Сетембрини…
— Бихте постъпили крайно несправедливо! Не, Сетембрини нищо не знае за тия работи. Нали ви казах, че благодарение на такива като него ложите са били отново прочистени от всички елементи на един по-възвишен живот. Бога ми, те се хуманизираха, модернизираха. От своите заблуждения те са се върнали към ползата, към разума и към прогреса, към борба срещу князе и попове, с една дума, към ощастливяването на обществото; там отново разговарят за природа, за добродетели, за умереност и отечество. Допускам: и за сделки. С една дума, ложите са буржоазната мизерия в клубна форма.
— Жалко. Жалко за празненствата на розите. Ще питам Сетембрини дали не знае нещо повече за тях.
— Благородният рицар на ъгломера! — присмя се Нафта. — Трябва да имате пред вид, че съвсем не му е било лесно да го допуснат до строителната площадка за храма на човечеството, защото е беден като църковна мишка, а там не изискват само високо образование, хуманистично образование, моля ви се, ами човек трябва да принадлежи към имотната класа, за да може да внесе доста значителните встъпителни и годишни такси. Образование и имущество — ето ви го буржоата! Ето ви устоите на либералната световна република!
— Точно така — засмя се Ханс Касторп; — ето го нейния същински образ пред очите ни.
— Все пак — додаде Нафта след известна пауза — съветвам ви да не подценявате този човек и неговата кауза, искам, тъй като веднъж заговорихме за тия работи, направо да ви помоля добре да си отваряте очите. Абсурдното още не е равнозначно с невинното. Ограничеността не винаги е безобидна. Тези люде наляха много вода във виното си, което на времето е било огнеискрящо, но идеята на съюза сама по себе си е съхранила достатъчно сила, за да понесе голямо разводняване; тя е съхранила останки от плодотворни тайни и няма съмнение, че ложите имат пръст в световните събития, както и в това, че в този любезен господин Сетембрини трябва да съзираме нещо повече освен него самия, че зад него стоят сили, чийто родственик и емисар е той…
— Емисар ли?
— Ами че да, кръстител, ловец на души.
„А ти чий емисар си?“ — помисли Ханс Касторп и гласно рече:
— Благодаря, професор Нафта. Искрено съм ви задължен за съвета и предупреждението. Знаете ли какво? Ще взема да се кача един етаж по-високо, доколкото изобщо може да се нарече етаж това горе, и ще поопипам почвата при нашия предрешен съюзен брат. Чиракът трябва да бъде любознателен и безстрашен… Естествено и предпазлив… С емисари се налага безусловна предпазливост.
Той можеше спокойно да се обърне към Сетембрини за по-нататъшно поучение, защото италианецът в никой случай нямаше основания да обвини господин Нафта в индискретност — той между впрочем никога не бе се особено старал да държи в тайна принадлежността си към онова хармонично общество. Списанието „Rivista della massoneria italiana“[55] лежеше разтворено върху масата му; Ханс Касторп просто не бе го забелязал досега. И когато той, посветен от Нафта, докара разговора до царственото изкуство — така, сякаш връзката на Сетембрини с него бе нещо, върху което никога не бе се съмнявал, той срещна само незначителна въздържаност. Вярно, имаше точки, по които литераторът не се разпростираше, а при тяхното споменаване слепваше устни, с известно предизвикателство, очевидно свързан от ония терористични обети, за които бе говорил Нафта: едно потайничене, което се отнасяше до външната обредност и до неговия ранг в тази забележителна организация. Иначе обаче той дори се оказа извънредно словоохотлив и представи на любопитния си събеседник една значителна картина за разпространение на своята лига, която брояла около двадесет хиляди ложи и сто и петдесет велики ложи по целия свят и дори в такива по-малко цивилизовани страни като Хаити и негърската република Либерия. Освен това той спомена не малко велики имена, чиито носители били на времето масони или и днес били такива, спомена Волтер, Лафайет и Наполеон, Франклин и Уошингтън, Мацини и Гарибалди, от живите дори краля на Англия и освен това редица мъже, в чиито ръце лежели съдбините на европейските държави, членове на правителства и парламенти.
Ханс Касторп изрази уважение, но не и учудване. Тъй било и със студентските корпорации, каза той. И те държали един за друг през целия си живот и добре настанявали хората си, така че трудно можел да напредне в служебната йерархия някой, който не бил на времето корпориран брат. Затова може би не било много целесъобразно от страна на господин Сетембрини, когато се опитвал да изтъкне като ласкателство за ложата принадлежността на разни големци към нея; тъй като можело да се приеме обратното: фактът, че много важни постове са заети от масони, доказвал само могъществото на съюза, който много повече, отколкото господин Сетембрини искал да признае, имал пръст в световните събития.
Сетембрини се усмихна. Той даже си послужи като с ветрило със списанието на италианските масони, което държеше в ръката си. Да не би да искат да му поставят стъпица, запита той. Сигурно смятат да го подмамят към непредпазливи изказвания относно политическия дух на ложите?
— Напразно хитрувате, инженере! Ние се обявяваме за политиката, безрезервно, открито. Ние не обръщаме никакво внимание на лошата слава, която е свързана с това име и понятие — в очите на някои глупци, които се подвизават във вашата страна, почти никъде другаде. Приятелят на човечеството изобщо не може да признае разликата между политичност и аполитичност. Няма никаква аполитичност. Всичко е политика.
— Безусловно?
— Добре ми е известно, че има хора, които смятат за правилно да изтъкват първоначалната аполитична природа на масонската идея. Но тези хора си играят с думи и теглят граници, които отдавна е време да се определят като въображаеми и безсмислени. На първо място поне испанските ложи още от самото си начало се отличаваха с една политическа окраска…
— Мога да си помисля.
— Нищо не можете да си помислите. Не си въобразявайте, че по рождение можете много да размисляте, а гледайте да възприемате и да преработвате — моля ви да сторите това във ваш собствен интерес, в интереса на страната ви и в общоевропейски интерес, което на второ място се старая да ви втълпя. Та на второ място масонската идея никога не е била аполитична, по никое време, тя не би могла да бъде аполитична и дори ако се е смятала за такава, тя се е самоизлъгвала относно своята същина. Какво сме ние? Строители и общи работници на един градеж. Целта на всинца ни е да постигнем най-доброто за общността — основния закон на побратимяването. А кое е най-доброто, какъв е този градеж? Една постройка на обществото по правилата на изкуството, усъвършенстването на човечеството, новият Ерусалим. Може ли тук собствено да става дума за политичност или аполитичност? Общественият проблем, проблемът за съвременното съществуване сам по себе си е политика, целият изтъкан от политика, нищо друго освен политика. Който му се посвети — а не заслужава името човек, който се откаже от това посвещение, — той принадлежи на политиката, на вътрешната, както и на външната, той разбира, че изкуството на свободния зидар е изкуство на управление…
— На управление…
— … и че илюминатистичното масонство е познавало регентската степен…
— Много добре, господин Сетембрини. Изкуство на управление, регентска степен, това ми харесва. Но кажете ми само едно: християни ли сте вие всичките във вашата ложа?
— Perche?[56]
— Извинете, ще задам въпроса другояче, по-общо и по-просто. Вярвате ли в бога?
— Ще ви отговоря. Защо питате?
— Не желаех току-що да ви изкушавам, но има една библейска история, където някой изкушава господа с някаква римска монета и получава отговор, че трябва да се отдава кесаревото кесарю и божието богу. Струва ми се: този начин на разграничаване изтъква разликата между политичното и аполитичното. Ако има бог, има и тази разлика. Вярват ли франкмасоните в бога?
— Задължих се да ви отговоря. Вие говорите за едно единство, за чието осъществяване се работи, но което, за съжаление на всички добри люде, още не съществува. Световният съюз на франкмасоните не съществува. Осъществи ли се той — а аз повтарям, за това велико дело се работи с възможното тихо усърдие, — без съмнение и неговото религиозно изповедание ще бъде единно и то ще гласи: „Ecrasez l’infame!“[57]
— Задължително? Не би било веротърпимо.
— Едва ли сте дорасли за проблема на търпимостта, инженере. Все пак запомнете добре, че търпимостта се превръща в престъпление, когато се отнася до злото.
— Бог ли е злото?
— Метафизиката е злото. Тъй като за нищо друго не я бива, освен да приспива усърдието, което трябва да насочим към строежа на обществения храм. И ето как преди едно поколение ложата на Великия Ориент във Франция даде пример, като изличи името на бога от всичките си книжа. Ние италианците последвахме този пример…
— Колко католически!
— Искате да кажете…
— Колко безмерно католически намирам това: да се изличи богът!
— Искате да изтъкнете…
— … нищо особено, господин Сетембрини. Не обръщайте толкова внимание на моите брътвежи. Но в този момент ми се стори, че в атеизма има нещо свръхкатолическо и че изличават бога само заради възможността да бъдат още по-добри католици.
Ако на това отгоре господин Сетембрини остави да настъпи пауза, ясно бе, че го стори единствено от педагогическа сдържаност. Той отговори след подобаващо мълчание:
— Инженере, желанието да смущавам и обиждам вашия протестантизъм е далеч от мен. Ние говорехме за търпимост… Излишно е да подчертавам, че към протестантизма изпитвам нещо повече от търпимост, че се отнасям с най-дълбоко възхищение към него като исторически опонент против задушаването на съвестта. Откритието на книгопечатането и реформацията са и остават двете най-възвишени заслуги, с които Средна Европа е задължила човечеството. Няма съмнение. Ала след всичко, което току-що изтъкнахме, не се съмнявам, че ще ме разберете от една дума, ако подчертая, че това е само едната страна на въпроса и че той има и друга. Протестантизмът съдържа елементи… Самата личност на вашия реформатор е съдържала елементи… Мисля за елементите на блажения покой и на хипнотичното вглъбяване, които не са европейски, които са чужди и враждебни на жизнения закон на този дееспособен континент. Я се взрете малко в този ваш Лутер. Поразгледайте неговите портрети, младежките и по-късните. Що за череп е това, какви скули и какво странно разположение на очите! Приятелю мой, това е Азия! Бих се учудил, ако тук са нямали пръст вендско-славянско-сарматски елементи и ако поради тази причина могъщата фигура — това никой не може да отрече, — могъщата фигура на този мъж не е натегнала съдбоносно върху едното от двете блюда на везните, които застрашително се колебаят във вашата страна — ако той не е хвърлил ужасното си бреме в едното, източното, блюдо, поради което западното и до ден-днешен се надига към небето…
От хуманистичния пулт до прозорчето, където бе стоял дотогава, господин Сетембрини пристъпи към кръглата маса с водната гарафа, за да дойде по-близко до своя ученик, който седеше на леглото без облегало до стената, подпрял лакът на коляното и брада в ръката си.
— Caro! — каза господин Сетембрини. — Caro amiico![58] Предстоят решения от неоценимо значение за щастието и бъдещето на Европа и те ще бъдат отредени на вашата страна, тях ще трябва да вземат в душите си вашите люде. Вашата страна, разположена между Изтока и Запада, ще трябва да се реши окончателно и съзнателно между двете сфери, които се борят за нея. Вие сте млад, вие ще вземете участие в това решение, вие сте призван да му повлияете. Затова нека благословим съдбата, която ви запокити в тия ужасни предели, по същевременно ми създаде възможност — чрез моето толкова неопитно, не толкова безсилно слово да упражня някакво въздействие върху вашата любознателна младост и да й изтъкна отговорността, която тя… която вашата страна носи пред лицето на цивилизацията…
Ханс Касторп седеше, обхванал с пестник брадата си. Той погледна навън през мансардния прозорец, а в простите му сини очи се четеше известно упорство. Той мълчеше.
— Вие мълчите — рече господин Сетембрини развълнуван. — Вие и вашата страна се загръщате в безусловно мълчание, чиято непроницаемост не позволява да се прецени дълбочината му. Вие не обичате словото или не го притежавате, или го тачите по някакъв неприветлив начин — членоразделният свят не знае и не научава какво е отношението ви към него. Приятелю мой, това е опасно. Езикът сам по себе си е цивилизация… Словото, дори най-противоречивото, е тъй обвързващо… А безсловесността уединява. Предполага се, че ще се опитате да разбиете вашето уединение посредством действия. Вие ще накарате братовчеда Джакомо (господин Сетембрини обикновено наричаше Йоахим за удобство Джакомо), ще накарате братовчед си Джакомо да застане пред вашето мълчание „и двама с могъщи удари той ще убие, а другите там ще побегнат…“.
Тъй като Ханс Касторп взе да се смее, усмихна се и господин Сетембрини, за момента задоволен дори от това въздействие на своите изразителни слова.
— Добре, нека се смеем! — каза той. — За веселие винаги ще ме намерите готов. „Смехът е блясъкът на душата“ — казва един древен мъдрец. Пък и отвлякохме се — стигнахме до неща, които, признавам, се отнасят до трудностите, с които се сблъскват нашите подготвителни работи за създаването на масонския световен съюз, трудности, които именно протестантска Европа ни създава. — И господин Сетембрини продължи разгорещено да изяснява идеята за този световен съюз, който водел наченките си от Унгария и чието желано осъществяване било предопределено да сподоби франкмасонството с решително могъщество в световен мащаб. Той мимоходом показа писма по този въпрос, които бил получил от чуждестранни съюзни големци, едно саморъчно послание от швейцарския Велик майстор, — брата Картие ла Тант, от тридесет и трета степен, и обясни плана, според който смятали да обявят есперантото за световен съюзен език. Неговото усърдие го въздигна до сферата на висшата политика, той отправи погледа си насам и нататък и взе да преценява изгледите, които революционно-републиканската мисъл има и неговото собствено отечество, в Испания, в Португалия. Той между другото спомена, че бил в писмена връзка и с личности, които стояли начело на Великата ложа в португалската монархия. Там несъмнено проблемите назрявали за разрешаване. Нека Ханс Касторп си спомнел за него, когато в най-близко време там долу събитията почнели да се развиват с главоломна скорост. Ханс Касторп обеща да стори това.
Нека се знае, че тези масонски разговори, които се развиха поотделно между питомеца и всеки от двамата му наставници, се бяха състояли още по времето преди завръщането на Йоахим тук горе. Прението, за което тепърва ще разправяме, стана вече в присъствието на Йоахим, девет седмици след неговото пристигане, в началото на октомври, и Ханс Касторп запомни тая среща от игла до конец, защото тогава, когато бяха седнали пред казиното в курорта и пиеха нещо разхладително, Йоахим за първи път му създаде тайни тревоги — тревоги поради оплаквания и явления, които обикновено не дават повод за грижи, касаеше се до болка в гърлото и прегракналост: безобидни оплаквания, които обаче се явиха на младия Касторп в някаква странна светлина — в оная светлина, тъй може да се каже, която му се стори да съзира в дълбините на Йоахимовите очи, тези очи, които винаги бяха кротки и големи, но днес, тъкмо едва днес, бяха придобили някакво неопределимо разширение и задълбочаване със замислен и — нека прибавим особената дума — застрашителен вид заедно с онова поменато вече тихо вътрешно просветление, което съвсем погрешно бихме определили, ако кажехме, че то не се бе харесало на Ханс Касторп — напротив, то дори много му се хареса, само че въпреки това му създаваше грижи. И с една дума, за тия впечатления не може да се разказва освен малко объркано, тъй като самото им естество бе такова.
Що се отнася до разговора, до препирнята — естествено една препирня между Нафта и Сетембрини, — това бе отделен въпрос, който стоеше само в случайна връзка с неотдавнашните разправии относно масонството. Освен братовчедите тук бяха и Ферге и Везал, и участието бе всеобщо, макар че не всички бяха дорасли за тоя предмет — господин Ферге например съвсем не. Но един спор, който се води така, като че ли става дума за смърт или живот, ала при това с остроумие и финес, като че ли не става дума за смърт или живот, а само за едно елегантно съревнование — а тъй се развиваха всички спорове между Сетембрини и Нафта, — такъв един спор безусловно и сам по себе си е интересен за слушане, дори за оня, който малко отбира от него и само неясно проумява неговото значение. Дори съвсем непознати, седнали наблизо, се вслушваха с вдигнати вежди в словопренията, увлечени от пламенността и красотата на диалога.
Беше, както казахме, пред казиното, следобед, след чая. Четиримата пансионери от „Бергхоф“ бяха срещнали Сетембрини там, а случайно се бе присъединил и Нафта. Те всички бяха насядали около една метална масичка пред различни разредени със сода питиета, анизет и вермут. Нафта, който бе решил да се навечеря, си бе поръчал вино и кейк, което очевидно му спомняше пансионерските времена; Йоахим разквасваше болното си гърло час по час с естествена лимонада, която бе поръчал силна и кисела, защото стягала и го облекчавала, а Сетембрини пиеше някаква озахарена вода, но през сламка и по такъв деликатно апетитен начин, сякаш всмуква най-скъпоценното разхладително. Той се шегуваше:
— Какво чувам, инженере? Какви слухове достигат до ушите ми? Вашата Беатриче се завръща? Вашата водителка през деветте кръгови сфери на рая? Е, нека се надяваме, че и тогава няма съвсем да пренебрегнете водещата приятелска ръка на вашия Вергилий! Нашият еклесиаст тук ще ви потвърди, че светът на medio evo[59] не е комплектен, ако на францисканската мистика липсва познавателният контраполюс на Тома Аквински.
Разсмяха се на толкова много шеговита начетеност, а Ханс Касторп, също засмян, вдигна чашата си с вермут срещу „своя Вергилий“. Едва ли обаче е за вярване всичко това, което се разрази през последвалия час в една безкрайна идейна вражда поради макар и многословното, но всъщност напълно безобидно изказване на господин Сетембрини. Тъй като Нафта, естествено донякъде предизвикан, веднага премина към нападение и се нахвърли върху латинския поет, когото, както бе известно, Сетембрини боготвореше и дори поставяше над Омир, докато Нафта вече многократно се бе отнасял с крайно пренебрежение към него, както и изобщо към латинската поезия — и тъкмо затова и сега се възползва незабавно и злобно от представилия му се случай. Великият Данте бил платил крайно великодушно данък на своето време, каза той, когато се бил отнесъл тъй почтително към този посредствен стихоплетец и му определил толкова голяма роля в своята поема, макар че господин Лодовико придавал на тази роля едно прекалено франкмасонско значение. Какво ли пък представлявал този придворен лауреат и блюдолизец на юлианския дом, този столичен литератор и разкошен вития без искра продуктивност, чиято душа, доколкото бил имал такава, била купена на старо и който не бил никакъв поет, а някакъв французин с августейша перука е дълги къдри!
Господин Сетембрини не се усъмни, че преждеговорившият щял да намери средства и пътища да съгласува презрението си към разцвета на римската цивилизация със своята служба на преподавател по латински. Но било, изглежда, необходимо да му се изтъкне тежкото противоречие, в което с тия преценки изпадал по отношение на любимите си векове, които не само не били презирали Вергилий, а по един примитивен начин били признали величието му, като го превърнали в някакъв велемъдър вълшебник.
Съвсем напусто, отвърна Нафта, господин Сетембрини викал на помощ простодушието на ония отколешни времена, наложилото се простодушие, което все още черпело творчески сили от демонизацията на вече преодолени учения. Между впрочем отците на новата църква не се уморявали да предвардват от лъжите на старите философи и поети, особено загрижени да не се опетняват с пищното красноречие на Вергилий, и днес, когато отново една епоха залязвала и изгрявало пролетарското утро, часът бил действително благоприятен, за да се споделят чувствата им! И за да не останел господин Сетембрини без отговор й по тая точка, нека имал пред вид, че той, говорившият, упражнявал незначителното си гражданско занятие, за което имал добрината да му намекне, с всичката необходима reservatio mentalis[60] и че не без ирония се бил включил в едно класическо реторично възпитателно заведение, на което един сангвиник в най-добрия случай би отредил още само няколко десетилетия живот.
— Вие — извика господин Сетембрини, — вие изучавахте с пот и кръв тия стари поети и философи, опитахте се да си присвоите тяхното скъпоценно наследство, както използвахте материала от античните сгради за вашите молитвени домове! Защото добре чувствахте, че със собствените сили на пролетарската си душа не ще смогнете да създадете нови форми в изкуството и се надявахте да победите древността с нейните собствени оръжия. Тъй ще бъде отново, тъй ще бъде завинаги! Вашата недодялана незрелост ще трябва да се поучава от това, към което искате да внушите, у вас самите и у другите, презрение; тъй като без образование не ще устоите пред лицето на човечеството, а има само едно образование: онова, което вие наричате буржоазно и което е човешкото. — Въпрос на десетилетия — краят на хуманистичния възпитателен принцип? Само учтивостта възпря господин Сетембрини да избухне в колкото безгрижен, толкова и подигравателен смях. Една Европа, която умее да пази своето вековечно наследство, с пълно спокойствие щяла да премине към дневния ред на мъдростта на класицизма, без да обръща внимание на пролетарски откровения, в които тук-таме някои благоволявали да изпадат.
Що се отнасяло до дневния ред, подхвърли язвително Нафта, господин Сетембрини, изглежда, не бил достатъчно добре осведомен. На дневен ред стоял именно въпросът, който той, Сетембрини, благоволил да сметне за разрешен: въпросът дали средиземноморската класически-хуманистична традиция е достояние на цялото човечество, следователно човешки-вековечна, или в най-добрия случай е била духовна форма и притежание на една епоха, буржоазно-либералната, и щяла да погине заедно с нея. Разрешаването на този въпрос било задача на историята и във всеки случай било препоръчително за господин Сетембрини да не смята за толкова сигурно, че решението ще бъде в полза на неговия латински консерватизъм.
От страна на дребния Нафта бе особено безсрамие да нарече консерватор господин Сетембрини, този отявлен служител на прогреса. Всички схванаха това по този начин, а с особена горчивина естествено засегнатият, който възбудено се зае да засуква извитите си мустаци и докато търсеше какъв противоудар да нанесе, предостави на врага си време за допълнителни нападки срещу класическия образователен идеал, реторично-литературния дух на европейската училищна и възпитателна система и нейната граматично-формална ипохондрия, която не била нищо друго освен инструмент в интереса на буржоазното класово господство и която отдавна била станала за посмешище в очите на народа. Човек трудно можел да си представи с какъв здрав хумор народът осмива нашите докторски титли, цялото наше производство на образовани мандарини и държавното народно училище, този инструмент на буржоазната класова диктатура, с който се подхранват илюзиите, че народното образование е една разводнена подготовка на учени кадри. Онова образование и възпитание, от което народът се нуждаел за борбата си срещу прогнилата буржоазна империя, той отдавна бил съумял да открие вън от задължителните учебни заведения и чисто и просто било вече публична тайна, че изобщо училищата от сегашния тип, които се били развили от манастирските школи на Средновековието, представлявали смешен, посипан с нафталин анахронизъм, така че никой на тоя свят не дължал вече на училището истинското си образование и свободното, достъпно образование чрез публични лекции, изложби, кина и тъй нататък далече превъзхождало всяко школско преподаване.
Господин Сетембрини му отговори: в смесицата от революция и мракобесие, с която Нафта бил уж угостил слушателите си, преобладавала обскурантическата съставка със съмнителен привкус. Одобрението, което предизвиквала неговата грижа за просвещението на народа, се накърнявало от опасението, че тук по-скоро господства една инстинктивна склонност да се прихлупи народът и светът под мрака на неграмотността.
Нафта се усмихна. Неграмотност! Сетембрини сигурно смятал, че е произнесъл най-страхотната дума, че е показал главата на Горгона, убеден, че всеки задължително ще пребледнее. Той, Нафта, съжалявал, че ще трябва да предизвика разочарование у събеседника си, защото страхът на хуманистите от понятието неграмотност чисто и просто го развеселявал. Човек трябвало да бъде ренесансов литератор, преструванко, италиански стилист от седемнайсетия век, подражател на Марино, клоун на estilo culto[61], за да приписва на дисциплините на четмото и писмото такова прекалено възпитателно значение, та да си представлява, че там, където липсват тия знания, трябва да цари духовен мрак. Дали господин Сетембрини си спомнял, че най-големият поет на Средновековието, Волфрам фон Ешенбах, е бил неграмотен? По него време в Германия се е считало за позорно да пращат на училище момче, което не се готвело нарочно да става духовник, и това благородническо-народностно презрение към словесните изкуства винаги е било съществен белег на тогавашната епоха — докато литераторът, този истински син на хуманизма и буржоазията, вярно, знаел да чете и пише, което благородникът, военният и народът не знаели или само зле знаели — но, за бога, освен това той нищо повече не знаел и не разбирал, а все още бил един латинизиран ветрогон, който владеел красноречието и предоставял на почтените люде да се занимават с живота — ето защо и неговата политика не е нищо друго освен ветрогонство, тоест изпълнена с реторика и художествена литература, което на партиен език се нарича радикализъм и демокрация — и тъй нататък, и тъй нататък!
След което дойде ред на господин Сетембрини! Прекалено дръзко, викна той, изтъквал другият своя вкус към разпаленото варварство на известни епохи, като се подигравал на любовта към литературните форми, без които, разбира се, никаква човечност не била възможна и мислима — безспорно никога и навеки веков. Изискаността? Само човеконенавистничеството би могло да нарече човечна безсловесността, тази сурова и няма предметност. Изискаността по-скоро била белег за известен аристократичен лукс, за една generosita[62], която се изявява с това, че придава на формата една човешка, независима от съдържанието собствена стойност — култът към красноречието като изкуство заради самото изкуство, това наследство на гръко-римската цивилизация, което хуманистите, тези uomini letterati[63], възвърнали според силите си на тъй наречените Латински страни и което било източникът на всеки по-нататъшен и съдържателен идеализъм, също и на политическия идеализъм.
— Да, господине! Това, което искате да очерните като раздяла между словото и живота, не е нищо друго освен едно по-висше единство в короната на красотата и аз не се боя на коя страна ще се определи великодушната младеж в спор, където трябва да се избира между литература и варварство.
Ханс Касторп, чието внимание само наполовина бе привлечено от разговора, защото го занимаваше личността на насрещния воин и застъпник на благородната същина на нещата или по-скоро особеният, нов израз на очите му, се сепна малко, тъй като се чувстваше призован и предизвикан от последните думи на господин Сетембрини, но после придаде същия израз на лицето си както тогава, когато Сетембрини тържествено се бе опитал да го принуди към избор между „Изтока и Запада“ — един израз, пълен с безучастие и упоритост, — и замълча. А те двамата докараха до връхна точка всичко, което се бе оказало необходимо за спора, и ожесточено враждуваха около крайни алтернативи за избор, докато нему му се струваше, че това, което точно може да се определи като човечно или хуманно, трябва да се намира някъде помежду спорните нетърпимости, между красноречивия хуманизъм и безграмотното варварство. Но той не обели зъб, за да не разпали още повече духовете, и се задоволи, загърнат в своето безучастие, да ги гледа как се увличат все повече и повече и взаимно се поощряват да се разпростират надълго и нашироко, след като Сетембрини бе дал повода със своята малка шега за латинеца Вергилий.
Той още не отстъпваше думата, въздигаше я, караше я да триумфира. Той се обяви за бранител на литературния гений, преклони се пред историята на писмеността от момента, когато за първи път човекът, за да осигури траен паметник на знанията и чувствата си, бил издълбал върху камък някакви писмени знаци. Той разказа за египетския бог Тот, с когото бил идентичен тъй нареченият трикратно по-велик Хермес на елинизма и когото почитали като откривател на писмеността, покровител на библиотеките и вдъхновител на всички духовни стремления. Със своето слово той се преклони пред този трисмегист, тоест трикратно по-велик хуманистичен Хермес, майсторът на школите по гимнастика, комуто човечеството дължало великия дар на литературното слово, на състезателната реторика, и по този начин даде повод на Ханс Касторп за една забележка: тогава този египтянин очевидно е бил и политик и в по-голям стил е играл същата роля като господин Брунето Латини, който специално обучил флорентинците и ги научил да говорят, както и на изкуството да ръководят своята република по правилата на политиката — на което Нафта възрази, че господин Сетембрини послъгвал и му предал един доста зализан образ на този Тот-Трисмегистос. Тъй като това било по-скоро едно божество на маймуната, луната и душите, един павиан с лунен сърп на главата си и под името Хермес преди всичко бог на смъртта и мъртъвците: укротителят и водачът на душите, който още по времето на късната античност бил провъзгласен за свръхвълшебник, а през кабалистичното Средновековие станал баща на херметическата алхимия.
Какво, какво? В ковачницата на Хансовите размисли и представи бе настъпила страшна неразбория. Ето я наметнатата със синя мантия смърт като хуманистичен ретор; а погледнеше ли човек малко по-отблизо педагогическия бог на литературата и приятел на човечеството, вместо него се мъдреше някаква маймунска мутра със знака на нощта и магьосничеството на челото… Той махна с ръка, за да се отбрани, а после закри с нея очите си. Ала всред мрака, където се бе спасил от объркването, се разнесе гласът на Сетембрини, който продължи да възхвалява литературата. Не само умозрителните, но и дейните величия във всички епохи били свързани с нея, извика той и спомена Александър, Цезар, Наполеон, назова прусака Фридрих и други герои, дори Ласал и Молтке. Той не възрази, когато Нафта го закара чак в Китай, където господствало най-карикатурното боготворение на азбуката, което някога било достигано, и където човек ставал генерал-фелдмаршал, ако можел да изпише с туш всичките четиридесет хиляди словни знака, което сигурно било напълно по сърцето на един хуманист.
Той, Нафта, този клет присмехулко, много добре знаел, че не се касаело до туширане, а до литературата като импулс на човечеството, до нейния дух, който изобщо представлявал духа — чудото на съчетанието между анализ и форма. Този дух пробудил проникновението във всичко човешко, той предизвикал омаломощаването и унищожението на глупавите стойностни преценки и убеждения, той станал причина за морализирането, облагородяването и усъвършенстването на човешкия род. Създавайки изключителна морална изтънченост и чувствителност, той, без да фанатизира никого, приучил същевременно хората на съмнение, правда и търпимост. Пречистващото, освещаващото въздействие на литературата, унищожението на страстите посредством познанието и словото, литературата като път към разбирателство, опрощение и любов, спасителното могъщество на езика, литературният дух като най-благородната проява изобщо на човешкия дух, литераторът като съвършен човек, като светец — в този блестящ тон се разви апологетичното венцехваление на господин Сетембрини. Ах, но и неговият противник не бе вързан в устата; той съумя да разбие това предълго алилуя с опасни, блестящи възражения, като се обяви за позицията на съхранението и на живота против духа на разложението, който се прикривал зад оная серафимска фарисейщина. Чудотворното съчетание, за което тремолирал господин Сетембрини, добави той сега, не се свеждало до нищо друго освен до измама и фокусничество, тъй като формата, с която литературният дух се перчел, че свързва с принципа на изследването и селективността, била само една привидна и лъжлива форма, а не истинска, развърната, естествена форма, никаква жизнена форма. Вярно, тъй нареченият усъвършенствател на човечеството говорел нещо си за пречистване и освещаване, но в действителност целта му била да се скопи и обезкърви животът; да-да, този дух и неговата ревностна теория осквернявали живота, а който желаел да унищожи страстите, той желаел небитието — чистото небитие, чисто, разбира се, защото фактически „чист“ бил единственият атрибут, който в края на краищата можел да се приложи към небитието. Тук обаче господин Сетембрини, литераторът, се показвал направо такъв, какъвто бил, тоест като човек на прогреса, на либерализма и на буржоазната революция. Защото прогресът бил чист нихилизъм, а либералният буржоа всъщност бил човек на небитието и на дявола, да, той отричал бога, отричал консервативно и позитивно абсолютното, като се кълнял в дяволски антиабсолютното и се смятал за кой знае колко благочестив със своя пацифизъм на смъртта. Той обаче нищо по-малко не бил от благочестив, а бил един архипрестъпник по отношение на живота, пред чиято инквизиция и средновековен таен съд заслужавал да бъде привлечен и изтезаван — и тъй нататък.
Тъй Нафта умело се залавяше за същественото, превръщаше венцехвалението в дяволска работа, а себе си представяше като въплъщение на строго съхраняваната любов, тъй че отново стана направо невъзможно да се различи къде е богът и къде е дяволът, къде е смъртта и къде е животът. Едва ли някой ще се усъмни в твърдението ни, че неговият противник бе мъж на място, за да му даде един заслужен отговор, който бе превъзходен; в замяна на това той получи един не по-малко отличен отговор, след което някое и друго време словопренията продължиха по този начин и разговорът се въртеше все около поменатите вече разисквания. Но Ханс Касторп престана да ги слуша, защото Йоахим междувременно бе казал, че положително бил вдигнал температура от някаква настинка, но не знаел какво да прави, след като тук простудата била нещо съвсем недопустимо. Двамата противници не обърнаха внимание на тая забележка, но Ханс Касторп, както посочихме, бе се загледал с угрижени очи в братовчед си и затова се вдигна заедно с него тъкмо посред една реплика, без да го бе много грижа дали останалата публика, състояща се от Ферге и Везал, ще осигури един достатъчно голям педагогически импулс за продължаване на състезанието.
Пътем те с Йоахим се разбраха, че ще трябва — що се отнася до простудата и гърлобола му — да минат по установения служебен ред — да кажат на масажиста да осведоми старшата сестра, след което сигурно ще се загрижат за болния. Така и сториха. Още същия ден, веднага след вечерята, Адриатика почука на вратата на Йоахим тъкмо когато и Ханс Касторп бе в стаята му, и с креслив глас се осведоми за желанията и оплакванията на младия офицер. „Болка в гърлото? Прегракналост? — повтори тя. — Какви са тия фокуси, мой човек?“ И тя направи опит да го погледне проницателно в очите, при което не у Йоахим бе причината, задето продължителната среща между погледите им не се състоя: нейният поглед не удържа и се отклони. Интересно, но тя винаги държеше на това вглеждане в очите на пациентите, ако и от опит да би трябвало да знае, че не й се удава да проведе това начинание! С помощта на нещо като металическа обувалка, която извади от чантичката на колана си, тя разгледа гърлото на пациента, при което Ханс Касторп трябваше да й свети с лампата от нощната масичка. Докато, изправена на пръсти, се взираше от едната и от другата страна в мъжеца на Йоахим, тя рече:
— Я ми кажете, уважаеми мой човек, задавяли ли сте се някога?
Какъв отговор можеше да се даде на това? В момента, докато още го преглеждаше, изобщо нямаше възможност да отговаря, но и след като бе го оставила, той пак не можа нищо да измисли. Естествено бе се задавял някой и друг път през живота си, при ядене и пиене; но това всекиму се случва и не можеше да има отношение към нейния въпрос. Той каза: „Как така?“ Не можел да си спомни кога му се е случвало последния път подобно нещо.
Е, добре; това било просто някакво хрумване от нейна страна. Той, значи, се бил простудил, каза тя за най-голямо учудване на братовчедите, тъй като иначе думата простуда бе абсолютно недопустима тук, в тоя санаториум. За по-подробно изследване на гърлото щяло евентуално да стане нужда от ларингологическото огледало на придворния съветник. Преди да си отиде, тя остави формаминт и един бинт с мушама за съгреваещ компрес за през нощта; Йоахим приложи и едното, и другото, каза, че почувствал чувствително облекчение от тях и продължи да ги прилага, още повече, че прегракналостта не искаше да се проясни, тя дори още повече се засили през следващите дни, макар че болките в гърлото навремени почти не се обаждаха.
Между впрочем температурата му поради простуда бе чисто внушение. Обективното заключение бе обикновеното — именно това, което заедно с резултатите от прегледите на придворния съветник бе приковало тук славния Йоахим за кратко допълнително лечение, преди отново да може да се затече към своето знаме. Октомврийският срок бе отминал тихомълком. Никой не обели зъб по този въпрос, нито придворният съветник, нито братовчедите помежду си: мълчаливи, със сведени очи, те чисто и просто не го и споменаха. След това, което при месечния преглед Беренс продиктува на своя поспешник-душевед и което показа фотографската плака, бе от ясно по-ясно, че засега би могло да става дума само за някакво съвсем безумно самоволно отпътуване, докато този път работата се свеждаше до едно: да се издържи с желязна самодисциплина на режима тук горе, докато се постигне окончателна закаленост против всяко време там долу — за службата в равнината и за изпълнение на войнишката клетва.
Това бе валидната парола, с която всички мълком се бяха съгласили. Но истината изглеждаше другояче: единият не бе съвсем сигурен, че другият в дълбините на душата си вярва на тази парола, и когато двамата свеждаха очи, то ставаше именно поради това съмнение и никога не ставаше, ако преди това очите им не бяха се срещнали. Това обаче често се случваше след събеседването върху литературата, когато Ханс Касторп за първи път забеляза невижданата дотогава светлина в дъното на Йоахимовите очи, както и своеобразния „застрашителен“ израз в тях. То се случи особено веднъж на трапезата: именно когато прегракналият Йоахим неволно изключително зле се задави и почти не можеше да си поеме дъх. Та тогава, когато Йоахим се давеше зад салфетката си, а госпожа Магнус, неговата съседка, съгласно някаква стара практика го тупаше по гърба, очите им се срещнаха по начин, който смути Ханс Касторп по-ужасно от самата злополука, която естествено всякого можеше да сполети; тогава Йоахим затвори очи и притиснал салфетката до устата си, напусна масата и залата, за да се изкашля вънка на воля.
Усмихнат, ако и още малко бледен, той се върна след десетина минути, промълви някакво извинение за предизвиканото смущение и продължи участието си в свръхобилната вечеря; после никому не дойде на ум да се върне на толкова обикновения инцидент дори само с някоя забележка. Ала когато няколко дни по-късно, този път не при вечерята, а при пищната втора закуска преди обеда, се случи същото, впрочем без да се срещнат очите, поне не очите на братовчедите, защото Ханс Касторп, наведен над чинията си, се хранеше, уж нищо не забелязал — този път, след раздигането на масата, все пак се наложи да се поразговорят за случката и Йоахим се разгълча по адрес на оная проклетница Милендонк, която със своя ни в клин, ни в ръкав зададен въпрос му пуснала една муха, омагьосала го и му внушила тая работа, дявол да я вземе. Да, очевидно се касаело до внушение, каза Ханс Касторп — забавна констатация въпреки цялата неприятност. А Йоахим, след като вече бяха назовали по име цялата работа, посем сега се опълчваше успешно срещу въпросното магьосничество, внимаваше при яденето и не се задавяше повече, отколкото в края на краищата други, неомагьосани люде; това му се случи отново едва след деветдесет дни, но за тоя случай не заслужаваше и да се говори.
И все пак повикаха го при Радамант по никое време и без да му бе дошъл редът. Старшата сестра го бе записала и едва ли бе постъпила глупаво; щом като в санаториума имаше ларингологическо огледало, достатъчно сериозен повод да извадят от шкафа този хитроумно измислен инструмент бе упоритата прегракналост, която понякога по цели часове се израждаше в истинска афония, както и гърлоболът, който винаги се обаждаше, когато Йоахим пропуснеше да омекоти гърлото си със средства, предизвикващи отделяне на слюнка — да не говорим за това, че ако Йоахим сега се задавяше нормално рядко, то се дължеше само на голямата предпазливост, която прилагаше при яденето и която редовно го караше последен да става от масата.
Придворният съветник, значи, дълго време се бе взирал със своето светещо и отразяващо огледало дълбоко в гърлото на Йоахим, след което пациентът, съгласно изричното желание на Ханс Касторп, се озова на балкона му, за да докладва. Процедурата била доста мъчителна и гъделичкаща, съобщи той почти шепнешком, защото тъкмо бе времето за главното режимно лежане и разговорите бяха забранени, и накрай Беренс му издрънкал сума работи за някакъв възпалителен процес и казал, че всеки ден трябвало да му мажат гърлото, още утре щели да почнат да го изгарят, трябвало обаче преди това да приготвят лекарството. Значи, възпалителен процес и изгаряне. Ханс Касторп, чиято глава бе пълна с мисловни асоциации, които стигаха докъде ли не и се разпростираха дори до хромия портиер и до оная дама, която цяла седмица се бе държала за ухото и въпреки това успяха да я успокоят, имаше още някои въпроси на устните си, но се въздържа, а реши да ги зададе между четири очи на придворния съветник и се задоволи да изрази пред Йоахим своето задоволство, че тая неприятна история вече се намирала под съответен контрол и че лично придворният съветник я бил взел в своите ръце. Той бил истински мъжага и щял да се справи с нея. На което Йоахим кимна, без да го погледне, извърна се и премина в своята балконска лоджия.
Какво стана с откровения Йоахим? През последните дни очите му бяха станали тъй несигурни и плахи. Неотдавна старшата сестра Милендонк бе пропаднала, когато се бе опитала да проникне в неговия кротък тъмен поглед, но ако сега отново би опитала щастието си, човек наистина не можеше да бъде сигурен как щяха да се развият работите. Във всеки случай Йоахим отбягваше такива размени на погледи и ако въпреки това очите им се срещаха (защото Ханс Касторп често се вглеждаше в него), никой не се чувстваше от това по-добре. Ханс Касторп остана угрижен на балкона си, подсторван от неотразимото изкушение незабавно да накара шефа да му даде обяснение. Ала това не бе възможно, защото Йоахим щеше да го чуе, че става, така че се наложи едно отлагане, с оглед да се докопа до Беренс в течение на следобеда.
Но такъв случай не се представи. Странно! Не можа и не можа да се случи така, че да хване придворния съветник, и то нито нея вечер, нито през двата последвали дни. Естествено и Йоахим се яви като пречка, защото той нищо не биваше да разбере, но то не стигаше, за да се обясни защо разговорът не можа да се състои и защо Радамант по никой начин не можа да бъде засечен. Ханс Касторп го търсеше и разпитваше за него по целия санаториум, отправяха го ту тук, ту там, където сигурно щял да го намери, но все не го заварваше вече на посоченото място. Беренс се яви на един обед, но бе седнал далеч, на „лошата руска маса“, и изчезна преди десерта. На няколко пъти Ханс Касторп вече смяташе, че го е хванал за пеша, забелязвал го бе спрян на стълбите и по коридорите в разговор с Кроковски, със старшата сестра или някой пациент и го задебваше. Но отклонеше ли за момент поглед, Беренс потъваше вдън земя.
Едва на четвъртия ден той стигна до целта си. От балкона си видя, че следеният дава в парка някакви напътствия на градинаря, отхвърли бързо завивките и изтича надолу. Придворният съветник току-що се бе понесъл с издаден напред врат към квартирата си. Ханс Касторп хукна и дори си позволи да извика, но не го чуха. Накрай, стигнал задъхан, той успя да накара своя човек да спре.
— Какво търсите тука! — нахока го придворният съветник и очите му още повече изпъкнаха. — Трябва ли да ви връчат специален екземпляр от правилника за вътрешния ред? Доколкото знам, сега е време за лежане. Вашата крива и вашата снимка не ви създават някое особено право да играете ролята на свободен барон. Би трябвало тук някъде да поставя за плашило един идол със задача да намушква всички, които между два и четири часа се отдават на разпътствие в парка! Какво искате собствено?
— Господин придворен съветник, трябва на всяка цена да поговоря за минута с вас!
— Отдавна съм забелязал, че ви е влязла такава муха в главата. Ами че вие ме преследвате, сякаш съм някаква жена или бог знае какъв предмет за удоволствие. Какво искате от мене?
— Касае се само до моя братовчед, господин придворен съветник, прощавайте! Сега го мажат… Убеден съм, че с това работата е наред. Нали се отнася до нещо безобидно — само този въпрос си позволявам да ви задам.
— На вас ви се ще всичко да е все безобидно, Касторп, такъв сте си вие. Случва се понякога да не страните и от небезобидни неща, но тогава се отнасяте към тях, като че ли са безобидни и с това смятате, че ставате много приятен пред бога и хората. Вие сте един своего рода страхливец и лицемер, човече, и ако вашият братовчед ви нарича цивилен, това все още е много леко изразено.
— И така да бъде, господин придворен съветник. Естествено слабостите на моя характер са вън от всяко съмнение. Но тъй като именно те са вън от съмнение, аз от три дни насам искам да ви помоля за нещо друго, само за едно…
— Да ви сервирам нещата възможно приятно подсладени и в най-розова светлина! Вие ме безпокоите и ми дотягате, за да укрепя вашето проклето лицемерие, та да спите като невинно агънце, докато други хора бодърстват и ги брули вятърът.
— Но, господин придворен съветник, вие сте извънредно строг към мене. Аз, напротив, исках…
— Да, строгостта е нещо, което ни най-малко не ви приляга. Виж, братовчед ви е друг човек, замесен от съвсем друго тесто. Той знае какво е положението. Знае и мълчи, разбирате ли ме? Той не дърпа хората за пешовете, за да му разправят бабини деветини и безобидни приказчици. Той знаеше какво върши и какво рискува и е един левент, който знае как да се държи и как да си събира устата — чисто мъжко изкуство, но за съжаление неприсъщо на такива двуноги бегълци от неприятностите като вас. Но едно ще ви кажа, Касторп, ако вземете тук да ми разигравате сцени, ако се разпискате, ако се отдадете на цивилните си чувства, веднага ще ви изхвърля. Защото тук трябва да си говорим като мъже, разбирате ли ме?
Ханс Касторп замълча. Той измени цвета си, стана на петна. Беше твърде бакъреночервен, за да пребледнее съвсем. Най-сетне каза с трепкащи устни:
— Благодаря много, господин таен съветник. Сега и на мен работата ми е ясна, защото предполагам, че вие не бихте ми говорили тъй — как да кажа — тъй тържествено, ако положението на Йоахим не беше толкова сериозно. Аз ни най-малко не съм привърженик на сцени и писъци, в това си обвинение не бяхте прав. А стане ли нужда от дискретност, там вече може напълно да разчитате на мен, това смятам, че мога да ви гарантирам.
— Обичате ли братовчед си, Ханс Касторп? — попита придворният съветник, като внезапно хвана ръката на младия човек и го погледна изотдолу със своите сини, беломиглести, кървясали, изпъкнали очи.
— Какво да ви кажа, господин съветник. Толкова близък роднина, такъв добър приятел, пък и другар тук горе. — Ханс Касторп кратко изхлипа и стъпи с единия си крак на пръсти, като изнесе петата навън.
Придворният съветник побърза да пусне ръката му.
— Е, тогава бъдете мил с него тия шест до осем седмици — каза той. — Предоставете се на вашата вродена безобидност, това ще му е най-приятно. А и аз съм тук, и то за да докарам цялата работа до една възможно джентълменска и комфортна развръзка.
— Ларинксът, нали? — каза Касторп, като кимна към придворния съветник.
— Laringea[64] — потвърди Беренс. — Бързо развиващо се разрушение. А много лошо е вече и състоянието на трахейната лигавица. Възможно е командните викове по време на службата да са предизвикали там locus minoris resistentiae[65]. Но винаги трябва да сме готови за такива диверсии. Малко изгледи, момчето ми; всъщност май че съвсем никакви. Естествено ще опитаме всичко, което е добро и струва пари.
— Майката… — каза Ханс Касторп.
— По-късно, по-късно. Има време. Вземете грижата с такт и добър вкус да я подготвите постепенно. А сега си вървете на поста. Той ще забележи отсъствието ви. И сигурно ще му е неприятно, ако узнае, че водим зад гърба му разговор за него.
Йоахим всеки ден отиваше да го мажат. Есента бе хубава, той често се явяваше в бели панталони и синьо сако, закъснял за яденето поради процедурата — спретнат и стегнат, поздравяваше кратко, едновременно и любезно, и мъжествено, молеше да го извинят за закъснението и сядаше пред блюдото си, което сега нарочно приготвяха за него, тъй като поради опасността от задавяне не получаваше обикновената храна: даваха му супи, кълцани меса и каши. Сътрапезниците скоро бяха разбрали положението. Те отвръщаха на поздрава му с подчертана учтивост и топлота, като го наричаха „господин лейтенанте“. Когато го нямаше, те разпитваха Ханс Касторп, а и от другите маси идваха и задаваха въпроси. Госпожа Щьор пристигаше, кършейки ръце, и най-просташки се вайкаше. Ханс Касторп обаче отговаряше само едносрично, не отричаше сериозността на случая, но до известна степен скриваше истината — от чувство за чест и смятайки, че не бива преждевременно да отписват Йоахим.
Те излизаха заедно на разходка, три пъти дневно извървяваха режимното разстояние, което придворният съветник сега най-точно бе предписал на Йоахим, за да не губи напразно сили. Ханс Касторп се движеше вляво от братовчед си — по-рано те вървяха и така, и иначе, както се случеше, но сега Ханс Касторп се държеше предимно вляво. Те не говореха много, казваха си обикновените неща, които бяха във връзка с ежедневието на санаториума, иначе нищо повече. Върху темата, която стоеше помежду им, нямаше какво да се говори, особено когато се касаеше до хора със затворени характери, които само в краен случай се назовават с кръщелните си имена. Въпреки това навремени нещо се надигаше и вълнуваше в гърдите на цивилния човек Ханс Касторп, което напираше да се излее навън. Но това бе невъзможно. Което болезнено бурно се бе награмадило, отново спадаше и той замълчаваше.
Йоахим вървеше с наведена глава до него. Той се взираше надолу, сякаш разглеждаше земята. Странно нещо: той вървеше, спретнат и приличен, поздравяваше срещаните хора по своя рицарски начин, държеше на външността и на добрия тон както винаги — а принадлежеше на земята. Е, ней принадлежим всички, по-рано или по-късно. Но да бъдеш толкова млад, изпълнен с такова добро, радостно желание да служиш под знамето, и да й принадлежиш толкова скоро, това бе горчиво; още по-горчиво и по-непонятно бе това за знаещия, за вървящия до него Ханс Касторп, отколкото за самия обречен на земята, чието прилично премълчано знание всъщност бе от чисто академично естество, отличаваше се за него с незначителен характер на действителност по начало бе по-малко негова работа, отколкото работа на другите. Фактически нашето умиране е повече работа на тия, които ни преживяват, отколкото на нас самите; защото, дали ще можем да го цитираме, или не, все пак словото на оня остроумен мъдрец е в пълна душевна сила: докато нас ни има, смъртта я няма, а когато смъртта я има, нас ни няма; значи, между нас и смъртта не съществува никаква реална връзка и тя е нещо, което изобщо не засяга нас, а невям в краен случай донякъде света и природата — именно поради което всички същества я гледат с голямо спокойствие, равнодушие, безотговорност и егоистична невинност. Много нещо от тази невинности безотговорност Ханс Касторп откри в личността на Йоахим през тия седмици и разбра, че той всъщност знае, но въпреки всичко не му е трудно да спазва прилично мълчание относно това знание, защото неговите вътрешни връзки с него са само хлабави и теоретични, доколкото би станало дума за някаква тяхна практическа стойност; те бяха направлявани и определяни от едно здраво чувство за благоприличие, което еднакво малко допускаше обсъждането на онова знание, колкото и обсъждането на редица други неприлични функции, за които животът си дава сметка, които го дори обуславят, но не пречат да се спазва добрият тон.
Тъй вървяха те и мълчаха относно непристойните работи на живота и природата. Занемели бяха и доскорошните тъй прочувствени и разярени оплаквания на Йоахим, че е пропуснал маневрите и изобщо службата в равнината. Защо обаче вместо това и въпреки цялата му невинност толкова често в неговите кротки очи се появяваше отново изразът на помътена плахост — оная несигурност, която вероятно би докарала победа за старшата сестра, ако държеше още веднъж да повтори опита си? Беше ли затуй, че усещаше очите си уголемени, а бузите хлътнали? Защото това видимо се очертаваше през тия седмици, много повече, отколкото при завръщането му от равнината, и неговият кафяв тен от ден на ден ставаше по-жълтеникав и заприлича на щавена кожа. Сякаш едно обкръжение му бе дало основания за срам и себепрезрение — обкръжението на господин Албин, което за нищо друго не мислеше, освен как да използва безграничните предимства на безсрамието. Пред що и пред кого се откланяше и прикриваше неговият на времето толкова откровен поглед? Колко странен бе този свян пред живота от страна на земната твар, която допълзява до някоя бърлога, за да свърши там — убедена, че не може да очаква вън всред природата никакво внимание и благоговение към страданията и смъртта си, убедена с право, защото ятото на пърхащите с криле птици не само не почита болния си другар, а с ярост и презрение го накълвава, където свари. Но това е обикновената природа и едно умиление на висша човешка любов изпълваше гърдите на Ханс Касторп, когато съзираше в очите на клетия Йоахим тъмния инстинктивен свян. Той вървеше вляво до него, правеше го нарочно; а тъй като Йоахим бе почнал да пристъпва малко несигурно, подкрепяше го, когато трябваше да се изкачат по някоя наклонена ливада — преодоляваше обичайната им затвореност и го обгръщаше с ръката си, че дори и забравяше после някое и друго време да я свали от раменете на Йоахим, докато този малко ядосано се отърсваше от него и казваше:
— Ама слушай, какво значи това? Приличаме на пияни, както сме се понесли.
Но после дойде момент, когато младият Ханс Касторп видя помътения поглед на Йоахим в съвсем друга светлина и това беше, когато Йоахим получи нареждане да пази леглото — в началото на ноември имаше вече дълбок сняг. По него време именно му бе станало твърде тежко да приема дори само кълцаните меса и кашите, защото всяка втора хапка му отиваше в кривото гърло. Налагаше се преминаването към изключително течна храна и същевременно Беренс предписа постоянен режим на легло за пестене на силите. Беше, значи, в навечерието на този нов режим, последната вечер, когато бе още на крака, когато Ханс Касторп го свари — свари го в разговор с Маруся, безпричинно често смеещата се Маруся с портокаловата кърпичка и външно добре оформените гърди. Това бе след вечерята, по времето, когато се събираха долу в салоните. Ханс Касторп се бе задържал в музикалния салон и излезе в хола да потърси Йоахим: там го свари пред кахлената камина до стола на Маруся — тя седеше в един люлеещ се стол — и Йоахим държеше с лявата си ръка облегалката наведена назад, така че Маруся се намираше в лежащо положение и със своите кафяви топчести очи гледаше отдолу нагоре лицето му, което той, говорейки тихо и на пресекулки, бе навел над нейното, докато тя се усмихваше навремени и възбудено пренебрежително вдигаше рамене.
Ханс Касторп побърза да се оттегли, не без да му направи впечатление, че и други съпациенти, както в такива случаи бе обичайно, развеселени наблюдаваха двойката — Йоахим не бе ги забелязал или поне не им обръщаше внимание. Тази гледка: Йоахим, безогледно увлечен в разговор с високогърдестата Маруся, с която толкова дълго се бе хранил на една и съща маса, без да размени нито дума с нея; пред нейната личност и съществуване той винаги бе свеждал очи със строг израз, разумен и почтен, макар че пребледняваше на петна, щом станеше дума за нея — тази гледка потресе Ханс Касторп повече, отколкото който и да е от признаците на омаломощаване, съзрени през тия седмици у братовчеда му. „Да, той е загубен!“ — помисли той и тихичко се разположи на един стол в музикалния салон, за да остави време на Йоахим за удоволствието, което си бе позволил в хола през тази последна вечер.
И тъй оттогава Йоахим зае едно постоянно хоризонтално положение и Ханс Касторп написа за това на Луизе Цимсен, написа й в своя превъзходен лежащ стол: към по-предишните си кратки съобщения сега трябвало да я уведоми, че се било наложило Йоахим да пази леглото и че нищо не бил казал, но от погледа му проличавало неговото желание да види майка си — придворният съветник Беренс изрично подкрепял това неизречено желание. Последното той добави внимателно, но недвусмислено. И така съвсем не бе за чудене, че госпожа Цимсен се възползва от най-бързите транспортни средства, за да стигне час по-скоро при сина си: още на третия ден след отправянето на хуманното тревожно писмо тя пристигна и Ханс Касторп я посрещна с шейна всред снежната виелица на гарата на селото — още преди да се зададе влакчето, той, на перона, придаде подходящия израз на лицето си, тъй че да не стресне прекалено майката от първия момент, но и тя да не прочете при първия си поглед нещо измамно и весело.
Колко ли често такива посрещания е имало вече тук, колко ли често при тия срещи слизащият от влака се е втурвал с настоятелна, боязлива изпитателност към посрещача! Госпожа Цимсен създаваше впечатлението, като че ли бе преминала пътя от Хамбург дотук пешком. С разгорещено лице тя притегли ръката на Ханс Касторп към гърдите си и оглеждайки се някак си плахо, почна да задава припрени и същевременно поверителни въпроси, от които той се измъкна, като й поблагодари, задето е дошла толкова скоро — това било прекрасно и Йоахим ужасно щял да й се зарадва. Да-да, той засега бил на легло, заради течната храна, която естествено упражнявала своето въздействие върху състоянието на силите му. Но тук имало в случай на нужда и други възможности, например изкуствено хранене. Между впрочем тя сама щяла да види.
Тя видя; и редом с нея видя Ханс Касторп. До този момент промените, които през последните седмици се бяха отразили върху Йоахим, не бяха му направили толкова голямо впечатление — младите хора нямат много набит поглед за такива работи. Ала сега, застанал до пристигналата отвън майка, той го наблюдаваше сякаш с нейните очи, като че ли дълго време не бе го виждал, и ясно и недвусмислено забеляза това, което несъмнено и тя бе забелязала, което обаче най-добре от тримата сам Йоахим знаеше, а именно, че бе обречен на смърт. Той задържа ръката на госпожа Цимсен в своята, която бе също така жълта и суха като неговото лице, от което, именно вследствие на отслабването, ушите, тази малка неволя на добрите му години, изглеждаха още по-щръкнали от по-рано, жалко обезобразяваха лицето му, което, независимо от този недостатък и въпреки печата на страданието и израза на сериозност, строгост и дори гордост, който носеше, изглеждаше още по-мъжествено красиво — макар че устните му, с черните мустачки над тях, сега изглеждаха твърде пълни в сравнение със сенчесто хлътналите бузи. Две бръчки се бяха вкопали в жълтеникавата кожа на челото между очите, които, ако и да лежаха дълбоко в кокалестите си глобове, бяха по-красиви и по-големи от всякога и Ханс Касторп им се зарадва. Защото, откакто Йоахим бе паднал на легло, всяко смущение, мрак и несигурност бяха изчезнали от тях — само онази и по-преди забелязана светлина се криеше в техните спокойни, тъмни дълбини, а естествено също и онази „заплаха“. Той не се усмихна, докато държеше ръката на майка си и шепнешком й каза добър ден и добре дошла. И при нейното влизане той дори за миг не бе се усмихнал и тази неподвижност и неизменност на израза му каза всичко.
Луизе Цимсен бе твърда жена. Тя не се развайка при вида на своя славен син. Невъзмутима и стегната като подредената й под едва видимата мрежица коса, флегматична и енергична, както е известно за жените от нейния край, тя се зае лично да гледа Йоахим, подтиквана към майчинска готовност за борба от неговия вид и изпълнена с вярата, че ако нещо може да се спаси, то ще се удаде само на нейната сила и бдителност. Не заради своето удобство, а само за да се спази установената практика, след няколко дни тя се съгласи да наемат сестра да гледа тежко болния. Беше сестра Берта, в действителност Алфреда Шилдкнехт, която се появи с черната си ръчна чанта до леглото на Йоахим, но нито деня, нито нощя ревностната енергия на госпожа Цимсен не й оставяше много работа и сестра Берта разполагаше с достатъчно време, за да стои на коридора и да се озърта, пъхнала зад ухото си лентата на своето пенсне.
Сестрата — протестантка — бе трезва душа. Сама в стаята с Ханс Касторп и болния, който съвсем не бе заспал, а лежеше по гръб с отворени очи, тя изтърси:
— И насън не би ми минало през ума, че ще ми се случи да гледам преди смъртта му едного от вас двамата.
Изплашеният Ханс Касторп е див поглед я заплаши с пестника си, но тя едва ли разбра какво искаше — далеч от мисълта, и то е право, че е необходимо да се щади болният, и твърде делово настроена, за да й мине през ума, че някой, а особено най-близките, може да се самоизмамва относно характера и изхода на този случай.
— Ето — каза тя, като напои с одеколон една носна кърпа и я поднесе под носа на Йоахим, — поразведрете се още малко, господин лейтенанте!
И наистина малко смисъл имаше по него време да заблуждават Йоахим — освен с тонично въздействие, както смяташе госпожа Цимсен, когато със силен, развълнуван глас му говореше за неговото оздравяване. Защото две неща бяха очевидни и неоспорими: първо, че Йоахим с ясно съзнание вървеше към смъртта и, второ, че вършеше това задоволен и в хармония със самия себе си. Едва през последната седмица, в края на ноември, когато се появи и сърдечна слабост, той часове наред се забравяше, обзет от изпълнено с блажени надежди заблуждение относно своето състояние, и говореше за скорошното си завръщане в полка и участието си в големите маневри, които смяташе, че още не са свършили. По същото време обаче придворният съветник Беренс счете за ненужно да създава повече надежди у близките и обяви края за въпрос на часове.
Едно явление толкова печално, колкото и закономерно — тази забравяща и вярваща самозаблуда дори на мъжествени натури по време, когато процесът на разложението се приближава към своята смъртна цел, — закономерно-безлично и надхвърлящо всяко индивидуално съзнание като изкушението да заспи, което овладява замръзващия, и въртенето в кръг на заблудения. Ханс Касторп, комуто мъката и сърдечната болка не пречеха да разгледа феномена по същество, свърза с него непохватни, макар и остроумни наблюдения от един разговор с Нафта и Сетембрини, когато ги осведоми за състоянието на своя роднина, при което Сетембрини му направи остра бележка — Ханс Касторп бе изтъкнал, че трябва да има някаква грешка в обикновено разпространеното мнение, според което философската доверчивост и очакващото добри бъдници упование били израз на здраве, а черногледството и осъждането на света — на болест; защото иначе тъкмо безутешното крайно състояние не би могло да прояви един оптимизъм, в сравнение с чиято грозна розовост предшестващата меланхолия изглеждала като груба и здрава проява на живот. Слава богу, той можа същевременно да разправи на събеседниците си, че Радамант им дал всред безнадеждността една надежда, че въпреки младостта на Йоахим предричал край без мъки.
— Идилична сърдечна афера, уважаема госпожо! — каза той, докато държеше ръката на Луизе Цимсен в своите две големи като лопати лапи, и я погледна изотдолу със своите изпъкнали, сълзящи, кървясали очи. — Доволен съм, много съм доволен, че работата се развива сърдечно и че не ще му се наложи да дочака Глотисовия едем и другите низости; тъй ще ни се спестят редица главоболия. Сърцето бързо отслабва, добре е за него, добре е и за нас, ние по задължение ще предприемем всичко по силите си с нашите камфорови инжекции без изглед, че с това ще проточим работата. Той към края много ще спи и ще има приятни сънища, това смятам, че мога да ви обещая; ако ли пък в края на краищата не спи, ще изкара един кратък, незабележим преход, ще му бъде почти безразлично, имайте го пред вид. Познавам смъртта, аз съм стар неин служител, нея я надценяват, повярвайте ми! Мога да ви кажа, че тя почти нищо не представлява, защото това трепане, което я предшества, няма как да се причисли към смъртта, то си е една напълно жизнена работа и може да изведе до оживяване и до оздравяване. А за смъртта никой, който би се върнал, не би могъл да ви разправи нещо свястно, защото тя не е някакво преживяване. Ние идваме от мрака и отиваме в мрака, помежду има преживявания, ала ние не преживяваме началото и края, раждането и смъртта, те нямат субективен характер, те като процеси спадат напълно към сферата на обективното, това е то.
Такъв бе обичайният начин на придворния съветник да раздава утеха. Да се надяваме, че тя помогна малко на една разбрана жена като госпожа Цимсен, а и неговите уверения почти напълно се потвърдиха. През последните дни омаломощеният Йоахим спеше по цели часове наред и сигурно сънуваше това, което му бе приятно да сънува. Предполагаме, неща от равнината и военната служба, а когато се събудеше и го запитваха как се чувства, той винаги отговаряше, макар и неясно, че е добре и щастлив — макар че вече почти нямаше пулс и накрай изобщо не усещаше убождането на инжекцията — тялото му бе безчувствено, можеха да го горят и разкъсват с щипци, добрият Йоахим нямаше вече нищо да усети.
Все пак, откак майка му бе пристигнала, у него бяха станали големи промени. Тъй като бръсненето го затрудняваше и от десетина дни не беше се бръснал, а брадата му бърже растеше, неговото восъчно лице с кротките очи се оказа обкръжено от черна брада — военна брада, каквато обикновено войниците си пускат на фронта, която между впрочем му стоеше добре и мъжествено, както всички намираха. Да, благодарение на тази брада Йоахим изведнъж се бе превърнал от младеж в зрял мъж, а сигурно и не само благодарение на нея. Той живееше бърже, като развиващ се часовников механизъм, мигом и в галоп минаваше през степените на възрастта, които не бе писано да достигне, когато му дойде времето, и през последните двадесет и четири часа стана истински старец. Сърдечната слабост предизвика такова напрегнато подпухване на лицето му, което създаде у Ханс Касторп впечатлението, че умирането трябва в най-добрия случай да е голямо тегло, макар че Йоахим благодарение на унеса и отслабването си, изглежда, не го усещаше; това подпухване обаче най-ярко се изразяваше в областта около устните и едно изсушаване или енервация на устната кухина видимо бе свързана с него, така че Йоахим фъфлеше при говорене като някакъв съвсем стар човек и между впрочем действително се ядосваше на този недъг: отървял ли се веднъж от това проклето смущение, казваше той, заеквайки, всичко щяло да се оправи.
Какво искаше да каже с „всичко ще се оправи“, не бе много ясно — склонността на неговото състояние към двойнственост изпъкваше очебийно, той вече не един път бе казвал двусмислени работи, изглеждаше, че и знае, и не знае, и веднъж, потресен от чувство на унищожение, заяви с поклащане на глава и известно разкаяние: никога не се е чувствал толкова безкрайно зле.
После държането му стана отблъскващо, строго — непредупредително, дори неучтиво; той не позволяваше вече никакви измислици и разкрасявания, не отговаряше в такива случаи, гледаше напреде си с отчужден поглед. Особено след като Луизе Цимсен повика един млад пастор, който се помоли с Йоахим и който, за разочарование на Ханс Касторп, не носеше къдрава колосана яка, а само бял нагръдник. Йоахимовото държане доби един военно-служебен отпечатък и той почна да изразява желанията си само във формата на кратки команди.
Към шест часа следобед той се отдаде на някакви странни движения: многократно повличаше дясната си ръка, около чиято китка имаше златна гривна, покрай хълбока си надолу по завивката, като на връщане я повдигаше малко и после продължаваше да я влачи като чакла или гребло нагоре към себе си, сякаш притегля и събира нещо накуп.
В седем часа той умря — Алфреда Шилдкнехт се намираше на коридора, само майката и братовчедът бяха вътре. Йоахим бе спаднал ниско в леглото и кратко заповяда да го подпрат по-високо. Докато госпожа Цимсен, обгърнала раменете му, изпълняваше това нареждане, той с известна припряност заяви, че трябва веднага да се напише и изпрати заявление за продължение на отпуската му, и докато изричаше тези думи, „бързият преход“ се осъществи — наблюдаван с благоговение от Ханс Касторп под светлината на малката лампа с червения абажур на масичката. Очите му се прекършиха, несъзнателното напрежение на чертите му изчезна, подпухналите от теглото устни видимо се смалиха, красотата на рано възмъжалата младост се разпростря по занемелия образ на Йоахим и това беше краят.
Тъй като Луизе Цимсен, хлипайки, се бе отвърнала, Ханс Касторп затвори с върха на безименния си пръст клепачите на своя братовчед, който бе престанал да се движи и да диша; скръсти предпазливо и ръцете му върху покривката. После той стана и заплака, сълзите потекоха по бузите му, тия сълзи, които толкова бяха опарвали на това място английския морски офицер — тази бистра течност, която тъй обилно и горчиво изтича навсякъде и всеки час по света, та са нарекли на нейно име земната долина; този алкално-солен продукт на жлезите, който нервното сътресение от пронизителна болка, физическа или душевна, изстисква от нашето тяло. Той знаеше, че тя съдържа и малко муцин и белтъчини.
Придворният съветник пристигна, предупреден от сестра Берта. Още преди половин час той бе тук и бе направил камфорова инжекция; само момента на „бързия преход“ бе пропуснал.
— М-да, тоя се отърва — каза той просто, когато вдигна слушалката си от затихналите гърди на Йоахим. И той стисна ръцете на двамата роднини, като им кимна. След това постоя още малко време заедно с тях до леглото, наблюдавайки неподвижното лице на Йоахим с войнствената брада.
— Знаменит момък, знаменит мъжага — каза той през рамо, като с глава посочи към почиващия, — Пожела да изнасили нещата, знаете — естествено всичко в тая негова служба там долу е било принуда и насилие, — правел е температура и си е гледал службата, без да се огъне нито за миг. Полето на честта, разбирате ли — избяга от нас в полето на честта, изкръшка ни оттук. Но честта, това бе смъртта за него, а смъртта — можете по желание и да обърнете фразата… във всеки случай той накрая каза: „Имам чест да се оттегля.“ Знаменит момък, знаменит мъжага! — И той си отиде, висок и приведен, с изпъкващ тил.
Пренасянето на Йоахим в родния град бе решена работа и санаториумът „Бергхоф“ се погрижи за всичко, което бе необходимо, което подобаваше и бе прието — не се наложи майката и братовчедът и пръст да помръднат. На другия ден, облечен в копринена риза с маншети, отрупан с цветя върху покривката, почиващ всред матовото снежно осветление, Йоахим бе станал още по-красив, отколкото непосредствено след своя „преход“. Всяка следа от напрежение сега бе изчезнала от лицето му; застинал, той се бе втвърдил в най-съвършена, мълчалива форма. Къси къдрици от тъмната му коса падаха върху неподвижното му жълтеникаво чело, което изглеждаше направено от някакъв благороден и съмнителен материал между восък и мрамор, и всред също така къдравата брада се очертаваха пълни и горди устните. На тази глава много би отивал античен шлем, както забелязаха мнозина от посетителите, които бяха дошли да се простят.
Госпожа Щьор се разплака, развълнувана от вида на някогашния Йоахим. „Герой! Истински герой!“ — многократно извика тя и изказа пожелание на гроба му да изсвирят „Еротиката“ на Бетховен.
— Я да мълчите! — изсъска й Сетембрини отстрана. Той и Нафта се бяха намерили едновременно с нея в стаята. Италианецът бе сърдечно съкрушен. С двете си ръце той посочи на присъстващите Йоахим, призовавайки ги да го оплакват. — Un giovanotto tanto simpatico, tanto stimabile![66] — викаше той непрекъснато.
Нафта не се въздържа, макар че се бе съсредоточил, да му каже тихо и язвително, без да го поглежда:
— Радвам се да видя, че освен за свобода и прогрес имате разбиране и за някои по-сериозни работи.
Сетембрини не отвърна на тоя удар. Може би той чувстваше едно временно, създадено от обстоятелствата предимство в позицията на Нафта в сравнение със своята; може би това бе моментното надмощие на противника му, което се бе опитал да уравновеси посредством дълбочината на своята печал и което сега го бе накарало да замълчи — дори и тогава, когато Лео Нафта, използвайки нетрайните преимущества на положението си, крайно нравоучително забеляза:
— Заблуждението на литераторите се състои във вярата, че само духът прави човека благоприличен. По-скоро противоположното е вярно. Само там, където няма дух, има благоприличие.
„Аха — помисли си Ханс Касторп, — и това е някакъв афоризъм като тия на Пития! След като го е изтърсил, човек си слепва устните и за момента е сплашил околните…“
Следобед пристигна металическият ковчег. Заедно с него бе дошъл един човек, който смяташе за своя лична задача прехвърлянето на Йоахим в този импозантен, украсен с халки и лъвски глави сандък; един от съдружниците на ангажираното погребално предприятие, облечен в черно, в някакъв съвсем къс редингот, с венчален пръстен на плебейската си ръка, в чието месо жълтото търкалце, тъй да се каже, бе враснало, месото съвсем го закриваше. Човек бе наклонен да усети, че от редингота му се излъчва трупна миризма, което обаче се дължеше на чист предразсъдък. Но този човек си въобразяваше като специалист, че всичките негови действия следва да се извършат сякаш зад кулисите и само благочестиво парадните резултати да се изложат пред погледите на опечалените — нещо, което направо изпълни с недоверие Ханс Касторп и съвсем не отговаряше на намеренията му. Вярно, той се съгласи госпожа Цимсен да се оттегли, но не се остави да го изкарат навън, а сам се зае да помага: хвана под мишниците фигурата и помогна да я пренесат от леглото до ковчега, където нависоко и тържествено разположиха тленните останки на Йоахим върху покрова и възглавниците с пискюли, между свещници, които санаториумът „Бергхоф“ бе поставил на разположение.
Ала на последния ден настъпи едно явление, което накара Ханс Касторп да се отстрани и освободи от формалностите и да предостави цялата работа на професионалиста, на неугледния застъпник на благоговението. Защото Йоахим, чийто израз досега бе толкова сериозен и достопочтен, беше почнал да се усмихва всред своята войнишка брада и Ханс Касторп не се опита да се самоизлъже, че тази усмивка не е начало на някакво разложение — това изпълни сърцето му с чувството, че трябва да се бърза. Ето защо, слава богу, бе добре, че предстоеше транспортирането и ковчегът трябваше да се захлупи и завинти. Като остави настрана своята вродена сдържаност, Ханс Касторп нежно докосна за прощаване каменно студеното чело на някогашния Йоахим с устните си и въпреки всичкото си недоверие към задкулисния предприемач послушно излезе от стаята заедно с Луизе Цимсен.
Спускаме завесата, за предпоследен път. Но докато тя пада с шумолене, нека духом заедно с останалия тук горе Ханс Касторп да се взрем далече надолу към една влажна, осеяна с кръстове градина в равнината и да се ослушаме: там една сабя проблясква и се спуска надолу, следват кратки команди и три пушечни залпа, три възторжени почетни залпа проехтяват над войнишкия гроб на Йоахим Цимсен, изкопан в прораслата с корени земя.