Томас Ман
Вълшебната планина (30)

Енциклопедия

Ако известни подмятания на господин Сетембрини бяха ядосали Ханс Касторп, той нямаше защо да им се чуди и нямаше право да обвинява хуманиста в мания за педагогически издирвания. И слепецът би забелязал какво е положението; той самият не предприемаше нищо, за да го прикрие — известно великодушие и една благородна простота му пречеха да забулва в тайна нещата, в което все пак — и то в негова полза, ако искаме — той се различаваше от влюбения от Манхайм с рядката коса и провлечената походка. Ние напомняме и повтаряме, че на състоянието, в което той се намираше, по правило са присъщи стремежът и подтикът да се откровеничи, едно влечение към изповед и признания, някакво сляпо пристрастие към самия себе си и мания да се изпълва света със себе си — нещо толкова по-странно за нас трезвомислещите, колкото по-малко смисъл, разум и надежда има в цялата работа. Трудно е да се каже какво правят всъщност такива хора, че веднага се издават; изглежда, няма нищо в тяхното действие или бездействие, което да не ги издава — особено в общество, за което една разсъдлива глава бе забелязала, че има само две неща в ума си: първо, температура и, второ, пак температура, тоест например въпроса кой обезщетява госпожа генералната консулша Вурмбранд от Виена за непостоянството на капитан Миклозич — дали напълно оздравелият исполин швед или прокурорът Параван от Дортмунд, или пък и двамата едновременно. Защото връзката, която месеци наред бе свързвала прокурора и госпожа Заломон от Амстердам, бе прекъсната по взаимно съгласие и госпожа Заломон, следвайки повелята на възрастта си, се бе насочила към по-млади поколения и бе прибрала под крилете си бърнестия Гензер от масата на госпожица Клефелд или както госпожа Щьор в малко канцеларски стил, но не без образност казваше, си го бе „прикомандировала“ — всичко това бе сигурно и известно, така че прокурорът имаше свободен избор било да се бие с шведа, било да се спогоди с него.

И тъй тези процеси, които бяха в ход всред обществото на „Бергхоф“ и особено между трескавата младеж и при които очевидно играеха значителна роля балконските коридори (между стъклените разделителни стенички и перилата) — тези процеси занимаваха всички тук, те бяха главна съставка на тукашната атмосфера; но и това не е достатъчно, за да се изрази всичко, което витаеше тук. Ханс Касторп имаше особеното впечатление, че съществува един основен въпрос, на който по целия свят се придава и на истина, и на шега една доста голяма важност, но тук този въпрос бе придружен от едно подчертаване на тоналност, стойност и значимост, той придобиваше тежест, която го правеше толкова нов, че цялата работа се явяваше в напълно нова, ако не ужасна, то поне ужасяваща със своята новост светлина. Като излагаме това, изменяме израза на лицата си и забелязваме, че ако досега сме говорили за въпросните отношения с лек и шеговит тон, то е станало по същите тайнствени причини, по които толкова често става, без това да доказва само по себе си лекотата или забавността на цялата работа; а за сферата, всред която се намираме, това наистина важи още повече, отколкото другаде. Ханс Касторп бе смятал, че достатъчно разбира този често третиран шеговито основен въпрос и сигурно е имал право да смята така. Сега той разбра, че долу в равнината понятията му по въпроса са били съвсем повърхностни, че всъщност е бил най-простодушен невежа, докато тук личният опит, чието естество ние многократно се опитахме да обрисуваме, личният опит, който в известни моменти изтръгваше вика „Боже мой!“, му даде възможност вътрешно да открие и разбере възходящия акцент на Небивалото, Авантюристичното и Безименното, който бе присъщ общо на бялата работа и на всеки един. Естествено и тук се шегуваха. Но това ставаше по един неподходящ начин, който бе съпроводен от тракане на зъби и задух, та напълно ясно проличаваше прозрачното було върху прикритата или по-право върху неволята, която бе невъзможно да се прикрие. Ханс Касторп си спомни как Йоахим побледня на петна, когато за пръв и последен път по невинно закачливия начин на долината бе довел разговора до плътните форми на Маруся. Той си спомни и за хладната бледност, която бе покрила собственото му лице, когато бе освободил госпожа Шоша от падащите върху й слънчеви лъчи — спомни си и как преди и след това при различни случаи бе я забелязвал върху чужди лица, обикновено върху две едновременно, например върху лицето на госпожа Заломон и на младия Гензер през оня ден, когато онова, което госпожа Щьор толкова картинно бе определила, бе почнало помежду им. Той си спомняше, казваме, за това и разбираше, че при тези обстоятелства не само би било много трудно да не се „издаде“, но че и само малка полза би имало от усилия в тази насока. С други думи: сигурно не само великодушието и чистосърдечието са играли някаква роля, но и известно насърчение от страна на атмосферата, за да го бе малко грижа да обуздава чувствата си и да прикрива състоянието си.

Ханс Касторп би намерил и би се възползвал от много повече случаи да изяви великодушно и необуздано чувствата си пред хората, ако Йоахим още от началото не бе изтъкнал трудността да се сключват тук запознанства; тази трудност произтичаше главно от това, че в обществото на болните братовчедите образуваха, така да се каже, отделна партия, изолирана миниатюрна група и че военният Йоахим за нищо друго не мислеше освен за бързо оздравяване и по принцип не одобряваше по-тесния контакт и връзките с другарите по съдба. Все пак една вечер Йоахим го завари в салона, застанал между Хермине Клефелд, нейните двама кавалери по маса Гензер и Расмусен и младежа с монокъла и дългия нокът; с очи, които не криеха своя необичаен блясък, и с развълнуван глас той държеше една импровизирана реч върху особените, чуждоземни черти на лицето на госпожа Шоша, докато неговите слушатели се споглеждаха, спобутваха се и се подхилваха.

Това бе мъчително за Йоахим, но виновникът за тази веселост не се засягаше от разкриването на състоянието му, той сигурно смяташе, че ако то остане незабелязано и потайно, няма да му се признаят правата. Той можеше да бъде уверен, че всички ще го разберат. Със злорадството, което съпровождаше всичко това, той се примиряваше за сметка на останалото. Не само от тяхната маса, но в края на краищата и от други, съседни, хората го поглеждаха, за да се забавляват от пребледняването и изчервяването му, когато в началото на храненето стъклената врата се затръшваше, но и от това той беше доволен, защото неговото предизвикващо внимание опиянение получаваше одобрение и потвърждение отвън, което можеше да подпомогне каузата му, да окуражи личните му неопределени и неразумни надежди — а то дори го ощастливяваше. Стигна се дотам, че хората буквално се събираха, за да гледат заслепения. Това ставаше например след ядене, на терасата или в неделя следобед пред портиерската ложа, когато болните получаваха там пощата си, която този ден не се разпределяше по стаите. Мнозина знаеха, че насреща им стои един много пиян и здравата натряскан човек, който нищо не може да скрие; тук се навъртаха например госпожа Щьор, госпожица Енгелхард, госпожица Клефелд с приятелката си с тапирското лице, неизлечимият господин Албин, младият човек с дългия нокът и още неколцина от пациентите — стояха с отпуснати уста и подсмърчащи носове и го наблюдаваха, а той гледаше в една определена посока, загубен, страстно усмихнат, с оня плам върху бузите, който още на първата вечер след пристигането му го бе обжарил, с блясъка в очите, който бе запалила още кашлицата на спортния ездач…

Всъщност добре стори Сетембрини, че при тия обстоятелства пристъпи към Ханс Касторп, за да завърже разговор с него и за да го попита как е; но съмнително е дали младият човек можа да оцени с благодарност човеколюбивата свобода от предразсъдъци, която лежеше в дъното на тази постъпка. Трябва да беше във вестибюла, през един неделен следобед. Хората се трупаха пред портиера и протягаха ръце за пощата си. И Йоахим бе там, напред. Братовчед му бе останал по-назад и в описаното вече състояние се мъчеше да привлече един поглед на Клавдия Шоша, която стоеше наблизо със своите сътрапезници в очакване да се поразпръсне навалицата пред ложата. През този час пациентите се размесваха едни с други, това бе часът на удобните случаи, по тази причина обичан и желан от младия Ханс Касторп. Преди една седмица той бе дошъл в много близко съприкосновение с мадам Шоша, така че тя го бе дори малко блъснала и с кратко кимане му бе казала „pardon“ — а той, благодарение на едно трескаво присъствие на духа, което благославяше, бе смогнал да отговори: „Pas de quoi, madame!“^[5].

Колко щедър е животът, мислеше той, че всяка неделя следобед със сигурност разпределят пощата във вестибюла! Може да се каже, че той бе изконсумирал седмицата, като бе чакал да се върне същият час след седем дни, а „чакане“ значи „избързване“, значи да възприемаш времето и настоящето не като подарък, а само като препятствие, да отричаш и унищожаваш тяхната вътрешна стойност и мислено да ги прескачаш. Чакането, казват, било скучно. Но то същевременно или даже само по себе си минава много бързо, защото поглъща маси от време, без да ги изживява или използва. Би могло да се каже, че този, който нищо друго не прави, освен да чака, прилича на лапач, чийто храносмилателен апарат масово пропуска ястията, без да преработва техните хранителни полезни съставки. Би могло да се продължи в тая насока и да се каже: както несмляната храна не засилва човека, така и прекараното в чакане време не го състарява. Разбира се, чисто и свободно от примеси чакане на практика не съществува.

Значи, седмицата бе погълната и следобедният час на неделната поща бе отново встъпил в правата си — все едно, че беше все още този от миналата седмица. Той продължаваше да бъде възбудителен, представяше сгода, съдържаше и предлагаше всяка минута възможности за един светски контакт с госпожа Шоша — възможности, от които сърцето на Ханс Касторп се свиваше и лудо забиваше, но той не ги превръщаше в действителност. Тук пречеха задръжки, които бяха отчасти от военен, отчасти от цивилен характер: те бяха във връзка отчасти с присъствието на почтения Йоахим и със собствената чест и чувство за дълг на Ханс Касторп, отчасти с чувството, че светски контакт с Клавдия Шоша, благонравни връзки, при които ще си говорят на „вие“, ще има поклони и дори приказване на френски език, не бяха нужни, не бяха желателни, не бяха подходящи… Той стоеше и я гледаше да говори, смеейки се, също както на времето Пшибислав Хипе бе се смял и говорил в училищния двор; при това устата й доста широко се отваряше, а над скулите косо разположените й сиво-зелени очи се присвиваха в тесни зирки. Това съвсем не беше „хубаво“, но то бе, каквото бе, и при влюбения човек естетическата разумна преценка толкова малко валидна, колкото и моралната.

— И вие ли очаквате послания, инженере?

Тъй можеше да говори само един натрапник. Ханс Касторп трепна и се извърна към господин Сетембрини, който стоеше усмихнат насреща му. Това бе изисканата човеколюбива усмивка, с която бе поздравил за първи път новодошлия — на времето, при пейката до водния улей, и Ханс Касторп се засрами също както тогава, когато я бе видял. Но колкото и често да бе се опитвал да отпъди насън „латернаджията“, защото „пречи тук“, все пак будният човек е по-добър от сънуващия и той отново посрещна тази усмивка не само посрамен и отрезвен, но и с благодарното чувство, че му е потребна. Той каза:

— Боже мой, послания, господин Сетембрини. Да не съм някакъв посланик! Може би ще има някоя пощенска картичка за едного от нас. Братовчед ми тъкмо проверява.

— Куцият дявол там отпред вече ми предаде моята малка кореспонденция — каза Сетембрини и се потупа по страничния джоб на неизменното си сако от мъхест плат. — Интересни неща, неща от литературно и социално значение, не отричам това. Касае се до особено енциклопедично издание на един хуманитарен институт, който ми прави честта да ме счита за свой сътрудник… С една дума, красива работа. — Господин Сетембрини се прекъсна. — А вашите работи? — запита той. — Как стоят те? Докъде стигнахте например с процеса на аклиматизацията? Вие не сте от толкова отдавна в нашата среда, та да е слязъл вече от дневния ред този въпрос.

— Благодаря, господин Сетембрини; все още срещам трудности. Не изключвам възможността, че и до последния ден ще бъде така. Още като пристигнах, моят братовчед ми каза, че мнозина никога не свикват. Но човек свиква с това, че не може да свикне.

— Заплетен процес — засмя се италианецът. — Особен начин за добиване на тукашно гражданство. Естествено младежта е на всичко способна. Тя не свиква, но пуска корени.

— Пък и в края на краищата това тук не е някой сибирски рудник.

— Не. О, вие предпочитате източни сравнения. Напълно понятно. Азия ни поглъща. Накъдето и да погледне човек, все татарски лица. — И господин Сетембрини дискретно хвърли поглед през рамо. — Чингис хан — каза той, — искрящи очи на степни вълци, сняг и водка, бич, Шлюселбург и християнство. Би трябвало тук във вестибюла да издигнат олтар на Атина Палада — за отбрана. Виждате ли, там един такъв Иван Иванович без бельо е влязъл в спор с прокурора Параван. Всеки бърза да изпревари другия за пощата си. Не зная кой е прав, но някакво чувство ми казва, че прокурорът е под закрилата на богинята. Той си е магаре, но поне латински разбира.

Ханс Касторп се разсмя — нещо, което господин Сетембрини никога не правеше. Човек не можеше да си го представи да се смее сърдечно; той не преминаваше границата на едно фино и сухо придръпване на ъгъла на устата си. Той се нагледа на смеещия се млад мъж и после попита:

— А диапозитива получихте ли го?

— Получих го! — важно заяви Ханс Касторп. — Доста отдавна. Ето го. — И той бръкна във вътрешния джоб на сакото си.

— А, вие го носите в портфейла си. Така да се каже, като легитимация, паспорт или членска карта. Много добре. Я да видя!

И господин Сетембрини вдигна срещу светлината малката обрамчена с черна хартиена лента стъклена плака, като я задържаше между палеца и показалеца на лявата си ръка — един често виждан, твърде обичаен жест тук горе. Докато той проверяваше траурната снимка, лицето му с черните бадемови очи се изкриви в лека гримаса — не можа да се разбере ясно дали това бе, за да вижда по-добре, или по други причини.

— Да, да — каза той най-сетне. — Ето ви легитимацията, много ви благодаря.

И той подаде стъклото на притежателя му, подаде му го отстрани, някак си през рамо и с отвърнато лице — Видяхте ли повесмата? — попита Ханс Касторп. — А възелчетата?

— Вие знаете — отвърна провлечено Сетембрини какво мисля за стойността на тези продукти тук. Вие знаете също, че вътрешните петна и затъмнения в най-голямата си част са физиологични. Виждал съм стотина снимки, които изглеждаха приблизително като вашата и до известна степен даваха възможност на наблюдателя сам да реши дали представляват „легитимации“, или не. Говоря като профан, но все пак като дългогодишен профан.

— Вашата собствена легитимация по-зле ли изглежда?

— Да, малко по-зле. Между впрочем на мене ми е известно, че нашите господари и учители не изграждат диагноза изключително върху тази играчка. Значи, вие сега възнамерявате да презимувате тук при нас?

— Да, боже мой… Почвам да свиквам с мисълта, че ще сляза долу едва с братовчед си.

— Тоест вие свиквате с това, че не… Много остроумно го формулирахте. Надявам се, че сте получили вещите си — топли дрехи, солидни обувки?

— Всичко. Всичко е в пълен ред, господин Сетембрини. Аз осведомих роднините си и нашата икономка ми изпрати всичко с голяма бързина. Сега мога да издържа.

— Това ме успокоява. Но чакайте, имате нужда от чувал, кожен чувал — насмалко щяхме да го забравим! Това късно лято е измамно; за един час може да настъпи дълбока зима. Тук ще прекарате най-студените месеци…

— Да, чувалът — каза Хапе Касторп; — той спада към принадлежностите. Вече ми мина през главата, че ще трябва, братовчед ми и аз, да слезем до курорта и да купим един чувал. Това нещо после никога не ще ми дотрябва, но в края на краищата струва си да го взема за тия четири до шест месеца.

— Струва си, струва си, инженере — каза господин Сетембрини тихо, като пристъпи по-близо до младия човек. — Не знаете ли, че е ужасно това, дето така си играете с месеците? Ужасно, защото е неестествено, чуждо на вашата природа и почива само върху възприемчивостта на годините ви. Ах, тази преголяма възприемчивост на младежта! Тя довежда до отчаяние възпитателите, защото преди всичко е готова да се поддаде на злото. Не говорете според това какъв вятър вее, млади човече, а каквото подобава на вашия европейски начин на живот! Във въздуха тук има преди всичко нещо азиатско — неслучайно има такова гъмжило от московско-монголски типове. Тези хора — и господин Сетембрини посочи с брадичка през рамото зад себе си, — не се ориентирайте вътрешно по тях, не се оставяйте да ви заразят с техните понятия, а, напротив: опълчете своята природа, своята по-висша природа срещу тяхната и почитайте като светиня това, което по природа и произход е светиня за вас, сина на Запада, на божествения Запад, сина на цивилизацията — например времето! Това прахосничество, варварската щедрост, разхищението на времето е азиатски стил — може би поради тази причина чедата на Изтока се чувстват толкова добре тук. Никога ли не сте забелязали, че когато един русин казва „четири часа“, то не значи повече, отколкото ако някой от нас каже „един час“. Лесно е да се помисли, че безгрижието на тези люде по отношение на времето е във връзка със стихийната просторност на страната им. Където има много място, там има и много време — нали казват, че те са народът, който има време и може да чака. Ние европейците не можем. Имаме толкова малко време, колкото е малко пространството, с което разполага нашият благороден и изтънчено разчленен континент, ние сме принудени внимателно да стопанисваме и едното, и другото, да ги използваме, да ги използваме, инженере. Вземете нашите големи градове като символ, тези центрове и фокуси на цивилизацията, тези смесителни котли на мисълта! В същата степен, при която теренът там поскъпва и става невъзможно разхищението му, в същата степен, забележете това, и времето там става все по-ценно. Carpe diem!^[6] Това е казал един жител на голям град. Времето е божи дар, даден на човека, за да го използва — за да го използва, инженере, в служба на човешкия прогрес.

Дори двете последни думи, колкото и да създаваха трудности за неговия средиземноморски език, господин Сетембрини бе произнесъл по приятен начин, ясно, благозвучно и, може да се каже, пластично. Ханс Касторп отговори само с краткия, схванат и смутен поклон на ученик, който приема изпълнено с укор поучение. Какво трябваше да отговори? Тази частна лекция, която господин Сетембрини му бе изнесъл тайно, а гръб към всички останали и почти шепнешком, имаше твърде делови, съвсем не светски, съвсем не разговорен характер, така че тактът не разрешаваше да се изкаже дори само едно одобрение. На учител не се отговаря: „Добре го казахте.“ Ханс Касторп по-преди бе постъпвал така, за да запази до известна степен социалното равновесие между двамата, но никога досега хуманистът не бе говорил толкова настойчиво, възпитателно. Единствената възможност бе да приеме наставленията — смутен като ученик от толкова много нравоучение.

Между впрочем можеше да се забележи, че мислите продължаваха своя ход и след като господин Сетембрини бе замлъкнал. Той все още стоеше току пред самия Ханс Касторп, та го караше дори малко да се навежда назад, и черните му очи, невиждащи и замислени, фиксираха лицето на младия човек.

— Вие страдате, инженере! — продължи той. — Вие страдате като човек, който е объркал пътя — кой не би го забелязал? Но и вашето отношение към страданието би трябвало да бъде европейско отношение, не източно; Изтокът изпраща толкова много хора тук, на това място, защото е мекушав и предразположен към болести… Със състрадание и неизмеримо търпение, по този начин посреща той страданието. Но това не може, не бива да бъде нашият, не бива да бъде вашият начин!… Говорехте за моята кореспонденция… Вижте, ето… или по-добре елате с мен! Тук е невъзможно… Ще се оттеглим, дайте да влезем ей там. Ще ви открия неща, които… Елате!

И като се извърна, той изведе Ханс Касторп от вестибюла и го въведе в най-близката до портала от общите стаи, която бе наредена като читалня и стая за писане и сега бе празна. Тя бе с дъбови ламперии под светлите сводове, в нея имаше книжни шкафове, една обкръжена от столове и покрита със защипнати в рамки вестници маса по средата и писмени маси в сводестите ниши на прозорците. Господин Сетембрини пристъпи до един от прозорците, Ханс Касторп го последва. Вратата остана отворена.

— Тези книжа — каза италианецът, като на бърза ръка измъкна от издутия джоб на развласеното си сако една пачка книжа, огромен, вече отворен плик и прелисти пред очите на Ханс Касторп съдържанието му: различни печатни коли и едно писмо, — тези книжа носят на френски език печата на Международния съюз за организация на прогреса. Изпращат ми ги от Лугано, където се намира един от клоновете на съюза. Вие ме питате за неговите принципи, за неговите цели? Ще ви ги кажа с две думи. Съюзът за организация на прогреса извежда от еволюционната теория на Дарвин философския възглед, че най-съкровената естествена нужда на човечеството е неговото самоусъвършенстване. От това тя вади заключението, че всеки, който иска да задоволи тази естествена нужда, е длъжен дейно да сътрудничи на човешкия прогрес. Мнозина се отзоваха на нейния призив; значителен е броят на членовете й във Франция, Италия, Испания, Турция и даже в Германия. И аз имам честта да съм вписан в съюзните регистри. Изработена е научна програма за реформи в голям стил, която в момента обхваща всички възможности за усъвършенстване на човешкия организъм. Проучва се проблемът за здравето на нашата раса, изпитват се всички методи за борба срещу израждането, които без съмнение са едно плачевно явление — спътник на растящата индустриализация. Освен това съюзът се занимава с учредяване на народни университети, преодоляване на класовите борби чрез всички социални подобрения, които се препоръчват за тази цел, а също и с избягването на борбите между народите, на войната изобщо, чрез развитието на международното право. Виждате, че усилията на съюза се отличават с великодушие и разнообразие. Много интернационални списания отразяват неговата дейност — месечни списания, които дават съобщения на три-четири световни езика за прогресивното развитие на културното човечество. В различни страни са организирани многобройни местни групи, чиято задача е чрез дискусионни вечери и неделни тържества да просвещават и поучават в духа на човешкия идеал за прогреса. Преди всичко съюзът се стреми да представи своите материали на прогресивните политически партии на всички страни… Следите ли думите ми, инженере?

— Абсолютно! — отвърна Ханс Касторп енергично и припряно.

При тия свои думи той имаше чувството на човек, който се е подхлъзнал и едва се държи на краката си, Господин Сетембрини изглеждаше задоволен.

— Допускам, че представите, които получавате сега, са нови, изненадващи за вас?

— Да, трябва да призная, че за първи път слушам нещо относно тези… тези стремежи.

— Де да бяхте — продължи тихо Сетембрини, — де да бяхте чули по-рано нещо за тях! Но може би и сега не е много късно. Та тези книжа… Искате да знаете до какво се отнасят… Слушайте по-нататък! Тази пролет бе свикано общо събрание на съюза в Барселона — знаете, че този град се слави с особени заслуги за прогресивните политически идеи. Конгресът е заседавал цяла седмица, имало е банкети, тържества. Боже мой, и аз исках да отида, имах съкровено желание да взема участие в разискванията. Но този негодник придворният съветник не ме пусна, заплаши ме със смърт — и, какво искате, аз се уплаших от смъртта и не заминах. Както можете да си представите, бях отчаян от номера, който ми изигра моето слабо здраве. Няма нищо по-болезнено от това да усещаме как нашият органичен, нашият животински дял ни пречи да служим на разума. Затова пък още по-голямо е задоволството ми от полученото известие на бюрото в Лугано… Любопитствате за съдържанието? Вярвам, вярвам! Няколко бегли информации… Съюзът за организация на прогреса, като има пред вид истината, че задачата му се състои в това да осъществи щастието на човечеството, с други думи: да се бори чрез целесъобразна социална дейност против човешките страдания и накрай напълно да ги премахне… като има освен това пред вид, че тази върховна задача може да се разреши само с помощта на социалните науки, чиято крайна цел е съвършената държава — та съюзът е взел в Барселона решение да отпечата едно многотомно издание, което ще носи заглавието „Социология на страданията“ и в което ще бъдат обработени в точна и изчерпателна систематика човешките страдания по всички свои родове и класове. Ще възразите: каква полза от класове, родове, системи! Отговарям ви: без подреждане и класиране няма овладяване, а истински опасният противник е непознатият. Трябва да изведем човешкия род от примитивните стадии на страха и на търпеливото затъпяване и да го насочим към фазата на целеосъзната дейност. Трябва да му разясним, че въздействията отпадат, когато сме отстранили причините им, и че почти всички страдания на индивида са болести на социалния организъм. Добре! Това е намерението на „Социологичната патология“. Тя, значи, ще изброи и опише в своите двадесетина тома в речников формат всички случаи на човешките страдания, които човек може да си представи — от най-личните и най-интимните до големите групови конфликти, до страданията, които произхождат от класовите вражди и международните стълкновения, тя, накъсо казано, ще посочи химическите елементи, от чието многократно смесване и съединяване се получава всяко човешко страдание; този многотомник ще има за пътеводна нишка достойнството и щастието на човечеството и за всеки отделен случай ще посочва средствата и мероприятията, които му се струват подходящи за отстранение на причините за страданието. Призвани специалисти от цвета на европейските учени, лекари, икономисти и психолози, ще си разпределят съставянето на тази енциклопедия на страданията, а главната редакция в Лозана ще бъде събирателният басейн, където ще се стичат статиите. Вие ме питате с очи каква ще бъде моята роля при всичко това? Оставете ме да се доизкажа! Този голям сборник няма да пренебрегне и художествената литература, доколкото тя има за предмет човешкото страдание. За това е предвиден отделен том, който ще съдържа — за утеха и назидание на страдащите — сбито изложение и анализ на всички шедьоври на световната литература, които засягат разни конфликти; и… тази е задачата, която възлагат с ей това писмо пред вас на вашия най-покорен слуга.

— Какво говорите, господин Сетембрини! Но позволете ми сърдечно да ви поздравя. Това е великолепна задача; тя сякаш е създадена специално за вас. Нито за миг не се учудвам, че съюзът се е сетил за вас. Кой знае колко се радвате, че можете да окажете помощ за изкореняването на човешките страдания!

— Касае се до една огромна работа — каза замислен господин Сетембрини, — която изисква голяма съобразителност и много четене. При това — добави той, докато погледът му сякаш се губеше в многообразието на задачата, — при това художествената литература всъщност почти по правило си поставя за предмет страданието и даже второстепенни и третостепенни творби на големи майстори се занимават по един или друг начин с него. Все едно или толкова по-добре! Колкото и обширна да е задачата, тя във всеки случай е такава, че при нужда бих могъл и на това проклето място да се справя с нея, ако и да се надявам, че не ще бъда принуден тук да я завърша. Не можем същото — продължи той, като пристъпи още по-близо до Ханс Касторп и сподави гласа си до шепот, — не можем същото да кажем за задълженията, с които природата ви натоварва, инженере! Това именно целях да ви кажа, за това исках да ви предупредя. Знаете колко се възхищавам от професията ви, но тъй като се касае до свързана с практиката професия, а не с духовното, вие за разлика от мене можете да я упражнявате само долу, в света. Само в равнината можете да бъдете европеец, да се борите по вашему със страданието, да подпомагате прогреса, да използвате времето. Аз ви разказах за падналата ми се задача само за да ви опомня, за да ви свестя, за да оправя понятията ви, които очевидно почват да се объркват под влиянието на атмосферата. Увещавам ви: стегнете се! Бъдете горд и не се погубвайте по чуждоземни работи! Избягайте от това блато, от този остров на Цирцея — не можете да се мерите с Одисей, за да пребивавате безнаказано тук. Ще пролазите, вече се спускате върху предните си крайници, скоро ще почнете и да грухтите — пазете се!

При своите тихи предупреждения хуманистът настойчиво бе клатил глава. Той замълча със сведени очи и смръщени вежди. Невъзможно бе да му се отговори шеговито или уклончиво, както бе свикнал да прави Ханс Касторп и както и сега за миг бе помислил за възможно. И той стоеше със спуснати клепачи. После вдигна рамене и също така тихо промълви:

— Какво да правя?

— Каквото ви казах.

— Тоест да замина?

Господин Сетембрини замълча.

— Искахте да кажете, че трябва да замина за дома?

— Това ви посъветвах още първата вечер, инженере!

— Да, и тогава бях свободен да го сторя, макар че смятах за неразумно да се предам само защото тукашният въздух не ми понасяше съвсем. Но оттогава положението доста се промени. Междувременно се явих на преглед, след който придворният съветник Беренс недвусмислено ми каза, че не си заслужава да отпътувам, че скоро пак би трябвало да се върна тук и че ако продължавам да живея както досега, додето се обърна, целият ми бял дроб ще отиде по дяволите.

— Знам, сега си имате легитимация в джоба.

— Да, казвате това тъй иронично… естествено с истинската ирония, оная, дето нито за миг не е непонятна, а се явява като истинско класическо средство на ораторското изкуство — виждате, че съм запомнил думите ви. Но можете ли да поемете отговорността и да ме посъветвате да се върна дома след тази снимка, след резултата от рентгеновия преглед и след диагнозата на придворния съветник?

Господин Сетембрини се поколеба колкото един миг. После се изправи, дигна черните си очи, които твърдо насочи към Ханс Касторп, и отговори с интонация, която не бе лишена от известна театралност и ефектност:

— Да, инженере. Поемам отговорността.

Но сега и Ханс Касторп се бе стегнал. Бе прибрал петите си и изгледа господин Сетембрини също така прямо. Този път имаше битка. Ханс Касторп се държеше юнашки. Влияния отблизко само го „подкрепяха“. Тук имаше един педагог, а там вънка една жена с тесни очи. Той дори не се извини за това, което каза; не прибави: „Моля не ми се сърдете.“ Той отговори:

— Тогава сте по-предпазлив за себе си, отколкото за други хора! Вие не сте престъпили лекарската забрана и не сте отишли на прогресивния конгрес в Барцелона. Уплашили сте се от смъртта и сте останали тук.

Той несъмнено наруши до известна степен позата на господин Сетембрини. Той не съвсем без мъка се усмихна и каза:

— Оценявам находчивия отговор, макар че вашата логика не е далече от софизма. Отвратително ми е да се впускам в един от обичайните тук ужасни спорове, иначе бих ви отвърнал, че съм значително по-болен от вас — за съжаление действително толкова болен, че само по един изкуствен начин и с малко самозалъгване храня надеждата за излизане от това място и връщане в долния свят. В оня момент, когато се окаже съвсем непристойно да я поддържам, ще обърна гръб на това заведение и ще наема за остатъка от дните си една частна квартира нейде в долината. Ще бъде печално, но тъй като моята работна сфера е най-свободната и най-духовната, това няма да ми попречи до последния си дъх да служа на каузата на човечеството и да давам отпор на болестта. Вече ви обърнах внимание върху разликата, която съществува помежду ни в това отношение. Инженере, вие не сте човекът, който ще утвърди тук по-добрата си част, разбрах го още при първата ни среща. Вие ме упреквате, че не съм заминал за Барселона. Подчиних се на забраната, за да не се унищожа преждевременно. Но го сторих под най-строга резерва, под най-гордия и болезнения протест на духа ми против диктата на окаяното ми тяло. Дали и у вас е жив този протест, докато спазвате предписанията на тукашните власти, или с прекалена готовност се подчинявате на тялото и на неговите зли наклонности?…

— Какво имате против тялото? — прекъсна го бърже Ханс Касторп и го погледна със своите широко отворени сини очи, бялото на които бе замрежено от червени жилки. Свят му се зави от тая дързост и това си му личеше. „За какво говоря — помисли той. — Ужасно става. Но щом като веднъж съм на бойна нога с него, докато е възможно, няма да му оставям последната дума. Естествено той ще надделее, но няма нищо, аз все пак ще имам полза от това. Ще го подразня.“ И той допълни своето възражение: — Нали сте хуманист? Как може да се отнасяте неприязнено към тялото? Сетембрини се усмихна — този път непринудено и самоуверено.

— Какво имате против анализа? — процитира той с глава, облегната върху рамото. — Как може да се отнасяте неприязнено към анализа? Вие винаги ще ме намерите готов да ви отговарям, инженере — каза той с поклон — един церемониален жест към пода, — особено ако вашите възражения са духовни. Вие не отбивате удари без елегантност. Хуманист… разбира се, че съм такъв. Никога не ще ме изобличите в аскетични наклонности. Потвърждавам, че ценя и обичам тялото, както не отричам, че ценя и обичам формата, красотата, свободата, веселието и удоволствието, тъй както представлявам „света“, интересите на живота срещу сантименталното бягство от света, тъй както браня класицизма от романтиката. Смятам, че становището ми е недвусмислено. Но има една сила, един принцип, комуто принадлежи моето върховно утвърждение, моята върховна и последна почит и любов, и тази сила, този принцип е духът. Колкото и да ме отвращава онази съмнителна измислица и фантасмагория, която противопоставя „душата“ на тялото, все пак в антитезата тяло — дух тялото представлява злото, дяволското начало, тъй като тялото е природата, а природата — като противоположност на духа, на разума, повтарям това! — е зла: мистична и зла. „Вие сте хуманист!“ Наистина съм, защото съм приятел на човека, какъвто е бил Прометей; влюбен съм в човечеството и неговата аристокрация. Тази аристокрация обаче е тъждествена с духа, с разума и затова съвсем напразно ще ме упреквате в християнски обскурантизъм…

Ханс Касторп махна с ръка в знак на отричане.

— … съвсем напразно — настоя Сетембрини — ще ме упреквате, когато хуманистично-аристократическата гордост някой път ще учи, че зависимостта на духа от тялото, от природата трябва да се смята за унижение, за обида. Знаете ли, че има едно предание, според което великият Плотин се е срамувал, задето е имал тяло? — попита Сетембрини и съвсем сериозно изчака отговора; Ханс Касторп бе принуден да признае, че за първи път чува това. — Порфирий го предава. Абсурдно изказване, ако искате. Но именно абсурдното е духовно и почтено и всъщност нищо не може да бъде по-окаяно от изтъкването на абсурдност тогава, когато духът се стреми да защити достойнствата си против природата, когато отказва да отстъпи пред нея… Чували ли сте за земетресението в Лисабон?

— Не… Земетресение ли? Тук не чета вестници…

— Не се разбрахме. Между впрочем много печално е — и типично за това място, — дето тук избягвате да четете вестници. Но ние не се разбрахме, природното бедствие, за което говоря, не е скорошно, то се е случило преди сто и петдесетина години…

— А, така ли? Почакайте… вярно! Чел съм, че нея нощ в спалнята си във Ваймар Гьоте казал на прислужника си…

— А, не за това исках да ви говоря — прекъсна го Сетембрини, като затвори очи и разтърси във въздуха малката си мургава ръка. — Между другото вие обърквате катастрофите. Имате на ум земетресението в Месина. Аз говоря за бедствието, което сполетя Лисабон през 1755 година.

— Прощавайте.

— Е добре, Волтер се опълчи срещу него.

— Тоест… как? Опълчи се?

— Той се разбунтува, да. Той не се примири с бруталната съдба и събитието, отказа да отстъпи. Той издигна протест в името на духа и разума против това скандално безобразие на природата, което взе в жертва три четвърти от един цветущ град и живота на хиляди люде… Вие се чудите? Вие се усмихвате? Можете да се чудите, но що се отнася до усмивката, позволявам си да ви направя забележка! Волтер постъпи като истински потомък на ония древни гали, които замеряха небето със стрелите си… Виждате ли, инженере, ето ви враждата на духа към природата, неговото гордо недоверие към нея, неговото сърцато настояване за право да я критикува — нея и нейната зла, безразсъдна сила. Защото тя е сила, а само този, който робее, той възприема силата, примирява се с нея… вземете си добра бележка, вътрешно се примирява с нея. Ето ви, значи, оня хуманизъм, който не се оплита в противоречия, не се връща към християнското лицемерие, когато то, лицемерието, благоволи да съзира в тялото злото, вражеското начало. Противоречието, което смятате, че виждате, всъщност винаги е същото. „Какво имате против анализа?“ Нищо… когато той застъпва каузата на назиданието, на освобождението и на прогреса. Всичко… когато от него лъха отвратителен гробовен мирис. Въпросът за тялото не стои другояче. Трябва да ценим и защищаваме тялото, когато се касае до неговата еманципация и красота, до свободата на чувствата, до щастието, до удоволствието. Трябва да го презираме, доколкото то като принцип на гравитацията и инерцията възпира движението към светлината, доколкото то застъпва дори принципа на болестта и смъртта, доколкото специфичният негов дух е духът на объркването, духът на тлението, на похотта и на срама…

Застанал съвсем близо до Ханс Касторп, Сетембрини произнесе последните думи почти беззвучно и много бързо, за да свърши по-скоро. Ханс Касторп щеше да бъде деблокиран: Йоахим пристъпи в читалнята с две пощенски картички в ръка, речта на литератора секна и ловкостта, с която изразите му преминаха в лек, светски тон, произведе нужния ефект върху ученика му — ако можехме да наречем така Ханс Касторп.

— Ето ви и вас, лейтенанте! Сигур сте търсили братовчед си — прощавайте! Бяхме се впуснали с него в разговор… ако не се лъжа, изкарахме дори един малък спор. Братовчед ви не е лош събеседник, когато реши, става съвсем не безопасен противник в словопренията.