Метаданни
Данни
- Серия
- Тайните на Кръмли (2)
- Включено в книгата
-
Гробище за лунатици
Друга приказка за два града - Оригинално заглавие
- A Graveyard for Lunatics, 1990 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Филипина Филипова, 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 9 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Рей Бредбъри. Гробище за лунатици
Американска. Първо издание
Yassen Atanasov Company, София, 1992
Редактор: Люба Никифорова
История
- — Добавяне
74
Отидох да видя Мени Лайбър.
Седеше пак на ръба на бюрото си. Погледнах към голямото кресло зад него.
— Е — каза гой — „Цезар и Христос“ е вече завършен. Маги го редактира в момента.
Стори ми се, че му се иска да се ръкува, но не знае как да го направи. Затова се доближих до него, събрах възглавничките наоколо, както някога, натрупах ги една върху друга и седнах най-отгоре.
Мени Лайбър се разсмя.
— Никога ли не се предаваш?
— Направя ли го, жив ще ме схрускаш.
Погледнах към стената зад него.
— Затворен ли е проходът?
Мени се изправи, отиде до огледалото и го откачи. На мястото на предишната врата имаше пресен слой гипс и нова боя.
— Не е за вярвано, че от години насам там е заставало едно чудовище — отбелязах аз.
— Той не беше чудовище — отвърна Мени. — Ръководеше цялата работа. Без него щяхме отдавна да сме фалирали. Побърка се едва в последно време. Но до този момент бе Богът зад огледалото.
— Никога ли не привикна към хорските погледи?
— А ти би ли привикнал на негово място? Какво толкова странно има в това, че се е укривал, минавал е през тунела нощем и е сядал в креслото? Точно толкова абсурдно и находчиво в същото време, колкото и идеята да правиш филми, за да управляваш света. Всеки европейски град започва да прилича на нас — откачените американци. Обличат се като нас. Подражават на говора, танците и вкуса ни. Завоювахме света чрез филмите си, но не ни стига пипето, за да го проумеем. Та като се има предвид това, какво толкова необикновено има в идеята да твориш, скрит зад стената?
Помогнах му да закачи огледалото на място.
— Скоро след като нещата се оправят, ще ви повикаме с Рой, за да построите Марс.
— Но без чудовища.
Мени се поколеба:
— Ще обсъдим по-късно.
— А-ха. Смяташ ли да смениш креслото?
— Не. Вместо това ще уголемя задника си, за да ми е по мярка. Все отлагах, но май вече е време.
— С такъв задник би могъл да срутиш централния вход на нюйоркската банка.
— Ако си наместя там мозъка, сто на сто. Ще трябва доста да се постарая. Него вече го няма. Искаш ли да пробваш и ти?
Загледах се в креслото.
— Не-е-е.
— Страх те е, че седнеш ли веднъж, няма да ти се иска да станеш от него? Хайде, изчезвай. Искам те обратно след четири седмици.
— Когато ще ти трябва нов завършек за „Исус и Пилат“ или „Христос и Константин“, или…
Стиснах ръката му, преди да е успял да отговори:
— Успех.
— Май този път е искрен, а? — погледна Мени към тавана. — По дяволите.
Отиде и седна в креслото.
— Как е? — попитах аз.
— Не е зле — със затворени очи се отпускаше назад. — Човек може и да свикне.
На излизане се обърнах, за да видя пак замръзналата малка фигурка, потънала в кожената необятност.
— Още ли ме мразиш? — попита той със затворени очи.
— Да. А ти мен?
— Ъ-хъ.
Излязох навън и затворих вратата зад себе си.