Рей Бредбъри
Гробище за лунатици (29) (Друга приказка за два града)

29

Том Шипуей ме остави пред студиото.

Пристигнах в Грийн Таун малко след два следобед. Целият град бе прясно боядисан в бяло и ме чакаше да потропам на вратите или да надникна през прозорците с дантелени перденца. Из въздуха се носеше цветен прашец. Свих по уличката с къщата на баба и дядо. Заизкачвах стълбите, а от покрива излетяха птици.

Сълзите се стичаха по лицето ми, докато чуках на предната врата.

Дълго бе тихо. Разбрах, че не съм постъпил както трябва. Когато момченцата ходят на гости при приятелчетата си, не чукат на вратата. Намерих малко камъче в задния двор и го метнах срещу единия прозорец.

Тишина. Къщата се припичаше на ноемврийското слънце.

— Какво? — попитах аз високия прозорец. — Наистина ли си умрял?

Тогава се отвори входната врата и на прага застана сянка.

— Нима! — изкрещях аз и се запрепъвах по пътеката. — Нима? — хвърлих се в обятията на Елмо Кръмли.

— Да — каза той, — стига да търсиш мен.

Дръпна ме вътре и затвори вратата, а аз забъбрих нечленоразделно.

— Хей, успокой се — разтърси ме той.

Едва го виждах през запотените си очила.

— Ти пък какво правиш тук?

— Нали така заръча — да се поразходя, да разгледам наоколо и после да дойда тук? Не, не си спомняш. За Бога, на това място намира ли се нещо свястно?

Затършува в хладилника. Извади бисквита с фъстъчено масло и чаша мляко. Седнах и заповтарях, докато ядях и отпивах от млякото: „Благодаря, че дойде.“

— Млъкни — каза Кръмли. — Станал си една развалина. Какво да правим сега? Нека се преструваме, че всичко е наред. Никой не знае, че си видял тялото на Рой или това, което си приел за тялото му. Каква ти е програмата?

— Трябва да докладвам за един нов проект след малко. Нали ме преместиха… С филмите за зверове е свършено. Сега работя с Фриц и Исус.

Кръмли се изсмя:

— Трябва така да нарекат филма. Да се повъртя ли из студиото още малко, преоблечен като турист?

— Намери го, Кръмли. Ако повярвам, че Рой наистина си е отишъл, ще се побъркам. А ако Рой не е мъртъв, сигурно се крие някъде изплашен до смърт. Трябва да го изплашиш още повече, да го изкараш от скривалището му, преди да са го убили! А дали вече не са го сторили? Никога не би се обесил. Значи и убиецът му е наоколо. Намери убиеца. Човекът, който унищожи глинената глава на Звяра, разби черепа му, а после видя сметката и на Рой. Така или иначе, Кръмли, намери Рой преди да са го убили. А ако е убит, намери убиеца.

— Чудесен избор.

— Опитай с агенциите за колекционери на автографи. Някой може да познава Кларънс, да знае името и адреса му. После пробвай с „Кафявото бомбе“. Онзи оберкелнер не би разговарял с някой като мен. Той трябва да знае кой е Звяра. С него и Кларънс можем да разрешим загадката с извършеното или предстоящо убийство.

— Поне има някакви следи — Кръмли понижи глас с надеждата, че и аз ще направя същото.

— Виж какво — казах аз, — от вчера тук живее някой. Нито Рой, нито аз сме правили боклук по време на работата си — отворих малката врата на хладилника. — Шоколади. Но кой би поставил шоколад в хладилника?

— Ти! — изсумтя Кръмли.

Изсмях се и затворих вратичката.

— За себе си знам. Но той каза, че ще се скрие. Може и той да ги е оставил.

— О’кей — Кръмли тръгна към вратата. — Какво да търся?

— Щъркел като върлина с кльощави ръце, дълги тънки пръсти и голям, гърбав нос. Напоследък оплешивява. Вратовръзките не подхождат на ризите му, а ризите не подхождат на панталоните…

— Не трябваше да питам — Кръмли ми подаде кърпичка. — Духай.