Рей Бредбъри
Гробище за лунатици (11) (Друга приказка за два града)

11

Посред левия край на ресторанта се издигаше на не повече от един фут малък подиум с една-единствена маса и два стола. Неведнъж си го бях представял като място за надзорника на роби в римска бойна трирема. Представях си как удря с тежкия чук, за да определи ритъма на плувналите в пот приковани гребци, гонени от ужаса, побеснелите господари и тълпите ядосани купувачи.

Но там никога не е застават римски кормчия, който да диктува ритъма.

Това бе масата на Мени Лайбър. Обикновено сядаше сам и чоплеше храната си, като че ли са му поднесли вътрешностите на Цезаровите гълъби за гадаене на бъдещето. Разрязваше далака, оставяше сърцето настрана и размишляваше над фигурите. Понякога канеше и доктор Филипс — доктора на студиото, за да провери новите филтри и смеси. Друг път се хранеше с вътрешностите на режисьори и сценаристи, които го зяпаха глупаво и клатеха глави — да, да, филмът не се движи по график! О, да, да, непременно ще побързат!

Никой не искаше да сяда на тази маса. Човек често получаваше розово пликче с предупреждение вместо чек.

Запромъквах се приведен между масите. Подиумът на Мени бе празен. Спрях. За първи път да не видя чинии, прибори, а дори и цветя на масата му. Сигурно още се щураше навън и крещеше на слънцето задето му пречи.

Най-дългата маса в ресторанта бе подредена в очакване.

Откакто работех в студиото, гледах все да я заобиколя. Като всички новаци, се страхувах от срещите с ужасно талантливите и ужасно известните. Когато бях момче, Дж.Х. Уелс бе дошъл да изнесе лекция в Лос Анджелис. Не отидох за автограф. Радостта от контакта с него би ме убила. Така бе и с дългата маса, около която седяха най-прочутите режисьори, филмови редактори и сценаристи. Една вечна Тайна вечеря в очакване на закъснелия Христос. Гледката отново ме изпълни със страх.

Кривнах към отдалечения ъгъл, където Рой и аз често нагъвахме сандвичи и супа.

— Хич не смей! — изкрещя нечий глас.

Снижих глава и плувнах в пот.

— Срещата ти е тук — извика пак Фриц Вонг. — Ходом марш!

Закандилках се между масите и спрях пред Фриц с поглед, прикован в обувките ми. Усетих ръката му на рамото си. Сякаш всеки момент щеше да ми откъсне еполетите.

— Това е нашият гост от света срещу ресторанта — оповести Фриц Вонг. — Ще го настаня при нас.

Ръката върху рамото ми леко ме натисна надолу. Седнах.

Най-сетне вдигнах поглед и огледах дванайсетте души, които ме наблюдаваха.

— Сега той ще ни разкаже за търсенето на Звяра! — съобщи Фриц.

Звяра.

Откакто Рой й аз заявихме, че ще замислим, построим и одухотворим най-ужасяващото чудовище на Холивуд, хиляди се бяха втурнали да ни помагат. Човек би помислил, че търсим Скарлет О’Хара или Ана Каренина. Във „Върайъти“ и „Холивуд Рипортър“ се появиха репортажи за Звяра и тъй нареченото състезание за идеи. Името на Рой и моето име биваха споменавани в не една статия. Аз изрязвах и запазвах всяка отпечатана, бездарна глупост. Започнахме да привличаме фотографите на други студия и агенти. На вратата на студиото се показваха Квазимодо Едно и Две, четирите фантома от операта, хора вълци, първи и втори братовчеди на Лугоши и Карлоф.

Рой и аз започнахме да се чувстваме като жури на конкурс за красота. Полузверовете, виснали пред студиото от сутрин до вечер, ни подлудяваха. Фотографите бяха още по-непоносими. Накрая изгорихме всички снимки и избягахме през задния вход.

Та до това доведе едномесечното търсене на Звяра.

А сега Фриц Вонг повтори:

— О’кей. Какво стана със Звяра? РАЗКАЖИ!