Рей Бредбъри
Гробище за лунатици (19) (Друга приказка за два града)

19

Бавно се отправихме към Сцена 13.

Наблюдавах Рой и се опитвах да отгатна какво е съчинил през последната нощ. Дори когато бяхме деца, той рядко издаваше истинските си чувства. Отваряше, например, вратите на гаража, за да ми покаже най-новия си динозавър. Чакаше да види реакцията ми и едва след като зяпвах от възторг, си позволяваше да изкрещи радостно. Ако направеното ми харесваше, нищо друго нямаше значение.

— Рой — попитах го аз, — да не се е случило нещо?

Заварихме Мени Лайбър да фучи пред Сцена 13:

— Къде, по дяволите, се изгубихте?

Рой отвори студиото, влезе и тръшна вратата зад себе си.

Мени се опули срещу мен. Скочих напред и отворих вратата, като му дадох път.

Стъпихме в тъмното.

Бе запалена само една малка лампа, окачена над глинения макет на Рой, дълъг шейсет фута — полумарсиански пейзаж в близост до засенчения кратер на метеора.

Рой свали обувки и се затича по макета като балетист. Внимаваше да не настъпи някое дърво, голямо колкото нокът, или кола с размерите на напръстник.

— Свалете си обувките! — изкрещя той.

— Как ли не! — отвърна Мени, но се събу и застъпва на пръсти по миниатюрния свят. Бяха добавени много нови неща — нови планини, дървета и какво ли не плюс нещото, покрито с влажна кърпа.

И двамата се приближихме по чорапи до покривалото.

— Готови ли сте? — огледа лицата ни Рой.

— Да, по дяволите — тросна се Мени и посегна към кърпата.

Рой блъсна ръката му.

— Не. Аз ще го направя.

Мени се отдръпна, почервенял от гняв.

Рой вдигна кърпата така, като че ли дърпа завесата над най-великолепното шоу на земята.

— Не Красавицата и Звяра — извика той, — а Звяра, който е Красив!

Мени и аз зяпнахме.

Рой не беше излъгал. Бе най-съвършеното произведение, което някога е правил — дело на кораб, дълго кръстосвал моретата, на ловец на среднощни пътеки между звездите, на мечтател, останал много време зад ужасната си, причудлива и отблъскваща маска.

Звяра.

Самотният мъж зад паравана с източни рисунки, който се смее на нещо отдавна отминало.

Съществото, избягало от среднощните улици, за да стигне до гробищата и белите камъни.

— О, Господи, Рой… — очите ми се насълзиха под въздействието на гледката — толкова живописна и ярка, колкото и спомена за Звяра, вдигнат отчаяното си лице към тъмното небе. — О, Боже…

Рой съзерцаваше с любов великолепната си работа. Обърна се бавно, за да погледне Мени Лайбър. Видяното прикова на място и двама ни.

Лицето на Мени бе бяло като платно. Очите му се въртяха в орбитите си. От гърлото му се раздадоха нечленоразделни звуци. Ръцете му се впиха в ризата, като да е спряло да бие сърцето му.

— Какво си направил! — изпищя той. — Исусе! Господи, велики Боже! Какво е това? Измама? Шега? Веднага го покрий! Уволнен си!

Мени хвърли влажната кърпа върху глинения Звяр.

— Боклук!

Рой покри глинената глава с механични, непохватни движения.

— Аз не…

— Не си ли? И искаш да видиш ТОВА на екрана? Луд! Събирай си партакешите! Да те няма! — Мени затвори очи и се разтрепери. — Изчезвай веднага!

— Ти поиска това! — каза Рой.

— Е, сега искам да го унищожиш!

— Но това е най-добрата ми работа! Погледни я, по дяволите! Тя е красива! Тя е МОЯ!

— Не! На студиото е! Отказваме се от филма. И ДВАМАТА сте уволнени. Мястото да се опразни до един час. Живо!

— Защо? — попита тихо Рой. — Защо преиграваш?

— Преигравам ли?

Мени захвърча по цялата сцена с обувки под мишница. Миниатюрните къщички и камиончета се трошаха под нозете му.

Спря в далечния край на сцената, пое си въздух и ме погледна вбесен.

— ТИ не си уволнен! Ще ти дам друга работа. Но ТОЗИ кучи син… ВЪН!

Отвори вратата и светлината нахлу като през прозорец на готическа катедрала. Тръшна я след себе си, а аз останах с победения, съсипан Рой.

— Но какво сме направили? Какво, по дяволите? — изкрещях аз на Рой, на себе си и на глиненото чудовище, на намерения и показан Звяр. — КАКВО?!

Рой трепереше.

— Господи, цял живот се опитвах да достигна съвършенството. Обучавах се, изчаквах, наблюдавах. И когато най-после успях и това нещо излезе изпод пръстите ми, всичко се обърка! Какво толкова й има на проклетата глина? Как така тя се ражда, а аз УМИРАМ?

Трепна и сви юмруци, но нямаше кого да удари. Погледна праисторическите си животни и простря ръка, като че ли искаше да ги запази.

— Ще се върна след малко! — им каза той с дрезгав глас и изчезна.

— Рой!

Тръгнах след него. Той се запрепъва на дневната светлина. Слънцето навън прежуряше. Движехме се в огнена река.

— Къде отиваш?

— Един бог знае! Остани тук. Няма смисъл да те изхвърлят и тебе! Това е първото ти назначение. Снощи ме предупреди. Сега знам, че е имало нещо нередно, но какво? Ще се скрия някъде наблизо, за да измъкна приятелите си довечера — погледна с копнеж към затворената врата, зад която бяха любимите му животинки.

— Ще ти помогна.

— Не. Не бива да те виждат с мен. Ще си мислят, че ти си ме подучил.

— Рой! Мени изглеждаше така, сякаш се готви да те убие. Ще се обадя на Кръмли, моя приятел детектив. Може би ще ни помогне! Ето го телефонният му номер — надрасках номера на някакво смачкано листче. — Скрий се и ми се обади довечера.

Рой Холдстром скочи в таратайката си от времето на Лаурел и Харди и се понесе към задната площадка с десет мили в час.

— Поздравления, глупав негоднико — каза някой.

Обърнах се. Фриц Вонг стоеше в средата на съседната алея.

— Покрещях им малко и успях да те получа за пренаписване на сценария по онзи непрокопсан филм — „Бог и Галилея“. Мени за малко да ме премаже с ролс-ройса. Той ми каза, че си готов за нова работа. Така че…

— В стария сценарий има ли чудовище? — гласът ми трепна.

— Само Ирод Антипа. Лайбър иска да те види.

Тръгна забързан към офиса на Лайбър.

— Чакай — извиках аз.

Защото зад рамото на Фриц се виждаше тълпата пред студиото, менажерията, която се събираше й винаги щеше да се събира ежедневно.

— Идиот! — каза Фриц. — Къде отиваш?

— Току-що уволниха Рой — отвърнах аз, без да спирам. — Сега трябва да осигуря повторното му назначаване!

— Dummkopf — подгони ме Фриц. — Мени иска да те види ВЕДНАГА!

— Ще ме види след пет минути.

Излязох на улицата пред студиото и заоглеждах тълпата.

Тук ли си, Кларънс?