Рей Бредбъри
Гробище за лунатици (62) (Друга приказка за два града)

62

Завъртях се около „Гоуър“ и надникнах през вратите на студиото.

Хитлер в подземния си бункер през последните дни на Третия Райх — помислих си аз.

Горящият Рим и Нерон, хукнал за още факли.

Марк Аврелий си разрязва вените във ваната и оставя живота си да изтече.

Само защото някой някъде се разпореждаше, наемаше бояджии с бездънни кофи боя и мъже с огромни прахосмукачки, които да вдишат подозрителния прах.

Беше отворена само една от вратите на студиото. Охранявана от трима души със задача да пускат вътре и навън само бояджиите, чистачите и точно определени лица.

Станислав Гроц се зададе отвътре. Спря яркочервения си автомобил пред изхода и изкрещя: „Махайте се от пътя ми!“.

— Не, сър — отговори кротко пазачът. — Имаме нареждания. Никой няма право да излиза от студиото през следващите два часа.

— Аз съм гражданин на Лос Анджелис, а не на тая измишльотина!

— Това означава ли, че ако вляза, не мога да изляза? — попитах аз през решетката.

Пазачът докосна козирката си и каза:

— Вие можете и да влизате, и да излизате. Заповед.

— Странно. Защо точно аз?

— По дяволите! — Гроц се готвеше да слезе от колата си.

Пристъпих през ниската решетка и отворих една от вратите на колата на Гроц.

— Можеш ли да ме закараш до редакторския кабинет на Маги? Докато се върнеш, ще е станало време да те пуснат.

— Не — отвърна Гроц. — Ние сме в капан. Корабът потъва от една седмица, а спасителни лодки няма. Бягай, преди и ти да си се удавил.

— Хайде, хайде — спокойно каза пазачът. — Без параноя.

— Чу ли го какво говори! — Гроц пребледня от яд. — Великият пазач-психиатър. Качвай се. Возя те за последен път.

Поколебах се и погледнах лицето му, по което се изписваха противоречиви чувства. Смелото и арогантно изражение от предишните дни се топеше. Бореха се всякакви страсти, които се появяваха, добиваха образ и изчезваха. Като развален телевизионен екран. Качих се, тръшнах вратата и се понесохме лудешки бързо.

— Ей, къде си се разбързал!

Профучахме край сградите на студията. Всички бяха отворили широко врати и прозорци и се проветряваха. Фасадите на поне шест от тях бяха пребоядисани. Старите декори бяха строшени и струпани навън.

— Винаги карам така, драги! — изкрещя Гроц, за да заглуши шума от мотора. — При друг случай бих се радвал на това, което става. Хаосът е в кръвта ми. През 1946-а отидох в Дрезден само за да видя разрушените сгради и уплашените хора.

— Не е възможно!

— На теб нямаше ли да ти е интересно? Ами пожарите в Лондон през 1940-а… Всеки път, когато човечеството постъпи отвратително, аз познавам щастието!

— Хубавите неща не те ли радват? Хората на изкуството, талантливите мъже и жени?

— Не, не — подкара още по-бързо. — Такива неща ме потискат. Дрямка сред глупостта. На фона на купчината идиоти, които дразнят погледа с откъснатите си рози и натюрморти, изпъкват още по-добре горилите, джуджетата и червеите, които смазват подземната машина и направляват света към гибел. Още преди години бях решил, че след като континентите са огромни заводи за кал, ще си купя високи ботуши, за да газя из нея като момченце. Но това е абсурд. Да ни затворят в някаква глупава работилница… Искам да й се надсмея, а не да се оставя да ме смаже. Я гледай! — Завивахме край Голгота.

Почти извиках от изненада.

Голгота я нямаше.

Пещта за кремация се бе накичила с огромни пера черен дим.

— Това трябва да са трите кръста — казах аз.

— Доволен съм! — изгрухтя Гроц. — Чудя се дали И.Х. ще прекара нощта при Среднощната мисия?

Обърнах се рязко към него.

— Добре ли познаваш И.Х.?

— Пияния Месия? АЗ го създадох! Правил съм толкова чела и гърди, защо да не се заема и с ръцете на Христос! Отделих излишната плът, за да изтъня пръстите и ето ти ги ръцете на Спасителя! Какво е религията, ако не шега? Хората си мислят, че са спасени. А ние знаем, че не са. Но тръненият венец и раните затрогват сърцата! — Гроц затвори очи и полетя към един телеграфен стълб. В последния момент успя да завие и спря.

— Предположих, че си ги направил ти — казах аз.

— Ако играеш Христос, бъди Христос! Казах на И.Х. Ще ти направя белези като от ренесансова изложба. Ще ти пришия раните, нарисувани от Мазачо, Да Винчи и Микеланджело! Ще откъсна от мраморната плът на „Пиета“. Както видя, при по-специални случаи раните…

— … кървят.

Отворих широко вратата до мен.

— Мисля да повървя малко пеша.

— Не, не — извини се Гроц и се изкиска пронизително. — Трябваш ми. Каква ирония! Ще ме измъкнеш на входа. Иди говори с Ботуин и се изпаряваме.

Държах вратата отворена и ми бе трудно да взема решение. Гроц изглеждаше толкова истерично развеселен, че ми оставаше само едно — да затворя вратата. Потеглихме.

— Задавай въпроси, де — подкани ме той.

— О’кей. Разкажи ми за всички лица, които си разкрасил.

Гроц натисна педала на газта.

— Ще траят вечно. Казах им го и глупаците се хванаха. Така или иначе, излизам в пенсия, АКО успея да се измъкна навън. Купил съм си билет за околосветско пътешествие, което започва утре. Последните трийсет години превърнаха смеха ми в змийска отрова. Мени Лайбър? Ще пукне всеки момент. Докторът? Знаеш ли какво стана с него? Умря.

— Къде?

— Кой знае? — Но очите му се плъзнаха към стената, отделяща студиото от гробището. — Може да е отлъчен от църквата.

Гроц кимна напред.

— Виж, Маги Ботуин ми харесва. Тя е хирург перфекционист, като мен.

— Но не говори като теб.

— Ако го направи, с нея е свършено. А ти? Е, разочарованията идват с времето. Едва на седемдесет години ще разбереш, че си търчал по минните полета, за да водиш след себе си взвод кретени. Филмите ти ще бъдат забравени!

— Не е така — казах аз.

Гроц хвърли поглед към стиснатите ми устни и упорито вдигнатата брадичка.

— Не е — съгласи се той. — Имаш вид на истински светец идиот. Няма да те забравят.

Завихме на следващия ъгъл. Кимнах към дърводелците, бояджиите и чистачите:

— Кой нареди всичко това?

— Мени, разбира се.

— Кой нареди на Мени? Кой ВСЪЩНОСТ се разпорежда тук? Някой зад огледалото? Някой в стената?

Гроц закова на място и погледна пред себе си. Ясно можех да видя следите от шевове над ушите му.

— Няма отговор.

— Няма ли? Оглеждам се и — що да видя? Студио, навлязло в разгара на работата над осем филма, единият от които е огромен, защото е за Исус и иска още два дни снимки. Изведнъж на някой му скимва да тръшне вратите и настава безумно чистене и боядисване. Лудост е да затвориш студио, чийто бюджет ежедневно възлиза на около сто хиляди долара. Кой командва?

— Какво? — кротко попита Гроц.

— Докторът, макар опасен и хлъзгав, е безгръбначно Същество. На Мени само задникът му може да стои нависоко. Ти? Изграден си от маски. Нито една от тях няма енергията или решимостта да съсипе цялото студио. Но то се плъзга все по-надолу. Виждам студио, огромно като бял кит. И литнали към него харпуни. Капитанът, следователно, трябва наистина да е маниак.

— Кажи ми тогава кой е Ахав?

— Елин мъртвец, застанал на стълбата в гробището, който гледа отгоре и се разпорежда. А вие всички изпълнявате заповедите.

Гроц бавно премигна три пъти с гущеровите си очички.

— Не и аз — усмихна се накрая.

— Не ли? Защо не?

— Защото си смотан глупак — целият грейна и вдигна поглед към небето. — Помисли! Има само двама гении, които са достатъчно умни, за да се сетят да поставят твоя мъртвец на стълбата, за да гледа над стената и да смразява кръвта на хората — Гроц избухна в такъв смях, че щеше да се задуши. — Кой би могъл да направи лицето?

— Рой Холдстром!

— Да! И…?

— Лениновият… — заекнах аз — Лениновият гримьор?

Станислав Гроц ме дари с ослепителна усмивка.

— … Ти?

Скромно кимна с глава.

Ти! — помислих си аз. Значи не Звяра, скрит в гробницата, се е изкачил на стълбата, за да постави плашилото Арбътнот и да доведе студиото до лудост, а Гроц! Човекът, който се смее, мъничкият Конрад Вайт с вечната усмивка на уста!

— Защо? — попитах аз.

— Защо? — Гроц се ухили. — Ами за да създам малко оживление! Толкова беше скучно през всички тези години! Докторът се беше заплеснал по спринцовките. Мени се разкъсваше от колебания. А аз не можех да се посмея като хората на кораба на глупците. Трябваше да се съживят мъртвите. Но ти провали работата. Намери тялото, а не каза на никого. Очаквах веднага да закрещиш по улиците. Вместо това, ти не пророни дума. Наложи се да прибягна до анонимни телефонни обаждания, за да закарам студиото до гробищата. После настана хаос! Бъркотия!

— Ти ли ни изпрати онази картичка, за да идем до „Кафявото бомбе“ и да видим Звяра?

— Да.

— Заради една ШЕГА?

— Не съвсем. Студиото, както може би си забелязал, се е разкрачило върху една огромна пукнатина. Нужно бе само едно земетресение. Затова подпрях стълбата и съживих мъртвите. Увеличих си заплатата, с други думи.

Изнудване — пошепна Кръмли от дълбините на съзнанието ми.

Гроц се гърчеше от радост и удоволствие.

— Изплаших Мени, Доктора, И.Х., всички, дори и Звяра!

— Звяра? Ти искаше да уплашиш и НЕГО?

— А защо не? Цялата шайка! Да ги накарам да си платят. Пазех се само да не разберат, че зад плана стоя аз. Предизвикваш бунт, пълниш си джоба и се изпаряваш!

— Но това означава, че си знаел всичко за миналото и смъртта на Арбътнот. Отровен ли беше? Това ли причини гибелта му?

— О, това са теории, предположения.

— Колко души знаят, че си си купил билет за околосветско пътешествие?

— Само ти, нещастно, тъжно, обречено, симпатично момче. Но мисля, че някой се е досетил. Защо иначе няма да ме пускат на изхода?

— Ами да — казах аз. — Току-що са изхвърлили гробницата на Христос заедно с дървения материал. Трябва им тяло за вътрешността.

— Мен ли имаш предвид? — внезапно побледня Гроц.

Зад нас спря полицейска кола на студиото.

— Мени Лайбър Ви вика.

Гроц се сви. Сърцето му замря, кръвта обля душата му, а душата се разтвори в нищото.

— Свърши се — промълви той.

Представих си кабинета на Мени, огледалото зад бюрото и катакомбите зад огледалото.

— Отскубни се и избягай — казах аз.

— Глупак! Докъде ще успея да стигна? — потупа ме с трепереща ръка. — Ти си особняк, но си от добрите особняци. Щом са те видели с мен, и ти трябва да внимаваш. Започнат ли да разнищват веригата… Дръж.

Грабна куфарчето си и го сложи на седалката. Отвори го и бързо го затвори. Мярнаха ми се пачки стодоларови банкноти.

— Вземи ги — каза той. — На мен вече не са ми необходими. Бързо ги скрий. Черни пари за до края на живота ти.

— Не, благодаря.

Пак го бутна към коляното ми. Аз се отдръпнах така, сякаш ме бяха проболи с ледена кама.

— Особняк си. Ама от добрите.

Излязох.

Полицейската кола бавно пълзеше напред. Даде кратък сигнал с клаксона. Гроц погледна към тях, погледна и към мен. Огледа ушите ми, клепачите и брадичката.

— Кожата ти не се нуждае от операция в близките кажи-речи трийсет години.

Устата му се изпълни със слюнка. Запремига, грабна кормилото с треперещи ръце и подкара.

Полицейската кола зави на ъгъла. Неговата кола я последва. Малка погребална процесия към задната стена на студиото.