Рей Бредбъри
Гробище за лунатици (16) (Друга приказка за два града)

16

До края на деня Рой не ме остави на мира. Току пъхаше глава в офиса ми и размахваше изпоцапаните си с глина пръсти.

— Нищо! — крещеше той. — Няма Звяр!

Измъквах листа от машината си и го размахвах в отговор: „Нищо! И при мен няма Звяр!“

Най-сетне, около десет вечерта подкарахме към „Кафявото бомбе“.

По пътя четях на глас първата част на „Озимандиас“.

Срещнах един пътник от древна страна.

Той ми каза: има два каменни крака в

пустинята… Близо до тях, сред пясъка

бавно потъва лицето — намръщено,

сбърчени устни — добре е разбрал скулпторът

тези страсти, които живеят отпечатани върху

мъртвото. И надживяват ръката, която

ги е подигравала, и сърцето, което

ги е таяло.

По лицето на Рой премина сянка.

— Прочети и останалото — каза той.

Продължих нататък:

И се изписват следните думи:

„Аз съм Озимандиас, крал на кралете:

погледни делата ми, Всемогъщи, и се покай!“

Нищо друго не остава. Около разрухата

на колоса се разпростират безбрежия от

голи, самотни, равни пясъци.

Завърших, но Рой дълго остана мълчалив.

— Направи обратен завой, хайде да се връщаме — казах аз.

— Защо?

— Това стихотворение като че ли е писано и за студиото, и за гробищата. Имал ли си някога от онези кристални топки? Разтърсваш ги и навън се извива страхотна снежна буря. Точно така се чувствам в момента.

— Глупости — бе коментарът на Рой.

Погледнах профила му, огромния гърбав нос, прорязващ нощния въздух с оптимизма на майсторите, които вярват, че могат да построят именно желания от тях свят, какъвто и да е той.

Спомних си как, когато бяхме тринайсетгодишни, Кинг Конг се изтърколи от Емпайър Стейт Билдинг и падна върху нас. Когато се изправихме на крака, бяхме други хора. Обещахме си, че или един ден ще направим чудовище, което да е огромно, великолепно и красиво като Конг, или ще се самоубием.

— Звяра — пошепна Рой. — Пристигнахме.

Спряхме близо до „Кафявото бомбе“ — ресторант без кафяво бомбе на покрива си, което го правеше различен от подобно заведение на булевард „Уилшър“ — на пет мили от него, издокарано с бомбе, достатъчно голямо, за да стане на всяка важна клечка от студиото в петък вечер. Единственият знак, че това „Бомбе“ също е важно, бе серията карикатурни портрети, залепена по стените вътре. Отвън приличаше на жалка имитация на испанска къща. Смело пристъпихме напред, към карикатурна серия 999.

При влизането ни оберкелнерът повдигна лявата си вежда. Преди си падаше по кучетата, но сега обичаше само котки. Сигурно му замирисахме на нещо.

— Вие нямате резервация, предполагам? — отбеляза флегматично той.

— Затова пък имаме много резерви — му се тросна Рой.

Оберкелнерът настръхна вбесен, но все пак ни пусна. Ресторантът бе почти празен. Бяха заети само няколко маси, където хората вече приключваха с десертите и коняка. Сервитьорите бяха започнали дори да пренареждат.

Разнесе се силен смях. Три жени се бяха надвесили над една от масите. Мъжът под тях явно отброяваше банкноти, за да им заплати предстоящата нощ. Жените се изкикотиха и казаха, че ще се поразходят край витрините отвън, докато той плати. После се обърнаха, разпръсквайки облаци парфюм и се понесоха към изхода. Рой се закова на едно място и се втренчи в мъжа в сепарето.

Станислав Гроц.

— Господи — извика Рой, — ВИЕ!

— АЗ?!

Вечната усмивка на Гроц се стопи.

— Какво правите тук? — възкликна той.

— Бяхме поканени.

— Търсим един човек — казах аз.

— Но намерихте мен и сте безкрайно разочаровани — отбеляза Гроц.

Рой заотстъпва назад. Пак се обади зигфридовият му синдром. Да ти обещаят дракон, а да намериш комар. Не сваляше поглед от Гроц.

— Защо ме гледате така? — ядоса се Гроц.

— Рой — предупредих го аз.

Защото си знаех, че мисли същото, каквото и аз. Всичко е било шега. Някой, който е знаел, че Гроц от време на време вечеря тук, ни е пратил за зелен хайвер. За да ни унижи и нас, и Гроц. Въпреки това Рой продължи да оглежда ушите, носа и брадичката на дребосъка.

— Не, не ставаш — каза той накрая.

— Не ставам за какво? Почакай! Ами да! Значи още го търсите! — смехът на Гроц изведнъж се отприщи от тънките му устни и затрещя като картечница. — Но защо в „Кафявото бомбе“? Посетителите тук нямат много общо с вашето разбиране за ужас. Едва се доближават до кошмарите. Ами аз, една закърпена маймуна, кого мога да изплаша аз?

— Не се тревожи — отвърна Рой. — Сетя ли се за теб посред нощ, сто на сто няма да мога да заспя.

Това оправи работата. Гроц се разтресе от смях и ни махна да се присъединим към него.

— Поне пийнете да ви се оправи настроението!

Рой и аз нервно огледахме ресторанта.

Нямаше Звяр.

Наляха шампанското и Гроц вдигна тост.

— Дано никога не ви се случва да извивате клепачите на мъртвец, да му чистите зъбите, да му мажете с восък брадата или да нагласяте сифилитичните му устни — стана и погледна към вратата, през която бяха излезли жените.

— Видяхте ли лицата им? — пак се усмихна. — Мое дело! Знаете ли защо са лудо влюбени в мен и никога няма да ме напуснат? Аз съм върховният лама в Долината на Синята луна. Отидат ли си, вратата се тръшва и лицата им падат. Предупредил съм ги и че под брадичките и очите им съм поставил фини телчета. Ако прекалено се разбързат, телчетата ще паднат и плътта им ще увисне. Вместо на трийсет, ще изглеждат на четирийсет и две.

— Фафнер — изръмжа Рой и хвана здраво ръба на масата.

— Какво?

— Един приятел — поясних аз. — Надявахме се да го намерим тази вечер.

— Тази вечер свърши, но останете още малко. Допийте шампанското. Поръчайте и още, ако искате, за моя сметка. По една салата, преди да е затворила кухнята?

— Не съм гладен — каза Рой с изражението, което имаше след постановката на „Зигфрид“.

— С удоволствие — заявих аз.

— Две салати — поръча Гроц на келнера. — Поръсени със сирене?

Рой затвори очи.

„Да!“ — казах аз.

Гроц се обърна към келнера и му бутна неоправдано голям бакшиш.

— Поглези приятелите ми — каза той с широка усмивка. После погледна към вратата, от която бяха излезли жените на кокили, и поклати глава. — Трябва да тръгвам. Навън вали. И цялата тази вода ще се изсипе върху лицата на момичетата. Ще се стопят! До скоро виждане. Arrivederci!

И излезе. Вратата тихо се затвори зад него.

— Давай да се махаме. Чувствам се истински глупак! — каза Рой.

Мръдна се и разля шампанското си. Изруга високо и избърса масата. Налях му пак. Наблюдавах го как бавно отпива и се успокоява.

След пет минути в дъното на ресторанта стана чудото.

Оберкелнерът започна да разгъва параван около най-отдалечената маса. Параванът се изплъзна и се сгъна сам с рязко изплющяване. Сервитьорът си измърмори нещо. После настъпи движение около вратата на кухнята, където забелязах един мъж и една жена да стоят от няколко секунди. Келнерът заразгъва пак паравана, когато те изтичаха в осветената част. Гледаха само към паравана.

— О, Господи. Рой? — прошепнах аз дрезгаво.

Рой вдигна поглед.

— Фафнер! — промълвих аз.

— Не — Рой замълча, втренчи се напред и се облегна, наблюдавайки бързо движещата се двойка. — Да.

Но страховитата змия, която изпълзя от кухнята и хвана ръката на дамата, влачейки я след себе си, не беше Фафнер.

Бе това, което търсехме трескаво от седмици и месеци насам. Бе това, което бих описал на хартия, вледенен от ужас.

Бе това, което Рой се бе опитвал да направи всеки път, когато бръкваше с дълги пръсти в глината. Кървавочервен мехур, изплуващ от изначалния бульон и добиващ очертанията на лице.

А това лице бе лицето на всички осакатени, ранени, убити и погребани от десетте хиляди войни, водени досега.

Бе Квазимодо на старини, страдащ от рак и със следи от проказа.

Зад това лице имаше душа, която вечно трябваше да живее.

ВЕЧНО! — помислих си аз. Той НИКОГА няма да се измъкне.

Беше нашият Звяр.

Всичко се случи само за миг.

Но аз успях да заснема съществото. Бе достатъчно да затворя очи и ужасното му лице изгаряше ретината ми — толкова ожесточено, че се просълзих, а гърлото ми само издаде някакъв звук.

Бе лице, в което се давеха две ужасно ясни очи. Лице, където очите се щураха като в делириум, но не намираха бряг, отмора или спасение. И като виждаха, че каквото и да докоснат, е достойно само за отвращение, те изсветляваха от отчаяние, връщаха се на мястото си, задържаха се над бурята на плътта, отказвайки да потънат, да се предадат, да изчезнат. Съществуваше само искрицата надежда, че като не спират да се въртят, може да намерят периферен пристан, някаква красота или успокоение, че нещата не са толкова лоши, колкото изглеждат. И се въртяха ли въртяха, закотвени в нажежената до червено лава на погубената плът, в топилката на гените, където никоя душа, колкото и да е смела, не може да оцелее. През цялото това време ноздрите поемаха самите себе си, а раната наместо уста мълчаливо призоваваше към опустошение.

В този момент видях Рой рязко да се килва напред, а после — назад, като прострелян. Посегна несъзнателно към джоба си.

После странният, унищожен човек изчезна, параванът застана на мястото си. Рой извади малък бележник и писалка от джоба си. С поглед, прикован в паравана, като че ли виждаше през него, скицира ужаса, кошмара, кървавата плът на разрухата и отчаянието.

Подобно на починалия Доре, Рой притежаваше гъвкава бързина и точност на ръката. Достатъчно бе да хвърли бегъл поглед на лондонската тълпа, за да започне кристалната фуния на паметта му да бълва образи. Моливът се пускаше по листа и всяко око, ноздра, уста, челюст и лице се изобразяваха свежи и завършени, като току-що отпечатани. Сега ръката на Рой танцуваше като паяк, пуснат в гореща вода. След десет секунди бележникът се изпълни със скици. Звярът бе там — не целият, но почти целият.

— По дяволите! — промърмори Рой и хвърли молива.

Погледнах паравана, изрисуван в източен стил. После набързо скицирания портрет.

Една полунегативна, полупозитивна смръщена гримаса на ужаса.

Не можех да откъсна очи от скеча на Рой — та нали Звяра вече бе изчезнал, а оберкелнерът приемаше поръчки зад паравана.

— Почти — прошепна Рой. — Още малко ми трябваше. Търсенето ни завърши, младши.

— Не.

— Да.

Не знам защо, но скочих на крака.

— Лека нощ.

— Къде отиваш? — попита Рой като опарен.

— У дома.

— И как ще стигнеш дотам? Нали трябва да се кандилкаш цял час по автобусите? Сядай. — Ръката му пак посегна към бележника.

— Стига вече — казах аз.

Не би му направило впечатление дори и топ да гръмне в лицето му.

— След всички тези седмици чакане? Ама какво ти става?

— Ще повърна.

— И аз. Да не мислиш, че ми харесва? — помисли малко. — Да-а-а, и аз ще се издрайфам, но първо да приключа с това — добави още малко ужас и кошмар върху листа. — Е?

— Сега наистина ме е страх.

— Имаш чувството, че ще изскочи откъм паравана и ще те сграбчи?

— Да!

— Седни и си дояж салатата. Нали знаеш какво казва Хичкок — нарисуват ли декорите, работата по филма е завършила. И нашият филм е завършен. ТОВА ТУК го завършва. Хванали сме го в капан.

— Но защо се срамувам от себе си? — отпуснах се тежко до Рой, без да поглеждам към скицника му.

— Защото ти не си той и той не е ти. Да благодарим на Бога за безкрайното му милосърдие. Какво ще стане, ако скъсам тези глупости и си тръгнем? Още колко месеца ще са ни необходими, за да намерим нещо толкова тъжно и ужасяващо, колкото това?

Преглътнах мъчително:

— Никога няма да го намерим.

— Точно така. Тази нощ няма да се повтори. Пийвай, хапвай и не се тревожи.

— Ще чакам заедно с теб, но не мога да бъда спокоен. Ужасно ми е тъжно.

Рой ме погледна в очите:

— Тези очи виждаш ли ги?

— Да.

— И какво виждаш?

— Сълзи.

— Което доказва, че на мен не ми е по-леко, но нямам друг изход. Хайде по-кротко. Пийни.

Наля ми още шампанско.

— Има отвратителен вкус — казах аз.

Рой продължи да рисува. Улови цялото лице. Лице, рушащо се отвсякъде, като че ли притежателят му, душата зад призрачното видение, бе избягала, бе преплувала хиляда мили и сега търсеше начин да се удави. Дори и под плътта да е имало някакви кости, те бяха строшени. Дори и зад костите да е имало някакъв мозък, подаващ се през ретината и средното ухо, той можеше само бясно да изпуща сигнали през непрестанно въртящите се очи.

Донесоха храната и разляха новото шампанско. Изведнъж Рой и аз подскочихме. Откъм паравана се разнесе лудешки смях. Жената не се присъединяваше към него в началото, но след малко веселието й почти достигна това на мъжа. И все пак, неговият смях звучеше съвсем искрено, а нейният повече напомняше истерия.

Отпих една голяма глътка, за да не припадна. Когато бутилката с шампанско свърши, оберкелнерът донесе друга и ми показа с жест да не бъркам в празния си портфейл.

— Гроц — поясни той, но Рой не чу. Той запълваше страница след страница от скицника си. Колкото повече време минаваше и колкото по-силен ставаше смехът, толкова по-гротескни ставаха рисунките му. Като че ли виковете на забавляващите се усилваха паметта му и сами запълваха листа. Най-сетне смехът стихна. Зад паравана се разнесе обичайното шумолене при тръгване. Оберкелнерът дойде на нашата маса.

— Извинявайте — промърмори той, — но трябва да затваряме. Бихте ли били така любезни…? — кимна към вратата и бутна масата настрани. Рой се изправи и погледна към паравана.

— Не — каза оберкелнерът. — Според правилата трябва да излезете първо вие.

Тръгнах към вратата, но Рой не ме последва. Извиках го и той бързо мина край мен — все едно че си тръгваше в средата на представление.

В момента, в който излязохме, едно такси спря до бордюра. Улицата бе пуста, ако не се смяташе средновисокият мъж с палто от камилска вълна, обърнат с гръб към нас. Издаде го куфарчето, тикнато подмишница. Бях виждал това куфарче безброй пъти — в летата на моето детство и юношество. Бях го виждат пред студията на „Кълъмбия Пикчърс“, „Парамаунт“, „Ем Джи Ем“ и всички останали. Бе пълно с прекрасно нарисуваните портрети на Гарбо, Колман, Гейбъл, Харлоу и кой ли не. Портретите винаги носеха подпис, изписан с алено мастило. Бяха все притежание на един маниак на тема автографи, който вече остаряваше. Поколебах се и спрях.

— Кларънс? — извиках аз.

Човекът се сви. Може би не искаше да бъде разпознат.

— Ти си, нали? — казах аз тихо и леко го докоснах по лакътя. — Кларънс?

Мъжът трепна, но извърна глава. Лицето му бе останало същото. Състаряваха го само бръчките и бледността.

— Какво има? — попита той.

— Помниш ли ме? Не може да си ме забравил. Обикновено се носех из цял Холивуд с трите побъркани сестри. Едната от тях измисли ризите на цветя — хавайските ризи, дето ги носеше Бин Кросби в ранните си филми. През лятото на 1934-а висях пред Максимус всеки следобед. И ти беше там. Никога няма да те забравя. Притежаваше единствения портрет на Гарбо с автограф.

Бръщолевенията ми само усложниха нещата. Кларънс още повече потъна в яката на палтото си.

Кимна нервно. После неспокойно стрелна с поглед вратата на „Кафявото бомбе“.

— Какво правиш тук толкова късно? — попитах аз. — Всички вече са по къщите си.

— Знае ли човек. Нямам какво друго да правя… — отвърна Кларънс.

Знае ли човек. Дъглас Феърбанкс може да възкръсне и да закрачи по булеварда по-величествено от Брандо. Откъм Лийджън Стадиън, където току-що е приключил боксовият мач, може да се зададат Фред Алън, Джак Бени и Джордж Бърнс, последвани от щастливите тълпи — точно както едно време. Само че тогава беше по-хубаво от сега и от всички нощи занапред.

НЯМАМ КАКВО ДРУГО ДА ПРАВЯ. Да.

— Така е. Знае ли човек — подех отново аз. — Ама въобще ли не ме помниш? Лудия? Суперлудия? Марсианеца!

Погледът на Кларънс се спусна от челото до носа и брадичката ми, но не се спря на очите ми.

— Н-не.

— Лека нощ — казах аз.

— Довиждане — отвърна Кларънс.

Рой ме помъкна към тенекиената си таратайка. Качихме се, той въздъхна нетърпеливо, грабна скицника си и зачака.

Кларънс още стоеше на ъгъла, от едната страна на таксито, когато вратата на „Кафявото бомбе“ се отвори и Звяра излезе с Красавицата.

Беше рядко топла, великолепна нощ. Може би затова се случи нещо, което иначе никога не би се случило. Звяра стоеше и поемаше жадно въздух. Очевидно се бе отдал на шампанското и забравата. Не си личеше дали знае, че лицето му е въплъщение на древна, отдавна изгубена война. Подаде ръка на дамата си и я поведе към таксито, смеейки се. Именно тогава забелязах — от начина, по който се движи, — че тя не вижда нищо.

— Тя е сляпа! — казах аз.

— Какво?

— Сляпа е. Не може да го види. Нищо чудно, че са приятели! Той я води на вечери и никога не й казва как изглежда в действителност!

Рой се наведе напред и огледа жената.

— Така е, за Бога. Прав си.

Мъжът се смееше, а жената, подобно на объркан папагал, се опитваше да му подражава.

В този момент Кларънс, който бе чул и смеха, и бърборенето, макар да стоеше с гръб към тях, бавно се извърна. Заслуша се отново с полупритворени очи и на лицето му се изписа огромна изненада. От устата му се изтръгна някаква дума.

Смехът на Звяра секна.

Кларънс пристъпи напред и каза нещо на мъжа. Жената също спря да се смее. Кларънс зададе въпрос. Звяра стисна юмруци, изкрещя и вдигна ръце, като че ли се готвеше да размаже противника си на тротоара.

Кларънс падна на колене и заблея виновно.

Звяра се надвеси над него треперещ от яд. Бе неспособен да овладее тялото си, което неудържимо се люшкаше напред-назад.

Кларънс изпищя, а жената протегна ръце във въздуха и каза нещо. Звяра затвори очи и се отпусна. Кларънс мигновено скочи и се шмугна в тъмното. Искаше ми се да изтичам след него, макар и да не знаех защо. След малко Звяра помогна на дамата си да се качи в таксито и колата шумно потегли.

Рой веднага запали. Последвахме ги с бясна скорост.

Таксито зави надясно при булевард „Холивуд“, но ние трябваше да спрем заради червения светофар и пешеходците. Рой забумтя с мотора, за да ги посплаши, и когато пешеходната пътека се изпразни, профуча на червено.

— Рой!

— Стига си ми крещял името. Никой не ни видя. Не можем да си позволим да го изпуснем! Господи, ТОЙ МИ ТРЯБВА! Нека разберем КЪДЕ отива! КОЙ е той! Ей там!

Таксито пред нас зави към „Гоуър Стрийт“. До него тичаше и Кларънс, който не ни видя, когато го подминахме. Не носеше нищо. Явно бе изпуснал куфарчето си някъде пред „Кафявото бомбе“. Кога ли ще забележи — се почудих аз.

— Горкият Кларънс.

— Защо „горкият“?

— И той е забъркан в тая каша. Иначе нямаше да стои пред „Кафявото бомбе“. Да не би да е съвпадение? Как ли не! Някой му е казал да дойде. И си загуби всичките портрети. Рой, трябва да се върнем и да ги спасим.

— Трябва да продължим направо.

— Чудя се каква ли бележка е получил Кларънс. Какво ли е пишело на нея…?

— Какво пишело къде?

Рой мина на друг червен светофар. Бе вперил поглед в таксито отпред, което зави наляво край гробищата.

Стигнахме църквата „Св. Себастиян“ — може би най-незначителната католическа църква в Лос Анджелис. Таксито се спусна по една малка странична уличка точно от другата страна на храма.

Спря на около стотина ярда по-надолу. Рой закова до бордюра. Видяхме Звяра да води жената към малка бяла сграда, която почти се губеше в тъмното. Забави се само за минута. Някъде се отвори и затвори врата, а Звяра влезе обратно в таксито, което се плъзна до следващия ъгъл, направи бърз обратен завой и се върна. За щастие светлините ни бяха угасени. Таксито мина край нас. Рой изруга, запали мигновено, изфуча напред, завъртя се в обратен завой и се понесохме към булевард „Санта Моника“. Тъкмо навреме, за да видим как таксито спира пред „Св. Себастиян“ и оставя пътника си там. Той изтича по пътеката към осветения вход на църквата, без да погледне назад. Таксито потегли.

Рой спря колата с угасени фарове под тъмната сянка на едно дърво.

— Рой, какво пра…?

— Тихо! — изсъска той. — Интуиция. Всичко е интуиция. На тоя мястото му е в църквата колкото моето — в девически хор.

Минутите течаха. Светлините на църквата не угасваха.

— Иди ДА ВИДИШ — каза Рой.

— КАКВО да направя?

— Добре, ще отида АЗ.

Рой излезе от колата и събу обувките си.

— ДА СЕ ВЪРНЕШ! — изпищях аз.

Но Рой вече се отдалечаваше по чорапи. Скочих навън, захвърлих моите обувки и го последвах. Рой изтича до църковната порта за десет секунди. Настигнах го и се долепихме до външната стена. Чухме някакъв глас. Надигаше се, спадаше и пак се извисяваше.

Гласът на Звяра! Бързо разрастващи се бедствия, ужасни цели, непростими грешки, грехове, по-тъмни от небето над нас и под нас.

Гласът на свещеника бълваше думи на прошка и обещания за по-добър живот, в който Звяра, макар и да не се прероди в Красавица, би намерил по пътя на разкаянието своите малки радости.

Шепнеше ли шепнеше в тъмната нощ.

Затворих очи и се превърнах в слух.

Шепнене, шепнене… Изведнъж замръзнах в почуда.

Ридания. Виене, което като че ли никога нямаше да свърши.

Самотният мъж в църквата, човекът с ужасното лице и погубената душа зад него отприщи мъката си и тя разтресе цялата църква, изповедника и мен. Плач, въздишка и пак плач.

Клепачите ми щяха да се пръснат от звука. Последва тишина. Раздвижване. Стъпки.

Хукнахме да бягаме.

Стигнахме колата и скочихме вътре.

— За Бога! — изсъска Рой.

Натисна главата ми надолу и се сви под кормилото. Звяра тичаше сам по пустата улица.

Стигна до вратата на гробището и се обърна. Фаровете на една преминаваща кола го осветиха като прожектори. Той застана неподвижно, изчака малко и после изчезна в гробищата.

Светлините в църквата угаснаха и вратите се затвориха.

Рой и аз се спогледахме.

— Господи — промълвих аз, — колко големи трябва да са ти греховете, за да се изповядваш по това време на нощта? Ами риданията! Чу ли ги? Мислиш ли, че може да идва, за да прости на Бога, задето му е дал такова лице?

— Такова лице. Да, о, да — отвърна Рой. — Но аз разбрах за какво се готви. Не мога да си позволя да го изпусна!

И пак скочи от колата.

— Рой!

— Не се ли сещаш, глупчо? Той е нашият филм, нашето чудовище. Как така ще ни избяга! За Бога!

И прекоси улицата.

Глупак! — помислих си аз. Какво ПРАВИ?

Но ме беше страх да крещя толкова късно след полунощ. Рой прескочи оградата и потъна сред сенките на гробището като удавник. Така се стреснах, че праснах главата си в покрива на колата и се свлякох надолу, псувайки.

Ами ако дойде полицията и започне да ме разпитва? Какво правите тук? Отговорете, де. Ами чакам Рой. Той влезе в гробищата. Ще се върне всеки момент. Ще се върне, значи? А ти просто си го чакаш, а?

Чаках. Минаха пет минути. Десет минути.

Изведнъж Рой наистина се зададе, но се движеше като след електрошок.

Вървеше бавно, като сомнамбул. Отвори вратата на колата почти машинално. Седна зад кормилото втренчен в гробището.

— Рой?

Не ме чу.

— Какво видя там?

Не отговори.

— Да не би той, ъ-ъ-ъ, той да идва насам?

Мълчание.

— Рой! — ударих го по лакътя. — ГОВОРИ! Какво стана!

— Той — каза Рой.

— Какво той?

— Невероятно.

— Не и за мен.

— Не е така. Успокой се. Сега е мой. Ще имаме такова чудовище… — най-сетне се обърна към мен. Очите му светеха като фенери. Целият пламтеше. — Е, драги, ще имаме филм.

— Така ли?

— О-о-о — изкрещя той, ален от възбудата, — да!

— Само това ли имаш да кажеш? Не какво се случи вътре и не какво видя, а това!

— О-о-о — каза Рой и се обърна пак към гробището, — да.

Светлините в двора на църквата угаснаха. Църквата бе тъмна. Улицата бе тъмна. Лицето на моя приятел също угасна. Скоро щеше да се съмне.

— Да-а-а — прошепна Рой.

И подкара към къщи.

— Нямам търпение да се захвана за глината.

— В никакъв случай!

Рой се обърна към мен изненадан. Уличните светлини обливаха лицето му. Приличаше на човек под вода, когото не бива да докосваш, да уловиш или спасиш.

— Искаш да кажеш, че според теб аз НЕ МОГА да използвам лицето за нашия филм?

— Не става въпрос само за лицето. Имам чувството…, че ако го направиш, ще умрем. О, Рой, наистина се страхувам. Не забравяй, че някой ти прати бележка и ти обясни как да го намериш. Някой е повикал и Кларънс! Нещата се развиват прекалено бързо. Забрави, че сме ходили в „Кафявото бомбе“.

— Но как мога да забравя?

Подкара по-бързо.

Вятърът нахлу през прозорците и забрули косата, миглите и устните ми.

Сенките затанцуваха по челото на Рой, по огромния му ястребов нос и триумфиращата му усмивка. Напомни ми за Гроц и за „Човека, който се смее“.

Рой усети, че го гледам и каза:

— Много ме мразиш, нали?

— Не. Чудя се как не съм те опознал през всичките тези години.

Рой взе скицника в ръка и го вдигна до прозореца. Листата се развяха навън.

— Да го пусна ли?

— И ти, и аз знаем, че всичко се е отпечатало в главата ти. Можеш да изхвърлиш тези скици, но в мозъка ти има още дузина.

Рой размаха скицника.

— Да. Мисля, че мога да го направя сто пъти по-добре. — Листата изхвърчаха в нощта.

— Това не ме кара да се чувствам по-добре.

— Аз пък се чувствам великолепно. Звяра е наш. Притежаваме го.

— Да, но кой ни го даде? Кой ни изпрати да го видим? Кой наблюдава едновременно и нас, и него?

Рой се протегна и изрисува половината от ужасяващото лице по запотеното стъкло.

— Само моята Муза.

Не промълвихме нито дума повече. По целия път за къщи мълчахме като риби.