Рей Бредбъри
Гробище за лунатици (20) (Друга приказка за два града)

20

Наистина стояха там.

Побърканите. Мръдналите. Идиотите.

Тълпата почитатели на филмови мощи.

Приличаха много на някогашните откачени, които се носеха из среднощните улици, за да видят как Кари Грант притичва след боксовия мач, Мей Уест извива тялото си с гъвкавостта на змия, а Граучо се промъква край Джони Вайсмюлер, повлякъл след себе си Лупе Велез като леопардова кожа.

Маниаците, сред които бях и аз, с огромни фотоалбуми, изпоцапани ръце и малки, ситно изписани картички. Откачалките, потънали в щастие, макар и мокри до кости, заради премиерата на „Дамите“ или „Разходка за флиртуване“, докато Депресията бе в разгара си. Нищо, че Рузвелт казваше, че тя не може да продължи вечно и по-добрите дни непременно ще дойдат.

Горгоните, чакалите, демоните, привиденията, тъжните, погубените.

Някога бях един от тях.

Сега те бяха тук. Моето семейство.

Още можех да разпозная няколко лица от предишните дни, когато се криех сред тях.

Двайсет години по-късно. Боже Господи, ето я Шарлот с майка си. Бащата на Шарлот почина през 1930 г. и те се установиха пред шест студия и десет ресторанта. Сега, толкова години по-късно, виждах осемдесетгодишната майка — изправена и практична както винаги, — а до нея бе Шарлот — петдесетгодишна и крехка като преди. И двете бяха мошенички. Трудно е да се каже какво се криеше зад ослепителните им усмивки.

Потърсих Кларънс сред този странен, мъртъв букет. Защото Кларънс бе най-въодушевеният — мъкнеше огромни куфари със снимки от студио в студио. Куфари от червена кожа за „Парамаунт“, черна за „Ар Кей Оу“ и зелена за „Уорнър Брадърс“.

И зиме, и лете се увиваше в огромното си палто от камилска вълна, натежало от писалки, тефтерчета и миниатюрни фотоапарати. Сваляше го само при непоносима жега. Тогава приличаше на костенурка, извадена от черупката си и стресната от живота наоколо.

Пресякох и спрях пред тълпата.

— Здравей, Шарлот. Здрасти, майче.

Двете жени ме погледнаха леко шокирани.

— Аз съм. Помните ли ме? Отпреди двайсет години. Бях един от вас. Космос. Ракети. Машини на…

Шарлот въздъхна и се плесна по челото. Наведе се толкова напред, че щеше да падне.

— Мамо — извика тя, — ами това е… ЛУДИЯ!

— Лудия — тихичко се изсмях.

Очите на майчето грейнаха.

— Гледай ти какво чудо… — докосна лакътя ми. — Какво правиш ТУК? Още ли колекционираш…?

— Не — отвърнах аз неохотно. — Работя тук.

— Къде?

Кимнах през рамо.

— Там? — извика Шарлот с недоверие.

— В пощенския отдел ли? — попита майчето.

— Не — страните ми пламнаха. — Може да се каже… в отдела на сценаристите.

— Преписваш сценариите на циклостил?

— О, мамо — лицето на Шарлот се озари щастливо, — той ПИШЕ, нали? Сценарии?!

Това бе истинско откритие. Всички лица около Шарлот и майка й пламнаха от възбуда.

— О, Боже, не може да бъде! — възкликна старицата.

— Но е така — вече почти шепнех. — Работя над един филм заедно с Фриц Вонг. „Цезар и Христос“.

Настана дълго, объркано мълчание. После краката се размърдаха и се разнесоха гласове.

— Може ли… — попита някой, — ние имаме…

Но Шарлот довърши фразата: „Автограф, моля.“

— Аз…

Изведнъж от всички страни се протегнаха ръце с писалки и бели картички.

Засрамен, взех картичката на Шарлот и написах името си. Майчето присви очи и огледа критично написаното.

— Сложи и името на филма — каза тя. — „Христос и Цезар“.

— И прякора си — Лудия — добави Шарлот.

Написах:

Лудия.

Чувствах се кръгъл глупак — бях потънал в мизерията на протегнатите ръце и тъжните погледи, които се опитваха да отгатнат кой съм.

За да прикрия притеснението си, попитах: „Къде е Кларънс?“

Шарлот и майчето зяпнаха. „Ама ти си ги спомняш?“

— Кой може да забрави Кларънс, куфарите, палтото му… — казах аз, докато драсках подписа си наляво и надясно.

— Още не се е обаждал — изтърси майчето.

— Да се обажда ли? — я погледнах аз учудено.

— Горе-долу по това време звъни на онзи телефон отсреща. Пита кой е пристигнал, как върви и така нататък — поясни Шарлот. — Пести си времето. Спи до късно, защото обикновено виси до среднощ пред ресторантите.

— Знам — ударих последния подпис с нескривана радост. Още не можех да погледна в очите новите си почитатели, които ме зяпаха с такова обожание, като че съм прескочил цяла Галилея с една крачка.

Телефонът отсреща иззвъня.

— Трябва да е Кларънс! — каза майчето.

— Извинявай… — втурна се натам Шарлот.

— Моля те — хванах я аз за лакътя. — Не съм го виждал от години. Ще го изненадам, може ли? — погледнах от Шарлот към майчето и после пак към Шарлот. — Е?

— Добре — изсумтя майчето.

— Давай — каза Шарлот.

Телефонът иззвъня отново. Изтичах да вдигна слушалката.

— Кларънс?

— Кой е там?! — попита той. Веднага стана подозрителен.

Опитах се да обясня, но накрая прибягнах до стария прякор: „Лудия“.

Това не го размекна. „Къде са Шарлот и майчето? Болен съм.“

Болен или внезапно уплашен? — почудих се аз.

— Кларънс, къде живееш?

— Защо питаш?!

— Дай ми поне телефонния си номер.

— На НИКОГО не бих го дал. Нали веднага ще ме оберат. Тук са снимките. СЪКРОВИЩАТА МИ!

— Кларънс, снощи бях в „Кафявото бомбе“.

Мълчание.

— Кларънс? Трябва ми помощта ти, за да намеря едно лице.

Кълна се, че чух учестеното туптене на заешкото му сърчице. Като че виждах и малките, албиносови очички.

— Кларънс — повторих аз — моля те! Ще ти дам моя адрес и телефон — продиктувах ги. — Обади се или пиши до студиото. Видях как онзи мъж се опитваше да те удари снощи. Защо? Кой…?

Прищракване. Кларънс затвори.

Тръгнах по улицата като сомнамбул.

— Кларънс няма да дойде.

— Глупости! — обиди се Шарлот. — Той винаги идва!

— Ти какво му каза? — погледна зло майчето.

— Болен е.

Колкото е болен Рой и колкото съм болен аз — си казах наум.

— Някой знае ли къде живее?

Всички поклатиха глави.

— Ами защо не го проследиш? Лесно ще разбереш — Шарлот млъкна и се изсмя. — Искам да кажа…

Някой друг продължи:

— Веднъж го видях по Бийчуд, край блоковете с гарсониери.

— Има ли фамилно име?

Не. Като всички останали. Нямаше фамилно име.

— По дяволите — прошепнах аз.

— Ами твоето име кое е? — сети се майчето, оглеждайки картичката с автографа.

Казах й го буква по буква.

— Става за филмите — изсумтя тя, — но ще ти трябва НОВО.

— Викайте ми Лудия — казах аз на тръгване. — Сбогом, Шарлот. Довиждане, майче.

— Довиждане — отвърнаха те.