Метаданни
Данни
- Серия
- Тайните на Кръмли (2)
- Включено в книгата
-
Гробище за лунатици
Друга приказка за два града - Оригинално заглавие
- A Graveyard for Lunatics, 1990 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Филипина Филипова, 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 9 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Рей Бредбъри. Гробище за лунатици
Американска. Първо издание
Yassen Atanasov Company, София, 1992
Редактор: Люба Никифорова
История
- — Добавяне
44
Жаравата бе разпалена, рибата — току-що поставена, небето над Лос Анджелис просветляваше от изток. И.Х. бавно отвори очи и погледна толкова страдалчески, че всичките му ученици и врагове замръзнаха и се сдобиха с кураж от примера му. Криеше раните си и се отдалечаваше по брега, който щеше да послужи след няколко седмици да заснемат друга част от Калифорния. Слънцето изгря и сцената завърши безупречно. Едва ли на площадката имаше човек, чиито очи бяха останали сухи. Последва тишина, И.Х. се обърна и извика просълзен:
— Някой няма ли да каже „Стоп!“?
— Стоп — рече тихо Фриц.
— Вече имаш един враг — прошепна Маги Ботуин зад мен.
Огледах се. Мени Лайбър се мръщеше насреща ми. После се извърна и си отиде.
— Внимавай — каза Маги, — направи три грешки за две денонощия. Назначи отново Юда. Разреши проблема с края на филма, намери И.Х. и го върна на площадката. Непростимо.
— Господи… — въздъхнах аз.
И.Х. мина през тълпата статисти и се отдалечи, без да чака комплименти. Настигнах го.
Къде отиваш? — бе мълчаливият ми въпрос.
ДА СИ ПОЧИНА МАЛКО — отвърна той без думи.
Погледнах китките му. Кървенето бе спряло.
Когато стигнахме до един кръстопът, И.Х. хвана ръцете ми и се загледа в посока на задните площадки.
— Ей…
— Да?
— Онова дето го говорихме… Дъждът… Човекът на стълбата…
— Да?
— Аз го видях.
— Господи, И.Х.! Кажи ми как изглеждаше? Какво…
— Ш-ш-т! — долепи пръст И.Х. до тънките си устни.
И се върна на Голгота.
Констанс ме закара до вкъщи малко след зазоряване.
Хубавичко ме нацелува пред входа на апартамента ми.
— Констанс! Съседите!
— Съседите ли, глупчо? — и ми удари такава целувка, че часовникът ми спря. — Обзалагам се, че жена ти не може да се целува така.
— Иначе да съм мъртъв отпреди шест месеца.
Грабнах я в обятията си, но тя се изскубна и избяга. Почти веднага се усетих безкрайно самотен. Все едно, че нямаше вече Коледа.
Лежах и си мислех: проклет да си, И.Х.! Защо не ми каза нещо повече?
Чакай, Кларънс!
Идвам при теб!
Последен опит!