Рей Бредбъри
Гробище за лунатици (44) (Друга приказка за два града)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тайните на Кръмли (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Graveyard for Lunatics, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
Mandor (2010)
Разпознаване и корекция
moosehead (2010)

Издание:

Рей Бредбъри. Гробище за лунатици

Американска. Първо издание

Yassen Atanasov Company, София, 1992

Редактор: Люба Никифорова

История

  1. — Добавяне

44

Жаравата бе разпалена, рибата — току-що поставена, небето над Лос Анджелис просветляваше от изток. И.Х. бавно отвори очи и погледна толкова страдалчески, че всичките му ученици и врагове замръзнаха и се сдобиха с кураж от примера му. Криеше раните си и се отдалечаваше по брега, който щеше да послужи след няколко седмици да заснемат друга част от Калифорния. Слънцето изгря и сцената завърши безупречно. Едва ли на площадката имаше човек, чиито очи бяха останали сухи. Последва тишина, И.Х. се обърна и извика просълзен:

— Някой няма ли да каже „Стоп!“?

— Стоп — рече тихо Фриц.

— Вече имаш един враг — прошепна Маги Ботуин зад мен.

Огледах се. Мени Лайбър се мръщеше насреща ми. После се извърна и си отиде.

— Внимавай — каза Маги, — направи три грешки за две денонощия. Назначи отново Юда. Разреши проблема с края на филма, намери И.Х. и го върна на площадката. Непростимо.

— Господи… — въздъхнах аз.

И.Х. мина през тълпата статисти и се отдалечи, без да чака комплименти. Настигнах го.

Къде отиваш? — бе мълчаливият ми въпрос.

ДА СИ ПОЧИНА МАЛКО — отвърна той без думи.

Погледнах китките му. Кървенето бе спряло.

Когато стигнахме до един кръстопът, И.Х. хвана ръцете ми и се загледа в посока на задните площадки.

— Ей…

— Да?

— Онова дето го говорихме… Дъждът… Човекът на стълбата…

— Да?

— Аз го видях.

— Господи, И.Х.! Кажи ми как изглеждаше? Какво…

— Ш-ш-т! — долепи пръст И.Х. до тънките си устни.

И се върна на Голгота.

Констанс ме закара до вкъщи малко след зазоряване.

Хубавичко ме нацелува пред входа на апартамента ми.

— Констанс! Съседите!

— Съседите ли, глупчо? — и ми удари такава целувка, че часовникът ми спря. — Обзалагам се, че жена ти не може да се целува така.

— Иначе да съм мъртъв отпреди шест месеца.

Грабнах я в обятията си, но тя се изскубна и избяга. Почти веднага се усетих безкрайно самотен. Все едно, че нямаше вече Коледа.

Лежах и си мислех: проклет да си, И.Х.! Защо не ми каза нещо повече?

Чакай, Кларънс!

Идвам при теб!

Последен опит!