Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Вулгарни романи (11)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
4,7 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
dodi_ah (2010)

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от dodi_ah)

9.

Козела беше свикнал да мисли, че нищо не е в състояние да го изненада кой знае колко, но когато Хакел му каза, че легендарният Боб Денар и в София и иска среща с него, онемя за дълго.

— Шегуваш ли се, Хакел?

— Ни най-малко, Козел! На обед ще се срещнем в „Белами“. Изглежда вашите бандити здраво безпокоят някои интереси.

Боб Денар беше петдесет и пет годишен мъж с приветливо лице, здрав кокал, той добре знаеше с каква слава се ползва и не разиграваше елементарната пиеса „аз съм велик“, напротив, държеше се свойски, непринудено и бързо скъсиха дистанцията.

— Генерале — каза Денар, — ДЕА ме нае да консултирам далаверата на века, както се изразяват те. Имаме сведение, че някакъв български евреин опакова — непознато за сега ноу-хау — кокаин и безпрепятствено го вкарва във всяка точка на земното кълбо. Имате ли някаква представа кой е въпросният гений?

— Никаква! — каза Козела. — Живея далече от тук, в България съм по работа и временно.

— Знам — кимна Денар. — Джон ме осведоми, но знам и за изключителните ви връзки и престиж в страната. Съдействате ли ни, ДЕА ще намери начин да ви се отблагодари.

Козела се усмихна кисело.

— Късно ми е отново да стана ченге, господин Денар, а и отдавна не разполагам със старите си връзки, какво кара вашите хора да смятат, че именно чрез България се върти този трафик?

— Следят движението на паричните масиви — каза Денар. — Според „Дръг департамент“ няколко души в България забогатяват извънредно бързо.

— Защо не се обърнете към полицията, господин Денар? — попита Козела. — Джон Хакел винаги може да ви съдейства, за да се доберете до министъра.

— Каква им е гаранцията, че полицията не е в основата на този трафик, генерале?! — каза Денар. — Службите предполагат, че се замисля удар за петстотин милиона долара. Това е огромна сума на всяка географка ширина, няма мафия която не би превзела държавата си с подобен капитал.

— Така е! — кимна Козела. — И пак ви повтарям господин Денар, аз не живея в България, не съм полицай отдавна, и отдавна всички мафиотски структури са ме осъдили на смърт.

— Помислете, генерале! — каза Денар — не бързам с отговора. Довечера ще замина за Варна, ще обиколя курортите ви и в понеделник, тоест след три дни, ще дойда отново. Предлагам ви отново да се срещнем на обяд, моля не ми отговаряйте сега, имате сто часа на разположение. До тогава може би ще решите друго.

Боб Денар се усмихна подкупващо, сложи дланта си на рамото на Хакел.

— Джон, искам един стек „алангре“ и червено вино! Доверявам се на твоят вкус, приятелю.

 

 

Тази нощ Козела не можа да спи, искаше му се да се върне в Крит, но беше абсурдно преди да разчисти „терена“ в България, а все повече „ловци“ излизаха на пусиите, от една страна го преследваше държавата, от друга бившите служби на КГБ, от трета Интерпол и Европол, които го държаха отговорен за контактите му в Виктор Бут и Исламболи. Българските банди се прегрупираха и изхвърлиха на „светло“ ненужните кадри, а той беше един от тях. Никой нямаше да му прости убийствата на Нерон Вълка, Дебелият „Пентхаус“, Доди Беров и много други. Ескадрона на смъртта вместо средство за защита започваше да се превръща в източник на заплаха. Сръбските връзки му тежаха по своему, а на всичкото отгоре сега беше в България с неясна цел.

Когато тръгна от Мегало Кастро той беше убеден, че се връща в София за да защити семейството си, но със самото си кацане разбра, че е направил грешка. И ги правеше всеки ден. Позволи на Виктор Бут да го насъска срещу бившите шефове на „Кинтекс“ без да си уреди протекцията на принц Исламболи, принуди Аса да „изплюе“ тайната си информация и го превърна ако не в свой враг, то поне в недобър сътрудник. Афишира присъствието си в България пред Облака и Мухата, двама от най-страшните „хийтмени“ в страната. И сега на всичкото отгоре и Боб Денар, легендарното куче на войната, който недвусмислено му беше казал, че ако някъде се развива далавера за петстотин милиона долара, а друг откаже да съдейства за разкриването й, автоматически става съучастник в престъплението. „Сложна ситуация, да еба мааму!“ Козела погледна часовника си, беше един часа през нощта, в шест часа чу новините на радио Хоризонт, но все още нито беше заспал, нито е решил какво да предприеме.

 

 

Бързото забогатяване на фамилия Аберман направи впечатление на варненските мутри, но те си го обясниха по погрешен начин. Влад беше дошъл от Латинска Америка и създал някаква формална търговска фирма „Потейто Ин Екс Трейд“, която развиваше дейност, но това беше периферно занимание на евреите. Чрез братовчед си Самуел и адвокатската му кантора, с посредничеството на Бенина те бяха създали мощна консултантска фирма, която обслужваше задгранични интереси, държеше си капиталите в офшорни банки и имаше малко контакти с българската действителност и с българските закони, това обяснение се стори задоволително на бандите и те загубиха временен интерес към Аберман. Един ден щяха да приведат и претенциите си към тази преуспяваща фамилия, но още беше рано да посегнат на капиталите им. Самите Аберман не си даваха сметка колко видимо е благополучието им. Беше нормално когато имаш средства, да живееш на широко. Да имаш хубава къща, модерен офис, луксозна кола, прислуга, охрана и те имаха възможност да си го позволят и си го позволяваха, до един момент, в който Влад чу името Боб Денар. В Латинска Америка в Африка и в Азия този белгийски наемник беше легенда и името му известно като това на Фидел Кастро, Чегевара или Карлос Чакала. Боб Денар във Варна? Нима е възможно това?! Влад се обади на Бени, каза й какво е научил, постави й задачата да провери по хотелите има ли резервация на името на френският гражданин Робер Денар. След половин час Бени се обади. „Кучето на войната“ беше отседнало в Гранд хотел „Варна“. Влад се избръсна, постара се да добие шик, заля се с одеколон „Арамис“, качи се в мерцедеса си и потегли към Свети Константин.

Денар обядваше на една маса с още няколко мъже. Чрез сервитьора и дребни рушвети Влад бързо разбра каква е компанията, американският консул във Варна, генералният представител на „Лойд реджистър“ и някакъв петдесетина годишен мъж, който според персонала беше негов придружител. Че това е Джон Хакел, Влад Аберман нито знаеше, нито имаше от къде да научи. Мъжете обядваха дълго, видимо не бързаха за никъде, после останаха Бернар и придружителя му, изпиха по едно малко уиски на бара и се оттеглиха по стаите си. Влад остана да чака. С появата на тази легенда той виждаше някакво знамение и без да му е ясно как, знаеше че непременно трябва да го използва. Денар беше в България и по-специално във Варна или за много добро или за много зло, тази вечер той трябваше да разбере истината. Приличаш на пеперуда около горяща свещ, помисли си той преди да се прехвърли в дневния бар, където се готвеше да дочака поредното появяване на Боб Денар. Защо по дяволите го чакам, мислеше си той, и какво ще му кажа ако застана срещу него? „Господин Денар, България ми е тясна, помогни ми да изградя империята си в Монте Карло и аз ще те направя по-богат и от индийски махараджа“. Влад съобщи на Бени, че започва да пие, а това значеше, че му трябва шофьор и че тази вечер е по-добре да не го чака.

 

 

Когато влезе в дванадесет без две минути в ресторант „Белами“, Козела видя Хакел, Денар и един млад, слабоват мъж с хлътнали гърди и златни очила да го чакат вече на масата.

— Генерале! — каза Денар, подавайки му ръка. — Да ти представя моят млад приятел Влад Аберман. Мисля че разговорът ни ще бъде любопитен и полезен.