Христо Калчев
Откриване на ловния сезон (5)

5.

Иван Милетиев-Козела беше свикнал да изпада в безизходни ситуации. Животът му на ченге, после на бандит, а след това на двуликият „Янус“ го беше подготвил за екстремни ситуации, но и възрастта си казваше думата. Той беше прехвърлил петдесетте години, загубил всичките си близки — погребал жена си, синовете си, а това в най-баналния превод означаваше погребал и илюзиите си. Преживяният инфаркт беше сигнална лампа, която се запалваше, отнемаше светлината от очите му и му пречеше да заспи. Козела наистина беше свикнал с безизходицата, още повече, той не знаеше друга житейска ситуация, макар цялото му същество да се стремеше към нея.

Там някъде, в далечния Крит, една жена и едно дете разчитаха на него. Той ги беше обезпечил финансово и гарантирал достатъчно да продължат да съществуват и след смъртта му. Съзнаваше го с нервната си система, не го приемаше с емоционалната. Исламболи и Бут го поставиха в патова ситуация. А те знаеха къде е убежището му. България го беше осъдила стократно на смърт и се опитваше да се домогне до него. Разни „артисти“, така наречените „хийтмени“ се страхуваха от него и мечтаеха да присъстват на погребението му. Шибана ситуация, да еба мааму. Само в митологията гордиевия възел се разсичаше с един удар на меч. Реалният живот имаше реални правила. Козела ги знаеше. На първо място — не губи реална представа за обстановката, на второ — добиеш ли реална представа — побързай да се усъмниш в нейната реалност. Това беше философията на оцеляващият, а Козела се ласкаеше от мисълта, че е един от т.н. „сървайвъри“, или фенек, без естествен враг в пустинята. Това беше и сложна и наивна философия. Козела съзнаваше и двете. Възрастта и силите не му позволяваха да се държи като Рамбо, мъдростта и спокойствието обаче му диктуваха, че никаква друга воля в този момент не е достоверна и той разбра, че или отново ще се превърне в острие, или трябва да слезе в отсрещната аптека, да си купи две шепи психотропни лекарства и доброволно да се оттегли от тази война, която отдавна му беше отегчителна. Гледайки се срещу огледалото, бръснейки се с отвращение, той започна да си дава сметка, че не е воин, че никога не е бил войник по характер и че с удоволствие би се пенсионирал като дядо на многолюдна челяд и като счетоводител на някоя второстепенна провинциална банка. Съдбата обаче беше решила друго. „Фата моргана“ — „в Рим по римски“. „Ако ти е писано да те обесят, няма да се удавиш“. Козела знаеше тази банална фраза, макар че си я припомни преди да зареди „Рюгера“ си с патрони „Магнум 357“ и да тръгне на поредната си безсмислена битка.

Охраната на Асен Донев, известен като „Облака“ беше почти незабележима, но не и за набитото око на Козела. За него не беше трудно да разпознае като охрана двамата млади мъже, които пиеха минерална вода на масата до вратата, както и атлетичния, плешив мъж с издуто яке, който се подпря на бара до Коста Македонеца. Облака наистина изглеждаше по-скоро като преуспяващ джентълмен, отколкото като един от най-кървавите убийци в страната. Беше облечен в бледосин, кенарен костюм, с тъмносиня риза, разтворена на гърдите, с обувки „Бруукс“, които само набито око можеше да разпознае.

Облака влезе в заведението с ръце в джобове, спря се поредно на две-три маси, ръкува се с мъже и жени, държеше се любезно, не излъчваше нито агресия нито заплаха, а и събеседниците му го посрещаха с видима симпатия. „Добър артист“ — мислеше Козела, прелиствайки разсеяно поредният брой на „Интеренешенъл Херъл Трибюн“, което беше купил в хотела. Облака мина покрай него, изкачи се на патиото и седна на една маса, където вече го очакваха двама мъже. Телефона на Козела звънна. Знаеше че е Блинд и с неохота включи.

— Да! — каза той.

— Виждаш ли го? — попита Блинд.

— Разбира се! — каза Козела. — Какво има?

— В заведението има пет души охрана — каза Блинд. — Облака спря на масата на Хачо Бояджиев, после поздрави две естрадни звезди, виждаш ли ги?

— Да! — каза той.

— После отиде на масата на двама депутати от царското движение… после ще ти обясня кои са.

— Къде си? — попита Козела.

— Зад гърба ти — каза Блинд. — Не рискувам да ме разпознаят. Помниш ли Коко Русият? Говорех ти за него.

— Да — тихо каза Козела.

— Тази нощ се е самоубил, хвърлил се е от деветият етаж на Пирогов. Онова конте ще трябва да ми плати тази смърт.

— Не бързай — каза старият артист. — След един час ще бъда в „Троя“.

Разговорът приключи. Козела извика сервитьора и използва възможността да се огледа. Блинд беше изчезнал.

Козела стана от масата, увери се че Коста Македонеца го държи под око и бавно, с ръце в джобовете и цигара в устата се изкачи по трите стъпала към патиото, заобиколи масата и внезапно седна срещу Облака. Очите на младият мъж се развеселиха от нахалството на непознатия.

— Ти кой си бе, чичо? — усмихна се той. — Това е Вип-маса!

— Вип-гост, Облак! — кротко каза Козела. — Добър ден, господа депутати! Извинете неочакваният ми гастрол, но нямам по-лесен начин да ви се представя.

— Вие пък кой сте? — попита злобно охранен дебелак с тройна гуша. Това беше народният представител Сашо Колчев, който беше пияница, наркоман, който трудно си владееше нервите.

— Ще ви кажа! — тихо каза Козела. — Облак! Без резки движения! Моите хора са и повече, и по-качествени от твоите, не прави глупости, момче!

— Ти си, Козела, нали?! — без грам тревога в гласа попита Асен Донев.

— Бинго, Облак! — все така продължи да отговаря Козела. — Имам една молба към теб, намери Мухата и ме чакайте в 21 часа на твоят мобилен телефон. Ще се разберем за подробностите. И без глупости, Облак! Гробищата са препълнени с авантюристи.

Козела стана, загаси фаса си в пепелника, мина през охраната на Облака и излезе от заведението. Знаеше че никой няма да го последва, не и днес. Истината започваше от утре.