Чарлин Крос
Дамата на лорда (15)

Глава 15

Алек ругаеше на висок глас, докато крачеше зад една голяма купчина скали, които се намираха доста под замъка. От момента, в който беше излязъл от гората на разсъмване, той не се бе показвал, защото не искаше Седрик да разбере, че е още жив. Междувременно сър Джон го информираше за напредъка на преговорите, ако изобщо можеха да бъдат наречени така. В момента преговорите бяха в задънена улица и това продължаваше цял ден. Сега, когато слънцето започваше да се скрива зад далечните хълмове на хоризонта, Алек беше ядосан, че Чандра все още беше толкова далеч от него, колкото и когато беше започнало войнственото перчене. Целият ден беше пропилян, като двете страни си бяха отправяли нападки и обиди и на Алек му беше омръзнало да чака.

— Виж, кажи на лорд Пенроуз да каже на копелето, което сега твърди, че е водач на клана, че Джеймс иска лейди Лохли. Ако той я освободи и я предаде на лорд Пенроуз, армията ще отстъпи.

— Но Джеймс иска Седрик, а не Чандра — възрази рицарят.

Алек изруга отново.

— Знам какво иска Джеймс. Чандра обаче е в опасност. Измъкнете я оттам и след това Пенроуз може да прави каквото си иска. Ако иска, може да сравни това място със земята. Аз си искам съпругата обратно.

Сър Джон повдигна вежди.

— Ще говоря с Пенроуз — каза той; това беше командирът, който бе водил армията от Лондон до Лохли. — Но той е човек, който действа стриктно по правилата.

— Тогава ми дай пистолета си и аз ще го застрелям.

— Идеята не е добра, Монтбърн — каза рицарят и покри с ръка дръжката на пистолета си. — Ще говоря с него веднага.

Сър Джон си тръгна и Алек седна на земята и опря гръб в една от скалите.

— По дяволите! — избухна той. — Ако можех да вляза вътре, щях да я измъкна сам. — Той усети, че някой го побутва по рамото. — Какво има? — тросна се той и се обърна към Оуен. Момчето сочеше към замъка. — Не сега. Трябва да измисля как да вляза вътре. — Оуен го побутна отново и започна да жестикулира, сочейки към замъка. На Алек му се стори, че момчето имитира отваряне на врата. Оуен погледна от едната на другата си страна, след което се промъкна сякаш през някаква врата. — Да не искаш да ми кажеш, че знаеш таен вход към замъка? — Оуен кимна. — По дяволите! Защо не ми каза досега?

Оуен сви рамене и Алек си спомни, че когато бе споменал за намеренията си за първи път, момчето бе заспало.

— Покажи ми къде е входът.

Оуен взе една пръчка и начерта кръг на земята; след това посочи към замъка.

— Лохли — каза Алек и момчето кимна. След това Оуен начерта една линия встрани от замъка и посочи към гората. — Да, гората… или каквото е останало от нея.

Оуен нарисува няколко точки в пръстта, които приличаха на пътека от гората към северната част на замъка. Той потупа скалата, до която седеше Алек, и описа широка дъга с ръка. След това отново отвори въображаемата врата. Алек се беше втренчил в момчето. След това изведнъж всичко му стана ясно.

— Входът е зад някакви големи скали под северната кула? — Оуен кимна. — Да не си видял Чандра да минава оттам? — Момчето кимна отново. На устните на Алек се появи усмивка и той разроши косата на Оуен. — Добро момче!

Това му действие накара Оуен да се намръщи и Алек се извини за волността си.

— Когато се стъмни, можеш да ми покажеш пътя — каза той. Момчето посочи към раната му, затвори очи и заклати глава. — По-добре съм, Оуен. Благодарение на твоите корени, колкото и безвкусни да бяха те, замайването отмина. Въпреки това понякога все още виждам двойно. — Оуен сви рамене. — Невъзможно е да се излекува всичко, Оуен. Онова, което направи, беше истинско чудо. — Той потупа момчето по рамото. — Ще се оправя.

Алек извади меча си от ножницата и погледна замислено Оуен.

— Вземи — каза той и извади нещо от ботуша си. — Това е камата на Чандра. — Той я беше сложил в ботуша си, след като я беше взел от една от кожените торби на седлото си. Откакто й беше отнел това оръжие, Алек държеше камата близо до себе си. С нея той беше отрязал въжето, което му беше подал сър Джон по-рано през деня, за да направи от него колан за момчето. — Там, където отиваме, ще имаш нужда от оръжие, с което да се защитиш. — Той затъкна камата в колана на Оуен и двамата зачакаха да се стъмни. Когато най-после небето потъмня достатъчно, Алек се обърна към момчето. — Време е, Оуен. Да отидем да намерим Чандра.

 

Седрик току-що беше изнесъл десетминутна тирада на англичанина, който се наричаше Пенроуз и сега стоеше на стената на замъка и слушаше как членовете на клана спорят помежду си. Откакто ястребът се бе появил над Лохли, нервите на всички бяха опънати до краен предел. На Седрик не само му се налагаше да търпи арогантния англичанин пред стените, но и трябваше да понася дрязгите на суеверните мъже от клана. След като бе отказал да освободи лейди Лохли и бе казал на надутия Пенроуз да си разкара костеливия задник от Шотландия без нея, той се обърна и забеляза, че няколко души го гледат втренчено.

— Защо му каза това? — попита единият. — Ако иска нея, дай му я.

— Кучката остава тук — изръмжа Седрик и отблъсна мъжа встрани.

— Не я наричай така — намеси се друг и се втренчи гневно в чичото на Чандра.

— Защо? — попита го другарят му. — Нали чу какво каза Седрик. Тя е спала със саксонеца — същия, който уби Девин.

— Само Седрик твърди това. Откъде да знаем, че казва истината?

— Тишина! — изрева Седрик, на когото му беше омръзнало да ги слуша. — Запалете още факли. Стана твърде тъмно и нищо не се вижда.

На половината път надолу по стълбите той беше решил да отиде при Чандра и да я поизмъчва, но отново чу над себе си някакви гласове. Погледна през рамо и видя, че двамата мъже, на които току-що се беше скарал, са се сбили; единият вдигна юмрук и го стовари в брадата на другия. Неколцина зяпачи започнаха да викат и да се карат и преди Седрик да беше успял да се върне на стената, в боя вече участваха две дузини мъже.

— Ти си отвел водачката ни в северната кула — каза Ангус и препречи пътя на Седрик. — Какво си направил с нея?

— Махай се от пътя ми — заповяда Седрик.

— Не и преди да ни кажеш какво си направил с нея.

— Сега Седрик е наш водач — каза един от останалите и блъсна Ангус встрани. — Каквото и да се случи с нея, тя си го е заслужила.

Ангус се препъна и едва не падна през стената. Един от поддръжниците на Чандра успя да го хване за ръката и го дръпна силно; краката на Ангус се приземиха върху каменния под. Той въздъхна облекчено и погледна гневно мъжа, който го беше блъснал. Миг по-късно юмрукът му се заби в носа на мъжа. Още една дузина мъже бързо се намесиха в побоя.

Като гледаше как навсякъде из крепостта на клана Морган избухват побоища, Седрик бързо реши, че губи контрол над ситуацията.

— Достатъчно! — крещеше той, докато обикаляше бойниците, но никой не го чуваше. След десет минути неуспешни опити да спре хората си, той изруга, обърна се и тръгна към стълбите. Имаше среща и не искаше да закъснява за нея. Седрик си мислеше за това цял ден. Право на воина беше да граби и да изнасилва. Беше дошло времето той да използва това свое прави и да задоволи нуждите си, като при това щеше да накара Чандра да страда. Сега кучката беше негова.

Под прикритието на тъмнината Алек и Оуен бързо преминаха през полето и стигнаха до гората, след което тръгнаха към мястото, откъдето най-бързо можеха да стигнат до северната кула. Спряха и зачакаха.

Лорд Пенроуз се подготвяше да се приближи до замъка, факлоносци тичаха до него, две дузини войници пазеха гърба му, докато той се изкачваше по хълма. Пенроуз спря на безопасно разстояние от замъка и обяви условията си.

Когато лордът тръгна напред, Алек и Оуен се затичаха към скалите в подножието на северната кула. Останали без дъх, но очевидно незабелязани от никого, те се мушнаха зад скалите. В мига, в който гласът на Седрик проехтя над бойниците и започна да ругае Пенроуз, Алек отвори тайната врата. Той опипа стената за факла и извади късмет. Свали факлата от поставката й и удари каменната стена с меча си. Изхвръкнаха искри, които подпалиха факлата.

— Влез вътре и затвори вратата.

Оуен се вмъкна през отвора. Вратата се затвори и двамата се изкачиха по тесните стълби. Малко по-късно те се озоваха на една площадка, която завършваше с друга врата.

— Подръж това — каза Алек и подаде факлата на Оуен. След това остави меча си встрани и натисна вратата. Тя не се помръдна. Той я натисна отново. Нищо. Алек подпря вратата с гръб и натисна с цялата сила на бедрата си. Мощните му мускули се напрегнаха и той изпъшка от огромното усилие. От другата страна се чу дрънчене на стъкленици и вратата се мръдна с около два сантиметра, но не можа да се отвори. — Нещо я затиска — каза Алек и погледна ядосано към входа. Толкова близо и същевременно толкова далеч. — По дяволите! — Той удари с юмрук по вратата. — По дяволите!

Оуен отвори широко очи и отстъпи крачка назад. При движението си бутна с гръб един изпъкнал камък. Зад него се отвори една скрита врата и момчето падна по гръб в отвора.

Алек обърна рязко глава. Когато видя новия проход, сграбчи меча си.

— Ти носиш късмет, Оуен — каза с усмивка той. Помогна на момчето да се изправи на крака и взе факлата. Зад вратата се виждаха стълби, които водеха нагоре. — Да видим къде води това.

С меча си Алек започна да разрязва дебелите паяжини, които се простираха от стена до стена. Докато се изкачваха, той прецени, че този проход не беше използван поне от един век. Най-накрая пред тях се появи втора площадка.

Подръж факлата, за да видя по-добре. — Момчето взе факлата и Алек приклекна, за да огледа по-добре вратата, която изглеждаше много по-малка от предишната. Прокара пръсти по ръбовете й, отдръпна ги и огледа черните петна по тях. — Сажди. Това вероятно е някаква стара камина. Тъй като ти намери последната врата, Оуен, кажи ми как да отворя тази.

Момчето премести факлата в другата си ръка и посегна към ръчката, която се намираше на видно място. Той я дръпна и пружината, която заключваше вратата, беше освободена. Вратата се отвори и едва не събори Алек. Той повдигна вежди и погледна момчето. Оуен само сви рамене.

Двамата пропълзяха през отвора и се озоваха в старата камина, откъдето излязоха в една друга стая. Огледаха се на светлината на факлата. В стаята бяха натрупани стари мебели, между които се спускаха паяжини. Дебел слой прах покриваше всичко. Алек видя вратата на стаята и я посочи на Оуен, след което двамата тръгнаха предпазливо към нея. Когато излязоха от стаята, внимателно си проправиха път надолу по стълбите и слязоха до приземния етаж на кулата, като се стараеха да се движат безшумно, въпреки че наоколо нямаше никого. Докато вървеше, Алек видя купчина чували с жито, натрупани срещу една лавица.

— Ето защо не можахме да влезем оттук. А сега накъде, Оуен?

Свита на мястото си под тях, Чандра чу шума от стъпките им и гласа на Алек. Да не би да сънуваше?

— Алек! — извика тя с всички сили.

Викът й прозвуча, сякаш излизаше от земните недра. Алек се обърна рязко и освети пода.

— Там — каза той и посочи към вратата. — Чандра?

— Побързай, Алек! — извика тя, когато чу стъпките му над главата си.

Вратата се вдигна и факлата беше пъхната в отвора. Алек видя Чандра, която се беше свила на перваза на прозореца. След това погледна към пода на тъмницата и забеляза, че гъмжи от плъхове.

— Не мърдай — нареди той, прибра факлата и огледа стаята. В единия й ъгъл имаше навито едно дебело въже. — Вземи го — каза той на Оуен и посочи с глава към въжето; момчето се втурна да изпълни нареждането му.

Алек подаде факлата на Оуен и уви въжето няколко пъти. След това легна на пода и го подаде през отвора, докато въжето не остана да виси на около половината разстояние до пода на тъмницата. Докато Оуен държеше факлата в отвора, Алек огледа жена си. Тя го гледаше с разширени очи и трепереше цялата. Алек се закле, че щеше да убие Седрик!

— Скъпа, ще залюлея въжето към теб. Остави го да дойде до теб. Когато ти кажа, искам да се изправиш колкото можеш и да се хванеш за него. Каквото и да стане, не се пускай. Разбра ли ме?

— Да.

— Тогава да започваме.

Въжето се залюля към нея и Чандра посегна да го хване, но не успя. Тя загуби равновесие и едва не падна на пода, но успя да се задържи на перваза.

Алек преглътна ругатнята, която беше на езика му, защото не искаше да я плаши повече. Той пое дълбоко дъх, за да успокои нервите си, и погледна към Чандра.

— Чандра, слушай ме. Остави въжето да дойде до теб — каза той, като изричаше отчетливо всяка дума. — Недей — повтарям — недей да се опитваш да го хванеш. Готова ли си?

Тя кимна и Алек започна да разлюлява въжето отново. Подобно на махало, то се клатеше напред-назад, докато най-накрая не падна в скута й. Чандра го сграбчи и се вкопчи в него.

— Браво, моето момиче — каза нежно Алек. — А сега се изправи внимателно.

Чандра пъхна крака под себе си и се надигна, докато не остана полуприклекнала.

— Не мога да се изправя повече от това — каза тя, когато гърбът й опря в горната част на отвора.

— Достатъчно е — каза Алек. — Когато ти кажа, искам да се залюлееш над пода. Можеш ли да го направиш?

— Да. Това е както когато с Девин бяхме деца. Люлеехме се над потока и се пускахме в него.

Алек й се усмихна.

— И аз съм правил същото, скъпа. Но този път не трябва да се пускаш. Каквото и да става, не се пускай. Изчакай да ти дам знак.

— Ще изчакам.

— Добре — каза той и седна странично на ръба на вратата, стиснал въжето между краката си. След това подпря краката си в рамката срещу него и завърза другия край на въжето около кръста си. — Готова ли си? — Попита той и сграбчи въжето между краката си.

— Да, но тук е тъмно — отговори Чандра.

Оуен беше извадил факлата.

— Скоро ще бъдеш тук горе — успокои я Алек. След това хвана здраво въжето и го уви около ръката си. — Давай, Чандра.

Алек усети как въжето се опъна, когато тя увисна на него и се залюля. С изпънати мускули Алек изчака въжето да се успокои, след което започна да го тегли нагоре. Най-после пръстите на Чандра докоснаха крака му. Алек сграбчи едната й ръка и я издърпа при себе си. Въжето падна надолу, когато той обхвана кръста на жена си с другата си ръка. Изтегли Чандра в скута си и я сложи на пода.

Тя се дръпна от дупката в пода и Алек свали въжето от кръста си. Той се отмести от вратата и застана на колене. Чандра също беше коленичила и го наблюдаваше.

— Ела тук — каза Алек и протегна ръка към нея. Миг по-късно двамата се прегърнаха. Устните им се срещнаха в дълга и страстна целувка. След малко Алек се отдръпна. — Мислех, че съм те загубил — каза той, докато погледът му поглъщаше лицето й.

— И аз си мислех същото. Колибата… пожарът.

— Как…

— Оуен ме събуди и ме измъкна. Ела — каза той, изправи се и помогна на Чандра да стане. — Нямаме време за обяснения. Трябва да се махнем оттук. Той я хвана за ръка, наведе се и вдигна меча си от пода. Когато се изправи, отново му се зави свят. Той премигна няколко пъти, за да премахне двойния образ. — Да вървим.

Тримата едва бяха направили няколко крачки, когато вратата на помещението се отвори и Седрик нахълта вътре. За миг всички застинаха на местата си.

— Значи копелето е още живо! — изрева шотландецът и измъкна меча си от ножницата. — Но не за дълго.

Очите на Алек се изпълниха с омраза и той се втренчи в чичото на Чандра.

— Махни я оттук! — нареди той на Оуен и подаде ръката й на момчето.

Оуен задърпа Чандра към стълбите и тя го последва сляпо, без да сваля очи от чичо си. Седрик забеляза накъде се отправят двамата и им препречи пътя.

— О, не! Още не съм свършил с теб. Когато любовникът ти умре, ще се насладя на победата си. Доста време мина, откакто за последен път яздих между краката на жена. Удоволствието ще бъде огромно.

Алек се озова до Чандра само за секунда. Думите на Седрик го вбесиха.

— Мръсно копеле! Посмей да докоснеш съпругата ми и инструментът, който възнамеряваш да използваш, ще бъде отделен от тялото ти. — Той забеляза изненадата, която бе изписана върху лицето на шотландеца. — Да, Седрик, тя е моя съпруга и само аз мога да я докосвам. Бих казал, че намеренията ти са твърде смели за човек, който няма да живее дълго. — Стиснал здраво меча си в една ръка, той даде знак на Седрик с другата. — Приготви се да умреш.

— Не аз, а ти ще умреш, саксонецо.

Седрик се хвърли срещу Алек и графът скочи пред Чандра и Оуен.

— Отдръпнете се — нареди той през рамо. Остриетата се сблъскаха в мига, в който Чандра и момчето стигнаха до стената, на безопасно разстояние от биещите се. Чандра гледаше уплашено схватката и се молеше на бога да даде сили на мъжа й, който все още не се беше възстановил напълно.

Стоманата разцепваше въздуха и се удряше в стомана и от силата на ударите от остриетата хвърчаха искри. Двубоят беше съревнование на сила и умения и Алек и Седрик пристъпваха в кръг с танцови стъпки. Всеки удар биваше посрещнат и блокиран и нито един от двамата не личеше да има превъзходство над другия. Внезапно, докато Алек се обръщаше, за да отбие поредния удар на Седрик, отново му се зави свят. Когато се обърна с лице към Седрик, пред него вече стояха двама шотландци.

Алек изруга тихо и се опита да оправи зрението си. Седрик замахна и Алек не успя да отбие удара. Мечът на противника му се стрелна напред, устремен към сърцето на графа. Като по чудо острието се удари в медальона на Алек, отклони се нагоре и го рани в рамото. Кръв бликна от раната и Алек чу Чандра да извиква уплашено.

Смехът на Седрик проехтя в стаята.

— Започваш да ставаш твърде бавен, саксонецо. Скоро курвата ти ще бъде моя.

Думите вбесиха Алек. Мечът му започна да се върти огромна сила и Седрик започна да отстъпва. Острието на англичанина разсече затъкнатото в колана му наметало и одраска бедрото му. След това мечът на Алек поряза хоризонтално гърдите на шотландеца. Раните бяха повърхностни и едва ли щяха да му отнемат силите, но Седрик усети, че не може да постигне превъзходство. Англичанинът беше бесен и Седрик знаеше това, но не знаеше каква свръхестествена сила влагаше такава мощ в ударите му. Внезапно шотландецът осъзна, че е настъпил краят му.

Алек продължаваше да изтласква противника си към стената, до която се бяха прилепили Чандра и момчето. Когато зрението му най-после се проясни, той им наред:

— Махнете се оттам!

Двамата се опитаха да изпълнят нареждането му, но торбите със зърно им бяха препречили пътя и те бяха принудени да се обърнат и да тръгнат в обратната по сока.

Острието на Алек продължи да се стоварва върху меча на Седрик, който отстъпваше към стената. Мечът на Алек се спусна отгоре надолу, но не улучи и се удари в пода. Седрик се извъртя и хвана косата на Чандра, която се беше развяла зад нея, докато тя тичаше към безопасно място, последвана на няколко крачки от Оуен. Тя извика от болка, когато чичо й дръпна силно косата й и миг по-късно гърбът й се озова прилепен до гърдите на Седрик. Държейки я пред себе си като щит, Седрик опря острието на меча си в гърлото й.

— Мечът ти, саксонецо! Пусни го на пода или тя ще умре!

Той едва бе изрекъл тези думи, когато входната врата се отвори с трясък. Ангус нахълта в стаята с около три дузини мъже, между които и шестимата верни последователи на Седрик. Те се разпръснаха в цялото помещение и блокираха всички изходи.

Седрик забеляза гневните им погледи и започна да се придвижва покрай стената, мина край чувалите със зърно и продължи към средата на стаята.

— Не се приближавайте — предупреди той, когато те се опитаха да се приближат — или водачката ви ще умре.

— Може да си успял да убиеш бащата, но няма да ти позволим да убиеш и дъщерята — заяви кривокракият дребосък Ангус. Той забеляза погледа на Седрик. — Да, Седрик. Истината се разчу. Знаем, че си отровил Колан. Верните ти последователи не харесаха лицето на смъртта, когато тя се изправи срещу тях. Те ни разказаха всичко. Пусни водачката ни и няма да бъдем твърде строги с теб. Посмей да я нараниш и кланът ще те разкъса на парчета. Бъди сигурен, че смъртта ти ще бъде много мъчителна.

Докато Ангус говореше, Оуен подаде факлата на един от мъжете, отиде зад групата и започна да се промъква между чувалите със зърно.

— Тъй като е очевидно, че и в двата случая ще пострадам, кучката идва с мен — освен ако не сте решили да ме оставите да напусна Лохли. — Той отстъпи няколко крачки назад и мъжете се приближиха. — Стойте по местата си. — Острието одраска кожата на Чандра. — Решавайте и не се бавете много.

С ъгълчето на окото си Алек забеляза главата на Оуен да се надига зад чувалите. Момчето бе стигнало почти до другия край на стаята.

— Мислиш ли, че когато Чандра бъде освободена, няма да бъдеш подгонен и разкъсан на парчета? — Попита той и направи две крачки напред. Седрик отстъпи също с толкова. — Пенроуз е тук, защото Джеймс заповяда да бъдеш отведен в Лондон. Ще ти бъде позволено да изживееш остатъка от дните си в Тауър. Предай се на англичаните, Седрик. Това е единственият начин да спасиш живота си.

— В затвор? Това просто е различен вид смърт. Не, предпочитам да рискувам с тресавищата. А тя ще дойде с мен.

— Седрик, ти си й чичо, тя е твоя роднина — каза Алек и се приближи още малко. — Знаеш колко важно е семейството за шотландците. Не нарушавай това доверие повече.

Седрик се изсмя и Алек отново тръгна напред. Сега той се намираше на по-малко от три метра от двамата.

— Да, тя ми е роднина — отвърна Седрик. — Но също така е и дъщеря на Колан. Ако някога той ме беше послушал, всичко това нямаше да се случи. Но не би. Онова копеле, полубрат ми, трябваше да се закълне във вярност пред Джеймс. Вината за смъртта му си е само негова. Страда заради грешките си. Агонията му беше много приятна гледка. Той не беше шотландец, беше предател. Същият като дъщеря си.

Докато Седрик говореше, погледът на Алек се беше вторачил в очите на Чандра. „Спокойно, любов моя. Спокойно“. Той повтаряше мислено тази фраза отново и отново. Оуен се надигна от чувалите зад гърба на Седрик, стиснал в ръка камата на Чандра. Вратата на тъмницата зееше само на половин метър от краката на Седрик. Алек се помоли момчето да успее.

Седрик премигна и забеляза колко много се беше приближил Алек.

— Дръпни се или кучката ще умре.

Алек кимна отсечено и камата полетя във въздуха, като се премяташе. Острието се заби в средата на гърба на Седрик. Очите му се разтвориха широко, ръката му се стегна и острието на меча му поряза гърлото на Чандра. След това Седрик се опита да си поеме дъх за последен път и очите му се обърнаха в орбитите си; мечът падна от ръката му. Той се олюля назад и повлече със себе си Чандра, но Алек вече се беше хвърлил напред. Той сграбчи ръката на Чандра и я дръпна към себе си. Тялото на Седрик падна с глухо тупване на пода на тъмницата.

Докато Ангус и хората му се втурнаха напред и обградиха Чандра и Алек, отдолу се чу силно пищене. Някой вдигна факлата над отвора в пода и освети подземието. Плъховете се бяха нахвърлили върху трупа на Седрик и ръфаха плътта му. Чандра потрепери.

— Изведи ме оттук, моля те! — каза тя и Алек незабавно я изведе на свеж въздух.

— Изглежда, че твоите поданици са се събрали, за да ти изразят почитанията си — изръмжа Ангус в отвора и затвори вратата на пода с крак. — Ела, момче. — Той даде знак на Оуен, който стоеше между чувалите. — Ти свърши великолепна работа. Всички се гордеем с теб.

Оуен беше изведен от стаята, като всички се надпреварваха да го хвалят и да го тупат по гърба. Във вътрешния двор последва кратко веселие. Мъжете откриха водачката си да стои в средата на двора и да целува англичанина, заобиколиха ги и започнаха да изразяват одобрението си с викове.

— Тук не му е мястото за това — прошепна Чандра на Алек, когато осъзна какво става около нея.

— Защо, скъпа? На тях, изглежда, им харесва.

— Хмм. — Двамата се обърнаха и видяха Ангус. — Не че искам да се натрапвам, но какво да правим с английските разбойници пред вратите? — попита той.

Алек погледна към Чандра.

— Поканете командира им заедно с няколко войника да влезе в замъка. Той трябва да се увери, че Седрик е мъртъв, за да докладва на краля.

Малко по-късно Пенроуз влезе в замъка придружен от две дузини войници, между които сър Джон и Джейсън.

— Е, братовчеде, виждам, че си спасил положението — подхвърли Уитфийлд на Алек.

— Всъщност, истинският герой е Оуен. — Той сложи ръка на раменете на момчето. — Той уби Седрик. Мисля, че трябва да го вземем с нас в Монтбърн. Той ни донесе само късмет.

Оуен се измъкна от ръката на Алек.

— Не! — извика той. — Това е моят дом. Всички млъкнаха и се втренчиха в момчето.

След малко Чандра пристъпи напред.

— Ти можеш да говориш! Защо не си го правил досега, Оуен?

— Името ми не е Оуен, а Ройс. Аз съм синът на Колан Морган. Лохли е моят дом.

Чандра го погледна намръщено. Цветът на косата му, челото, очите, брадичката — как не ги беше забелязала по-рано?

— Ела, Оу… Ройс. Да влезем вътре.

Раните на Чандра и Алек бяха почистени, след което по нейно нареждане една малка група се събра в нейната стая. От едната страна стояха Алек, Джейсън и сър Джон, а от другата — Чандра, Ангус и още неколцина шотландци, всичките старейшини на клана.

Чандра се облегна на масата и каза на Ройс:

— Да чуем историята ти.

Под погледите на толкова много хора момчето се беше изнервило. То отвори уста, но от нея не излезе звук; Ройс прочисти гърлото си и започна разказа си.

— Родил съм се преди почти тринайсет години. Майка ми живееше в една колиба на северната граница на Лохли. Водачът на клана яздел по границата, когато конят му го хвърлил. Подплашил се от патица, която излетяла под краката му. Морган от Морган бил ранен лошо. Майка ми познаваше билките и корените и докато обикаляла да ги събира, го намерила и някак успяла да го довлече в колибата си. Тя се грижила за него в продължение на почти цял месец.

Чандра погледна към Ангус.

— Спомням си за този случай — каза той. — Баща ти отсъства около месец. Беше малко след смъртта на майка ти, ако не ме лъже паметта.

— Продължавай — обърна се Чандра към Ройс. Той сви рамене.

— Е, девет месеца по-късно съм се родил аз.

— Баща ми… баща ни знаеше ли за теб?

— Знаеше. Той идваше често и ни носеше храна. Много пъти оставаше да нощува при нас. Но така и не пожела да ни вземе в замъка. Казваше, че това щяло да създаде много трудности.

Чандра предположи, че под „трудности“ баща й бе имал предвид нея, както и това, че Ройс беше незаконният син на водача на клана Морган.

— Майка ти и баща ни били ли са женени? — попита тя.

Ройс сведе глава.

— Ако са били, аз не знам за това.

— Къде е сега майка ти?

— Тя почина малко след баща ни. Затова и се преместих да живея в гората.

— Поне два пъти те каних да се преместиш да живееш с нас в замъка, нали? — Той кимна. — Защо не прие… особено след като си ми брат?

— Защото мястото ми не беше тук.

— Баща ни ли ти каза това?

— Дума по дума.

— Ако това е вярно, той е сбъркал, като го е казал. — Чандра не можеше да си представи, че баща й е бил способен да извърши подобно нещо. Но той беше горд мъж и винаги бе бдял зорко над дъщеря си. — Защо отказваше да говориш толкова дълго?

— Заради нещо, което казах отдавна.

— И какво беше то?

Ройс се пое дълбоко въздух.

— Един ден баща ни дойде в колибата. Беше след завръщането му от затвора. Помолих го да ме вземе в замъка, но той, както винаги, отказа. Ядосах се. Извиках му, че го мразя, че искам да го видя мъртъв. Две седмици по-късно той почина.

— И ти си се обвинявал за неговата смърт заради онова, което си му казал?

Той кимна.

— Заклех се никога вече да не проговоря.

— Седрик е убиецът на баща ни, Ройс. Ти нямаш нищо общо със смъртта му.

— Вече знам това.

— Затова ли реши да проговориш?

— Говоря, защото това е моят дом. Няма да го напусна. Аз отмъстих за смъртта на баща ни с твоята кама. Аз съм Морган и моето място е тук.

Чандра го огледа с гордост в очите.

— Да, ти си Морган. И мястото ти наистина е тук, защото си мой брат. По правото на келтския наследствен закон, ти трябва да бъдеш водач на клана.

— Ти си водачката. Баща ти те посочи за такава — възрази Ангус. — Това момче е… просто момче.

— Не виждате ли лицето на Колан Морган в неговото? — обърна се тя към старейшините и те кимнаха. — Не показа ли той смелостта и силата, които са му необходими, за да бъде водач?

— Показа ги — съгласи се Ангус от името на останалите. — Но все още е твърде млад за този пост.

— Така е — не отрече Чандра, — но това няма да продължи много дълго. Дойде времето аз като ваша водачка да обявя своя наследник и аз обявявам Ройс Морган. Когато той достигне приемлива за мен възраст, аз ще се откажа от поста си и ще го предам на него. Затова, братя мои, ви предлагам да го научите на всичко, което трябва да знае, и то бързо. Аз имам съпруг, чийто дом е Англия, и няма да остана в Лохли вечно. — Тя забеляза повдигнатите вежди на Алек; очевидно съпругът й бе смятал, че ще отпътуват още същата вечер. — Имате работа за вършене. Не се бавете. Брат ми очаква инструкциите ви.

Ройс падна на едно коляно пред нея и целуна ръката й.

— Благодаря, милейди — каза той, вдигнал очи към Чандра.

Тя му помогна да се изправи.

— Една прегръдка щеше да бъде достатъчна, Ройс. В крайна сметка ти си ми брат.

Момчето обви ръце около нея, притисна я бързо до себе си и се отдръпна. След това извади малката кожена торбичка, която бе взел от огнището в колибата си и която досега бе висяла на врата му. Отвори я и извади един пръстен.

— Това е пръстенът, който баща ни ми даде. Предполагам, че по право е твой.

Чандра веднага разпозна пръстена, за който се смяташе, че е бил изгубен. Тя го взе от ръката на момчето.

— Ако той ти е дал това, Ройс, значи е имал много високо мнение за теб. Дай ми ръката си. — Той се подчини и Чандра плъзна тежкия златен пръстен на показалеца му. Беше твърде голям, но тя знаеше, че Ройс няма да го изгуби. — Той е принадлежал на всеки водач на клана Морган и се предава от поколение на поколение. Някой ден ти също ще го носиш с гордост. — Тя погледна към Ангус. — Първото нещо, на което трябва да го научите, е ползата от чистотата. Вземете го и го изкъпете.

— С удоволствие — каза Ангус.

Преди Ройс да осъзнае какво става, два чифта ръце го хванаха за глезените, а други два — за мишниците. Той беше вдигнат във въздуха и изнесен от стаята.

— Интересно ще бъде да видим какъв е истинският му цвят — обади се Алек от ъгъла, в който дотогава беше седял безмълвно. След това отиде до Чандра. Беше натъжен, че Чандра се беше отказала от титлата си на водачка на клана, но не можеше да отрече, че изпитваше и облекчение. — Ти накара всички Морган да се гордеят с теб, любов моя. Те никога няма да имат друг водач като теб.

Поне не преди отново да имат за водач жена — отвърна тя и му се усмихна. В очите й се появи палаво пламъче. Забравил, че не са сами, Алек изстена и посегна да я придърпа към себе си.

Джейсън се изкашля зад тях.

— Е, братовчеди, мисля, че е време да ви оставим насаме.

— Отлична идея — съгласи се сър Джон. Той потупа Джейсън по гърба и хвана виконта, преди той да падне. След размяната на няколко любезности — Алек благодари на рицаря за помощта му, а Чандра се извини на Джейсън за удара, който му беше нанесла — двамата мъже тръгнаха към вратата.

— Джейсън — каза Алек и братовчед му се обърна. — Ще дойдеш ли да ни посетиш в Монтбърн в близко време? Имаме едни стари рани, които трябва да оставим да заздравеят. Иска ми се да започнем колкото се може по-бързо.

— Ще дойда, Алек — отвърна Джейсън и се усмихна. — Но само ако ми обещаеш, че ще се овладяваш навреме. Трябва да си поддържам изключителната външност. В крайна сметка, аз съм най-търсеният мъж в двора.

Когато вратата се затвори зад него, Чандра се изкиска.

— Знаеш ли, той е прав.

— Така ли? — подкачи я Алек вгледан в красивото й лице. — За какво?

— Той зае твоето място.

— Какво място?

— На най-търсения мъж в двора.

— Щом го иска, може да го има. Аз се интересувам повече от едно друго място.

— И кое е то?

— Ще ти покажа.

Той вдигна Чандра на ръце и тръгна към вратата, която водеше към спалнята й. Там я свали на пода и я съблече.

— Трябва да се изкъпя, Алек. Тъмницата…

— Не — каза той и ритна панталоните и ботушите си на пода. — Така си съвсем добре. Желая те, Чандра. Господи, ако знаеш колко те желая. Трябва да знам, че си истинска.

Те се метнаха на леглото и ръцете, устните и краката им се сплетоха. След това Алек се качи върху нея и желанието им експлодира в тях и около тях както никога досега. Нищо не можеше да се сравни с блаженството, което двамата изпитваха в този момент. Никоя жена не можеше да го задоволи така, както го задоволяваше Чандра. Никой мъж не можеше да бъде толкова нежен колкото Алек. Когато тихите им викове заглъхнаха, те разбраха, че това беше мелодията на вечната любов.

Малко по-късно Алек лежеше до съпругата си подпрял здравата страна на главата си върху едната си ръка; другата му ръка се плъзна ниско по корема на Чандра.

— Сигурна ли си? — попита той.

— Да. Всички признаци са налице.

— Тогава утре ще тръгнем за Монтбърн. Синът ми ще се роди там.

Чандра поклати бавно глава.

— Оставаме в Лохли.

— Защо?

— Защото Ройс има нужда от мен.

Алек сбърчи чело.

— Момчето е способно само да се грижи за себе си. Всъщност, той прави това от доста време.

— Да, но той ми е брат. Искам да го опозная по-добре.

— Надяваш се, че с него ще се сближите колкото с Девин — заяви той, знаейки колко много й липсваше братовчед й. Може би тя си мислеше, че Ройс щеше да запълни тази празнина.

— Хубаво ще бъде.

Алек сведе очи за малко.

— За Девин… Чандра, аз…

Пръстът й се допря до устните му и го накара да млъкне.

— Това беше нещастен случай. Той дори сам каза, че така било по-добре. Не страда, докато умираше. Нямаше да понеса да го гледам как умира бавно и мъчително. Може би Девин си е мислел същото. Може би тъкмо затова той постъпи по този начин.

— Да, може би си права.

Мислите за Девин я напуснаха.

— Значи оставаме в Лохли?

Алек се загледа за кратко в нея. Не бе имал възможността да й каже това, но по време на престоя си в Лондон бе отказал херцогската титла — Джеймс бе настоял, че ще я запази за сина му — и сега нямаше никакви грижи. Неговата награда беше Чандра и той я обичаше толкова много, че не можеше да й откаже нищо.

— Ако се съглася да остана, какво ще получа в замяна?

Тя се надигна.

— Това. — Устните й срещнаха неговите. Когато целувката свърши, Алек почувства как му се завива свят, но този път причината не беше раната му.

— Предполагам, че ще трябва да започнеш да ме учиш на всичко, което трябва да знам за клана Морган — каза той и прокара пръст по гърдите й. — В противен случай, в невежеството си мога да обидя някого. Безспорен факт е, скъпа, че този Ястреб е в чуждо гнездо.

Чандра се разсмя тихо.

— Тогава лягай по гръб, приказен принце, защото имам да ти разказвам дълга история.

Алек отпусна глава на възглавницата и погледна нагоре към жена си. Тя го обгърна с поглед, който обещаваше много.

Пръстите й се плъзнаха по очертанията на медальона му. Той беше спасил живота на Алек и тя беше благодарна за това.

— Това е легендата за ястреба и птиченцето — започна Чандра и когато разбра, че е готов, се отпусна върху него.

Алек едва си пое дъх.

— Звучи интересно — каза на пресекулки той и големите му ръце обхванаха бедрата й.

— Един от припевите казва: „Птиченце, птиченце, лети високо към небесата“.

— Тогава отлети нагоре, любов моя, и ме вземи със себе си.

В желанието си да задоволи своя Приказен принц, Чандра направи онова, което той искаше.