Чарлин Крос
Дамата на лорда (7)

Глава 7

През пролуките между дърветата се виждаха извисяващите се в далечината кули на замъка Монтбърн. Групата бе преминала границата с Шотландия преди един час и Алек почувства огромно облекчение, когато видя познатата постройка. Скоро щеше да настъпи мрак, а той предпочиташе топлината на собственото си легло пред още една безсънна нощ на влажната земя. Беше благодарен, че отново си е у дома.

Жребецът му постепенно намаляваше разстоянието, което го делеше от дома му. Той сви встрани от пътя и поведе хората си през познатата местност. Чандра седеше на седлото пред него, като се стремеше да държи тялото си далеч от Алек. През последните два дни тя се бе държала настрани от всички, отказваше да говори и да се храни и това тревожеше Алек.

Великолепната й дълга коса беше разрошена и сплъстена. В гърдите му отново се надигна тежко чувство. Тя го мразеше и не можеше да я вини за това. Омразата й беше напълно заслужена. Не само бе убил любимия й братовчед, но и я беше отвлякъл от дома й. Въпросът беше какво щеше да прави с нея сега? Въздъхна и подкара коня си в галоп.

Чандра чу въздишката му и се вкопчи в лъка на седлото. Усети Алек да се размърдва и ръката му обвива кръста й и незабавно се опита да се измъкне.

Той я притисна силно към себе си и раменете й се опряха в твърдите му гърди.

— Стой мирно, Чандра — заповяда й. — Остава ни само една миля. Опитай се да се отпуснеш. — Тя обаче се стегна още повече и Алек въздъхна отново. Упорита и неотстъпчива. Бе стояла неподвижно цял ден и утре със сигурност щеше да изстрада последствията от това. Цялото й тяло щеше да я боли и всичко това само защото докосването до него я отвращаваше. — Премеждията ти скоро ще свършат, мъниче. Не след дълго ще бъдеш свободна.

Въпреки че Алек имаше предвид нещо съвсем друго, Чандра го разбра погрешно. Тя се загледа нетърпеливо в огромната крепост на върха на следващия хълм и изпита облекчение. Не след дълго щеше да язди обратно към границата — ако той й дадеше кон. Ако не й дадеше, щеше да върви пеша. За нея това нямаше значение, стига да си тръгнеше за в къщи.

Алек усети, че тя се отпусна. Достатъчно беше да й каже, че е свободна, и напрежението сякаш отлиташе от нея. След това му хрумна, че тя вероятно е разбрала погрешно думите му. Той реши, че ще изчака, докато се озоват в безопасност в замъка, преди да й обясни истинското значение на думата свободна, тъй като отсега можеше да си представи каква щеше да бъде реакцията й.

Откъм бойниците се чу вик, който отекна в покритата със зеленина равнина под замъка и докато групата яздеше нагоре по хълма, вратите на крепостта се отвориха широко. Минавайки под подвижната решетка, Алек видя, че всички са излезли да го посрещнат, начело с главния му иконом.

— Рано се завърнахте, милорд — каза Марлоу и огледа с любопитство Чандра. — Радвам се да ви видя отново у дома.

— И аз се радвам, че съм си у дома, Марлоу. — Алек погледна зад себе си. Сър Джон и войниците бяха изпълнили двора зад втората защитна стена. — Приготви храна, Марлоу. Хората на краля са уморени и гладни. След това им приготви залата, за да могат да си отпочинат. Миналите два дни бяха доста тежки за тях и те ще останат да пренощуват при нас. — Слугата прочисти гърлото си и кимна към Чандра. — Лейди Лохли ще остане тук за неопределено време — добави Алек. — Приготви стаята до моята. — Чандра обърна рязко глава и го погледна с обвиняващ поглед. — Като казах, че си свободна, мъниче, имах предвид това. — Той свали ръцете си от кръста й и слезе от коня си. — Ти ще останеш тук, докато не реша какво да правя с теб — каза той, като я гледаше. След това й се усмихна. — Добре дошла в Англия и замъка Монтбърн.

В гърдите на Чандра избухна вулкан.

— Предпочитам да отида в ада — каза тя, като го гледаше гневно. Преди Алек да успее да реагира, тя сграбчи юздите. Кракът й замахна и го улучи в брадичката; Алек политна назад. Чандра пришпори жребеца към вратата.

Алек се хвърли след коня и успя да се улови за коженото седло.

— Спри, по дяволите! — извика той, но нито Чандра, нито жребецът, му обърнаха внимание.

Войниците на Джеймс се бяха вцепенили и наблюдаваха внезапния сблъсък с удивление. Решена да се отърси от Алек, Чандра насочи коня право срещу един войник с намерението да се блъсне в него. Докато се опитваше да се метне върху седлото на коня, Алек бе увиснал между седлото и земята и приличаше на клатушкащ се алкохолик след дълга пиянска нощ. Без да знае как изглежда или какво го очаква, той погледна напред. До сблъсъка оставаха само няколко секунди. Той изруга, пусна се и падна в прахта.

Чандра изпита облекчение и тя отново се насочи към вратата. По заповед на сър Джон, войниците застанаха на пътя й с конете си и блокираха изхода. Момичето дръпна рязко юздите и се огледа в отчаяно търсене на друг изход. Петите й се забиха в хълбоците на коня и тя го насочи към външните стълби. Жребецът мина по стълбите, тя се смъкна от гърба му и се затича нагоре към бойниците.

Алек вече бе успял да се изправи на крака и тичаше след нея. Тропането на ботушите му изпълваше Чандра със страх. Тя стигна до коридора на стената и се втурна по него, като избегна неколцината стражи, които се изпречиха на пътя й. На половината път към бойниците видя половин дузина мъже да я приближават от отсрещната страна. Сър Джон и останалите бяха поели по друго стълбище и се опитваха да й пресекат пътя.

Момичето бе обзето от истерия, тъй като Алек и стражите бързо щяха да я настигнат. Тя спря, притисна гръб към каменния зъбец и се спусна към зъбера на корниза. С ъгълчето на окото си Чандра виждаше зелената равнина отдолу. Погледна наляво, след това надясно към преследвачите си, които я приближаваха от двете страни. Малката й кама беше скрита в ботуша й и тя очакваше подходящия момент да я извади. Вперила поглед в Алек, който я приближаваше тичешком, тя реши, че моментът е настъпил.

Алек видя, че момичето е попаднало в капана, и намали хода си. Той махна с ръка и останалите мъже застинаха по местата си. Сър Джон стоеше на няколко метра зад Чандра, а войниците му бяха близо зад него.

— Всичко свърши, мъниче — каза Алек, като се приближаваше бавно към нея. Той бе забелязал откритото пространство зад момичето и се страхуваше, че тя може да се хвърли от стената. — Ела да отидем в залата, където ни очаква храна и вино. След това ще приготвят гореща вана, която ще успокои схващането от дългата езда. Една нощ дълъг сън в меко, топло легло и утре ще се почувстваш много по-добре. — Той се приближи още малко. — Утре сър Джон и хората му ще тръгнат на юг, за да докладват на краля. Те ще му занесат писмо от мен, в което ще му обясня какво се е случило. Докато кралят ни не изпрати отговор, ти ще останеш в замъка Монтбърн като моя гостенка. — Той протегна ръка и дългите му пръсти я хванаха нежно. — Ела, скъпа, не се страхувай. Никой няма да те нарани. Обещавам ти.

Докато Алек говореше, Чандра го изучаваше внимателно. Там, където го бе ритнала, се оформяше синина, в русата му коса се виждаха късчета слама, а гърдите и бузите му бяха покрити с прах. На слабата светлина очите му излъчваха непресторена искреност; палецът му я погали леко по ръката. След това тя си спомни лицето на Девин в последните секунди от живота му.

— Ела, скъпа — повтори Алек.

Докато се преструваше, че изпълнява нареждането му, тя си мислеше за братовчед си. Чандра пристъпи бавно напред с наведена глава; след това, с бързината на светкавица, ръката й се стрелна към камата.

Алек със закъснение забеляза оръжието. „Тя е малка, но бърза“. Думите на сър Джон изплуваха в съзнанието му, докато той гледаше острието, намиращо се на няколко сантиметра пред сърцето му.

— Ти уби братовчед ми, саксонецо. Затова и ти също трябва да умреш.

В широко отворените й очи се четяха гняв, страх и тревога. Ръката й трепереше от дивите чувства, които я изпълваха. Алек беше уверен, че не е способна да убие, когото и да било, дори и убиеца на братовчед си.

— Ако отмъщението за смъртта на Девин ще намали болката ти, можеш да прободеш сърцето ми. Но знай едно. Аз не исках да нараня братовчед ти, а исках само да се защитя от чичо ти. Ти сама видя как Девин се хвърли помежду ни. Не можех да реагирам. Той го направи, за да защити теб, Чандра. Ако беше останала зад мен, както ти бях казал, братовчед ти щеше все още да е жив, а ти да си в Шотландия. Не съм аз човекът, който трябва да понесе бремето на вината. Но въпреки това ще я поема. — Той се приближи до нея толкова, че върхът на острието докосна кожата на елека му. — Хайде, потърси отмъщението.

„Не съм аз човекът, който трябва да понесе бремето на вината…“ Думите му продължиха да отекват в съзнанието й, докато тя се замая от повтарянето им. Това беше вярно. Ако не беше измамила настойника си — и то не един или два пъти, а цели три! — той нямаше да загуби самообладание и нямаше да се опита да я накаже, както бе направил. Ако не беше проявила неподчинение и не се беше втурнала напред между него и Седрик, Девин щеше още да бъде жив. Той бе загинал, защото се бе опитал да я защити.

Осъзнала, че носи също толкова голяма вина за смъртта на братовчед си, колкото и Алек, тя все пак се опитваше да го отрече. Прехвърлянето на отговорността върху настойника й успокояваше съвестта й и тя трябваше само да се отърве от човека, който бе убил Девин, за да се отърве и от угризенията. Треперещата й ръка натисна оръжието към дрехата, точно над сърцето на графа, и я сряза. Той не се помръдна. Докато се вглеждаше в лицето на Алек, погледът му оставаше вперен в очите й. Смелостта й се изпари. Камата падна от ръката й. Чандра се обърна и се хвърли назад.

„Смърт, сладка смърт, отнеси болката от сърцето ми!“ Тази мисъл премина през ума й, докато се опитваше да стигне до стената, но Алек успя да я хване преди още да беше стигнала до камъните около отвора.

— Не! — извика тя и се опита да се освободи от прегръдката на силните му ръце. — Пусни ме… остави ме да умра!

Когато не успя да се освободи, тя престана да се съпротивлява. Тъгата й сякаш я беше погълнала. Зави й се свят и тъмнината я обгърна.

Алек бързо я вдигна на ръце и я отнесе надолу по стълбите и през двора. Войниците го гледаха безмълвно и му правеха път.

— Приготви стаята й — нареди графът на Марлоу.

— Вече е готова, сър — отвърна слугата и се завтече да отвори вратите на голямата зала.

Алек мина през вратата, притиснал изпадналата в безсъзнание Чандра към гърдите си. Той я занесе до апартаментите на втория етаж, придружен от иконома си. Точно когато Алек стигна до вратата на стаята, намираща се до неговата, малко по-нататък по коридора се отвори друга врата и една леко облечена жена излезе от стаята си.

По дяволите! Той съвсем бе забравил за Фелисия и изпита увереност, че му предстоеше неприятен сблъсък.

— Отвори вратата — заповяда той на Марлоу — и я задръж навън.

Марлоу погледна в посоката, към която му кимна господарят и преглътна с усилие.

— Ще се опитам, милорд, но няма да бъде лесно.

— Направи всичко по силите си — тросна се Алек, докато влизаше в стаята, след което ритна вратата и тя се затвори пред лицето на слугата. Докато носеше Чандра към голямото легло, разположено по средата на една от стените, момичето изстена тежко и погледът му се спусна към устните й. Тази омайваща плът беше причината за падението му, но това, че го знаеше, не променяше нищо. Дори и в този момент той изпитваше желание да я целуне. Наложи си да отмести поглед от лицето на Чандра и я положи нежно на пухеното легло. Лицето й бе зачервено и той сложи ръка върху челото й. Гореше. Той прокара опакото на ръката си по бузите й.

— Почини си, мъниче — прошепна и отново огледа лицето й. След това се върна до вратата и я отвори широко. — Марлоу… — започна той, но млъкна, когато видя Фелисия да стои до слугата му. По изражението на лицето й личеше, че е притеснена; в очите й се виждаше неприятен блясък. Без да й обръща внимание, Алек продължи: — Кажи на госпожа Марлоу да се яви незабавно при мен. Лейди Лохли не се чувства добре. — Марлоу тръгна бързо по коридора, оставяйки Алек и Фелисия насаме.

— Няма ли да ми кажеш поне здравей, Алек? — попита тя.

Тя изглеждаше спокойна, но Алек знаеше, че у нея се таи вулкан, готов да избухне всеки миг.

— Радвам се да те видя, Фелисия — излъга той; истината беше, че точно сега предпочиташе тя да е някъде другаде, а не в дома му. След всичко, което се беше случило през последните няколко дни, последното нещо, което Алек искаше, бе да се замесва в нова караница. Този път обаче вместо меч Фелисия щеше да използва езика си и той беше уверен, че тя щеше да го нареже на парчета. — Както виждаш, имам друга работа — каза той, опитвайки се да й попречи. — Ще говорим по-късно.

Когато я бе видял да стои до Марлоу, Алек бе застанал пред вратата така, че тя да не може да влезе. Ръката му се намираше напречно на отвора, дланта му бе опряна на каменната рамка и на Фелисия й се струваше, че той се опитва да защити нещо, което има голяма стойност за него. През пролуката, която не беше закрита от тялото му, тя успя да види младата жена, която лежеше на леглото. Младо и красиво, момичето не приличаше на кокалестата вещица, която си бе представял Алек. Фелисия бавно отмести поглед към любовника си.

Тя се вгледа внимателно в него и разбра, че той се е променил. Физически у него нямаше никаква промяна — мъжествен, красив, привлекателен, — но зад познатата външност се криеше един друг мъж. Сега той изглеждаше много по-малко арогантен и загрижен само за себе си. На лицето му беше изписана тревога и Фелисия беше уверена, че причината за това бе лейди Лохли.

— Наистина, скъпи, ти си много зает — каза тя и отново погледна към леглото. — Това го виждам и сама. Когато свършиш да се правиш на бавачка, можеш да ме намериш в стаята ми. — Тя млъкна за малко. — Или още по-добре, в твоята стая.

Алек със закъснение си спомни какво му беше обещала тя на раздяла — да го чака гола в леглото му. Прииска му се това обещание никога да не беше давано.

— Когато се погрижа за повереницата си, ще дойда в твоята стая, Фелисия. Тогава ще говорим. — С крайчеца на окото си той забеляза движение в коридора. Уини, съпругата на Марлоу, идваше забързано по коридора към него с обичайната си полюшваща се походка.

— Моят Феликс ми каза, че сте ме викали, мастър Алек — каза тя.

Фамилиарното й обръщение не обиждаше графа, защото тя го наричаше така още отпреди той да бе проходил.

— Да, Уини. Лейди Лохли, изглежда, е хванала треска. Искам да се погрижиш за нея. — Той свали ръката си от вратата, за да я остави да влезе в стаята, след което отново я върна в предишното й положение. — Ще дойда при теб по-късно, Фелисия.

— Както желаеш — отвърна студено любовницата му и тръгна към стаята си.

Алек наблюдаваше как провокиращо се полюшват бедрата й под стегнатия й прозрачен пеньоар.

— Фелисия — извика той след нея, подразнен от артистичната й маневра, тъй като много добре знаеше, че тя се опитваше да го съблазни. Тя се обърна към него. — Гледай да си напълно облечена. Въпреки че посещението ми ще бъде кратко, истинската дама никога не посреща един джентълмен в неприличен вид.

Фелисия се обърна и измина бързо оставащите няколко крачки до вратата на стаята си. Вратата се затвори с трясък зад нея. Алек поклати глава и се запита защо изобщо се беше забъркал с известната с променливия си характер лейди Емори. Тя се бе държала доста резервирано, но от изражението и пресметливия й поглед, докато бе гледала Чандра, той знаеше, че бившата му любовница — вече бе измислила няколко начина да се справи с Чандра. Тя дори не познаваше момичето, но Фелисия беше жена, която защитаваше територията си с всички възможни средства.

Имаше още нещо, което притесняваше Алек от момента, в който се бе случило. Той беше уверен, че любовницата му е намислила да го принуди да се ожени за нея, като забременее от него чрез измама. Тя не искаше това от любов и защото искаше само него, тъй като Алек знаеше, че Фелисия обича само себе си. Не, тя го искаше, защото искаше парите и титлата му, които щяха да дадат на съпругата му голяма власт. Почти се бе оплел в коварната й паяжина като последния глупак. Тъй като знаеше, че вече не може да й вярва, Алек бе решил да прекрати връзката си с нея. Възнамеряваше да й каже това много скоро, но подозираше, че тя вече го знае.

Той се отдръпна от вратата и видя, че Уини се е навела над Чандра.

— Тя е ужасно зачервена, мастър Алек — каза жената, когато той застана до нея. — Но треската й не е много силна. — Потупа бузите на момичето. — Събуди се, дете, погледни старата Уини. — Чандра бавно отвори очи. Втренчи се за малко в жената, която се беше навела над нея, след което очите й отново се затвориха. — Тя витае някъде другаде — каза жената — и очевидно така й е добре. Какво се е случило с горкото дете, та да стигне до това състояние?

Под строгия поглед на Уини Алек й разказа повечето от събитията през последните няколко дни, но премълча някои подробности, макар да знаеше, че не може да излъже Уини. Тя се вгледа внимателно в господаря си, след което отново насочи вниманието си към момичето.

— Горкото дете, трябва да е преживяло голям шок. Тя е изтощена — и физически, и душевно — по ваша вина. Да се надяваме, че един дълъг сън ще я възстанови. Махайте се оттук, за да я съблека и да я измия набързо. Ако се държите добре, можете да се върнете, когато свърша.

— Както кажете, госпожа Марлоу. — Той я погледна с ослепителна усмивка. Както обикновено, тя остана непреклонна пред чара му. — Първо трябва да говоря с лейди Емори. След това можеш да ме намериш в стаята ми. Сам — добави той, когато забеляза изпитателния й поглед. Алек тръгна към вратата. — Погрижи се добре за нея, Уини, както само ти можеш. — Жената сякаш не чу думите му, защото отново се беше навела над измъченото момиче, което бе поверено на грижите й. Алек затвори вратата зад себе си и тръгна към стаята на Фелисия.

Когато почука и му отвори, той с изненада видя, че е облечена прилично. По някаква причина, може би защото познаваше добре характера й, бе очаквал неподчинение. Тя обаче го покани любезно да влезе.

— Онова, което имам да ти казвам, Фелисия, няма да отнеме много време. Мога да ти го кажа и тук, в коридора. Утре сутрин кралските войници ще се завърнат в Лондон. Ти ще ги придружиш.

Фелисия се вгледа в него.

— Когато заминаваше оттук, останах с впечатлението, че бързаш да се върнеш в прегръдките ми. Щом сега искаш да се отървеш толкова бързо от мен, значи нещо трябва да се е случило. Едно обяснение ще бъде прието с благодарност.

— Нещата не са каквито бяха преди, Фелисия. Поне за мен. Онова, което стана между нас, беше едно приятно забавление. И двамата знаехме, че рано или късно то ще свърши. Потърсихме един от друг удоволствие и нито един от нас не остана разочарован. Но сега всичко свърши. Надявам се, че ще се разделим като приятели.

Фелисия го гледа дълго с присвити очи. Всичките й планове се бяха провалили. Трябваше да настои той да я вземе със себе си. От друга страна, не беше уверена, че това би променило нещо.

— Момичето… ти да не си влюбен в нея? — Гърленият й смях изпълни стаята. — Ако е така, скъпи, моли се тя да не е като Елинор. Ти си твърде страстен мъж, за да бъдеш наказан с втора фригидна съпруга. — Ръката й се плъзна по гърдите му, надолу към кръста му, а след това и още по-ниско. — Твърде страстен.

Алек хвана нахалната ръка.

— И твърде умен, за да се хвана на въдицата ти, Фелисия. И двамата знаем защо проявяваш такова голямо желание да споделиш леглото ми. Когато му дойде времето да имам наследник, майката на детето ми ще бъде жена с висок морал и ще има много по-нежен характер от теб, скъпа. — Той изрече последната дума натъртено, защото никога не бе обичал да я употребява. — Що се отнася до лейди Лохли, аз съм длъжен да се грижа за нея и нищо повече. Предлагам ти да се заемеш с опаковането на багажа си. Скоро ще съмне. — Той се отдръпна от вратата. — Сбогом, Фелисия. Ако това ще те успокои, уверен съм, че няма да останеш сама твърде дълго.

Вратата се затръшна пред лицето му и Алек се изсмя и тръгна към стаята си. Там той нареди да му донесат гореща вана и закрачи из стаята, докато Марлоу не се върна с още няколко слуги. След като обръсна набързо господаря си, икономът си тръгна с мръсните дрехи на графа.

Алек въздъхна и се отпусна в горещата вода, която успя да отпусне тялото му, но не и душата му. Дълго време той се чуди какво да прави с Чандра. Когато водата изстина, той се изсуши, облече се, хвърли се върху широкото легло и се втренчи в огромния му балдахин. Вдигна ръка над главата си и отнесено започна да очертава с пръст герба на Монтбърн. Дали да я изпратеше обратно у дома й? Но каква щеше да бъде реакцията на Джеймс? Алек бе уверен, че ще получи постоянно жителство в Тауър. Ама че бъркотия! Несъмнено беше, че той бе оплескал всичко и нямаше начин, по който да оправи нещата. Не спираше да си повтаря какъв глупак се бе оказал.

На вратата се почука.

— Влез. — Уини надникна през вратата. — Сам съм — увери я той и тя влезе в стаята.

— Тя спи спокойно — информира го жената. — Успях да я накарам да изпие малко супа, но съвсем малко. Уверена съм, че утре ще се чувства много по-добре.

Алек забеляза, че тя го оглежда внимателно. Въпреки че току-що се бе изкъпал, той все още се чувстваше изморен. Уини никога не пропускаше да забележи такива неща.

— По-добре хапнете малко и се наспете, ако не искате да се разболеете. Храната, която наредихте да приготвят, вече е сервирана.

Алек стана от леглото. Напъха краката си в обувките си и погледна към жената.

— Изпрати един поднос в стаята на лейди Лохли. Ще бъда там.

— Добре. — Тя се обърна и понечи да си тръгне.

— А, Уини, лейди Емори ще отпътува със сър Джон на разсъмване. Изпрати една прислужница да й помогне да си събере нещата. Когато рицарят се нахрани, кажи му, че искам да говоря с него. И го прати…

— В стаята на лейди Лохли — довърши тя вместо него. — Тя е красиво момиче — млада и невинна. Много по-хубава гледка от лукавата харпия, която напоследък се мотаеше из коридорите на замъка. — Вратата зад нея се затвори, преди Алек да успее да й отговори.

Той реши, че докато бе отсъствал, Уини и Фелисия сигурно се бяха карали, което не беше учудващо, защото и двете жени бяха много твърдоглави. Още една причина Фелисия да не остава повече тук.

Алек отиде до вратата, която свързваше стаята му с тази на Чандра, която пък представляваше апартамент, предназначен за следващата графиня Монтбърн. Последната обитателка на стаята бе майката на Алек, защото покойната му съпруга бе отказала да се нанесе там. Елинор бе настояла да получи спалня далеч от неговата и не бе излязла от нея до деня, в който бе починала. Когато се сети за това, той се изненада, че бе наредил да приготвят тъкмо тази стая за Чандра.

Алек се промуши тихо през вратата и погледна към момичето, което лежеше на огромното легло. Дългата коса, сресана и бляскава като мед, покриваше бялата ленена възглавница. Лицето и ръцете й бяха измити и се подаваха от огромната нощница, която скриваше тялото й. Той можеше само да предполага, че нощницата е на Уини. Едната ръка на Чандра бе отметната назад и лежеше до главата й, а другата беше сложена върху стомаха й. Приличаше на малко дете, което не го е грижа за останалия свят.

Той се приближи безшумно до най-близкия до леглото стол и седна в него. Докато гледаше спящото момиче, сърцето му се сви от болка, защото Алек знаеше, че когато Чандра се събудеше, заедно с нея щеше да се събуди и мъката й.

— О, скъпа, ако можех да променя нещата, щях да го направя — прошепна той. След това облегна глава на облегалката на стола и се загледа в Чандра. Не знаеше колко време бе стоял така. На вратата се почука. Алек отиде да отвори и видя Уини, която му носеше вечерята. Тъй като не искаше да пречи на Чандра, докато се хранеше, той нареди на жената да занесе вечерята му в неговата стая. Уини щеше да остане с момичето, докато той се нахранеше.

Алек си мислеше, че след като бе ял малко през последните два дни, сигурно ще е гладен като вълк, но едва побутна храната си. Отмести подноса към едната страна на огромното писалище, пред което седеше, и извади перо, мастило и пергамент от едно от чекмеджетата. Време беше да напише писмото си до Джеймс. Но какво, по дяволите, щеше да каже на владетеля си? Че е оплескал възложената му задача? Това беше безспорен факт. Алек се изсмя цинично и бързо съчини мислено текста на писмото.

Ваше Величество,

Само за три седмици аз нападнах лейди Лохли, убих братовчед й, отвлякох дамата и я използвах като щит, докато с верните Ви войници бягахме от Шотландия, преследвани от клана Морган, докато случайно не попаднахме на стоте войника, които ни изпратихте като подкрепление. Трябва да добавя, че те се появиха тъкмо навреме. В момента се намираме в замъка Монтбърн. От друга страна, аз успях да спася живота на дамата. След опита й да ме наръга с кама, тя се опита да се хвърли от стената на замъка ми, но аз предотвратих това и я държах, докато тя не припадна от ужасите, които изживя през последните два дни. Разбира се, сега лейди Лохли е парализирана от мъка и е болна от треска. Ако оцелее, уверен съм, че ще пожелае да й бъде определен нов настойник. При създалите се обстоятелства не мога да я виня за това. Може би във Вашата безкрайна мъдрост ще имате някакво предложение за това как да поправя кашата, която забърках. С нетърпение очаквам отговора Ви.

Ваш покорен слуга Монтбърн.

Реши, че това беше достатъчно, но когато написа писмото, текстът бе следният:

Сир,

С лейди Лохли се намираме в замъка Монтбърн. Сър Джон ще Ви осведоми подробно за пътуването и за случките, които наложиха да напуснем Шотландия.

Ваш покорен слуга Монтбърн.

Укори се мислено, че е страхливец. На вратата към стаята му се почука.

— Влез.

В стаята му влезе сър Джон.

— Искал си да ме видиш?

— Така е. — Алек капна малко восък от свещта върху пергамента и го запечата с пръстена с печата си. — Когато утре сутрин си тръгнете оттук, сър Джон, лейди Емори ще отпътува с вас. А това — той подаде писмото на рицаря — е за нашия владетел. Ако Джеймс има въпроси, а аз съм уверен, че ще има, моля те да му обясниш защо се е наложило да отпътуваме така внезапно от Шотландия.

Рицарят обърна писмото в ръката си.

— Момичето… какво смяташ да правиш с нея?

— Тя се разболя и това едва ли трябва да ни учудва. Ще я оставя тук, докато се възстанови. Едва тогава ще реша какво да правя с нея. Освен ако междувременно кралят не реши вместо мен. Той може да назначи някой друг за неин настойник — нещо, което ми се иска да беше направил още в началото. Ако беше така, може би нещата щяха да стоят по друг начин.

— Ако кралят поиска подробности, не трябва ли да знам как точно е загинал младежът?

Алек се поколеба, но след това отстъпи и разказа как двамата със Седрик са щели да се сбият, как Чандра се бе опитала да ги спре и как Девин, който се бе уплашил, че братовчедка му може да бъде наранена, се бе хвърлил между двамата, за да я защити.

— А защо шотландецът е бил толкова твърдо решен да те убие? Има ли още нещо, което трябва да знам… нещо, което Джеймс трябва да знае?

— Причината не е важна. Братовчед й е мъртъв и загина от моята ръка. Стана случайно и непреднамерено, но лейди Лохли не мисли така. Не мога да я виня. Омразата й към мен е разбираема.

— Това може би няма да те успокои кой знае колко, но трябва да знаеш, че момчето само е виновно за смъртта си. Ако не е скочило помежду ви, все още щеше да е живо.

— Да… може би. — Алек прокара пръсти през косата си. — Истината, сър Джон, е, че смъртта му бе причинена от невъздържаността ми. Нищо не може да ме извини. — Той забеляза въпросителния поглед на рицаря. — Не искам повече да мисля за това. Кажи на Джеймс, че ще бъда в Монтбърн и ще чакам вест от него. Иска ми се да можехме да се разделим при по-приятни обстоятелства. Ти служи добре на мен и на краля. Надявам се отново да се срещнем.

Сър Джон протегна ръка и Алек я пое.

— Надявам се всичко да свърши добре за вас, сър — каза рицарят. — Може би скоро ще се видим в двора.

— Съмнявам се, че в близко време ще бъда в двора. Поне нямам такова намерение, освен ако Джеймс не ми заповяда да се явя в Лондон. Не, тук в Монтбърн, ми е добре и смятам да си остана у дома. — Двамата се сбогуваха и рицарят тръгна към вратата. Той тъкмо посегна да я отвори, когато Алек го повика. — Сър Джон, погрижете се лейди Емори да не направи пътуването ви ужасно. Тя е в лошо настроение и доколкото я познавам, ще се опита да накара всички да страдат заради това.

— Благодаря за предупреждението. Ще се държа настрани от нея и ще предам думите ви на останалите.

Рицарят си тръгна и Алек се върна в стаята на Чандра. Уини седеше на стола, от който той бе станал малко по-рано.

— Аз ще остана при нея — прошепна той.

— По-добре щеше да бъде да си починете — отвърна тя, докато се надигаше от мястото си. — Но щом настоявате да останете с нея, няма да споря с вас. Ако имате нужда от мен, повикайте ме.

Алек наблюдаваше как жената излиза, след това седна на стола и се загледа в Чандра. В стаята цареше пълна тишина, която се нарушаваше само от дишането на двамата. Той принуди съзнанието си да не мисли за нищо и остана да седи неподвижно в продължение на часове. Малко преди зазоряване очите му се затвориха и Алек се унесе в сън.

 

Чандра се размърда. Бе сънувала сън, в който бе видяла замъка Лохли на някакъв отдалечен хълм, а над кулите му се виеше ястреб. След няколко кръга голямата птица отлетя. След това настъпи пълна тъмнина.

Тя се събуди бавно. Очите й се отвориха и челото й се сбърчи, когато се огледа. Обзе я объркване, тъй като не можеше да си спомни къде се намираше или как се бе озовала тук. До ушите й достигна звук от леко похъркване и тя обърна глава, за да види откъде идва то. На няколко метра от леглото й в един стол спеше настойникът й. Тя изведнъж си спомни какво се бе случило предишната вечер и се зачуди защо я беше спасил.

Чандра отново бе обзета от тревога. Цялото й същество искаше да отмъсти за смъртта на Девин — око за око. Бе се надявала, че като убие убиеца на братовчед си, ще успее да се отърве от част от чувството за вина и от болката. Но не й беше достигнала смелост. Изправена пред чувството за вина, породено от собствената й страхливост, тя се бе опитала да се хвърли от стената на замъка и така да сложи край на проклетото си съществуване, но настойникът й й бе попречил да намери търсеното спокойствие. И затова сега тя отново трябваше да изстрада тъгата си, чиято тежест висеше като огромен камък на шията й. Дали затова той я пазеше сега? За да не се опита отново да скочи, този път от някой прозорец, за да сложи край на нещастията си? Без съмнение той мислеше, че това не е подходящо наказание за нейното непокорство. Беше жесток човек, щом я караше да страда така.

А може би просто се страхуваше, че може отново да се опита да избяга. Въпреки болката, Чандра се закле никога вече да не действа толкова глупаво, колкото предишната вечер. Животът беше твърде ценен. Девин щеше да се разгневи, ако знаеше, че се е опитала да сложи край на живота си. Но да избяга от Монтбърн? Това вече беше напълно естествено. Ако й се удадеше възможност, щеше да направи точно това — да избяга!

 

Алек размърда глава и започна да се събужда. Той си пое дълбоко дъх, погледна момичето и видя, че тя още спи. Мускулите му бяха схванати. Стана и тихо се приближи до прозореца. Над хоризонта се издигаше розово сияние, което показваше, че скоро слънцето ще се появи. Малко по-късно мъгливото червено кълбо се показа над върховете на хълмовете в далечината. Алек остана да го наблюдава известно време. След това вниманието му бе привлечено от мъжки гласове в двора под стаята.

От конюшните излизаха оседлани коне. Един по един сър Джон и хората му се качиха на конете си. Един от войниците помогна на Фелисия да се качи на своя кон, докато товареха багажът й в една каруца. След няколко минути цялата група излезе от замъка и се отправи на юг към Лондон. Когато видя, че заминават, Алек почувства облекчение, най-вече защото се бе отървал от бившата си любовница. Той въздъхна и размърда глава, за да отпусне напрежението във врата си. Сега единственото нещо, за което трябваше да се тревожи, беше реакцията на Джеймс. Както и за състоянието на повереницата си.

Чандра го наблюдаваше през клепачите си. Очевидно той бе прекарал цялата нощ на този стол. Тя се надяваше, че не му е било много приятно. Алек въздъхна отново. Ръката му започна да масажира тила му и той се обърна към леглото; Чандра се престори, че спи.

 

Вратата към коридора се отвори и в стаята влезе една пълна жена, която бе преметнала през ръка дрехите на Чандра. Момичето забеляза, че дрехите й са чисти. Новодошлата спря до леглото и сложи сгънатите дрехи върху един нисък шкаф. Тя погледна към Чандра и отиде до прозореца. Алек и жената си прошепнаха нещо и той тръгна към някаква друга врата и изчезна зад нея.

— Можеш да спреш да се преструваш и да отвориш очи, скъпа — каза жената. — Мастър Алек отиде да си почине. Той настоя да остане с теб цялата нощ, но сега старата Уини ще ти прави компания. — Чандра не се помръдна. — О, я стига, момиче — скастри я Уини. — Да не мислиш, че като съм отгледала шест мои деца и след това съм наглеждала възпитанието на мастър Алек, не мога да позная, когато някой се преструва на заспал? Моите хлапета използваха този трик с надеждата, че ще се отърват от сутрешните си задължения, но никога не успяваха да ме излъжат. Разбира се, за онези, които се правеха, че не ме чуват — мързеливците искаха да се гушат под завивките цял ден — винаги имах бързо решение.

През леко отворените си клепачи Чандра видя как Уини се приближава към каната с вода, взема я и тръгва обратно към леглото. Осъзнавайки какво е намислила жената, Чандра се изправи полуседнала.

— Няма да посмееш… нали?

Широка усмивка огря лицето на Уини и каната смени посоката си.

— Това е нещо, което никога няма да узнаеш, но сега поне съм сигурна, че не си малоумна. — Тя наля водата в легена, поставен върху масичката за миене, потопи една кърпа в хладната течност и я изцеди. — Ето, избърши си очите.

Тя пусна кърпата и Чандра я взе.

— Много съм далеч от малоумието — повтори тя, като оглеждаше жената пред себе си.

— Това, милейди, е нещо, което ще видим.