Чарлин Крос
Дамата на лорда (9)

Глава 9

Облечени в най-хубавите си дрехи, придворните се бяха събрали в приемната на кралската резиденция за вечерен банкет и очакваха търпеливо появата на своя владетел и кралицата. Никой, изглежда, не знаеше какъв е поводът за това тържество. Някои твърдяха, че то било една от приумиците на Ан; кралицата обичаше забавленията за сметка на хазната.

Чандра се чувстваше изключително нервна. Насочи вниманието си към застаналата в очакване тълпа, която й приличаше на група пауни и огледа мъжа до себе си. Облечен изцяло в черно, с изключение на златната, украсена със скъпоценни камъни бродерия, настойникът й изглеждаше великолепно в сатенен дублет, прилепваш плътно по краката му клин, кожени обувки и падаща върху раменете му пелерина. Той беше най-красивият мъж в залата. Докато го гледаше, тя реши, че й прилича на леопард.

Изглеждаше напълно спокоен и самоуверен и Чандра се зачуди как изобщо беше възможно човек да бъде спокоен сред цялата тази надутост. Самата мисъл, че ще се срещне с краля си изпълваше сърцето й със страх. В своите собствени очи Джеймс се смяташе за втори само след бога. Чандра знаеше това и имаше странното чувство, че скоро присъдите за нея и настойника й щяха да бъдат издадени; точно на това се дължеше и безпокойството й.

— Успокой се, мъниче — каза Алек и я погледна с окуражителна усмивка. — Кралят ни е много любезен човек. — Той попиваше жадно гледката, която представляваше Чандра, и за стотен път си казваше колко е красива. И за стотен път трябваше да положи големи усилия, за да потисне желанието си. — Нямаш причини да се страхуваш от него. Ако някой ще бъде подложен на гнева му, това съм аз.

— Лесно ви е да го казвате — тросна се тя, като си играеше с яката, която започваше от раменете й и се издигаше зад врата й.

Уини бе нарекла яката колет Монте — по молба на Алек тя ги беше придружила до Лондон в качеството си едновременно на паж и прислужница — докато я бе прикрепяла за дрехата на Чандра. Според момичето това беше едно глупаво допълнение към облеклото, което постоянно опираше в повдигнатата й нагоре коса; всъщност, тя не харесваше и останалата част от облеклото си и особено френския кринолин под роклята си.

Това нещо приличаше на клетка на колела и беше също толкова неудобно. Когато го бяха покрили с бялата рокля с цветна бродерия — за която тя подозираше, че е принадлежала на покойната графиня Монтбърн, но беше преправена набързо според мерките на лейди Лохли — Чандра не бе успяла да се сдържи и се беше разсмяла. В това облекло тя изглеждаше, сякаш се беше сгромолясала през средата на голяма кръгла маса, покрита с плат, и като не бе успяла да се освободи, се разхождаше заедно с масата.

Най-неудобно й беше от това, че деколтето й беше твърде дълбоко и откриваше горната половина на младите й гърди, които бяха болезнено притиснати към гръдния й кош. Изкушаваше се да вдигне по-нагоре роклята си, но не го направя. Обутите й в чорапи крака я боляха от твърдите обувки и на няколко пъти й мина през ума да събуе тези елегантни уреди за мъчение.

Ругаеше на ум модата и й се искаше да беше облякла собствените си дрехи. Но като гледаше по-възрастните жени в залата, всички облечени като нея, осъзнаваше, че в шотландските си дрехи щеше да изглежда съвсем не на място тук. Пък и в този момент отчаяно искаше да се слее с останалите, за да не може кралят й веднага да я познае. В своите шотландски дрехи щеше да стане обект на присмех и подигравки и събралите се в залата дори нямаше да я признаят за равна на тях.

— Наистина ви е много лесно да го казвате — заяви тя, докато си вееше с бялото си дантелено ветрило, като знаеше, че е твърде невероятно да се отпусне.

— Така ли мислиш? — попита я Алек и повдигна вежди. Докато Чандра бе имала предвид удобството на дрехите си, Алек си бе мислил за физическо спокойствие от съвсем различен вид. Колкото и закъсняло да беше съжалението му, последното нещо, което той искаше, бе да си навлече гнева на краля си. Но поради всичко, което бе направил напоследък, съществуваше голяма възможност брадвата на палача да се запознае с врата му. — Не е така, милейди. Не ми харесва перспективата да седя в Тауър с хора като Райли и останалите и да тръпна в очакване.

Тя се намръщи. „Ако някой ще бъде подложен на гнева му, то това съм аз“.

— Той там ли ще ви изпрати — в Тауър? — попита тя.

— Или там, или при палача.

Чандра премигна. Едно беше тя да желае смъртта му, но съвсем друго беше кралят да я иска. Особено след като причината за цялата тази бъркотия беше самият Джеймс. Ако той не се беше намесил в живота на Чандра и Алек, нямаше да има никакви последствия. Сега Чандра винеше само Джеймс за всичко, което бе преживяла.

— Надявам се наказанието ви да бъде само Тауър, ако той изобщо реши да ви наказва.

— Благодаря — отвърна Алек. — И аз желая същото на вас, милейди.

— На мен ли? — попита тя с недоверие, без да разбира, че той се шегува с нея. — И моят живот ли е изложен на риск?

— Възможно е — продължи шегата си Алек. — С Джеймс човек никога не знае.

— Струва ми се, казахте, че той е доста любезен човек.

— Обикновено е такъв. Но напоследък има доста тревоги с непокорни поданици. Съмнявам се, че ще търпи повече такива. Едно предупреждение — каквото и да казва той, винаги се съгласявай с него. Това е единственият начин да избегнеш катастрофата.

Откакто бе пристигнала тук предишния ден, Чандра бе дочула откъслечни разговори за последния скандал в двора. Арабела Стюарт, братовчедка на Джеймс и наследница на трона след Джеймс и неговите деца, се бе възпротивила на заповедта на владетеля си да не се омъжва без негово разрешение и се бе омъжила за Уилям Сеймур, който беше с дванайсет години по-млад от нея. Чандра си представяше, че тази трийсет и пет годишна жена се бе уморила да чака и когато се беше влюбила, се беше омъжила без разрешение. Бракът обаче бе разкрит и Джеймс, който бе побеснял от непокорството на Арабела, бе пропъдил застаряващата си братовчедка в Ламбет, а младия Сеймур бе хвърлил в Тауър.

Според Чандра той бе направил това повече от страх, отколкото от гняв, тъй като Уилям също имаше права над трона и представляваше непосредствена опасност за Джеймс. С помощта на свои приятели двамата любовници бяха успели да избягат от затворите си. Преоблечена като момче, Арабела беше избягала до устието на Темза, където се беше качила на някакъв кораб. Преоблечен като каруцар, Уилям се беше измъкнал от Тауър под носа на стражите. Той не бе успял да стигне навреме на срещата си с Арабела и също бе отплувал за Франция. Но за нещастие двамата не бяха успели да се съберат. Уилям бе намерил свободата си, но Арабела бе заловена и хвърлена в Тауър, където се намираше сега с разбито от мъка сърце.

Ако Чандра кажеше или извършеше и най-малкото нещо, което Джеймс би сметнал за неприемливо, дали той нямаше да я направи съседка на Арабела? Като се страхуваше, че може да се случи точно това, тя бързо реши, че няма да покаже никакво противопоставяне на владетеля си, без значение какво щеше да поиска той от нея.

— Ще запомня предупреждението ви. Аз искам да видя Шотландия, а не Тауър.

— Аз пък искам да се върна в Северна Англия. Пък и там таванът пропуска — каза той, като имаше предвид старата нормандска крепост и добавените по-късно към нея сгради. — Представата ми за приятно прекарване не включва тичането из влажна, стара стая с кофа в ръка, за да уловя дъжда, който се процежда през пукнатините в тавана.

Близо до Алек избухна гърлен смях и двамата с Чандра се обърнаха по посока на звука.

— От собствен опит мога да потвърдя, че това наистина не е представата му за добро прекарване — каза Фелисия и се приближи с една крачка към двамата. Познавайки Алек, тя забеляза, че той се напрегна и стана по-предпазлив, но това не я спря. — Широко известно е, че онова, което най-много харесвате, скъпи Монтбърн, обикновено се върши на закрито, но все още не съм ви виждала с кофа. Интересна мисъл, не мислите ли? Може би някой ден ще измислите начин как да се използва и този предмет. В крайна сметка, вие сте изключително изобретателен и невероятно сръчен.

Алек се обърна леко, така че застана между бившата си любовница и Чандра.

— Лейди Емори — поздрави я той със студен глас.

Фелисия подозираше, че Алек бе постъпил инстинктивно и без да мисли за значението на действието си, но то не бе убягнало от нея. Внезапната му готовност да защити момичето, официалното му обръщение и тонът на гласа му не можеха да не бъдат забелязани. Внезапно тя бе обзета от ревност, но прикри чувствата си зад предразполагаща усмивка, с която обикновено привличаше мъжкото внимание.

— Лорд Монтбърн — отвърна тя с величествено кимване, след което се приближи до Алек. — Това трябва да е вашата неопитна млада повереница лейди Лейлок.

— Лохли — поправи я Чандра, която забеляза как безразличният поглед на жената срещу нея я огледа от главата до петите, като се спря на разголените й гърди. Лейди Емори, изглежда, бе решила, че на Чандра й липсва нещо.

— Да, моля да ме извините. Шотландските имена се помнят толкова трудно — заяви високомерно Фелисия. Ветрилото й докосна върха на брадичката й. — Предполагам, че това е първото ви посещение в двора. Ако останете дълго, ще свикнете с обичаите тук. Всъщност, аз съм сигурна, че ще станете една от нас. Междувременно ще имате много да видите, научите и направите. — Ветрилото й бързо скри лицето й. — Когато бъдете готова и ако сте достатъчно дръзка да се измъкнете от постоянното наблюдение на настойника си — продължи тя на висок глас, — има няколко привлекателни мъже, с които съм сигурна, че ще ви бъде приятно да се запознаете. — Докато изброяваше имената им, тя поглеждаше към Алек над перата на ветрилото си. — И, разбира се, лорд Уитфийлд.

Алек стисна зъби и присви очи, защото мъжът, чието име спомена Фелисия, беше известен женкар. Алек го познаваше добре. Дори твърде добре.

Доволна от това, че беше успяла да го разтревожи, Фелисия се усмихна.

— Когато решите да потърсите приключения, кажете ми. Ще отидем заедно — каза тя и свали ветрилото от лицето си. — Надявам се да научите много от престоя си и да му се наслаждавате. — Тя махна с ръка и се изгуби в множеството, търсейки поредния благородник, при когото да спре на разговор.

Озадачена, Чандра се загледа в жената, докато тя не изчезна в тълпата. Обърна се към настойника й, за да го попита. Очите му бяха скрити от дългите му мигли, но тя видя, че той също гледа красивата лейди Емри. Внезапно всичко й се изясни. Те бяха любовници или поне са били. Колкото и да й се искаше да отрече това, Чандра изпита някаква странна тъга. Пропъди неприятното усещане, след което си припомни действията на жената. Двойката трябва да беше прекъснала връзката си наскоро. Очевидно беше, че се бяха скарали. Внезапно в съзнанието й изплува един въпрос — дали пък точно тя не беше причината?

Вниманието на Алек се върна върху младата жена до него и той видя, че тя го гледа напрегнато. Можеше само да предполага какво си мислеше Чандра в момента. Въпреки нейната наивност, тя притежаваше сетивата на жена, които можеха да й помогнат да разбере истината. Той нямаше да се опита да отрича, но щеше да направи всичко по силите си, за да държи момичето далеч от отмъстителната Фелисия. Тази жена, изглежда, искаше да унищожи невинността на Чандра и вече беше избрала мъжа, който трябваше да го стори. Алек се закле, че развратникът щеше да умре първи, както и всеки, който посмееше да докосне момичето. Разбира се, завоалираната заплаха на Фелисия може би беше фалшива, имаща за цел само да му се подиграе, но Алек не можеше да си позволи да рискува заплахата да бъде изпълнена. Решен да предпази повереницата си, той се обърна към Чандра:

— Докато сме тук, ще стоиш настрана от лейди Емори. Не се опитвай да ме измамиш. Ако те видя с нея или чуя, че сте били заедно, ще страдаш заради неподчинението си. Ясно ли е?

Тонът му не се хареса на Чандра и тя отвори уста, за да му го каже. Но преди да каже нещо, в залата прозвуча тромпет, който предизвестяваше появата на краля. Чандра последва примера на жените около себе си и направи дълбок реверанс, докато до нея Алек се поклони елегантно. Тя реши, че ще трябва да се поупражнява в начина на показване на уважение в двора, след което надникна през миглите си към трона. Кралят бе излязъл иззад една завеса и премина, като накуцваше леко. Той изглеждаше мръсен и Чандра се зачуди дали наистина не се къпеше никога и се преобличаше само понякога, по много специални поводи, както й бе казала Уини.

— Станете, деца мои. Станете — извика той, когато седна на трона.

— Деца? — прошепна Чандра на Алек.

— Да. Той се мисли за баща на всички ни, било то англичани или шотландци.

— Щом е крал, предполагам, че може да си мисли каквото си иска. Кой ще се осмели да твърди противното?

— Никой, който има мозък в главата си.

Един висок, рус, млад мъж се приближи до трона. След като се поклони на краля, Джеймс бързо сграбчи ръката му и я притисна към бузата си. Чандра сбърчи вежди.

— Кой е този?

— Робърт Кар.

— А младата жена? — попита тя, когато забеляза красавицата, която излезе напред и застана до Кар, когато младежът се отдалечи от краля.

— Тя е Франсис, графиня Есекс.

Чандра наблюдаваше как младежът и жената се усмихнаха един на друг.

— Те изглеждат доста влюбени — каза тя. — Сгодени ли са?

Алек въздъхна тежко.

— Съмнявам се. Но човек никога не знае. — Той забеляза въпросителния поглед на момичето. — Графинята вече е омъжена за граф Есекс. Ако Есекс не почине или не се случи някакво чудо и бракът бъде анулиран, вероятността двамата да се омъжат е твърде малка. Пък и в момента Кар е фаворитът на Джеймс.

— Фаворит? — попита тя.

Алек замълча и се вгледа в нея.

— По време на престоя си в двора ще разбереш много неща — каза той най-накрая. — Повечето от тях могат да изненадат всеки, който не е свикнал с живота тук. Предупреждавам, че можеш само да наблюдаваш и да слушаш, но трябва да си държиш езика зад зъбите, за да не обидиш някого. Онова, което на теб или мен се струва ненормално, може да бъде съвсем нормално за други. От нас не се иска да го разбираме, а само да го приемем.

— Е, и? — попита тя, тъй като изобщо не разбираше за какво й говори Алек.

— Когато някой в двора използва думата фаворит, той влага в нея много по-голямо значение, отколкото можеш да си представиш. Кар има връзка с краля ни, Чандра. Те са любовници.

— О! — каза тя. Устата й се отвори и затвори на няколко пъти, преди да успее да изрече думата. — Ще внимавам много да запазя в тайна онова, което споделихте с мен. — Тя се намръщи. Кар и омъжената графиня бяха любовници, Кар и кралят — също. Ами Ан? — Кралицата знае ли? — попита тя, все още объркана от цялата тази история.

Алек се разсмя тихо.

— Това не е тайна, мъниче. Ан знае, както знаят и всички останали. Просто се пази и не говори за това открито. Това е най-мъдрото нещо, което можеш да направиш.

Чандра си помисли, че до една или друга степен всички в двора, включително и настойника й, бяха развратени.

— Ще ви послушам — каза тя, уверена, че е твърде рисковано да не го послуша.

— Ще бъде разумно от твоя страна да ме слушаш винаги, особено докато сме тук. Всъщност, аз ти нареждам да ме слушаш.

Той все още имаше законни права като неин настойник, но Чандра се вбесяваше всеки път, когато Алек й заповядаше нещо. Въпреки раздразнението си, тя се усмихна чаровно.

— Тъй като не смятам да оставам дълго в двора, това няма да бъде голям проблем. В действителност аз ще искам съветите ви, понеже, както сам казвате, нямам голям опит в тези неща. Вие англичаните обаче, изглежда, сте свикнали с начина на живот тук. Предполагам, че ще науча много, като наблюдавам не само вас, но и останалите придворни. От това, което видях досега, бих казала, че вие всички сте майстори на двуличието — каза тя, забравила, че трябва да не изрича такива мисли.

Алек се вгледа в нея и се замисли над думите й. По отношение на второто впечатленията й бяха правилни и докато ги изказваше само пред него, нямаше да има проблеми. По отношение на първото обаче той не можеше да не се запита дали тя се надяваше да научи значително повече, отколкото той би сметнал за редно. Алек знаеше, че момичето го предизвиква, но докъде беше готова да стигне? И от кого щеше да потърси такова познание? От никого, реши той и се закле мислено, че тя ще остане невинна.

— Ако само наблюдаваш и не се намесваш, няма да имаш трудности, Чандра. Поне не с мен. Но ако решиш да преминеш границата, няма да се разберем.

Чандра стисна зъби и се втренчи в него. Ултиматум, така ли?

— Както когато вие навлязохте неканен в земите на Морган, така ли?

— Страхувам се, че този път сблъсъкът ни ще бъде много по-разгорещен и опустошителен. Тъй като съм по-стар и със сигурност по-умен, няма да си играя на детски игрички. Сега си на моя територия. Тук аз играя мъжка игра. Посмей да не се подчиниш на заповедите ми, мъниче, и скоро ще разбереш каква е играта.

— Предполагам, че лейди Емори е една от жертвите на вашите мъжки игри?

— Когато започна тази игра, тя знаеше правилата. Повярвай ми, тази жена не е начинаеща и затова знае как да се пази. Ти обаче не знаеш.

— Може и да ми липсва опит в някои области, милорд, но знайте, че съм доста опитна в други. Не съм глупачка.

— В такъв случай не ме предизвиквай. Каквото и да си намислила, знай, че в мое лице ще си намериш майстора.

Чандра не беше намислила нищо, но въпреки това настойникът й се беше разтревожил много от тази мисъл; тя обаче не знаеше защо. Ако откриеше какво го бе обезпокоило, тя щеше да използва информацията, за да го разтревожи още повече. Той можеше да смята това като разплата за нещастията, които й беше причинил.

— Може и да си мислите, че сте по-добър от мен — каза тя, — но не си вярвайте твърде много. Пък и вече не сме в Монтбърн. Това е територията на Джеймс и сега ние трябва да играем неговата игра.

— Така е — съгласи се Алек, — но докато владетелят ни не обяви противното, аз съм твой настойник. Затова все още играем моята игра, Чандра, и аз налагам правилата.

— Тогава ще поискам промяна на правилата.

— Как?

— Ще говоря с Джеймс.

— Когато е готов, той сам ще ни повика.

— И кога можем да очакваме това?

— Може би днес, а може би утре, след седмица, дори след месец. С Джеймс човек никога не знае. Той знае, че сме тук. Когато е готов, ще ни повика.

— Месец? — едва не извика тя и видя, че Алек й кимва. — Защо тогава стоя тук, натъпкана в смешните дрехи на покойната ви съпруга, когато мога да бъда някъде другаде, и при това наистина да се забавлявам?

— Защото — отвърна той и я погълна с поглед — нашият крал може да реши да ни повика още тази вечер. А дрехите не са на Елинор, Чандра. При пристигането ни кралицата попита дали имаш нужда от нещо. Аз я информирах, че нямаш подходящи дрехи за двора. Тя ти изпрати това облекло с надеждата да ти създаде удобство, за да се радваш на престоя си тук.

Чандра се сконфузи. Беше направила предположение въз основа на малко факти. Единственото нещо, което знаеше със сигурност, бе, че Уини й бе дала роклите, след което бе направила необходимите поправки според мерките на Чандра. Съвсем естествено беше тя да си помисли, че дрехите са били донесени от замъка Монтбърн. Кой друг, освен Елинор би притежавал такива скъпи рокли? Но очевидно предположението й беше погрешно. Дори ако се беше оказала права, злобната й забележка не беше предизвикана с нищо.

— Не трябваше да казвам това. Беше грубо. Извинявам се.

— Не трябва да се извиняваш на мен, а на Ан Датска. — Алек погледна към мястото, където седеше Джеймс. — Както изглежда, мъниче, ти току-що получи възможност да й се извиниш.

Чандра погледна към подиума в мига, в който беше известена появата на кралицата. Придворните изразиха уважението си към Ан с дълбоки реверанси и поклони. Докато се изправяше от реверанса си, Чандра усети ръката на Алек да я сграбчва за предмишницата.

— Какво правите? — попита тя, когато графът я повлече към подиума.

— Нали искаше да се извиниш? Сега имаш тази възможност.

Тя заби пети в пода.

— Тя не знае нищо за грешката ми. Аз обидих вас, а не нея. От вас трябва да поискам прошка.

Алек спря.

— Значи не искаш да се срещнеш с кралицата?

— Все още не.

— А с Джеймс?

— Не съм готова да се срещна и с него.

— В такъв случай ще изчакаме докато той ни повика — каза Алек и я пусна. — Дотогава те моля да ми се довериш. Моят опит, Чандра, е много по-голям от твоя. Ако ти давам някаква заповед, то е само защото искам да те защитя. Затова не ми създавай проблеми. Нали?

Отново се чу звукът на тромпет и това спести на Чандра необходимостта да му отговори.

— Какво става? — попита тя, докато гледаше как Джеймс, Ан и хората от близкото им обкръжение пристъпват напред.

— Банкетът започва. Когато се нахраним, ще бъдем забавлявани от една от поетичните музикални драми на кралицата.

Когато кралският антураж се настани по местата си, останалите също получиха разрешение да седнат. Когато стигна до стола си, Чандра се опита да седне грациозно на него, но кринолинът не й позволяваше. Всеки път, когато се опиташе да седне, полите й се повдигаха и момичето имаше чувството, че роклята й ще отлети над главата й. Когато чу Алек да се смее тихичко до нея, тя се обърна към него и го изгледа ядосано.

— Каква е причината за веселието ви, милорд?

Студенината в погледа й го накара да се успокои.

— Нищо — отвърна той, като се опитваше да потисне усмивката си. — Ако милейди ми позволи да й помогна, ще можем да се присъединим към празненството. — Когато Чандра кимна, той повдигна полата й изотзад и момичето едва не падна на стола. — Трудничко е, но скоро ще се научиш как да го правиш.

— Нямам намерение да оставам тук толкова дълго.

— Тази новина направо ще разбие сърцето ми — намеси се в разговора им един мъжки глас; Алек погледна и видя новодошлият да се настанява отляво на Чандра. — Надявах се милейди да остане известно време, докато всички не избягаме от Лондон. Заедно с лятото идва и чумата — каза той усмихнато, наклонил тъмнокосата си глава към Чандра. — Или поне страхът от нея.

Алек погледна мъжа с присвити очи.

— Лорд Уитфийлд — каза хладно той. — Мислех, че сте паднали от коня си и сте си счупили врата.

Виконт Уитфийлд се облегна назад в стола си и се вгледа внимателно в Алек. Когато успя да прецени мъжа и ситуацията, на лицето му се разля широка усмивка, а в очите му се появиха весели пламъчета. Двамата с Алек бяха вероятно най-търсените ергени в двора, но виконтът искаше това определение да бъде дадено само на него. За негова радост, изглеждаше, че конкурентът му скоро щеше да се предаде. Струваше си да опита да ускори нещата.

— Мислехте ли, Монтбърн? Или се надявахте? — попита виконтът, решен да ядоса графа. — Беше нещо съвсем дребно. Едно-две натъртвания и толкова. Просто ще трябва да продължите да се надявате. — Той намигна съучастнически на Чандра. — Той постоянно се опитва да ме прогони далеч от младите красавици, които са привлекли вниманието му, но, уви, без твърде голям успех. Предполагам, че това е причината все още да не се е оженил повторно. — Той огледа смело лицето й, извивката на врата й и гърдите й. — Съмнявам се обаче, че ще ми позволи да ви спечеля толкова лесно, колкото другите. Вие сте истинска красавица. Една от най-красивите жени, които съм срещал. И съм готов да се обзаложа, че при това сте невинна.

Стиснал зъби, Алек се беше втренчил във виконта, сякаш виждаше пред себе си някакъв паразит. Ако можеше, щеше да смачка тази напаст между палеца и показалеца си, да го захвърли на пода и да го стъпче с крак, за да се увери, че никога вече няма да му досажда.

— Като неин настойник мога да ви уверя, че тя ще си остане такава — предупреди го Алек с нещо, което можеше най-добре да бъде определено като изръмжаване. — Нямате ли друго място, на което да седнете, Уитфийлд?

— Столът беше свободен — отвърна виконтът и сви рамене. — Вече не е.

— Предполагам, че лейди Емори ви е насочила насам?

— Днес не съм я виждал, така че тя не би могла да го направи.

Алек се върна към стола си отдясно на Чандра и продължи да гледа хладно виконта. Уитфийлд беше по-млад с две години от него, но по опит двамата бяха равни. Алек изобщо не вярваше на този човек. Познаваше го твърде добре, за да направи подобна грешка. Реши, че докато с Чандра са в двора, ще трябва да държи под око виконта, отметна меча си встрани и се приготви да седне.

— Хей! Внимавайте какво правите — възрази някакъв мъжки глас.

Алек скочи от скута на мъжа.

— Извинете — каза той, докато се обръщаше. — Още веднъж моля да ме извините, но сте седнали на стола ми.

Човекът не се помръдна.

— Има други свободни места. Това е заето.

Ръката на Алек стисна дръжката на меча му.

— Съгласен съм, сър. И ако откажете да го освободите на човека, на когото се полага по право — каза той, като се наведе до ухото на мъжа, — бързо ще откриете, че вече няма да ви се налага да сядате. Освен ако не бъдете погребан в стол. А сега изчезвайте.

 

Мъжът бързо скочи на крака и тръгна към друго свободно място.

Алек седна на стола, преди някой друг да го беше изпреварил. Настроението му бързо се влошаваше. Хвърли един поглед към Чандра и забеляза, че разговаря с Уитфийлд. Момичето се смееше и този звук, който обикновено се харесваше на Алек, започна да го дразни, особено след като беше последван от дълбокото гърлено хилене на виконта. През цялото време, докато се хранеха, вниманието на Чандра беше насочено към мъжа вляво от нея.

С ъгълчето на окото си момичето видя как една яребица пада върху чинията на Алек. Той атакува храната с ножа си. Очевидно беше, че е разтревожен, и това я зарадва. Размяната на любезности между двамата мъже й бе показала, че те не са в добри отношения. Имаше желание да дразни настойника си при всеки удобен случай и затова бе започнала да играе играта на виконта. Към края на вечерята граф Монтбърн беше изпаднал в много лошо настроение. Ако Чандра беше по-опитна, щеше да знае, че капризното й поведение нямаше да остане ненаказано.

Тромпетът прозвуча отново.

— Ела — каза Алек и се надигна от стола си. — Да си намерим място в галерията, откъдето ще можем да наблюдаваме представлението.

Чандра стана и погледна виконта.

— Лорд Уитфийлд, ще се присъедините ли към нас?

— Мисля, че той има други планове — каза Алек, преди виконтът да успее да отговори.

Погледите на двамата мъже се сблъскаха над главата на Чандра.

— Всъщност — каза най-накрая виконтът, — аз бях решил да гледам представлението с няколко мои стари познати. Въпреки това не виждам защо да не отидем заедно до галерията.

— Прекрасно — каза Чандра и лицето й бе озарено от широка усмивка. — Ще се видим в галерията.

Предупредителният поглед на Алек изобщо не притесни Уитфийлд.

— Запазете ни осем места. Ще се видим след малко. — Той се поклони и изчезна в тълпата.

Чандра усети как настойникът й я повлича напред. Тя видя, че Алек я води към външната врата.

— Къде отиваме?

— В апартамента ти.

— Защо?

— Време е да се оттеглиш.

— Но ние още не сме видели представлението.

— И няма да го видим — каза той, без да спира.

Чандра се измъкна от ръцете му.

— Защо се държите толкова лошо? Никога не съм гледала музикална драма и много искам да остана. Още е рано, така че ми кажете какво не е наред.

— Не ми харесва компанията, която си избираш — отвърна Алек и посегна да я хване отново под ръка; тя обаче успя да му се изплъзне. — Чандра, ако се наложи, ще те изнеса оттук на рамо. Как искаш да си тръгнеш като дама или като чувал брашно?

— Защо не одобрявате лорд Уитфийлд? — попита тя, като се отдръпваше от Алек. — Изглежда доста любезен и се държи много приятелски.

— Точно в това е проблемът, мъниче. Той е известен с това, че се държи твърде приятелски, особено с млади невинни дами. Ти нямаш представа на какво е способен. Нито пък ще имаш възможност да разбереш поне докато аз съм твой настойник.

— Вие нападате този мъж, но съм уверена, че той едва ли е по-голям разбойник от вас. Откъде мога да съм сигурна, че с вас ще бъда в безопасност?

— Не можеш. — Алек видя изненадания й поглед и се разсмя. — Ела. Ще те оставя на грижите на Уини. Там ще бъдеш в безопасност. — Докато посягаше към нея, той чу някой да го вика по име и се обърна. Към него вървеше сър Джон. Когато Алек погледна отново към мястото, на което стоеше Чандра, забеляза, че тя си проправяше път към галерията, а срещу нея бе тръгнал Уитфийлд.

— По дяволите! — Той затвори очи, стисна зъби и тръгна след нея.

— Неприятности ли? — попита сър Джон, когато го настигна.

— Някога нещо да е вървяло гладко, когато тя е била замесена?

— За съжаление, изглежда, че ви очакват още изненади.

Алек погледна рицаря.

— Джеймс ли?

— Да — отвърна сър Джон. Двамата стигнаха до стълбите и тълпата забави вървежа им. — Той не беше много доволен, когато разбра какво се е случило. Не знам какво смята да прави, но нещата, изглежда, вървят на зле за вас, Монтбърн. Реших, че трябва да го знаете.

Двамата се качиха по стълбите.

— От начина, по който бях извикан тук толкова бързо, сам се досетих за това, сър Джон — каза Алек, без да сваля очи от Чандра и виконта, които си проправяха път в галерията. — Оценявам предупреждението ви.

— Дочух, че той възнамерявал да говори с вас довечера след представлението.

— Ще бъда на негово разположение, както винаги.

Когато стигнаха до галерията, двамата се разделиха. Алек бе изгубил от погледа си повереницата си и бързо си проправи път към мястото, на което бе видял Чандра за последен път. Той огледа хората около себе си, като търсеше червената коса на момичето, и успя да я забележи в предната част на галерията. Тя седеше близо до парапета, заобиколена от поне половин дузина младежи, а Уитфийлд бе седнал до нея. На лицето й бе изписано вълнение, а очите й гледаха весело. Алек изруга под мустак и си проправи път към момичето. Нямаше как да я измъкне от групата, която я заобикаляше, без да вдигне скандал, затова реши, че само ще я наблюдава отблизо.

— Извинете — изръмжа той, докато минаваше край една възрастна херцогиня. Алек не видя, че тя се олюля зад него, и заплашваше да падне върху хората на стълбите, ако съпругът й не я беше хванал навреме. Нищо не се случи, но погледите на околните се насочиха към Алек. Без да ги забелязва, той си намери едно място три редици зад Чандра, откъдето можеше да наблюдава нея и обожателите й, и особено Уитфийлд.

— Не се обръщайте — каза виконтът, като се наведе до ухото на Чандра, — но настойникът ви е седнал зад нас. Той, изглежда, се интересува много от онова, което става с вас. Да очакваме ли неприятности?

— Не мога да кажа със сигурност — отвърна тя, като обърна лицето си към него и така успя да забележи Алек с периферното си зрение. — Въпреки това, лорд Уитфийлд…

— Джейсън — поправи я усмихнато той.

— Джейсън — повтори тя също усмихната. — Настроението му е доста мрачно. Тъй като той приема задълженията си много сериозно, може би трябва да се държим възможно най-добре и да забравим противоречията. Нямам желание да предизвиквам гнева на краля.

— Вие сигурно се шегувате, нали? — попита той и в очите му проблеснаха палави пламъчета.

Чандра се вгледа в него.

— Защо имам чувството, че ще бъдете много доволен, ако Монтбърн се направи на глупак пред всички?

— Защото наистина ще бъда много доволен — отговори виконтът. — Той не заслужава друго.

— Не съм съгласна.

— Тогава значи имате някакви чувства към него, прав ли съм?

— Никакви, освен презрение — заяви уверено тя.

— В такъв случай, скъпа Чандра, трябва да ви кажа, че се самозалъгвате. — Той забеляза сбърченото й чело и че тя се готвеше да му възрази, и се разсмя. — Мисля, че представлението ще започне — каза виконтът и посочи надолу. — Сигурен съм, че ще ви хареса.

Алек се беше втренчил в двамата и не ги изпускаше от очи. Склонили глави един към друг, те се гледаха и се усмихваха, без да обръщат внимание на околните. Той отказваше да приеме чувството, което го разкъсваше, тъй като ревността бе чужда на Алекзандър Хоук. Въпреки това стискаше зъби още по-силно, докато гледаше виконта и момичето пред себе си.

— Те са доста хубава двойка — каза зад него Фелисия. — Не си ли съгласен, скъпи? Надявах се да ги запозная, но, както изглежда, лорд Уитфийлд я е намерил сам.

— Толкова по-добре за теб, Фелисия — каза през рамо Алек, без да отмества поглед от Чандра. — Защото, ако беше посмяла да се намесиш, щеше да съжаляваш за това. Сега, ако нещо се случи, само Уитфийлд ще изпита силата на гнева ми. Нека да оставим нещата както са.

Шокирана от силата на изявлението му, Фелисия се отпусна в стола си. Най-накрая тя осъзна какво ставаше — Алек беше влюбен в момичето! Възможно ли беше това? Задаваше си този въпрос, като се надяваше, че греши. Когато се оказа невъзможно да отрече очевидното, Фелисия се втренчи в тила на Алек. Гъстата му черна коса блестеше на светлината на факлите. Прииска й се да зарови пръсти, както бе правила толкова много пъти и се зачуди какво ли щеше да се случи, ако Алек не беше отпътувал за Шотландия.

Когато представлението започна, една пълна млада жена се настани в стола до Алек и го потупа по ръката с ветрилото си.

— Радвам се да ви видя отново, лорд Монтбърн — каза засмяно тя. — Мислех, че сте избягали да прекарате лятото в провинцията.

Алек позна лейди Алисън Фикс родителите й, граф и графиня Радфърд, седяха точно зад нея. Насочил цялото си внимание към Чандра, той изобщо не ги бе видял да се приближават до него. Поиска му се да изругае на глас. Какво още го очакваше? Зад него седеше бившата му любовница; пред него се намираше непокорната му повереница. Сега пък до него бе седнала глупачката, която постоянно го преследваше с надеждата някой ден да се омъжи за него. Това нямаше да го дразни толкова, ако и родителите й не искаха същото. Жени! В момента той беше готов да заклейми всички жени.

Уверен, че едва ли може да се случи нещо по-лошо, Алек скоро осъзна, че е сбъркал. Представлението продължаваше и до слуха му достигаше веселият смях на Чандра, последван от гърленото хилене на виконта. Веселието на двойката скоро бе удавено от наподобяващите хълцане хихикания на лейди Алисън. Кога щеше да свърши тази нощ?

Най-после, за облекчение на Алек, забавленията свършиха. Той се изправи с намерението да пресрещне Чандра, преди отново да му се измъкне, но видя, че лейди Алисън е блокирала пътя му.

— Извинете — каза той и се опита да мине край нея, но безуспешно.

— О, лорд Монтбърн — каза тя през смях, когато той неволно обгърна дебелия й кръст, докато се опитваше да я отмести от пътя си, — не знаех, че ви привличам.

Алек се втренчи объркано в нея.

— Какво?

— Милувката ви. — Тя погали игриво ръката му с ветрилото си. — Нямах представа, че ме харесвате.

— За бога, жено — изръмжа той и я бутна обратно в стола й. — Стой далеч от мен.

Лейди Алисън запримигва бързо, за да не се разплаче, докато гледаше как той тръгва по стълбите и изчезва от погледа й.

— Не се притеснявайте, лейди Алисън — каза иззад нея Фелисия, като се наведе близо до ухото на младата жена. — Той отхвърли и мен. — Тя въздъхна драматично. — Но на мен поне ми остава споменът, че съм споделила леглото му. Нещо, което вие нямате. — Тя потупа рамото на момичето с ветрилото си, кимна на удивените й родители и тръгна към стълбището.

Когато най-после успя да стигне до площадката над галерията, Алек се огледа на всички страни и изруга високо. Тази проява на лошо възпитание накара няколко души да го погледнат неодобрително, но той не ги забеляза. Докато се беше опитвал да се отърве от лейди Алисън, Чандра се беше изкачила по стълбите и отново беше изчезнала. Уверен, че все още е с Уитфийлд, той започна да се провира през тълпата към стълбите. На половината път Алек забеляза виконта и момичето при изхода на залата. Затиснат по средата на тълпата, той не можеше да направи нищо, освен да изчака да слезе на долния етаж. Едва след това можеше да последва двойката.

 

Чандра и лорд Уитфийлд се разхождаха спокойно под юнското небе в градината на двореца заедно с още поне половин дузина други двойки. По някое време те стигнаха до един голям дъб.

— Вероятно е бил засаден от някой нормандски принц — каза Джейсън, когато двамата напуснаха пътеката и тръгнаха под огромните клони на дървото.

— Така ли мислите? — попита тя, макар да знаеше, че дървото е много старо. — Петстотин години са доста време. Съмнявам се да е бил засаден от някой норман.

— Е, може би от негов потомък няколкостотин години по-късно. — Той сложи ръце на кръста си, разкрачи се и се загледа нагоре към короната на дървото. — Бих казал, че е на около триста години.

— Възможно е.

— Възможно ли? Погледнете ствола му. Ширината му е колкото половин дузина жени като вас, наредени една до друга.

Чандра се приближи до основата на дървото. Тя се обърна и се опита да допре гърба си до кората му, но откри, че това е невъзможно.

— Трудно ми е да преценя в смешната си рокля, но бих казала, че са по-скоро осем, а не шест.

Когато Чандра се отдръпна от дъба, Джейсън вече стоеше пред нея. Ръката му хвана брадичката й и той я погледна в очите.

— Ако ви остави да му избягате, значи е глупак.

— Кой?

— Монтбърн.

Чандра сведе поглед.

— Твърде много неща ни разделят, и то по вина на краля.

— Ще ми кажете ли какви?

— Не. По-добре да ги премълча. — Тя отново го погледна в очите. — Пък и аз скоро ще се върна в Шотландия. Монтбърн не харесва родината ми. Той е англичанин и винаги ще си остане такъв.

— Жалко — прошепна Джейсън с нежна усмивка. — Вие щяхте да бъдете подходяща за него. Въпреки това, каквото и да се случи, аз ви желая попътен вятър.

Той се наведе към нея и Чандра затвори очи. В мига, в който устните му докоснаха бузата й, тя усети как се отдръпнаха рязко. Момичето отвори очи и видя настойника си да стои над виконта, който се намираше на земята.

— По дяволите, братовчеде — каза Джейсън, докато ставаше и изтупваше праха от дрехите си. — Няма причина да се дразниш толкова.

— Братовчед ли? — попита Чандра и се приближи към тях.

— Да — отвърна Джейсън, — въпреки че той рядко го признава. Баща му беше брат на баща ми. Фамилното ни име е едно и също. Това е почти всичко.

— Ще ми кажете ли какъв е проблемът?

— Ако ми позволите да използвам вашите собствени думи, по-добре ще бъде да премълча. — Джейсън Хоук погледна Алек. — Поне засега. Тъй като вече не съм желан, ще се оттегля. Лейди Лохли. — Той се поклони на Чандра. — Алек — кимна той на графа. — Лека нощ и на двама ви.

Докато Чандра гледаше как виконтът се отдалечава по пътеката, една ръка я хвана и я побутна. Тя погледна настойника си и видя лекия тик на брадичката му. Той се беше намръщил и гледаше право пред себе си. Подобно на ловец в небето, кръжащ, готов за нападение. Искаше й се той да заговори.

Едва когато стигнаха до горния етаж в крилото, в което се намираха апартаментите им, Чандра се осмели да заговори графа.

— В градината не се случи нищо. Не разбирам защо сте толкова ядосан. — Той не й отговори. Когато видя вратата на стаята си, тя въздъхна с облекчение. — Къде ме водите? — попита тя, понеже подминаха стаята й. Заби пети в пода. — Пуснете ме.

Алек не й обърна внимание. Още десетина крачки и двамата се озоваха пред неговата стая. Той отвори вратата, блъсна момичето вътре и затръшна вратата зад себе си. На масата до леглото имаше само една запалена свещ. Той впери поглед в нея и Чандра започна да отстъпва.

— Казах ти, че играя мъжка игра и я играя по моите правила. Ти пренебрегна тези правила, Чандра, така че сега е време да разбереш каква е същността на играта.

— Не знам за какво говорите — настоя тя, като се държеше далеч от него, но вече не й оставаше много място, където да избяга. — Говорите със загадки.

— Така ли? — Той свали меча от колана си, захвърли го върху леглото и оръжието се плъзна по завивката и падна с трясък на пода. — Аз не мисля така, мъниче. Ти имаш голямо желание да изпиташ всичко, което става в двора на Джеймс, както хубавите неща, така и лошите. Кой може да те научи по-добре от мен?

Чандра преглътна с усилие, когато той хвърли пелерината си на един стол и започна да развързва връзките на дублета си. Ако беше решил да я уплаши, това му се удаваше.

— Стойте настрани от мен или ще викам.

Решен да я изплаши до смърт, Алек продължи да я дебне. Тя нямаше представа какви интриги се плетяха между тези стени и какви опасности я дебнеха зад всяка врата. Ако бъдеше намесена в някоя интрига, колкото и невинна да беше, това можеше да доведе до смъртта й.

— Викай колкото си искаш. Никой няма да ти обърне голямо внимание. Ще си помислят, че съм завоювал поредната жена и че невероятните ми умения в леглото са я докарали до полуда. Единственото, с което ще ти отговорят, Чандра, е смях. Помощ няма да получиш от никого. Повярвай ми, това е самата истина. — Това си беше чиста лъжа, но тя не можеше да го знае. — Ти искаше учител и ще получиш такъв. Най-добрият в цяла Англия. Сваляй тези дрехи и се приготви за първия си урок.

Чандра се бе втренчила в него. Тя бе искала да го разтревожи, да го раздразни, да му го върне за всичко, което й бе причинил, но не бе очаквала, че той ще реагира по такъв начин.

— Обещавам никога вече да не се противопоставям на заповедите ви — каза тя и опря гръб в стената.

— Това съм го чувал и преди — отвърна Алек. Той свали дублета си и го хвърли към стола. Нито един от тях не забеляза, че дрехата падна на земята. — Не, мъниче, страхувам се, че ти игра своята игра твърде често. Сега е време аз да изиграя моята.

Чандра нямаше къде да бяга. Кринолинът й се вдигна и тя се опита да го смъкне надолу. Алек се разсмя.

— Дай да ти помогна с това — каза той, докато издърпваше копринената риза от панталоните си.

— Така ми е добре — настоя тя, като се държеше за приспособлението през роклята си.

— Мислех, че го мразиш. Ако не се лъжа, наричаше го смешно.

— Така ли?

— Да, така е. — Преди Чандра да успее да възрази, ръцете й бяха отместени встрани, роклята й вдигната, връзките развързани и кринолинът падна в краката й. Дълги пръсти обгърнаха кръста й и я повдигнаха на няколко сантиметра над земята. Алек подритна приспособлението и то се завъртя по пода. — А сега роклята ти — каза той и я спусна на земята.

Чандра се притисна до стената.

— Не! — извика тя и очите й се изпълниха със сълзи. — Моля ви, не го правете!

Тя се опита да се освободи, но Алек бе допрял ръце в стената и не й позволи.

— Защо? — попита той и се наведе към нея. Мускулестото му тяло я притисна към стената и бедрата му покриха нейните. Чандра усети, че й се завива свят. Нещо започна да трепти в стомаха й и по гърба й преминаха тръпки. Беше й едновременно студено и горещо. Страх ли беше това? Или нещо съвсем друго? Тя откри, че не може да издържа на погледа му. Не можеше и да говори.

— Защо? — попита за втори път той и дъхът му погали лицето й. Тя не каза нищо. — Това ли искаш? — Устните му се плъзнаха по линията на брадичката, след това преминаха към едната страна на врата й. — Или това?

Върхът на езика му тръгна отново нагоре. Чандра изстена леко и дръпна глава встрани.

— Недейте.

— Защо? — попита отново той. Устните му си играеха с ъгълчето на устата й, а бедрата му се движеха предизвикателно. Тя имаше чувството, че не й стига въздух. Момичето изпъшка и Алек разбра, че е усетила възбудата му. — Кажи ми?

— З-защото още не съм готова за това — каза шепнешком тя.

Алек можеше да я обори. Само след няколко минути щеше да бъде напълно готова. Знаеше, че още сега може да я има, при това лесно. Ако беше мъж с по-нисък морал, той щеше да се възползва от тази възможност. Но нейната невинност го възпираше — това и фактът, че той имаше чувства към нея. Може би дори твърде силни. Алек отчаяно се опитваше да овладее възбудата си.

— Не, не си — отвърна той и осъзна, че думите му бяха изречени като въздишка. Той се отдръпна от нея. — Може и да не си готова, но изглежда, че искаш да предизвикаш съдбата. Не всеки мъж би те оставил, както ще направя аз, Чандра. Твоята невинност и красота са възбуждащи. Ти знаеш, че имаш силата да възбудиш един мъж. — Бузите й бяха зачервени, но Алек не обърна внимание на неудобството, което момичето изпитваше. — В двора девиците са рядкост. Независимо дали го знаеш или не, на теб вече са ти хвърлили око.

— Ако имате предвид братовчед си, грешите. Джейсън не би ми сторил нищо лошо.

— Джейсън би те вкарал в леглото си веднага щом успее да ти вдигне роклята. — Чандра го погледна с разширени очи. Думите му я бяха шокирали. — Но той не е единственият нехранимайко, който се надява да има тази чест. Продължавай да играеш тази игра само за да ми се противопоставяш, и ще загубиш. — Тя го погледна предизвикателно и Алек се втренчи в очите й. — Послушай ме. Ако някой ще има удоволствието пръв да легне между стройните ти крака, то това ще бъда аз. Смятай го за разплата за онова, което ми причини. — Тя изглеждаше вцепенена, а след това ужасена. Алек се изсмя. — Повярвай ми, мъниче, ти ще изпиташ същото удоволствие от съюза ни, което ще изпитам и аз. Ние ще споделим екстаза.

В мига, в който Чандра отвори уста, за да му отговори, вратата на стаята се отвори. Половин дузина крака се намъкнаха вътре.

— А, Монтбърн, ето те и теб.

Алек се обърна рязко и очите му потвърдиха онова, което вече знаеше. По дяволите! Защо Джеймс бе избрал точно този момент? Тъй като не искаше да изложи Чандра, той остана на мястото си между момичето и вратата.

— Ваше Величество — каза той и се поклони леко.

— Нали не прекъсвам нещо? — поинтересува се Джеймс и наклони глава. — Ти там, излез напред и поздрави краля си.

Когато ги чу да влизат, на Чандра й се прииска да се слее със стената. Нямаше къде да се скрие. Тя знаеше, че трябва да се подчини на Джеймс, и започна да се придвижва встрани с разтреперани крака, докато не излезе пред погледа на краля.

Джеймс огледа момичето, след това погледът му се спря на графа и отново се върна към красавицата, която се бе притиснала към стената.

— Това е красивата лейди Лохли.

Чандра се опита да направи реверанс със закъснение.

— Сир.

— Няма нужда от това, детето ми — каза той и й даде знак да се изправи. След това погледна Алек. — Това, което видях тук, улеснява решението ми — каза той. — Първоначално бях много недоволен от случилото се. Меко казано, бях поставен в неудобно положение. Не те виня изцяло, Монтбърн, тъй като от разказа на сър Джон ми стана ясно, че си бил предизвикван неведнъж.

— А що се отнася до вас, лейди Лохли — обърна се той към Чандра, — аз съм много натъжен от загубата ви. Но според мен вие сте могла да избегнете смъртта на братовчед си, ако сте овладели шотландската си упоритост. Знам, че това е трудно, тъй като и аз съм проклет със същия недостатък. Въпреки това, в качеството си на ваш настойник, Монтбърн е имал пълна власт над вас. Не е трябвало да го мамите.

— А ти, Монтбърн — насочи той вниманието си обратно към Алек, — не е трябвало да губиш самообладание. Тъй като си англичанин и самоконтролът трябва да ти е вродена черта, нямаш никакви извинения. Да я отвлечеш и то дома й! Тц, тц! Каква глупост. За щастие, неудобството ще бъде преодоляно и репутацията на лейди Лохли ще бъде запазена.

— Погледнете ме — заповяда той и Алек и Чандра вдигнаха поглед към него. — Поздравления, деца мои — каза той и на лицето му се появи усмивка. — Само след няколко дни ще се ожените.