Чарлин Крос
Дамата на лорда (14)

Глава 14

Отдавна минаваше полунощ, когато Чандра се измъкна от замъка и отиде в гората. Тя следваше безпогрешно пътя към колибата, метнала на ръце голям кожен халат. Ако планът й се осъществеше, за което тя се молеше от сърце, тази нощ щеше да бъде изпълнена с любов.

Когато видя колибата пред себе си, забави крачка. Оуен я чу да приближава и надникна през отворената врата. Тя му даде знак да се приближи и му каза няколко думи. След това остана загледана в него, докато той се отдалечаваше от дома си в посока, противоположна на онази, от която бе дошла Чандра. Когато момчето изчезна от погледа й, тя влезе в колибата.

Изненада се, когато видя Алек на слабата светлина на свещта. Той седеше на нара гол до кръста, подпрял гръб на стената. Изглеждаше, сякаш се е унесъл в дрямка. Тя си помисли, че Оуен му е дал от билките, но в този миг очите на Алек се отвориха.

— Чандра? — прошепна той.

— Да.

— Благодаря ти, боже. Страхувах се, че никога няма да се върнеш. — Тя се приближи към него и той сбърчи вежди. — Какво носиш?

— Това е нашето легло — каза тя и се вгледа в него. — Възнамерявам да го сложа на пода.

Погледът на Алек потъмня.

— Момчето… безопасно ли е?

— Той отиде в гората — каза тя и простря голямата дреха върху пода. — Няма да се върне, преди да му дам знак.

Алек я гледаше нетърпеливо, докато тя се събличаше.

— Значи искаш да преживееш някакво приключение, така ли?

— Да. Липсваше ми.

Той наблюдаваше как наметалото й се свлича на пода, а туниката й излиза над главата й и открива медальона му. Тежката златна верига падаше върху стегнатите й, закръглени гърди. Гледката накара Алек да изстене тихо.

— Главата ти… ще можеш ли да се любиш?

— Птиците летят ли? — попита той и се смъкна до ръба на нара. След това се изправи и свали ботушите и панталоните си.

— Да, птиците летят — каза тя, като си мислеше за легендата, — но никога далеч от теб.

Алек повдигна вежди; след това изрита панталона си встрани и се разсмя.

— Сигурно защото фамилното ми име е Хоук.

Той не знаеше нищо за легендата или за името, което му беше дал Девин. Някой ден Чандра щеше да му разкаже за това, но не сега. Сега го искаше до себе си.

— Да, защото името ти е Хоук. — Полата й се свлече на пода и тялото й застана пред Алек в цялата си красота. — Почти сте възвърнали издръжливостта си, милорд — каза тя, когато забеляза колко е възбуден съпругът й. — Как е възможно това?

— Никога не съм я губил по отношение на теб. Достатъчно беше само да влезеш в стаята.

Тя се усмихна.

— Имах предвид, че си вдигнат и корав.

— Точно това имах предвид и аз.

Той тъкмо посегна към нея, когато ръката й се плъзна по средата на гърдите му и го възпря.

— Не може ли да не се шегуваш?

— Аз не се шегувам. — Той забеляза укорителния й поглед и въздъхна. — Ако имаш предвид това, че отново съм същият като преди, то това се дължи на Оуен. Той ми даде да изям някаква гадна бълвоч, която забърка от някакви корени. Тази гадост обаче ме отърва от главоболието и ми върна по-голямата част от силите. — Той не спомена, че все още виждаше двойно от време на време. Докато гледаше Чандра, Алек изпита благодарност, че точно сега виждаше съвсем нормално. — Доволна ли си?

— Скоро ще бъда — каза тя и отпусна ръката си. Пръстите й се плъзнаха по гърдите му и стигнаха до врата му. — Но след това ще се наложи да ме задоволиш отново.

— С удоволствие — отвърна Алек. — По всяко време. Трябва само да ме помолиш.

Устните им се срещнаха и телата им се отпуснаха на кожата. Независимо дали се намираха в Монтбърн или в Лохли, изживяването им беше все така прекрасно. Алек беше уверен, че този път то ще бъде по-хубаво от всякога.

Чандра пое водачеството и устните й започнаха да се плъзгат по тялото на Алек. Ръката й намери мъжествеността му и започна да я гали по начина, за който знаеше, че му доставя огромно удоволствие. Алек пое дълбоко дъх.

— Жено, ти ме подлудяваш — изръмжа той и посегна към нея. Вдигна бедрата й така, че тя се озова над него и проникна в нея. — А сега, Чандра, задоволи ме, за да те задоволя и аз.

— С удоволствие — каза тя и се наведе към него. Медальонът се допря до твърдия му корем, а върховете на гърдите й погалиха неговите гърди. Тя се повдигна малко по-нагоре и дългата й коса се разпиля по ръцете му. — По всяко време. Трябва само да ме помолиш.

Зажаднели един за друг, те бързо достигнаха до върха, който търсеха. Останаха да лежат обърнати един срещу друг, изпълнени с възхищение.

— Обичам те, Чандра. Никога повече недей да бягаш от мен. Обещай ми, че този път ще останеш.

— Ще остана — каза тя и докосна с пръст долната му устна. „Но само до сутринта“ — добави мислено тя, след което се зачуди как щеше да му се измъкне. Силите му се възвръщаха и да си тръгне, щеше да бъде невъзможно. Само да можеше да остане.

— Добре — каза Алек. След това хвана китката й и целуна ръката й. — Ела тук. — Той уви ръка около врата й. — Дай ми устните си, любима. — Устните им се срещнаха в страстен израз на обич. След малко Алек се отдръпна. — Не ми се иска да си го призная, но, изглежда, че любенето ме е изтощило. Спи ми се.

— Тогава ще спим. Почини си, любов моя, за да се възстановиш по-бързо. — Тя свали медальона от врата си и го сложи на неговия. — Връщам ти го. Това е мястото, на което той трябва да виси. А сега спи и аз също ще се наспя.

Скоро очите им се затвориха. Когато след малко Чандра отново отвори очи, Алек вече спеше дълбоко. Тя се загледа в лицето му на слабата светлина на свещта и сърцето й се изпълни с тъга. Обичаше го, но въпреки това трябваше да го напусне. Дали щеше да я разбере?

Тя остана да лежи и да го наблюдава в продължение на няколко часа; най-накрая, малко преди разсъмване, стана от кожата и се облече. Чандра тъкмо затъкваше наметалото си, когато Оуен се втурна през вратата. Тя вдигна ръка към устата си и сложи пръст върху устните си.

— Шшт. — Звукът не бе по-силен от шепот. Чандра забеляза, че момчето изглежда разтревожено, и излезе навън при него. — Какво има?

Оуен посочи към пътеката, която водеше към колибата, започна да върви наперено и да удря гърдите си с ръце, след което замаха с ръце във въздуха.

— Седрик? — Оуен кимна. — В гората ли е? — Той кимна отново. — Света Богородице, не!

Оуен докосна ръката й и посочи към Алек, Чандра и себе си. След това посочи към хълма, който се намираше в противоположна на пътеката посока.

— Искаш да дойдем с теб ли? — Още едно кимване. — Той все още е твърде слаб, за да пътува, Оуен. Седрик ще го хване. Божичко, не смея дори да си помисля какво ще му се случи. — Тя потърка пръсти в челото си. — Аз ще задържа Седрик. Загаси свещта и накарай Алек да седи тихо. В противен случай и двамата ще умрете.

Чандра тръгна към пътеката, но Оуен я сграбчи за ръката и заклати глава.

— Трябва да отида. — Тя видя отрицателния му отговор. След това момчето се опита да я дръпне към вратата на колибата. — Пусни ме. — Той отказа и Чандра стисна зъби. Тя сви юмрук и замаха с ръка; Оуен падна на земята. — Съжалява, Оуен, но ти не ми остави друг избор. — С тези думи тя повдигна полата си и тръгна бързо по пътеката.

Седрик чакаше до поваления бор и беснееше. По дяволите! Кога най-после щеше да се съмне?

Той беше прекарал половината нощ в гората, понеже беше изгубил Чандра малко след като тя бе навлязла навътре. Цялото му проследяване се беше оказало пълен провал още от самото начало. Първо той я бе последвал в северната кула, но тя някак си беше изчезнала. Нямаше представа къде беше отишла, след като се бе промъкнала през външната врата — може би имаше някакъв таен проход? — но възнамеряваше да разбере това — по-късно.

Когато Седрик бе стигнал до страничната врата заедно с неколцина от своите верни последователи, Чандра вече беше на половината път през полето. Те бяха я последвали безшумно, но като навлязоха в гората, се бяха загубили. Чандра не се виждаше никъде. Бяха опитали наслуки няколко посоки, но винаги се връщаха на едно и също място. Когато се съмнеше, Седрик щеше да започне претърсването. Чандра и любовникът й бяха някъде в тази гора и той възнамеряваше да ги намери.

Вниманието му беше привлечено от звука на разплискана вода. Далеч под себе си забеляза една фигура, която се движеше право към него.

— Идва — прошепна той на хората си и им даде знак да се скрият. Скоро щеше да залови и саксонеца.

Когато Чандра избяга в гората, Оуен се надигна от земята и се втурна в колибата. Този път нямаше да позволи да бъде отблъснат толкова лесно.

Алек усети как някой го разтърсва грубо. Очите му се отвориха и той видя, че Чандра вече не е до него.

Обърна глава и забеляза Оуен, който стоеше над него. Момчето изглеждаше много разтревожено.

— Какво има? Къде е Чандра?

Оуен посочи към вратата.

— Заминала си е? — Оуен кимна. — Дяволите да я вземат. На нея не може да й се вярва. — Той взе панталона си и го обу, след което се изправи. Зави му се свят и той политна на една страна, но Оуен го хвана, преди да падне. Докато се опитваше да се пребори с виенето на свят, Алек забеляза, че го държат две еднакви момчета. Двамата близнаци постепенно се сляха и остана само един. Алек реши, че се е оправил, и се отдръпна от Оуен; миг по късно, без сам да знае как, той се озова на едно коляно на земята. Ръката му подпря челото и той се повдигна на лакът на коляното си. Алек започна да диша дълбоко, докато замайването отмина. — Кога тръгна? — попита той, когато най-сетне успя да се изправи на крака.

Оуен вдигна ръка и сви палеца и показалеца си, докато между тях не остана съвсем малко разстояние. Без да сваля очи от момчето, Алек обу ботушите си.

— Преди малко, така ли? Значи ще я настигнем.

Алек тръгна към вратата, но Оуен застана пред него и започна да клати глава. Алек се втренчи в момчето, защото Оуен бе започнал да се бие в гърдите, след това замахна с юмруци във въздуха. Алек не разбираше какво иска да му каже Оуен и се намръщи. Тогава ръцете на момчето започнаха да описват кръгове над главата му и той разтвори пръсти, сякаш хвърляше някакъв предмет. След това се удари с длан по слепоочието. Алек моментално разбра какво искаше да му каже момчето.

— Седрик — искаш да кажеш, че той е в гората, така ли? — Оуен кимна. Алек бе обзет от страх и гняв. Страх за Чандра и гняв към Оуен. — По дяволите! Защо си я пуснал да тръгне? — Момчето посочи към брадичката си и сви рамене. Едва тогава Алек забеляза синината на челюстта му. — Не си единственият, който е усетил ударите й. Когато тя си науми нещо, прави всичко, за да го постигне. Знам това от личен опит. — Той сграбчи меча си от мястото, на което го беше подпрял до стената. — Да вървим да я намерим.

Чандра подскочи, когато Седрик излезе на пътя й.

— Чичо, изплаши ме — каза тя и се улови с ръка за сърцето. След това забеляза половината дузина мъже, които бяха излезли от прикритието си зад дърветата. — Какво правиш в гората?

— Би трябвало аз да ти задам този въпрос. И не ми казвай, че просто си излязла да се разходиш. Знам, че той е жив.

Чандра премигна и попита:

— Кой е жив?

Седрик я погледна застрашително. Ръката му се стрелна напред и той придърпа Чандра към себе си.

— Не се опитвай да ме лъжеш. Саксонецът — къде е той?

— В Англия, предполагам.

— Кучка! Да не ме мислиш за глупак? Казвай къде е любовникът ти!

— Дали те мисля за глупак? Ако се съди по действията ти, ти си глупак. Пусни ме или като твоя водачка ще те изгоня завинаги от клана. Напусни тази гора и се върни в замъка. Там има работа за вършене.

Седрик се изсмя кратко.

— Да, там наистина има работа за вършене — при това приятна. Тъй като няма да бъдеш водачка твърде дълго, не виждам защо трябва да ти се подчинявам. А щом не искаш да ме заведеш при английското копеле, той сам ще дойде при мен, защото ти ще ми послужиш за примамка.

Той я блъсна пред себе си на пътеката; хората му ги последваха.

— Ти си полудял, чичо. Останалите няма да търпят това.

— Полудял ли? — попита той с усмивка. — Не съм полудял, Чандра. Да бъда водач на клана, е моя мечта от мига, в който станах достатъчно зрял, за да осъзная колко голяма власт дава този пост. Някога баща ти се изпречи на пътя ми. Сега и ти правиш същото. Това обаче скоро ще се промени. Но най-напред трябва да намерим любовника ти.

Думите на Седрик не даваха мира на Чандра. Тя си спомни предсмъртните мъки на баща си и всичко си дойде на мястото. Заби пети в земята точно когато стигнаха до потока.

— Ти, копеле, ти си го убил! Ти си го отровил, нали?

— Голямо нещастие, наистина, но беше необходимо. За теб имам други планове, но мога да те уверя, че твоята смърт ще бъде също толкова мъчителна колкото тази на баща ти. Ти предаде клана ни, като стана курва на онзи англичанин, и ще си платиш за това.

— Не съм му курва!

— Така ли? Още надушвам потта му по теб. Ти си спала с него, и то неотдавна. Радвай се на удоволствието от този момент, Чандра, защото той ще ти бъде последният.

Той хвана разпиляната й коса, уви огнените й къдрици около ръката си и я блъсна в потока. Чандра се спъна. Седрик я дръпна за косата и не й позволи да падне. От болка очите й се изпълниха със сълзи, но тя беше твърдо решена да не заплаче. Докато изкачваше другия бряг, забеляза в далечината мъждукащата светлина в колибата. Чандра затаи дъх и се помоли Седрик да не забележи светлинката. Внезапно светлината изчезна.

„Света Богородице, не позволявай Седрик да го намери. Алек! Стой на безопасно място, любов моя“.

Докато Алек излизаше приведен през вратата стиснал меча си в ръце, Оуен загаси свещта и грабна малката кожена торбичка, която бе скрил до камината. Той излезе тичешком през вратата и едва не събори англичанина.

Алек се беше хванал за главата и се опитваше да се отърси от замайването, което го беше обзело отново. Изруга тихо. С нищо не можеше да помогне на Чандра. Какво можеше да направи в това състояние?

Алек усети докосването на ръката на Оуен и видя, че момчето сочи към гората. Вече се зазоряваше и когато Алек погледна в посоката, в която сочеше Оуен, успя да види движещите се към колибата фигури. Той беше сигурен, че една от тях е Чандра.

Мечът му излезе от ножницата и той се приготви за бой. Оуен докосна отново ръката му. Момчето заклати глава, заби пръст в гърдите на Алек и посочи към небето. След това посочи към гората и вдигна седем пръста към небето. Алек реши, че Оуен е прав. В това състояние той не можеше да се справи с толкова много противници. Ама че късмет! Защо точно сега трябваше да го напуснат силите? Оуен го побутна и Алек разбра, че няма друг избор, освен да потърси прикритие между дърветата.

Двамата тъкмо бяха изчезнали в гъсталака от противоположната на входа на колибата страна, когато Седрик и хората му се появиха на полянката. Приклекнал зад едно дърво, Алек забеляза, че Седрик върви най-отпред. Шотландецът държеше Чандра за косата.

— А сега накъде, кучко? — попита Седрик. В този миг един от хората му извика и привлече вниманието му. Седрик забеляза колибата, която се намираше на не повече от десетина метра пред него, и бутна Чандра напред. — Значи стигнахме до леговището му, така ли? — Чандра се опита да се измъкне от хватката му и го ритна в глезена. Седрик дръпна силно косата й назад и опря острието на меча си в гърлото й. — Не мърдай или ще ти прережа гърлото.

Гледката накара Алек да се напрегне и той се приготви да скочи и да се намеси, но тъкмо когато бедрата му започнаха да се изправят той усети ръката на Оуен върху рамото си.

— Саксонецо! — извика силно Седрик. — Излез навън или курвата ти ще умре.

Алек отново се размърда и Оуен отново го възпря. Внезапно откъм един хълм високо над тях се чу силен вик. Седрик и хората му се спогледаха изненадано. Викът означаваше, че в земите на клана са навлезли нашественици.

— Това пък какво означава? — попита Седрик, който разбра, че Лохли или е обсаден, или скоро ще бъде.

— Вероятно е армията на Джеймс — отвърна Чандра. — Гневът на краля ще се стовари върху теб заради твоето неподчинение. Всички ще пострадате.

Седрик изруга.

— Подпалете колибата. Изгорете копелето.

— Не! — извика Чандра, когато Седрик я повлече през полянката. Хората му сложиха запалителни стрели в лъковете си и ги опънаха. Огнените стрели прорязаха въздуха и се забиха в сламения покрив. — Не! — извика тя отново, когато пламъците бързо обхванаха дървената постройка. Ръката на Седрик обхвана кръста й. Той вдигна Чандра и прекоси потока. На половината път през водата тя усети дима и видя черните кълба, примесени с оранжеви пламъци, да се издигат към небето. Докато Седрик я подкарваше напред към замъка, Чандра сложи ръка върху корема си. „Господи, дано да не е бил вътре“.

От другата страна на полянката Оуен вече бе повел Алек по един хълм в гората. На няколко пъти Алек се олюляваше и се хващаше за някое близко дърво, след което отново продължаваше да върви подтикван от момчето. Докато се бореше със замайването, той се молеше Чандра да е добре. Второто нещо, което щеше да му достави най-голяма радост, бе да види петстотинте кралски войници, които трябваше да са в Лондон, когато излезеше от гората. Първото беше Чандра да бъде в безопасност, а Седрик — мъртъв.

Слънцето се появи над хоризонта точно когато Алек и Оуен стигнаха до края на гората. Алек излезе напред и се загледа в хълма до замъка. Чандра и чичо й вече бяха почти до вратата. Внезапно до слуха му достигна силното пръхтене на кон почти до самото му ухо. Алек се обърна рязко и отново му се зави свят. Той падна по гръб на земята.

— Доста безразсъдно от твоя страна, братовчеде — каза Джейсън, докато се опитваше да успокои коня си. Можех да те прегазя.

Алек преглътна ругатнята си и с помощта на Оуен се изправи на крака. Погледна към замъка и видя, че Чандра е изчезнала. Изруга. След това огледа Джейсън и сър Джон, който яздеше до него, и въздъхна.

— Къде са останалите? — попита Алек, без да се интересува как войниците на Джеймс бяха попаднали тук; той просто се радваше, че те са дошли, а останалото нямаше значение.

— На около две мили по-назад — отговори сър Джон.

— Ние забелязахме дима и избързахме напред.

— Жена ми беше взета в плен от чичо си. Сега са в замъка. Страхувам се, че може да сте дошли твърде късно.

Докато мъжете говореха, Оуен се втурна в гората и след малко се върна с коня на Алек.

— Какво е станало с главата ви? — попита сър Джон, докато оглеждаше превръзката.

Алек раздра превръзката и я захвърли на земята.

— Чичото на Чандра ме нападна на около една миля оттук — каза той, посегна да хване юздите на коня си и не можа.

— Сигурен ли сте, че ще можете да се справите, Монтбърн? — попита рицарят и се вгледа внимателно в зашитата рана на слепоочието на графа.

— На твое място не бих поставял под съмнение решенията му — каза Джейсън. — Това не е здравословно.

Рицарят погледна синината на брадичката на виконта и се разсмя.

— Уитфийлд, ти вероятно си го заслужил.

— Да, заслужи си го — каза Алек. Прибра меча си в ножницата, успя да се качи на коня си и подаде ръка на Оуен. Момчето се качи зад него. Оуен не беше спал от два дни и сега положи глава върху голия гръб на Алек и заспа.

— Кое е момчето? — поинтересува се сър Джон.

— Той ми спаси живота на два пъти — каза Алек и погледна Оуен през рамо. — Дайте ми онова въже. — Рицарят взе въжето от седлото си и го подаде на Алек. С помощта на сър Джон уви въжето около Оуен и себе си и го върза здраво, за да не падне момчето по време на ездата. — Не ми се иска да го загубя точно сега. — Димът около тях ставаше все по-гъст. — Цялата гора се е подпалила. Да вървим да посрещнем останалите.

Те пришпориха конете си и се отправиха към напредващата армия. Оуен се събуди. Когато се отдалечиха от пожара в гората, конете намалиха хода си и момчето отново заспа.

— Как смятате да действате? — обърна се рицарят към Алек.

— С колко души разполагате?

— Почти петстотин. Яздихме бързо и без почивки, така че войниците са изморени. А и не са спали много.

— Тогава ще застанем пред портите им и ще се опитаме да ги убедим да се откажат от глупостта си. Уверен съм, че Седрик не контролира целия клан. Ако те видят каква сила е застанала срещу тях, може да се опомнят. Едва ли са толкова неразумни да сметнат, че могат да ни победят.

— Възможно е и друго — каза сър Джон. — Просто защото сме англичани, те могат да решат да се бият с нас до последния човек.

— А Чандра? — попита Джейсън.

Алек се обърна към него.

— Докато войниците на Джеймс отвличат вниманието на клана, аз ще се опитам да вляза в замъка. Благодарение на теб сега Чандра е в смъртна опасност. — Той погледна рицаря. — Седрик е решил да я убие, но когато види каква армия е тръгнала срещу него, може да реши да я задържи жива и да я използва за размяна. Да придвижим войниците до замъка колкото се може по-бързо. Ако се забавим, това може да доведе до катастрофа.

Докато яздеха напред, Алек научи, че пратеникът от замъка му бе стигнал в Лондон почти по същото време, в което бе стигнал до вратите на Монтбърн, но двамата бяха пътували по различни пътища. Докато пратеникът търсел Алек, той се натъкнал на сър Джон. Рицарят отишъл право при краля и му разказал за бягството на Чандра и че според него Алек щял да я последва незабавно. Кралят не се поколебал нито за миг. Само след няколко часа армията му вече била на път. По пътя си войниците бяха срещнали Джейсън някъде между Лондон и Монтбърн и той бе тръгнал с тях.

— Не можех да позволя да умреш в Шотландия, братовчеде — каза Джейсън и сви рамене. — Всички Хоук умират в Англия. Защо да нарушаваме традицията?

Алек се вгледа в него.

— В такъв случай, братовчеде, моли се да успея да измъкна Чандра жива от ръцете на чичо й, защото в противен случай ти можеш да се окажеш първият от семейството ни, който ще бъде погребан в чужбина.

Въпреки че войниците на краля бяха изморени от дългото пътуване, на тях не им липсваше желание да се бият. След четвърт час замъкът Лохли беше обсаден.

Когато групата на Седрик стигна до вратите на замъка, Чандра незабавно беше отведена в северната кула и блъсната грубо в склада.

— Отворете вратата на подземието — заповяда Седрик на двама от своите хора. Старата врата в пода се отвори със скърцане и от тъмницата отдолу се разнесе воня, от която на човек можеше да му прилошее. Седрик се обърна към Чандра. — Новото ти жилище те очаква.

Чандра бе блъсната към отвора и усети как сърцето й спира да бие.

— Това няма да те спаси — каза тя забила пети в дъските на пода. — Войниците на Джеймс ще ви избият.

— Те не могат да влязат в замъка, или поне няма да могат, след като намерим тайния ти проход. Нека да си стоят пред стените на Лохли. Ще минат месеци, преди да ни свършат провизиите. Дотогава вече ще е настъпила зимата. Те ще се уморят да чакат и ще се върнат у дома си при топлите си легла и дебелите си жени. — Той се обърна към хората си. — Хвърлете я долу.

Двама от тях я хванаха за ръцете. Чандра се задърпа и се опита да им се изплъзне.

— Не! — извика тя, когато усети, че краката й се отлепват от пода. След това краката й увиснаха над зейналия отвор и тя полетя надолу.

Застояла вода се разплиска върху полата й, когато Чандра падна на пода на тъмницата; за щастие, тя се приземи на краката си. От вонята й се повдигаше. Задави се и с усилие се овладя да не повърне. Докато гледаше към отвора, който се намираше на височина три пъти колкото нейната, вратата се затвори.

Първоначално около нея нямаше нищо, освен тъмнина, но когато очите й свикнаха с мрака, тя забеляза слаба светлина, която идваше откъм една ниша в каменната стена. До слуха й достигна звук от тичащи малки крачета и драскащи нокти. Плъхове! При тази мисъл кожата й настръхна.

— Намерете прохода — чу тя как Седрик нарежда на хората си. — Когато го откриете, преградете го.

Застанала напълно неподвижно, Чандра чу забързаните им стъпки по пода над себе си. Сърцето й се изпълни с мъка, когато най-после отгоре се чу радостен вик. Срещу лавицата, зад която се криеше тайната врата, беше струпано нещо, което тя реши, че са чували с брашно. Шумът над главата й не спираше. Измина известно време и всичко се успокои. Очите на Чандра се напълниха със сълзи, когато осъзна, че нямаше начин да се измъкне от това място. Щеше да си изгние тук и плъховете щяха да се нахранят с плътта й. Реши, че това няма значение. Не и ако Алек не бе оцелял. Сети се за живота, който се зараждаше в нея, и покри корема си с ръка.

„Дано да си жив, любими. Заради детето ни, моля те да ме измъкнеш от това място“.

Едно космато същество мина по крака й. Чандра изтича през тинята до нишата. На мястото, където се срещаше със стаята, тя беше достатъчно широка, за да побере един мъж, и се стесняваше нагоре. Тя подскочи и се улови с ръце за ръба; след това се надигна и успя да се покатери на перваза. Три плъха бързо се метнаха в тинята. Чандра остана да седи неподвижно обгърнала коленете си с ръце.

Помисли си, че сега, когато светлината, която преминаваше през нишата, й позволяваше да вижда, щеше да бъде в безопасност. Но когато паднеше нощта и настъпеше пълен мрак, вече нямаше да може да се ориентира. Чандра потръпна, когато си представи как кръвожадните зверчета се катерят по стената, за да се докопат до нея. От мисълта за това й се повдигна. Наведе се над ръба и повърна. Когато се изправи отново, обърса лицето си с наметалото.

— О, Алек! — прошепна Чандра и погледна нагоре. — Ако си жив, намери ме, любими! Страхувам се, че няма да мога да понеса всичко това.

В двора на замъка Седрик стоеше на стълбите, които водеха към площадката на крепостната стена. Кланът се бе събрал в двора, за да го изслуша.

— Водачката ни ни предаде. Тя спа със саксонеца същия, който уби нашия Девин. Доброволно е станала курва на англичанина! Димът и пожарът, които виждате, са от тяхното леговище. Хванах ги, докато бяха заедно. Копелето несъмнено вече се е опекло. Сега армията на Джеймс приближава към нас, за да обсади замъка ни. Кралят иска да унищожи Лохли и клана Морган. Като шотландци, ние сме длъжни да се вдигнем и да се бием с нашествениците! Какво ще кажете? Да се бием ли като войни, или да се предадем като страхливци? Изборът е ваш!

Неколцина от мъжете се спогледаха недоверчиво, тъй като не вярваха на думите на Седрик за Чандра; един от тях беше Ангус. Други аплодираха високо думите на Седрик, готови да тръгнат на бой. Всички мъже от клана, независимо дали бяха съгласни или не със Седрик, изтичаха към бойниците на замъка. Когато стигнаха, те надникнаха над стената и видяха петстотинте войника, които бяха обградили замъка. На мнозина им се стори, че Седрик им бе казал истината.

Мъжете нададоха силен боен вик, който накара тръпки да полазят гърбовете на англичаните. Когато ехото утихна, настъпи пълна тишина. След това някъде над главите им се чу един неземен писък, от който косите на всички Морган настръхнаха. Стотици очи погледнаха нагоре към небето. Над Лохли кръжеше бавно един ястреб.

— Това е лош знак — прошепна някой.