Чарлин Крос
Дамата на лорда (6)

Глава 6

От мястото си начело на масата в голямата зала Алек оглеждаше множеството от мъже, които бяха започнали да се стичат в замъка Лохли преди почти една седмица. Броят им надвишаваше поне с три дузини броя от списъка на Чандра и той беше благодарен, че го е намалил наполовина. Докато ги оглеждаше, се питаше дали между тях имаше дори един, който отговаря на изискванията на Джеймс. Досега бе разговарял с почти сто души и нито един от тях не бе издържал изпита.

Въздъхна, защото знаеше, че отново трябва да се заеме със задачата си, но тя му костваше все повече усилия. Към края на първия ден вече се бе уморил да слуша как тези шотландски петли хвалят качествата си; според Алек нито една от хвалбите им не беше основателна. Въпреки това всеки от тях бе настоявал, че той е най-подходящият съпруг за лейди Лохли. Нито един от тях обаче не му се струваше подходящ за нея, тъй като те или бяха твърде слаби, или твърде властни; твърде стиснати или с твърде широки пръсти; с твърде груби обноски или твърде превзети. За Алек всички те не отговаряха на условията. Скоро му бе станало ясно, че нито един от кандидатите не беше верен на Джеймс. Когато умножеше дългата редица чакащи кандидати по шест дни, Алек разбираше защо беше в такова лошо настроение.

Всички пристигнали кандидати бяха записани в нов списък. Докато го разглеждаше, Алек видя, че вече е проверил сто от общо сто и четирийсетте кандидати за ръката на Чандра. Още един такъв ден и той сигурно щеше да полудее.

— Въведете следващия, сър Джон.

Докато чакаше, Алек барабанеше несъзнателно с пръсти по масата. Рицарят въведе в стаята един едър мъж с медночервена коса. Алек огледа внимателно кандидата. Изпод наметалото му се показваха два дебели крака, покрити с нещо, изработено от червена козина. Когато се вгледа по-внимателно, Монтбърн забеляза, че това бяха космите на мъжа. Дебелите, гъсти косми покриваха дори капачките на коленете му.

Алек си представи стройните крака на Чандра, преплетени с тези, и перото в ръката му незабавно постави един Х до името на кандидата. Осъзнал какво бе направил, Алек веднага изтри бележката, като си напомни, че трябва да прояви обективност. Мъжът застана пред него.

— Гавин Макелрой от клана Елрой — представи се той и седна в стола срещу Алек. След това се наведе напред и сложи лакти върху масата. — Най-добре ще е и за двама ни да се захванем веднага със същността на нещата. Цялото това чакане направо ме побърка.

Алек отвори уста с намерението да се представи и да започне да задава въпросите си, но мъжът продължи да дърдори. Монтбърн се втренчи в лицето на Макелрой и най-вече в огромната брадавица в ъгъла на носа му. Отвратителната гледка го дразнеше и ръката му стисна перото толкова силно, че едва не го пречупи на две, докато той с усилие се въздържаше да не сложи нова бележка върху пергамента.

— Познавах баща й — казваше кандидатът. — Той беше добър човек, но накрая бе станал твърде слаб. Момичето има нужда от силна ръка, която да направлява и нея, и клана Морган. Тази ръка — той вдигна дебелия си юмрук пред лицето на Алек — е тази. Тя може да се справи с тази задача. Тя върти меча със силата на десет мъже. Никой няма да нахлуе в това място и да остане жив. Да, с мен като неин защитник кланът ще възвърне някогашното си могъщество.

— Говорите за власт и защита, Макелрой — каза Алек. — Смятате ли да използваш меча си само в името на краля ни?

Макелрой повдигна вежди.

— Джеймс? Ха! Той искаше английския трон и за да го получи, изигра една мръсна игра и се подмазваше на онези копелета на север. Той изостави своята страна и своя народ. Той е слабак, който си пада по млади момчета. Той е обратен, не е никакъв мъж. Не му дължа нищо. Никой истински планинец не му дължи нищо.

За разлика от повечето кандидати, този не си мереше думите. Изобщо не се интересуваше дали те не обиждаха събеседника му. Алек започна да проявява интерес към възгледите на Макелрой.

— Много сте прям, сър. Съвсем откровен. Кажете ми, винаги ли сте изпитвали същите чувства към Джеймс?

— Всички знаят, че е така. Неговите закони и законите на кралството са безполезни в Шотландия. Законите на клановете ни са стари колкото самите кланове. За да оцелеем, ние трябва да се придържаме към тях. Готови сме да се борим до смърт, за да запазим онова, което си е наше.

Този човек определено беше противник на короната. Алек се загледа в него.

— Мнозина ли мислят като вас?

— Да, до една или друга степен всички присъстващи тук споделят мнението ми. Малцината останали се навеждат според вятъра — веднъж насам, следващия път нататък. Те нямат смелост да заемат твърда позиция. — Той се облегна назад в стола си. — Да, с мен за съпруг земите на лейди Лохли ще бъдат в безопасност.

Алек започваше да изпитва все по-силни съмнения. Вниманието му бе привлечено от жената, която тъкмо бе влязла в стаята. Дългата й огненочервена коса се спукаше по гърба и се полюшваше леко срещу извивката на стройните й бедра. Беше обута в ботуши от еленова кожа и облечена в дрехи с цветовете на клана Морган.

— А какви са намеренията ви спрямо лейди Лохли? — попита Алек, без да сваля очи от Чандра.

— Ами, естествено ще й направя дете, ще имаме много синове — все войни — които да продължат борбата. Макелрой се наведе отново напред. — Момичето е доста костеливо. Ще бъде много приятно да лежа с нея през дългите студени нощи на следващата зима. Смятам най-много един час след сватбата да спя с нея. — Той се изсмя. — Няма смисъл да забавям удоволствието. Кой знае? Може би семето ми ще намери целта си и ще имам син още след първата ни брачна нощ.

Под натиска на пръстите на Алек перото внезапно се разчупи на няколко парчета.

— Вие ме осветлихте за много неща, сър, и аз ви благодаря за това. Можете да си вървите. Когато направя избора си, всички ще бъдете информирани.

Планинецът кимна бързо, стана и тръгна към групата, която бе заобиколила лейди Лохли. Тя поздравяваше кандидатите, които едва днес виждаше за първи път, като се усмихваше широко и подаваше ръка на всеки. Алек я огледа внимателно.

— Не върви добре, нали? — наведе се сър Джон до ухото на графа.

— Не, не върви. — Той взе остатъците от перото, натопи върха му в мастилницата и задраска името на Макелрой от списъка. Алек чу смеха на Чандра и вниманието му отново бе привлечено към нея. — За момиче, което твърди, че няма да бъде принудено да се омъжи, тя се държи доста спокойно. Особено след като се намира сред кандидатите за ръката й. — Той се вгледа още по-внимателно в нея. — Сър Джон, кажете на лейди Лохли, че желая да говоря насаме с нея. Ще я чакам в стаята й.

С тези думи Алек стана от масата и тръгна към стълбите, като мачкаше с ботушите си пръснатите по земята ароматни билкови треви. Сладката миризма на билките изпълваше ноздрите му, но граф Монтбърн не я забелязваше. Той беше твърде зает да овладява гнева си.

 

— Какво мислиш, че иска? — попита Девин, докато следваше Чандра по стълбите.

— Може би всички тези разговори са му омръзнали и той иска да ме информира, че напуска замъка ми и се връща в Англия.

— Наистина ли вярваш в това?

— Моля се да е така. — Бяха стигнали до вратата на стаята й и Чандра се обърна към братовчед си. Без да знае защо, тя се надигна на пръсти и го целуна по бузата; след това ръката й погали мястото, на което го бе целунала. — Чакай ме тук — прошепна тя. — Той ми нареди да отида сама.

Девин я хвана за ръката и целуна дланта й.

— Чандра, надявам се, че лордът от легендата ти винаги ще се държи добре с теб — каза той и се усмихна нежно.

Тя се намръщи леко. Лордът от легендата. Тя никога не беше мислила за него по този начин, но определението изглеждаше вярно.

— Защо казваш „винаги“?

— Както се казва в стария мит, ти, изглежда, вярваш, че той има властта да промени съдбата ти. Ако е така, бъдещето ти е в неговите ръце. Надявам се, че каквото и да се случи, бъдещето ти ще бъде щастливо — той стисна нежно ръката й. — А сега върви. Не се страхувай от този крилат ловец. Въпреки своята жестокост той може да се окаже кротък като гълъб.

Чандра се усмихна на братовчед си и се обърна към вратата. Тя приглади наметалото си, изправи рамене и отвори вратата.

— Затвори я — нареди с леден глас Алек и кимна към вратата. Изненадана от тона му, тя не помръдна, а остана загледана в него. — Казах да я затвориш.

Тя затвори тежката врата и огледа настойника си. Алек бе седнал на ръба на здравата дъбова маса. Мускулестите му крака бяха протегнати и кръстосани в коленете. Той бе скръстил ръце върху гърдите си и стоеше неподвижно. Чандра знаеше, че той е в лошо настроение, и затова остана на мястото си до вратата.

— Искали сте да ме видите?

— Приближи се — нареди той.

Гласът му беше студен и твърд като дебелия лед, който покриваше планинските тресавища на Шотландия през зимата; Чандра се поколеба. Тя беше сигурна, че я очакваха неприятности. Докато го гледаше обаче, у нея се надигна решителност. Нямаше да покаже страх пред този мъж. Чандра бавно се приближи към него.

— По-близо — нареди Алек, когато тя се спря на няколко метра от него. — Ела до краката ми.

Тя вдигна предизвикателно брадичката си.

— Достатъчно близо съм. Кажете каквото имате да казвате.

— Казах да се приближиш още. Да не би лейди Лохли изведнъж да се е превърнала в страхливка?

— Безопасността ми налага да остана на мястото си — каза тя, когато забеляза лекия тик на стиснатите му устни.

Той се втренчи в нея.

— Безопасността ти налага да ми се подчиняваш. Направи каквото ти наредих.

Чандра не се помръдна.

— И за двама ни ще бъде по-добре да не го правя.

На устните на Алек се появи студена усмивка.

— Предполагам, че се страхуваш от мен. Има ли някаква причина за това?

— Н-не — излъга тя, внезапно уверена, че той е разкрил измамата със списъка.

— Тогава се подчини и се приближи.

Хиляди мисли преминаваха през главата на Чандра. Тя се намираше много по-близо до настойника си, отколкото до вратата. Англичанинът можеше да се озове до нея само с две крачки. Девин я чакаше в коридора отвън. Ако чуеше вика й, братовчед й най-вероятно щеше да нахълта в стаята, за да й помогне. Той обаче не беше равностоен противник на англичанина, особено сега, когато бе толкова отслабнал. Девин също знаеше това. Ако вдигнеше тревога и повикаше Седрик и хората му, щеше да настъпи истинско клане. Нито тя, нито Алек, можеха да поемат такъв риск, тъй като гневът на краля щеше да се стовари върху им, ако изобщо оцелееха. Но в крайна сметка кланът Морган щеше да пострада най-много. Все пак англичанинът бе определен за неин настойник лично от краля и от нея се очакваше да му се подчинява. Нямаше друг избор. Трябваше да се подчини.

Чандра бавно отиде до мястото, което той й бе посочил. В очите й блестяха предизвикателни пламъчета.

— Подчинявам ви се само за да избегна неприятностите.

Погледът му беше леден.

— Страхувам се, че е твърде късно за това. — Той я наблюдаваше, за да види реакцията й, но тя само повдигна още по-високо брадичката си. Алек трябваше да признае, че момичето е доста упорито, но и глупаво, защото, въпреки че изглеждаше напълно спокоен, отвътре Монтбърн направо кипеше. — Знаеш защо те извиках, нали?

Чандра усети, че краката й се разтреперват.

— Не притежавам способността да чета мислите ви — каза тя със спокоен глас.

— О, аз пък мисля, че знаеш.

Мисълта, че гневът му може да се стовари върху й, я плашеше. Но дълбоко у нея имаше нещо, което я плашеше още повече. Нещо, за което тя дори отказваше да мисли още от мига, в който се бе случило. Споменът, свързан със същата тази стая, внезапно изплува в паметта й. И тогава бе стояла насаме с англичанина. Помоли се мислено случката да не се повтори и й се прииска да се намираше някъде другаде, само не в тази стая.

— Говорите със загадки — каза тя и сама се учуди на спокойствието си. Обърна се, за да се отдалечи от него. — Нямам време да си играя на глупави игри.

Краката на Алек стъпиха на пода, той я хвана за раменете и я обърна към себе си. Изненадана, тя се втренчи в лицето му, а след това и в устните му. Обзе я някакво странно чувство, нещо средно между учудване и ужас.

— Аз не играя никаква игра, Чандра. Загадката си ти. Удивително е, че след като ти обещах да имам предвид нуждите ти, ти отново се опитваш да ме измамиш. Но не и този път, милейди. Няма да се оставя да ме направиш отново на глупак. Кажи ми как да те накажа! — Тя поклати леко глава. Алек изтълкува това като отрицание на провинението й и на устните му се появи саркастична усмивка. — Може би трябва да те дам на онзи, който постоянно се чеше по главата, сякаш в нея са свили гнездо семейство паразити. Как му беше името, Магарон ли? А може би повече ще ти хареса онзи бездарник Макелрой, онзи с косматите крака и брадавицата на носа. Той е много откровен човек и аз научих много от разговора си с него. Знаеше ли, че той иска да ти направи дете, сякаш си кобила за разплод? Той дори предлага да легне с теб до един час след сватбата, защото нямало смисъл да забавя удоволствието. Може би трябва да остана тук и да се погрижа това да стане.

От самата мисъл да бъде докосвана от Макелрой на Чандра й стана лошо. Никога не бе могла да търпи този човек — нито преди, нито сега! Със сигурност нямаше да го търпи и в бъдеще! Събра силите си и се втренчи гневно в настойника си.

— Джеймс няма да позволи такъв брак. Нито с Макелрой, нито с когото и да било от тях. Нито един от тях не отговаря на…

— Не отговаря на какво? Точно затова си ги поканила в замъка Лохли, нали? Знаела си, че те не отговарят на условията. — Чандра се опита да се измъкне от хватката му, но Алек не я пускаше. Уплашена, тя го ритна в глезена. Той изруга и я придърпа плътно към себе си. Допирът на тялото й го изпълни с похотлива енергия. Тя не преставаше да се опитва да се измъкне.

— Като ми се противопоставяш, само ме ядосваш още повече — изръмжа той, защото знаеше, че така тя разпалваше и страстта му. Алек отчаяно се опитваше да потисне похотливите си желания. — Не мърдай, ако не искаш да изпиташ бурята на гнева ми.

Чандра усещаше същата странна енергия да изпълва и нея. Тъй като не знаеше какво означава това, тя се успокои.

— Пуснете ме… моля.

Той чу думите й, но очите му останаха приковани в устните й. Пълната й долна устна го възбуждаше и го подканяше. Той затвори очи, пое дълбоко дъх и разхлаби хватката си. Когато отвори очи и отново видя устните й, единственото, за което можеше да мисли, бе колко са изкушаващи те. Пръстите му рефлективно стиснаха силно раменете й.

— Проклинам деня, в който те срещнах, Морган. Кълна се, че ти си истинска вещица.

Чандра усети, че настойникът й я придърпва по-близо до себе си. Тя натисна ръце срещу стомаха му в отчаян опит да предотврати намерението му. Топлината от мускулестото му тяло се разля по ръцете й. След това главата му се наведе бавно, с разтворени влажни устни. „Не отново“ — помисли си момичето с разтуптяно сърце.

— Не! — извика тя. Той сякаш не я чу. — Джеймс ще те накаже за това.

— Да ме накаже ли? — прошепна Алек малко над устните й. — Ти си онази, която се подигра не само с мен, но и с краля ни. Джеймс няма да ме накаже за това. Ти презираш докосването ми само защото съм англичанин. Ако бях шотландец, дали щеше да бъде същото? Чии целувки предпочиташ, моя сладка магьоснице? Моите или тези на Макелрой?

— Нито едните, нито другите — сопна се тя, макар да знаеше, че би предпочела тези на настойника си.

Едната му ръка се вдигна от рамото й и я хвана за брадичката.

— Лъжеш, мъниче — каза той и топлият му дъх обля лицето й. — Както винаги. Ако беше дете, щях да поръся езика ти с горчиви билки. Но ти си жена и аз знам един друг начин да прекратя лъжите ти. — Палецът му погали нежно извивката на устните й. — Повярвай ми, той е много по-сладък.

— Не! — извика отново Чандра. Думата прозвуча повече като предсмъртен стон. — Не правете това.

— Много по-сладък — настоя Алек, преди устните му да се впият в нейните. Чандра стоеше неподвижно като статуя, стиснала здраво устни, но това не попречи на Алек. Горещият му, влажен език премина по меката й долна устна и палецът му натисна леко брадичката й. — Отвори уста — прошепна той; след това се отдръпна, за да я погледне в очите. В тях се четеше непокорство. — Проклета да е упоритата ти шотландска гордост. — Той я хвана за косата, дръпна я назад и тя отметна глава. Алек дръпна още по-силно и устните й се отвориха. Той веднага се възползва и устните му отново се впиха в нейните.

Бурята връхлетя Чандра и опитните устни на графа се впиха в нейните — първо грубо и сърдито, след това леко и нежно — и Чандра остана като вцепенена от силата на мъжествеността му. Езикът му премина бариерата на устните й и започна леко да навлиза в устата й и да се отдръпва. Чандра усети как й се завива свят. Тя впи пръсти в кожената дреха на настойника си и се вкопчи в него, защото се уплаши да не бъде отнесена. Но къде?

Уплашена от всички тези нови емоции, които я изпълваха, тя се бореше да възвърне самообладанието си. Неговата интимност не беше проява на любов или нежност, а трябваше да бъде наказание за нейното неподчинение. С целувката си Монтбърн я наказваше за това, че отново го беше измамила. Чандра гореше, сякаш тялото й се бе подпалило. Той я бе нарекъл вещица и тя си представяше жена, вързана на кладата, край която се надигат пламъците. Настойникът й имаше властта да я унищожи. Изстена слабо в устата му.

Слабият звук отекна някъде в мозъка на Алек. Устните му се плъзнаха по меката извивка на бузата й, спряха да си поиграят с ухото й, а ръката му се плъзна по цялата дължина на гърба й.

— Ти не страдаш повече от мен — прошепна той, когато ръката му намери твърдия й, закръглен задник. Той разтвори пръсти и я притисна още по-силно към себе си. — Това е моята агония, мъниче. И има само един начин да успокоя болката. Твърде жалко, че не можеш да имаш любовник преди сватбата. Хубаво щеше да бъде, ако можеше поне веднъж да се насладиш на онова, което се споделя между съпруг и съпруга. Бих могъл да ти покажа какво е екстаз, а ти би могла да ми дадеш лекарството, което търся.

Първоначално Чандра бе удивена от думите му, но след това се ядоса.

— Ти… ти… — заекна тя.

Алек се ухили. Единият му пръст падна върху устните й и я накара да млъкне.

— Въпреки че Макелрой не заслужава такъв подарък, ти трябва да бъдеш дадена девствена на съпруга си — каза той и забеляза как очите й се отварят по-широко.

— Разбира се, има и други начини да изживеем наслада, а той едва ли е толкова умен, че да се сети. — Ръката му отново се размърда. Пръстите му погалиха тила й, а палецът му докосна брадичката й. — Какво ще кажеш, мъниче? Да потърсим ли забраненото?

Втренчена в него, Чандра осъзна, че той й се подиграва и я предизвиква, докато вътрешно й се присмива.

— Английско копеле — каза тя през зъби. — Ти говориш с езика на змия. Само защото съм жена, не означава, че съм наивна като Ева.

Алек повдигна вежди.

— Първо ме излъга, а сега ме обиждаш — каза той. — Виждам, че не си научила урока си. Уви, ще трябва да те целуна отново.

— Не! — изпищя Чандра. Думата едва бе излязла от устата й, когато вратата на стаята се отвори толкова рязко, че се блъсна в стената. Звукът привлече вниманието на Алек и той се напрегна.

В рамката на отворената врата стояха Девин и Седрик, а зад тях се виждаха още една дузина мъже.

— Подло копеле — каза Седрик, като гледаше графа със стоманено студен поглед. — Да не искаш да я съсипеш, преди да се омъжила?

Алек знаеше, че положението му е критично. С едната си ръка държеше лицето на Чандра, другата беше притисната към извивката на бедрата й, а цялото тяло на момичето бе плътно притиснато до неговото. И за това си беше виновен само той.

— Тя все още е чиста — каза той с надеждата да успокои гнева на чичо й. — Тук не се е случило нищо. Това е истината.

Седрик изруга и във въздуха се чу свистенето на стомана. Седрик тръгна към англичанина с изваден меч и изръмжа:

— Приготви се да умреш, саксонецо.

Алек сграбчи ръката на Чандра, блъсна я настрани, отстъпи от масата и бутна момичето зад себе си.

— Стой там — нареди й той, докато вадеше меча си от ножницата. — Не се пречкай. — След това се обърна към чичо й: — Искаш да се биеш без причина, планинецо. Не съм я докоснал с пръст.

— Аз видях нещо друго, саксонецо.

— Спрете! — заповяда им Чандра и излезе пред тях, за да им попречи. Уплашен за живота на братовчедка си, Девин скочи напред, за да я защити. Сякаш времето започна да тече по-бавно и Чандра видя как мечът на настойника й пронизва братовчед й. — Девин! — изкрещя тя, сякаш животът напускаше нейното тяло.

Викът й отекна в стаята и Девин протегна ръка към Чандра.

— Братовчедке? — Той се олюля и на лицето му се изписа недоверие. Изражението бързо се промени — първо на тъга, а след това на примирение. — Не тъгувай, Чандра. Така е по-лесно — заяви той и ръката му се вкопчи в нейната.

Чандра едва я бе хванала, когато братовчед й изцъкли очи и падна на пода.

— Света Богородице, не! — извика тя и коленичи до тялото му. Треперещите й пръсти погалиха лицето на Девин. За секунда тя си спомни всички мигове, които двамата бяха споделили, всяка нежна усмивка, с която я бе дарявал той, всяко нежно докосване на ръката му, включително и последното. — Защо, Девин? Защо?

Алек стоеше като вкаменен на мястото си. Той се бе концентрирал да парира острието на Седрик и бе реагирал инстинктивно, за да спаси собствения си живот. Но братовчедът на Чандра бе попаднал точно пред острието му и той не бе успял да спре ръката си навреме. Алек погледна към Седрик и осъзна, че смъртта му беше неизбежна. Също и смъртта на хората му. Той сграбчи Чандра, издърпа я пред себе си и опря острието на меча си под гърдите й.

— Отдръпнете се — заповяда той — или водачката ви ще бъде сполетяна от същата съдба. — Когато Седрик не се помръдна, Алек натисна по-силно острието. Мечът му разряза ризата на Чандра и той я чу да възкликва уплашено. — Отдръпнете се! — повтори той. — Оставете ни да минем!

— Той наистина ще я убие — каза Ангус зад гърба на Седрик. — Разчистете коридора. Пуснете саксонеца мине. — Една ръка се стовари върху рамото на Седрик. — Да не искаш да я убие? — попита мъжът. Седрик не отговори. — Ако продължаваш да упорстваш — предупреди го мъжът, — няма да живееш достатъчно дълго, за да присъстваш на погребението й. Отдръпни се и ги пусни да минат.

Алек гледаше как Седрик отстъпва в коридора.

— Не ми създавай неприятности, мъниче — прошепна той в ухото й. — Нищо няма да ти се случи, ако правиш каквото ти казвам. А сега върви пред мен.

Все още замаяна, Чандра не можеше да свали очи от безжизненото тяло на Девин. Цялото й тяло беше парализирано. „Не и Девин!“ — крещеше съзнанието й. Ръката, която бе обхванала кръста й, я повдигна и я подтикна напред. Тя продължаваше да гледа ужасена трупа на братовчед си.

— Пусни ме! — нареди тя и се опита да се измъкне от прегръдката му, но не й достигнаха сили. — Пусни ме! Няма да го оставя!

— Не се бори с мен, Чандра — отвърна Алек, без да сваля меча си от гърдите й. — Хората ми са все още в замъка Лохли и ти си единственият начин да се измъкнем живи оттук. — Тя отказа да се помръдне и Алек я вдигна изцяло с едната си ръка. — Махнете се от коридора! — извика той към мъжете, които бяха блокирали пътя му. — Слезте по стълбите или господарката ви ще умре.

Всички, с изключение на Седрик, тръгнаха надолу по стълбите. Той отстъпваше бавно към стълбите, като изчакваше удобен момент да намушка графа.

— Ще си платиш за предателството, саксонецо — каза той, като държеше меча пред себе си.

Алек не обърна внимание на заплахата му и продължи да върви напред, притиснал здраво Чандра.

— Ти също ще страдаш, планинецо. Кланът Морган няма да ти прости, ако водачката им бъде наранена. Продължавай да не ми се подчиняваш и скоро лешоядите ще глозгат костите ти.

Седрик стъпи на стълбите и започна да отстъпва бавно надолу.

— Гледай да не се спънеш, саксонецо — опита се да предизвика той Алек. — Ако се подхлъзнеш, твоите кости ще бъдат оглозгани.

Алек притисна гръб към стената и тръгна надолу по стълбите. Думите на чичо й вероятно бяха отекнали някъде в съзнанието на Чандра, защото тя се опита да се освободи от прегръдката на графа. Алек заби рамо в стената, за да не падне. Тя го срита с пети в глезените и той изруга и я притисна още по-силно към себе си. С бързината на светкавица мечът му се допря до гърлото.

— Не ме карай да наранявам това бяло гърло — изсъска той през зъби. — Ще бъде срамота да го изцапам.

Чандра се втренчи в блестящото острие, по което още се виждаше кръвта на братовчед й. Гледката я вцепени. На Алек му беше много по-лесно да я носи, когато тя стоеше неподвижна. Той премести тежестта й към бедрото си и насочи върха на меча си към Седрик.

— Слез по тези стълби. Веднага.

Дузината мъже, които бяха тръгнали преди Седрик, отстъпиха зад ъгъла и излязоха пред очите на онези, които стояха в залата в подножието на стълбите. Отдолу се чу вик и Алек разпозна гласа на сър Джон. Първо се чуха звуците от мечове, които излизаха от ножниците си, след това от тичащи крака и когато Алек зави зад ъгъла, все още под заплахата от острието на Седрик, той видя, че рицарят бе събрал хората си в подножието на стълбите. Някои бяха обърнати с лице, а други с гръб към него, готови да отбият атака от всяка страна.

Сър Джон размаха меча си.

— Разкарайте се от стълбите — нареди той на шотландците, които се бяха изправили срещу него. Те се подчиниха. — Сложете оръжията си на онази маса. — В залата се чу силно дрънчене на метал, когато дузината мечове се удариха в дървената повърхност. — Ти също, планинецо — обърна се рицарят към Седрик и се усмихна, когато шотландецът гневно слезе по последните няколко стъпала и захвърли меча си на масата. — Изглежда, че имаме малък проблем — каза рицарят на Алек.

— Така е — потвърди графът и най-накрая стъпи на равна земя. В погледа му се четеше благодарност към рицаря, който толкова бързо бе успял да прецени ситуацията и да реагира. — Тръгваме за Англия, сър Джон. Изкарай ги навън, за да приготвят конете ни.

Чандра слушаше разговора им неподвижно. Бе разбрала, че е безполезно да се съпротивлява, и не искаше още някой от клана й да бъде убит. Джеймс щеше да се погрижи копелето да бъде наказано и тя се молеше кралят да го обезглави.

— Сега можеш да ме пуснеш — каза тя и се опита да се отблъсне с ръце от него.

— Не още, мъниче. Не и преди да сме излезли от замъка.

Уплашени, че водачката им може да бъде наранена или убита, членовете на клана, които се намираха в залата, свалиха оръжията си както им беше наредено. Същото направиха и кандидатите за ръката на Чандра. След това всички излязоха от вратата и тръгнаха към конюшните. Конете на англичаните бяха оседлани и в дисагите на всяко седло бяха сложени по малко провизии. Когато жребецът на Алек бе изведен, той стисна по-здраво Чандра за кръста. Без да прибира меча си, той стъпи на стремето. Мускулите на крака му се напрегнаха под тежестта на момичето, но той успя да се метне на седлото заедно с нея и я сложи пред себе си. Взел в ръце юздите, Монтбърн отново опря върха на меча си в гърдите й.

— За безопасност — измърмори той. Когато войниците му се качиха на седлата си, той извика: — Отворете вратите!

Желязната решетка на входа на втората защитна стена бавно се вдигна, а след нея и решетката на първата стена. Докато минаваше през първата врата, Алек огледа стените около себе си. Голям брой войни на клана стояха по стените, но нито един от тях не се помръдваше. Всички бяха невъоръжени. Групата мина през втората врата и конете бяха подкарани в пълен галоп на юг към Англия.

На половината път надолу по хълма зад тях се чу шотландският боен вик. Звукът накара Алек да спре коня си и да погледне назад. Кланът се бе изсипал през вратата и преследваше бегълците. Подобно на придошла река, шотландските бойци се спускаха надолу по хълма, всеки грабнал каквото оръжие му бе попаднало под ръка.

— По дяволите — каза Алек на рицаря. — Беше твърде лесно, нали?

Дивият смях на Чандра изкънтя във въздуха и Алек се зачуди дали момичето не беше полудяло. Той я дръпна към себе си и пришпори жребеца си в галоп. Англичаните продължиха да яздят надолу по хълма, след това изкачиха някакъв друг хълм, преследвани от клана Морган. Около тях започнаха да се сипят стрели, но, за щастие, никой не беше улучен. Алек си мислеше, че преследващите никога няма да се уморят. Вперил поглед в неравния терен пред себе си, той отказваше да се обърне, за да види дали някой от тях не тичаше гол.

Виковете продължиха да ги преследват и на следващия хълм, и на по-следващия. Когато Алек и войниците му стигнаха на хребета, той погледна напред и напрежението му изчезна. Сто от най-добрите войници на Джеймс яздеха срещу него. Малката група се понесе в галоп към тях и най-накрая останалите без дъх коне стигнаха до приятелските редици.

Алек спря жребеца си и се обърна, за да погледне назад. Кланът Морган се бе събрал на отсрещния хълм и виковете им ехтяха във въздуха. Студени тръпки полазиха по гърба на Алек. Той се увери мислено, че вече са в безопасност. Лудостта беше свършила.

— Пусни ме — каза Чандра и се опита да слезе от седлото. — Нали се измъкнахте.

Алек втренчи сините си очи в нея.

— Не мисля така, милейди. Още не сме напуснали Шотландия. Страхувам се, че ще трябва да дойдете с нас в Англия.

„Остри нокти, насочени в млада гръд, побързай, побързай, за да не те отнесе далеч, в чуждо гнездо“.

Легендата се бе сбъднала! Цялата. Тя изстена, главата й се отпусна върху рамото на Алек и Чандра се загледа в далечината.

— Чандра? — Когато не получи отговор, по лицето му се изписа загриженост. — Мъниче. — Той оправи разрешената й коса. Тя отново не му отговори. Алек затвори очи и си пое дълбоко дъх. — Прости ми — прошепна той, но не беше сигурен дали тя го е чула. Той я придърпа по-близо до себе си и подкара коня си напред. — Да тръгваме — нареди той на сър Джон.

— А момичето?

— Тя идва с нас.

Алек обърна коня си на юг. Рицарят и войниците го последваха.

Групата продължи да напредва на юг. Слънцето слезе ниско и се скри зад хоризонта. Настъпи тъмнина, но Алек не искаше да спре. Той не можеше да спре да мисли за Чандра и братовчед й и се проклинаше мислено, докато душата му не бе разкъсана на парчета. В гнева си се бе опитал да накаже красавицата, която държеше в ръцете си. Бе успял; всъщност, вероятно я бе унищожил. А заедно с нея и себе си.

Погледът му се спря за миг върху Чандра. Той си спомни за измъченото изражение на лицето й, когато Девин бе протегнал ръка към нея, само за да падне под острието на Алек. Мисълта за това разкъсваше сърцето на графа.

Проклета да е арогантността му! Бе рискувал глупаво собствения си живот и живота на хората си. Беше предизвикал съдбата като последен глупак, въпреки че бе знаел как ще реагира Седрик, ако разбере. И всичко това за какво — за една целувка? Колкото и възбуждащо да беше това преживяване, то не си струваше ужаса, който бе последвал. То не си струваше отнетия живот на Девин. Той се плашеше от момента, в който задържаният й толкова дълго гняв щеше да се излее върху него. Когато това станеше, нямаше да има къде да избяга.

Алек въздъхна и погледна към рицаря, който яздеше до него.

— Трябва да спрем. Става твърде тъмно — каза сър Джон. Като видя Алек да ми кимва, рицарят тръгна назад, за да каже на войниците.

Алек намали хода на жребеца си и скоро групата спря край една купчина скали до някакво тресавище. Мястото осигуряваше подслон от нощния студ и студените ветрове, които брулеха пустеещата земя. Алек слезе от седлото си и хвана Чандра за кръста. Тя се плъзна към него като кукла. Когато краката й стъпиха на земята, Алек й помогна да се задържи.

— Премръзнала си — каза той, сложил ръце върху нейните. След това издърпа наметалото от колана й и зави главата и раменете й. Пръстите му започнаха да масажират ръцете й. — Скоро ще накладем огън и ще можеш да се стоплиш.

Тя стоеше неподвижно. Ръцете му преминаваха по гърба й, раменете, ръцете. Тялото й започна да се стопля, вцепенението изчезна, но болката се върна. Тя си спомни за Девин и в съзнанието й отново изплува образът на безжизненото му тяло. Почувства първо неверие, след това тъга, а най-накрая примирение. Главата й се повдигна бавно и тя погледна с безизразни очи човека, който бе убил братовчед й.

— Махни си ръцете от мен — каза тихо.

Ръцете на Алек спряха да се движат и той я погледна, без да пуска раменете й.

Внезапно гневът й избухна.

— Убиец! — изкрещя тя и го зашлеви. Алек не помръдна. Чандра вдигна другата си ръка и го удари два пъти по-силно. Той отново не мръдна. — Мразя те! — извика тя и малките й юмруци го заудряха по главата, раменете и гърдите, докато гневът й не утихна. — Мразя те — повтори тя с обляно в сълзи лице и избяга към прикритието на скалите, където можеше да се наплаче на воля.

В целия лагер бе настъпила пълна тишина; всички бяха станали свидетели на случката. Единствено приглушеното хълцане на Чандра нарушаваше тишината. Гневът й беше оправдан и затова Алек не се беше опитал да отбие ударите. Той въздъхна и се почувства някак странно изтощен.

Сър Джон се приближи колебливо до него.

— Да я върна ли?

— Не — отвърна Алек, без да сваля очи от Чандра. — Остави я.

Алек се сети, че рицарят не знаеше защо бяха избягали от замъка Лохли толкова бързо. Двамата не бяха имали възможност да разговарят и Алек зачака въпроса, който нямаше как да не му бъде зададен.

— Момичето… тя каза… — Сър Джон прочисти гърлото си. — Какво точно се случи, та се наложи да бягаме, за да си спасим живота?

— Аз убих братовчед й.