Чарлин Крос
Дамата на лорда (8)

Глава 8

Три дни по-късно Чандра крачеше из стаята си, която доброволно бе превърнала в свой затвор, и все още се чудеше какъв бе смисълът на думите на Уини.

— Малоумна, наистина — каза тя на четирите стени. При нормални обстоятелства подобно нещо може би щеше да бъде сметнато за необичайно, но в нейното положение тя вече не чуваше човешки глас, дори своя собствен.

Вярно, че липсата на контакти с обитателите на Монтбърн беше по нейна вина, тъй като въпреки постоянните настоявания на Алек, тя упорито отказваше да се храни с останалите или да се разходи с него из замъка. С изключение на слугите, които й носеха храната или приготвяха ваната й, тя не виждаше никого и трябваше сама да си измисля забавления. Дните бяха дълги и скучни за жена, която бе свикнала да води активен живот, и тя бързо започна да се изморява от уединението, което сама си беше наложила.

— Малоумна, наистина — повтори тя и се зачуди дали пък наистина не беше такава.

Чандра спря пред прозореца и погледна надолу. Искаше да се махне от това място, но изглежда нямаше никаква възможност за бягство. Стените бяха твърде високи, а стражите твърде многобройни. Никой не можеше да напусне замъка, ако господарят не му позволеше. Тя реши, че има само един начин да се махне оттам. Трябваше някак да убеди настойника си да я пусне. За да го направи, трябваше да говори с него.

Чандра се страхуваше от среща с Алек, защото се плашеше, че отвращението, което изпитваше към него, можеше да избие навън, ако не чрез думите й, то чрез погледа й, като така провали и последната й надежда за свобода. Но изглежда друга възможност не съществуваше. Тя трябваше да намери начин да овладее емоциите си, а след това с внимателно подбрани думи и действия да изложи искането си. Ако щастието й се усмихнеше, скоро щеше да бъде на път за Шотландия, към планините и земите на клана Морган, към хората, които обичаше и които копнееше да види. Представяше си колко много се притесняват те за нея и с какво нетърпение очакват нейното завръщане. Всички, с изключение на Девин. Мисълта за, братовчед й върна тъгата. Тя изруга мислено Алек и й се прииска да го беше убила, когато бе имала възможност.

Чандра не искаше да се разплаче и с усилие сдържа сълзите си. Знаеше, че това беше последната й надежда. Момичето бързо прецени височината на слънцето. Беше почти време за обяда, който се сервираше в единайсет часа. Тя отиде до умивалника и изми лицето си. След това се избърса, взе едно огледало и леко щипна бузите си, които бяха побледнели от липсата на свеж въздух и слънчева светлина.

Среса косата си с четка, която й бе донесла Уини. Приглади дрехите си и наметалото в цветовете на клана Морган, след което тръгна към вратата. Когато обаче завъртя бравата, Чандра с изненада откри, че вратата беше заключена. Зачуди се дали винаги я бяха държали под ключ и смръщи чело. След няколко секунди размисъл, реши, че най-вероятно я бяха държали заключена, откакто я бяха вкарали в тази стая. Тя обаче не знаеше за това, тъй като досега не беше опитвала да излиза от стаята си.

Чандра се ядоса. Беше затворничка в тази голяма, добре обзаведена стая, а не го знаеше. Не можеше да се оплаче от лукса, който я заобикаляше, но се дразнеше от това, че непокорното й поведение, каквото беше нейната самоизолация, съвсем не беше наложено доброволно от самата нея. Дали вратата беше заключена, защото очакваха, че ще се опита отново да избяга или да се самоубие и този път няма да има кой да й попречи? Тъй като заключената врата й пречеше да направи нещо подобно, Алек едва ли се тревожеше кой знае колко за това какво може или не може да направи Чандра.

Тя забеляза другата врата от отсрещната страна на стаята — онази, през която бе влязъл графът — и тръгна към нея. Когато опита да я отвори, момичето с удивление видя, че е отключена. Тежката врата се отвори и Чандра видя пред себе си малка стая. Срещу стената вдясно от нея имаше дълга, тясна маса. Слънчевата светлина минаваше през големия прозорец с многоцветно стъкло и обливаше в различни цветове помещението. Пред прозореца имаше един стол. На пода имаше ивица фино тъкан вълнен килим, който водеше към друга врата. Чандра тръгна по вълнената пътека и се опита да отвори втората врата.

Вратата се отвори безшумно и пред момичето се откри стая, по-голяма от нейната. Хапейки нервно устни, Чандра надникна в стаята, без да влиза вътре. Смееше ли да влезе? Поколеба се, тъй като знаеше, че това е нечий чужд апартамент, и отново огледа помещението.

Мебелировката се състоеше от шкафове, маси, столове, няколко висящи шкафа и огромно легло с балдахин; всички мебели бяха от най-хубаво дърво и полирани до блясък. Също като в нейната стая, сивите каменни стени бяха покрити с гоблени, а подът бе застлан с дебели килими.

— Страхотно — каза тя на себе си и погледна за пореден път към огромното легло.

В средата на таблата на леглото имаше герб. На него се виждаха два ястреба, стиснали стрели в мощните си крака, и думата Монтбърн, гравирана в дървена лентичка, която се виеше под композицията. Тя осъзна, че това е стаята на Алек и се опита да си тръгне тихо, когато погледът й бе привлечен от някакво раздвижване.

Алек влезе и застана до леглото си, без да забележи Чандра, която стоеше само на няколко метра до него и го наблюдаваше. С две бързи движения той свали ризата си и под нея се показа един великолепен медальон, инкрустиран със смарагди. Той хвърли ризата си върху леглото и се отправи към умивалника, където изми ръцете и лицето си. Взел една чиста кърпа в ръце, той се обърна и започна да се бърше.

Кърпата се спусна от лицето му надолу по гърдите, след това по стегнатия му, твърд корем и най-накрая изчезна в тесните му панталони и Чандра не можеше да не се възхити на великолепното му тяло. Кърпата премина по едната, а след това и по другата му ръка. След това Алек захвърли кърпата и Чандра си спомни, че същите тези ръце бяха държали меча, който бе убил Девин. Настойникът й може и да беше изключителен мъж, но беше и убиец.

Алек нахлузи чиста риза и започна да втъква копринените й краища в панталоните си. Внезапно забеляза, че свързващата врата е отворена.

— Шпионираш ли ме, мъниче? — попита той. Тя не му отговори. — Знам, че си там, Чандра. Спри да се държиш като дете и ела тук.

Тя бавно влезе в стаята.

— Не знаех, че това е вашата стая. Едната врата беше заключена, затова опитах другата и тя ме доведе тук.

— Знам къде води вратата — каза той и я огледа. — Мислех, че предпочиташ да останеш сама. Да не ти е омръзнало да седиш сама в стаята си?

Тя се втренчи гневно и продължително в него, тъй като не знаеше дали трябва да се нахвърли върху му с насочени срещу сините му очи нокти, или да падне в краката му и да го помоли да я освободи, за да може да се върне у дома си.

— Дали ми е омръзнало или не няма никакво значение — отвърна най-накрая тя. — Просто открих, че няма друг начин да изляза от стаята си и така се озовах тук. Въпросът е — защо?

Алек се разсмя.

— Мисля, че вече знаеш отговора.

— Кажете ми го вие — каза тя, без да сваля очи от неговите. — Защо външната ми врата беше заключена, а тази не беше?

За да избягаш, трябва да минеш покрай мен — отговори графът, защото не искаше да й признае, че тази сутрин просто беше забравил да заключи вратата. Всяка нощ той влизаше в стаята й, за да провери какво прави Чандра. Оставаше малко и след това се връщаше в спалнята си, но часове след това все още не можеше да заспи. — Да го направиш, е почти невъзможно.

Чандра прокара пръсти по гърба на един стол и се приближи до Алек.

— Рискувате много, милорд, особено в случай, че аз може да не искам да избягам. — Той повдигна въпросително вежди. — Може би все още искам да получа отмъщение. Докато си лежите в леглото и хъркате спокойно, може да се събудите от остра болка. Но само за малко, тъй като скоро ще заспите вечен сън.

— Това не е много вероятно. — Отиде до края на леглото. — Ти вече нямаш оръжие и няма да намериш такова около себе си. — Той се облегна небрежно на резбованата колона на леглото. — Едно предупреждение, мъниче. Ако някога се доближиш твърде много до леглото ми през нощта, скоро ще откриеш, че ти ще почувстваш остра болка, но тя ще бъде последвана от часове на удоволствие. Няма да има никакъв сън, само продължителен екстаз, докато слънцето не изгрее. А може би и след това.

Чандра премигна и се запита дали той имаше предвид онова, за което тя си мислеше. Преди да успее да му отговори саркастично, той се приближи към нея. Тя бързо се отдръпна една крачка назад. Алек се разсмя високо.

— Сега не е нощ, Чандра, а и ти не си близо до леглото ми. В момента няма от какво да се страхуваш. — Той я подмина и отиде до отворения прозорец. — Ела. Искам да ти покажа нещо.

Чандра предпазливо отиде до големия прозорец, който се намираше в нишата, и спря на метър от Алек, готова да побегне.

— Онези дървета там — каза той и посочи с ръка. — Виждаш ли камъните зад тях?

Чандра се приближи още малко.

— Да — каза тя, когато забеляза издигащите се каменни стени. — Виждам ги.

— Това е Монтбърн Хол. — В гласа му се долавяше гордост. — Когато бъде завършен, замъкът ще бъде затворен и аз ще се преместя да живея там. Току-що се връщам оттам, но ако искаш, мога да те заведа да го видиш след обяд. Това ще ти даде възможност да се насладиш на слънцето и свежия въздух. Ще приемеш ли поканата ми този път?

Чандра се опита да прикрие възбудата си от мисълта, че ще може да язди свободно. С малко късмет, докато яздеха от замъка към съседния хълм, тя може би щеше да успее да избяга. Чандра знаеше, че границата е на по-малко от един час езда. О, Шотландия. Колко много й се искаше отново да се върне в родината си.

— Поканата ви се приема — отвърна тя. — Така ще прогоня еднообразието.

Въпреки че тя се държеше резервирано и донякъде отегчено от възможността да види новия му дом, Алек забеляза някаква промяна в гласа й, която говореше за възбуда и нетърпение. Той се вгледа в прекрасните й очи, след което й се усмихна широко.

— Желае ли милейди да обядва в залата на долния етаж? Ако е така, мисля, че обядът ни очаква.

Чандра кимна и той й даде знак с ръка да излезе пред него през вратата, която водеше от спалнята му към коридора. Докато вървяха, тя изучаваше внимателно горния етаж, като търсеше допълнителни стълбища, които можеха да водят към кухненските помещения или към други коридори на долния етаж. Чандра забеляза две такива стълбища и мислено отбеляза местоположението им, просто за всеки случай, ако планираното й бягство се провалеше.

Бързо последва настойника си надолу по главното стълбище. Когато видя голямата зала, момичето беше извънредно впечатлено. Сребърни прибори бяха наредени върху покрити с дамаска маси. Стените бяха покрити с гоблени, а подът — засипан със свежи билкови треви. Помещението беше невероятно чисто и изглежда се поддържаше отлично.

— Защо искате да напуснете замъка? — попита тя, докато го следваше към масата. — Особено след като той очевидно ще ви служи добре в продължение на много години?

— Тъй като в момента между моята и твоята страна има мир и надеждите са, че това ще остане така, замъкът вече е надживял времето си. Времената се променят. Както скоро ще видиш сама, моят нов дом е доказателство за това.

— Ами ако Шотландия и Англия отново започнат война? Какво ще правите тогава?

— Замъкът все още ще си бъде на мястото. Можем да го използваме за убежище както толкова много пъти досега.

Алек помогна на Чандра да седне на мястото си начело на масата и се настани на стола до нея. Тя се вгледа в него и попита:

— Много ли е страдал Монтбърн през вековете? Искам да кажа, много битки ли е видял?

— Доста. — Той й спести факта, че те бяха изключително кървави. — Но напоследък нищо подобно не се е случвало.

— Монтбърн винаги ли е побеждавал?

— Да, с изключение на един-единствен път. Преди повече от един век твоите сънародници успели да влязат в замъка. Един от тях убил тогавашния му владетел и отвлякъл жена му и малкия му син. Замъкът останал без собственик в продължение на повече от две десетилетия.

— Какво е станало с дамата и сина й?

— Младата вдовица се омъжила за похитителя си.

— А момчето?

— Когато навършил пълнолетие, той се върнал на юг и възстановил собствеността си върху замъка.

Погледът на Чандра бавно се премести към вратата в другия край на залата.

— Предполагам, че след всичките тези години Монтбърн все още го е привличал.

— Предполагам, че е било така. Тук е бил домът му.

На масата бяха поставени, подноси пълни с храна и Алек се загледа в Чандра, докато тя сипваше в чинията си. Знаеше, че тя копнее да се завърне у дома си, но истината беше, че не можеше да я пусне просто така. Опасности дебнеха зад всяко дърво и всеки хълм. Никоя жена не можеше да оцелее, ако тръгнеше на такова дълго пътуване сама. Алек не можеше да си отговори защо не я беше освободил недалеч от крепостта на клана й. Нещо го бе накарало да я задържи при себе си. Нещо, което все още отричаше. Но той осъзнаваше, че при първа възможност Чандра щеше да се опита да избяга. Това не можеше да й позволи.

Обвиняваше се за мъката й. Ако беше възможно, сам щеше да я придружи обратно до дома й, но това беше свързано с голям риск — не само за неговия живот, но и за нейния. Гневът на Седрик щеше да се стовари върху графа и Чандра със сигурност щеше да пострада. Това щеше да бъде толкова удобно за чичо й. Ако Чандра загинеше случайно по време на бой между него и Седрик, както се бе случило с Девин, планинецът щеше да бъде в правото си да предяви претенции към титлата водач на клана, към която се стремеше отдавна. Не, той не можеше да рискува това да се случи, а и не смяташе да моли друг да предприеме такова опасно пътуване заради него. Пък и без това сега кралят трябваше да реши какво да прави с лейди Лохли. Алек не можеше да направи нищо, освен да чака отговора на Джеймс.

Той сипа храна в чинията си. Двамата започнаха да се хранят мълчаливо, вглъбени в мислите си. Когато обядът свърши, Алек стана от стола си и помогна на Чандра да стане от нейния.

— Ако милейди е готова, ще тръгнем за съседния хълм.

— Готова съм — каза тя с нарастващо нетърпение.

— Да — отвърна Алек, на когото не му убягна решителността в погледа й. — Уверен съм, че си.

Чандра се втренчи в гърба му, докато той вървеше към изхода. Настойникът й очевидно я подозираше. Тя тръгна след него. Трябваше да намери начин да го заблуди; едва тогава и само тогава щеше да успее да избяга.

Когато излезе от мрачната зала на обления от слънчевите лъчи двор, Чандра затвори очи и се наслади на топлината. Свежият въздух изпълни дробовете й и й даде нови сили. Тя отвори очи и видя един прислужник да се затичва към конюшните. Докато бавно се приближаваше към Алек, тя застави опънатите си нерви да се отпуснат, за да не започне да се държи още по-подозрително.

— Хубав ден — отбеляза небрежно тя.

— Да, хубав е — съгласи се Алек и я погледна. Той вече бе предвидил какво смяташе да направи тя, но бе решил да се държи, сякаш не знае нищо. — Извън тези стени е още по-хубаво. — Лицето му бе огряно от широка усмивка. — Но не толкова хубаво, колкото си ти — завърши той и прокара пръст по едната й буза.

Небесносините му очи я омагьосваха и за миг Чандра почувства, че губи връзка с действителността. Звукът на конски копита я извади от унеса й. Погледът й се отмести от неговия и тя видя прислужника да се връща с жребеца на Алек. Той подаде юздите на господаря си и тръгна забързано към вратата на някакво помещение, за което Чандра предполагаше, че е кухнята. Тя се намръщи и се обърна към настойника си. Той вече се беше метнал на седлото.

— Да не би да очаквате да вървя пеш? — попита тя.

— Съвсем не, милейди. — Той протегна ръка към нея. — Вие ще яздите с мен.

Той сигурно се шегуваше. Но ръката му оставаше все така протегната към нея.

— Какво ще кажеш, мъниче? Оставаме ли или тръгваме?

Само един кон. Колкото и малка да беше вероятността да успее да се измъкне при това положение, тя все пак съществуваше. Като знаеше, че няма друг избор, Чандра улови ръката му. Пръстите му обхванаха нейните, той я придърпа по-близо до жребеца си, наведе се и обви кръста й с ръка. След това я вдигна почти без усилие и я сложи на седлото пред себе си.

Господи, моля те, дай ми възможност да му избягам. Хванал я здраво за кръста, настойникът й пришпори коня към вратата. Когато излязоха от замъка, конят бе пуснат в галоп и се втурна през зелената равнина към дърветата и хълма. През цялото време Чандра седеше неподвижно и Алек се чудеше дали момичето се бе отказало да се опитва да избяга. Скоро жребецът стигна до голямата каменна сграда, която все още се строеше.

— Слизай — каза Алек и посегна да й помогне. Ръцете й обаче сграбчиха предмишницата му и я отблъснаха от кръста й; тя отметна глава и се втренчи в настойника си. Алек се разсмя. — Не съм чак такъв глупак, че да те оставя на седлото, докато слизам от коня. Не и този път, милейди. Веднъж вече направих тази грешка и не смятам да я повтарям.

Преди да успее да възрази, Чандра вече беше на земята. Тя мислено прокле късмета си, а след това и настойника си. Знаеше, че не трябваше да разчита той да повтори грешката си. Щеше да се наложи да намери друг начин да се освободи. Докато той я бе свалял от седлото, тя бе забелязала, че мястото, на което го беше ритнала в брадичката, все още има малко петно. Тя се надяваше, че раната все още го болеше. Чандра се огледа и не видя работници наоколо.

— Къде са хората? — попита тя.

— Предполагам, че са при семействата и приятелите си в селото. — Момичето изглеждаше изненадано. — Днес е неделя. Не карам никого да работи в неделя.

Беше изгубила представа кой ден от седмицата е.

— О, не знаех, че е неделя. — Погледна към сградата пред себе си, след което вдигна очи към небето. Все още имаше надежда. След като нямаше кой друг, освен графа, да я спре, може би шансът й за бягство щеше да бъде по-голям. — Ще влезем ли?

— След малко. — Той поведе жребеца към дърветата и го върза за един нисък клон, като му остави достатъчно голяма свобода да пасе, и се върна при Чандра. — Сега вече можем да влезем.

Двамата минаха през онова, което момичето си представи, че ще бъде бъдещата входна врата, и Алек я поведе през широкия коридор, под някакви сводове, до средата на Монтбърн Хол. През друга редица сводове тя забеляза стълбище от тъмно, красиво дърво, поддържано от дървена колонада. То се виеше по една външна стена и водеше към горните етажи. Гипсови орнаменти красяха тавана, а стените бяха украсени с резбовани корнизи. Същата украса се повтаряше из цялата къща. През редицата прозорци на стените на всички външни стаи струеше светлина. Хванал Чандра за ръка, Алек я преведе през целия приземен етаж, като й обясняваше какви мебели щеше да има във всяко помещение и какво щеше да бъде предназначението му. Ярко осветена и проветрива, къщата не можеше да бъде наречена по друг начин, освен великолепна. Когато направиха пълна обиколка, Чандра беше останала без дъх.

— Искаш ли да видим горния етаж?

Алек я поведе по стълбите, от стая в стая. На няколко пъти той я предупреждаваше за препятствия по пътя, защото се притесняваше, че тя може да се нарани. Докато излизаха от поредната стая, Чандра най-сетне успя да се освободи от него.

— Спрете! — извика тя. — Направо ми се завива свят.

На лицето му се появи игрива усмивка.

— Съжалявам, но понякога се увличам в ентусиазма си. Ела, има още едно място, което искам да ти покажа. След това си тръгваме.

Той й даде знак да тръгне напред. Чандра си пое дълбоко дъх и тръгна по коридора пред настойника си. Не можа да се сдържи и се усмихна на себе си, защото Алек й приличаше на малко момче по време на първото си приключение. В действителност, въпреки че бе смятала това за невъзможно, тя се забавляваше. До момента, в който не влязоха в последната стая от обиколката си.

През големите прозорци Чандра видя замъка Монтбърн и веднага се сети за дома си. Тъгата й, която бе изчезнала за кратко, се върна с още по-голяма сила и тя се зачуди защо беше забравила толкова лесно. Алек беше отговорен за болката, която изпитваше, и за тревогата в сърцето й. Как изобщо беше възможно да се забавлява в негово присъствие? Та нали в крайна сметка тя го презираше?

— Това ще бъде моята стая — каза Алек, който бе застанал в рамката на вратата. Той скръсти ръце на гърдите си и се загледа в Чандра, която оглеждаше помещението.

— Голяма е — каза тя и тръгна бавно към прозореца. Когато стигна до него, видя отпред вързания долу кон. Трябваше да се махне оттук. По някаква странна причина тя знаеше, че ако не избяга, скоро ще бъде загубена. Чандра забеляза една друга врата, която много приличаше на вратата, която водеше от нейната стая в замъка към тази на Алек. Бавно тръгна към нея. — Предполагам, че това ще бъде стаята на вашата графиня, нали? — попита тя, докато разглеждаше помещението. — И тя е много голяма.

— Тази стая наистина е предназначена за жената, за която ще се оженя повторно, но смятам, когато го направя, да настоя тя да спи при мен.

Чандра обърна глава към него.

— Вие сте били женен?

— Да, бях. Но за кратко.

Тя се намръщи.

— И какво се случи със съпругата ви? — попита тя, въпреки че не знаеше защо се интересува.

— Съпругата ми почина няколко месеца след сватбата.

Гласът му беше напълно безизразен и Чандра се зачуди защо.

— Говорите, сякаш не ви липсва.

— Истината е, че не ми липсва изобщо. — Той забеляза удивлението, с което го гледаше момичето. — Бракът беше уреден. Нито познавах, нито обичах Елинор. Може би с времето щях да се науча да държа на нея, но не ми беше писано.

— Тя разболя ли се?

— Не. — Той пое дълбоко дъх и издиша шумно. — Умря от страх.

Чандра премигна.

— От страх?

— Да. — Момичето изглеждаше твърде объркано и Алек не можеше да я вини за това. — Казано направо, тя беше фригидна. Страхуваше се да легне с мен и да изпълни съпружеските си задължения. Елинор дойде при мен девствена и ме напусна девствена. Всеки път, когато влезех в стаята й, тя получаваше емоционално разстройство. Мога само да предполагам, че нейната паника стана причина за смъртта й.

Чандра не можеше да си представи как някоя жена би могла да го отхвърли. Поне не и ако той не беше убил братовчеда на съпругата си, както бе убил нейния.

— Надявам се следващата ви съпруга да прояви по-голямо разбиране към нуждите ви — каза тя и надникна в другата стая. Настойникът й се намираше в отсрещния край на помещението. През целия ден той не се беше отдалечавал толкова много от нея. Ако само… — Но независимо дали ще остане във вашата стая, или в тази, която сте приготвили за нея — продължи тя, като същевременно влезе безгрижно през вратата, — уверена съм, че тя ще оцени усилията ви да й създадете такива удобства. Гледката оттук е прекрасна — извика тя и влезе по-навътре в стаята. — Тревата и дърветата са толкова зелени.

Алек я чу да се разхожда из съседната стая. Последните й думи го накараха да се усмихне.

— Това е, което наричам английско зелено, но ми се струва, че ти вече го знаеш. — Той започна да се изправя от рамката на вратата, на която се беше облегнал с намерението да я последва, когато с крайчеца на окото си забеляза нещо червено да се движи надолу по коридора към стълбището. Той изруга цветисто, извъртя се и се втурна след побягналата Чандра. Тя беше влязла спокойно в другата стая и се беше измъкнала през съседната врата. Ама че лисица! Пак бе успяла да го надхитри.

— По дяволите, жено. Спри!

Той бързо я настигаше. Чандра бе обзета от паника. Вдигна полите на роклята си и се затича с всички сили, като неволно се блъсна в една греда, която крепеше някакво скеле. Конструкцията се залюля и тя премина под клатещата се платформа, върху която имаше покрити с брезент кофи с боя и гипс, точно в мига, в който скелето започна да пада.

Недалеч зад нея Алек изруга отново. Нямаше време да спре, затова той се метна над конструкцията, която се срина върху земята. Той се приземи от другата страна и кракът му попадна в една завъртяла се кофа с боя. Алек изруга за пореден път и заподскача на един крак, докато най-после успя да освободи крака си. Забелязал момичето на площадката на стълбището, той отново се втурна след нея. Очите му горяха със син огън.

Чандра чу силния трясък зад себе си, но не посмя да се обърне назад. Когато стигна до стълбите, тя забеляза настойника си, който тъкмо изритваше от крака си някаква кофа, след която остана следа от боя. Той отново се завтече след нея като разярен бик. „Света Богородице — помисли си тя, — той иска да ме убие“. Чандра изпищя и се втурна надолу по стълбите, излезе навън и се затича към дърветата.

Когато краката на Алек докоснаха пода на приземния етаж на новия му дом — същият, който повереницата му очевидно възнамеряваше да разруши — той не си спомняше да е стъпвал на нито едно стъпало. В действителност можеше да се закълне, че бе прескочил всичките шейсет стъпала с един гигантски скок. Ако беше погледнал зад себе си, графът щеше да забележи белите следи, които беше оставил на всяко шесто стъпало, но той не сваляше очи от бягащото момиче. Алек излетя през входната врата и видя, че Чандра вече се е качила на жребеца му.

— Няма да успееш да избягаш — извика той след нея, докато тя подкарваше коня между дърветата. — Откажи се, Чандра. — Той продължи да я преследва през гората. — Не можеш да се измъкнеш. — Тя упорито отказваше да се вслуша в думите му и докато продължаваше да си проправя път през шубраците, Алек тръгна напряко надолу по хълма. Тя се намираше точно пред него и той знаеше, че трябва да действа веднага, преди да беше пуснала жребеца в пълен галоп. — Чандра, спри!

Тя чу предупреждението в гласа му, но реши, че не трябва да му обръща внимание. Единственото нещо, за което можеше да мисли, бе за дома си. В мига, в който петите й се забиха в хълбоците на жребеца, за да го подкарат в галоп, въздухът бе разцепен от пронизително изсвирване. Жребецът се закова на място, а Чандра полетя във въздуха. Ако не беше успяла да се залови за гривата на коня, сигурно щеше да се пребие. Тя обаче падна леко на задника си. Очите й се изпълниха със сълзи, които замъглиха погледа й. В мъглата тя видя настойника й, който се приближаваше към нея с големи скокове.

— Предупредих те — каза Алек и започна да върви спокойно.

Бе спечелил. Тя оставаше негова затворничка.

— Не! — изкрещя Чандра. Гневът и страха й дадоха нови сили, тя скочи на крака и се затича на север. Сълзите й я заслепяваха; тя се спъна, но успя да запази равновесие. „Птиченце, птиченце, бягай…“ — Не! — извика тя отново, защото знаеше, че той е някъде зад нея. В ушите й отекваха звуците на стъпки. Дали бяха нейните или неговите? — Искам да си отида у дома. Трябва, трябва. Моля те, остави ме да си тръгна.

Алек тичаше малко зад нея, готов да я хване, ако падне. Думите на момичето разкъсваха сърцето му. Гневът му го беше напуснал и сега той я гледаше с изпълнени със състрадание очи. Когато бе скочила на крака, той си беше помислил, че гонитбата продължава, но момичето беше изминало само няколко метра, преди да се спъне. Въпреки че се беше задържала на крака, тя изглеждаше заслепена и се луташе безцелно. Объркан от действията и думите й, Алек бързо осъзна, че духът й е почти сломен. Тя не можеше да понесе още много и той се наруга мислено, че й бе причинил толкова нещастия.

— Моля те — повтори тя и краката й се огънаха под нея.

Алек я улови, преди да падне.

— Тихо, мъниче — прошепна той и я обърна към себе си. — Всичко ще бъде наред.

Положила лице на гърдите му, Чандра продължаваше да хълца от отчаяние и сълзите й мокреха ризата му. Алек я погали нежно по косата и й зашепна успокояващи думи. Тя не долавяше смисъла им, но въпреки това те я поуспокоиха. Чандра се почувства в безопасност, обичана и спокойна в ръцете, които я бяха обгърнали. Скоро тя млъкна и бавно започна да възвръща силите си. Сетивата й възстановиха способността си да възприемат и тя осъзна кой я държеше в прегръдките си. Пое си дъх и се отдръпна от Алек. Обзе я неудобство, но все пак успя да издържи на погледа му, без да сведе очи.

— Не мога да остана тук — каза тя, като го молеше да я разбере.

— Знам — отвърна Алек с плътен и дрезгав глас. — Не след дълго ще бъдеш на път за Шотландия, мъниче.

— Кога?

— Скоро. Трябва да ти уредя ескорт. Няма да тръгнеш, докато не се уверя, че пътуването ти ще бъде безопасно и ще бъдеш защитена.

— Утре? — попита тя и бузите й се зачервиха от, вълнение.

Разбирайки колко отчаяно Чандра иска да го напусне, Алек почувства някакво странно вълнение. Наистина ли беше такъв голям мръсник?

— Възможно е, но не мога да ти обещая — отговори той. — Може да е вдругиден, а може би след два дни. Потърпи още малко и до края на седмицата ще бъдеш на път за вкъщи.

На Чандра й се прииска да затанцува и да закрещи от радост, но успя да се овладее.

— Благодаря — каза тя.

С натежало сърце Алек се вгледа в нея за няколко секунди.

— Чандра, знам, че ме обвиняваш за смъртта на братовчед си — каза той и забеляза как светлината напусна погледа й. — Донякъде и аз се обвинявам за това. Не исках да се случи. Не го направих нарочно. Ако можех да го променя, щях да го променя. Казвам ти истината.

Дали? Чандра се вгледа в лицето му. Изражението му беше открито и излъчваше искреност. Тя не можа да разбере дали настойникът й казва истината, защото в далечината се чу вик. Двамата се обърнаха по посока на звука и видяха Марлоу да се приближава към тях. След малко той спря коня си до тях.

— Това се получи току-що, сър — каза той и подаде на господаря си едно писмо.

Алек го обърна в ръката си и погледна печата. Докато го счупваше, в стомаха му се появи някаква тежест. Той разгъна пергамента и го прочете два пъти; след това го подаде с въздишка на Чандра.

— Изглежда, че има промяна в плановете ни — каза той и се загледа в момичето, което вече четеше писмото.

Удивена от съдържанието, Чандра се намръщи на настойника си.

— Това не е възможно. Не разбирам.

— Съвсем просто е. Кралят ни заповядва да се явим в Лондон.