Чарлин Крос
Дамата на лорда (2)

Глава 2

Замъкът Лохли, Северна Шотландия

юни 1610 година

Един ястреб се рееше с широко разперени криле над крепостта на клана Морган. Седнала на дънера на едно повалено дърво, Чандра Морган гледаше красивата птица. Големите криле се свиха и Чандра се напрегна. Погледът й проследи птицата, която се стрелна надолу към нищо не подозиращата си плячка — една лястовичка, която бе пресякла пътя на ястреба. Завладяна от драмата, разиграваща се в небето, Чандра се молеше малката птичка да се измъкне на хищника.

Ястребът се насочи към плячката си с разтворени нокти, но лястовичката подскочи първо нагоре, а след това надолу и се измъкна от първата атака. Ястребът продължи да я преследва. Лястовичката размахваше отчаяно криле, опитвайки се да избяга от преследвача си. На няколко метра пред двете птици имаше група дървета. Изтощена от полета, малката птичка се спусна — в прикритието на дърветата.

— Тя избяга, Девин! — извика радостно Чандра, докато ястребът кръжеше над върховете на дърветата. След малко хищната птица отлетя на север и бързо изчезна от погледа й. — Дамата птица избяга. — Девин Морган се разсмя. Три години по-голям от нея, третият й братовчед Девин беше неразделен другар на Чандра още от детството й. — Ти ми се присмиваш — обвини го тя.

— Оттук е трудно да се каже дали това създание е мъжко или женско, но да, то се спаси. — Кафявите му очи я огледаха. — Ти се сети за легендата. Защо?

— Не знам — отвърна тя и сви рамене. — Сетих се, докато наблюдавах ястреба. Говори се, че ако крилатият ловец се появи над замъка, това е лоша поличба.

— Ако това беше вярно, почти всеки ден трябваше да ни сполетяват нещастия. Това е само мит, Чандра. Легендата е напълно безсмислена. — Порив на студения вятър накара игличките на боровите дървета да зашумолят; Чандра потръпна. — Студено ли ти е? — попита той.

Чандра реши, че реакцията й беше предизвикана не от внезапното застудяване на въздуха, а от лошото предчувствие, което я беше обзело. Тя обаче знаеше, че ако каже това на Девин, той ще й се изсмее, а след това ще й каже, че лошото й предчувствие се дължи на разговора им за легендата и че тя е твърде суеверна. След това пък тя трябваше да се съгласи с него, тъй като наистина беше твърде суеверна. Колкото и да се беше опитвала, никога не бе успяла да преодолее мистериозното чувство.

Реши да не споделя мислите си с Девин и сложи карираното си шотландско наметало върху главата. Платът се спусна по раменете й и тя отново огледа небето. Черни облаци се събираха наблизо. Тя реши, че се държи глупаво и детински и бързо отдаде тревогата си на приближаващата буря.

— Пак ще вали като из ведро. По-добре да си събираме нещата и да тръгваме, преди да сме се измокрили до кости.

Девин забеляза, че тя все още е обзета от тревоги, причинени от старата легенда на клана Морган, но се изправи.

— Да, трябва да се връщаме. — Той протегна ръка към Чандра. — Не може предводителката на клана Морган да се появи пред всички мокра като кокошка — подкачи я той, за да подобри настроението й. — Водачът трябва да бъде силен и неумолим. А ако не е такъв, поне трябва да изглежда така. Пък и ако те вали студен дъжд, може да настинеш. Този суров климат не е здравословен за нежна дама като теб.

— Ти ми се подиграваш, Девин. — Тя игриво го плесна по протегнатата ръка. — Ако не ме забавляваше толкова много, аз като твоя предводителка щях да те изгоня завинаги от клана. Но тъй като ти притежаваш способността да ме накараш да се смея, ще те оставя до себе си. — Усмивката й изчезна и беше заменена от меланхолично изражение. — Напоследък не ми се случва често да бъда весела.

Девин не можеше да не забележи меланхоличното изражение на Чандра. Очите й се изпълваха със сълзи, които тя се опитваше да скрие. Момчето знаеше, че братовчедка му си е спомнила за баща си, когото толкова много бе обичала. От преждевременната смърт на Колан Морган естествената жизнерадост на Чандра бе изчезнала. Скръбта й и допълнителните задължения като водачка на клана Морган я бяха докарали до депресия. Тя искаше да бъде добра предводителка, надяваше се да оправдае доверието на покойния си баща, но Девин знаеше, че не беше уверена в себе си. На всичко отгоре и постоянната намеса на чичо й не й позволяваше да затвърди позициите си и на Девин му се искаше чичо й да си държеше устата затворена.

Според него Седрик — той нямаше пряка роднинска връзка с Девин — беше жаден за власт мъж, на когото не можеше да се вярва. Но той не смееше да изрази мислите си, защото Чандра уважаваше чичо си и дори търсеше съветите му. Девин не знаеше защо. Но ако кажеше нещо лошо за Седрик, Чандра щеше да се ядоса, а Девин нямаше желание да изпитва последствията от избухливия й характер и острия й език. Щеше да бъде накълцан на кайма!

Той се вгледа по-внимателно в братовчедка си. Обичаше Чандра повече, отколкото тя можеше да си представи, и сега осъзна, че трябва да направи нещо, за да повдигне настроението й, да не я остави да изпадне в поредната депресия.

— Ха! — извика той и в очите му се появи палаво пламъче. — Значи за теб съм шут, така ли? — Той взе три здрави пръчки от земята. — Искаш ли тогава да жонглирам за теб? — Трите половинметрови пръчки излетяха във въздуха. Докато ги гледаше как падат към земята, Девин се наведе и сложи ръце върху главата си малко преди те да се ударят в гърба му. — А сега какво? — попита той, когато видя, че в очите на Чандра отново се появяват весели пламъчета. — Знам. Ще се превъртя за милейди. — Той не искаше да поставя нито нея, нито себе си в неудобно положение, затова взе задния край на дългото до коленете му наметало, прокара го между краката си и го затъкна в колана си. — Готова ли си? — попита той, докато потриваше ръце.

Чандра едва се сдържаше да не се разсмее, докато гледаше как Девин подскача тромаво из малката полянка. Тя забеляза накъде се беше отправил той и премина.

— Девин! Внимавай за… — Твърде късно! Той изчезна зад ръба на една малка долчинка. Чандра се затича натам. Когато стигна до мястото, на което беше изчезнал братовчед й, тя спря и се взря надолу. — Девин?

— Можеше да ме предупредиш по-рано — тросна се той, докато се измъкваше иззад някакъв храст. Изправи се и огледа краката си, по които се виждаха одрасквания. — Ще ми останат белези за цял живот, а дори не можах да накарам милейди да ми ръкопляска. Толкова усилия за нищо.

Смехът на Чандра се разнесе над полянката.

— Девин, ти си глупак — каза тя, когато спря да се смее. Босите крака на братовчед й се забиваха в пръстта по склона на долчинката и тя му подаде ръка, за да му помогне да излезе на ръба. — Един прекрасен и грижлив глупак.

Девин си пое дълбоко дъх, но се закашля, обърна гръб на Чандра и се облегна на едно дърво. Пръстите му се впиха в грубата кора, докато най-накрая пристъпът не премина.

— Защо се изтощаваш толкова? — попита го Чандра с укор в гласа. Истината беше, че тя не се ядосваше на Девин, а на себе си. Не трябваше да му позволява да се натоварва толкова, след като само преди две седмици бе станал от леглото, при това отслабнал с цели десет килограма от боледуването. — Знаеш, че все още не си се възстановил. — Студеният вятър отново засвистя между боровете. Чандра вдигна очи към небето и видя, че то е покрито с тежки, сиви облаци. — Ела, трябва да се приберем, преди да завали.

Девин се изправи и погледна братовчедка си. На лицето й беше изписана загриженост, но тревогата й не беше за самата нея, а за него. На устните му се появи лека усмивка.

Кашлицата ми е дребен проблем — заяви той, като си пое дълбоко дъх. — Здрав съм като бик. И за да ти го докажа, ще се състезавам с теб кой ще стигне пръв до замъка.

Девин се затича към вековната каменна крепост, разположена на отсрещния хълм. „Дяволите да го вземат! — помисли си Чандра. — Ще се убие, ако продължава така“.

Придърпа роклята между краката си и я затъкна в пояса си. Свободните краища на наметалото й бяха отхвърлени през рамото и оставаха зад нея. Тя се затича след братовчед си през малката горичка и надолу към оголения склон на хълма.

Беше изминала около една четвърт от пътя, когато успя да го изпревари и се затича по-бавно.

— Ще се надбягвам с теб, но само до онези скали каза тя и посочи към няколкото канари в подножието на хълма.

— Става — отвърна на пресекулки Девин. — Но само ако тичаш бързо като вятъра. Ти задържаш, Чандра. Не е честно да загубиш нарочно.

За да й покаже, че говори сериозно, Девин се напрегна и затича по-бързо, оставяйки я на около две крачки зад себе си. Уверена повече от всякога, че така братовчед й наистина ще се убие, Чандра реши да прекрати надбягването. Бяха само на няколко метра от скалите, когато тя го задмина със скоростта на сърна.

— Загуби! — извика тя през рамо, когато стигна до целта си. — Предай се!

Девин се спря, хвана се за скалите и започна да си поема дъх на пресекулки. Тревогата на Чандра нарасна. Разумът й нареди на краката й да спрат, но инерцията я отнесе отвъд скалите, надолу по един стръмен склон, чак до равнината.

Звукът на конско цвилене изпълни ушите й. Чандра се обърна и видя чифт големи, черни копита, издигнати на няколко сантиметра над главата й. До ушите й долетя звучна ругатня, докато ездачът се опитваше да овладее животното с рязко дръпване на юздата. С опулени очи конят се подчини на командата и копитата му стъпиха на земята на по-малко от метър от момичето.

Сините очи на ездача се втренчиха в Чандра.

— Момиче — изръмжа той през зъби, — толкова малко ли обичаш живота, че търчиш безцелно из тези ужасни хълмове, без да мислиш за безопасността си? Можех да те стъпча!

„Саксонец! — помисли си на галски момичето. Погледът й се премести от англичанина, който я бе заговорил, към следващия го отряд. — Света Богородице! Нападнати сме!“ Как трябваше да постъпи?

— Отговори, момиче! — изрева водачът. — Да не си малоумна? Само това може да обясни безразличието ти към собствения ти живот. — Той огледа гъстата й червена коса, която се спускаше свободно по раменете й и идеалните черти на лицето й. Най-накрая погледът му се плъзна по женствените й форми и се спря с интерес върху изящните й крака. — Въпреки че не мога да разбера как изобщо някой може да оцелее в тази ужасна страна.

Неколцина от мъжете зад него се изсмяха и устните на мъжа се разтеглиха в широка, равна усмивка. „Това е самият дявол“ — помисли си Чандра, въпреки че не можеше да отрече, че е привлекателен.

Мъжът беше облечен в кожени дрехи, имаше широки рамене и стройни бедра. И беше много висок, или поне на нея така й се струваше. Косата му беше гъста и черна като ебонит. Чертите на лицето му, изящни като на статуя, сякаш бяха изваяни от майстор скулптор. Той беше по-красив и от самия Луцифер.

Чандра изпита изкушение да се прекръсти, но се спря навреме. Тя се страхуваше от този човек, но не го показа. Докато гледаше към мъжа, който бе обидил страната й и самата нея, вятърът засвистя отново и първите дъждовни капки паднаха върху земята.

Мъжът потръпна и сега бе ред на Чандра да се усмихне. Англичанинът изруга, оправи шлема на главата си и се уви по-плътно в тежкото си палто.

— Не съм малоумна — отвърна тя с тих и спокоен глас, без да свежда глава. — Аз съм Морган и тичам на воля из тези хълмове, като всички от клана Морган. Не аз, а ти, саксонецо, не мислиш за живота си и за живота на онези, които те следват. Ако не си тръгнете веднага, ще останете завинаги в „тази ужасна страна“. Махайте се, или лешоядите скоро ще глозгат костите ви.

Алек погледна към момичето, което бе заплашило него и хората му със смърт и се намръщи. Не знаеше с какво може да им навреди сама. Едва ли можеше да им направи нещо. Смелостта й го заинтригува, красотата й го заплени и той си помисли, че ако му се наложи да остане по-дълго в тази дяволска страна, с удоволствие щеше да вземе едно толкова жизнерадостно момиче като нея в леглото си. „Не — поправи се той, — само нея“.

Погледът му се плъзна за втори път по гладките й крака и той си представи как те се увиват около кръста му, докато стройните й бедра се извиват под неговите. В страна с такъв неприятен климат нямаше да бъде зле да има до себе си едно меко женско тяло, което да го топли нощем. Истината беше, че макар младото момиче пред него очевидно да беше от селско потекло, то го възбуждаше, Фелисия нямаше да се разтревожи за нещо, за което нямаше как да разбере.

— Съжалявам, момиче, но лешоядите ще трябва да си намерят друга храна, защото нито аз, нито хората ми смятаме да им уреждаме банкет. Нито пък можем да напуснем тези земи. Поне не преди да съм свършил кралската работа, по която съм тук. Кажи ми това ли е замъкът на лейди Лохли?

— Какво искате от нея? — попита Чандра и го огледа недоверчиво.

— Както вече казах, тук съм по кралска работа. Лейди Лохли ще бъде първата, която ще научи за какво съм дошъл. Но когато я информирам за мисията си, искам да подновя запознанството си с теб. Как се казваш?

Мъжете най-близо до него се разсмяха и Чандра се вцепени. Английски свине! Тя ги погледна с омраза.

— Морган! — отвърна най-накрая троснато тя.

Алек присви устни.

— Морган — интересно име, но не много оригинално.

— Но си е нейно — каза Девин, който се бе появил междувременно. Той бавно слезе по склона и застана до братовчедка си. — А също така е и мое. Ти как се казваш, саксонецо?

Погледите им се срещнаха и двамата се огледаха внимателно. След това новодошлият постави ръка около раменете на момичето. За Алек този жест означаваше, че двамата са женени или поне сгодени. За негова изненада, това го разочарова. Той отново огледа момчето пред себе си. Девин го гледаше предизвикателно. Алек знаеше, че лесно ще успее да се справи с него и да му открадне момичето, но в момента имаше много по-важна работа.

— Извинете лошите ми обноски — каза той и кимна леко. — Аз съм покорният кралски слуга граф Монтбърн. Тези господа с мен са войници на краля. А сега, ако ни извините, ще отидем до замъка, за да се видим с лейди Лохли.

— Но тя няма да ви приеме! — възкликна Чандра.

— Тогава ще я чакаме в голямата й зала и ще се храним с храната й, докато не ни даде аудиенция. Желая ви приятен ден.

Чандра не изпусна от поглед групата мъже, които бавно преминаха покрай нея и Девин. По команда от мъжа, който се бе нарекъл Монтбърн, конниците едновременно тръгнаха в галоп по голия склон. Момичето осъзна, че внезапната смяна на хода трябваше да покаже безстрашието им. Те може и наистина да бяха смели, но бяха и глупави, защото Чандра бе сигурна, че чичо й бе наблюдавал цялата сценка от бойниците на замъка.

Един грешен ход и всички англичани щяха да бъдат мъртви.

— По-добре да се връщаме в замъка — каза Девин.

— Да — отвърна тя, без да сваля очи от мъжа, който се бе обявил за пратеник на Джеймс. Дъждът се усилваше. — Хайде, имаме работа.

Когато Чандра и Девин се промъкнаха през тайния проход, чийто вход бе скрит зад купчина скали, навън вече валеше силно. Коридорът водеше до мазите на северната кула, чието спираловидно стълбище ги отведе до външната стена на замъка.

— Върви да се преоблечеш — нареди Чандра на братовчед си, докато прескачаше запасите от зърно и храна по пътя си към водещата към вътрешния двор врата.

— Какво смяташ да правиш със саксонеца и хората му? — поинтересува се братовчед й.

— Ще отида да намеря Седрик. Той сигурно ще знае как да постъпим.

— Ако вече не ги е избил — отвърна Девин. — Пази се, Чандра. Не го оставяй да те убеди да действаш прибързано.

— Няма — обеща тя, без да пропуска предупредителното му изражение. Въпреки че често търсеше съветите на чичо си, Чандра невинаги се вслушваше в тях, въпреки че Девин, изглежда, мислеше точно обратното. Онова, което братовчед й бъркаше с липса на увереност, беше всъщност нуждата й да действа разумно във всяко едно начинание. Ако понякога губеше търпение с Девин, то беше, защото се страхуваше да не застане между братовчед си и чичо си, които бяха в постоянна опозиция един на друг. Девин смяташе, че тя фаворизира чичо си, но това не беше така. Чандра знаеше какво мисли Седрик за англичаните и затова щеше да обмисли внимателно съвета, който той щеше да й даде и едва тогава щеше да действа. — Само се моли да не съм закъсняла.

Сложила наметалото върху главата си, за да се предпазва от дъжда, тя вдигна полите на роклята си и излезе бързо през тежката дървена врата в основата на кулата, която водеше към вътрешния двор. Когато стигна до каменните стъпала за бойниците, се затича по тях до върха и отиде до мястото, на което се намираше чичо й. Със зачервено лице Седрик крещеше на английския разбойник, който чакаше недалеч от замъка. Чандра застана така, че да не може да бъде видяна от стоящите долу конници и се заслуша в размяната на реплики.

— Лейди Лохли не желае да ви приеме — заяви Седрик. — Разкарайте английските си кожи обратно през границата, докато все още можете.

— Удивявам се, сър — извика в отговор Алек, — че знаете какво мисли лейди Лохли, след като не сте напускали мястото си, откакто слязох от онзи хълм. Тук съм по заповед на краля и трябва да предам писмо от него за лейди Лохли. Единствено тя може да прочете първа писмото. Затова ви предлагам да повикате водачката си и да й предадете, че трябва да се видя по важна работа с нея.

— Ако е толкова важно, можете да влезете в замъка сам. За мен ще бъде удоволствие лично да занеса писмото на водачката ни.

Алек огледа мъжа, който, изглежда, не беше по-възрастен от него с повече от четири или пет години. Монтбърн беше сигурен, че ако влезеше сам в замъка, никога нямаше да излезе жив оттам. Той си представи как лейди Лохли получава писмото на краля сложено върху поднос до главата му.

— Не е чак толкова важно — отвърна той със студена усмивка. — Ако вляза, ще вляза с хората си. А сега намерете лейди Лохли и й предайте съобщението ми. Няма да напусна тези езически земи, преди да се видя с нея.

— Проклети да сте! — изкрещя раздразненият Седрик. — Казах ви да се махате! — Англичаните не се помръднаха от местата си. Седрик извади меча си от ножницата на гърба си и го вдигна над главата си. Един отряд стрелци се завтекоха към бойниците, насочиха лъковете си към групата конници в подножието на стената и зачакаха заповед за стрелба. — Пригответе се да умрете! — извика Седрик.

Чандра се стресна. Тя искаше англичанинът и хората му да напуснат земите й, но не искаше да ги убива. Ако Монтбърн наистина беше пратеник на Джеймс и кланът Морган го убиеше, гневът на краля щеше да се стовари върху нея и поданиците й. Щеше да стане същото като с клана Грегор, който, по заповед на Джеймс, бе лишен от владенията си, а името му бе заличено — и всичко това само заради непокорството му пред короната. Чандра се страхуваше, че подобна съдба може да сполети и нейния клан. Тя не можеше да позволи подобно нещо. Не и след като баща й се бе заклел във вярност на краля.

— Чичо! — извика тя, като внимаваше да не бъде чута от англичаните. — Прекрати враждебните действия.

Седрик се обърна към нея. Тъмните му очи я огледаха, след което той даде знак с ръка на хората си. Приближи до Чандра по мокрите камъни.

— Те са навлезли в нашите земи и отказват да си тръгнат. Има само един начин да ги изгоним. Преди да падне нощта, всички ще бъдат заровени в земята.

— Водачът им твърди, че е изпратен от краля. Ако е така и ги убием, ще бъдем наказани жестоко от Джеймс. Няма да можем да се защитим от армията, която той ще изпрати срещу нас, за да отмъсти за тяхната смърт. Не искам да видя хората си изклани само заради един човек.

— Той не е сам, поне петдесет са!

— Един или петдесет, няма значение. Те са изпратени от Джеймс.

Седрик стисна зъби.

— Тогава какво искаш да направя?

Чандра усещаше гнева му, знаеше, че той жадува за кръв, защото мрази англичаните и Джеймс, но не можеше да позволи целият й клан да бъде унищожен заради горещата кръв на чичо й.

— Кажи им, че ще отидеш да потърсиш лейди Лохли и да поискаш аудиенция от нея. Остави ги да чакат на дъжда, докато се смрачи, след това ги пусни да влязат в замъка. Дай им сладкиши и каша. Не им давай вино, а само вода. Когато му дойде времето, ще се появя като лейди Лохли.

— Ако това е желанието ти, така да бъде, но нашите хора ще бъдат въоръжени и готови. Ако само един англичанин направи грешен ход, всички ще бъдат изклани.

— Въоръжи хората, чичо, но овладей гнева си. Не искам кръвопролития, ако могат да бъдат избегнати. Такива са заповедите ми.

Седрик се запъти към стената. Както му бе наредила Чандра, той информира англичаните, че ще потърси лейди Лохли, за да поиска аудиенция, и че докато не получи разрешението й, кралските пратеници ще останат пред замъка.

— Гостоприемството ви е ненадминато — извика в отговор Алек. — Не може ли поне да ни подслоните от студения дъжд?

— Ако не желаете да изчакате, Англия е натам — тросна се Седрик и посочи на юг. — В противен случай можете да останете по местата си. — Той се отдалечи от стената и даде знак на стрелците да отстъпят от местата си, след което отново отиде до Чандра. — Часовите ще държат под око тези свине — каза той. — Може да съжаляваш, че не ги избихме, когато имахме възможност. Твоето решение застрашава всички ни. Няма ли да размислиш?

— Не, чичо. Решението ми е окончателно.

— В такъв случай, отговорността за всички последствия носиш само ти — каза той на висок глас, за да го чуят стоящите най-близо до тях. Очевидно искаше хората да знаят, че се е противопоставил на решението на Чандра. — Ще отида да приготвя войниците ни, за да съм сигурен, че никой от нас няма да свърши живота си преждевременно.

Чандра наблюдаваше чичо си, който тръгна надолу по каменните стълби. Знаеше, че Седрик е недоволен от решението й, но при дадените обстоятелства не й оставаше друг избор. Не искаше да разгневява Джеймс.

— Не оставяй думите му да те разтревожат. — Девин сложи нежно ръка върху рамото й. — Зад тези стени живеят повече от двеста души от клана Морган. Саксонецът разполага едва с петдесет души. Няма причина за безпокойство.

— Освен това, че в крайна сметка англичаните ще влязат вътре при нас. Точно това е, което ме безпокои, Девин. Страхувам се, че ако Седрик реагира прибързано на някоя дума или действие на този Монтбърн, ще настъпи истинско клане.

Братовчед й се намръщи.

— Да — каза той. — Доколкото познавам чичо ти, всички англичани ще бъдат избити.

— И ние също — заяви Чандра, която отново се сети за краля. — Може би ще бъде най-добре отново да напомня на Седрик и останалите да сдържат гнева си.

Тя тръгна по стълбите и Девин я последва.

— Ами саксонецът? — попита той. — Ако го накараш да чака твърде дълго, няма ли и той да се ядоса?

— Уверена съм, че ще се разгневи, Девин. Особено след като има толкова високо мнение за Шотландия. Малкият престой сред природните стихии ще го накара да се затъжи още повече за любимата си Англия. Възможно е, когато най-после му отворим вратите, той вече да си е заминал.

— А може и да е останал.

— Това е риск, който съм готова да поема.

 

По здрач огромните врати, които водеха към замъка Лохли, се отвориха бавно. След като бе чакал с часове под студения дъжд и бе гледал само сивата каменна крепост и потискащия пейзаж, Алек видя как един дребен, но набит мъж излезе от замъка. Беше в шотландска поличка в цветовете на клана Морган — комбинация от зелено, жълто и червено. Отправи се към чакащите англичани, като прескачаше локвите, които осейваха мократа земя като миниатюрни езерца.

— Водачката на клана Морган се извинява за закъснението и ви пожелава добре дошли сега — каза той, когато спря пред Алек. — В голямата зала има храна за вас и за хората ви.

„Сега“. Думата се взриви в съзнанието на Алек и той стисна зъби. Той се втренчи с презрение в мъжа, защото едва сдържаше гнева си. Дрехите му бяха подгизнали, по гърба му се стичаха струйки дъждовна вода; Алек беше премръзнал до мозъка на костите си. И без това ниското му мнение за Шотландия се беше влошило още повече. Той с раздразнение си помисли, че хората тук са груби, тъпи провинциалисти и реши, че мъжът пред него трябва да получи един урок по цивилизованост, но засега отказа да се държи толкова неучтиво, колкото клана Морган, и овладя емоциите си.

— Благодаря ти, добри човече. Моля те, води ни.

Дребният шотландец се завъртя кръгом и даде знак на стражите край портала. Алек и войниците му последваха човека по подвижния мост и вратата и влязоха зад първата редица защитни стени. Докато колоната от англичани преминаваше през втора врата към втората защитна стена, Алек усещаше, че поне сто чифта очи ги наблюдаваха от бойниците и каменните стълби, водещи към стените на замъка, както и от периметъра на двора. Шотландците бяха тежко въоръжени, никой от тях не напускаше поста си и не сваляше ръка от оръжието си. Цялата сцена не вещаеше нищо добро за Алек и хората му.

Конниците спряха близо до конюшните и предпазливо слязоха от седлата си. След това двайсет и пет войника последваха Монтбърн до входа на залата, а другите останаха да се погрижат за конете. Когато мина през старата врата, Алек забеляза, че залата е твърде празна, но беше сигурен, че и сега го наблюдават. Огледа отново залата и забеляза, че вътре е чисто. Обзавеждането обаче можеше в най-добрия случай да бъде наречено мизерно.

Покрай дългите каменни стени бяха наредени дървени маси без покривки. До тях бяха поставени дървени пейки, чиито груби седалки изглеждаха опасно твърди. За миг Алек си помисли за ордата от голокраки мъже, които обитаваха това място и бяха защитени единствено от поличките си. Без съмнение краката и задниците им бяха осеяни с белези от треските, които ги посрещаха всеки път, когато сядаха да се хранят.

Приборите също не бяха по-добри. Вместо калай или сребро, на масите имаше омазнени дървени купи и напукани дървени лъжици. Не се виждаше и едно парченце храна. Подобно на хората си, Алек също беше уморен, измокрен и гладен, но не се изненада, че не го очакваше обилна вечеря. Там, където се проявяваха лоши обноски в една област, сигурно щяха да бъдат проявени и в друга. Мнението му за шотландците се затвърди — те бяха и винаги щяха да си останат — диваци.

— Настанете се на една от тези маси — каза човекът, който ги бе ескортирал до замъка. — Храната ще ви бъде поднесена скоро.

— А лейди Лохли? — попита го Алек. — Ще я видим ли скоро?

— Нямам никаква представа. Тя има да урежда дела, свързани с клана. Предполагам, че когато свърши с тях, ще ви приеме. Вървете да си намерите място. — Мъжът се отдалечи, без да каже нито дума повече.

Монтбърн стисна зъби и даде знак на хората си да седнат на пейките. В същия момент външната врата се отвори и останалите му войници влязоха в залата, като отърсваха водата от дрехите си и се присъединиха към колегите си. Един от тях обаче отиде при Алек.

 

— Конете са измити, напоени и нахранени, сър — уведоми го сър Джон Фарел, когато седна до него. Тъмнокафявите му очи огледаха масите. — Хубаво щеше да бъде, ако можех да кажа същото и за нас.

Алек погледна рицаря. Той още не бе навършил трийсет, а беше един от най-верните войници на краля.

— И аз си помислих същото — съгласи се с него Алек. След това попита: — Какво мислиш за всичко това?

Фарел огледа празната зала.

— Тревожа се. Онзи мъж на стената, изглежда, имаше голямо желание да пролее английската ни кръв. Няма да се изненадам, ако докато вечеряме, той и останалите ни нападнат.

— Съгласен съм сър Джон. Кажи на хората си да си държат очите на четири, защото скоро може да ни се наложи да се измъкваме оттук с бой. В противен случай тази дупка може да се окаже нашата гробница.

— Те ще бъдат подготвени за всичко — обеща рицарят. — Аз също.

— Това ми стига. — Алек развърза нервно връзките, които държаха палтото му. — Да се надяваме, че поне ще ни дадат достатъчно време, за да напълним стомасите си и да възстановим силите си. — Той огледа задната част на залата. — Това безкрайно чакане изчерпва търпението ми. Сами ли трябва да си приготвим храната?

В другия край на залата Чандра Морган се взря иззад ръба на каменната стена, която отделяше голямата зала от кухнята. Когато погледът й се спря върху мъжа на име Монтбърн, тя забеляза, че той погледна за кратко в посока към нея.

— Чудя се за какво ли си говорят — каза Девин, който наблюдаваше двамата англичани над рамото на братовчедка си. — Интересно ще бъде да разберем.

— Да — съгласи се тя и се намръщи леко. След това се усмихна. — Но не би трябвало да бъде твърде трудно да разберем. — Тя се обърна към Девин. — Готова ли е храната?

— Да. Котлите стоят на задните маси от един час. Кашата изстина и се втвърди и сега прилича на кал.

— Добре. — Чандра се взря още веднъж зад стената и видя как англичанинът сваля напоеното си от дъжда палто и го хвърля върху една незаета маса. Вода започна да се стича от палтото върху пода. Монтбърн свали шлема от главата си и го хвърли върху палтото, след което прекара пръсти през дългата си мокра коса. — Тези арогантни саксонци не заслужават нищо по-добро.

Само преди един час, докато англичаните бяха чакали под дъжда, кланът Морган се бе веселил в същата тази зала. Масите се бяха огъвали под тежестта на подноси с месо, купи със зеленчуци и грах. Кафяв хляб и сирене бяха преминавали от ръка в ръка, последвани от сушени плодове. Вино и бира се бяха лели в изобилие, но никой не бе пил твърде много.

Когато всички се бяха нахранили, залата бе почистена, покривките — свалени от масите, новите пейки подменени със стари. Не бе останала и следа от разкошната вечеря, освен може би леката миризма на печено месо.

— Кажи на жените да поднесат котлите и сладкишите. Време е да нахраним гостите си.

— Ние ли? — попита Девин. — Нали нямаш намерение да прислужваш лично на саксонците?

— Напротив, точно това смятам да направя.

— Чандра, трябва да се увериш, че като го правиш, не се поставяш в опасност.

— Той не знае коя съм аз, така че не виждам какво може да ме заплашва. Той и хората му са изморени и вероятно няма да внимават какво говорят. Може би ще успея да разбера какво търси той тук. — Тя погледна към другия край на завесата, където чичо й се спотайваше в сенките, а зад него стояха четири дузини бойци. — Пък и Седрик го гледа както ястреб гледа заек. Англичанинът не е глупак. Той знае, че го наблюдаваме. Няма да има проблеми — не точно сега.

Девин се вгледа в братовчедка си. Той бе забелязал интереса на англичанина към нея. Очевидно Монтбърн смяташе Чандра за обикновено момиче, което след малко увещания може да използва за развлечение. Ако Седрик усетеше това, английският разбойник скоро щеше да бъде кастриран.

— Искам да те предупредя за нещо, братовчедке прошепна й той. — Саксонецът те гледа похотливо, затова, когато си близо до него, не му давай да те докосне. Чичо ти няма да позволи подобни волности. Внимавай, ако не искаш в залата да настане кървава баня, каквато кланът Морган не помни.

Похот? Думата отекна в съзнанието на Чандра. Докато гледаше как Девин се отправя към кухнята, за да нареди на жените да поднесат храната, тя размишляваше върху думите му.

Разбира се, Чандра бе забелязала интереса в очите на англичанина по време на първата им среща, но бе решила, че той е по-скоро проява на мъжката му суета. Думите му за подновяване на запознанството им бяха изречени с прелъстителен тон, който не бе останал незабелязан от никого, но въпреки това Чандра бе сметнала, че те бяха предназначени да забавляват хората му.

Погледът на Чандра отново се спря на саксонеца и тя го огледа внимателно. Не можеше да отрече, че е красив мъж. Но беше и надут. Той й приличаше на петела, който се разхождаше в двора пред вратата на залата, надуваше се арогантно и грачеше на висок глас. Когато го чуеха, кокошките се втурваха към противоположни краища на двора, защото инстинктивно усещаха какво им предстоеше, но по-глупавите изстрадваха последствията. Чандра знаеше достатъчно, за да се държи настрани от англичанина. Девин не трябваше да се притеснява в това отношение.

Когато жените се събраха до нея, Чандра им нареди да се вслушват в разговорите на англичаните.

— Ще ми казвате за всичко, което чуете. — И запомнете, аз лично ще прислужвам на високия мъж с черната коса и сините очи. — Тя взе едно котле и един черпак и излезе иззад каменната стена, последвана от жените.

Алек вдигна очи и видя редицата жени, които бяха тръгнали към него, водени от красавицата, която едва не бе стъпкал с коня си.

— Най-после — обърна се той към сър Джон, без да сваля очи от момичето, което отново бе предизвикало интереса му. Червената й коса го караше да се пита дали и страстта й беше толкова огнена. След това той огледа идеалните черти на лицето й и се зачуди какъв ли щеше да бъде вкусът на изкушаващите й устни, ако се озовяха под неговите. Вниманието му се насочи към стройното й тяло и той забеляза, че тя се движи с естествена грациозност, каквато не бе виждал у никоя англичанка. Дива и непокорна, тя много приличаше на родната си страна и Алек реши, че ще му бъде много забавно да я укроти. Но момичето без съмнение вече беше сгодено, а той не можеше да си позволи да си навлече гнева на шотландските диваци, защото това означаваше сигурна смърт за него и за хората му.

С ъгълчето на окото си Монтбърн забеляза, че сър Джон отива към масата, и направи същото. Седна с гръб към стената и зачака вечерята си. Малко по-късно, за негова изненада и удоволствие, червенокосата красавица застана зад него. Алек й се усмихна с онази си усмивка, за която знаеше, че кара повечето жени да припадат. За негово учудване, момичето, изглежда, имаше имунитет към чара му. Тя го изгледа с безизразен поглед и усмивката му бавно изчезна. Черпакът се потопи в котлето и Чандра сипа голяма порция студена каша в чинията му. Когато видя отвратителната храна, Алек направи гримаса.

— Какво е това?

— Овес — отвърна тя, докато друга жена слагаше чиния пред него. — А това са овесени сладкиши.

Алек не можеше да не се запита дали кланът Морган не живееше само на зърно. Това не беше за вярване, особено след като лекият аромат на печено месо все още се усещаше във въздуха и той предположи, че овесените ястия са били приготвени специално за неканените гости. Погледът му се спря върху голямата чиния пред него, съдържанието, на която много приличаше на купчина кръгли, плоски камъни, след което се отмести към собствената му купа. След няколко секунди той се обърна към сър Джон, който вече бе получил своята порция.

Рицарят сви рамене, взе дървената лъжица, която се намираше до купата му, и я заби в камарата овес. Той се опита да отдели малко парче от лепкавото вещество, но без успех. Загубил търпение, рицарят заби лъжицата в храната си, като същевременно я завъртя. Едно парче се отчупи и прелетя над раменете на сър Джон и Алек. Те се обърнаха и огледаха лепкавото петно върху стената.

— Ако това нещо се лепи върху стената, направо не ми се мисли какво ще стане, ако залепне за стомаха ми — каза сър Джон и се намръщи.

— Мисля, че предпочитам да не разбера това. — Подозрението на Алек се засили и той също се намръщи. Това е само предположение, което едва ли е възможно, но не мислиш ли, че цветът на това нещо съвпада с цвета на вар?

Сър Джон изръмжа утвърдително и двамата отместиха купите си и огледаха сладкишите.

— Ще се опитаме ли да ядем от това? — попита рицарят. — Или мислиш, че и то е правено със строителни материали?

Алек вдигна един сладкиш от чинията и той се разпадна в ръката му.

— Като се изключи, че вероятно са по-стари от замъка, мисля, че е по-безопасно да ги изядем в сравнение с кашата.

Зад него Чандра трябваше да прехапе устни, за да не се изсмее на висок глас. Тя наблюдаваше как саксонецът подушва сладкиша и отхапва от него. Той дъвка изгорелия сладкиш дълго време.

— Вино! — изграчи, след като на два пъти се опита да преглътне.

— Имаме само вода, милорд. — Чандра се приближи до масата и наля от безцветната течност в една ниска купа. — Надявам се, че нямате нищо против.

Алек се втренчи в купата. „По дяволите!“ — изруга той, докато използваше езика си, за да разкара от устата си безвкусната храна, която много приличаше на сурово брашно. Никакви удобства ли нямаше на това място?

— Да не би от мен да се очаква да пия от купа като котка? — попита Алек, чието раздразнение нарастваше с всяка измината минута. — Тук нямате ли чаши?

— Това е чаша. Шотландска чаша. Казва се куейч. Ако не бяхте толкова невеж и бяхте пътували повече, щяхте да го знаете.

— Невеж? Не съм пътувал? — повтори той тихо. Невеж не съм, но сигурно съм тъп, защото не проявих здравия разум да се вслушам в собствените си преценки и се съгласих да дойда в тази забравена от бога земя. Що се отнася до това колко съм пътувал, мога да те уверя, че никой нормален човек не би навлязъл в тези територии, освен ако не му бъде заповядано от краля.

— Защо ви изпраща Джеймс? — попита Чандра, като се надяваше, че нарастващият гняв ще развърже езика му.

— Това мога да кажа само на лейди Лохли, ако изобщо някога се появи.

— Тя е заета с работи, засягащи клана.

— Вече ми го казаха. На мен обаче ми се струва, че когато пристигне пратеник на краля, носещ съобщение от суверена на лейди Лохли, всичко останало е маловажно. Очевидно вие шотландците мислите по различен начин. Но това едва ли е изненадващо, след като на Морган очевидно им липсва подходящото потекло. Никой от вас не знае значението на думата приличие.

Бузите на Чандра почервеняха и тя усети как се вбесява.

— Подходящо потекло ли? — заекна тя, като отчаяно се бореше да овладее гнева си, защото знаеше, че ако избухне чичо й и останалите щяха мигновено да връхлетят върху англичаните. — И по чие определение на клана Морган му липсва онова, което наричате подходящо потекло?

— По моето — отвърна троснато Алек. — Вие проявихте изключително лоши обноски не само към мен и към хората ми, но и към нашия крал. Отнасяйки се зле с нас, вие се отнасяте зле с Джеймс. Подозирам обаче, че това поведение ви е вродено и се е утвърдило в продължение на векове — Алек чу как младата красавица заеква отново и я спря с махване на ръката. — Обществена тайна е, че различните кланове не могат да се държат цивилизовано дори със съседите си. Те постоянно воюват помежду си. Съюзяват се единствено когато някой чужд нашественик застраши Шотландия като цяло. Веднъж отблъснали завоевателя, клановете отново започват да воюват помежду си, сякаш си нямат друга работа.

— Предполагам, че когато използвате думи като чужд нашественик и завоевател, имате предвид англичаните — прекъсна го Чандра.

Тя беше права, но това не спря Алек. Беше твърде ядосан.

— Може и така да е, но фактите са си факти — подобно поведение е нецивилизовано и варварско. Твоите сънародници са диви и жестоки като земята, в която живеят. Следователно никой не може да очаква от вас да проявите и капка учтивост. Кажи ми, момиче, не си ли съгласна, че лошото посрещане, което ни беше оказано днес, е резултат от лошо поведение?

Чандра не беше съгласна с някои от изводите на англичанина, но не можеше да отрече, че в по-голямата си част думите му бяха верни. Доскоро клановете твърде често бяха враждували и някои от тях все още го правеха. Но под ръководството на баща й кланът Морган бе сключил мир със съседите си и не беше воювал повече от десет години. Англичаните бяха онези, които разпалваха кръвта на членовете на клана и възкресяваха омразата им, защото шотландците не приемаха желанието на южната си съседка да ги управлява.

В продължение на векове двете нации бяха враждували помежду си и историите за това все още се помнеха. Шотландците нямаше да забравят скоро как англичаните бяха нахлули в земите им, избили кралете им, обезглавили свалената им кралица. Проява на справедливост беше фактът, че сега шотландец управляваше и севера и юга, но Джеймс не беше идеален, защото с надеждата, че след смъртта на Елизабет ще получи короната, се беше превърнал в англичанин. Той не бе възразил твърде силно, когато майка му бе осъдена да бъде обезглавена. Малцина бяха онези, които нямаше да се съгласят, че Мери сама бе предизвикала съдбата си с предателските си действия — заради които бе обявена за курва и предателка — които в крайна сметка бяха довели до неизбежната й гибел; но в Шотландия, където семейното единство означаваше всичко, поведението на Джеймс се смяташе за нелоялно. По тази причина, както и заради това, че той желаеше да обедини Шотландия и Англия, шотландците не обичаха Джеймс. Това беше и причината за лошото посрещане на неговите пратеници.

По същата логика високомерният саксонец си беше навлякъл сам голяма част от неприятностите си. Той говореше за лошо поведение, обвиняваше клана Морган в такова, а същевременно самият той се държеше по същия начин. Ако не беше злословил за родината й, ако не я бе нарекъл малоумна и не бе намекнал, че иска да я използва, отношението към него и хората му нямаше да бъде толкова лошо. Ако някой бе показал липса на добро потекло, то това беше той и само той. Лошото посрещане бе най-подходящият отговор.

— Разбирам, че не харесвате много родината ми — каза тя, когато най-после успя да овладее раздразнението си.

— Да харесвам твоята… — Алек спря по средата на изречението. — Ще ти кажа нещо, и то е самата истина. Мразя това място и едва ли някой може да ме обвини, след като чуе причините. Накараха ме да стоя под студения дъжд в продължение на часове, а когато ме приветстваха с добре дошъл, ми дадоха да ям лепкава каша и прегорени сладкиши, които дори свиня не би погледнала. Откакто съм в Северна Шотландия, очите ми не видяха нищо друго, освен потискащо кафяво и мрачна сивота. Бих дал всичко за една нормална вечеря, гореща баня и за това отново да бъда заобиколен от зеленината на Англия, защото там е единственото място, където мога да се радвам на такива удобства.

Чандра стисна зъби и се вгледа в англичанина. Значи той искаше „зеленината“ на своята Англия? Ако желанията можеха да бъдат превърнати в реалност, тя с удоволствие щеше да го изпрати в родината му само с едно мигване на окото.

— Значи искате да бъдете заобиколен от английската зеленина, така ли? — попита го тя.

— Да — тросна се Алек. — Точно това искам!

— Дай боже, милорд, скоро желанието ви да бъде изпълнено.

Чандра започна да се обръща, но една топла ръка я хвана за китката и дълги пръсти я обвиха изцяло. Откъм другия край на залата се чу внезапно дрънчене и тя насочи вниманието си към каменната стена, където чичо й стоеше с ръка върху меча си, а близо до него се виждаха няколко войника. Чандра улови погледа на Седрик и бързо поклати отрицателно глава. Седрик се бе втренчил в нея. След малко той сведе поглед и се оттегли.

Чандра се обърна към англичанина. Той, изглежда, не беше забелязал малкото раздвижване. Независимо дали го знаеше или не, бе имал голям късмет, но това можеше да не се повтори.

Алек не бе пропуснал раздвижването, въпреки че с нищо не го показа. Точно както предполагаше, залата беше пълна с добре въоръжени бойци, скрити из тъмните ъгли. Когато бе хванал китката на красавицата, те се бяха появили от укритията си. За щастие, бяха се оттеглили, но той бе разпознал във водача им мъжа, който бе разговарял с него от стената на замъка. Твърде вероятно беше мъжът да е роднина на момичето и затова бе реагирал така на докосването на Алек. Това беше разбираемо, тъй като той очевидно мразеше англичаните. Но защо и другите се бяха втурнали толкова бързо напред?

Тези въпроси не даваха мира на Алек, но след кратък размисъл той реши, че те сигурно също са роднини на момичето — неизбежен резултат в една затворена група от хора. Това обясняваше тяхната реакция.

Алек пусна ръката на Чандра.

— Най-голямото ми желание, момиче, е да се видя с лейди Лохли. Ще се погрижиш ли това да бъде уредено?

— Ще питам, но не мога да ви обещая, че тя ще се срещне с вас тази вечер. Сигурна съм обаче, че когато научи за желанията ви, милорд, тя ще нареди да ви бъдат предоставени чисти помещения и гореща баня. За съжаление, тази храна е единствената, която можем да ви предложим.

На устните на англичанина се появи възбуждаща усмивка, а в сините му очи проблесна прелъстително пламъче. Чандра затаи дъх.

— Благодаря ти, момиче — каза Алек, като внимателно наблюдаваше как тя ще реагира на думите му. — Като се погрижиш за нуждите ми, ще можеш да ме обслужиш добре.

Думите бяха пропити с неприкрит намек. Поне така си помисли Чандра. „Арогантен мръсник!“ — помисли си тя. Тя предпочиташе да умре, вместо да играе кобилата, докато той играе ролята на разгонен жребец. Ако саксонецът не се държеше по-внимателно, скоро щеше да бъде кастриран. Чандра прикри гнева си и му отвърна с пленителна усмивка.

— За мен ще бъде удоволствие, милорд — прошепна дрезгаво тя, сякаш думите щяха да я задушат.

Без да знае, Чандра бе сложила ръка върху дръжката на малкия нож в пояса си, но движението не бе убягнало от погледа на Алек. Той бе осъзнал двойнственото значение на своите думи, едва след като ги бе изрекъл.

— Можеш да оставиш оръжието си, момиче. Нямах предвид онова, за което си мислиш. — Лъжец! Тази дума се взриви в съзнанието му, защото истината беше, че нямаше нищо против да я вкара в леглото си. — Извинявам се за подбора на думите си. Моля те да ми простиш.

— Всичко е забравено — отвърна тя и на устните й се появи усмивка. След това Чандра се обърна и тръгна. Докато вървеше през залата, усещаше погледа на англичанина върху себе си. С изненада осъзна, че сърцето й бие по-бързо, но се овладя. Когато зави зад ъгъла, тя даде знак на Девин.

— Имам нужда от помощта ти. Саксонецът иска гореща баня и аз ще изпълня желанието му.

След половин час една голяма вана, над която се издигаше пара, се намираше в средата на бедно обзаведена стая над втория етаж на замъка. Девин видя как братовчедка му изважда тапата на голяма бутилка и се ухили.

— Чандра, ти си истинска вещица — каза той през смях.

— О, не, Девин. Саксонецът каза, че иска да бъде заобиколен от цвета, който най-много му напомнял за любимата му Англия. Аз просто се опитвам да изпълня част от желанието му.

Чандра наведе бутилката и във ваната се изля зелена боя, която се използваше за боядисване на вълната за наметалата на клана Морган. След това братовчедите излязоха от стаята, като се смееха на висок глас.