Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lord of Legend, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 74 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?

Издание:

Чарлин Крос. Дамата на лорда

Редактор: Мая Арсенова

Оформление на корицата: Polypress

ИК „Калпазанов“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от velvet_gaze)

Глава 1

Замъкът Монтбъри, Северна Англия

юни 1610 година

Главният иконом на графа на Монтбърн вървеше бързо по току-що измитите коридори на замъка. Построената преди няколко века огромна каменна крепост беше поддържана добре и Феликс Марлоу се гордееше много с приноса на семейството си за запазването й през вековете.

Без да забавя крачка, Марлоу се огледа наоколо и беше обзет от тъга. След по-малко от една година старата твърдина щеше да бъде затворена и изоставена, а обитателите й щяха да се преместят в по-съвременна, подобна на дворец сграда. Новата каменна сграда се строеше на върха на възвишението срещу замъка и имаше повече от сто стаи, но Марлоу не беше впечатлен кой знае колко. В неговите очи тя беше едно грозно чудовище, което само загрозяваше прекрасния пейзаж. В интерес на истината, ако Джеймс Шотландски не беше наследил английския трон след смъртта на кралица Елизабет, като по този начин бе успокоил страховете от война с шотландците, строителството на грозотията никога нямаше да бъде започнато.

Но главният иконом не можеше да изрази мислите си на глас. В продължение на поколения семейство Марлоу бе служило с тихо достойнство и бе наблюдавало възхода на семейство Хоук от Монтбърн. Първоначално баронство, сега Монтбърн беше графство. Напоследък се чуваха слухове, че Джеймс възнамерявал да даде на сегашния, шести граф на Монтбърн титлата херцог. Само преди няколко минути един пратеник, придружен от петдесет души, бе пристигнал с писмо от краля и Марлоу се чудеше дали тежкият пакет, който пратеникът носеше, не потвърждаваше истинността на слуховете.

Той ускори крачка и зави зад един ъгъл. Още една дузина стъпала и се озова пред вратата, която водеше към покоите на господаря му. Вече бе вдигнал ръка, за да почука на вратата, когато чу отвътре приглушен женски смях, последван от дълбок мъжки глас. И двата гласа бяха удавени от скърцането на въжетата, поддържащи пухения матрак при търкането им в страничните дървени релси на огромното легло с балдахин.

Звукът накара Марлоу да се изчерви от адамовата си ябълка до върховете на ушите. Въпреки че графът беше дал изричната заповед никой да не го безпокои, икономът бе решил, че кралското писмо е по-важно. Той преглътна, изправи рамене, оправи жилетката си и почука на вратата.

— Лорд Монтбърн… сър!

Алекзандър Хоук изруга. Инкрустираният със смарагди златен медальон на врата му се замята на златната си верига, докато графът се отместваше от пищното тяло под себе си.

— Марлоу, надявам се, че замъкът гори, защото в противен случай ще ти взема главата за това прекъсване.

— Няма пожар, милорд — отвърна икономът през вратата. — Но това е също толкова важно. Пратеникът на краля току-що донесе писмо за вас и чака отговор.

Младият граф погледна съблазнителната брюнетка, която лежеше до него и го гледаше с изкусителна усмивка, сви рамене и посегна към чаршафа в краката си. С едно движение на китката си той метна чаршафа нагоре, за да прикрие голотата на двамата в леглото.

След като се погрижи любовницата му да бъде прикрита от плата, Алек пъхна една дебела възглавница зад себе си.

— Влез — нареди той и се облегна на възглавницата. Небесносините му очи наблюдаваха как вратата се открехва леко и лицето на Марлоу надниква плахо в стаята. — Казах да влезеш.

Марлоу отвори широко вратата. Шумът от скърцането на ботушите му по плочите бързо изчезна в мекотата на дебелите ръчно изработени килими, които покриваха пода на спалнята. Такива удобства бяха рядкост в повечето замъци, но не и в Монтбърн, тъй като господарят му мразеше усещането от допира на студения камък до босите си крака.

Марлоу се приближи до графа и му подаде пакета.

— Да изчакам ли за отговора ви? — попита той.

Алек долови нещо необичайно в гласа на слугата си и го погледна. Пръстите на Марлоу мачкаха дантелената яка, която обгръщаше тънкия му врат. Лицето му беше червено като домат и всеки друг на мястото на Алек би си помислил, че човекът се задушава. Марлоу не беше способен да гледа към господаря си и бе вперил поглед в тавана и го разглеждаше с голям интерес. Очевидно слугата се чувстваше твърде неловко и това накара графа да се усмихне.

Марлоу беше изключително морален човек и очевидно се притесняваше, когато ставаше свидетел на похотливите навици на господаря си. Икономът никога не изразяваше мислите си на глас, но Алек знаеше, че слугата му искаше господарят му да се ожени отново, и то скоро. Само че Алек нямаше такова намерение.

Сгоден още по време на детството си, когато бе навършил деветнайсет години, той се беше оженил за момиче, което не познаваше и не обичаше, само за да открие, че бледата му, девствена съпруга беше фригидна. Всеки път, когато я бе доближавал, тя незабавно бе получавала пристъп на истерия. Никакви думи не се бяха оказали достатъчни, за да я успокоят. След като всеки път бе слушал истеричните й викове в продължение на около час, той се бе измъквал от спалнята й, решен да се върне и да преспи с нея. Но физическият им съюз така и не се бе осъществил. Тя бе дошла при него девствена и го бе напуснала девствена. Уви, крехката Елинор бе починала само четири месеца след сватбата им. Тъй като тя беше напълно здрава, Алек предполагаше, че бе починала, защото се бе поддала на страховете си.

След един такъв катастрофален брак Алек беше доволен да си остане вдовец. През следващите шест години той бе имал много любовници, последната, от които беше Фелисия Емори. Едва когато му дойдеше времето да стане баща на наследник, графът щеше да се ожени отново, но този път смяташе сам да си избере съпругата. Тя щеше да бъде жизнерадостна, желаеща да задоволи всичките му желания. Алек се усмихна на себе си; какъвто си беше страстен, ако намереше такава жена, едва ли някога щяха да излязат от леглото. Докато обаче не намереше такава жена, никой не можеше да го накара отново да си навлече брачния хомот.

Мекото тяло до него се размърда и ръката на Фелисия се промъкна през гърдите му към стегнатия му стомах. Алек едва успя да се въздържи да не изпъшка.

— Изчакай в коридора, Марлоу — заповяда той на слугата, който все още гледаше в тавана. — Ще те повикам, когато съм готов с отговора.

Когато вратата се затвори, Фелисия седна в леглото. Чаршафът се свлече до бедрата й. Пищните й гърди се притиснаха в гърба на Алек, тя положи глава върху рамото му и опипа пергамента, на който беше написано писмото от краля.

— Не те ли интересува какво има да ти каже Джеймс? — попита тя. Уверена, че владетелят им беше дал така мечтаното херцогство на любовника й, Фелисия усещаше как сърцето й ще се пръсне от вълнение. — Прочети го, скъпи. Побързай.

Алек също смяташе, че в писмото го уведомяват, че получава титлата херцог, но се чудеше каква цена трябваше да плати за това. Джеймс и съпругата му Ан Датска бяха известни с прахосничеството си. Джеймс беше печално известен и с това, че щедро даряваше титли на приближените си — първо рицарско звание, след това баронство — но не го правеше от добро сърце. За тази чест получателят беше длъжен да плати солидна сума, а ако откажеше да приеме титлата, Джеймс го глобяваше със сума многократно по-голяма от исканата за титлата. Джеймс бе измислил този оригинален план по идея на лорд Сейлсбъри, за да напълни изпразнената си хазна. Алек реши, че владетелят му не е глупак. Нямаше съмнение, че херцогството му се даваше под условие. С нарастващ скептицизъм той отново се запита дали ще може да плати цената на краля.

— Е? — подкани го нетърпеливо Фелисия.

Алек бавно отвори пакета. В него се намираше втори запечатан документ. Той сложи втория пергамент встрани и прочете съдържанието на първия, след което се изправи рязко и главата на Фелисия се удари в дървото зад нея. Алек изруга.

Докато търкаше цицината на главата си, Фелисия попита:

— Какво има? Какво се е случило?

Той я погледна и когато видя пламъка на гнева в дълбините на очите му, Фелисия сподави една въздишка на уплаха. Тя знаеше, че Алек има избухлив характер, но само един-два пъти бе наблюдавала какво се случва, когато е гневен. За нейно щастие гневът му не беше насочен към нея. Но тя никога досега не го беше виждала толкова ядосан. Без да се усети, Фелисия се отдръпна от любовника си.

— Да не би Джеймс да ти отказва херцогството? — попита тя, като се вглеждаше внимателно в него.

— Не — отвърна той през стиснати зъби. — Получавам го, но на твърде голяма цена.

— Алек, от всички благородници в Англия ти си човекът, който спокойно може да плати таксата му. — Тя се заигра с тежката златна верига на гърдите му. — Твоето богатство надхвърля богатството на почти всички останали.

— Той не иска златото ми, Фелисия.

Тя се втренчи в него с удивление.

— Ако не иска пари, тогава за какво те моли?

— Това не е молба, а кралска заповед. Ако му откажа, най-вероятно ще се озова заключен в Тауър, може би дори в същата килия, която е била обитавана от покойния ти съпруг.

— Хари? Няма начин да си разгневил Джеймс, както го направи Хари. В крайна сметка, ти си един от фаворитите му в двора.

Алек я погледна изпитателно.

— Фаворити ли? Ти да не ме сравняваш с хора като Хей, Хърбърт и Кар? — Имаше предвид тримата най-известни приятели на краля.

Смехът на Фелисия изпълни стаята.

— Не исках да кажа това, скъпи. И аз, и всички останали — включително и Джеймс — знаем, че ти се интересуваш единствено от жени. Имах предвид, че кралят те цени като приятел и затова никога няма да те прати в Тауър.

Алек погледна към писмото, без да отвърне, и Фелисия продължи да говори.

— Джеймс вкара Хари там, за да му даде урок. Трябваше да бъде само за един месец. Ако Хари не се беше самозабравил дотолкова, че да направи онази глупава забележка за Кар, днес щеше да бъде още жив. Никой не си бе и помислял, че той ще се простуди и ще умре толкова бързо, най-малкото пък Джеймс. Не, Алек, той не би рискувал да те загуби. Твоето приятелство означава твърде много за него.

— Така ли?

— Да, така.

— Е, сега му е дошло времето да проверим това.

— По какъв начин? — Като не получи отговор, Фелисия усети, че започва да се тревожи от потайността на любовника си. — Алек, кажи ми какво иска той от теб.

— Нашият суверен ме е направил настойник на някакво шотландско момиченце, някоя си Чандра Морган. Тя е наследница на Лохли, земите му и баронството — лейди Лохли, ако изобщо може да бъде наречена така е водачка на клана си, Морган от Морган. Джеймс се страхува, че предстои някакво въстание, и ми нарежда да отида в Северна Шотландия, където да се погрижа тя да се омъжи за човек, който се е заклел във вярност към краля и короната. Докато не изпълня заповедта, нямам право да се връщам в Англия.

— Това ли е всичко? — попита тя, озадачена от силата на гнева му.

— Дали това е всичко! — Алек скочи от леглото и започна да крачи гол из спалнята. — По дяволите, Фелисия! — извика той, като прокарваше нервно ръка през гъстата си черна коса. — Джеймс знае, че не мога да понасям шотландците, особено пък онези от най-северните райони. Те всички са диваци — мръсни, невъзпитани варвари, които тичат голи из горите и хълмовете. — Смехът на Фелисия го накара да се обърне рязко. — Какво ти е толкова смешно?

Леденият поглед на Алек я накара да си придаде сериозно изражение, но това не й се удаде.

— Не ми се присмивай, Фелисия — предупреди я той, като спря пред ръба на леглото. — Защо се смееш?

— Говориш за голи диваци, докато ти самият крачиш из стаята, както майка те е родила. Що се отнася до подигравките, може би не аз, а Джеймс се смее най-високо.

— И за какво ще се смее, ако мога да попитам?

— Не се ли чу как описа шотландците току-що? Когато си в двора, ти говориш същите неща, но за твое щастие се изразяваш малко по-дипломатично. Джеймс знае, че си му верен и че си готов да дадеш живота си за него. Той знае и че си противник на обединена Британия. Но ти не трябва да забравяш, че той е роден в Шотландия и че много преди да стане владетел на Англия, е бил шотландски крал. Може би те изпраща там с двойна цел.

— И каква е тя?

— Като негов верен поданик, трябва да потушиш въстанието, за което спомена. Той знае, че ако има човек, който може да попречи на клановете да въстанат, това си ти.

— И?

— Какво наказание би предпочел? Да те заключат в Тауър или да отидеш в Шотландия?

Алек се хвърли върху леглото.

— Значи той възнамерява да ми даде урок, така ли? Може би трябва да обърна залозите срещу него.

— Какво искаш да кажеш?

— Той може да си задържи херцогството. На мен ми е предостатъчно да бъда граф. Пък и лесно мога да оцелея един месец в Тауър. Аз не съм слабак като Хари.

Фелисия се замисли. Не искаше Алек да бъде хвърлен в Тауър, но още по-малко й се искаше той да откаже титлата. Да бъде херцогиня, за нея беше по-важно от всичко друго. Не беше флиртувала и не беше използвала всички познати й методи, за да влезе в леглото му само защото си мислеше, че той е изключителен любовник. Той наистина беше такъв и това откритие се бе оказало неочаквана награда за нея, но основното желание на Фелисия беше не да има самия мъж, а властта, която той имаше в двора. Алек вече бе един от фаворитите на Джеймс, а като херцог щеше да се радва на още по-голямо уважение, Фелисия се надяваше да сподели тази чест, като се омъжи за него.

За нещастие плановете й да го оплете постоянно се проваляха. Тя не можеше да го накара да се ожени за нея, като му каже, че е бременна, тъй като Алек беше твърде внимателен. Той никога не отиваше при нея без защита. До днес.

Под наставленията на един французин, който бе влязъл в двора само преди две седмици, Фелисия бе приложила наученото върху Алек. Страстните й желания и еротичните й фантазии го бяха накарали да забрави всякаква предпазливост. По нейните изчисления днес беше денят, в който тя можеше да зачене. Точно по тази причина беше пристигнала от Лондон сутринта. Ако помпозният иконом не се беше разчукал на вратата, семето на Алек вече щеше да е намерило целта си.

— Алек — каза замислено тя. — Няма ли да бъде по-разумно да направиш онова, което иска Джеймс? — Той отвори уста, за да протестира, но тя му даде знак да мълчи. — Изслушай ме, моля те. Говори се, че чумата отново можела да нападне Лондон.

— Винаги се е говорело, че чумата може да нападне Лондон. Поне през последните няколко години тези твърдения се оказаха безпочвени.

— Така е, но ако се случи сега, а ти се намираш в Тауър, няма да оцелееш. Няма да понеса да те загубя. Пръстите й се плъзнаха предизвикателно по рамото му. — Особено след като искаш да откажеш на Джеймс само от инат. Върви в Шотландия, омъжи момичето за първия мъж, който се закълне във вярност на краля ни, а след това се върни в Англия колкото можеш по-бързо. Аз ще бъда тук и ще очаквам завръщането ти.

Алек сбърчи вежди. Може би Фелисия имаше право. Мисълта, че ще може да диша свеж въздух, пък било то и над земите на Шотландия, му се струваше много по-привлекателна от застоялия въздух и тъмнината в Тауър. Пък и колко ли време щеше да му бъде необходимо, за да намери съпруг за хлапето? Един ден? Една седмица? Уверен, че всичко ще завърши в рамките на един месец, Алек взе решението си, но не поради думите на Фелисия. По някаква странна причина той внезапно усети непреодолимо желание да изпълни тази мисия и това желание нямаше нищо общо с Джеймс или херцогството.

Той се обърна и се усмихна на Фелисия.

— Ще ме чакаш ли в същото това легло?

— Аз и сега те чакам. — Тя се отпусна върху пухения матрак. Чаршафът се плъзна и откри голото й тяло. Ела — каза тя и протегна ръце към него. — Ще ти покажа какво ще ти липсва, докато те няма.

Алек огледа женственото тяло на любовницата си.

— Изкушаваш ме, но се страхувам, че съюзът ни ще трябва да почака.

— Защо? — попита Фелисия, докато се изправяше отново. — Какво е толкова належащо, че да ни попречи да се порадваме заедно на следващия един час?

— В писмото пише, че петдесет кралски войни ме чакат в двора на замъка. Трябва да тръгна с тях незабавно. Заповед на Джеймс. — Той я целуна леко по устните и стана от леглото. — Когато се върна, Фелисия след по-малко от месец, надявам се, — ще искам да те намеря такава, каквато беше преди няколко минути възбудена и чакаща. Ако искаш, тогава можем да прекараме цялото лято заедно. Сега обаче трябва да се погрижа за други неща.

Тя гледаше как Алек си избира дрехи и ги слага в един сандък. Пак се беше провалила. Но не всичко беше загубено. Алек скоро щеше да бъде херцог, а след завръщането му, след малко повече от един месец, тя трябваше да бъде херцогиня. По нейните сметки точно тогава отново щеше да бъде подходящият момент да зачене. Той нямаше да й се изплъзне.

Фелисия огледа красивите пропорции на тялото му с възхищение. Вече копнееше той да лежи до нея и да губи контрол от силата на страстта си. Но тя можеше да почака. Отдавна беше научила, че да се опитва да изисква нещо от Алек Хоук, шести граф на Монтбърн, ще означава незабавен край на връзката им. Алек не беше човек, който се подчиняваше на заповеди, дори ако те идваха от краля му. Знаейки това, Фелисия реши, че любовникът й желаеше херцогството повече, отколкото си признаваше. Че защо иначе тръгваше за място, което не можеше да понася? Освен ако…

— На колко години е момичето? — попита Фелисия. — Тринайсет, четиринайсет?

— На седемнайсет. — Алек навлече широката си риза и затъкна краищата й в пояса на тясно прилепващия си брич, след което издърпа крачолите, за да ги изглади. — Защо питаш?

Фелисия огледа любовника си внимателно. Той тъкмо обличаше кожен елек върху ризата си. Алек приглади кожата отпред, след което сложи широк кожен колан около кръста си.

— Просто се чудех — отвърна тя.

— Ревност ли долавям, Фелисия? — попита Алек, като се отпусна върху един стол. Необходими му бяха само четири бързи движения, за да обуе чорапите и ботушите си. Той се изправи и тръгна към леглото. — Не се притеснявай за верността ми към теб — каза той, докато вземаше двете писма и ги прибираше в пояса си. — Ти си най-красивата ми любовница и все още не си ми омръзнала. Що се отнася до лейди Лохли, тя най-вероятно е някое кокалесто, беззъбо плашило! Да се надяваме, че все пак притежава някои качества, които да ми помогнат да й намеря съпруг.

„Все още не си ми омръзнала.“ Тези думи се забиха в съзнанието на Фелисия. Тя се чудеше дали някога на Алек нямаше да му омръзне да се занимава с нея и мисълта, че това можеше да се случи, я тревожеше.

— Ще се моля да се завърнеш възможно най-бързо — каза тя с изкусителна усмивка. След това се протегна лениво с надеждата да го прелъсти. Искаше й се Алек да остане малко по-дълго. — Ще ми липсваш. Вече започвам да копнея по теб.

Докато Алек гледаше как Фелисия се извива като змия в леглото, се сети, че преди Марлоу да почука на вратата, не беше се защитил. Ако слугата му не го беше прекъснал, любовницата му вече може би щеше да е забременяла.

— Това ще направи следващата ни среща още по-сладка — отвърна той, но съмнението не го напускаше. Тя го беше докарала почти до лудост с опитните си устни и закачливия си език, а такова нещо му се случваше за първи път с Фелисия. Къде се беше научила да възбужда мъжете по такъв начин? И от кого? — Довиждане, Фелисия. — Той махна с ръка и тръгна към вратата.

— Какво? Няма ли да ме целунеш?

— Когато се върна — отговори той през рамо. — Чакай ме, както си сега.

Раздразнена, че не беше успяла да го задържи, че не беше получила дори една целувка, Фелисия направи нещо, което се бе зарекла никога да не прави. Тя го заплаши.

— Ако ми стане скучно, Алек, може и да се върна в Лондон. В крайна сметка, има и други, които желаят вниманието ми, като например Уитфийлд — каза тя, защото знаеше, че Алек не обичаше този човек.

Алек сложи ръка на бравата и се обърна, за да погледне любовницата си.

— Ти си свободна жена, Фелисия. Можеш да правиш каквото си искаш. Ако искаш друг мъж — включително и Уитфийлд, — можеш да отидеш при него. Няма да те спра. Но знай, че ако решиш да си тръгнеш, никога повече няма да се върнеш. Решението е твое.

Без да й даде възможност да му отговори, той излезе от спалнята. Докато двамата с Марлоу вървяха по коридора към стълбището, Алек даде инструкциите си на иконома.

— Събери дрехите, които съм нагласил. Знаеш от какво друго ще имам нужда. Но преди да влезеш в спалнята ми, почукай. В противен случай може да се окажеш с бронзова урна на главата вместо шапка. Лейди Емори каза, че желае да остане. Тя има моето разрешение за това, но докато ме няма, искам да бъде преместена в друг апартамент. Ако обаче тя реши да си тръгне по причина различна от болест или смърт, а след това пожелае да се върне отново тук, забранявам да я пускате в Монтбърн. — Той забеляза озадачения поглед на слугата си. — Не се притеснявай от тази жена. Просто дръж вратите затворени пред нея.

— Ще направя всичко по силите си, сър.

— Знам, Марлоу. А сега предай на пратеника на краля, че след малко тръгвам, за да изпълня дълга си. Аз ще отида да се погрижа да натоварят допълнително провизии.

По здрач Алек напусна замъка Монтбърн, придружен от петдесетте войни на краля. След по-малко от час цялата група бе прекосила границата с Шотландия. Докато жребецът му галопираше напред, Алек се удиви защо се беше разбързал. Някаква странна сила го караше да препуска напред в тъмнината и вместо за любовницата си да мисли за лейди Лохли. Каква беше тя — грозница или красавица? След няколко дни щеше да узнае.