Чарлин Крос
Дамата на лорда (13)

Глава 13

Разсъмваше се и хоризонтът беше порозовял от първите слънчеви лъчи. Ранните сутрешни дъждове бяха спрели и облаците бързо се разпръскваха. Свежият, чист въздух бе изпълнен с аромата на пирен, чиито цветове се отваряха по тресавищата. Денят обещаваше да бъде изключителен, но Чандра не забелязваше красотата на планинска Шотландия. Застанала на бойниците на замъка Лохли, тя гледаше на юг към Англия. Никога не си беше мислила, че ще й липсва английската зеленина, но това беше факт.

Докато премисляше случилото се през последните няколко дни, сбърчи тревожно чело. При пристигането си беше заварила клана раздиран от вътрешни борби. Някои я приветстваха с въодушевление; други я гледаха с неодобрение. От последните Седрик се държеше най-враждебно.

Всеки ден беше една безкрайна борба и тя се опитваше да не губи самообладание и присъствие на духа. Беше наредила нападенията над съседите на клана да бъдат прекратени и сега държеше под око онези, които все още жадуваха за кръв. Докога щяха да продължат да се подчиняват на заповедите й, тя не знаеше. Това не беше кланът, който тя познаваше и обичаше. Сред хората се бе зародила злоба и източникът беше чичо й. Но да отлъчи Седрик означаваше да предизвика още повече размирици, а тя не можеше да си позволи това. Единствената й надежда се коренеше в това, че в клана се страхуваха повече от Джеймс, отколкото го мразеха.

— Спомнете си клана Грегор — каза им тя малко след като беше научила защо кралят беше толкова разгневен на Морган. — Ако продължавате тази агресия и не се подчините на Джеймс, името Морган ще бъде заличено от лицето на земята. — Тези думи бяха накарали повечето от хората да се замислят. Нападенията над съседите бяха прекратени. Засега примирието не беше нарушено. Ако можеше да продължава все така!

Тя чу звук от стъпки по каменните плочи зад себе си и се обърна.

— Гледката на юг, изглежда, те интересува много — каза Седрик. — Да не би сърцето ти да принадлежи на Англия?

— Не — отвърна троснато тя. — Просто разглеждам земите на клана.

— Променила си се — каза той и се вгледа внимателно в Чандра. — Погледът ти е отнесен. Ти копнееш по нещо… или по някого. Обзалагам се, че е заради саксонеца.

При завръщането си Чандра не беше споменала нищо за брака си, като бе казала само, че е успяла да избяга — което си беше вярно. Кланът приветства лукавството й да успее да се измъкне от похитителя си. Седрик обаче не й беше повярвал. Той не преставаше да я засипва с подвеждащи въпроси, очевидно с надеждата да открие нещо повече. Чандра обаче не се хващаше и пазеше тайната си, защото ако истината за брака й излезеше наяве, тя незабавно щеше да бъде свалена като водачка на клана си. Знаеше това много добре.

 

— Обзалагай се, за каквото си искаш, чичо. Аз съм същата каквато бях, когато ме отвлякоха оттук — излъга тя. — Аз съм Морган от Морган, вашата предводителка. За теб ще бъде най-добре да не забравяш това. — Мина покрай Седрик, за да се отдалечи от бойницата, тъй като му нямаше доверие. Достатъчно беше да я бутне леко и тя щеше да политне към земята. — Нещо важно ли те води насам? Ако не, смятам да отида на гроба на Девин.

— Не е много умно да ходиш сама в онова тресавище, Чандра. Твърде опасно е.

— Опасно ли? И защо, чичо? Аз съм на територията на Морган. Нищо не би трябвало да ми се случи. Освен ако някой не заговорничи срещу мен, чичо. Кажи ми, трябва ли да се страхувам от някой член на собствения си клан? Някой, който смята да използва меча си и да ме прониже тайно? — Седрик не отговори. — Тъй като не ми отговаряш, трябва да предположа, че съм в безопасност. Ако имаш нужда от мен, знаеш къде можеш да ме намериш.

Когато Чандра стигна до гроба на Девин, слънцето вече се намираше високо в небето и лъчите му топлеха въздуха над тресавището. Тя коленичи и се втренчи в оголеното място; от почвата вече започваха да се подават малки туфи мъх и трева. При първото си идване тук тя се беше разплакала от мъка; сега обаче стоеше безмълвна и бе обзета от спомени.

Насмешливите очи на Девин; нежната му усмивка; подскоците му по поляната, преди да се претърколи в клисурата; надбягването им надолу по хълма; ръката му, обвила раменете й пред арогантния англичанин; как братовчед й бе седял срещу нея, докато пишеха списъка с кандидатите за ръката й; пристъпът на кашлица и намесата на Алек — всичко това премина през съзнанието й за няколко секунди.

Тя се сети как Девин бе целунал ръката й, докато двамата бяха стояли пред вратата на графа. „Той има властта да промени съдбата ти… бъдещето ти е в неговите ръце. Не се страхувай от този крилат ловец. Въпреки привидната си жестокост, той може да се окаже кротък като гълъб“. Думите на братовчед й изскочиха в ума й, сякаш ги чуваше за първи път. Чандра се зачуди дали Девин не беше предвидил съдбата си. Дали тогава той не й бе казал последно сбогом, не й бе показал, че одобрява англичанина и не я бе подтикнал да приеме предначертаното? „Надявам се твоят лорд от легендата да бъде вечно мил с теб, Чандра.“

След това съзнанието й беше пронизано сякаш с меч от един друг спомен. „Така е по-лесно“ — бе казал Девин миг преди да рухне на пода. Сега, като се замислеше, тя нямаше как да не се съгласи с него. Краят му бе настъпил бързо, а не бавно и мъчително. Тя бе обвинявала Алек за смъртта на братовчед си, но острието на съпруга й беше спестило много страдания на Девин и за това Чандра му беше благодарна. Въпреки това начинът, по който бе загинал Девин, щеше да остане завинаги между нея и Алек. Кланът й никога нямаше да го приеме.

„Не ги оставяй да ти диктуват какво трябва да чувстваш. Любовта ти дава живот, Чандра. Ти я намери. Не я оставяй да те напусне“.

Гласът на Девин ехтеше в ума й и произнасяше думи, които той никога не бе изричал. От силата, с която той говореше, Чандра едва не припадна. Това беше невъзможно. Тя си пое дълбоко дъх. След това усети, че някой стои зад нея, и се обърна рязко. Тресавището беше безлюдно. По гърба на Чандра преминаха студени тръпки и тя се изправи. Когато огледа дърветата срещу себе си, тя забеляза някакво движение между тях. Оуен.

— Оуен — обърна се тя към момчето с името, което сама му беше дала. — Радвам се да те видя. — Зачуди се дали той не беше отслабнал от глад, защото досега не се беше сетила за него. След отвличането й сигурно не бе имал много храна, тъй като никой от клана не проявяваше загриженост за него. — Гладен ли си? — Не изчака да й кимне. — Ще отида до замъка да ти донеса малко храна. — Оуен я хвана за ръката тъкмо когато тя щеше да се обърне. Чандра застана с лице срещу него и видя как той поклаща отрицателно глава. — Какво има тогава? Да не се е случило нещо, което те тревожи?

Той кимна и я дръпна за ръката. Чандра предположи, че момчето иска тя да го последва.

— Искаш да дойда с теб, така ли?

Той кимна.

— Далече ли е?

Оуен кимна отново.

— Любопитна съм, но трябва да се върна в замъка. Вече се забавих достатъчно. — Не беше добре да оставя Седрик насаме с клана й за твърде дълго време. Дори в този момент той вероятно набираше последователи. — Може би ще можем да се видим по-късно.

Оуен заклати глава толкова силно, че тя си помисли, че главата му ще се откъсне от раменете му. След това момчето извади от врата си нещо, което приличаше на златна верига и я подаде на Чандра; на веригата висеше инкрустиран със смарагди медальон.

При вида на украшението Чандра едва не падна от изненада. Грабна веригата от ръцете на момчето. Медальонът беше на Алек.

— Откъде го взе?

Оуен посочи към дърветата. След това я хвана за ръката и я помъкна след себе си.

— Ранен ли е? — попита тя, макар вече да знаеше, че трябва да е така още преди да беше видяла кимването на момчето. Нямаше друг начин някой да му вземе медальона, освен ако… „Мили боже, не! Той не е мъртъв!“

Чандра не се поколеба. Тя нахлузи тежката златна верига на врата си и медальонът се плъзна под туниката и полегна между гърдите й. Тя повдигна полите на роклята си между краката си и ги затъкна в пояса си. След това се затича след Оуен, като си мислеше само за едно нещо — за Алек!

След известно време стигнаха до малката колиба. Трънливи храсти се увиваха около каменните стени чак до покрива и почти я скриваха от погледа. Колибата изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да се срути. Чандра беше удивена, защото дори не подозираше за нейното съществуване. Бързо влезе през отворената врата и се спря. Когато очите й свикнаха с тъмнината, забеляза Алек да лежи на един разнебитен нар; главата му беше превързана с окървавено парче плат. Загорялото му лице изглеждаше невероятно бледо.

— Алек? — прошепна тя и коленичи до него. Той дишаше спокойно и Чандра мислено отправи благодарствена молитва към бога, че беше запазил живота на съпруга й. След това треперещите й пръсти докоснаха леко челото му. Тя разви внимателно превръзката и огледа дълбоката рана, която преминаваше от средата на слепоочието чак до косата му. — Как се случи това? — попита тя Оуен.

Момчето се отдръпна и направи кръг с ръце; след това пръстите му се сляха и той вдигна ръце над главата си, като ги въртеше в широка дъга. Ръката му плесна слепоочието му.

Чандра се беше втренчила в него.

— Боздуган, той е бил ранен с боздуган?

Оуен кимна.

Тя отново погледна към Алек. Невероятно беше, че той бе оцелял след такъв удар. Истинско чудо! Тя отново се обърна към момчето.

— Видя ли кой направи това?

Оуен хвана наметалото й и посочи с ръка.

— Морган — каза Чандра и момчето кимна за пореден път. — Познаваш ли го?

Момчето се намръщи и започна да ходи из стаята, като се биеше с ръце в гърдите. След това се спря и замахна с юмруци във въздуха.

Чандра стисна зъби. Надут войн.

— Седрик — каза тя и Оуен закима. — Той видя ли те?

Когато момчето поклати отрицателно глава, Чандра изпита огромно облекчение. След това тя научи как Оуен бе извлякъл Алек от клисурата. Жребецът му беше скрит наблизо.

Чандра усещаше как в нея се надига силен гняв. Чичо й щеше да си плати за прегрешенията. Кълнеше се в това.

— Той събужда ли се? — попита тя за Алек. След това огледа отново грозната рана и се помоли съпругът й да оцелее. Една ръка докосна нейната. Тя вдигна очи и видя Оуен да поклаща леко глава. След това момчето повдигна рамене, сякаш я питаше какво трябваше да направи. — Трябва да се върна в замъка и да взема лекарства и чисти превръзки. Остани с него. Ще се върна след малко.

Чандра се наведе към Алек и го целуна по устните. Когато той не реагира, тя стана и излезе навън последвана от момчето. Чандра се огледа и осъзна, че не знае къде се намира.

— В коя посока е замъкът?

Оуен посочи с ръка. Чандра погледна натам и бе обзета от отчаяние, защото не можа да види нищо, освен един гъсто обрасъл с къпини стръмен склон. Оуен забеляза изражението на лицето й и я подръпна за ръката, давайки й знак да го последва.

— Но някой трябва да остане с Алек.

Оуен притисна длани една към друга, наклони глава и я положи върху тях.

— Казваш, че той спи. — Момчето кимна. — Така е, Оуен. Но аз се моля сънят му да не продължи вечно. — Чандра реши, че няма друг избор, и даде знак на Оуен да тръгне пред нея. Докато се отдалечаваха от колибата, тя се обърна назад и погледна към вратата. — Няма да се бавя, любими. Моля те, не ме напускай.

След четвърт час Чандра вече се намираше в гората точно под мястото, на което винаги оставяше храна за Оуен. Той й даде знак, че ще я чака там, за да я отведе отново до колибата.

— Ако не съм се върнала след дълго време, не ме чакай. Погрижи се за съпруга ми както можеш. Никой не трябва да го намери, Оуен. Животът му е изложен на голяма опасност. Пази го добре. — Това беше голям риск за човек, който не беше обучен да воюва, но на Чандра й се струваше, че момчето притежава способността да измами почти всеки, който нахлуеше във владенията му. — Благодаря ти, Оуен. Ще ти бъда вечно задължена. Няма да забравя това.

Тя излезе на открито, а Оуен остана да я наблюдава под прикритието на дърветата. Всеки, който я видеше, докато се спускаше надолу по хълма, щеше да си помисли, че водачката на клана Морган няма никакви грижи. Но когато Чандра стигна до крепостта, тя тръгна бързо към северната кула. Когато минаваше покрай една камара скали, заобиколени от гъста растителност, тя изчезна. Оуен се намръщи, след което приседна в подножието на едно дърво и зачака.

 

Чандра изкачи стълбите, които се виеха покрай дебелата стена на северната кула и водеха до подножието й, след което загаси факлата си и излезе от тайната врата, която беше скрита зад една редица лавици. С изключение на стаята, в която се намираше в момента, помещенията тук се използваха рядко. Над нея, на втория и третия етаж, бяха разхвърляни стари мебели; в подземията под нея пък се намираше пълна с плъхове тъмница, чиято врата беше скрита в прашния под на приземния етаж.

Тя затвори вратата и си спомни как, като деца с Девин, бяха открили тайния проход. Докато се бяха гонили около лавиците със зърно, те се бяха блъснали в тях с такава сила, че вратата се беше отворила. Двамата бяха разучили какво се криеше зад спираловидното стълбище и бяха намерили външната врата. След това бяха сключили договор, че никога няма да разкрият на никого какво бяха намерили. С годините те често бяха използвали прохода, за да се измъкват навън и да играят в гората.

Чандра се съмняваше някой да си спомняше за съществуването на прохода. Поне се надяваше така, защото той беше единствената й връзка с външния свят и й позволяваше да влиза и излиза незабелязана в замъка. Мина по старите дъски, затаи дъх и отвори външната врата на кулата. Наоколо нямаше никого и тя бързо се измъкна навън, след което мина през вътрешния двор и се отправи към кухните.

Жените бяха заети с приготвянето на храната. Чандра ги поздрави с кимвания и усмивки, подмина ги и влезе в склада. Там свали едно чувалче от стената и сложи в него едно руло чист лен, игла и конец, мазила, смес от билки, пита сирене, мях с козе мляко, сушени плодове, два самуна хляб, а най-отгоре пъхна малко сладкиши, увити в кърпа. Надяваше се да се измъкне незабелязано, но остана разочарована. Когато излезе на двора, там я чакаше Седрик.

— Какво има в чувала? — попита я той.

Чандра го погледна и бе обзета от гняв и отвращение. Бързо овладя чувствата си, защото не можеше да си позволи да ги покаже пред него.

— Храна за Оуен — отвърна тя и му позволи да погледне какво има най-отгоре в чувала. — Докато бях в тресавището, го видях и ми се стори отслабнал. Очевидно, докато съм отсъствала, никой не се е сетил за него.

Седрик мушна ръка в чувала, измъкна един сладкиш и го захапа.

— Той е крадец и бракониер, който ни създава само главоболия. Трябва да го изгониш и да се отървем завинаги от него.

— Той убива само по един-два заека от време на време, за да задоволи собствените си нужди. Това не е причина за тревога. Докато аз съм водачка на клана, Оуен ще остане тук. Не ме предизвиквай, тъй като решението ми вече е взето.

Чандра мина покрай чичо си и тръгна към вратата. Седрик тръгна след нея.

— Къде отиваш? — попита той.

— Към мястото в гората, където обикновено оставям храната за Оуен.

— Ще дойда с теб.

— Не е необходимо.

— Напротив, необходимо е. Не трябва да излизаш сама навън.

Чандра се обърна към него.

— Ще отида сама, чичо. Той има доверие само на мен. Ти ще останеш тук, за да не го изплашиш. Няма да се бавя много.

Чандра тръгна от вътрешния двор към страничната врата. Тя нареди на часовия да отвори и излезе навън; след това се отправи към хълма. Докато вървеше към гората, усещаше, че Седрик я наблюдава от стените на замъка. Разкъсвана между желанието си да види отново Алек и възможността съпругът й да бъде открит, ако си позволеше да навлезе в гората с Оуен, Чандра осъзнаваше, че няма друг избор, освен да изчака удобен момент.

— Оуен — извика тихо тя, когато стигна до дърветата. След това забеляза, че момчето е приклекнало до ствола на едно дърво. — Не се показвай. Когато си тръгна, ела да вземеш чувала. Сега ме наблюдават и не мога да се върна с теб. Когато всички заспят, ще се измъкна и ще намеря пътя до колибата. Не позволявай на никого да види в коя посока отиваш, когато си тръгнеш оттук. — Той кимна в знак, че е разбрал. — Разчитам на теб. Ти си единственият човек, на когото мога да се доверя.

Тя сложи чувала на земята, обърна се и тръгна обратно по пътя, по който беше дошла. Когато Чандра стигна на половината път между гората и замъка, Оуен изскочи от гората, сграбчи чувала и изчезна в посока противоположна на тази, в която се намираше колибата. Чандра погледна скришом към стената на замъка и забеляза Седрик да стои до една от бойниците. При вида му тя бе изпълнена с омраза към чичо си. Трябваше обаче да намери начин да не покаже чувствата си, поне не и преди Алек да бъдеше в безопасност.

Чандра въздъхна тежко, докато изкачваше хълма. По причини, известни само на него, Алек бе тръгнал след нея, но бе постъпил глупаво, като бе тръгнал сам. Когато първоначалният шок от това, че го вижда, беше отминал, мисълта, че съпругът й бе тръгнал към Шотландия заради нея, я изпълни с радост. Дали той бе постъпил толкова необмислено, защото бе изпитал тревога за нея? Възможно ли беше да я обича и затова да беше постъпил толкова безразсъдно? Или пък беше тръгнал след нея, за да я върне в Англия само за да могат да изпълнят заповедта на Джеймс и да му дадат наследник?

Чандра не беше съвсем сигурна, но имаше вероятност в тялото й да се заражда нов живот. Обикновено тя беше здрава и не боледуваше, но сега изпитваше пристъпи на гадене и от време на време й се завиваше свят. Месечният й цикъл закъсняваше с две седмици. Знаците потвърждаваха, че носеше детето на Алек, но не знаеше дали да му каже, или да скрие истината от него, ако той оцелееше. Когато разбереше, че ще става баща, щеше да се опита да я отдели от Лохли и да й заповяда да се върне в Монтбърн, където без съмнение смяташе, че трябва да се роди детето му — в любимата му Англия. Това беше заповед, която тя не можеше да изпълни.

Въпреки че се разкъсваше от всичко това, Чандра усещаше тежестта на отговорността, която носеше. Колкото и да й се искаше да не бъде така, тя беше дъщеря на баща си и не можеше да постъпи по друг начин, освен да изпълнява задълженията си. Кланът й се раздираше от междуособици. Като негова водачка тя трябваше да намери начин да потуши надигащия се бунт, да разпръсне фракциите и отново да донесе мир и спокойствие на Лохли. За да направи това, трябваше да остане тук. Докато не си свършеше работата, Алек не можеше да научи за бременността й. Това беше тайна, която Чандра трябваше да задържи за себе си.

Представи си как Алек лежи на нара в мрачната колиба с пребледняло лице и окървавена глава и сърцето й се сви. Тревогата й за него се увеличи. Мислено се помоли той да оцелее, защото искаше отново да може да го държи в прегръдките си. Дълго време й бе отнело да разбере това, но сега знаеше, че го обича — обичаше го повече от собствения си живот! Дългът изискваше от нея да остане вярна на клана си, но ако някой от хората й се опиташе да нарани съпруга й, тя бързо щеше да го убие. Животът на Седрик и без това вече нямаше голямо значение за нея. Той щеше да си плати за всичко, и то скоро.

Чандра влезе през вратата, като мислено се зарече да защитава Алек. Той щеше да бъде в безопасност дори ако се наложеше тя да плати за това със собствения си живот. Алек трябваше да оцелее. Трябваше! Защото без нея животът й нямаше смисъл.

От мястото си до бойницата Седрик наблюдаваше как Чандра върви към входа на голямата зала. Според него тя се беше променила. Погледът й и изражението й му показваха, че се беше върнала от Англия като жена, а не като момиче. Сега тя притежаваше онова женско качество, което привличаше мъжкото внимание. Седрик не беше глупак и бързо заключи, че тя беше спала с копелето, което я бе отвлякло — същия англичанин, който сега лежеше на дъното на клисурата. Скоро и тя щеше да се присъедини към него, но преди това Седрик възнамеряваше да се наслади на същото, на което се бе наслаждавал саксонецът.

Независимо че Чандра беше единствената му кръвна роднина, той смяташе да я измъчва и да се гаври с нея. Когато я напълнеше със семето си, щеше да й пререже гърлото и да я хвърли върху трупа на мъжа, когото тя очевидно обичаше. Беше предателка и не заслужаваше друго. А след това Седрик щеше да бъде новият водач на клана — Морган от Морган.

 

Когато всички в замъка отдавна бяха заспали, Чандра се измъкна от стаята си, мина по стълбите и излезе във вътрешния двор, благодарна, че нощта беше безлунна. Чандра успя да се придвижи незабелязано до северната кула, отвори старата врата и се промъкна до складовете. Опипа полиците, като внимаваше да не се нарани на някоя стърчаща треска. Когато стигна до полицата, зад която се криеше тайната врата, тя я натисна и вратата се отвори. Чандра се мушна в отвора и тръгна надолу по стълбите. Вървеше бавно и опипом по тесните каменни стъпала, защото в тъмното не се виждаше нищо. Малко по-късно излезе през долната врата, мина покрай канарите, слезе по хълма и се отправи през полянката към гората.

Първоначално мислеше, че знае накъде върви, но колкото по-дълбоко навлизаше в гората, толкова повече намаляваше увереността й. Изсъхнали клонки пращяха под краката й, а ниските клони брулеха лицето й и разрошваха косата й. Приближаването й караше нощните животни да се спотаяват. Скоро гората се превърна в тъмна, черна и неподвижна маса. Чандра имаше чувството, че се намира в гроб; единственият звук, който чуваше, беше туптенето на собственото й сърце.

След десет минути Чандра осъзна, че се е изгубила. В тъмнината тя не можеше да вижда на повече от метър пред себе си. Каза си, че трябва да се успокои, но почувства първите признаци на истерия да се надигат в стомаха й. Чандра знаеше, че ако те стигнеха до гърлото й, щеше да се разкрещи. Пое си дълбоко дъх и си спомни малкото поточе, което бяха прекосили с Оуен. Над него беше проснато едно повалено дърво. Ако го намереше, до колибата оставаха само няколкостотин метра.

В тишината слухът на Чандра се беше изострил неимоверно. Паднали листа шумоляха на земята; счупването на суха съчка прозвучаваше като изстрел. Близо зад нея имаше нещо. Глиган? А може да е Седрик. Господи! Само не той.

Тя понечи да се затича, но краката й се бяха забили в земята и отказваха да я послушат. Една ръка се спусна върху рамото й и Чандра едва не припадна. Обърна се със сподавен вик.

— Оуен! — въздъхна облекчено тя. — Уплаши ме до смърт.

Белите му зъби проблеснаха на слабата светлина. Това беше първата усмивка, която тя виждаше на лицето му. Момчето я хвана за ръката и я поведе към колибата. Този път Чандра се оглеждаше внимателно, за да не пропусне ориентирите, покрай които минаваха. Самотна скала, повален бор, малкият ручей с падналото напречно на него дърво — всички те й показваха пътя до колибата. Призори щеше да накара Оуен отново да й покаже пътя и щеше да запомни всяка крачка. Заради Алек не можеше да си позволи да се загуби отново.

Двамата застанаха пред вратата на колибата.

— Как е той? — попита Чандра; трябваше да узнае, преди да влезе вътре. Оуен кимна твърдо и сърцето й се успокои. Чандра влезе бавно в колибата. На един стол до нара гореше малка свещ. Обърнал глава към стената, Алек изглеждаше, сякаш не се бе помръднал, откакто го бе видяла за последен път. — Събуди ли се изобщо? — обърна се тя към момчето.

Той поклати глава и тъмните му къдрици, невчесани и сплъстени, се замятаха около главата му; тъмносините му очи се втренчиха в пръстите на голите му крака. Чандра докосна ръката му и той погледна нагоре.

— Ти се справи добре, Оуен. Ако не беше ти, съпругът ми щеше да бъде мъртъв. — Чандра сбърчи чело. — Ти го видя с мен онзи ден над езерото. Затова дойде при мен, нали?

Оуен кимна.

— Той ще се радва, че си го запомнил — каза тя. В огнището гореше слаб огън и Чандра забеляза котле с вода близо до него. — Водата преварена ли е? — Момчето кимна. — Тогава я донеси тук, за да почистя раната. След това ще я зашия.

Докато приближаваше нара, Чандра забеляза, че рулото лен беше разкъсано на лентички, които се намираха върху една разнебитена масичка заедно с мазилата, билките, иглата и конеца. Тя свали наметалото си, хвърли го на пода до нара и се наведе да огледа лицето на Алек.

Той спеше с полуотворени устни и дъхът му погали нежно ушите й. Алек не се помръдваше.

— Трябва да се погрижа за раната ти, любов моя. Може да те заболи, но ще внимавам болката да не бъде твърде силна. — Тя повдигна главата му и свали чистата превръзка, която му бе сложил Оуен. За нейна изненада дълбоката рана вече беше почистена. Тя погледна момчето, което стоеше близо до котлето, и му се усмихна. — Виждам, че добре си се погрижил за него, Оуен. Благодаря ти още веднъж.

Със свободната си ръка момчето изимитира движение като при шиене, след което сви рамене.

— Обикновено, но невинаги, жените са по-добри шивачки от мъжете. Не се подценявай само защото не си успял да довършиш всичко.

Чандра изми ръцете си с груб калъп сапун, който бе дала на Оуен преди много време и който той едва ли използваше често; след това ги изплакна с малко охладена вода от котлето. Почисти отново раната, след което взе ножа си, подържа острието му над пламъка на свещта, остави го да се охлади и обръсна ивица коса около раната. Когато я почисти отново, тя прецени, че раната трябва да е дълга около седем сантиметра. Взела иглата и конеца в ръка, тя нагря иглата на пламъка на свещта, пое дълбоко дъх и се зае да зашие раната.

Чандра можеше да се закълне, че при всеки малък шев, който правеше с надеждата да избегне оставането на грозен белег, иглата сякаш пронизваше самата нея. Захапала със зъби долната си устна, тя не спираше да се мръщи. На Оуен му се струваше, че тя страда от остра болка. Когато и последният шев бе направен, конецът отрязан и възелът — вързан, Чандра въздъхна облекчено; беше направила четирийсет шева. Чандра остави иглата и ръцете й започнаха да треперят, когато нервите й най-накрая поддадоха пред напрежението. Тя се овладя, намаза раната с мехлема и сложи нова превръзка. Най-накрая стана и се протегна, след което разтри тила си, за да прогони болката.

— Добре се справи, любима.

Чандра замръзна на мястото си, а сърцето й сякаш спря да бие.

— Алек? — попита тя и се втренчи в него.

Клепачите му потрепнаха, той отвори очи и бавно обърна главата си към нея.

— Да. Аз съм — каза той с тих и дрезгав глас. На устните му се появи лека усмивка.

— О, Алек — извика Чандра и падна на колене до него. Ръцете й го обгърнаха и тя склони глава на гърдите му. — Благодаря на бога, че се събуди.

Той вдигна ръката си, която сякаш бе пълна с олово, и я погали по косата.

— Да. Спах доста дълго.

Чандра усети ръката му да гали разрошената й коса и се сети за първите му думи. „Добре се справи, любима.“ Не бе ли казала и тя почти същото на Оуен, но без обръщението? Тя се намръщи, отдръпна се и се втренчи в Алек.

— Откога си буден?

— Нямам представа за времето, но се събудих, преди ти да влезеш тук.

— Но ти не каза нищо. Дори не помръдна, докато аз… докато аз…

Въпреки че погледът му беше замъглен и от време на време му се привиждаше двойно, Алек забеляза, че Чандра е пребледняла.

— Докато ме шиеше ли? — Тя кимна и той се разсмя, но веднага му се прииска да не го беше направил. Имаше чувството, че главата му ще се пръсне всеки момент. — Щеше ли да се справиш толкова добре, ако знаеше, че съм буден?

Тя отмести поглед от очите му.

— Ти си ме накарал да вярвам, че не усещаш нищо само за да ме улесниш.

— Не само теб, а и себе си — каза той и осъзна, че тя е объркана. — Стоях неподвижно от мъжка гордост. Белегът ще бъде малък, защото ти се справи отлично. Ако белегът беше голям и грозен, жена ми може би щеше да ме напусне отново.

Очите на Чандра се изпълниха със сълзи, когато се сети какви неприятности му беше създала. Ако не беше тя, той нямаше да лежи сега тук.

— Прости ми! — каза тя и го погали по бузата с трепереща ръка. — Не трябваше да идваш, Алек. Най-малкото пък сам.

— Знам, че беше глупаво, но когато Джейсън ми каза, че си избягала, не можех да мисля за нищо друго, освен за твоята безопасност. Тръгнах след теб, без изобщо да се подготвям.

— Горкият Джейсън. Страхувах се, че съм го ударила твърде силно. — Тя видя повдигнатите вежди на съпруга си и допълни: — Той ме хвана тъкмо когато щях да изляза през вратата. Нямах друг избор, освен да стоваря дръжката на една брадва върху врата му. Доста силно го ударих. Той добре ли е?

— Вероятно е добре, ако се изключат натъртената му брадичка и болките във врата.

Чандра се разсмя.

— Вероятно ни мрази и двамата.

— Уверен съм, че за в бъдеше ще стои настрани от нас и нямам нищо против.

— Не трябва да го обвиняваш за онова, което е сторил баща му.

— Значи ти е казал?

— Да, на сватбеното ни празненство. Страда също колкото теб, Алек, защото и той е изгубил баща си. Тогава е бил просто малко момче. Онова, което се е случило между бащите ви, не е по вина на Джейсън. В крайна сметка, той ти е братовчед.

— Ще помисля върху това, но точно сега повече ме притеснява чичо ти. Той е опасен, Чандра. Копелето ме нападна, докато яздех към Лохли. Утре трябва да се махнем оттук. Страх ме е какво може да се случи с теб, ако останем тук. — Той се огледа край себе си. — Как съм попаднал на това място?

— Оуен те е донесъл. — Тя се обърна, но момчето беше изчезнало. Чандра погледна отново към Алек и забеляза, че той се е намръщил. — Момчето, което ти сметна за бракониер в онзи ден, когато ходихме до езерото.

— Сещам се. Чух те да казваш, че той е спасил живота ми и че е дошъл да те повика. Но не си спомням нищо, след като Седрик скочи от дървото.

— Оуен е видял всичко. Той те измъкнал от дъното на клисурата, в която те хвърлил Седрик, и след това те донесъл тук.

Алек се бе чудил защо цялото тяло го болеше. Сега вече знаеше причината. Забеляза медальона си на врата на Чандра.

— Той дойде при мен с това — обясни тя и започна да сваля украшението от врата си, но Алек я спря.

— Засега го задръж — каза той и видя как златният кръг изчезва обратно в пазвата й. — Това не е най-хубавият хан, нали?

— Не, но за съжаление това е мястото, в което Оуен предпочита да живее. Но господ бди над нас, защото Седрик не знае за това място. Дори аз не знаех, че съществува.

— Да, бе, новичко е — каза той, докато се оглеждаше. — Но тази нощ то е нашият рай. — Всяко движение караше главата му да пулсира толкова непоносимо, че му се завиваше свят. По дяволите! Алек затвори очи, но ги отвори бързо, защото усети, че ще падне от нара. Трябваше да овладее сетивата си, да се пребори с виенето на свят и мъгливия си поглед, защото на следващата сутрин трябваше да напуснат това място. Той се загледа в лицето на Чандра. — Момчето трябва да дойде с нас — каза той, — защото ако Седрик разбере, че то ме е спасило, ще го подгони като бясно куче. Утре се връщаме в Англия.

Чандра знаеше, че Алек не е в състояние да пътува поне още няколко дни. Не желаеше да го тревожи и затова промени темата на разговора.

— Защо не ми каза, че отиваш да се видиш с Джеймс? Какво те накара да скриеш от мен, че над клана ми е надвиснала опасност? Не беше честно. Аз съм тяхна водачка.

— Надявах се да предотвратя точно това, което се случи. — Той забеляза въпросителния й поглед. — В мига, в който научеше, че кланът ти е в беда, щеше да тръгнеш за Шотландия, Чандра. Ако ти бях казал аз, а не Джейсън, аз щях да лекувам ударения си врат. Познавам те. Ти си много по-безразсъдна от мен. Надявах се да измоля аудиенция от Джеймс и да го убедя да не реагира твърде остро срещу клана Морган. Седрик беше провокирал агресивното поведение на хората ти и ги беше накарал да нападнат съседите си. Само той, а не целият клан, трябваше да понесе последствията от действията си. Точно това казах и на краля.

— И?

— Джеймс се съгласи с мен. Армията му беше задържана в Лондон. Засега кланът ти е в безопасност. Седрик обаче скоро ще си получи заслуженото. — „Ако преди това не умре“ — помисли си Алек. Ако някога отново се изправеше пред чичото на Чандра, той щеше да убие копелето! — Ако планът на Джеймс се осъществи, чичо ти ще изживее остатъка от живота си затворен в Тауър. Кралят ни може да изглежда глупав, но в действителност е много лукав. Необходима беше голяма дипломатичност, за да го убедя да промени решението си. Нали осъзнаваш, че той беше решил да изтреби клана Морган?

— Предположих това, когато разбрах какво става в Лохли. Напомних на всички в замъка за случилото се с клана Грегор. Засега нападенията срещу съседите ни са прекратени. — Тя се вгледа в Алек. — Не ми ли вярваше, та реши да говориш от мое име?

— Когато е заложено толкова много, чувствата нямат нищо общо в преговорите с Джеймс, скъпа. Ти си твърде пристрастна. Възможно беше в даден момент, в желанието си да защитиш онези, които обичаш, да загубиш самообладание или да кажеш нещо неподходящо. Това щеше да донесе само нещастие на семейството ти. Затова не ти казах и затова отидох сам.

Алек вероятно бе постъпил правилно, като не я беше завел в Лондон. Може би наистина шотландският й характер щеше да се сблъска с характера на най-печално известния от всички шотландци. Тя се сети за Фелисия Емори. Вече беше сигурна, че срещата му с краля е била единствената причина Алек да отпътува за Лондон, но искаше да се увери още веднъж.

— Това ли беше единствената причина да заминеш за Лондон — заради клана ми?

Алек я огледа.

— Нямаше друга причина. Защо питаш?

Чандра си пое дълбоко дъх и се втренчи в ръцете си.

— Намерих писмото на лейди Емори. Датата му беше само няколко дни преди да заминеш. Тъй като в твоята бележка не се посочваше причината за отпътуването ти, а само, че някаква важна работа се нуждае от незабавното ти внимание, аз предположих, че… че…

— Предположила си, че съм отишъл в Лондон, за да бъда с нея — довърши Алек. — Погледни ме, Чандра. — Тя вдигна очи към него. — Причината за внезапното ми заминаване беше писмото на сър Джон, а не това на Фелисия. Не отричам, че някога тя ми беше любовница. Но от деня, в който те срещнах, всички чувства, които може да съм имал към Фелисия — а и към всяка друга жена — изчезнаха. От първия миг, в който те видях, ти привлече вниманието ми. Ти си единствената жена, която желая. — Той въздъхна тежко. — Трябва да ти кажа, че докато бях в Лондон, Фелисия се опита да ме върне при себе си. Аз я отблъснах. Не вярвам тя да се опита да ни създава повече неприятности. Повярвай ми, няма друга, освен теб.

Чандра се вгледа внимателно в прекрасните му очи и се запита дали онова, което виждаше в тях, беше истината.

— Защо тръгна след мен, Алек?

Той се изсмя и главата отново го заболя.

— Скъпа — каза Алек, когато болката поутихна, — ако досега не си намерила отговора на този въпрос, вероятно никога няма да го узнаеш.

— Не ми се подигравай — тросна се Чандра, която отчаяно искаше да разбере истината. — Ти рискува живота си. Защо?

Алек протегна ръка и докосна извивката на бузата й.

— Защото се влюбих в теб, Чандра. Целуни ме и ще ти го докажа.

Тихият й радостен вик изпълни ушите на Алек и устните им се сляха жадно. Беше изминала малко повече от седмица, откакто се бяха целували за последен път, но и на двамата им се струваше, че е изминала цяла вечност. Езиците им се преплетоха и започнаха да си играят. Алек я желаеше до болка. Той отдръпна устни от нейните.

— О, скъпа, ако знаеш колко ми липсваше. Легни до мен, за да мога да те прегърна.

Чандра погледна през прозореца на колибата и видя, че започваше да се развиделява. Нямаха време да се любят.

— Не мога — каза тя и се отдръпна от съпруга си.

След това се изправи и видя, че Алек я гледа объркано.

— Трябва да се върна в замъка. Ако Седрик забележи, че ме няма, вече няма да бъдеш в безопасност.

— Не можеш да си тръгнеш. Той иска твоята смърт. Няма да ти позволя да си тръгнеш. — Той сграбчи китката й и се надиган от нара. В главата му избухна болка, която го накара да падне обратно и той изстена високо. — Света Богородице, бъди милостива! — прошепна той. Туптенето в главата му утихна бавно.

Чандра пусна билки в чиста чаша с прясна вода и разбърка. След това надигна главата на Алек.

— Изпий това, любов моя. То ще намали болката ти.

Алек изпи отварата и положи с въздишка глава на възглавницата си. Когато погледна нагоре към Чандра, я видя двойна.

— Чандра, моля те, не си тръгвай оттук.

— Трябва, любими. Скоро ще се съмне. Не мога да остана.

Пръстите й погалиха нежно челото му и тя се обърна. Алек я гледаше как си отива и у него се надигна страх за безопасността й.

— Чандра! За бога, жено, не ме карай да ставам и да те гоня. — Тя продължи да върви. Алек се опита да се надигне, но не можа да помръдне. Какво, по дяволите, му беше дала да пие? — Чандра!

Тя стигна до вратата и се обърна да го погледне.

— Ще се върна довечера. Спи спокойно, любими. Аз също те обичам.

— Чандра, не тръгвай! Тези думи се въртяха в съзнанието му, но устните му отказваха да ги произнесат. Алек напразно се опитваше да се пребори с мрака, който се спускаше над него. Очите му се затвориха и той заспа.

Оуен, който дискретно бе оставил двамата насаме, се надигна от мястото си близо до вратата на колибата.

— Време е да тръгваме — обърна се към него Чандра и метна наметалото си, което беше прибрала от пода до нара, върху главата си. — Той заспа, Оуен. Ако се опита да стане и да тръгне към замъка, когато се събуди, накарай го да изпие малко от отварата. Каквото и да става, той не трябва да излиза от колибата. Разбра ли? — Момчето кимна отсечено.

Двамата тръгнаха през гората. Чандра се стараеше да запомни всеки знак по пътя и си обеща никога да не забрави пътя към колибата.

— Ще се върна, когато всички заспят — каза тя, когато двамата стигнаха до края на гората. — Запомни, Оуен, не трябва да му даваш да се движи.

Момчето кимна и се загледа в Чандра, която пробяга през откритото пространство под първите лъчи на зората. Когато стигна до скалите и изчезна, Оуен се обърна и тръгна обратно, като по пътя си събра няколко корена.

Още един човек, освен Оуен наблюдаваше как Чандра прекосява полянката. Седрик бе застанал високо на бойниците и не сваляше очи от Чандра, като от време на време притичваше към друга част на стената, за да не я изпусне. След това тя изчезна. Седрик се намръщи объркано и бавно се върна на поста си. Той започна да се чуди дали изобщо я беше видял. Малко по-късно обаче отново я забеляза точно под себе си — Чандра притича през вътрешния двор и влезе в голямата зала.

Не знаеше откъде беше дошла тя, но едно нещо беше сигурно — беше ходила в гората. Но защо? Седрик не можеше да се сети за правдоподобна причина… освен ако…

Затича се по стълбите и отиде в конюшните. Оседла коня си, метна се на седлото, излезе в галоп през вратата и се отправи към тресавището. Скоро застана на ръба на клисурата и погледна надолу.

— Значи копелето е живо, а?

Сега Седрик знаеше защо Чандра бе ходила в гората. Тя несъмнено щеше да се върне при саксонеца с падането на нощта. Той само трябваше да изчака и да я проследи. Англичанинът щеше да изчезне от лицето на земята завинаги. Но кого от двамата трябваше да убие първи?

Седрик реши, че ще се забавлява повече, ако накара английското копеле да страда повече, като измъчва любимата пред очите му.