Боби Смит
Вземи сърцето ми (6)

Шеста глава

Катрин и Александър бяха отведени и заключени в мебелираната със спартанска скромност каюта на Мухамед. Съдейки за пиратите от приказките, които бяха чели двамата с дядо му, Алекс бе смятал воините на океана за вълнуващи, но след като видя опустошението и смъртта, които те сееха на борда на кораба „Делфин“, момчето разбра, че те са опасни и ужасяващи мъже.

— Лельо Катрин, какво според теб ще направят с нас? — Детето вдигна доверчиви очи към нея. Дълбоко в сърцето си той бе убеден, че докато двамата са заедно, не можеше да им се случи нищо лошо.

Катрин много добре знаеше каква участ ги очаква. Ледени тръпки преминаха по гърба й при спомена за това как и бе погледнал пиратът, преди да нареди да ги доведат тук. Копнееше Джералд да я спаси, но разбираше, че бе глупаво да си го мисли, както бе глупаво да допусне, че Ейвъри ще им се притече на помощ. От нея зависеше да останат живи и да се завърнат невредими у дома.

— Не знам, Алекс — отвърна тя със свито сърце. — Чувала съм, че понякога връщат пленниците на близките им в Англия срещу откуп. Така че когато татко научи къде сме, той ще им плати, за да ни освободят.

Алекс погледна към нея, а по лицето му нямаше и следа от страх.

— В известен смисъл на нас ни провървя, че пиратите ни плениха, нали, лельо Катрин?

Неговото мнение я изненада.

— Какво искаш да кажеш?

— Като стана така, поне ще се върнем у дома, при дядо.

Алекс бе толкова наивен, че Катрин не можа да удържи на желанието си да коленичи, да го притегли по-близо, да го притисне силно до сърцето си и да го целуне.

— Добре. Искам да остана с теб. Не искам никога да се разделяме.

— И аз искам да останем заедно и ще направя всичко възможно — обеща от все сърце Катрин.

 

Когато „Делфин“ бе вече изцяло под негов контрол, Мухамед остави на борда му неколцина моряци, а след това заедно със Селим се върнаха на неговия кораб. Бе решил да задържи пленницата само за себе си, но деликатното предупреждение на Селим го бе разколебало.

— Знаеш, че никога не бих оспорил решението ти, принц Мухамед, но този път съм принуден да го направя, за да те предпазя.

— Какво има? — попита Мухамед, а мислите му все се въртяха около красивата жена в каютата му.

— Жената…

— Какво за нея?

— Знам, че я искаш за себе си, но помисли си какво ще стане, ако наистина я задържиш. — Селим замълча, за да му даде време да разбере добре думите му. — Знаеш, че Малик е всемогъщ. А също така знаеш, че той има хора навсякъде. Не би ли било по-благоразумно да изчакаш първо да се срещнем с него и да разделим плячката и тогава да я обявиш за твоя?

Мухамед го погледна замислено. Думите на Селим, въпреки че не му харесаха, не бяха лишени от смисъл. Малик действително бе опасен противник. Беше разбрал това през всичките тези години, през които се опитваше да го победи и да заеме неговото място като емир на Алжир. Властта му се простираше върху всичко, а поддръжниците му бяха многобройни. Ако дори един-единствен човек кажеше на Малик, че укриваше плячка от него, щеше да бъде незабавно убит.

— Може би си прав. Няма да взема жената сега, въпреки че дяволски ми се иска да я имам. Ако Малик не попита за нея, когато му предаваме неговия дял, ще знам, че тя е моя и мога да постъпвам с нея както искам.

— За пореден път доказваш своята проницателност. Убеден съм, че един ден мечтата ти да управляваш Алжир ще се осъществи.

Мухамед му се усмихна.

— Хайде да слезем долу. Нека се убедим, че си заслужава риска заради нея да измамим Малик. Нямам намерение да изпробвам чувството му за хумор заради една нищо неструваща жена.

Двамата мъже се спуснаха долу, тръгнаха по коридора, водещ към неговата каюта, и влязоха. Завариха Катрин и Алекс, изправени до илюминатора, да наблюдават какво става на „Делфин“. Когато чуха вратата да се отваря, и двамата се обърнаха стреснато, за да видят застаналите срещу тях поробители.

— Как ти е името, жено? — попита Мухамед, докато я изучаваше. В момента бе мръсна и неугледна, но той знаеше, че след като се измие, напарфюмира и облече подходящо, ще бъде украшение за харема на всеки мъж. Бе дълбоко убеден, че тя е безценен трофей. Желаеше я и щеше да направи всичко възможно, за да я запази за себе си.

— Аз съм Катрин Уейкфийлд, дъщеря на херцог Хънтингтън, а това е Александър Уейкфийлд, внук на херцога — отвърна с достойнство тя. — Ако ви интересуват единствено парите, сигурна съм, че баща ми ще плати добре, за да ни върнете при него.

Пиратът изръмжа от удоволствие при тази новина. Сега вече знаеше, че няма да я отстъпи на никого. Първо, щеше да я задържи, докато й се насити, а после щеше да я предаде на английското й семейство срещу нечувано висок откуп. Сегашното положение на нещата го удовлетворяваше напълно. Само трябваше да я измъкне под носа на Малик. Отправи безмълвна молитва към Аллах за успех в това начинание.

— Селим, отведи нея и момчето в съседната каюта и ги заключи. Ти ще отговаряш за нея, докато пристигнем в пристанището.

Катрин се бе подготвила за най-лошото и едва не припадна от облекчение, когато чу заповедта да бъдат отведени заедно. Не каза нищо, но въпреки това знаеше, че лицето й издава чувствата, които я вълнуваха.

Мухамед се усмихна безмълвно, когато Селим изведе пленниците от каютата. „Не си мисли, че не изгарям от желание да те притежавам, сладка моя. Денят, когато наистина ще бъдеш моя, ще дойде скоро…“

 

Малик ел Мансур, смелият и безстрашен тридесетгодишен емир на Алжир, изслуша внимателно разказа за измяната, който неговият агент Фаид му донесе. Златистите му очи се присвиха, докато премисляше думите на своя информатор как неговият отколешен съперник Мухамед Ибн Аббас, който току-що бе акостирал в пристанището, щял да донесе дължимото на емира, опитвайки се да задържи пленената от него красива жена и детето й за себе си. Говореше се, че тя е невероятно красива и благородна, безценно украшение за леглото на всеки мъж, че семейството й е много богато и готово да плати скъпо, за да си върне обратно нея и момчето. Малик знаеше, че жената трябва да е изключителна, щом Мухамед поемаше такъв огромен риск да я укрие от него. Усмихна се лукаво при мисълта за удоволствието, което щеше да си достави, като затруднеше и унижеше своя съперник.

— Какво ще ми наредите, емире? — попита Фаид, готов на убийство заради емира.

— Нищо — бавно рече Малик. — Ще продължиш да мълчиш. Сам ще се разправя с Мухамед.

— Да, Ваше Величество. — Фаид се поклони и излезе.

Останал сам, Малик се изправи и започна да крачи из стаята. Той беше висок чернокос мъж със също толкова черна брада, с широки рамене и гърди. За неговата физическа сила и мъдрост се носеха легенди. Не беше обикновен човек. Това, което бе направил през седемгодишното си управление на Алжир, бе по силите само на далновиден и силен лидер. Мнозинството от хората му се възхищаваха, а тези, които го мразеха, бяха малцина. Въпреки това малкото негови врагове образуваха опасна групировка.

Северноафриканската държава Алжир бе несигурно и опасно място за живот, особено за нейния владетел. Властта тук се печелеше със сила и интриги и винаги имаше хора, които само изчакваха възможност, за да свалят настоящия владетел. Такива бяха отношенията между Мухамед и Малик. Откакто Малик бе станал емир, Мухамед постоянно се бе опитвал да заеме неговото място на трона. Всичките му опити бяха осуетени благодарение на бдителността на Малик и армия от предани негови последователи. Въпреки това неуспешните опити не обезкуражиха Мухамед. Те само бяха усилили решимостта му да продължи да се стреми към властта.

Като премисли внимателно сегашната ситуация, Малик разбра, че ще бъде най-добре да остави другия сам да се унижи. Осъзна, че всъщност очакваше с нетърпение посещението на Мухамед. Доволен от своето решение, той отиде да се преоблече в покоите си.

След малко повече от час и половина Малик най-после бе готов за срещата. Бе човек с предпочитание към семплото облекло и простотата в начина му на обличане само подчертаваше излъчваните от него мъжество и сила. Беше си сложил бял тюрбан и семпла, но елегантна бяла джелаба над широките панталони. Златен колан придържаше подобната на туника бяла роба около кръста, на който, прибран в ножницата, висеше неговият ятаган със златна дръжка, обкована със скъпоценни камъни. Докато очакваше пристигането на пирата в най-внушителната от своите зали за аудиенции, от цялата му фигура се излъчваше могъществото на върховен водач.

— Владетелю Малик, Мухамед Ибн Аббас с тук — тържествено оповести Фаид няколко минути по-късно.

— Доведете го.

След малко нахалният пират влезе в залата и се поклони ниско на емира.

— Поздравления, владетелю Малик. Дошъл съм да предложа вашия дял от плячката — каза Мухамед, почти уверен, че аудиенцията скоро ще свърши, а жената, която бе оставил заключена на кораба си, ще бъде негова. Още щом акостираха в пристанището, беше продал на търг „Делфин“ и товара му на добра цена и сега бе готов да предложи на Малик цели дванадесет процента от спечелените пари и няколко души от екипажа като роби — като полагащ се на владетеля дял от плячката.

— Какво си ми донесъл този път, Мухамед? Многобройни богатства от поредното успешно пътуване? — благо попита Малик. Стараеше се лицето му да изразява само лениво любопитство.

— Разбира се. Нима си чувал да се проваля в моите планове? — похвали се Мухамед, след това се обърна и извика: — Селим! Ела и покажи даровете за нашия емир!

Селим подкара пред себе си десетина души от екипажа на „Делфин“ с дрънчащи на глезените им вериги, заедно с огромен дървен сандък, в който бяха парите.

— За мен е голямо удоволствие да ви предложа тези дарове — великодушно каза Мухамед.

Малик се изправи и огледа трофеите.

— Благодаря ти за дела, Мухамед — каза той спокойно, помълча и добави: — Ами жената и детето?

С интерес наблюдаваше как кръвта се оттича от лицето на принца — пират, след което той се опита да скрие изненадата си, че емирът знае за тях.

— Оставих най-хубавото за най-накрая, разбира се — бързо отвърна Мухамед. Обърна се към Селим и нареди лаконично: — Доведи веднага жената и детето тук!

— Както заповядате!

 

Макар да разбираше, че отсрочката, която бяха получили, е само временна, Катрин бе понесла връхлетелите я по време на пътуването несгоди и тревоги относително спокойно. Бе прекарала мъчителните часове в игри с Алекс и се бе опитала да го забавлява. Но когато пристигнаха в пристанището на Алжир, опасенията я връхлетяха отново. Бъдещето, от което така се бе страхувала, ставаше реалност. Не можеше повече да си затваря очите.

Когато Селим се върна неочаквано, за да ги вземе, Катрин успя да запази смелостта и достойнството си въпреки ужаса, който изпитваше.

— Ето — каза рязко Селим и й подхвърли дълго бяло платно. — Покрий косата и долната част на лицето си.

Без да задава въпроси, тя направи каквото поискаха от нея, като през цялото време държеше Алекс до себе си. Нямаше да допусне да й го отнемат, щеше да се бори за него.

— Да тръгваме — каза пиратът, отвори вратата на каютата и им направи път да минат пред него.

— Къде ни водиш?

— Съвсем скоро ще разбереш, жено. Следвай ме! — Тръгна по коридора към горната палуба, прекоси я и стигна до стълбата, по която се слизаше в малка лодка с весла. Скочиха в нея и той бързо и умело подкара лодката към брега. Докато пресичаха залива, Катрин се загледа в накацалите в безпорядък по брега снежнобяло варосани постройки, от които бе изграден този чуждоземен свят, и безпокойството й нарастваше все повече.

— Изпратено ли е съобщение на баща ми, че сме тук?

Селим я изгледа студено, за да я накара да млъкне.

— Това не е твоя грижа, жено.

Катрин не проговори повече. Успя да зърне за миг закотвения в залива „Делфин“. Палубата му беше пуста, като изключим неколцината пирати, които го пазеха, и Катрин откри, че се пита какво ли се е случило с Ейвъри. Но прогони тази мисъл също тъй бързо, както се бе появила в главата й. Човекът, когото някога бе наричала свой брат, вече не я интересуваше. Той бе по-мерзък от пиратите, които ги бяха пленили, и тя реши никога вече да не мисли за него. Безпокоеше я нищожната вероятност, че той може да е откупен преди тях. Питаше се какво ли би станало, ако той успееше да стигне до Англия по-рано от тях, и какво ли щеше да разкаже на баща й за нея и за Алекс. Тази мисъл я плашеше почти толкова, колкото и неизвестността за бъдещето.

Селим доближи умело лодката до кея и след това забързано ги поведе през улиците. Те бяха тесни и душни, препълнени от мъже и жени, които търсеха къде могат да купят най-изгодно от амбулантните търговци, чиито сергии бяха разпънати на самата главна улица. Камили и магарета допълваха вонята и няколко пъти трябваше да бягат, криволичейки, от препускащи животни, иначе рискуваха да бъдат прегазени. Катрин и Алекс следваха плътно корсаря, постоянно нащрек да не изостанат.

Селим не искаше да губи време в разглеждане на града. В главата му се въртеше само една мисъл — да отведе жената и детето възможно най-бързо в палата. Искаше му се да знае как владетелят е научил за тях, но в момента отхвърли този въпрос с вдигане на раменете. Малик бе емир. Той знаеше всичко, което се случваше. Без да намаля темпото, Селим хвърли поглед назад, за да се увери, че жената и момчето продължаваха да го следват. Нямаше да е добре, ако ги загубеше точно сега.

Палатът на емира бе разположен на малко възвишение в центъра на града. Великолепен, варосан в бяло, изграден от каменни стени комплекс, той блестеше ослепително под лъчите на следобедното слънце. И Алекс, и Катрин бяха впечатлени от неговия царствен вид. След като преминаха през аркообразния свод на входа във високата защитна външна стена, прекосиха потънал в буйна зеленина двор и накрая влязоха в сградата. Гледаха с широко отворени от почуда очи разкоша и богатствата на този палат. Прохладната сянка на покрития с мрамор под на външната зала рязко контрастираше на ослепителното слънце и потискащата горещина на улиците. Извити дъгообразни прозорци с гъсто преплитащи се орнаментирани решетки допускаха минимално количество светлина и в същото време позволяваха дори най-слабият полъх на бриза да се усети в помещението. Красиви, богато украсени завеси скриваха стените и множество разнообразни нацъфтели растения на тропика изпълваха със зеленина залата. Стреснаха се малко, когато един мъж се появи безшумно от сенките, за да заговори със Селим.

— Емирът ви очаква — каза той, а когато Селим му кимна в потвърждение, мъжът им направи знак да го последват.

Катрин се питаше кой ли бе този емир и защо ги бяха довели тук. Не искаше надеждите да надделеят у нея, но дълбоко в себе си се надяваше, че кръвната връзка с херцог Хънтингтън им е осигурила специално отношение.

— Къде сме? — шепнешком попита Алекс, докато нервно я дърпаше за ръкава.

— Не съм сигурна, миличко, но имам чувството, че скоро ще разберем. — Опита се да говори спокойно и уверено, но когато хвана малката му ръчичка, не можа да се овладее и я стисна малко по-силно.

— Оттук — заповяда грубо пиратът.

Те се подчиниха и бяха въведени в преддверието към друга, по-просторна зала. Изчакаха, докато чуха човека, който ги бе посрещнал, да съобщи за тях на някого, когото те не можеха да видят. Когато влязоха в залата, Катрин бе изненадана от външния вид на мъжа, седящ върху тапициран с плюш диван. Облечен целият в бяло, той бе наистина прекрасен мъж и ако не беше толкова разтревожена, тя вероятно щеше да го намери за красив, добре сложен и силен. Имаше тъмни коси и златисти очи. Но в този момент бе много изплашена, за да забележи тези му качества. Запази мълчание и остана нащрек, докато слушаше внимателно разговора между капитана на пиратите и другия мъж, който очевидно бе емирът.

— Ето жената и детето, Ваше Величество — с благ глас каза Мухамед. — Ако ви харесват, ваши са. — Трябваше да събере цялата си воля, за да не добави още нещо, но стисна зъби и мълчаливо зачака отговора на Малик.

Малик започна да изучава с нескрит интерес жената и детето. Първо огледа Алекс и реши, че е красиво, здраво на вид момче, въпреки прашното му облекло. После погледът му се плъзна по жената, която според думите на неговия информатор бе „трофей“ с висока стойност. Роклята й бе мръсна и измачкана. Парчето чисто бяло платно, което бе сложила като хаик, оставяше открити само очите й. А те — какви очи бяха само! С цвета на водите на Средиземно море в слънчев ден — неизмеримо дълбоко, наситено синьо-зелено. Запита се какъв ли е цветът на косите й и опита да си представи точния им нюанс.

— Свали хайка! — заповяда той и посочи към нея.

В първия момент Катрин не проумя значението на думата, но после разбра, че й казваше да свали парчето плат, с което беше покрила главата си.

Малик беше земен човек. Той силно бе обичал първата си жена Лайла, майката на двете му деца, която бе починала при раждането на дъщеря му Талифа. След това бе притежавал много жени, но нито едно от тези същества до този ден не бе го карало да се чувства така, както се чувстваше сега, когато пленничката свали хайка и разкри пред очите му зашеметяващия водопад от коси с цвета на старо злато. Струваше му се, че някой го е ударил силно в гърдите — толкова трудно му бе да си поеме дъх.

Погледът му беше прикован върху нея. Дори мръсна и занемарена, каквато бе сега, той намираше тази жена красива. Почувства пареща топлина да приижда към слабините му и изведнъж мисълта, че този малък нещастник Мухамед щеше да я докосва, му се стори непоносима. Малик веднага реши — тя ще бъде негова!

Обърна отново поглед към Алекс. Забеляза приликата между жената и детето и за миг се замисли за съпруга, когото бе оставила сам. Внезапна тръпка на ревност премина по тялото му. Не одобрявайки това чувство, той го отрече пред себе си, като си наложи да не му обръща внимание. Съпруг християнин — това бе равносилно да бъдеш без съпруг. Той бе емирът и я желаеше. Единствено това имаше значение. Много хора съществуваха само за да задоволяват желанията му и тази жена щеше да стане една от тях. За момчето още не бе решил. За какво му бе нужно то?

— Наистина си постъпил много умно, Мухамед. Ще взема жената като по право полагащ ми се дял от плячката.

— Да бъде волята ви, емире. — Мухамед се поклони ниско, скърцайки със зъби от яд и безсилие.

Катрин бе преживяла и изстрадала похищението, организирано от подлия й брат, след това пленяването им от пиратите, а сега и наглия просташки поглед на този дебелак безропотно, но когато започнаха да говорят за нея, сякаш беше глуха и няма, просто някакъв предмет, който можеха да притежават или продават по свое желание, тя се възмути. Гневът й, подсилен от страха за безопасността на Алекс, я извади извън равновесие. Нямаше да търпи това нито миг повече, без значение какви щяха да са последствията, защото в края на краищата какъв смисъл имаше да живее, ако изгубеше Александър.

— А какво ще кажете за моята воля? — попита Катрин и пристъпи гневно напред, а от надигащата се вътре в нея буря очите й потъмняха и станаха тъмнозелени.

В първия миг Малик онемя, слисан от това избухване на една съвсем обикновена жена.

— Твоята воля? — повтори той и язвително повдигна вежди нагоре.

— Струва ми се, че и аз имам право на мнение, когато се решава съдбата ми. Не съм кон за продан или парче месо, което е предназначено за пазара. Аз съм Катрин Уейкфийлд, дъщеря на херцог Хънтингтън, а това дете тук е Александър Уейкфийлд, негов внук. Няма да допусна да се отнасяте с нас по този начин.

Малик отново я изгледа, после отметна глава назад и се разсмя от сърце. Никога преди не бе предизвикван от толкова красива жена и той с изненада откри, че нейният характер започваше да го интригува. Трудно щеше да се поддаде на укротяване, но толкова по-добре — винаги беше обичал предизвикателствата.

— В името на Аллаха, Мухамед, опасявам се, че накрая ще съжалявам за решението си.

— Ще промените ли решението си, Ваше Величество? — попита корсарят обнадежден.

Сърцето й спря да бие и Катрин затаи дъх, докато чакаше отговора. Трябваше да стисне треперещите си ръце, за да не издаде своето вътрешно объркване.

— Не — твърдо отсече Малик. — Тя ще остане!

Мухамед отново остана разочарован.

— Ще пожелаете ли да задържите и момчето?

Малик забеляза как през цялото време Катрин държеше момчето до себе си и почувства майчинската й тревога, която вероятно бе причина за избухването й.

— Да — отвърна той. — Детето ще остане.

Винаги проницателен и чувствителен, той забеляза ликуващото изражение, блеснало в погледа на Катрин и оживило за миг съвършените й черти. Остана доволен, че интуицията отново му бе помогнала.

— В такъв случай моля за разрешение да се оттегля.

Мухамед излезе от залата, последван от Селим, а омразата му към Малик в този момент бе по-силна от когато и да било по-рано. Той бе пожелал англичанката за себе си и си даде обет, че един ден щеше да накара емира да плати скъпо за това, че му я бе отнел.

Малик бе доволен от развитието на събитията, но когато отново се обърна към Катрин, изразът на лицето му бе суров.

— Няма да оставя без последствие избухването ти, Катрин Уейкфийлд! Запомни това — изрече безстрастно емирът с леденостуден глас, тъй като искаше тя да знае от самото начало, че той е нейният господар.

Сега, когато бе уверена, че Алекс ще остане с нея, Катрин запази мълчание. В известен смисъл се чувстваше като победител, след като бе извоювала това.

— Виждам, че си се научила да държиш езика си зад зъбите — продължи иронично той, поставяйки я на изпитание. — Това е добре. То е важно качество за една жена.

Плесна два пъти с ръце и на входа се появи прислужник.

— Отведи жената в харема и се погрижи да се отнасят добре с нея.

Катрин пребледня. Бе чула да се разказват шепнешком легенди за хареми… как арабските мъже държат заключени жените си там и им позволяват да излизат навън само когато те, ги повикат. Душата й се вледени и ако не бе твърдо решена да запази самообладание, щеше да извика името на Джералд. Отново си напомни, че личната й безопасност няма никакво значение. Алекс беше безпомощният и неговата защита имаше за нея единствено значение. Тъкмо щеше да рискува да си навлече неговото неодобрение, като го попита за момчето, когато прислужникът проговори:

— Да, емире. Какво ще наредите за детето?

— Отведете го в стаите на момчетата.

— Да, Ваше Величество. — След това ги изведе.

Малик проследи с поглед Катрин, докато тя излезе от помещението, и не можеше да не се възхити от гордата й царствена походка. Наистина бе жена, достойна за неговите чувства. Докато очарован гледаше лекото полюшване на бедрата й, той си напомни, че трябва щедро да възнагради Фаид за информацията, която му бе донесъл.