Боби Смит
Вземи сърцето ми (20)

Двадесета глава

Силната буря се разрази малко след пладне. „Ятаган“ бе в пълна изправност и уверено си проправяше път през големите вълни, управляван от Серад. Плавателният съд се бореше със силния вятър, който ожесточено шибаше платната, но екипажът си бе свършил добре работата, като бе закрепил всички части и в крайна сметка нищо не се разби.

Часове наред Серад, Тарик и опитният екипаж водиха битка. Всеки знаеше задълженията си и безропотно ги изпълняваше. Представляваха едно цяло в борбата за оцеляване с природните стихии.

Макар Серад да бе съсредоточил вниманието си върху управлението на кораба, загрижеността за безопасността на Тори заемаше първостепенно значение в мислите му в особено опасните моменти. Ядоса се, че тя се прокрадва в съзнанието му точно когато бе зает с тази задача и се зачуди защо й придава толкова голяма важност, като вместо да се притеснява за кораба, се безпокои за нея. Серад си наложи да мисли само за работата си на „Ятаган“ с утехата, че спасявайки любимия си кораб, ще спаси и Тори.

Тори седеше сама в каютата на Серад. Бе пътувала често с кораб, но никога не бе преживявала толкова силна и продължителна буря. Застанала до прозорчето, тя безпомощно наблюдаваше бушуващото море и нетърпеливо очакваше края на тази морска стихия.

С напредване на времето бурята не стихваше — напротив, даже се усилваше. Тори се чудеше как ли мис Джоунс понася това бедствие, но реши, че храбрата й компаньонка вероятно се справя чудесно. Навън се здрачи и Тори запали една малка лампа за по-безопасно, тъй като възнамеряваше да изчака края на бурята.

Не бе обърнала голямо внимание на звуците, издавани от кораба, но с падането на нощта й се струваше, че стенанията и скърцанията се усилват. Изтръпна, като си представи, че както е заключена в каютата, можеше да потъне заедно с кораба. Изведнъж скочи и отиде до вратата, за да провери дали наистина е заключена. За своя най-голяма изненада откри, че е отключено и предположи, че Серад бе наредил на Мала да остави вратата така. Това я поуспокои.

Тори затвори вратата и седна зад бюрото. Слушайки развилнелия се навън вятър, тя си мислеше за Серад. Искаше й се той да се върне, за да е сигурна, че не го грози опасност. Убеждаваше се, че единствената причина, поради която се тревожи за здравословното състояние и безопасността му, е, че ако нещо се случи с него, двете с Джоунс щяха да попаднал в ръцете на останалите пирати. Макар това оправдание да я задоволи, остана неспокойна и загрижена, защото нощта минаваше, а той не се връщаше.

Съмна, но сивите и зловещи облаци правеха новия ден мрачен. Морето се вълнуваше, но не бе бурно, както през нощта. Въпреки че от север духаше силен вятър и постоянно валеше дъжд, изглежда, най-лошото бе отминало.

— Имаш нужда от почивка — посъветва приятеля си Тарик, когато застана до него на руля.

— Прав си — отвърна капитанът. Наистина имаше нужда от почивка. Отначало борбата с бурята му се бе сторила безконечна, но вече всичко свърши. Новият ден бе настъпил, а „Ятаган“ бе цял-целеничък. Бяха преживели нощта. Бяха победили.

— Слез долу. Аз ще поема управлението.

— Ако времето се промени… — Серад вдигна очи към облачното небе.

— Ще те осведомя, но мисля, че няма нужда да се притесняваш. Положението няма да се промени. Бурята стихна.

Изтощен до краен предел, Серад слизаше по стълбите, изцяло погълнат от мисълта за Тори. Трябваше да се увери, че тя е добре. През целия ден си мислеше за нея. На няколко пъти по време на бурята положението бе ставало критично и в тези моменти Серад бе доволен, че бе наредил на Мала да остави каютата отключена. Той не искаше Тори да попадне в капан, в случай че „Ятаган“ изпаднеше в беда.

Принцът беше твърде уморен, за да се замисли на какво се дължи прекомерната му загриженост за тази жена. Вярно — той я желаеше, но също така бе желал и други жени преди нея. Необяснимо защо, сърцето на Серад копнееше за младата англичанка и чувството сякаш се усилваше с течение на времето. Точно сега обаче това не го вълнуваше. Единственото му желание бе да се върне в стаята си, да се увери, че тя е добре и после малко да поспи.

Серад влезе тихо в каютата си и намери Тори напълно облечена и седнала зад бюрото с ръце, скръстени върху него. Бе положила глава върху ръцете си и спеше дълбоко. Той още държеше бравата на вратата, когато спря, за да разгледа пленницата си по-добре. После влезе вътре и заключи след себе си. След това внимателно се приближи до бюрото, взе Тори на ръце и я понесе към леглото.

— Върна ли се? — промълви Тори, като усети, че се намира в прегръдките на Серад. През цялата нощ бе стояла будна, но преди няколко минути се бе унесла.

— Всичко свърши — прошепна младият мъж с дрезгав глас. — Вече си вън от опасност. — Не беше сигурен кого убеждава: себе си или нея.

— Добре — въздъхна тя и когато той я постави в леглото, бързо се сви на една страна и заспа.

Серад стоеше надвесен над нея и се чудеше дали да легне до нея или не, но най-накрая реши. Бе толкова уморен, че в никакъв случай нямаше да спи на пода. Съблече мокрите си дрехи и след известно колебание сложи чифт сухи панталони, след което се изтегна до Тори. Надали би успял да овладее страстта си преди двадесет и четири часа, но точно в този момент копнееше за сън.

Серад лежеше неподвижно, доволен, че е сложил Тори да спи до него, и затвори очи. След няколко минути вече спеше блажено.

Тори не разбра какво точно я събуди, но скоро й стана много топло и почувства някаква тежест върху себе си. Тя лежеше настрани, с лице към каютата, когато отвори очи, за да се огледа наоколо. Чудеше се защо й е толкова горещо.

В този миг погледът й се спря върху една мъжка ръка, собственически обгърнала кръста й. Тогава Тори забеляза, че тялото на Серад е плътно притиснато до нейното. Гърбът й бе долепен до широкия му гръден кош, а бедрата й свойски се гушеха в неговите.

Тори настръхна несъзнателно, при което ръката на Серад се затегна около нея. Макар това да не й причини болка, тя се чувстваше прикована към него с железни вериги. Опита се да се отдръпне, но той не я пусна.

— Защо трябва да ставаш? — попита я с нежен и дрезгав от съня глас и плъзна ръка по корема й, като спря пръстите си точно под гърдите й, за да я подразни. Движението на Тори го бе разбудило и макар да нямаше ни най-малка представа как се бяха озовали в тази интимна поза, Серад нямаше нищо против да я държи така.

— Вече ти казах, че няма да спя с теб — категорично каза Тори и се опита да махне ръката му. Бе твърде неспокойна, за да се наслади на близостта им. Помъчи се да си спомни как бе дошла тук. Смътно си спомняше само за завръщането на Серад, но от силната умора не бе успяла да се събуди. Сега обаче беше будна и отчаяно се питаше откога лежи до него и как изобщо щеше да се измъкне оттук.

— Ти току-що го направи — пошегува се той.

— Не по моя воля.

— Но не се съпротивлява дълго — напомни й Серад, който се любуваше на нежните извивки на тялото й, плътно прилепнало до неговото. — В интерес на истината, не си спомням да си се съпротивлявала.

— Бях твърде уморена, но сега не съм. Пусни ме да се изправя! — извика Тори. Опита се да седне в леглото, но осъзна, че не само ръката му я обгръщаше, а и косата й бе затисната под неговото рамо.

Серад се разсмя в ухото й.

— Май с мен те свързват много неща.

Думите му я разтревожиха.

— Само защото съм принудена. — Тори отричаше чувствата, които близостта с него събуждаше у нея. Накрая прибягна до последния си коз и използва годеника си, за да се защити срещу Серад. — Обичам годеника си.

— Никой не говори за любов, Тори. — Той отхвърли извинението й и похотливо прокара ръка по гърба й чак до рамото.

— Аз говоря за любов. Тя е всичко за мен — настоя тя и се зачуди как бе възможно да се възбужда от докосването му, имайки предвид що за човек е той. — Моля те, пусни ме да стана… — прошепна тя уплашено, без да може да проумее кое я кара да се чувства така: страхът от Серад или усещанията, които този мъж предизвикваше у нея.

— Чакай да видя дали мога да ти помогна — отвърна пиратът, като приглади нейната гъста и лъскава коса и се наведе напред, за да я целуне по тила.

— Недей! — възкликна Тори и се изви настрани, за да му се изплъзне. Сякаш електрически ток премина по тялото й при допира на устните му.

Серад се приповдигна на лакти и се наведе над нея. При това движение косата й се освободи, но той тъй пламенно бе вперил поглед в нея, че тя не смееше да помръдне.

Серад плъзна погледа си по зачервените й бузи и лъчезарните й очи. Не се притесняваше от яда й. Думите й за любовта не значеха нищо. Повече не можеше да се въздържа. Трябваше да я целуне. Желаеше я. Бавно започна да се навежда към нея, без да откъсва очи от очите й.

От устата на Тори се отрони само едно приглушено „не“.

После устните им се срещнаха и вече бе твърде късно. Отначало Серад я целуваше нежно, но като усети, че тя се поотпусна, отприщи горещата си страст, която досега бе потискал.

Жадно впил устни в нейните, принцът успя да я замае и тя му се подчини. Неговото силно и възбуждащо присъствие спря дъха й и Тори се почувства така, сякаш някой отмъква душата й. Знаеше, че трябва да се бори и да извика във въображението си образа на годеника си, за да черпи сили от него, но притисната в пламенните му прегръдки, не можеше да си представи Александър Уейкфийлд.

Тори нямаше богат опит в целуването — досега само един ухажор бе успял да си открадне няколко целувки от нея в една градина точно преди тя да научи за появата на Александър. Но онова неопитно и доста вяло изживяване съвсем не би могло да я подготви за тази зряла и страстна целувка. Серад не бе начинаещ. Той бе истински мъж — мъж, който имаше ясни цели и знаеше как да ги постигне.

Докато се целуваха, Тори усети как волята й постепенно започна да отслабва. Съзнаваше, че трябва да се бори, но целувките му я хипнотизираха. Никога не си бе представяла, че на света съществува нещо толкова прекрасно. Несъзнателно сключи ръце около врата му, за да го задържи при себе си. Тогава Серад се почувства победител. Изтълкува действието й като знак на подчинение и като покана. Качи се отгоре й и плътно долепи тялото си до нейното.

Усещането за присъствието на Серад върху нея бе съвсем непознато за Тори. Той й тежеше, но това бе сладострастно и приятно бреме. Разпаленото мъжко тяло я изгаряше през дрехите й, дълбоко в себе си Тори изпитваше неудържимо желание да се притисне по-силно до него. Водена от инстинктите си, тя нетърпеливо започна да се движи, като неусетно затърка бедрата си в неговите крака в търсене на онова загадъчно изживяване, което би могло да облекчи появилата се у нея силна болка.

Серад никога не бе вкусвал тъй сладки целувки. Той бе покорил Тори, без да използва сила, и този факт подхранваше още повече мъжкото му самолюбие и самочувствие. Движенията й го разпалиха толкова силно, че той едва се сдържа да не разкъса дрехите й и да не я обладае веднага.

С разтреперани ръце Серад започна да разкопчава корсажа на роклята й. Жадуваше да погали млечнобелите й гърди, които бе зърнал по време на къпането й. Той отдели устните си от нейните и обсипа шията и раменете й с пламенни целувки. После отметна горната част от роклята й назад и продължи да я дарява с горещи и ненаситни целувки по гърдите, вече скрити само под женската й риза. Когато стигна до красивата златна верижка с медальона, сгушен между гърдите й, той спря.

Ласките на Серад й доставяха все по-голямо удоволствие и я възбуждаха до полуда, но когато той започна да разглежда медальона и колието, Тори с ужас се върна към действителността. Мигновено посегна да хване портрета на Александър, скрит на сигурно място в медальона.

— Тори? Какво има? — попита Серад, усетил внезапната промяна в нея.

— Пусни ме да стана! — помоли тя и с всичка сила го блъсна. Това свари Серад неподготвен и тя успя да го отмести достатъчно, за да се измъкне от леглото. — Остави ме… не искам да ме докосваш. — Очите й се разшириха от ужас, като си помисли за греха, който едва не стори. Хванала с една ръка медальона — олицетворение на съвестта й, Тори тръгна с гръб към вратата на каютата, без да изпуска похитителя си от очи, тъй като се боеше да не я настигне.

Серад се засегна от неочакваното й отскубване от прегръдките му. За миг я погледна с недоумение, което постепенно прерасна в чувство на гняв и раздразнение. Почти я направи своя. Не можеше да проумее кое я накара да избяга в последния момент.

Докато се бореше да овладее бурните си страсти, Серад забеляза, че Тори стискаше медальона си много здраво и разбра, че това бижу беше важно за нея. Той стана и прекоси стаята, заприличал отново на свиреп и див пират.

— Не се приближавай до мен… не искам да…

— Млъкни, Тори! — сряза я той.

Тя се подчини, макар в нейните красиви и напрегнати черти да се четеше страх. Не отстъпи, но разтреперано гледаше как той приближава към нея. Чувстваше се уязвима, безсилна и много изплашена. Тори съзнаваше, че не трябва да позволи уплахата да вземе връх над нея и се опита да го погледне предизвикателно, но нищо не се получи. Тя се страхуваше — страхуваше се от Серад, нейния пират — похитител, и от своята податливост на докосванията му.

Серад спря пред нея, без да откъсва поглед от гърдите й. Тя се изненада, когато той протегна ръка и нетърпеливо разтвори юмрука й, за да изтръгне медальона от него. Серад натисна закопчалката, за да я отвори, и се загледа в миниатюрния портрет, който Тори тъй свидно пазеше. Като видя образа на годеника й, разбра какво се бе случило.

Серад безгласно наруга мъжа, чийто лик го гледаше от средата на златната дрънкулка. Тори явно обичаше този човек и искаше да се запази за него. Неспособен да изрази гнева си по друг начин, той изръмжа и яростно дръпна верижката от врата й.

Тори проплака от ужас и болка, когато колието се скъса и единствената й връзка с Александър бе прекъсната.

— Какво ще направиш с мен? — попита тя сподавено.

Той впери своите светли и студени очи в нея, но страхът в погледа й го обезсърчи още повече.

— Нищо. — Малко след това извърна очи от нея, обърна се и излезе. Този път заключи вратата след себе си.

Без да помръдне, Тори го изпрати с поглед. Когато вратата най-после се затвори и заключи, тя се успокои. Облекчението й бе толкова силно, че едва не се свлече на пода. Коленете й омекнаха и тя се хвана за облегалката на стола. Не знаеше какво ще се случи по-късно, когато Серад се появеше отново, но засега бе вън от опасност.

Серад се качи на палубата. Всяка клетка на тялото му го болеше от неудовлетворената страст по Тори. Отиде до перилата, без да обръща внимание на грейналото следобедно слънце и на относително спокойното море. Взря се отново в медальона, за да разгледа по-добре любимия на пленницата си. Изведнъж забеляза огромната прилика между нейния годеник и себе си. Мъжът, покорил сърцето на Тори, също имаше тъмна коса и сиви очи. Това обаче с нищо не промени чувствата му и в пристъп на силен гняв, разпален от непознато досега усещане, Серад хвърли медальона в дълбините на синьо-зеленото море. С горчивина и задоволство той го проследи с поглед, докато изчезна във водата.

 

Тес беше нещастна. Първоначално се надяваше да преодолее чувствата си към лорд Александър, но през седмиците, изминали от обявяването на неговия годеж с още непоявилата се лейди Лорънс, любовта й към него се усили. Откакто бе официално сгоден, той прекарваше повече време в имението Хънтингтън и бе непрекъснато пред очите й. Не й бе лесно да се откаже от чувствата си.

Всяка вечер, когато се мръкнеше, Тес се измъкваше незабелязано от замъка и сядаше до огледалното езеро, за да помечтае за Александър. Това място бе едно от любимите му кътчета в парка и тя живееше с надеждата, че някоя вечер той ще се появи.

И тази вечер Тес не направи изключение. Привършила по-рано със задълженията си, излезе и пое по обраслата с храсти пътечка към езерото. Разпери тъмната пола на прислужническата си рокля, седна на покрития с мъх бряг и свали бялото боне от главата си. После с въздишка махна фуркетите от косата си и развърза дебелата си лъскава плитка от омразното й място на тила. Пръстите й буквално летяха, докато разплитаха гъстата грива, след което Тес разтърси глава, наслаждавайки се на приятното усещане, създадено от падащата по раменете й коса. Почувства се едва ли не като престъпница, защото всяка домашна прислужница бе длъжна да носи косата си винаги прибрана.

Внезапно долови шум от приближаващи се стъпки и сърцето й заби силно от страх и вълнение. Може би лорд Александър идваше или някой друг… някой, който би я издал на Далтън. Притаила дъх, чакаше, без да помръдне.

Със сбърчено чело и навъсен поглед Дейвид слизаше по пътечката към езерото. Само тук, в уединението на парка, можеше да даде простор на истинските си чувства и затова сега имаше мрачен вид. Беше много самотен. Часът за разплата бе настъпил, а той нямаше сили да го предотврати. Мисълта, че е пионка в ръцете на Вивиан, го изпълваше с гняв и възмущение. Трябваше да се ожени за една почтена жена, която го смяташе за прям и честен колкото самата нея. Отдавна знаеше, че е добър актьор и съзнаваше, че би могъл да се превъплъти в най-различни образи, но измамата в цялата тази история го съсипваше все повече.

Когато пристигна тук с Вивиан, Дейвид ни най-малко не бе предполагал какви проблеми щеше да му създаде неговата съвест. Но той заобича херцога и Далтън, както и всички останали, а те явно много обичаха истинския Алекс. Участието му в тази жестока шега го караше да се чувства като подлец, но той много добре разбираше, че не може да се откаже, тъй като така щеше да се осъди на истинска смърт в Бостън — Вивиан щеше да се погрижи за това, ако Дейвид осуетеше плановете й. Ето защо той мълчаливо страдаше в копнежа си за бягство, за истински приятел и за предишния си, много по-обикновен и почтен живот.

Когато стигна до езерото, Дейвид внезапно спря. Очакваше да прекара известно време сам, за да подреди мислите си и да се увери отново в необходимостта да продължи тази игра. Не очакваше да срещне някого. Затова се изненада, като видя Тес, която беше поразително красива.

— Добър вечер, Тес — поздрави я той, след като бързо се съвзе от изненадата.

При появата му тя тутакси скочи на крака.

— Добър вечер, лорд Александър.

— Какво те води тук? — попита Дейвид.

— Реших да се разходя в тази хубава вечер и така се озовах тук — обясни тя и си помисли, че не е далеч от истината. — Веднага ще се прибера, за да не ви притеснявам. Няма да се натрапвам… — допълни и тръгна, но той я спря с ръка. Сърцето й силно заби при това докосване на ръцете им. Тя му отправи поглед, изпълнен с недоумение.

— Не, почакай. Наистина няма нужда да си ходиш.

— Но…

— Остани да си правим компания.

— Да си правим компания?

— Не хапя, Тес.

Тя не можа да се сдържи и се засмя.

— Нямах това предвид, лорд Александър.

Спогледаха се и седнаха на брега. Нещо у това момиче го привличаше, но каквото и да бе то — прямотата, естествената красота или приветливият й вид, — на него му бе приятно да разговаря с нея.

— Безпокоите ли се за нещо, лорд Александър? — осмели се да попита Тес, забелязала напрегнатото му изражение.

— Не. Защо?

— Не знам. Просто изглеждате нещастен, това е всичко — добави тя.

Дейвид отклони разговора от себе си и двамата се впуснаха в дълъг и приятен диалог, в който обсъдиха много неща. След повече от час някой от къщата извика Тес по име. Тя с изумление откри колко дълго са били заедно. Далтън и другите нямаше да го одобрят.

— Трябва да тръгвам… — каза тя, при което бързо стана и тръгна към пътечката.

Дейвид също стана.

— Тес…

— Да? — Тя се извърна и го погледна.

— Беше ми много приятно — сериозно каза и се почувства така, сякаш някаква светлина угасваше в живота му.

— На мен също, но ако някой от другите прислужници разбере, че сме разговаряли… По-добре с да се преструваме, че не сме се срещали…

— Разбирам — отвърна той с усмивка, от която сърцето й подскочи. — Лека нощ, Тес.

— Лека нощ, лорд Александър — отговори тя и изчезна нагоре по пътеката.

Дейвид я проследи с поглед.

— Приятни сънища — прошепна той в нощта.